Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 21 страниц)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Въпреки че беше с две десетилетия по-възрастен от мен, старецът издържаше повече на сериозно пиене. Около единайсет, когато Слийпи продължаваше да стои зад бара и не даваше признаци, че има намерение да затваря, аз казах:

– Със сигурност оценявам информацията, която ми даде, но не искам да те изморявам. Не можем ли да се срещнем пак тук след ден-два?

– Не се притеснявай за мен – отвърна старецът. – Не ми се случва често да ме черпят с качествен алкохол, освен това особняк на моята възраст като нищо би могъл да хвърли топа до утре.

Пъхнах нова касетка в диктофона си.

– Когато Карлайл Макмилън погледна към прозореца ми и ми помаха през своята втора вечер в Саламандър, направо подскочих, преди да му махна в отговор. Не трябваше да се изненадвам чак толкова, тъй като същата сутрин го бях огледал хубавичко в "Дани" и веднага прецених, че най-вероятно е човек, който не е пропуснал много неща в живота. Нещо в очите му... Имаше поглед на стар човек, нетипичен за неговата възраст – сякаш е видял много неща и знае много повече, отколкото показва.

И така, през въпросната зима, двайсет и няколко часа след като средно лютата за Дакота виелица бе утихнала, аз слязох в "Дани", седнах на обичайното си място и се зачетох в "Хай Плейнс Инкуайърър", който имаше претенциите да е вестникът на щата. Управлението за почистване на пътищата в Саламандър, състоящо се от един-единствен представител, Мърл Бегби, си беше свършило работата, позволявайки на любителите на сутрешно кафе да се съберат отново след еднодневно прекъсване в резултат на лошото време.

Гели приготвяше нещата за обяда, докато насъбралите се в "Дани" хора обсъждаха бурята. Щом изчезна за няколко минути в кухнята, Аксел Лукър се приведе напред и започна да разправя на всички както на неговата маса, така и на съседната, че когато предния ден разчиствал снега от алеята на Карлайл, пикапът на Гели бил паркиран отпред; даде и точните сантиметри сняг, натрупани отгоре му.

Беше твърде голямо предизвикателство към тяхната логика, но момчетата в крайна сметка успяха да стигнат до заключението, че тя трябва вече да е била у Карлайл, когато снегът бе завалял. Ipso facto, както учителят ми по геометрия от средното училище в Саламандър обичаше да казва, очевидно Гели бе пристигнала, преди да завали снегът, и беше останала там през цялата нощ.

Това бе достатъчно, за да бъдат поставени Гели и Карлайл на позиция осем от скалата на морално разложение, приета в Саламандър – стандартен начин да се оценяват подобни събития в едно място, където основното удоволствие на плътта е яденето. Щом новината стигна до женската църковна група, точките станаха девет, защото към осемте се прибави и една заради флиртуване. След като това беше постигнато, предположенията се съсредоточиха върху количеството и качеството на съответното явление.

Освен това някои от по-наблюдателните посетители в "Дани" си спомниха, че са забелязвали нещо, което вярвали, че било по-голямо количество картофено пюре в чинията на Карлайл, когато Гели му сервирала руло "Стефани" и сандвичи с пуешко. Това затвърди подозренията на всички и камбанката на върха на десетточковата скала проехтя така силно, че се удари в бензиностанцията на Мерт и рикошира из Главната улица в продължение на няколко дни.

 Местните моралисти се кълняха, че са забелязали промяна в цялостното поведение на Гели и че сега била още по-дружелюбна от обикновено. С две думи, доказателството бе неопровержимо и в крайна сметка се стигна до всеобщото заключение, че Карлайл и Гели са любовници, въпреки че Боби Ийкинс би се изразил по доста по-вулгарен начин. Но пък Боби Ийкинс си е ужасно плеснат през устата. След като въпросът около Карлайл и Гели се осветли, Саламандър отново насочи вниманието си към по-маловажни проблеми, като смърт и политика например.

Забелязах обаче, че много често в събота вечер, след като затвореше "Дани" в шест, Гели натоварваше голяма кошница с храна и термос с кафе в пикапа си и отпрашваше на запад. Съмнявах се, че е планирала самотен пикник край бреговете на Литъл Сал, нещо повече, бях убеден, че пътува към дома на Карлайл.

