Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 21 страниц)

Аз лично смятах, че идеята е много добра. Разбира се, не всички споделяха мнението ми и някои от момчетата дори заплашиха да изселят професора, ако не завлечал задника си обратно на мястото, където се намирал неговият колеж. Боби Ийкинс нарече учения "варено яйце" и добави, че всички интелектуалци са луди за връзване. Боби каза, че е обикалял из района с пикапа си и е забелязал колко много вода блика от иригационните системи.

Но голата истина бе, не бяхме изразходвали водата, изтощили почвата и като цяло бяхме допринесли за разрушаването на това място. Но парите от американските данъкоплатци продължаваха да идват към нас, за което бяхме едновременно благодарни и донякъде – засрамени. Всички знаеха, че тези субсидии не бяха нищо друго освен пари, изпращани като милостиня на хората, за да ги принудят да продължат да правят онова, което правеха, докато нашата любима маркетингова система не кажеше, че трябва да престанат да го правят. Естествено, възразявахме срещу подобен начин на мислене, тъй като то до известен смисъл ни намирисваше на социално подпомагане, а тук много се палим, когато стане дума за подобни измами и всякакви правителствени намеси като цяло. Така че дегизирахме всичко това чрез използване на термини като "земеделски програми" и "фермерска политика".

Обърнах касетката, като спрях за малко историческата лекция, изнасяна от стареца. Той отиде до тоалетната и се върна с две чаши кафе.

– Винаги се смея до пръсване на дебатите относно земеделските програми в Конгреса – продължи той. – А също и на споровете за онова, което обичат да наричат "спасяване на фамилните ферми". Подобни изрази изграждат топли, неясни картини в съзнанието на гражданите. Нали се сещаш: три поколения от едно семейство, насядали около печката с дърва и въглища, кокошките, кълвящи около плевнята, танците в кметството всяка петък вечер, лимонада на люлката, разположена на предната веранда, последните оцелели от старите ценности – нещо, което всички наричат "истинската Америка".

Според мен ние всъщност сме в манифактурния бизнес от много време. Питсбърг произвежда стомана, Сиатъл строи самолети, ние произвеждаме зърно и месо. Няма разлика между онова, което ние правим, и – да речем – производството на нефт в рафинериите или поточните линии в Детройт. Посети някой огромен месарски цех или завод за пакетиране във Фолс Сити и ги виж как накълцват някое животно на парчета, ако се съмняваш в това, което ти казвам. Аксел Лукър например притежаваше две хиляди акра земя и беше взел под аренда още хиляда. Около плевнята на Аксел не кълвяха никакви пилета. Всъщност Аксел изобщо нямаше плевня.

Онова, което имаше, бе нова къща от сглобяеми конструкции във фермерски стил, няколко сглобяеми халета, в които държеше машините си, и малка гора от сребристи метални контейнери за зърно, където можеше да съхранява реколтата, за да я продаде в най-подходящия момент. И Аксел не се притесняваше, защото, ако цените на зърното не скочеха, той просто се оттегляше и оставяше правителството да действа вместо него. Ако обаче цените нараснеха, той не беше длъжен да поделя допълнителните си приходи с останалите данъкоплатци.

Между другото, жената на Аксел купуваше яйца и пилешко от Ливърмор вместо от местния магазин. Докато тя пазаруваше, Аксел се отбиваше в брокерския офис в центъра на града, за да види как вървят нещата на пазара. От бюрото по земеделието изобщо не обичат да говорят за тези неща, предпочитайки холивудската версия за самотния изтощен фермер, борещ се срещу алчния банкер, като същевременно подпомагащите програми на бюрото притискат и последните останали индивидуални фермери и малките градове до стената.

