Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 21 страниц)

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Джордж Ридик бе един от многото, които се бяха опитвали да се сближат със Сузана Бентийн и се бяха провалили в тези си опити. Това се случи няколко години преди плановете за строителството на магистралата да бъдат обявени.

Номадският живот си има своите собствени кодове и онези, които в определени периоди от живота си бяха пътували волно и свободно, без никаква цел освен търсенето на такава, свикват да разпознават знаците и символите. Очевидните белези на умората, предизвикана от пропътуваните километри и недостатъчния сън, мърлявите износени обувки и старата раница до стола ти в някое кафене в пустинята, където лъчите на следобедното слънце проникват пречупени през прашните прозорци. Начинът, по който пиеш кафето си – бавно – и броиш цигарите и стотинките си – внимателно, – за да се увериш, че са ти останали достатъчно за автобуса, който с въздишка ще отвори врати пред теб и ще те отведе към следващото място, и към другото след него.

В Топок, щата Аризона, Сузана Бентийн чакаше автобус от калифорнийската линия, който така и не пристигна. Кафене "Грейси", пред което спираше автобусът, затваряше в пет, а вече минаваше четири. Вътре нямаше никой, с изключение на Грейси и Сузана, както и един едър мъж с черна брада, който пиеше кафето си и на два пъти погледна по посока на Сузана, забелязал знаците и символите на пътищата.

Телефонът на стената зад касата иззвъня. Грейс вдигна слушалката, после приближи към масата, на която седеше Сузана.

– Съжалявам, госпожице, но автобусът се е повредил при Кингмън и няма да пристигне преди утре. В Топок няма къде да се отседне, но ако успеете да стигнете до Нийдълс, може да си намерите стая.  Това често се случваше по пътищата и Сузана Бентийн беше свикнала с неудобствата. Опита се да обмисли спокойно нещата. Озовавала се бе в подобни ситуации не веднъж и дваж. Билетът за правостоящи за полета на Пан Ам от Делхи в петък вечерта – следващият полет чак във вторник. Влакът, който беше спрял на една малка гаричка на осемдесет километра южно от Брюксел и пътниците – накарани да слязат, тъй като брюкселският терминал вече бил задръстен с влакове, закъсали поради снежната буря. Денят, когато пикапът на баща ѝ се бе повредил на сто и петдесет километра от Олдувай.

Чайникът пред нея беше почти празен. Сузана изсипа остатъците от гореща вода в чашата си и отново премисли вариантите, които бяха близко до нулата. Навън, в една стара кола, седяха трима мъже, смееха се, плюеха в прахта и от време на време хвърляха по някой поглед към нея. Зимното слънце щеше да залезе след около трийсетина минути, светлината над пустинята Мохаве бързо помръкваше. Да пътуваш сам си имаше своите предимства, но за жена подобна ситуация не беше едно от тях. Един мъж би могъл да излезе навън, да срита няколко гуми и да предложи да плати на някой от тримата да го откара до Нийдълс. За жена подобна постъпка криеше риск, и то – доста реален. Не беше честно, но така стояха нещата. На Сузана не ѝ харесваше, но въпреки това го разбираше.

Едрият мъж стана от високото столче до тезгяха и приближи до нея.

– Вижте, тръгнал съм за Флагстаф, но за мен ще е удоволствие да ви закарам до Нийдълс, ако нямате друг изход.

Тя вдигна поглед към него. Беше се държал любезно с Грейси, когато бе поръчал кафето си. Пак съществуваше известен риск. Премери го, отново погледна мъжа и отвърна:

– Благодаря ви. Много ще съм ви задължена... Бих  могла да ви платя за услугата.

 – Няма нужда. Не е толкова далеч. Казвам се Джордж Ридик.

 Той взе раницата ѝ и задържа вратата пред нея, после двамата се отправиха към микробуса му. Мъжете отвън сритаха гумите на колата си, изплюха се и си смигнаха един на друг, разбиращо и злобно. Когато  Сузана и непознатият ги подминаха, единият от тях каза достатъчно високо, за да го чуе Сузана:

– Добре направи, че пръв се докопа до това сладурче, брадатко. Бяхме само на стъпка от него.