Старецът поздрави с кимване двамата каубои, влезли в "Слийпи". Последва ги Харв Гътридж, собственик на каменоломната и голям бройкаджия, що се отнасяше до жените – привършваше с една и се прехвърляше на следващата. Харв помаха на стареца и последният без особен ентусиазъм отвърна с едно "Харв".

Погледна ме, после извърна очи към Гътридж.

– Никога не успях да разбера как точно стана, но Харв ме прецака с договора, след като получих контузията, докато къртех камъни за него... Този кучи син!

Както и да е, казвах, че на Карлайл Макмилън му отне около година да завърши къщата си. Работеше всеки ден – всеки божи ден! – макар че от време на време приемаше някаква малка поръчка, за да припечели по някоя пара. В интервала между посещенията ми в пощата и изслушването на разговорите в "Дани" научавах много неща и така успявах да съм в течение с неговия прогрес. Имаше си своите предимства в това да си дядка, куц с единия крак и без нещо особено да се случва в живота ти. По някаква причина хората говорят открито пред теб, сякаш те няма, казват всичко, като си мислят, че си немощна стара птичка, която и без това няма с кого да си клюкари. Това е голяма грешка. Старци като мен не дават и пукната пара за онова, което си мислят или казват хората. Искаш ли да чуеш истината, търси старци и малки деца.

Броят на хората, които притесняваха Карлайл с желанието си да огледат наоколо, докато завършваше къщата си, бе толкова голям, че към края на лятото той се принуди да публикува малка обява в "Саламандър Сентинел". В нея се казваше, че къщата му ще е отворена за посетители през следващите събота и неделя, между дванайсет и шест следобед за всички, които имат желание да я разгледат. Гели ме попита дали искам да видя какво е направил Карлайл и предложи да ме закара. Тъй като не бях излизал извън града повече от две години, приех предложението ѝ – отчасти защото наистина исках да видя къщата, отчасти заради прекрасната природа наоколо.

Пътуването си струваше. Гели заедно с Марси Инглиш, която живееше надолу по шосето, изпълняваха ролята на домакини. Сервираха кафе и бисквити, пунш за децата, които, още щом пристигнеха, припваха към изворчето, за да наблюдават лещанките в него. Според преброяването, направено от Гели, се установи, че двеста петдесет и седем души от различна възрастова, религиозна и видова принадлежност се бяха изредили да обикалят и зяпат.

Няколко мишелова кръжаха наоколо и наблюдаваха по-старите хорица. Карлайл, като човек с повишена чувствителност, дори беше инсталирал временни рампи за инвалидните колички и разни други удобства, така че онези от нас, които бяхме с различни физически недъзи, също да могат да влязат в къщата.

Пристигнаха Кати и Арло Грегориан и всички отбелязаха колко бързо расте малката Мирна. Появи се Лерой, а също и Орли и госпожа Хамънд. Хюи и Фран Сверсън дойдоха, Бийни Уикърс – не. Индианецът и Сузана Бентийн минаха късно през втория ден, когато по-голямата част от посетителите си бяха заминали, и помогнаха с разчистването.

Боби Ийкинс каза:

– По дяволите, видял ли си една къща, все едно си видял всичките, така че няма да отида.

Но дойде и се държа наистина кротко и възпитано, докато обикаляше наоколо. Новината за организираното от Карлайл начинание бе стигнала чак до Фолс Сити, на шейсет километра на югоизток, и някои хора дойдоха дори от такова голямо разстояние. Момчетата от агенцията за покупко-продажба на недвижими имоти "По-добрите къщи и градини" се бяха наслушали за проекта и изпратиха местния си представител, Сесил Маклин, да провери как стоят нещата и дали Карлайл случайно не е заинтересуван да продава сега, след като вече бе приключил с ремонта на къщата. Сесил попита Карлайл дали не е построил къщата със спекулативна цел и ако е така, то той имал клиент, който би проявил интерес към имота. Карлайл се усмихна, отвърна отрицателно, благодари и се оттегли, поклащайки глава.

Под ръцете на Карлайл Макмилън порутената барака на Уилистън се беше превърнала в най-страхотното място, което някога съм виждал. Изглеждаше досущ като фино изработен шкаф, само дето ставаше дума за цяла къща, барабар с градината около нея. Особено ме заинтригува подът от груби дъски, който Карлайл бе поставил съвсем наскоро. Материалът трябва да идваше от физкултурния салон на средното училище в Саламандър. Стоях там и си припомнях своя решаващ удар от януари трийсет и четвърта, който изведе отбора на Ливърмор на финалите на щатското първенство.