Заедно с фермерството и земеделието ние също така сме и по много смешен начин замесени в бизнеса с отскубването. Винаги съм мислел, че отскубване има, когато извадим нещо и на негово място не поставим нищо друго. Използвахме почвата и водите прекомерно, многократно надхвърляйки техните естествени способности да се самовъзстановяват. От тази гледна точка бяхме и в миньорския бизнес – минирахме почвите и водите. Нямаше защо да се притесняваме за това, защото, ако проблемът с почвите и водите станеше прекалено сериозен, бяхме напълно сигурни, че данъкоплатците отново щяха да ни подкупят да запазим семейното животновъдство, макар че именно ние сме причинили проблемите.

За щастие, бяхме прекалено добри в прикриването на всичко това допреди няколко години, когато някои странични наблюдатели започнаха да ни задават твърде конкретни въпроси относно нашата жизнеспособност. Нашите конгресмени бяха прекалено ефективни, когато продаваха на останалата част от Америка идеята за запазването на пасторалния начин на живот, който вече не съществуваше, а и едва ли изобщо е бил някога. Един особено полезен мит, който се бе превърнал в опашата лъжа.

Наред с тази лоша новина вървят и всички останали неща, които винаги са работели срещу Саламандър и жителите му. С разрастването на земеделието в резултат предимно на щедростта на Конгреса и прилива на средства в наша посока, все повече намаляваше броят на местните жители, способни да раждат деца и да купуват разни неща. В по-голямата си част хората в продуктивна възраст напускаха щата, а няма ли деца, няма и училища. Загуби ли една общност децата си, загубва сърцето си. Единиците останали деца пътуват на дълги разстояния, за да се възползват от онова, което минава за образование в тази част на страната. Противно на общоприетите схващания, прииждащите средства ни най-малко не подпомагат малките градове, а само едрите земевладелци и големите земеделски фирми. Но това не спира, продължава и нещата вървят към по-зле.

От време на време някой и друг собственик на магазин в Саламандър се опитва да ни раздвижи. Като младата жена, поела универсалния магазин през седемдесет и шеста например. Тя изгради група за развитие и се опита да прокара идеи, твърде чужди за местните. Дори уреди някакви университетски съветници да дойдат дотук, за да проучат нещата и да направят препоръки.

И, о, боже, хората от градчето мислеха, че тези професори са наистина странни птици! Единият се опитваше да ни спечели за идеята да "завържем обувките си по пътя нагоре", което за повечето от нас беше все едно казано на чужд език. И бе противно на съвета, който бяхме получили от губернатора и неговите икономически гении, надяващи се, че Саламандър може да привлече някой голям завод за пакетиране на месо или – още по-добре! – лазерен изследователски център.

Проблемът се състои в това, че никоя индустрия не изгаря от желание да изгради клон на място, където липсва работна ръка, където канализацията е в окаяно състояние, а водните запаси намаляват. Предприемачите хвърлят един поглед на игрището за голф в Саламандър с неговата обгоряла от слънцето трева и пъплещи из нея змии и избират нещо малко по-приятно.

Както и да е, Шърлийн Лоренцен наистина се измъчи с магазина си, тъй като местните пазаруваха в хипермаркета "Уолмарт" във Фолс Сити, и се опита да ни запали по идеята да превърнем Саламандър в "град, в който хората ще искат да идват и да живеят". Признавам, че някои от идеите ѝ бяха интересни.

Например, тъй като в Саламандър можеш да си купиш къща на безценица, тя предлагаше да превърнем града в рай за бедстващи художници и писатели. Щяха да плащат наема си под формата на уроци на местните жители и като цяло щяха да създадат едно по-артистично и интелектуално общество. По силозите и в "Лерой" се шегуваха с това, отбелязвайки, че единственото нещо в Саламандър, което заслужаваше да бъде нарисувано, бяха бузите на Алма Хикман, както и жълтите ленти на магистралата.

Шърлийн споменаваше и други начини за раздвижване на живота, като например изграждането на нова канализационна система и преустройство на общинския водоем. Но когато се стигна до минимално покачване на данъците, за да се съберат средства за това, всички се обявиха против. Основен проблем на всеки град, пълен предимно със старци – макар че тук малко обобщавам – е, че те не са склонни да инвестират в бъдеще, което няма да доживеят да видят.