Ридик пусна раницата на Сузана на земята, обърна се към мъжа и силно го зашлеви през лицето – толкова силно, че онзи се олюля и едва запази равновесие. Другите двама се изправиха, хормоните им закипяха: нападнат приятел, честта на пустинята, такива работи. Ридик ги погледна, ухили се и зачака. Когато те не помръднаха, той вдигна раницата, отвори вратата на Сузана и сложи багажа в краката ѝ. Тя леко трепереше. Мъжът бе реагирал с първична, светкавична жестокост и това я притесняваше.

В микробуса миришеше на цигари. По пода бяха пръснати разни инструменти, на задната седалка лежаха захвърлени употребявани пластмасови кафени чашки. Той запали двигателя и я погледна.

– Извинявайте за реакцията ми, но паля бързо, когато някой дивак ми се прави на много хитър.

Топката в стомаха ѝ се поотпусна, но не много. Тя скръсти ръце в скута си и реши, че разговорът може да ѝ помогне.

– Във Флагстаф ли живеете?

– Не, на юг оттам, в планините, край едно място, наречено Седона. Чували ли сте за него?

– Да. Била съм там веднъж, просто минавах. Доста е красиво.

– За къде пътувахте?

– За Ню Хевън... Кънектикът. Живеех там, преди баща ми да почине, и още има някои имотни проблеми, които трябва да се разрешат.

– Мога да ви откарам най-много до Флагстаф, ако искате. Оттам без проблем ще можете да си хванете автобус.

Три часа по-късно завиха на юг от Флагстаф и Сузана придружи Джордж Ридик до къщата му в планините. През двата месеца, които прекара там, той не я докосна, дори не се и опита. Джордж Ридик водеше живот на аскет, провокиран от гняв, който никога не го напускаше, и сексът бе престанал да бъде част от този негов живот.

Но дори и години след това тя знаеше, че той е там и се грижи за нещата, които имаха значение за него. Винаги усещаше мрачното му присъствие зад съобщаваните от вестниците жестокости, споходили хората или организациите, които Ридик мразеше.

Нито в слуховете, нито във вестникарските статии се споменаваше името му, но тя беше сигурна, че той стои зад страховитите инциденти – отмъстителен гняв от галактиките – със своя стар микробус с изхабени гуми и сипеща се от бронята ръжда. Ремингтън дванайсети калибър със скъсена цев и деветмилиметрова берета, и двете оръжия – увити в мушама и пъхнати зад седалката му, където лесно можеше да ги достигне. Ридик в лекьосани панталони в цвят каки и износена риза, кубинки и черна бейзболна шапка, на предницата на която имаше избродирана ръка с надпис "Воин на Земята". Старо военно яке с ивица изолирбанд над десния джоб, за– криваща изписаното му някога там име. Незапалената пура в устата му и гъстата леко прошарена черна брада, която докосваше гърдите му, когато той леко накланяше главата си напред.

 По отношение на природозащитния радикализъм – от тихия протест до гражданското неподчинение или отявлената жестокост – Джордж Ридик нямаше равен на себе си. Не се поместваше в никакви правила и рамки. Сузана бе стигнала до това заключение през двата месеца, в които бе живяла с него. Дивашката неумолима интензивност, с която той преследваше целите си, едновременно я плашеше и привличаше по почти сексуален начин.

 Клуб "Сиера"? Ридик ги наричаше политици, Кефновци и Барбита в якета от Патагония за по триста долара. Ами "Планет Файър" с техните летни ралита и нескопосни опити да взривят трансмисиите на електроцентралите на югозапад? Ридик се отнасяше с насмешка към тях, определяше ги като дилетанти и извратени маймуни, които четяха Едуард Аби и играеха игрички в сенките, нападайки не толкова истинските вредители, колкото технологичните постижения.

Веднъж каза на Сузана:

– Аз съм този, който се появява, когато всичко друго пропадне. В онова, което правя, няма нищо чак толкова похвално, но то трябва да бъде направено. Ако опазването не е възможно, тогава следващото най-добро нещо е възмездието. Ако възмездието е достатъчно сигурно и достатъчно силно, когато дойде, тогава то евентуално би могло да се превърне в един вид превенция, основана на страха.

И преди Ридик бе залагал живота си на карта. Имаше две пурпурни сърца и други медали, които той беше изхвърлил в кофите за смет още преди години. Познаваше пиявиците, змиите, маларията, дребните мъже в черно с техните оръжия, пътеките, утъпкани в оризищата под балдахина на небето, надвиснало над джунглите в Камбоджа. В ранните години на появата си М 16 не работеха както трябва, заяждаха в критични моменти, затова Ридик се беше снабдил на черно с дванайсеткалибровия ремингтън. Скъси цевта и използваше него като оръжие, пълзеше из джунглата – машина за убиване, която да превърне света в едно спокойно място за развитието на икономиката и биотехнологиите.