Следващото нещо, което прикова вниманието ми, беше атриумът в южната част, където можеше да се влезе както от всекидневната, така и от вън. Не беше малък – простираше се по цялата дължина на къщата – и бе широк около три и половина метра. Подът му беше тухлен, стените, както и всички останали стени в къщата – облицовани със секвоя, а покривът бе скосен и представляваше решетка от дървени летви, обрамчващи стъклата. Карлайл бе предвидил снегове, валежи и всичко останало и чрез малките парчета стъкло, поставени под подходящ ъгъл, бе избягнал проблема, който всички в "Дани" предричаха, че ще го споходи.

С помощта на Сузана и Гели, които по онова време вече бяха станали нещо като приятелки, Карлайл бе украсил атриума с висящи растения от всякакъв вид, както и с цветя в саксии и кашпи. Вътре имаше и миниатюрна градина, която раждаше повече зеленчуци, отколкото петима души биха могли да изядат. Каза, че попаднал на тази идея в една книга, която Сузана му заела. Измежду цялата тази зеленина бяха пръснати малки пейки, където човек можеше да поседне и да ѝ се любува. Седях зад един фикус, когато видях Апма Хикман да пъха огромен зрял домат в дамската си чанта, след като първо се беше огледала наоколо, за да се увери, че никой няма да я забележи. Аз бях там, но тя не ме видя.

Тъй, човек трябва да е наясно с факта, че повечето нови къщи в района, които не са кой знае колко много, са предимно закупени с намаление от един гараж за каравани във Фолс Сити или пък са от готови бързосглобяеми елементи от компания "Грейт Уест" в същия град. Хората живеят сред толкова много естествен простор, че очевидно предпочитат домовете им да са преградени на множество мънички стаички, които бързо могат да се разглобят и натоварят в каросерията на камион. Това е едната теория. По-вероятно е да го правят, защото обичат да се хвалят, че имат всекидневна, трапезария, кухня, три спални и така нататък. Все едно това ги превръща в по-висша категория граждани, доколкото мога да кажа, след като непрекъснато слушам по радиото как се рекламират тези неща.

Разбираемо е в такъв случай колко ги разстройваше фактът, че в цялата къща на Карлайл имаше само две стаи, едната от които беше санитарният възел с душ-кабина, изработена от секвоя, а другата поместваше всичко останало. Ако трябва да опиша мястото с една дума, то тя е "свободно". Или "просторно". До известна степен беше копирал квакерите и повечето от мебелите му, които и без това не бяха кой знае колко много, висяха по стените, когато не се ползваха.

Беше направил прекрасен таван, до който можеше да се стигне по красиво извито стълбище. Въпреки не къщата представляваше една-единствена огромна стая, човек нямаше чувството, че е така, понеже Карлайл я бе разделил на кътове с помощта на растения и етажерки.

Жените възклицаваха и хвалеха кухнята, особено шкафовете, които беше изработил от отпадъци. Приборите за хранене и чиниите му бяха истинска сбирщина, тъй като бяха събирани от разни разпродажби и от панаира за вещи втора употреба, организиран във Фолс Сити. Но Карлайл имаше набито око за тези неща.

Цялата къща сякаш сияеше като полиран златист кехлибар и това усещане се подсилваше от панелите от секвоя, които бе изциклил и монтирал. Всичко светеше, приятно и топло. На човек му идеше да седне и да почете книга или да посегне към петструнното банджо, провесено на стената. За някои от местните обаче къщата си имаше и една отрицателна страна. Това беше малката статуетка на гола жена с дива прическа, поставена на полицата на камината. Статуетката леко разстрои членките на дамското църковно дружество, които не спираха да я обсъждат по време на обратния път към домовете си. По-младите жени обаче имаха различно отношение към дървената си посестрима. След като видеха статуетката, почваха да задават повече въпроси на Карлайл и докато го питаха, все се усмихваха.

В задната част на верандата имаше огромно дървено джакузи, достатъчно да побере няколко души. Момчетата с биноклите се кълняха, че са виждали едновременно Гели и Сузана вътре, а от Карлайл нямало и следа, макар да не били много сигурни, тъй като ъгълът на наблюдение бил малко неудобен. Някои пък твърдяха, не заедно със Сузана и Гели в джакузито били виждали и Марси Инглиш.

