Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 21 страниц)

– Ами, опитвам се да намеря къде да вечерям и това, изглежда, е последната ми надежда в Саламандър.

Гели Девъроу се усмихна – добра усмивка, искрена усмивка.

– Тук обикновено си хапваме стабилно някъде около дванайсет на обяд. Към шест е леката вечеря, а дванайсет часа по-късно – закуската. Така че в известен смисъл сте попаднали в пролуката, а последната ви надежда си отива с всяка секунда. Ето, хвърлете един поглед на менюто и може би ще успеем да измислим нещо.

Менюто беше написано на ръка и пъхнато в напукан пластмасов джоб. Карлайл бе виждал същия този списък във всяко едно кафене от тази част на Америка: хамбургер, чийзбургер, зеленчуков бургер, хамбургер с бифтек, свинско филе, сандвич със сирене на грил, сандвич с риба тон, сандвич с яйце, пържени картофи... Цената на сандвича с риба тон беше два долара и четирийсет и пет цента (заедно с пържени картофи), но това предложение бе зачеркнато от менюто.

Карлайл вдигна поглед към Гели и приятелски ѝ се усмихна.

– Какво ще ми препоръча главният готвач? Пилето с бадемов сос и розмарин, сервирано с непретенциозно бяло вино, или телешкото със сметана?

Тя отвърна на усмивката му.

– Ако бях на ваше място, щях да си поръчам топъл сандвич с пуешко месо и салата за гарнитура – още повече че току-що почистих грила и не изгарям от желание отново да се занимавам с него. Ще ми е лесно да ви го приготвя и обещавам, че по-късно няма да скочи и да ви ухапе прекалено лошо. Особено съм загрижена за първото.

– Добре тогава, така да бъде. – Карлайл отново ѝ се усмихна. – Кафе без сметана и чаша вода от листата на течностите. Не си правете труда да ми слагате от специалната заливка за салати, а ми донесете парче лимон, за да го изцедя отгоре.

Тя му сипа чаша кафе – хубаво кафе – и се скри в кухнята. Чуваше я как отваря и затваря вратата на хладилника, докато той потропваше с крак по стената на музикалния автомат и се опитваше да игнорира младежа с мазна коса, който удряше бутоните на машината за пинбол с дланите на ръцете си. Останалите тийнейджъри, измъкнали се за момент от миазмата на своята самопогълнатост, гледаха към него и нервно се подхилкваха. Ако Бъди беше тук, щеше да смъкне панталони и да им покаже голия си задник, както беше направил веднъж във Фресно.

Чу тананикането на микровълновата фурна. След няколко минути сандвичът беше готов. Две големи лъжици картофено пюре, парченца пуешко, задушаващо се между половинките бял хляб, и тъмен сос върху всичко.

Салатата беше от маруля с настърган отгоре ѝ морков. А ето и неговия лимон: той поглеждаше свенливо към него, сякаш искаше да му каже: "Можеше да си вземеш изискан сос, но ти предпочете мен!" Купата, в която бе сложена салатата, беше от онези пластмасови недоразумения – имитации на дърво. Карлайл ги бе виждал и преди и предполагаше, че някъде към хиляда деветстотин петдесет и пета година някой сладкодумец бе преминал през тази част на страната с камион, натоварен с торби от въпросните красавици, и бе продал хиляди от тях на всички малки кафенета във всички малки градчета.

"Не се чупят и по тях не остават петна, освен това изглеждат досущ като дървени. Наистина ще сте доволни, гарантирам ви го."

И така, тези малки купички продължаваха да предлагат салата от марули, убедени в своята способност да надживеят всичко друго освен една слънчева експлозия.

Карлайл се зае енергично и сериозно с яденето. Жената си сипа кафе, облегна се на хладилната витрина за безалкохолни напитки.

– Не сте оттук, нали?

Той поклати отрицателно глава – устата му беше пълна с картофено пюре и сос. След като преглътна, отвърна:

– Не, не съм. Как познахте?

– Ами първо, изразявате се с пълни изречения и използвате приборите за хранене. Това направо ме разби.

Добър отговор. Беше бърза и умна. И той се засмя, докато опипваше повърхността на сандвича си.

– Някога бях от Калифорния. Сега съм от пикапа си.

Хапка пуешко, глътка кафе, за да преглътне хапката. По неизвестна и за него самия причина я попита към кого трябва да се обърне човек, ако пожелае да си купи някое малко местенце тук.

– Сесил Маклин има офис в дома си, на гърба на кафенето – от другата страна на алеята. В Ливърмор има агенция за недвижими имоти "По-добрите къщи и градини". Това е на около петнайсет километра югоизточно оттук. В предложенията им се включва и Саламандър. Сесил е техен представител.

– Предпочитам да прескоча агентите. Няма ли друг начин да се разузнае наоколо?

Тя любопитно го изгледа.

– Всички напускат или се опитват да напуснат, а вие мислите да се заселвате тук?

– Само мисля. Опитвам се да се боря срещу нахлуването на онова, което минава за цивилизация, доколкото е възможно. Саламандър ми изглежда достатъчно добро място, където може да се барикадира човек.

– Правилно сте го преценили. Просто излезте на улицата и размахайте табела, на която пише: "Търся да купя място". Ще бъдете прегазен от хора, навиращи нотариални актове в лицето ви.

Тя отново напълни чашата му с кафе и се облегна на хладилната витрина. Наблюдаваше непознатия, докато той се хранеше. Наистина беше от друго тесто, с това кожено яке, изтъркани джинси и риза от деним. