Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 21 страниц)

– Не знам какво да ти кажа, Карлайл. Ужасно съжалявам, наистина, заради онова, което може да се случи с монумента на Коуди. Ти създаде рай за себе си и аз наистина плача, когато си представям как магистралата минава през него и го разрушава. Но за разлика от теб не тая в себе си гняв заради посоката, в която се движи светът. Не съм достатъчно силна, за да променя тези неща, дори и да исках. Ще ми се да бях там, за да мога да те прегърна, но утре имам изпит.

– Е, магистралата ще реши поне твоя проблем, Гели, ще можеш да продадеш земята си. Една добра последица от цялата тази лудост.

– Какво мислиш да правиш?

– Не знам. В Станфорд има един професор, който, изглежда, е истински боец, що се отнася до неща от този род. Миналото лято четох статия за него в университетското списание. Мисля да му се обадя.

– Трябва да вървя да уча за изпита. Можеш ли да дойдеш този уикенд?

– Не знам. И честно казано, едва ли съм приятна компания точно сега. Така че може би ще е най-добре да не идвам. Ще ти позвъня, ако променя намеренията си.

– Добре – рече тъжно тя. – Имам планове за събота вечер, но ще ги отменя, ако решиш да наминеш. Карлайл...

– Да – отвърна той рязко и нетърпеливо, сякаш имаше далеч по-важни неща за вършене от това да разговаря по телефона с Гели Девъроу.

– Много държа на теб.

Карлайл въздъхна, поотпусна се.

– Знам, Гели. И аз държа на теб. Желая ти успех на изпита.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

В офиса си във Фолс Сити Рей Дарджън се обръщаше към група местни бизнесмени:

– Момчета, не ви ли казах, че това е чудесна възможност за истински бизнес? Посъветвах ви да се доверите на добрия си приятел Рей, нали така? Магистралата минава оттук, точно както ви казах, и...

– Рей – прекъсна го един от мъжете, – все още не е напълно сигурно, нали? Плановете, които видяхме, бяха планове на ПРЕДЛАГАНИЯ маршрут.

Рей Дарджън самоуверено се усмихна.

– Магистралата ще минава оттук, точно както е според плановете. Старият Джак Уиймс, моят приятел сенатор и отговорник по пътното строителство в столицата ни, ми го гарантира. – Дарджън се залюля на въртящото се кожено кресло. Ръцете му лежаха спокойно отпуснати върху закръгления му корем. Рей беше доволен от властта, с която разполагаше, а още по-доволен бе от онова, което предстоеше.

– Напълно сигурен ли си, че няма да си навредим със закупуването на всичката онази земя миналата година? – попита го друг, лекар от Фолс Сити.

Дарджън изсумтя и махна пренебрежително с ръка, сякаш да изтрие всичките им страхове.

– Какво лошо може да има в това, че някои от нас ще натрупат малко пари от един проект, който така или иначе щеше да се осъществи? Както се казва в Библията, напред към просперитета.

Дарджън замлъкна и се опита да си спомни дали въпросните думи наистина бяха цитат от Библията, но беше почти сигурен, че са оттам. Никой от присъстващите не го поправи, така че той продължи:

– Разбира се, по-добре е да се погрижим нашата далновидност да не се коментира по страниците на "Инкуайърър". Стига сме се притеснявали, ами да се занимаем отново с въпроса за това как да си поделим закупените земи така, че никой от нас да не привлече вниманието на обществеността с масата пари, които е дал за голям брой парцели.

***

Собственикът на компания за товарни автомобили седеше отляво на Джил Ремингтън и цяла вечер не откъсваше поглед от гърдите ѝ, докато разговаряше с нея. Очите му играеха нагоре-надолу от лицето ѝ към дълбокото ѝ деколте и обратно. Говореше монотонно, отегчаваше я. Но тя бе запечатала приятна полуусмивка върху лицето си и се преструваше на заинтересована. (Господи, нима тези мъже никога не говорят за друго освен за бизнес и политика?)

