Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 21 страниц)

– Горе съм, Карлайл – разнесе се гласът ѝ откъм тавана.

От възглавниците, одеялата и спалния чувал бе направила нещо като топла люлка, заемаща по-голямата част от малкото таванско помещение. Беше гола и седеше сред възглавниците с подвити под тялото си крака. В празната бутилка от вино имаше забодена свещ, отнякъде долиташе мирис на запалени ароматни пръчици. В ръцете си държеше жълто перо. Ако Сиаула слезеше на земята, щеше да изглежда точно така, помисли си Карлайл.

Тя деликатно насочи върха на перото към един почти невидим белег, започващ между гърдите и извиващ се надясно към ребрата ѝ.

– Една майка бабуин ми остави за спомен това,  когато бях на дванайсет години. Играех си с бебето ѝ и тя се изнерви, искаше си детето обратно.

Виното беше топло и ароматно. Закръглените ѝ гърди се повдигнаха, когато се пресегна и забоде перото в косата си. После се засмя, махна перото и го сложи настрана.

– Намерих това перо край пътя, докато идвах насам.

Преходът между нощта и деня беше гладък и почти неосезаем, бурята превръщаше всичко навън в бездънна сивота. Сузана го водеше по коридори от усещания, по които никога не бе ходил и дори не си беше помислял, че може да ходи. В начина, по който се любеше, имаше някаква ритуалност, чувство за прогресия, която го отвеждаше нагоре, нагоре, към нещо, което не можеше да види, нито да си представи.

Лицето ѝ, заровено в шията му, устните ѝ – в ухото му. Не спираше да му нашепва някакви думи, докато те не се превърнаха в един вид мантра и той не престана да мисли за тялото, под което се движеше. Същността на любенето със Сузана Бентийн се състоеше не просто в усещане на физическото ѝ присъствие, но и в превръщането ѝ в присъствие в съзнанието ти.

Тя изви тяло, за да го посрещне – и двете тела, блестящи от пот. Лицето ѝ загуби овладения си израз и се отпусна с надигащата ѝ се сексуалност. Ръцете ѝ се плъзгаха по потния му гръб. Той я изви така, както вятърът превива класовете пшеница през летните месеци във високопланинските плата и в един момент осъзна, че да правиш любов със Сузана Бентийн, означава да стигнеш възможно най-близо до Истината, на крачка от смъртта.

Жената лежеше на пода, докато мазолестите ръце на дърводелеца се плъзгаха по тялото ѝ – навсякъде, където ѝ се искаше да бъдат. Тя докосна шията на Карлайл Макмилън, докато той се движеше ритмично над нея, прокара пръсти по вените и артериите му, усещайки движението на кръвта му и биенето на сърцето му. Думите се изливаха от устата ѝ на суахили, арабски, навахо, сиукски, докато впиваше поглед в лицето му.

Часовете на деня се концентрираха в един миг и после се разшириха до безкрайност. Двамата лежаха смълчани един до друг и тя галеше лицето, гърдите и раменете му с длани, а той отвръщаше на ласките ѝ. Шепнеха си един на друг на стария сладък език, който изглежда така на място в подобни моменти, но по-късно на човек му е трудно да си го спомни.

Бурята продължи и през следващите трийсет и шест часа. Сузана и Карлайл разговаряха, готвеха, любеха се и понякога дори спяха. Сузана спомена, че някога обичала да рисува акварели, но при едно от преместванията си бе изоставила статива си.