Джордж Ридик нямаше планове за деня или вечерта, нито за следващите ден и нощ. Прекарваше живота си в прокарването на символични тръби от изхвърлящите отровни газове комини на осквернителите на природата обратно към изпълнителните офиси на компаниите, които ги бяха издигнали.

Той, Джордж Ридик, имаше начини да се справи с тях. Някога пили ли сте голяма чаша зелена инфлуенца номер две от изходната си тръба? Дишали ли сте от найлонови торбички, пълни с кафявите кучешки лайна, събрани от ръба на комина на вашата фабрика – онази, която сте издигнали току до границата с Матаморос, за да избегнете по-стриктните закони за защита на околната среда в САЩ?

Да сте яли някога къс от пожълтелия и червясал делфин, който мрежите на риболовния ви танкер задушиха миналата седмица? Ако някога сте се сблъсквали с Джордж Ридик при точните обстоятелства, значи сте, със сигурност СТЕ правили всичко това! Светът на добрите хотели и прегледните годишни отчети не биха могли да ви подготвят да се справите с отмъстителната стихийна сила, каквато представляваше Джордж Ридик. И ще сте отлично мотивирани да пиете искрено и до дъно, да дишате дълбоко и да дъвчете с удоволствие. Мотивировката ви ще идва от беретата, забита в чатала ви, от звука на дванайсетцилиндровия ви ягуар, разпадащ се на съставните си молекули, и от вида на съпругата ви, давеща се, докато се опитва да преглътне късове от палтото си от визон, докато бръснат главата ѝ.

Зад гърба си Джордж Ридик бе оставил измъчена и случайна криволица от травмирани корпоративни директори и правителствени администратори, мнозина от които се бяха оттеглили от работа след единствената си среща с него. В скъпите курорти на Карибите мълвата за Ридик се предаваше от шезлонг  на шезлонг. Вилата в Джамби Бей, една нощувка в която струваше хиляда и четиристотин долара, ви предпазваше от сблъсък с местните, но нищо не можеше да ви спаси от Джордж Ридик, ако решеше да ви посети. Това твърдяха почиващите там, опънати край басейна с чаша ром в ръка, потръпващи леко под топлите лъчи на слънцето.

Джордж Ридик разбираше, че богатите рядко биваха засегнати от проблемите, които създаваха. Други бяха потърпевшите – както хора, така и животни, – но адвокатите отбиваха нападките с абстрактни термини, далеч от ежедневната реалност на обзаведените от дизайнери директорски офиси. Джордж Ридик се грижеше за това да изтърпите последиците от вашите решения, физически и емоционално. Казваха, че е неочаквано ехо от нещата, които някога си правил, и че със сигурност ще се замислиш сериозно, преди да ги сториш отново, след изтърпяното оскверняване над духа и мъжествеността ти.

Както казваше Ридик на Сузана Бентийн:

– Аз просто осигурявам допълнителен изход от лошия избор, направен от определени хора.

Да, Джордж Ридик продължаваше да е там, продължаваше да носи лепната върху името си лента от изолирбанд, на която пишеше "НАКАЗВАЙ КОПЕЛЕТАТА!" Ако си нарушил стандартите, определени и наложени еднолично от него, той ще се появи. Не веднага, но ще тръгне към теб... евентуално. А когато от време на време пресичаше Мохаве, той си спомняше за Сузана Бентийн и му се приискваше умът му да беше на друго място – място, където би могъл да има една такава жена до себе си.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Старецът:

– Както впоследствие установих, Карлайл Макмилън и аз имахме още една обща черта, освен тази, че и двамата харесвахме Гели Девъроу, и тази обща черта бе, че нито на него, нито на мен ни пукаше за тълпите от мъже в еднакви блейзери, наричащи себе си обществени представители или нещо от този род. Знаеш колко лесно можеш да ги забележиш: с техните престорени усмивки по неясните черно-бели снимки във вестниците, винаги стоящи зад някой кмет или губернатор или някой друг костюмар по време на прерязването на лентата в чест на наскоро построен храм на човешката изобретателност, Мамон или Армията по изследването и развитието на природните ресурси.