И въпреки това Джил Ремингтън беше доволна, че сенатор Джак Уиймс я бе поканил на тази интимна вечеря. Жена му и консерваторите, които представляваше, му пречеха да я води по ресторанти, но той обичаше да се перчи с нея, когато обстоятелствата го позволяваха. Тази вечер беше преценена като сравнително безопасна от съветниците на сенатора, които не харесваха Джил просто заради интереса на сенатора към нея и заради политическия риск, който тази връзка криеше.

Вдясно, седнал начело на масата, сенаторът се привеждаше към един пътностроителен инженер от Ню Орлиънс и му казваше:

– Не, не очакваме там да възникнат някакви проблеми. Онези нещастни копелета от високопланинските плата са толкова отчаяни, че биха сторили всичко, за да получат помощ.

 Вероятно природозащитниците от Луизиана ще ни създадат малко главоболия, както и онези на запад, когато минем през края на един национален парк, но с това можем да се справим. Все още очаквам гласовете на хората от Организацията по осъществяването на обществени проекти, както и на тези от Комитета по транспорта, но ще сме в състояние да оповестим окончателния маршрут по някое време догодина, а това, разбира се, ще е маршрутът, който вече сме определили.

– Чуйте ме, сенаторе, ако имате нужда от още пари за последния натиск, обадете ми се – предложи инженерът.

– Благодаря, може и да се наложи да се възползваме. Ще ви държа в течение. По един или друг начин ще се погрижим всичко да е наред. Кал Ейкърс от Камарата разчиства пътя пред мен, а Кал е от хората, които знаят как да сритат някой задник, когато е необходимо. Зад всичките му високопарни приказки за възраждане на района и така нататък се крие един истински гангстер.

Сенаторът загаси угарката от цигарата си в един пепелник, поклати глава и се засмя със смях, лишен от хумор.

– Исусе, когато онези провинциални бедняци видят какво ще стори Мексиканското търговско споразумение с техните мечти и надежди за развитие на индустрия, тухли ще серат. Мексиканците ще работят почти за без пари, а споразумението ще закопае онези дребни лайнари от запад още по-надълбоко, но те и без това са на отмиране, което е напълно отделен проблем.

Останалите около масата закимаха в знак на одобрение.

– Какво казва Кал Ейкърс? – Сенатор Уиймс замълча и вдигна поглед към тавана, където димът от пурата му се процеждаше между кристалните висулки на полилея. – Американски технологии, използване на мексиканска работна ръка за производството на продукти, които ще продаваме на японците и европейците. Нарича я Инициативата Рио Гранде. Добро наименование.

Джил Ремингтън, подобно на препускаща с главата напред газела, слушаше сенатора и кимаше усърдно, докато собственикът на фирма за товарни автомобили ѝ говореше, като разчиташе гърдите ѝ да придадат някакъв по-дълбок смисъл на добре отработените общи фрази, с които му отговаряше. Тази вечер Джил беше сексуален обект и го знаеше. Ролята не ѝ се нравеше, но пък бе доволна, че не живее някъде из високопланинските плата, област, която сенаторът наричаше "Западен Исус" или с други подбрани имена.

– Била ли си някога в Толедо, Джил? – Мъжът до нея я погледна похотливо и червеното флагче в главата ѝ, на което пишеше "Зададен е въпрос!", се развя и привлече вниманието ѝ. Джак Уиймс я гледаше.

– Не, никога. Хубаво ли е там? – Това, реши тя, ще е достатъчно, за да накара собственика на камиони да запълни следващите десетина минути с празни приказки. Погледна косо към сенатора, той дръпна от пурата си и ѝ намигна.

Собственикът на фирмата за камиони впи поглед в гърдите ѝ, презареди и продължи:

– Малка госпожице, просто ще трябва да те закараме дотам и да ти покажем...