– Това може да бъде поправено – каза Карлайл. Сложи якето и ботушите си, завърза въже за бравата на задната врата, за да може да открие по-лесно пътя си обратно през снежната виелица, и се отправи към работилницата си, препъвайки се в дълбокия сняг. Не след дълго Сузана задържа отворена пред него задната врата и той влезе с тежки стъпки вътре, понесъл в ръце дъски от ясен и инструментите на Коуди Маркс. По веждите му белееше сняг.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Единственият звук, освен този от надигането на първия вятър, бе ритмичното триене на коженото яке на Карлайл върху дъските в работилницата му, когато преместваше центъра на тежестта си. Две седмици след като той и Сузана Бентийн се бяха любили, Карлайл стоеше приклекнал в пристройката, облегнал гръб на северната стена, покрита с тихата тъмнина на зимата. Погледна към езерцето. Всеки ден, а понякога дори по няколко пъти на ден, пробиваше дупка в леда, за да осигури на животните достъп до водата в това тежко за тях време. Дупката скоро замръзваше и тогава той отново я разчистваше. Някъде дълбоко под снега се зараждаше ново лято, цъфтене на кактус и сладостен мирис на западни дъждове. Някъде под леда се спотайваха малките рибки, ограничени от студа в очакване на по-топло време.

От горичката на ястребите излезе млада сърна. Тя тихо пресече звездната светлина, прекоси поляната откъм северната страна на къщата и направи завой към езерцето. Карлайл чуваше лекото потропване на копитата ѝ сред бялата тишина. Сърната се спря, усещаше, че той е някъде там с ботушите, старото си яке и бейзболната си шапка, с леко развята коса и я гледа. Карлайл дишаше бавно, тихо.

Пристигна бухал, донесен от крилете на нощта, кацна на един от оголелите дъбове до къщата и завъртя глава. Бухалът знаеше, че полските мишки са прокопали тунели под снега. Също така знаеше, че понякога напускат тези свои тунели.

Сърната спря на крачка от езерото, дъхът ѝ се превръщаше в мъгляви, нетрайни облачета в студа. Тя тропна леко с копито, така както правят белоопашатите, когато се чувстват несигурни. След минута-две приближи до дупката в леда и се наведе над водата. Пи, извърна глава по посока на Карлайл, после пак пи. Той не помръдна. Сърната имаше нужда от вода, не от тревога. Щеше да ѝ се струпа достатъчно, когато след два месеца пристигнеха булдозерите и електрическите триони.

На тринайсет хиляди и двеста метра над сърната и над главата на Карлайл Макмилън се движеха мигащите светлини на самолет, поел на запад през северното небе. Сиатъл? Сан Франциско? Някъде изсред мислите му изскочи звукът на сутрешен влак, далечен – сякаш дори не беше там. Преди седмица бе взето окончателното решение за придвижване на въпроса относно строителството на магистралата. В предстоящите години тишината щеше да настъпва тук само от време на време – до следващата двойка фарове и чифтове гуми на камион, търкалящи се по Пътя на високопланинските плата. Бухалът щеше да си е отишъл, също и мишките. Всичко – сърната, къщата, езерото, всичко щеше да е изчезнало.

Сузана спеше на двайсет и три метра надолу. Щеше да остане при него за известно време, после да си тръгне и няколко дни по-късно пак да се появи. У нея имаше някакво непостоянство, сякаш ѝ беше нужно да пристига в целия си разкош, готова да отлети по всяко време.

 Карлайл я разбираше. Човек не можеше да задържи Сузана Бентийн, просто се движеше паралелно с нея за известно време. Що се отнасяше до интимните връзки, Карлайл допускаше, че думата "завинаги" не присъстваше в речника ѝ, и се опита да приеме това. И все пак, когато тя си тръгна и го остави, той се почувства празен, по-празен от всякога. Беше обичал Гели, бе изпитвал към нея едно богато чувство на топлота и приятелство. Но със Сузана имаше нещо, което никога преди не беше познавал. Да се докосваш до Сузана Бентийн беше като да прокарваш ръка през пространството и да чуваш как собственият ти глас задава стари въпроси. Нямаше отговори, но и задаването на въпросите беше достатъчно.

Сузана не използваше думата "любов". Тя беше способна да обича и всъщност можеше да обича дълбоко. Карлайл го усещаше, откриваше го понякога в начина, по който тя го гледаше или докосваше.

