Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 21 страниц)

Робърт Джеймс Уолър
Танго

В някои отношения Джордж Армстронг Кастър си е направил приятна разходка покрай реката в сравнение с онова, през което премина Карлайл Макмилън – но никой не постави бели маркировки след него в тънката червеникава пръст на Йеркс Каунти.

Никога не е било така, поне не тук... нито пък някъде другаде вероятно. За каквото и да се сети човек, все сме го имали: война, магии, индианци... така наречените вещици, за бога!

-Ще възразите ли, ако ви цитирам тук-там из местните вестници? – попитах го.

– Ако продължиш да ми купуваш от това тук, можеш да ме цитираш колкото си щеш. Говори и с Карлайл Макмилън, чуй цялата история направо от човека, който премина през всичко това.

Разговор,

закътано сепаре в дъното

на кръчмата "Слийпи Стегър"

За бога, всички ние сме само шайка дервиши, които се въртят вихрено наоколо и припяват, докато музиката не свърши. Но човек трябва да приеме, че тангото продължава вечно. Сузана Бентийн го беше разбрала. Не съм сигурен, че някой друг го бе осъзнал. Тя не е вещица, каквато я изкарват хората. Или поне аз не я смятам за такава. Но едно ще ви кажа –наистина умее да танцува танго!

Гейб О'Рурк /АКОРДЕОНИСТ /

ПЪРВА ГЛАВА

Тъмна и бурна вечер, странно далечно място в странно далечно време, мяркащи се в далечината малки хълмове с ниски влажни облаци, надвесили сбръчканите си бели лица над тях, и дълги прави магистрали, водещи към вечността. В една заселена земя вече никой не търси истински диви места. А това беше диво място.

Загадъчен пътен знак, сочещ на запад.

Защо е умрял орелът? Дали някой си спомняше? Имаше неколцина, които знаеха, но предпочитаха да не говорят за това.

Коларски път сред червената прах, перпендикулярен на магистралата, водещ към полегналата трева и губещ се зад една ниска височинка на около километър разстояние.

Още пътни знаци, на всеки петдесетина километра, сочещи към други пътища, намекващи за пътувания през невидими стени и в други времена. Ако човек разполагаше с достатъчно издръжлива кола, можеше да свърне по някой от тях – просто заради идеята. Всеки поне веднъж в живота си е изпитвал порива да стори точно това.

Така направи и Карлайл Макмилън. Не бързаше за никъде, пътник без посока, временно странстващ по собствена воля. След като обърна бежовия си пикап и напусна водещото на запад шосе, пое по онова, което местните наричаха пътя край Хълма на вълка, и се отправи на юг, подминавайки знака, сочещ към Каньона на мъртвия орел. След известно време спря и излезе от пикапа си. Намираше се на километри от най-близкия малък град.

Късна августовска хладина. Карлайл Макмилън остана на мястото си за известно време. Ботушите му – мокри от росната трева, небесна вода – върху лицето и ръцете му.

Полъхна лек ветрец, изчезна, после пак се появи. Тишина. Люлеещи се папури, вълни от жълти детелини, поемащи натам, накъдето вятърът пожелае.

Като филм без звук – тишина, само че по-дълбока.

По-скоро някакво подобие на каменен саркофаг при падането на нощта, когато оплаквачите вече са си отишли, а пръстта е струпана отгоре ти.

Шайените вярваха, че тази земя е свещена. Индианецът с прозвището Сладко лекарство бе казал така. Ястребът, кацнал на един стълб на дървената ограда, на трийсетина метра южно от Карлайл Макмилън, вярваше в това. Всеки, който някога се е озовавал на това място, вярваше. Умният човек щеше да дойде запасен с храна и вода, може би дори със спален чувал, за всеки случай – ако двигателят на колата му се повредеше или някоя гума омекнеше, а резервната се окажеше изпусната. Защото нищо тук не даваше и пукната пара за теб, толкова поне беше ясно. На никого не му пукаше дали си жив или умрял, дали си плащаш сметките и си танцувал по топли тихоокеански плажове, след което си правил любов на пясъка. Нямаше нищо, освен тишина и вятър, а те щяха да останат дълго след като си си отишъл от този свят.