Докато досадникът говореше, полет трийсет и два на Мексиканските авиолинии кацна на пистата на летище "Дълес" с Кал Ейкърс, изпълнителен директор на Търговската камара на САЩ, на борда.

***

В деня след вечерята, на която Джил Ремингтън бе образована по въпроса за удоволствията, предлагани от Толедо, Охайо, и след закуската, организирана от Асоциацията на християните бизнесмени, на която току-що бе присъствал и която бе изличила и последните следи от умората му от полета, Кал Ейкърс с бърза стъпка влезе в офиса си, разположен на Капитолия. Мексиканците бяха на път да подпишат търговското споразумение и той вече си представяше масата заводи, издигнати по границата. Нека надменните европейци и вечно препускащите дребни японци да се пръснат от яд заради тази перспектива.

– Добро утро, Джил.

- Добро утро, господин Ейкърс. Добре дошъл. Как беше пътуването?

– Супер, Джил. Просто супер. Какви съобщения има за мен?

В света на Кал Ейкърс всичко беше супер, с изключение на един провален брак, втори, вървящ в същата посока, и вероятността за фалит заради едни инвестиции, които бе направил във верига магазини за бижута. През последните шест години, през които работеше за Кал, Джил направо бе намразила думата "супер".

– Оставила съм ги на бюрото ви в реда, в който са получени, господин Ейкърс. Господин Фланиган от Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата се обади няколко пъти. Също така позвъни и сенатор Уиймс, който настоя незабавно да разговаря с вас.

– Прехвърли ми го в офиса. После ще се опитаме да се свържем с Фланиган.

Сенаторът бе във вихъра си. Всяка нощ, прекарана с Джил Ремингтън, оказваше подобно въздействие върху него.

– Кал – изгъргори той, – накарай приятелчето си Бил Фланиган от забутания Запад да говори с този Рей Дарджън, който и да е той, и да озапти кучия му син, преди да е съсипал целия проект. Харлан – знаеш го, сенатор Стърк, избран от онзи район – ми каза, че Дарджън събрал един куп хора и всички те започнали тайно да купуват земята около предложения маршрут, преди още миналата седмица да обявим нещата официално. От Харлан разбрах, че са започнали отпреди година, година и нещо. За бога, знаех, че е грешка Фланиган да му показва маршрута толкова рано, въпреки че Дарджън е главен комисионер.

Ейкърс се сви под шибащите думи на сенатора. Речникът на Уиймс му напомняше за времето отпреди той самият да престане да пуши и да се отдаде на Бога.

– Кой е Рей Дарджън? Никога не съм чувал да го споменават, с изключение на един-единствен път, когато Фланиган спомена името му в едно съобщение, оставено на телефонния ми секретар.

– Рей Дарджън е наистина лош човек, Кал – отвърна сенатор Уиймс. – Според Стърк, Дарджън се пързаля спокойно на собствената си нефтена пързалка; той е един от онези закостенели типове, които разсъждават по стария начин, без да осъзнават, че светът се променя. Хич не е чист, но е дяволски умен, освен това умее да кара хората да вършат онова, което той иска.

Никой не се осмелява да му противоречи, защото този негодник няма грам съвест и никакви скрупули, щом си науми да прави нещо – независимо колко гадно може да е то. Преди известно време например направо съсипа една жена от Фолс Сити, която бе опонентка на Харлан при местните избори. Разпространи анонимни листовки, в които се описваше как вземала дрога и се чукала с един китарист пуерториканец, като карала мъжа си да гледа.

Всичко, разбира се, беше лъжа, но никой не успя да проследи кой стои зад листовките. Дарджън също така вложи огромна сума пари в кампанията на Харлан, а знаеш, че Харлан ми е добър приятел. Освен това случайно научих, че Дарджън притежава голям парцел земя край едно място, наречено Хълма на вълка. Купил я е преди около петнайсет години, така каза Харлан. Било свързано с малкото количество злато, открито в един поток наблизо. Как всичко това се вписва в настоящия проблем, не съм сигурен.