Не ги харесвам главно защото винаги са в приповдигнато настроение. Не ме разбирай погрешно, в този свят има жесток недостиг от щастие и аз съм твърдо за него. Но ако погледнеш отблизо тези сним– ки, можеш да забележиш думата "изгода", напечатана напряко на тези идеално почистени с восъчни конци зъби. Личи си дори на лошите фотографии. Тяхната преливаща веселост идва не от факта, че, са видели някой омайващ залез над Литъл Сал или просто защото са дарени с още един ден от живота от сладките мечти за пари, с които те ще направят нещо, от което ще спечелят още повече пари. Не ми е съвсем ясно какво точно смятат да правят с всичките тези пари, може би и те самите не знаят.

Другото нещо, което ми прави впечатление по тези тържества за официално прерязване на ленти, е, че те почти винаги са свързани с разрушаването на природата. Малката армия от блейзери си пада особено много по проекти от типа на строителство на магистрали, язовири, сметища за ядрени отпадъци и гигантски мостове – наистина огромни схеми от всякакъв вид, платени от данъкоплатците и нанасящи непоправими щети върху природата. Когато говорят по тези въпроси, често използват думата "прогрес", макар че напоследък все по-често я заменят с "икономическо развитие".

Слагат скъпоценните си блейзери само когато надушват някаква печалба. Когато някой проект е току-що завършен или толкова напреднал, че вече не може да бъде спрян. В по-ранните етапи се включват в шпионаж и конспирации, така че гледат да не се набиват много-много на очи. По този начин успяват да изненадат масите с чудесата на тези спекулации, когато един проект се появи в пълния си вид и готов за изпълнение. Нещо повече, елементът на изненада изстрелва проектите и те минават право през слабините и излизат от другата страна на всеки, дръзнал да постави под въпрос предимствата на някое конкретно магическо предприятие и неговата целесъобразност.

Усмихнах се на стареца и проверих диктофона, който бях поставил до чинията му. Бях виждал блейзерите. Всеки ги беше виждал.

Старецът сдъвка хапка от рохките си яйца. Отпи глътка от кафето си и продължи:

– Главният им форум, чрез който се справят с опозицията от всякакъв вид, е едно упражнение във фалшива демокрация, наречено "публично изслушване" или "общо събрание". Веднъж отидох на едно такова събрание, когато мислеха да строят голям язовир на Литъл Сал. Нали разбираш, плановете се правят от бюрократи, инженери и подбрани влиятелни личности. Когато всичко вече е решено, се свиква "публично изслушване" с цел – както благосклонно са му лепнали етикета – "привличане на гражданския принос".

Но големите стратези съвсем не искат гражданите да оказват какъвто и да е принос. Ако обикновените хорица започнат да сътрудничат, ще вземат да задават трудни въпроси от рода на "Кой наистина ще се облагодетелства от язовирите и магистралите?" и тогава проектите може никога да не се осъществят. Тези изслушвания са просто един ловък начин обикновените хора да бъдат подведени и да започнат да си мислят, че имат думата, което в действителност е така, само дето техният "принос" няма нищо общо с крайния "резултат" и следователно няма никаква стойност, да не споменаваме и това, че е абсолютно безполезен.

 Планировчиците чудесно разбират това, задачата им да балансират подвеждането на хората да си мислят, че гласът им се чува, без реално да бъдат оставени да провалят голямата мечта, е твърде деликатна. Именно заради това местните лидери сядат сред публиката по време на такива събрания и се преструват, че са най-обикновени граждани. В същото време следят за онези, които могат да им създадат неприятности, за да могат впоследствие да ги идентифицират и да ги докладват на главните, двигатели на проекта, които не са от града.

И мога да се закълна, че Карлайл Макмилън веднага привлече вниманието им, защото за разлика от повечето овце не се оставя да бъде подвеждан от никого, или поне на мен така ми се струва. Нещо повече, той настървено мрази експертите. Трябва да разбереш, че експертите са ключът към цялата измамна схема, за която говорим тук. На събранията обикновените хора задават прости въпроси: "Не може ли в Денвър да се намери друг източник на вода, вместо да се строи бент на Литъл Сал и водата от него да се изпомпва от високопланинските плата чак до източните хълмове? Реката е много добра за риболов и повечето от нас не искат да се лишат от нея." В този момент костюмарите включват на скорост. Хореографията на цялата сценка е внимателно и сложно режисирана, защото печалбите са твърде високи, за да се оставя всичко на случайността. Водещият на събранието казва нещо от рода на: "Ще помоля за отговор нашия експерт, Лари Софтуер, доктор на инженерните науки от Технократския институт в Масачусетс, който може да се похвали с двестагодишен опит при решаването на подобни въпроси и има четиристотин и шейсет подчинени, завършили престижни колежи, както и компютър, по-голям от този град."