Ранните заселници бяха погребани в могилите отсреща, прилични на море, настъпващо към прерията. Бяха пристигнали от Азия по старите пътища, когато континентите още са били свързани със суша високо горе, на север. А преди век тук бяха погребани и други. Погребани там, където бяха паднали по време на войните за териториално разширение на Съединените американски щати – през цяла Северна Америка чак до Тихия океан, най-големият известен натиск на запад. Ако поразровеше земята и погледнеше внимателно, човек още можеше да открие метални копчета от униформите на войниците. Също и други неща: дръжки на стари ножове, човешки ключици, натрошени от куршуми или копия, и корпуси от лули. Копаеше ли, щеше да намери повече, много повече.

На двайсет сантиметра от лявата задна гума на пикапа на Карлайл Макмилън, полузаровено в калта, лежеше копче от мундир. Ветровете на сто пролети постепенно го бяха откривали, а после дъждът го бе завлякъл в едно поточе. Поточето го беше изхвърлило в пясъка. Една птица го бе взела в човката си и бе литнала с него към гнездото си, но когато бе разбрала, че е твърдо и безвкусно, го бе изхвърлила в калта. Точно това копче някога бе служило да закопчава куртката на редник Джими К. Ноулис, Седма кавалерия, който яздеше след мъжа, когото всички наричаха Сина на Утринната звезда. Редник Ноулис имаше добро мнение за своя русоляв генерал – генерал Кастър – и се стремеше да бъде пълно негово копие. Би отишъл дори в ада заедно със Сина на Утринната звезда. И в крайна сметка го беше направил.

Ако можеш да изпревариш вятъра, да чуеш отвъд тишината, ще доловиш старите звуци, пулсиращи на това място. Далечни тръби, скърцане на кавалерийски седла, може би и ниското барабанене на самото време. Бледите образи на едновремешните ездачи, яхнали петнисти жребци с виеща се около бърните пара, изскачащи от сенките на Каньона на мъртвия орел, препускащи мощно през зелената прерия.

Понякога, когато вятърът духа подходящо, можеш да помиришеш още по-далечни неща. Така казваха навремето, така казват и днес. Трябва само да се облегнеш назад и да разшириш ноздри. Упражнявай се. Тогава ще ти се удаде. Първо ще усетиш обикновения мирис на безкрайна шир, а после – слабия полъх на стари илюзии.

Недалеч от мястото, където Карлайл Макмилън стоеше под лекия дъждец и гледаше към началото на нищото, падайки от един от по-ниските скалисти хълмове, бе намерил смъртта си антропологът. Свистене във въздуха, последвано от тъп удар в средата на гръбнака, от който бе залитнал напред и полетял надолу. Първите двайсетина метра падането му се бе отличавало с особена чистота по форма и скорост, почти грациозно. До момента, в който се бе ударил в оголения ръб на скалата. Следващите две хиляди метра тялото му се бе премятало като парцалена кукла. Единственият звук беше неговият вик, единственото му възприятие – дъното на урвата, приближаващо към него в мъглявината на белия пясъчник. Беше се размазал в скалата и чакъла на дъното, вратът му се бе извъртял така, че брадичката да докосва долния край на дясната лопатка. Никой от колегите му долу в равнината не беше видял случилото се, нито бе чул писъка му.

Чифт тъмни очи обаче бяха забелязали всичко – мъжът, летящ през хладната слънчева светлина, тънката жълта слънчева светлина, която леко докосва тази земя в средата на пролетта, – но притежателят им нямаше да каже нищо. Нищо, никога. Така стояха нещата. Знаеше се далеч преди войниците на коне да преминат оттук на път към Литъл Биг Хорн. Знаеше се много отдавна.

Карлайл Макмилън се облегна на един от коловете на оградата, обърна очи на запад, втренчено се вгледа в далечината. Огромна площ от празно пространство, прорязвано единствено от някой случаен хълм. Този, който се намираше на километър от него и беше с височина деветдесет и осем метра и осемдесет и пет сантиметра, се наричаше Хълмът на вълка. Една жена танцуваше на върха му, но Карлайл не можеше да я види.