Сърната пи достатъчно, отново извърна глава към Карлайл и тръгна към горичката на ястребите. На изток се показаха първите червени лъчи на зората, а преди няколко нощи, притиснал се към гърба на Сузана, той беше сънувал: следобед в Африка, Судан. Едно дете умираше с подут от последната степен на изтощително гладуване корем, покрай отворената му уста на гроздове бяха накацали мухи. Майката, държаща детето в прегръдките си, отпъждаше мухите с ръка, надявайки се, че смъртта ще дойде по-скоро и за детето, и за нея. Но първо за детето. Господи, бъди милостив, прибери първо детето, после мен; детето страда повече.

В съня си Карлайл се впусна в странни пътешествия. Срещна се с космически продуцент на филми, на девет хиляди трилиона километра далеч – разстояние, което светлината изминаваше за хиляда земни години. Съществото от фантазиите на Карлайл беше андроид, надарен с неподозирани способности и с остър интелект, складиран в мозък с диаметър цял метър. То седеше на масивен трон, задържано от онова, което минаваше за атмосфера в неговия самотен свят. Теренът беше равен, толкова идеално равен, че от трона си съществото виждаше на разстояние стотици километри във всички посоки, където нищо не помръдваше.

Към трона му бе прикачено нещо, което хората биха определили като камера и обектив, но с такава мощ и пропорции, че сравняването му с обикновена камера би било огромно подценяване. Камерата беше двеста метра висока и с диаметър четирийсет метра, а шейсетметровите лещи на обектива бяха поставени под прав ъгъл в горната ѝ част. Съществото управляваше машината единствено със силата на мисълта си: за каквото или където си помислеше андроидът, в тази посока или към това нещо се завъртаха леко и безшумно тронът и машината с лещите.

Преди векове съществото бе заснело Клеопатра, минаваща през една от провинциите на Египет. Златните ѝ гривни проблясваха на слънцето, устните ѝ се разтваряха, когато Антоний сведеше глава към нея. Снимката беше изрязана, Антоний беше махнат, образът на Клеопатра – увеличен и поставен до голям портрет на Ева, който съществото проучваше от безброй години.

След хиляда години, през хилядолетието, последвало смъртта на Карлайл Макмилън, мощните лещи може би щяха да съживят делтата на Ганг и Канала в Ява, мъжете и жените, изтеглящи празните си мрежи на някой плаж покрай Индийския океан, детето и майка му в Судан. Малко след тях щеше да се появи облегнат на една ниска пристройка мъж, който посрещаше първите лъчи на настъпващия ден на половин свят разстояние. Камерата щеше да открие бухала, сърната и мъжа, да се насочи и фокусира върху човека, следваща волята на андроида, да увеличи образа, докато той се изпълни само с лицето и очите на мъжа, хванати в пълен детайл.

Андроидът щеше да изследва образите по-късно, да ги коригира, да запази някои и да изтрие останалите, воден от чиста и безстрастна преценка.

Мъжът щеше да отиде в купчината с непотребните образи. В очите му щеше да се чете самосъжаление и съществото щеше да ги сравни с очите на хората, изтеглящи празните си мрежи, с очите на майката и детето, умиращи в Судан. В схемата за преценка на андроида борбата щеше да е от първостепенно значение, самосъжалението – от никакво, дори нещо повече – щеше да е причина за осъждане. Съществото щеше да е наблюдавало от дълго време и може би щеше да си спомни, че преди сто милиона години на мястото, където мъжът клечеше, облегнат на стената на малката си пристройка, не бе имало цветя. Сега човекът имаше диви патици, които политаха на север, когато на земята настъпеше пролет, имаше и цветя, а андроидът щеше да ги е виждал на някой предишен филм и щеше да му се прииска такива цветя да пораснат и покрай неговия трон-камера. Щеше да започне да си мечтае за небеса в края на зимата, през които да прелитат ята диви патици. Но светът на съществото беше студен, тъмен и безплоден, оцветен единствено в нюанси на черното, и само един тъничък жълтеникав лъч от неговото далечно слънце щеше да пада върху андроида и машините му. Самосъжалението не беше уместна емоция, когато стомахът ти е пълен и когато отново ще имаш цветя и диви патици. Андроидът щеше да превърти тези думи в мозъка си, докато сортираше образите и захвърляше този на мъжа настрана. Карлайл се бе събудил – дишаше тежко и се усещаше смазан...