– Добре, сенаторе. Веднага ще се обадя на Фланиган и ще проверя какво става. – Кал Ейкърс прекъсна линията и помоли Джил да го свърже с Бил Фланиган.

– Корпорация за благоустройство и развитие на високопланинските плата. Госпожа Андрюс на телефона.

– Господин Ейкърс от Търговската камара на Съединените американски щати търси господин Фланиган. – Джил се зачуди дали госпожа Андрюс, която и да беше тя, някога е била чукана от сенатор. Госпожа Андрюс не беше чукана от сенатор, въпреки че бе виждала доста от тях по телевизията. След един безотговорен и непохватен момент след абитуриентския си бал тя не беше лягала с друг мъж освен със съпруга си, а той бе загубил интерес към секса с нея преди десет години.

Маргарет Андрюс с мъка държеше очите си отворени. Предната вечер беше помагала на дъщеря си да се справи с кашлицата на бебето, докато зет ѝ гледаше мач по телевизията. В мига, в който Марилий напусна училището за козметички, за да се омъжи за един очевиден загубеняк, Маргарет бе разбрала, че дъщеря ѝ прави огромна грешка. Въпреки това, подобно на всички майки по света, тя се бе надявала и продължаваше да се надява, че бракът на дъщеря ѝ може да се окаже сполучлив.

– В момента господин Фланиган води разговор по другата линия. Искате ли да му оставите съобщение?

– Когато се освободи, нека да се обади на господин Ейкърс, моля.

– Ще му предам.

– Благодаря. Дочуване.

– Дочуване.

Джил натисна бутона за връзка с кабинета на Кал Ейкърс

– В момента господин Фланиган е зает. Поръчах да му предадат да се обади.

– Благодаря, Джил. – Кал Ейкърс започна да почуква с химикалката по плота на бюрото си. Господи, в днешно време беше невъзможно да откриеш когото и да било!

Десет минути по-късно Бил Фланиган позвъни. Ейкърс вдигна слушалката и изтръгна от гърлото си най-ведрия и любезен глас, на който беше способен:

– Бил, как си? Съжалявам, че чак сега ти се обаждам. Отсъствах цяла седмица. Бях на Хълма и в Мексико Сити, работех по онова, което наричаме Инициативата Рио Гранде. Бавно я придвижваме напред, въпреки че либералите не спират да мрънкат заради евтината работна ръка, която ще използваме, и евентуалните екологични вреди.

– Както и да е, исках просто да те държа в течение относно напредъка ни по проекта за магистралата и да проверя как са нещата при вас. Тук всичко се развива много бързо, по-бързо, отколкото някога съм предполагал. Добрият сенатор е във вихъра си, прегазва всеки, който се изпречи на пътя му. Канадците вече са на борда, а Ню Орлиънс помогна за оформянето на национална коалиция от шофьорите на товарни камиони и работниците в сферата на нефтодобива.

– Тук имахме известни проблеми с федералните планировчици и инженери. Планировчиците мрънкат, че нямат достатъчно пари за поддръжката на вече съществуващите пътища, камо ли за построяването на нова магистрала. Инженерите са отделен случай. Не им харесва огромното отклонение, което включва Фолс Сити и Ливърмор. Преди два дни сенаторът отиде да разговаря лично с тях. Каза им, че ако се надяват да получават повече пари за цимент през следващите десет години, ще е най-добре веднага да съсредоточат вниманието си върху този проект. Това, изглежда, подейства. Все още се чуват откъслечни възражения, но вече вървят към затихване.

– Някакви шансове магистралата да мине през Саламандър?