Тя се движеше с боси крака по ниската трева. Далеч, далеч, ниско долу, тя едва успяваше да различи очертанията на фигурата, застанала до спрелия пикап. Един индианец, на шейсет метра зад нея, свиреше на флейта, облегнал гръб на изгнилия пън на отдавна умрял бор.

Ниско надвиснал облак обгърна хълма, студената му влага докосна изящната дъга на женския гръб, плъзна се по извивката на бедрата. Помилва лицето и пръстена с опал на средния пръст на лявата ръка и сребърната гривна на дясната китка, спря се върху сребърния сокол, висящ на верижката около шията. Индианецът вече не виждаше добре жената, долавяше само неясните ѝ очертания през мъглата на облака – моментно зърване на крак или гърда, разлюляна червеникавокестенява коса. Но той продължаваше да свири, защото знаеше, че облакът ще отмине, а жената ще дойде при него.

Далеч, далеч, ниско долу, Карлайл Макмилън включи на задна скорост и излезе на шосето, заравяйки в калта копчето, което някога бе закопчавало куртката на редник Джими К. Ноулис, Седма кавалерия. Когато облакът се отдръпна от хълма и жената отново можеше да вижда лежащата в нозете ѝ долина, фигурата беше изчезнала. Забелязваха се само неясните очертания на пикапа, поел на юг.

Флейтата трепна и замлъкна. Жената вдигна ръце през мъглата, отпусна ги и пристъпи към индианеца. Той беше стар, но тялото му бе твърдо като бодлива тел и тя се притисна към него. Вятърът беше лек, хладен и влажен. Близо до нея, индианецът долавяше мириса на сандалово масло, в което се беше окъпала сутринта. Дъждът се вдигна за миг и през рамото на мъжа тя видя как ястребът се стрелна към хълма – същия, от който баща ѝ бе зърнал как земята се надига да го посрещне.

ВТОРА ГЛАВА

Аксел Лукър не беше глупав. Само се държеше като такъв. Дълбоко в себе си знаеше, че онзи учен беше прав, макар като цяло да не харесваше учените. Не ги харесваше, защото без съмнение бяха шайка радикалисти, лапащи от обществената копаня, попълвана от данъците, плащани от такива като Аксел Лукър. Не ги харесваше, защото караха човек да се придържа към логиката, искаха доказателства и не те оставяха да се измъкнеш с успокояващи приказки на чашка в кръчмата, където митовете, породени от личния интерес, се предаваха от човек на човек като бутилка кетчуп. Предаваха се и евентуално се приемаха с одобрително мърморене и кимане на глави, докато не се стигнеше до раждането на една трайна измислица, с която всички се чувстваха комфортно. Ако някой се разграничеше от общата гледна точка, рискуваше да се сблъска с бурно неодобрение, да не говорим, че биваше позорно отлъчен от масата, разположена в дъното на кафенето на Дани.

Екологът беше казал, че дните им тук са преброени, освен ако самите те не се променяха коренно. Каза им, че пресушават големия воден резервоар Огалала и изтощават пасищата. Каза, че оставят почвата, поначало твърде повърхностна, да бъде отвявана от вятъра.

Бяха го слушали – първо, на събранието в гимнастическия салон в Ливърмор, където почти го бяха изгонили с дюдюкане от катедрата. Докато се пръскаха по колите си след това, някой подхвърли, че най-малкото, което трябва да направят, е да разтопят един варел катран и да изритат облепения с пера задник на онзи перко на изток, там, откъдето бе дошъл. Нещата не бяха по-добри, когато екологът се появи в Саламандър, за да говори отново. Въпреки това беше някак по-трудно да се отнесат с пренебрежение към него, тъй като аудиторията бе по-малка и можеха да виждат очите му, както и той – техните. Беше слаб и искрен, говореше тихо. Разполагаше с графики и цифри, имаше гладки и необорими отговори на всичките им въпроси. Изглежда, знаеше, че критицизмът им се корени в митовете, които бяха твърдо решени да бранят, и не се хвана на въдицата им. Те не спираха да търсят слаби места в аргументите му, но не откриваха такива. Това ги накара да го намразят още по-силно.