Изказванията на един от професорите по икономика, отзовал се на поканата на Шърлийн, ми се сториха много разумни. Той каза, че Саламандър няма никакви шансове да привлече големи индустриални фирми и че преследването на подобна цел е чиста загуба на време. Вместо това било по-добре да се заемем с "джобно производство", както го наричаше той. Единственото, което трябвало да направим, било да посетим някои от големите фирми във Фолс Сити или други подобни центрове на икономически разцвет и да видим дали някои от нас могат да се обединят и да започнат да правят отделни компоненти от по-големите продукти, произвеждани там. Твърдеше, че производството на висококачествени продукти на приемлива цена е стратегия, която никога не води до издънки. Отбеляза, че нямаме нужда от чак толкова много нови производства, за да подсигурим съществуването на Саламандър.

Също така каза, че трябва да решим на какво място искаме да живеем и след това да започнем да работим по изграждането му. За онези, които бяха свикнали на правителствени дарения и ненамеса в частната инициатива, това звучеше ужасно властно. Една от предложените възможности, която съвпадаше с мисленето на Шърлийн, бе Саламандър просто да се обяви за един вид предградие на Ливърмор и Фолс Сити и после всички усилия да се вложат в превръщането му във възможно най-доброто място за живеене и отглеждане на деца.

Сред останалите му предложения имаше и едно, свързано с преместването на всички ръждясали комбайни от празните паркоместа покрай Главната улица, които разваляха доброто впечатление от центъра на града. Това предложение му изигра лоша шега и го постави не само в списъка на негодниците на местния собственик на въпросните комбайни, но и на мнозина от момчетата, които очевидно възприемаха ръждясалите машини като обекти на красота. Това бе единствената причина, поради която ги бяха изоставили там – за да си осигурят приятна вечерна разходка до центъра и да погледат машината за балиране от четирийсет и втора година например, търкулната на едната си страна.

Списъкът на професора с предложения за опити изглеждаше безкраен на онези, които не виждаха никаква възможност. Той не спираше да повтаря: "Не ви трябва да сте модерни, просто трябва да видите възможностите." Повечето от нас имаха проблеми с разбирането на втората част от този израз, но въпреки това се отнесохме любезно с него по време на безплатния обяд и му пожелахме приятен път обратно към неговия университет.

След известно време Шърлийн се умори да слуша как хората ѝ повтарят, че всяка нова идея, идваща от нея или от някой друг, няма как да бъде осъществена в Саламандър. Личеше ѝ по физиономията. Накрая разпродаде стоката си на безценица и затвори магазина си. Последно чух, че държала магазин за декорации на интериора във Фолс Сити и че бизнесът ѝ вървял наистина добре.

Във всеки случай по улиците и по всички места, където се събираха местните, се говореше само за новата магистрала. Представителят на долната камара на Конгреса, Ларкин, даде пресконференция, на която възвеличи достойнствата на цимента, трафика и икономическото развитие, заедно с тяхното приятелче, прогреса. Дори измърмори нещо за това как магистралата би могла да доведе до отваряне отново на мините в Лийдвил.

Обръщайки поглед към доста мрачния хоризонт, единствената надежда, която виждаха жителите от града на Ебъл Олсън, бе предложената магистрала. Дори не беше съвсем ясно как точно тя ще донесе някакви ползи за Саламандър, но всички експерти твърдяха, че ползи ще има, оставяйки точната им природа на нашето богато въображение.