– Никакви. Пробвахме, както ти ни помоли, но инженерите наистина се разпищяха, затова реших да го зарежа. Както и да е, и двамата знаем, че онова малко езеро е на пресъхване, тъй че магистралата няма да му помогне. В момента, изглежда, си оставаме с предложения маршрут, като магистралата ще минава на около десет километра от Саламандър, ще прекоси Ливърмор на североизток, после ще пресече щатски път 42 и ще погълне онзи мръсен кален път на север, същия, за който сме говорили и преди. След като излезе от Ливърмор, магистралата ще върви предимно по права линия, така че това ще ни помогне да минимизираме разходите по обезщетяване на собствениците на земеделски земи. А как са нещата при вас? Някакви проблеми?

– Ако Саламандър беше включен в маршрута, това щеше да ни помогне, но ще се справим, ще им кажем, че една отбивка от магистралата към градчето ще бъде добра за тях, въпреки че магистралата е на десет километра. Фермерите и собствениците на ранча ще вдигнат вой до небето, задето минаваме през земята им, но с тях лесно ще се справим. Току-що изникна още един възможен проблем. Говори се, че сиуксите смятат територията около Хълма на вълка за свещена, въпреки че не я притежават. Била е тяхна преди много години, но това не било изгодно на държавата и на златотърсачите, така че тя един вид им се е изплъзнала и неусетно е преминала в чужди ръце. Но индианците продължават да са собственически настроени. Имали сме подобни проблеми и с други проекти. Все някак ще го разрешим, ще им подхвърлим съвременен еквивалент на едновремешните мъниста за размяна – камион с бира или нещо от този род – или просто ще си вършим взривните работи на крачка от тях, каквото и да ни струва.

– Добре. Слушай, Бил, главната причина, поради която ти се обаждам, е човек на име Рей Дарджън, който очевидно се е заел за купува земя по протежението на бъдещата магистрала. Това трябва да престане или най-малкото секретността на тези негови действия да се повиши поне с шест пункта. Очевидно Дарджън е силата, довела до минаването на магистралата през вашия район, но целият план може да се провали, ако той не миряса.

– И аз току-що подочух нещо по същия въпрос, Кал. Каквито и неща да си чувал за Рей Дарджън, те са не само верни, но и вероятно недостатъчно лоши. Също така той е комисионер на магистралата. Честно казано, изобщо не ми харесва да се возя на една  кола с него, винаги имам чувството, че сякаш изневерявам на някого по труден за обяснение начин дори, само като разговарям с него. Всеки път, когато някой спомене за магистралата, той облизва устни и потрива доволно намазаните си с одеколон ръце.

Като цяло е непоправим, а като капак на всичко е и голям поддръжник на Харлан Стърк. Но ще говорим с него, ще го накараме да си затваря устата.

Ейкърс продължи:

- Джак Уиймс спомена, че Дарджън притежава парцел около Хълма на вълка. Свързано било със злато. Знаеш ли нещо по този въпрос?

– Не, но ще видя какво мога да открия.

– Добре, разчитам на теб. Бил, търсят ме на другата линия. Просто исках да ти кажа, че тук придвижваме нещата. Не губи вяра и се обаждай. Ако всичко продължи така, както досега, след два месеца ще обявим окончателните планове за строителството на магистралата.

– Звучи страхотно. Благодарни сме ти за помощта. По някое време бих искал да си поговоря с теб за търговското споразумение с Мексико, което те чух да споменаваш, и какво може да бъде отражението му върху всички нас в този район.

– Напълно сигурно е. Въпреки това попитах сенатора и той не предвижда да има каквито и да е негативни последици за твоя район. Напротив, смята, че може да отвори вратичка за допълнителен износ на пшеница. Трябва да затварям, Бил.

Когато лампичката на бюрото ѝ изгасна, показвайки, че Бил Фланиган е приключил с разговора, Маргарет Андрюс все още мислеше за внучката си и се чудеше каква работа би могъл да си намери зет ѝ, за да издържа семейството си. Изглеждаше така, сякаш тук, където живееха, всичко се разпадаше, работните места изчезваха, хората се изселваха. Но господин Фланиган я беше успокоил, че ще настъпят по-добри времена, и ѝ бе смигнал, когато ѝ го беше казал. Тя му вярваше и се надяваше, че ще се окаже прав. Лъчите на есенното слънце от високопланинските плата минаваха през стъклото на прозореца и падаха върху ръцете ѝ, а тя седеше, стиснала юмруци, и си мислеше, че зимата не е далеч.