Както повечето хора – без значение колко интелигентни бяха, – така и Аксел Лукър си имаше свой собствен начин за изтласкване встрани на неприятните доказателства, които не съвпадаха с онова, което му се искаше да се случи. И така, въпреки че Аксел Лукър знаеше, че екологът е прав – знаеше го дълбоко в себе си, – той не можеше да го признае пред никого, дори и пред себе си. Сутрин, насядали в кафенето на Дани, момчетата побутваха козирките на шапките си и коментираха външната намеса в живота им, като същевременно разсеяно попипваха чековете за земеделски субсидии, пъхнати в джобовете на ризите им...

Когато стигна на десетина километра от Саламандър, Аксел свърна от щатски път 41 и се отправи по червеникавия коларски път на север към мястото, което двамата с Ърлийн обработваха от трийсет и четири години. Летният дъжд бе превърнал червената пръст в гъста лепкава кал и той намали, почти спря, когато наближи бежовия пикап с калифорнийски номер.

– Кой, по дяволите, е този? – зачуди се на глас. Утре щеше да поразпита в кафенето на Дани или на силоза да види дали някой знаеше. Човекът зад волана му приличаше на индианец, може да беше някой от онези агитатори, които не спираха да настояват да им върнат земята, завеждаха съдебни дела и твърдяха, че земята е тяхна и им е била открадната преди сто и няколко години. Каква глупост! Аксел може и да не харесваше учените, но искрено мразеше индианците, особено онези, които настояваха, че земята, която той обработва, е крадена.

Когато пристигна у дома, подхвърли на Ърлийн, че може би е време да се замислят за пенсиониране и преместване във Флорида. Не спомена нищо за пикапа, който бе срещнал на връщане от Саламандър. Не искаше да я тревожи.

Връщайки се назад във времето, Карлайл Макмилън осъзнаваше, че може би нямаше да спре в Саламандър през онази първа вечер, ако знаеше какво го очаква, а щеше да пресече Йеркс Каунти и да излезе от другия му край.

– Оказа се, че болката е прекалено голяма за човек, чието единствено занимание е търсенето на тихо и спокойно място – така беше отбелязал веднъж той.

Лесно е да се разбере защо бе казал подобно нещо. Спомените му все още бяха ясни и добре оформени: птици, издигащи се в небето с хищнически писък, воини, завързани за дънерите на дървета през април, за да бъдат бичувани. Бумтене на пушки и дрезгав пукот на старо оръжие. Сирени, крясъци на мъже, прах, издигащ се бързо и високо в утринното небе, огньове на плоското плато, с което завършваше Хълмът на вълка. И бавната деградация на някакво подобие на справедливост и прямота.

Челюстите на Карлайл се стягаха, когато заговореше за това. После се усмихваше едва-едва и казваше:

– Но си имаше и положителни страни. Като цяло, бих сторил същото отново.

Разбира се, че би го сторил. Колко жени като Сузана Бентийн можеха да се открият на тази земя? Или като Гели Девъроу? Почти николко. Сузана, Гели и онова, което по-късно стана известно като Войната в Йеркс Каунти, помогнаха на момчето да порасне. Накараха го да се изправи гордо и да възмъжее. Карлайл го признаваше.

Той пристигна в Йеркс Каунти от север, късно през въпросния августовски ден, спря и се огледа наоколо. Туфи ниска трева, Хълмът на вълка вдясно. Мъгла, лек ветрец, тишина. Отново на юг по прашния червеникав път, след няколко километра

– Асфалтът на щатски път 41 под гумите на пикапа му. Той опъна карта пред себе си, облегна се на волана и се замисли за възможностите. След около час щеше да се стъмни напълно. На десет километъра източно се намираше малко градче. В противоположната посока следващото място с размер, достоен за отбелязване на карта, беше Каспър, Уайоминг, на петстотин километра от мястото, където се намираше Карлайл. Нищо от тук до там. Завой на изток.