Доктор Лари, който се намира на първия ред, държи в ръцете си двайсетина папки със спирали. Общото им название е "Доклад". Експертът Лари се надига, слага ръка върху купчината папки и изрича тържествено: "Надявам се, че всички сте имали време да прочетете и обмислите Доклада. От страница сто и шестнайсета до страница двеста и деветдесета в том дванайсети се намират анализите на очакваните печалби от този проект. Разбира се, в томове петнайсети и шестнайсети, както и някои полезни бележки от двутомното приложение към Доклада, е изложен мултикритерийният модел за нашите решения, в който сме включили цялата мрежа от алтернативи, приоритетните критерии и ползите, заедно с очаквания изход от всяка алтернатива в светлината на тези критерии. О, също така може би сте забелязали оправданието на направените финансови отстъпки в том единайсети. Като използвахме всичко това, стигнахме до сто осемдесет и два милиона симулации с помощта на нашия гигантски компютър "Краудад 290FXZ", като непрекъснато нагласявахме и тествахме нашите вероятности и проверявахме сензитивността на модела към промените на параметрите. Съвсем ясно е, че единствената възможна алтернатива е да построим бент на Литъл Сал, така че хората от Денвър да могат да получат водата, от която се нуждаят за миенето на колите си и тематичните си паркове. Старецът поклати глава.

– Питам те сега: гражданинът, който обича да лови риба във водите на Литъл Сал, по-умен ли е от Лари Софтуер с неговия "Краудад 290FXZ" и няколкостотин души персонал? Не, за бога! В хода на мисловната клизма на Лари нашият рибар започва горчиво да съжалява, задето изобщо се е надигнал от мястото си. Не е чел Доклада, защото не е знаел за съществуването му, а и да е знаел, би предпочел да отиде за риба, вместо да си блъска главата над него. Но продължава да стои прав, да кима разбиращо от време на време, за да не изглежда прекалено глупав, като през цялото време си дава сметка, че онова, което доктор Лари всъщност му казва, е: "Ще ти навра този проект отзад, попова лъжичке, затова си сядай и мълчи."

 Освен всичко друго, губернаторът твърдо подкрепя начинанието – факт, който водещият на събранието споменава на всеки три минути, – така че за какъвто и проект да говорим, трябва да е окей. Губернаторът не би бил губернатор, ако не знаеше какво прави, нали? Също така някои граждани изпитват неудобство да се опълчат срещу неща, които умен човек като губернатора подкрепя, сякаш подобно поведение би свидетелствало един вид за липса на патриотизъм – дори и само това е достатъчно, за да се съгласят масите с всяка глупост, която им се предлага.

Проблемът бе в това, че – както споменах и преди – Карлайл Макмилън не се впечатляваше много от експерти. Даже напротив. Беше виждал подобни циркове и преди, в Калифорния. Така че когато вестникът, на който нашият щат разчита, изригна във възторг за новата магистрала, Карлайл хвърли един поглед на картите на втората страница и веднага разбра, че се очертават неприятности. В допълнение към една обща карта, показваща предлагания маршрут от Ню Орлиънс до Калгари, нашият репортер беше включил и серия от по-малки карти от различни части на щата. И ето я там: една хубава дебела линия, минаваща право през трийсетте акра на Карлайл на северозапад от Саламандър и през горичката отсреща.

Картите бяха придружени от най-спиращата дъха проза, която някога сте чели, описваща в детайли изумителните придобивки, които щеше да ни донесе новата магистрала. Една основна идея, прокрадваща се в проекта, бе да се осигури връзка между нефтопровода, който щеше да се построи при все още неексплоатираните нефтени залежи в Арктика и Калгари.

После цистерни щяха да откарват евтиния суров петрол от Калгари до рафинериите в Тексас и Ню Орлиънс, икономиките на които бяха започнали да западат. Боже, това бе направо брилянтно! Използване на много нефт за превозването на нефт, създаване на собствено средство, осигуряващо доставките.