Щеше ѝ се зет ѝ да бе отишъл в колеж, вместо да работи в кариерата на братята Гътридж край Саламандър и да виси по цяла вечер в кръчмата на Слийпи в Ливърмор. Допускаше, че когато настъпят студовете, той временно ще бъде освободен от работа и тогава ще се мотае из къщи с бира в ръка, ще гледа разни игри по телевизията и ще се дуе какво би направил на Колелото на късмета, стига да имал шанса да участва. Когато беше предложила да му плати таксата за обучение в колежа в града, той и се бе изсмял и бе излязъл да смени маслото на колата си. Беше предложила същото и на дъщеря си, но Марипий бе пожелала да се запише в училището по фризьорство и козметика, за да си играе с хорските коси така, както винаги правеше със своята. Бременността ѝ промени всичко това. И Маргарет Андрюс още веднъж се замисли за наближаващата зима, въпреки че лъчите на слънцето проникваха през прозореца и падаха топли върху ръцете ѝ.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

– Предположенията ви са правилни. Те ще се хванат за суверенното право на държавата да отчуждава частна собственост. – Професорът от Станфорд, специалист по икономика на околната среда, разговаряше с един човек на име Карлайл Макмилън, живеещ някъде из високопланинските плата. – Петата поправка на Конституцията разрешава изземването на частна собственост в името на обществена цел, стига, разбира се, да се плати обезщетение на собственика. Когато става въпрос за придобиване на право за строителство на магистрали, законът е пределно ясен. Секретарят на Министерството по транспорта е упълномощен – и тук цитирам буквално Конституцията на САЩ, – "да изземва, влиза във владение и да придобива собственост върху такава земя чрез покупка, дарение, конфискация или по някакъв друг начин, съответстващ на законите в Съединените американски щати." В този случай "съответстващ на законите на САЩ" означава, че трябва да ви компенсират, но също така и че може да ви я отнемат.

– В такъв случай няма нищо, което да мога да направя, така ли?

– Ще трябва да се защитавате с други средства. Всъщност трябва да преминете в атака. От онова, което ми казахте, разбрах, че е имало някакви безсмислени криволици из маршрута. Виждал съм подобни неща и преди, много пъти. Внимателно проучете данните, дадени от инженерите, накарайте ги да оправдаят маршрута, който са избрали. Поне в петдесет процента от случаите това се оказва невъзможна задача за тях. Ще ви изпратя някои материали, които ще ви дадат добра насока как точно да го направите.

Професорът се загледа в студентите, минаващи под прозореца му в Пало Алто. Червени раници. Сини раници. Билетът му за конференцията в Мелбърн.

– После, онези птици, които споменахте. Ястребите на Тимерман. Разкажете ми малко повече за тях.

Карлайл описа как двамата с Мур бяха идентифицирали ястребите и какво се беше случило след това.

– Те в списъка на застрашените видове ли са? – попита професорът.

– Не, защото всички са смятали, че отдавна са изчезнали, но са номинирани да влязат в него. Коалицията за защита на грабливите птици работи върху това. – Карлайл се облегна на вратата на телефонната кабина във Фолс Сити. Беше построил около една трета от зимната градина, поръчана от един местен адвокат, и се опитваше да се съсредоточи върху работата си, но гневът, породен от предстоящото строителство на магистралата, го връхлиташе на вълни, намаляваше, после отново прииждаше.