Петнайсет минути по-късно Карлайл напрегна взор през чистачките на пикапа и забеляза четирите цилиндрични кули на силоза в далечината. Табела в началото на града: "Добре дошли в Саламандър, нас. 942 души, надм. вис. 6911 м."

Табелата беше очукана, нуждаеше се от пребоядисване. В буквата "о" на "Добре" имаше три дупки от куршуми. Толкова по въпроса за гостоприемството на местните жители.

Още съобщения: дневното разписание на църквата, "Лайънс Клъб" събира членовете си всеки вторник на обяд. Карлайл бавно пое по шосето, представено лицемерно като Главна улица. Градът се състоеше от по две пресечки от двете страни на търговската част и пет пресечки зад него. Покрай "Царството на пикапа и поправка на косачки, елате при Дуейн", покрай автокино "Блу Скуеър" (ЗАТВОРЕНО ПРЕЗ ПОЧИВНИТЕ ДНИ) и "Джакребит Лейнс" (ЗАТВОРЕНО, прозорците заковани с шперплат). Превключи на втора и двигателят леко изръмжа. Чистачките заскърцаха по стъклото, тъй като дъждът бе намалял. Късна слънчева светлина прониза облаците далеч на запад.

Търговците по Главната улица затваряха вратите на магазините си в края на работния ден. Сградите бяха предимно дървени, боядисани в бяло – личеше, че някои от тях бяха стабилно построени, но отчаяно се нуждаеха от изцикляне и пребоядисване, а част от покрива на онова, което навремето бе хотелът на Саламандър, беше пропаднала. Сред дървените постройки се мяркаха няколко чудесни тухлени къщи във викториански стил, като бившата аптека "Мелик" например. Измежду някои от сградите можеха да се видят къщите от страничните улички, а зад тях – безкрайната шир. Нямаше много дървета, а онези, които се мяркаха тук-там, бяха малки поради недостига на вода и плитката на повечето места почва. По-високите бяха отсечени още преди години, за да бъдат използвани в строителството и за огрев.

Карлайл Макмилън спря до очукания бордюр пред една кръчма с табела "Лерой". Излезе от колата, разкърши ръце и колене. Дълъг ден, жаден ден, шестстотин трийсет и пет километра от зори до здрач. Влезе в "Лерой" и точно когато слънцето се скри, се плъзна върху първата табуретка, изпречила се насреща му. Отчаяно се нуждаеше от горещ душ. Лерой беше от другата страна на дървения бар, унесен в разговор с висок мъж с каубойска шапка на главата. Каубоят, който навремето може и да е бил изтънчен, но сега със сигурност беше злъчен и избухлив, пушеше тънка пура и имаше вид на човек, изпълнен с гневно безразличие към живота. Двама мъже с бейзболни шапки, на които бе избродирано логото на фирма за производство на изкуствени торове, се привеждаха над най-мизерното подобие на маса, което Карлайл някога бе виждал. То се клатушкаше и кривеше, а подложките за сервиране бяха дълбоко прогорени от цигари.

Но това не беше най-зле изглеждащият предмет в кръчмата. Първенството се водеше от една стара отрепка, седяща на две табуретки от Карлайл и свила лявата си ръка върху барплота. На ръката бе отпуснато лице, покрито с посивяла брада, небръсната от седмица. Главата, или онова, което минаваше за такава, се надигна. Отрепката се втренчи в Карлайл с набраздени от червени жилки очи:

– Кой си ти, уа?

Когато Карлайл го игнорира, любопитството на пияния нарасна и той извика въпроса си отново, а усилието за малко да го накара да падне от табуретката.

Лерой се придвижи зад бара. Измежду устните му висеше цигара. Избърса ръце в мръсната бяла престилка, препасана около кръста му и дълга до под коленете, с разпран подгъв от едната страна, виснал още по-надолу. Като подмина стареца, Лерой удари с ръка по бара и рече:

– Млъквай, Франк.

– Да те тако'ам, Лиеуой. – Франк запрати ругатнята в отдалечаващия се гръб на Лерой, преди главата му отново да се удари в бара и устатата му да замлъкне.