За известно време Карлайл, някой си господин Мур, професор от местния колеж, и група външни лица, заинтересовани от ястребите и тяхното добруване, спряха строителството на магистралата, завеждайки съдебен иск – проектът трябваше да бъде задържан, докато съответните служби вземеха решение дали да впишат ястребите на Тимерман в списъка на застрашените животински видове, тъй като те бяха почти изчезнали. Въпреки колективната ни решимост да унищожим всичко в името на подобрени търговски центрове и други черти на добрия живот, изглежда, някои творци на добро с дълги коси и лишени от всякаква любов към собствената си страна няколко години преди това бяха прокарали закони, в които се казваше, че не може да се унищожават ареали на такива животни, чийто вид е на крачка от преминаване в отвъдното.

В продължение на няколко месеца малките ястреби на Тимерман бяха сериозна пречка за строителството на магистралата и причина за изписването на много страници. Клиентите на Лерой, седнали на бира, предлагаха най-разнообразни решения. Някои от момчетата казваха, че птиците и без това са малко и десетина минути стрелба по тях би ги превърнала от застрашен в изчезнал вид, в който случай те вече нямаше как да бъдат застрашени. Трябва да призная, че в това твърдение имаше известна логика. Но също така съществуваше и риск от двайсет години затвор и петдесет хиляди долара глоба, което в известна степен охлаждаше страстите.

Вместо това започнаха да залепят по калниците на колите си стикери, на които пишеше: "МОЯТА ЛЮБИМА ЗАКУСКА? ПЪРЖЕН ЯСТРЕБ НА ТИМЕРМАН". Подобен вид безумни изпълнения допадат на безмозъчни същества, тъй че много скоро почти всеки жител на Саламандър се разкарваше с такъв стикер на колата си или пък го лепваше на витрината на магазина си. Някой си Рей Дарджън залепи един на вратата на "Дани", но още същата вечер Телма го изстърга с бръснач.

За нещастие господин Мур бе принуден да замлъкне, когато президентът на малкия колеж му заявил, че магистралата е от очевидна полза за тяхното учебно заведение и че подкрепата на господин Мур е очевидно в негов най-добър интерес. Но Мур беше куражлия момче и още доста време продължи да работи в сянка и да помага на Карлайл.

Нещата станаха доста рисковани. Заприказва се, че финансирането на магистралата вече не е толкова сигурно, и това само повиши раздразнението срещу онези, които бяха против строителството ѝ. Нашите конгресмени заявиха, че ще подкрепят нефтените сондажи в континенталния шелф край Санта Барбара, Калифорния, ако в замяна на това се гласува клауза, която по един или друг начин да изважда ястребите на Тимерман от списъка на защитените видове, което би било улеснено от факта, че напоследък на югоизток оттук бяха открити още две двойки птици. Любителите на пернатите доказаха пред Вашингтон, че този допълнителен ареал също е бил унищожен и че е от жизненоважно значение ареалът в Йеркс Каунти да бъде запазен. Човек можеше да чуе виковете им от тук чак до Белия дом, но това не им донесе нищо добро и истината продължи настъпателния си марш.

В началото някои от местните фермери и земевладелци, които възразяваха против преминаването на магистралата през земите им, бяха на страната на Карлайл, макар да признаваха, че се чувстваха малко неудобно в ролята си на радикални природозащитници. Нещо повече, страхуваха се, че местните ще почнат да им викат "Тимерманови птици", както вече наричаха Карлайл зад гърба му.