– Много зле. – Професорът въздъхна. – Животински вид, вървящ към изчезване или дори само застрашен, което е следващото по-ниско стъпало, е мощно оръжие в подобни ситуации. Това е основното положение, заложено в акта за защитените видове, а е повече от ясно, че магистралата ще унищожи цял ареал; Но ще ви припомня, че първият закон за строителството на магистрали е следният: най-краткият път от една точка до друга винаги минава през гора. Проблемът е, че понастоящем нито един законодателен орган не защитава животните и растенията, които са кандидати за списъка с изчезващите видове, но все още не са вписани в него. А процесът по вписването на някой вид във въпросния списък е твърде муден и несигурен. В един скорошен доклад се казва, че на правителството ще са нужни деветдесет и четири години само за да разгледа всички растения и животни, заслужаващи внимание, отчасти защото департаментът по Защита на околната среда не разполага с достатъчно средства и персонал.

Дори евентуално да успеете да вкарате птиците в списъка на застрашените от изчезване видове, пак няма гаранция, че ще оцелеят. От вече записаните вътре броят на една трета продължава прогресивно да намалява. По-голямата част от отпусканите средства се харчат предимно по онези видове, които се забелязват, които са привлекателни за публиката, като плешивия лешояд например. Допускам, че вашите птици не влизат в тази категория.

Всичко това звучеше прекалено мрачно в ушите на Карлайл.

- Какво предлагате?

– Имате доста добри шансове да спрете строителството на магистралата поне за известно време, като се позовете на факта, че първоначално обявеното въздействие върху околната среда е неадекватно. Правено е и преди. Ако имате нужните източници, първо издействате временно запрещение на строителните работи, като се основавате на горното твърдение; второ, заведете дело, с което да ускорите вписването на птиците в списъка на застрашените видове. Ако успеете да ги впишете, победата ви е почти в кърпа вързана. Обърнете внимание, че казвам "почти". Има най-различни легални и политически номера, с които списъкът може да бъде заобиколен, но както вече казах, той е едно мощно оръжие. Разполагате ли с... да речем двайсет-трийсет хиляди долара за дело?

– Не.

– А Коалицията за защита на грабливите птици?

– Нямам представа, но Даръл Мур, биолог в местния колеж, спомена, че в коалицията се говорело за запрещение, така че най-вероятно разполагат с нужната сума.

– Добре, това е едно начало – каза професорът, погледна часовника си и прелисти билета си за Мелбърн. – Оставете коалицията да работи по екологичните аспекти на проблема, тъй като това изисква високо ниво на технологична експертиза, както и способност за бързо придвижване на нещата. Но не забравяйте, че много малко федерални проекти са спирани единствено по екологични причини. Вие се концентрирайте върху магистралата, опитайте се да докажете, че предложеният маршрут не е оптималният. Това е най-добрата ви стратегия. Чуйте ме, Макмилън, след по-малко от два часа имам полет за Австралия, така че трябва да тръгвам. Успех. Ще наредя на секретарката си да ви изпрати документите, които ви обещах. Обаждайте ми се винаги, когато имате нужда от помощ.

– Много ви благодаря, професор Вайнщайн. Цялата работа изглежда безперспективна, но вие много ми помогнахте.

– Радвам се, че съм ви бил от полза. Не се отказвайте. Негодниците мразят интелекта и ангажираността. Не са подготвени да се справят с подобни качества. Но нека ви предупредя, че играта може да загрубее. Заложени са много пари и това е всичко, което ги интересува. Аз лично се впускам с главата напред в подобни битки, надявайки се, че ще издействам поне забрана. Трябва да вървя. Успех.

Да загрубее. Професорът беше казал, че играта може да загрубее. Бе започнало да става така само четири дни след като се разчу, че Даръл Мур и Коалицията за защита на грабливите птици се опитват да блокират строителството на магистралата заради някакви проклети пернати. И че Карлайл Макмилън прекарва много време в библиотеката във Фолс Сити, за да проучва всички документи, отнасящи се до Пътя на високопланинските плата, с намерение да направи каквото може, за да предотврати минаването на магистралата през района.