Разбира се, имаше още много рекламирани ползи, като осигуряване на достъп до пазара за зърно и добитък, както и поощряването на гигантските японски електронни корпорации да издигнат заводи в региона – нещо, което, както ни е известно, те направо си умират да направят, но ги спира единствено липсата на модерна пътна мрежа. Предполагаше се, че туризмът ще процъфти, тъй като хората, желаещи да посетят Саламандър и многото му забележителности като кръчмата на Лерой и пощата, сега щяха да могат да стигнат дотам много по-лесно.  Някои дори споменаваха възможността да се отворят няколко бутика в сградата на Лестър, стига старият чешит тоест, аз, живеещ на втория етаж, да бъде изгонен. И въпросните начинаещи предприемачи получиха уверения от адвокат Бърни, че в действителност жителите на Стара Чешития нямат ни какви права по отношение на каквото и да било, следователно изгонването не би било никакъв проблем.

Аз и сам се бях сетил, че това може да се случи, и не се притеснявах, освен ако не се стигнеше до изгонване със сила. Имах план. Сред сувенирите, които бях събрал по време на валса си из Европа през зимата на четирийсет и четвърта, имаше и една ръчна граната. Дали още действаше? Предполагах, че да. Дори и да не се взривеше, допусках, че факторът на изненадата щеше да постигне почти същия ефект като един истински взрив.

Можех да си го представя, често мислех за него. Планът беше следният: щях да седна на стълбището към апартамента ми с активираната граната в скута, а от гранатата щеше да тръгва жица към една дръжка на метла, скрита зад мен. Предполагах, че Безстрашният Фред, градското ченге и майстор по изхвърлянията, щеше да върви начело, следван като сянка от адвокат Бърни и всичките правилно мислещи комерсиални фокусници, намиращи се на крачка от опасността да загубят финансовите си задници заради една тъпа идея.

  Представях си как чувам гласа на Фред, който казва: "Имам съдебно разпореждане..." Всички щяха да са скупчени на стълбището зад него и да гледат нагоре към мен. Точно когато думите започнеха да се изсипват от устата му, аз щях да провеся моя малък подарък на дръжката на метлата, така че да виси и да се поклаща точно пред тях, и да викна: "Лайно на клечка!" Мислех също към това да добавя и "Избий всички, нека Бог да разреши този проблем!" Моят взводен командир имаше навика да повтаря втората фраза; пред себе си признавах, че беше малко поизтъркана, но се надявах да измисля нещо по-добро в момента на истината, когато щурмувачите се накачулеха на стълбището. Предполагах, че щях да се сетя за по-ефектна фраза, тъй като щях да съм свидетел как Фред пада на колене, докато адвокат Бърни прегазва дебелите червени блейзери зад него, и всичко това щеше да ми подейства вдъхновяващо, мога да ти го гарантирам. Но ето че пак се отклонявам. Става дума за това, че списъкът с добрините, които щяха да се изсипят върху ни в резултат на строителството на великата магистрала, бе на практика безкраен и беше повтарян всеки божи ден от щатския вестник, допълван всяка сряда от полуграмотно написания седмичник "Саламандър Сентинел", обещанията в който бяха още по-екстравагантни, макар в течение на две седмици да поместваше картите, обърнати с главата надолу.

Така местният възторг, породен от онова, което наричаха Пътя на високопланинските плата, бе разбираем, понеже Саламандър умираше. В продължение на петнайсет години бях свидетел на агонията му, въпреки че упадъкът бе започнал дълго преди да предприема своите наблюдения. Главният въпрос бе дали може да бъде сторено нещо, което да спаси пациента. Моето лично мнение – разбира се, давам си сметка, че не съм експерт по тези въпроси – бе, че нищо не може да се направи. Прекалено бяхме загазили, за да сме в състояние да възкръснем – приличахме на нещо като изгаснал въглен: не още напълно превърнал се в пепел, но неспособен на по-нататъшно горене.

Съжалявах много за това. Някога Саламандър беше едно добро място. И все още е, в известен смисъл. Но ми ставаше все по-ясно и по-ясно, че дните ни са преброени още от времето, когато през хиляда осемстотин деветдесет и шеста година Ебъл Олсън забил колче в земята и нарекъл града на реката Литъл Сал, която на свой ред получила името си от кавалеристите, момчетата, преминали като тайфун оттук, развели знамето на идеята за "явното предопределение" и покосили голяма част от местното население, разчиствайки терена за белите заселници.