Лерой кимна. Нито приятелски, нито враждебно, нито нещо по средата, нито стигайки до крайности. Равно и безстрастно, сякаш не му пукаше за нищо и никого.

– Една "Милър" – каза Карлайл.

Лерой отвори металния хладилник зад бара, разгледа съдържанието му и извърна глава назад:

– Ня'аме "Милър". И'аме "Будвайзер" и "Грейн Белт".

– "Будвайзер" тогава. Кръчмата на Лерой смърдеше като всички други кръчми, в които Карлайл беше влизал, само че по-лошо. Кисел, остър мирис. Типично място, където хората идваха, за да умрат, гробище за всички стари, зашеметени слонове от Саламандър.

Лерой отвори бутилката и я сложи на бара заедно с една малка бирена чаша, тясна в основата и разширяваща се подобно на ваза към отвора.

– Седемдесет и пет цента.

Карлайл извади долар. Лерой отвори касата, плъзна монета от двайсет и пет цента към клиента и се върна към разговора си с каубоя.

– Да си виждал вещицата наскоро? – попита той.

– Я я таковай тая!

Лерой се засмя.

– А, доста от нас с удоволствие биха се пробвали.

– Да бе, ще ти се – отвърна каубоят, вперил поглед в разреденото си с вода уиски. Разбърка питието си с показалеца на дясната си ръка, опрял небрежно обутия си в каубойски ботуш крак върху релсата в основата на барплота.

– Някога обръщал ли си внимание на оня инди, с който се влачи?

– Не... Какъв инди? – Без да помръдва глава, каубоят вдигна поглед и се втренчи в Лерой.

– Стар. Живее някъде из хълмовете.

Каубоят шумно се изкашля и бутна чашата си към Лерой.

– Да ги таковам и старите индита. И като говорим за остаряване и таковане, я вземи да ми сипеш още малко отлежало "Джим Бийм" ей тука.

Лерой отново се засмя и посегна към бутилката с уиски.

– Джак, дори да ти сипя двестаградусов алкохол, ти пак ще си мислиш, че съм го разредил с вода.

Каубоят кимна по посока на Карлайл и измърмори нещо неразбрано за "коса, по-дълга от тази на жена", без да го е грижа дали Карлайл го чува, или не. Лерой погледна по посока на непознатия, седящ на бара, докато каубоят поклащаше глава и разбъркваше питието си. Карлайл отпи от бирата си, чудейки се на какво откачено място се бе приземил. Тишина и вятър, вещици и стари индианци.  Бирата беше студена и приятна на вкус, въпреки унилата атмосфера и въпреки че будвайзерът се нареждаше някъде на около шейсет и четвърто място в списъка с любимите му марки бира, а "Грейн Белт" стоеше по-долу и от нея. На два метра от него Франк хъркаше или се давеше; Карлайл не беше сигурен кое точно, затова реши, че е и двете. Един от играчите край билярдната маса извика: "Ах, късметлийско копеле!", а другият злорадо рече: "Подреди топките, Арло." Отвън някой форсира двигател, неравномерното бумтене от една дупка в ауспуха рикошира в сградите по Главната улица.

– Как е Гели, Джак? – попита Лерой. – Не съм я виждал от известно време, освен когато минава през града със стария си форд.

– Добре е. Знаеш какви са жените – вечно се оплакват от едно или друго, никога не са доволни от живота. Мисли, че трябва да продадем ранчото и да опитаме нещо друго. Господи, та нали докато изплатим първата и втората ипотека, няма да ни е останало нищо.

Лерой беше чувал тези приказки и преди. Той започна да нарежда празни чаши върху хавлиена кърпа зад бара. Щеше му се болката в кръста му да престане. Беше си сипал чаша уиски, за да облекчи положението, и алкохолът бе подействал за кратко, сякаш само за да засили болката впоследствие.