Аксел Лукър водеше групата на несъгласните магистралата да минава през земите им. Но когато Аксел видя какви пари му се предлагат за собствеността му, той седна, направи някои изчисления, "написа го черно на бяло", както обичат да казват местните момчета. Щедрото финансово предложение щеше да позволи на него и Ърлийн да се пенсионират във Флорида, за което двамата си мечтаеха от известно време. Когато Аксел изтегли възраженията си, коалицията се разпадна. Освен това Аксел даде ясно да се разбере, че повече няма да почиства алеята на Карлайл през зимата.  Ще бъде нечестно да се твърди, че Карлайл бе изцяло сам в тази битка, въпреки че беше почти така. Една фермерска двойка, Марси и Клод Инглиш, непрекъснато го подкрепяха. Но те и без това по някакъв начин си бяха спечелили репутация на изолирани от обществото, понеже бяха прекалено заети с така наречения "мениджмънт на холистичните ресурси", прийом, наблягащ на органичната връзка между частното и цялото, и твърдяха, че чрез него тревата по пасищата ще се възстанови и запази за десетилетия напред. За онези, родени по времето на "Битие" и уверенията му, че ние, хората, трябва да доминираме над всичко, което Бог е създал, думите им звучаха почти като богохулство. Да не говорим, че идеята идваше от някакъв африканец, а всички знаеха, че в Африка нещата не вървяха на добре. Но Клод и Марси бяха достатъчно добри, за да канят Карлайл на вечеря по време на цялата дандания, и отказаха да променят мнението си, принуждавайки правителството да използва някои легални мерки срещу тях.

В продължение на няколко месеца Карлайл и приятелите му удържаха фронта, но възможностите им главоломно бяха започнали да се изчерпват. Знаех, че събранието във физкултурния салон на училището в Ливърмор си струва да бъде посетено, за да се види дали Карлайл беше запазил нещо от арсенала си. Един ден бях на риболов и там видях Клод Инглиш, който ми предложи да ме закара с колата вторник вечерта.

Допусках, че ще се получи истинска престрелка, и дори се замислих дали да не си взема старата каска от войната, ей така, просто за майтап. Но се страхувах, че великите бизнес умове, опитващи се да превърнат магазина на Лестър в капан за всички туристи, които се очакваха да се изсипят в Саламандър по асфалтовата пътека, направена специално за тях, могат да се възползват от това и да ме обявят за луд или изкукал, и по този параграф да ме изхвърлят от апартамента, който обитавах.

В този случай най-големият ми страх бе, че ще ме изпратят в старческия дом на Йеркс Каунти, който Боби Ийкинс наричаше "Алеята на червата". Така че реших да си остана възможно най-незабележим.

Вечерта на събранието Клод и Марси минаха да ме вземат. Сузана Бентийн също дойде с нас. Беше забавно, тъй като до него момент никога не се бях озовавал толкова близо до нея, камо ли пък да водя разговори. Тя бе наистина много мила, зададе ми цял куп въпроси за живота и младостта ми, смееше се искрено, когато се опитах да подхвърля една-две шеги.

Изобщо не се държеше на разстояние, както бях предполагал, и дори кожата на старец като мен настръхна от вълнение само задето седях в една кола с нея. В Сузана имаше нещо наистина завладяващо, сякаш бе видяла всичко, което можеше да се види на този свят. И, разбира се, беше истинско удоволствие дори само да я гледа човек – все едно че беше някоя картина или нещо от този род. Прииска ми се да бях по-млад. Само за момент, наистина, после отново се съвзех и продължих да се наслаждавам на пътуването в студената февруарска вечер.

Виждах, че старецът е малко изморен от цялото това приказване, и му предложих да се разделим и да се срещнем пак на следващия ден, за да имам време да си направя записките. Около осем часа на другата вечер отново се видяхме в бара и аз взех бира за себе си и уиски за него.

– Докъде бях стигнал? – попита ме той, докато се настанявахме в сепарето.

– До пътуването ти заедно със Сузана Бентийн и Марси и Клод Инглиш към Ливърмор, за да присъствате на събранието.

Той кимна, сръбна от уискито си и сложи в ред мислите си.

– Във физкултурния салон на гимназията в Ливърмор беше топло и не ухаеше много приятно. Радиаторите съскаха, хората си правеха вятър. По желание на присъстващите училищният портиер отвори страничните врати, за да влезе малко чист въздух. Но онези, които седяха до вратите, започнаха да се оплакват, че става течение, така че той отново ги затвори, принуждавайки триста и петдесетте души вътре да пълнят дробовете си с витаещата из въздуха алчност, враждебност към Карлайл Макмилън и миризма на стари бандажи.