От верандата тръгваше покрита с дървени трупи пътека, повдигната на около педя от останалата част от двора. Тя водеше към работилница, три и половина на четири метра, построена в същия стил и цвят като къщата – чак до самия покрив. В тази малка сграда имаше сгъваеми работни пейки, шкафове и закачалки за всичките инструменти на Карлайл. А Карлайл Макмилън имаше много инструменти.

Друго интересно нещо бяха къщичките за прилепи. Представите, които повечето от нас имат за прилепите, са свързани с майките ни, които размахват метли с дълги дръжки из всекидневната през някоя лятна вечер, докато останалите членове на семейството покриват главите си и надават крясъци, сред които се долавят думите "бяс" и "Дракула". Но Карлайл знаеше, че прилепите се хранят с насекоми, а един от начините да запазиш двора си чист от тях, е да си имаш прилепи за съседи. С тази идея той беше инсталирал къщички за прилепи в короните на старите дъбове. Каза, че може да отнеме известно време, докато прилепите се настанят вътре, но и това щяло да стане, щяло да стане.

Над главния вход имаше символ, прецизно издълбан в дървото. Повечето хора изпитваха неудобство да попитат какво означава, вероятно се страхуваха от онова, което биха могли да чуят. Под символа имаше две думи: "На Коуди". Карлайл каза, че предпочитал да не говори за това, и всички се съобразиха с чувствата му, въпреки че Сесил Маклин, какъвто си беше хитър брокер, отбеляза, че подобни неща значително намаляват продажната цена на къщата.

С две думи, беше страхотен уикенд. Някои хора дойдоха и двата дни, като втория път си носеха храна за пикник. Природозащитниците от района бяха помогнали на Карлайл да построи малък бент и да превърне част от изворчето в прелестно езерце, така че посетителите сядаха край него и разговаряха с хора, които не бяха виждали от години, тъй като прекарваха по-голямата част от времето си в гледане на телевизия, вместо да си ходят на гости, както правехме едно време. Аз, естествено, също отидох и двата дни, като втория ден ме закара Телма Енгелстрьом. През по-голямата част от времето седях край езерцето, чувствах тревата под себе си, гледах водата. Нямах собствена кола и бях като вързан за Саламандър, затова се чувствах прекрасно, докато седях на слънцето и просто гледах как няколко малки ястреба кръжат над дърветата от другата страна на шосето. Не можех да ги идентифицирам със сигурност, но си спомних, че от много години не бях виждал точно този вид.

Карлайл, изглежда, се забавляваше. Обясняваше, показваше, отговаряше на въпроси. Някои от нас забелязаха, че от време на време той леко докосваше Гели. Боби Ийкинс твърдеше, че един път дори видял как Карлайл минал покрай Гели и прокарал ръка по задника ѝ, като си мислел, че никой не го вижда. Боби добави, че веднъж.дваж се пробвал да свали Гели, макар да харесвал онова, което той самият наричаше "по-малко опитни жени", но единственото, което получил в отговор, било горещо кафе върху ръцете, обявено впоследствие за нещастен инцидент.

Хората от Фолс Сити са замесени от друго тесто. Това е седалището на щата и освен че имат колеж, те също така успяха да привлекат и някои производства, да не говорим пък за лекари и други професионалисти. След като се разчу за работата на Карлайл, от "Фолс Сити Обзървър" изпратиха свой кореспондент, както и фотограф. Направиха наистина хубава статия за къщата и Карлайл, наричайки го "великия майстор на високопланинските плата".

След това Карлайл беше затрупан с поръчки както от Фолс Сити, така и от околните места. Хората казваха, че трябва да се свикне с бавния му методичен стил на работа, но резултатът наистина си заслужавал. Тъй като Карлайл работеше четири седмици и почиваше две, трябваше да се чака, докато привърши. Отбелязваха също, че не бива да му се казва какво точно се иска или по-лошо – да му се показва снимка от "Красив дом". Онова, което се искаше от човека, даващ поръчката, бе да се опита да обясни каква роля ще изпълнява новото място в живота му. После, по думите на жената на доктора във Фолс Сити, "стой настрана, остави го на мира и той ще те дари с перфектност".