Карлайл си мислеше, че не беше особено красива картинка, и после си спомни гърмящата змия с диамантен гръб в онова, което старите пътешественици наричаха mauvaises terres, "дяволските земи", националният парк "Бедлендс" в Южна Дакота. Веднъж бе минал оттам. Беше хладно и змията бе пропълзяла на шосето и се беше простряла върху; топлия асфалт в късния следобед. В началото Карлайл си помисли, че е пукнатина в асфалта. После забеляза подобните на диамант шарки по гърба на влечугото и зави, за да не го сгази. Имаше движение, туристите прекарваха цял час на едно място, което не броеше в часове, а в милиони години, ако изобщо си правеше труда да брои.

Карлайл спря пикапа си, измъкна една метла с дълга дръжка от багажника и тръгна към змията, за да я премести встрани от шосето, на безопасно място. Покрай него минаваха коли, каравани, микробуси, а той не спираше да маха и да посочва към змията. Шофьорите заобикаляха влечугото и махаха обратно на Карлайл. На змията не ѝ хареса. Разгърна пелерината си и започна да стреля с език по посока на подминаващите я превозни средства, водена от инстинкта си за самосъхранение – за самозащита, не от злоба. Хората биха обобщили действията ѝ с една дума – "кураж", ако змията принадлежеше към човешкия род.

Сляп инстинкт или не, но Карлайл се беше възхитил от змията, тази трикилограмова маса плът, изправила се и стреляща срещу тоновете безчувствен метал и гума. Беше приближил на около трийсетина метра от змията, когато отгоре ѝ мина една каравана и я превърна в пихтиеста жълточервена маса. Откъснатата ѝ опашка продължаваше да потрепва. Докато караваната отминаваше надолу, от прозореца на шофьорското място се подаде ръка на мъж, свита в юмрук, с опънат среден пръст. Ръката се движеше нагоре-надолу. "Дарвин си е Дарвин, да таковам и тъпата змия, и теб, Джак, който и да си. Какво ще кажеш да спрем за обяд при Уол Драг, Дорис, малко по-надолу?"

Карлайл наблюдаваше оттеглянето на сърната и си мислеше: когато човешкото племе изчезне, след него нямаше да е останало нищо – нито гърмящи змии, нито стари лъвове, нито хора, неспособни да оцеляват във времената, в които живееха. Карлайл поне можеше да се премести, да се изплъзне от машините за известно време.

В началото си мислеше, че стратегията му не дава резултати. После реши, че тя всъщност работи доста добре – до момента, в който не се появи проектът за магистралата. Както казваше Сузана, може би просто трябваше да наречем тази част с магистралата "лош късмет".  "Опитай отново", беше му казала тя.

– Трябва да се опиташ да запазиш позата на благородно пренебрежение към шанса, подобно на стоиците. Опитай си да възприемеш шосето чисто и просто като лош късмет.  Той знаеше, че трябва да стане криптозоик: "крипто" – от "тайна" или "скрит", "зоик" – от начина, по който живееха определени видове животни като ракуните, койотите и елените. Тези животни се бяха научили да съществуват успоредно с цивилизацията и едновременно с това – да стоят настрана от нея.