Правилникът на събранието бе също толкова задушен, колкото и въздухът в салона. На всеки бяха отпуснати по деветдесет секунди за изказване, еднократно, и по този начин всяка искрена дискусия бе убита още в зародиш.

Започна се с изявление, прочетено от някой си Хокинс – Магистралния Боб, който отпи глътка вода от чашата пред себе си и се представи като вицепрезидент на Обединението на главните предприемачи от щата. Той подчерта, че всеки похарчен долар ще доведе до печалба от двеста и седемдесет долара поради онова, което нарече "ефект на възвръщаемост". Също така отбеляза, че всеки милион, похарчен за строителството на магистралата, ще осигури работа на шейсет и седем души или че дори само при процеса на строене в щата ще се отворят нови четири хиляди и петстотин работни места. Завърши с думите: "Няма съмнение, че огромната движеща машина на нашата икономика е строителството. То е истински катализатор на икономическата изгода."

Тук се надигна Клод Инглиш и попита защо, ако строителството води до толкова добри неща, правителството не вземе да построи няколко пирамиди и така да реши проблемите на всички. Голяма част от публиката избухна в смях, макар да знаеха, че Клод не беше съгласен с проекта за магистралата. И все пак той бе един от тях и малката му шега се прие добре. Водещият удари с чукчето си по масата и призова към спазване на реда.

След силното потупване на Магистралния Боб по гърдите и забележката на Клод публиката бе залята с изявления от всички възможни висши инстанции, подкрепящи строителството на магистралата. Бил Фланиган от Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата изглеждаше много сериозен, когато заяви, че неговата група внимателно е претеглила всички плюсове и минуси на проекта, преди да изразят своето одобрение, и после добави, че всъщност минусите не били кой знае колко, ако изобщо имало такива.

Тогава стана Марси Инглиш и хвърли едно хубаво и лепкаво лайно в лицата на експертите. Гласът ѝ леко потрепваше, защото Марси не беше свикнала да говори пред публика. Основният ѝ аргумент бе, че трябва да се запази индивидуалното стопанство, а не да се отнема земята от собствениците ѝ, за да се строят пътища. Водещият се усмихна и ѝ благодари за това въведение, както той го нарече, и ѝ напомни, че Бюрото по развитие на животновъдството твърдо подкрепя проекта, после се огледа за следващата жертва.

В продължение на няколко секунди цареше тишина. После Карлайл Макмилън, който изглеждаше ужасно уморен от всичките си опити да се бори срещу магистралата и едновременно с това да си изкарва прехраната, стана, представи се, както си му беше редът, и извади скрития си коз. Просто помоли експертите да докажат, че избраният маршрут е най-добрият, и се базира на критериите, които те самите са определили в том дванайсети от Доклада. Беше се сдобил с копие от Доклада, с всичките му петнайсет тома, и бе прекарал много часове в четене и изчисления, използвайки инструкциите, дадени му от професора от Станфорд, както сам той по-късно призна.

 Водещият на събранието, специалист по човешки ресурси от щатския департамент по пътищата, се усмихна снизходително на Карлайл и отвърна, че ceлекцията включвала вещи математици, намеквайки,  че Карлайл просто трябва да си седне и да се държи като добро момче, тъй като разбирането на подобни сложни неща бе свръх неговите възможности.

Без грам неудобство, Карлайл отвърна: "Мисля, че съм в състояние да разбера изчисленията, и бих искал да ми ги демонстрирате."