Говореше се също, че жените обичали да го гледат, докато работи. Винаги носел червено или жълто шалче, вързано през челото, а пръстите му били изящни. Надничали през прозорците, за да видят неговото високо, стройно тяло и да си представят всеки мускул от него. Една от жените разправяла в клуба по бридж, че Карлайл прокарвал длани по дървото така, сякаш галел жена. След като коментарът ѝ бе повторен в подходящите кръгове, това му осигури още повече работа, въпреки че Карлайл нямаше ни най-малка представа какво всъщност се случва.

Най-общо казано, този Коуди, който и да е бил той, оказа огромно въздействие върху Йеркс Каунти и отвъд него. Хората започнаха да преосмислят начина, по който строяха, въпреки че местните в Саламандър продължиха да си предпочитат караваните и сглобяемите конструкции. Някои казваха, че вкусът на Карлайл бил "прекалено калифорнийски" и "прекалено скъп" за тях, макар да беше всеизвестно, че той никога не харчеше повече от четири хиляди за строителни материали, мебели и всичко останало, за да осъществи на практика даден свой проект. Тази цифра притесняваше някои от местните търговци на дървен и строителен материал, но излишно, тъй като винаги ще се намират достатъчно глупаци, които да платят за недобре изсъхнало дърво и други подобни.

И така, Карлайл поне си спечели уважението на мнозина от Саламандър, въпреки че не беше един от нас и никога нямаше да стане. Живееше отделно както в географски, така и в мисловен план. Не че не беше дружелюбен – не се надуваше, нищо от този род. Но човек по някакъв начин разбираше, че приоритетите му са различни от тези на останалата част от вселената. Просто се усещаше.

И все пак той водеше Гели в "Лерой" всяка събота вечер, когато се появяваше и Гейб с акордеона си. Гейб свиреше полка и всички възможни местни танци, точно както искаха хората. Но на всяка десета песен изпълняваше една и за себе си. В началото диваците му подвикваха:

– Какъв е този боклук, Гейб?

Тогава Гейб поглеждаше към крещящата тълпа и много тихо отвръщаше:

– Танго, проклет глупако. – След подобен отговор те повече не се осмеляваха да питат.

Разбираш ли, Гейб е бил част от освободителната армия на Париж и е бил оставен да охранява града, когато армиите се придвижили на изток. Вечерите си бе прекарвал в малките парижки кафенета, където се научил да свири танго.

Ако в летните вечери оставяха вратата на кръчмата отворена, сядах до прозореца си и слушах музиката на Гейб, носеща се над тълпата, над улицата, издигаща се към мен. Аз също съм бил в Париж. Чувал съм танго. И слушах, спомняйки си младата французойка, в която се бях влюбил и...

Гласът на стареца заглъхна и той остави мисълта си незавършена. Изпи остатъка от кехлибарената истина от чашата си и стисна челюсти за няколко секунди. Прехапа устни, сви ги, прокара пръсти през оредялата си сива коса.

Вдигна поглед към мен.

– Боже, как я обичах! Казваше се Амели. Тя също ме обичаше. Но Айк ни изпрати в Германия и мина много време, преди да успея отново да видя Париж. Търсих я, цели два месеца я търсих, но не успях да я открия.

Така завършва историята за голямата страст на моя живот. О, аз, естествено, се ожених за едно момиче от Ливърмор, роди ни се дъщеря. Но не беше същото. Никога не беше същото, както по времето, когато лежах в един парижки таван в един студен дъждовен ден и държах в прегръдките си една жена, заради която бих се изправил сам срещу цялата германска армия. Никога вече не беше същото.

Така че много ми харесваше, когато Гейб свиреше танго. Слушах и гледах надолу към Главната улица на Саламандър и отвъд нея, към тежкия синкав мрак, спускащ се наоколо. Мислех за Амели и си спомнях какво е да си млад, от покривите да се стичат плътни струи дъжд, а наоколо да се носи музика.

Гейб обичаше да изпълнява "Есенни листа", която е по-нова версия на една френска песен. Изпълняваше я наистина нежно, наистина тъжно. Тогава лягах в леглото си. Лежах там и си спомнях Амели и Париж, връщах си усещането за топлото ѝ тяло до моето и се чудех дали е все още жива и какво може да прави в този момент, а очите ми леко се навлажняваха, докато се унасях в сън... мислейки как някак си всичко ми се беше изплъзнало.