Карлайл се чудеше дали и за него беше възможно да живее успоредно и в същото време – встрани от цивилизацията. Да намери някое тихо кътче сред слоевете шум, от време на време да пробива с глава шума, когато му се налага да излезе, за да свърши някоя работа, да вземе златото и да хукне като гонен от дяволи обратно към своето тихо убежище. Индианците имаха специално название за това; наричаха го "промяна на формата". Веднъж, след като вече се беше заселил във високопланинските плата, Карлайл го бе опитал и му се беше сторило, че действа. Щеше да направи още един пробег в крипто– реалността. Щеше да стои в тунелите на своя отделен свят възможно най-дълго, да наблюдава бухалите, когато се озове на открито, и да се надява на по-добър късмет следващия път. От битките нямаше полза. Не можеше да избягаш от него, каквото и да беше това "то". Спомни си думите на антрополога Лорън Айсли: "В дните на мраз търси дори и най-малката слънчева светлина."

Карлайл го беше направил веднъж, бе открил своето собствено мъничко слънце; можеше да го на прави пак. Стратегията не беше перфектна, но бе възможно най-простата и най-добрата и изключваше самосъжалението.

Сърната стигна до края на алеята и прекоси шосето, отдалечавайки се към малката горичка. Изгрев, дим от комина, носен хоризонтално от вятъра към лежащия на дванайсет километра по-надолу Саламандър.

Все така облегнат на стената на малката си работилница, Карлайл погледна към дланите си. Със своите морални достойнства те въртяха един от най-добрите чукове в света. Мъжът, използващ инструменти. Посегна към кръста си, за да докосне стария кожен колан, подарен му от Коуди, превърнал се в един вид талисман за него. Сети се, че не си го беше сложил.

Хитрите бизнесмени си мислеха, че веднъж и завинаги са го неутрализирали, брояха сполучливите си ходове, докато препускаха през документацията си като малка кавалерия в бизнес костюми, въоръжени с измамни представи за изграждането на един Нов Йерусалим там някъде, в прериите. Сузана го беше убедила, че има още какво да се направи. Не бе приключил с тях. Не хранеше големи надежди, че нещо може да спаси къщата му или пък птиците, но каквото и да му костваше, щеше да продължи. Подготвяше се да се изправи отново, да промени течението си като река.

Беше се наложило малко да порови, но благодарение на факта, че Сузана бе свързала името "AuRA" със златото, по-нататъшните разследвания на Карлайл доведоха до нещо интересно: молбата на Уилистън отпреди десетилетия за разработване на мини около Хълма на вълка и прилежащите към него земи. Господин Рей Дарджън бе откупил правото за разработване на парцела, а две години по-късно земята отново бе сменила собственика си – от държавна този път беше станала собственост на "АуРА Корпорейшън". Сузана реши загадката окончателно, като свърза последните две букви от името на корпорацията с първите две букви от малкото име на Дарджън.

Карлайл беше разкрил част от тази информация и преди това, но се бе затруднил да я подреди. "АуРА" беше ключът. Когато имаше име, бе лесно да се навържат нещата. Корпорация "Три Бютс" владееше "АуРА Корпорейшън", а "Три Бютс" от своя страна беше подразделение на "РЕЙДАР Корпорейшън", холдинговата компания на Дарджън, която служеше за прикритие на нечистите му сделки. Тръгвайки оттам, Карлайл откри нещо, което бе подозирал и преди: някои от местните жители и техните приятелчета не само бяха участвали в машинациите около включването на Ливърмор и Фолс Сити в маршрута на магистралата, но също така бяха отишли още по-напред и бяха закупили големи площи земя, разположени на ключови места покрай бъдещата магистрала. Цената на парцелите, за които бяха платили по сто долара на акър, щеше да скочи повече от двайсетократно, когато магистралата бъдеше построена. Корпорация "Три Бютс" се бе облагодетелствала значително при тези покупки.

Карлайл реши, че днес ще отиде да потърси индианеца и да види какво ще му каже той и дали сиуксът можеше да бъде подтикнат да направи нещо. Вдигна поглед към небето и се усмихна, спомняйки си андроида продуцент от своите сънища: щеше да го остави с един финален енигматичен образ, който може би щеше да накара създанието да се спре и замисли, докато хиляда години по-късно разглеждаше и сортираше снимки. Беше спокоен. Сърцето на Карлайл Макмилън отново биеше нормално. Той с тананикане се отправи към къщата, наблюдавайки издигащите се към изгрева ястреби на Тимерман. Усещаше далечни сигнали от място, много по-дълбоко от собствената му същност. Погледна към Хълма на вълка и забеляза бледото подобие на огън на върха.