 Това накара всички да се обърнат и да освиркат Карлайл. Нали разбираш, повечето дори не харесват звученето на думата "математика". Самото ѝ споменаване обикновено е достатъчно, за да накара масите да хукнат към изходите. Така че когато  Карлайл се запъна и поиска доказателства, мнозинството започна да се възмущава от неговата наглост и да мърмори, че най-добре щяло да е, ако той вземе  че се върне обратно в Калифорния, където по принцип било мястото на всички многознайковци.  В този момент нещата станаха още по-интересни. Водещият тихо се посъветва с доктор Уендъл Хамър, главния есесовец на двигателите на проекта. След това се изправи с почервеняло като домат! Лице и с леко запъване отвърна, че човекът, извършил калкулациите, не присъствал на тазвечершното събрание. Карлайл рече, че това не било пречка, и предположи, че със сигурност някой от останалите присъстващи би бил в състояние да докаже защо предложеният маршрут е най-добър, като се имаше предвид колко ревностно го защитаваха. Още тайни преговори отпред. В ъгъла на смирените местните лидери започнаха да проявяват сериозни признаци на безпокойство.

Доктор Хамър бе изтикан напред и се опита да замаже очите на Карлайл с цял куп технически глупости, сред които се прокрадваха и изрази като "социални функции" и "размер на отстъпки в цените". Карлайл го изслуша търпеливо и отвърна, че личните му пресмятания безспорно доказвали, че друг маршрут, на шейсет километра на запад от предложения, е най-добрият, базиран на критериите, посочени в Доклада, и че той с най-голямо удоволствие би доказал твърдението си. Също така каза още нещо, което аз запомних дума по дума: "Нивата на отстъпките в цените, посочени в това проучване, са много по-ниски от истинската цена на проекта. Бих искал да разбера как сте избрали размерите на отстъпка, които използвате. Те не са реални, а всичко, което се доближава до някакви реалистични цифри, ще доведе до печеливш процент, който ще наклони още повече предпочитанията към западния маршрут. Нещо повече, мога да докажа, че западният маршрут е по-добър, дори като използвам същите цифри, посочени от вашите експерти."

Старецът се изкикоти.

– За всички присъстващи разговорът между Карлайл и доктор Хамър бе като битка между андроиди, размахващи светлинни мечове и лазерни оръжия. Никой нямаше ни най-малка представа за какво говорят двамата, включително и аз, особено пък когато Карлайл използва думата "софистика" в критиките си. Пък и всички вече знаеха, че предложеният маршрут е най-добрият, понеже включваше Ливърмор и Фолс Сити. Защо трябваше да се вдига всичкият този шум за някакви си допълнителни петдесет милиона долара, между другото? Някой друг – останалите данъкоплатци – щеше да плати за това.

Водещият се опита да прекъсне Карлайл, позовавайки се на правилата на събранието: "Мисля, че вече чухме повече от достатъчно от вас, господин Макмилън." Тук тълпата бурно аплодира.

Карлайл не се трогна от споменаването на регламента. Той каза: "Не получих отговор на въпросите си, а като данъкоплатец от Йеркс Каунти имам правото да изисквам отговор."

Сега, важно е да се разбере, че мнозинството от присъстващите бяха данъкоплатци от Йеркс Каунти, а Карлайл бе дошъл отвън и следователно случайно се включваше в тази група, а това някак си имаше значение. Хората започнаха да викат на Карлайл да млъква и да си сяда и нещата бяха на път да излязат от контрол. Някои от присъстващите вече си слагаха палтата и се насочваха към вратата, поклащайки разочаровано глави пред всичката тази глупост.

Очевидно Карлайл бе притиснал доктор Хамър до стената, защитавайки позиции, в които и той самият не беше напълно сигурен. Добрият доктор Хамър се опита да се съвземе, напълвайки ушите ни с глупости, и двайсет и седем пъти заобиколи въпросите на Карлайл, преди да се разтопи като масло. След допълнително обсъждане отпред водещият съобщи, че събранието се закрива, и добави, че то ще бъде продължено следващата седмица, когато от Виена ще бъдат докарани допълнително математици специалисти, които да се изкажат в полза на предложения маршрут.