В исторически контекст индианците били куражлии, но не можели да се мерят с трийсет и седем милиметровото оръдие, изобретено от някой си Бенджамин Бъркпи Ходжкис от Уотъртаун, Кънектикът, или с разработената и патентована първа успешна картечница в света на доктор Ричард Джордан Гатлинг. Освен огневото надмощие имало грубо потъпкване на мирни договори и заграбване на земи, от които дори Чингис Хан би се изчервил, да не говорим пък за мисионерите, хвърлящи неистови усилия да убедят езичниците, че християнството е техният истински път към спасението, каквото и да означавало това.

Онова, което окончателно довършило индианците, било, че просто сме ги лишили от основния им източник на препитание, избивайки всички бизони, изличавайки и последното стадо от района около река Канънбол през хиляда осемстотин шейсет и трета с помощта на обединените сили на военните, наемниците и старите врагове на сиуксите от горите, племето кри. По дяволите, правителството дори раздало медали на ловците на бизони за ролята им в обезвредяване на индианската заплаха.

Въпреки всичко, спомням си как стояха нещата по времето, когато още бях малко момче от тази област, наричана Уест Ривър Каунти. Особено ясно си спомням съботните вечери. Фермерите и едрите земевладелци пристигаха в града, спираха в местния изкупвателен пункт, където продаваха по някое и друго яйце или пилета, за да се сдобият с джобни, после продължаваха надолу по улицата, за да си купят плодове и зеленчуци, да се подстрижат или нещо друго. Наричахме ги "Нощите на дъщерите и яйцата", защото това предимно донасяха фермерите със себе си, когато идваха в Саламандър. Градският оркестър свиреше в малката беседка в парка, а хората си купуваха пуканки от оцветения в бяло, синьо и червено фургон наблизо и дъвчеха, докато слушаха "Звезди и ивици завинаги", както и други свои любими песни. Децата тичаха наоколо, старците бъбреха, а насред всичко това се вихреше някой сложен танц, водещ към създаването на ново семейство.

Както и да е, известно време часовникът си тиктакаше и лихвите ни растяха, макар никой от нас да не си даваше сметка за това. Просто приемахме за даденост, че всичко ще си продължи все така щастливо во веки веков и даже че с течение на времето ще става по-добре заради чудесата на земеделската химия и подобрените приспособления във фермите.

Докато оркестърът свиреше своята версия на "Гари Оуен", старият марш на армията на Кастър, нещата изглеждаха много добре. Нямахме ни най-малка представа, че кредиторът вървеше към нас. Беше слаб и жилав, с изпито лице, но все още се намираше твърде далеч, така че не можехме да го съзрем. Разбери едно, господине, тази част от страната е три пъти по-трудна. Това е сигурно. Тънка почва, ниска трева, оскъдно количество вода. Ранните картографи не са я нарекли Великата американска пустиня току-така. Без мечтите за създаването на империя тя вероятно щеше да си остане незаселена. Но федералното правителство вдигна флага на "явното предопределение", изпуснат от кавалеристите, и го предаде на разни бързаци, които на свой ред го развяха, показвайки на всеки черепа с кръстосаните кости от другата страна.

Федералните останаха в играта, дадоха ни земя чрез различни актове на Конгреса, заедно със субсидии за скъпоструваща иригационна система и за зърнодобив, който и без това вече бе в излишък. Естествено, когато ги подкупят за нещо, хората обикновено го правят. Окуражаването да се пресушат водните запаси, които биха могли да се попълнят отново едва след сто и повече години, обикновено води до пълното изпразване на тези водоизточници след време. Подобно нещо се случва и с почвата, ако бъде оставена да бъде отвята от вятъра или да бъде отмита във водите на реките заради лоши фермерски практики и изтощаване. Проблемът е, че има някои фундаментални закони, когато става дума за почвите и водите, а именно: когато изчезнат, вече ги няма – ако не завинаги, поне за доста дълъг интервал от време.

Един професор от някакъв колеж на изток дойде и заяви: "Всичко е свършило, момчета." Каза ни, че в резултат на стореното с почвите и водите са ни останали трийсетина години, не повече.

Предложи да създадем нещо, наречено "общинска мера за бизони", като идеята бе, че федералните трябваше да помогнат на хората да се преместят оттук и всички земи, с изключение на разположените покрай главните пътища градове, да се върнат обратно към природата и да бъдат заселени с бизони и други създания, които щяха да се грижат за това място по-добре от хората.