Сузана продължаваше да спи. Той се съблече и се плъзна под завивките до нея. Тя се обърна и зарови лице във врата му, плъзна длан по гърба му.

– Студен си – прошепна му в полусън и се отърка в него. Той бавно прокара пръсти по краката, гърдите, косата ѝ.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Сутрешният чай край акумулиращата печка. Зелените очи на Сузана, впити в Карлайл.

– Мисля, че си права – каза Карлайл. – да намерим индианеца и да говорим с него. Знаеш ли къде може да е?

Енергичността му се беше върнала и Сузана усщаше тази негова вътрешна сила.

Но има неща, които една жена би споделила с любовника си, и други, които би премълчала. Някои неща принадлежаха единствено на нея, не и на него. Сузана знаеше къде точно можеше да бъде открит Флейтиста, но нямаше желание да казва каквото и да било. Индианецът се беше отнасял към нея по специален начин, оставил я бе да види и почувства неща, които едва ли споделяше с останалите.

Накрая тя отвърна:

– Карлайл, това, което ще чуеш, може би ще ти прозвучи като реплика от лош уестърн, но хайде да излезем навън и да запалим огън. Ако индианецът ни види, където и да се намира в този момент, мисля, че ще дойде.

Тя беше сигурна, че индианецът ще съзре огъня. От върха на Хълма на вълка човек можеше да види всичко, което поиска.

Двайсет минути по-късно Карлайл с усмивка натрупа клони и остатъци от дървен материал край езерото.

– Ще трябва ли да танцуваме около него, или просто ще го оставим да си гори?

– Понякога, Карлайл, звучиш точно като местните жители. – Сузана поклати бавно глава, но по устните ѝ пробяга усмивка. – Просто ще го оставим да си гори.

Два часа по-късно по вратата се разнесе почукване.

– Хей, Строителю.

– Хей, Флейтисте.

Карлайл разпита индианеца за погребалните могили, а също и за законите, които биха могли да ги защитят. Индианецът не знаеше нищо за законите и му го каза.

– Не живея в резервата и в известен смисъл съм отделно от племето ми. Но ще попитам, макар че хората ни са обезкуражени – не вярват, че вече могат да направят каквото и да било по какъвто и да било въпрос.

Индианецът остана на верандата и няколко минути разговаря със Сузана, после си тръгна.

Три дни по-рано по алеята, водеща към къщата на Карлайл, бе свърнала служебна кола. Обикновено важните от законова гледна точка известия се изпращаха препоръчано, но в този случай известието, че собствеността ще му бъде отнета поради строителството на магистралата, му бе лично поднесено от областния адвокат, придружен от двама полицаи. Изпадналите в състояние на икономическа нирвана не оставяха нищо на случайността, помисли си с усмивка Карлайл.

Приклекналият на перваза Боклукчийски камион веднага забеляза натрапниците и изсъска, когато те излязоха от колата. Но Карлайл нямаше нищо против тези момчета. Те просто изпълняваха едно неприятно задължение, влизаха в ролята на опашката на кучето. Изглеждаха малко изненадани, когато ги посрещна любезно и им предложи кафе.

Поколебаха се, после приеха и влязоха вътре. Дървото, на което бе посветил повече от година от своя живот, слънцето, проникващо през таванските прозорчета, Сузана, Боклукчийски камион, петструнното банджо, окачено на стената. От време на време, докато разговаряха, ги улавяше да гледат към Сузана. В края на краищата тя се бе превърнала в една тиха легенда на Йеркс Каунти и никой от тях не беше разговарял с нея преди. По-късно мъжете и Карлайл останаха няколко минути на верандата, загледани на запад към горичката на ястребите на Тимерман.