Една вечер пощенската кутия на Карлайл беше съборена и премазана от кола. На следващия ден, четвъртък, пристигна анонимно писмо: "ВЪРВИ СИ ОБРАТНО В КАЛИФОРНИЯ, ПЕДЕРАСТ! НЕ СИ ЖЕЛАН ТУК." А един мрачен злокобен глас по телефона същата вечер му беше прошепнал:

– По-добре дръж котарака си затворен!

– Бил, какво, за бога, става там? – Кал Ейкърс от Търговската камара на Съединените щати разговаряше по телефона с Бил Фланиган, директор на Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата. – Преди два часа ми се обади сенаторът, много е притеснен заради някакви птици по маршрута на магистралата, както и заради някакъв дърводелец, който ни създава проблеми. Какво става?

– Не знам откъде да започна, Кал. Преди известно време един човек на име Карлайл Макмилън се премести тук от Калифорния – един бог знае защо! – и си построи нова къща точно там, откъдето ще минава магистралата. Всъщност става въпрос за една стара къща, която той напълно преустрои. Тогава, разбира се, не знаеше, не магистралата ще минава точно през тоалетната му чиния. Предполагам, че е свършил страхотна работа по къщата, така поне се твърдеше в "Обзървър", вестника на Фолс Сити. В статията беше наречен "велик майстор". Някъде към двеста-триста човека посетиха дома му, когато завърши работата си по него. Сега половината лекари и адвокати в града искат той да работи за тях. Това е едното.

– Зарежи дърводелеца, този... Как каза, че му е името? Милър?

– Макмилън. Карлайл Макмилън.

– Ще заровим задника му под два метра земя, примесена с бетон, и хич няма да разбере откъде му е дошло. Спокойно, Бил, това не е проблем.

– Изглежда, местните си мислят, че могат сами да се справят с усложнението. Настроенията срещу Макмилън непрекъснато нарастват и очевидно вече са отправяни заплахи срещу него.

– Бил, защо винаги трябва да се разправяме с кретени? Тези боклуци не решават нищо, само ни докарват лоша слава. Виж дали не можеш да ги убедиш в това. Кажи им да се въздържат. Можем да се справим с Макмилън. Какво друго има?

– Изглежда, че докато нашият човек от Калифорния си е строил къщата, е забелязал някакви необичайни птици в горичката от другата страна на шосето. Излезе, че става дума за вид ястреби, които всички са смятали за отдавна изчезнали.

– А, по дяволите! – Понякога, в моменти на напрежение, вярата на Кал Ейкърс в Бог и по-добрия начин на живот го напускаше. – Тези ястреби в списъка със застрашените видове ли са?

– Не знам.

– Отчуждаването на частна собственост е едно нещо, застрашен от изчезване вид – съвсем друго. Проектът за язовира "Телико" в Тенеси бе забавен с цели четири години заради някакъв хранещ се с охлюви костур! Как не сме разбрали за тези ястреби по-рано? Чакай една минута, имам някъде тук доклада за отражението на строителството на магистралата върху околната среда. Задръж така, докато го открия. – Тишина, смущавана само от лекото шумолене на страници, разгръщани на две хиляди километра разстояние.– Така. Преглеждам документа. Споменава се за някакви индиански могили, но те се намират в земя, която е собственост на Рей Дарджън. Той е в нашия лагер, така че с това няма проблеми. Не виждам нищо за никакви птици. Кога ги е открил?

– Съвсем наскоро, доколкото разбирам. Преди около два месеца може би.

– Докладът е направен преди година, ето защо ястребите не са упоменати. Между другото, повечето такива доклади са си чиста формалност. Ще се обадя на Службите по дивите животни и рибите и после пак ще ти звънна. Не губи вяра. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

– Добре, благодаря, Кал. О, за малко да забравя да ти спомена за радикалната природозащитна организация...

Докато Ейкърс и Фланиган разговаряха, Карлайл подминаваше Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата на път за Саламандър. Беше навъсен, ядосан и твърдо решен да продължи с тази война – завинаги, ако се наложеше.