Беше една дълга седмица за всички и най-вече – за Карлайл. Вестниците не спираха да бръщолевят за нуждата от икономическо развитие в района и за това как магистралата била решаващо звено в тези планове. Бил Фланиган излезе с изявление, в което потвърждаваше, че магистралата ще обезпечи незаглъхващо икономическо развитие в щата през следващите двайсет и пет години.

В срядата след събранието на един уличен стълб пред пощата в Саламандър бе открит млад ястреб на Тимерман с дупка от куршум в гърдите и жица, увита около шията. Към дясното му крило бе прикачена бележка, надраскана с пастел върху къс кафява амбалажна хартия: "ИЛИ ТЕЗИ ПЕРНАТИ, ИЛИ НИЕ!" "Инкуайърър" публикува снимка на мъртвия ястреб, разлюлян от зимния вятър, и помести статия, в която се осъждаше актът и се призоваваше към спокойствие и здрав разум – две неща, които не можеха да бъдат открити никъде в Йеркс Каунти.

Мърл Бегби, комисионерът от Саламандър, свали ястреба само някакви си три часа преди Карлайл да спре за покупки пред "Джак и Джил". Тъкмо излизаше с две пълни торби, когато Боби Ийкинс и неколцина други излязоха от "Лерой" и започнаха да го наричат с обидни имена. Казаха, че трябвало да си разкара задника оттук и да се върне там, където живеели всички смърдящи хипита. Карлайл не им обръщаше внимание до момента, в който Боби приближи и го притисна към витрината на магазина. Карлайл пусна торбите с покупки на земята и каза на Боби да се разкара, при което Боби замахна към него. Пропусна и Карлайл го метна право върху капака на доджа на госпожа Маклин.

Все още се спори по въпроса дали това беше грешка, или не. Но резултатът бе, че Хак Кенбъл се нахвърли да налага Карлайл направо там, на Главната улица. Карлайл беше як, но не чак толкова грамаден като Хак. Въпреки че Хак бе започнал да затлъстява, той беше по-едър и по-силен, и много по-злобен от Карлайл. Освен това бе обърнал няколко уискита преди началото на схватката и насъбралата се тълпа го насъскваше допълнително. Като нищо можеше да убие Карлайл, ако Телма Енгелстрьом не бе изскочила с писъци от "Дани" и не беше спряла боя с помощта на Джим Уебстър. Джим помогна на Карлайл да си събере покупките, даде му нови торби и му помогна да се качи в пикапа си. През цялото време тълпата, изсипала се навън от "Лерой" и "Дани", освиркваше Карлайл, с изключение на Хюи Сверсън, който изглеждаше много тъжен. Някои забелязаха, че Арло Грегориан също стоеше настрана и не казваше нищо. Докато ставаше всичко това, Боби Ийкинс продължаваше да лежи върху капака на доджа на госпожа Маклин и по изключение мълчеше.

На следващата седмица, когато събранието продължи, Карлайл се появи с насинено лице и вид  на човек, неспал от няколко месеца. Този път експертите се бяха въоръжили с компютърни разпечатки, по-дълги от предлаганата магистрала, и ги пръснаха из хората, за да може всеки да ги види. После инженерите взеха думата и обясниха още веднъж всички технически детайли.

Карлайл не отстъпи от своето и както впоследствие някои тайно отбелязаха, победи всичките с помощта на логика и цифри. Продължи да твърди, че предлаганият маршрут не е най-добрият дори според техните собствени стандарти и че икономиите и печалбите, които те предвиждаха, бяха дяволски  погрешни. Инженерите не спираха да си играят е химикалките си, да пристъпват неспокойно под масата и да се споглеждат с присвити устни, сякаш знаеха, че Карлайл е прав. Но главните фигури в костюми просто понасяха ударите с невъзмутимостта, на която се бяха научили през всичките години, прекарани в политиката. Проблемът бе в това, че Карлайл спореше с онези, които държаха микрофона,  а това винаги е губеща позиция.