– Истински срам, че ще ти вземат мястото – каза единият от полицаите; в гласа му прозираше искреност. После добави: – Но не ме цитирай, моля те.

Карлайл се усмихна.

– Благодаря. Няма да те цитирам, не се притеснявай.

Областният адвокат попита:

– Мислиш ли, че тази магистрала наистина ще донесе някаква полза на Саламандър?

– Не. – Това бе всичко, което Карлайл каза, и адвокатът не настоя за повече.

Същият полицай, който бе изразил съжалението си малко по-рано, погледна към Карлайл, когато се озоваха на алеята.

– Както вече казах, наистина съжалявам. Срамота е. – Протегна ръка, за да се сбогува.

 Карлайл кимна и разтърси ръката на полицая, после стори същото и с ръцете на другите двама мъже.

След като си заминаха, той прегледа известието, в което се казваше, че до трийсети април трябва да е опразнил къщата, която бе построил за Коуди, и да се е изнесъл от нея. Това му даваше малко повече от два месеца. Можеше да се изнесе само за един ден. Сложи известието на полицата на камината до статуята на Веста и остана за малко там, потънал в размисъл. Сузана обгърна кръста му с ръце и опря буза на гърба му. Седмица по-рано бе изпратила писмо до един човек на име Ридик, живеещ в планините Уилсън в Аризона. Не беше казала на Карлайл за писмото.

***

Няколко дни преди крайния срок, даден на Карлайл, в дома му се отби индианецът. Настоя, че трябвало да се изпълни един последен символичен жест, касаещ магистралата. В началото Карлайл се възпротиви, не беше склонен към тотемизъм.

Но след като изслуша индианеца, реши, че той не му говори за тотемизъм. Символизъм, да, но не и тотемизъм. Индианецът говореше за Лудия кон, великия сиукски воин; за Сладкото лекарство, известния лечител на шайените; за Главатаря Джоузеф от племето нез пърс. Говореше за дълги принудителни походи през снега, за горящи села. Според индианския начин на мислене магистралата не беше изолирана случка, а ясно и очевидно продължение на предишни събития. Но, както отбеляза Флейтиста, сега белите се бяха обърнали и срещу хората от своята собствена раса, не вярваха на никой, който се опитваше да бъде свободен или настояваше за преосмисляне на някои идеи – нещо необичайно за начина на действие на бледоликите.

– Строителю, трябва отново да заявим, че някои от нас защитават друга гледна точка. Ако искаме да сме сигурни, ме когато сме на смъртното си ложе, спомените ни иде ни накарат да се усмихваме, трябва да защитим тази наша различна гледна точка, точно както са направили Лудия кон, Сладкото лекарство и Джоузеф. Така както във вашата приказка за Одисей някой е избрал да отвори торбата и да освободи всички противоположни ветрове срещу хора като теб и мен, или поне така изглежда. Но ако не можем да имаме ветровете на наша страна, поне трябва да дадем да се разбере, че няма да се огънем, независимо от това колко силно духат те, без значение дали са ветрове от гробищата. Трябва по свой собствен начин да изкрещим срещу воя на тези ветрове, без значение дали думите ни ще бъдат чути, или ще бъдат запратени обратно в лицата ни. Ако идеята не ти харесва, значи не съм те преценил правилно.

На няколко пъти Карлайл бе разказвал на Флейтиста за индианците лакота, които някак си бяха успели да блокират магистралата, за да защитят свещените си земи. Може би и те щяха да успеят да спасят поне толкова, ако не повече. Но индианецът неизменно отвръщаше, че народът го обмисля. Карлайл и Сузана отидоха до столицата на щата и се срещнаха с Ламон Гарвановото крило, ветеран от всички индиански битки на ДАИ, Движението на американските индианци. През хиляда деветстотин седемдесет и трета година Ламон бе присъствал на Ундид Ний, Пътеката на плача, заедно с Франк Черния кон, Лорели де Кора и останалите, когато федералните власти бяха организирали блокадата. Беше част от протестите през седемдесет и втора след нанесения над Реймънд Жълтият гръм побой и след унизителното му показване без долни гащи на бала на Американския легион, където всички присъстващи бяха подканяни да го ритат, след което Реймънд бе натикан в багажника на една кола и бе оставен да умре там.