Карлайл се замисли дали да не си поръча втора бира, но компанията не му я гарантираше, а и не му се искаше да притеснява отново Лерой. Кръчмарят стоеше стъпил с единия си крак върху бидонче с бира и се смееше заедно с каубоя. Не си направи труда дори да се обърне, когато Карлайл изпразни чашата си и тръгна към изхода. Докато затваряше вратата зад гърба си, чу как топките за билярд се удариха една в друга, а старият Франк хъркаше и се давеше, потънал в забвение.

***

- Какво ни седеше ей там? – попита Джак Девъроу и наклони глава, загледан във вратата, през която току-що беше излязъл Карлайл.

– Нямам представа. – Лерой се извърна да измие още чаши. – Някакъв дългокос от някъде си. Появяват се от време на време. Няма проблем, стига да си мълчат и да си вървят по пътя.

Веднага щом кубинките му стъпиха върху тротоара пред заведението на Лерой, Карлайл забеляза, че един възрастен човек го наблюдава от прозореца на втория етаж на отсрещната сграда, над отдавна закрития телевизионен сервиз на Лестър. Вторият факт, който привлече вниманието му, бе, че Саламандър и слънцето приключваха работния си ден по едно и също време.

През изминалите няколко месеца Карлайл беше видял стотици малки градчета и Саламандър не бе нещо уникално. Други места, и то много, изглеждаха досущ като това със своите празни витрини, училища със заковани прозорци, единици млади хора по улиците. Усещане за безпокойство, за безжизненост, за безвъзвратна обърканост.

Въпреки това залезът през първата му вечер в Саламандър беше красив. От онези, които виждаш при огромни пространства, със западното небе, обагрящо се в розов пурпур, разливащ се върху купол от небесносиньо на север.

Беше гладен. Възможностите – ограничени. Лерой му бе препоръчал пица "Надгробен камък", име, което Карлайл сметна за пророческо, след като огледа Главната улица на Саламандър. Другите специалитети на кръчмата бяха говежда пастърма в буркани и пакетчета бирен фъстък – достатъчни да задоволят дневната нужда от хранителни вещества.

Сумракът настъпи с хлад, така типичен за късните летни вечери в тази част на страната. Карлайл измъкна старото си кожено яке от пикапа, облече го и тръгна по Главната улица. На витрината на "Е. М. Холи" – магазин за мебели и погребално бюро – беше изложено двуместно канапе с бяла дамаска на кървавочервени цветя. Ако можеше да се съди по вида на Саламандър, втората дейност от бизнес империята на Холи определено преобладаваше над първата.

Витрините на "Шърлийн Варайъти" бяха облепени с ленти, на които пишеше "МАГАЗИНЪТ СЕ ЗАКРИВА", което означаваше, че конците, джунджуриите и дребните подаръчета можеха да бъдат закупени на безценица. Две от трите бензиностанции бяха изоставени, на местата на махнатите бензинови колонки растяха плевели. Единствената действаща бензиностанция се опитваше да пробута галон безоловен за три цента повече, отколкото го продаваха при универмага на Харви "Купи и си върви". В железарията "Суейл" вероятно можеше да се намери някой и друг метър тел, а от време на време – дори въглища или дърва за огрев, но едва ли нещо друго. В калта пред задната врата на "Суейл", откъдето се зареждаше магазинът, не се виждаха пресни следи от камиони. Месарница "Орли" и "Ключарски услуги" все още упорстваха, както и плод-зеленчук "Джак и Джил Уебстър".

На вратата на бившия бар "Шолдс Бедлендс" висеше табелка: "Преместих се в Ливърмор". Точно под табелката имаше друга, очевидно залепена там преди много време, понеже долните ѝ ъгли се бяха подвили нагоре. Карлайл присви очи, за да прочете написаното на нея:

МАЛКИТЕ ГРАДОВЕ

В тях понятието "престъпност" почти не съществува, рядко се шият бричове по поръчка, а малките им общества макар и недотам изискани – поне са разумни, морални и предани.

Томас Джеферсън

Търговската част на Саламандър обхващаше по две групи сгради от двете страни на Главната улица. По средата на втората група, точно срещу мястото, където се намираше Карлайл, имаше малък и премигващ неонов надпис – жълт с очертани в черно букви, – сигнализиращ местоположението на "ДАИ". Когато премина отсреща, Карлайл забеляза изгорялото "И", което хвърли светлина върху основния житейски въпрос, вълнуващ го точно в този момент.