Ламон Гарвановото крило не беше безволев индианец от резерватите. Това бе очевидно. Облечен в стара работна риза, джинси и кубинки, той седеше зад сиво метално бюро. Първо изгледа Карлайл, после Сузана.

– Разбира се, че съм чувал за случващото се в Йеркс Каунти. Уважавам ви заради вашата битка, господин Макмилън. Но да говорим направо. Не ми пука за вашата къща. Много лошо, че магистралата ще унищожи вашия дом, но за нас то е само това – лош късмет.

 За нас магистралата е по-сложен въпрос. Дори в едно отделно индианско племе съществуват противоречия относно най-добрия път, по който трябва да поемем към по-добро бъдеще. Някои традиционалисти са за стария начин на живот, други пък приемат, че икономиката и развитието, проповядвани от белите, са нашата единствена надежда за оцеляване. С други думи, ако отидете в някой резерват, с изненада ще откриете частична подкрепа на магистралата. За нас безработицата е сериозен проблем и някои вярват, че магистралата ще доведе със себе си нови работни места. Освен това някои от племенните водачи могат лесно да бъдат купени. Случвало се е в миналото, ще се случи пак.

Жалко и за ястребите на Тимерман, но извинете за откровеността ми: вие се притеснявате за оцеляването на няколко птици, докато ние се борим за оцеляването на цели култури. Нас ни заличават системно и сигурно, все едно че кавалеристите продължават да ни покосяват с оръжията си. Понастоящем този процес е малко по-бавен, но в никакъв случай по-малко болезнен.

Изслуша аргументите на Карлайл, според които спасяването на ястребите би довело до спасяване-, то на погребалните могили и обратно, после повтори почти същото, което Сузана беше казала за проблемите на индианците. Завърши така:

– Много от хората ни вече са се предали и не вярват, че опитите да се спре строителството на магистралата с легални средства ще доведат до нещо добро – въпреки погребалните могили край Хълма на вълка. Нямаме никаква вяра в законите на бледоликите и няма причина да им вярваме, като се има предвид опитът ни от миналото. Но за да не ви държа в неведение, ще ви кажа, че Движението на американските индианци е подало иск да се спре строителството на магистралата, докато се обсъди въпросът за преместването на артефактите от могилите. Поради голямата скорост, с която се придвижва проектът, нашият иск бе заведен с известно закъснение и ние не храним големи надежди, че молбата ни ще бъде удовлетворена. Загрижеността за миналото не върви ръка за ръка с икономическото развитие.

Ламон Гарвановото крило се усмихна саркастично и отправи директен поглед към мъжа и жената пред него.

– Знаете ли какво сме пеели навремето като част от нашия ритуал, посветен на духовете? "Бледоликите са луди, бледоликите са луди."

Въпреки всичко той обеща да говори както с другите членове на ДАИ, така и с определени индианци от резерватите по въпроса за магистралата, ястребите на Тимерман и погребалните могили. Най-загрижен беше за могилите и си го призна. Това бе последният им разговор.

През една хладна априлска утрин с надвиснали сиви облаци, вещаещи дъжд, Карлайл и Флейтиста направиха верига на север от отбивката, където щатски път 42 се сливаше с червеникавия коларски път, водещ от Хълма на вълка към къщата на Карлайл. Работниците и машините вече бяха стигнали до отбивката и извършваха подготвителните работи по изместването на пътя през горичката на ястребите и парцела на Карлайл. По телеграфа из Йеркс Каунти се разнесе вестта, че той и индианецът спират прогреса и в рамките на четирийсет минути на мястото се събраха около двеста души. Създалото се задръстване почти блокира път 42.