Долната част на вратата на "Дани" беше покрита с лющеща се бяла боя, а горната бе от стъкло. Под един стикер на пепси-кола се мъдреше избеляла реклама на цигари. Над тях имаше табелка, свидетелстваща, че е отворено и че така ще бъде до осем часа.

 Пред тезгяха бяха поставени седем високи табуретки с червени седалки. В средата на заведението имаше три маси, покрити с мушама, а покрай стената – шест очукани сепарета. В едно от тях четирима тийнейджъри замаяно минаваха през онзи ужасен период от живота, когато на човек му се струва, че смъртта никога няма да дойде и младежките пъпки никога няма да изчезнат. Г-н Бъди Риймс, бившият партньор на Карлайл от строителната фирма "Риймс & Макмилън", бе стигнал до множество чудесни идеи. Една от най-добрите бе, че всички тийнейджъри трябва да бъдат изпратени на някое пусто място, може би в Северна Дакота. Бе уточнил плана си до най-малката подробност: целият щат щеше да се павира и да се запълни единствено с ресторанти за бързо хранене, паркове за каране на скейтборд и автокина.

Тогава Бъди щеше да седне на една малка масичка, поставена на границата на щата, и всички изолирани трябваше да минават на интервю при него, за да се пробват да получат сертификат за зрелост, преди да напуснат. Някои, мнозина, по-голямата част, никога нямаше да успеят. Онези, които го постигнеха, щяха да получат буква "В" за "възрастен", набита в челото, за да може светът да ги разпознае и третира като разумни същества. Единственото, което Бъди очакваше като награда за своята брилянтна идея, както и за работата си на интервюиращ, бе да получи концесия за разпространение на лосион против акне "Клиърасил" из целия щат за неограничен период от време, както и правото да ръководи долнопробен увеселителен парк, който щеше да нарече "Бъдипенд".

Докато слушаше Бъди, Карлайл си мислеше, че предложението си имаше своите достойнства, стига веднъж човек да превъзмогнеше първоначалното си усещане за налудничавост. Цените на автомобилните застраховки щяха да паднат, както и процентът на престъпността. Лошата музика щеше да се изпари. Имаше и още плюсове. Бъди му беше изброил доста дълъг списък от тях, но точно сега Карлайл не можеше да си ги спомни всичките. По дяволите, Бъди Риймс му липсваше понякога, липсваха му компанията му и добрите му идеи. Освен че беше свестен дърводелец и приятел в пиенето, Бъди бе и първокласен обществен теоретик – е, може би едно-две нива под тази категория – и се държеше като пълна противоположност на Карлайл, като казваше и правеше неща, които Карлайл никога не би си и помислил да каже или направи.

Уейлън и Уили ръмжаха от музикалния автомат в кафенето, възхвалявайки мъжете, пиянстващи из долнопробните заведения, и добродушните мазохистични жени, които ги обичаха въпреки греховния им начин на живот. В цилиндричната пластмасова касетка на тезгяха имаше място за десет парчета пай. Шест бяха изчезнали. Бяха останали ябълков пай и някакви чудесии с крем, изглеждащи някак печално в края на деня – сутрешната им енергия бе само спомен, заменен от ранно нощно клюмване. Карлайл реши, че парчетата пай не са лоша метафора на самия него, както и на жената, която излезе от кухнята и го забеляза да седи пред тезгяха и да се клатушка бавно върху една от високите табуретки.

– О, здравейте. Не знаех, че е влязъл клиент. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

Гели Девъроу беше уморена, чувстваше се уморена и изглеждаше уморена. Приятен, не много висок глас. Леко обрулено от вятъра малко тъжно лице. Тялото ѝ беше слабо – може би да, а може би не. Дълга черна коса с няколко сребристи кичура из нея, вързана на опашка с ластик. Очи с някак омагьосващ цвят – сив или близък до сивото. Много, много отдавна трябва да е била красива, но сега имаше същия сух, изтощен вид като града, в който живееше.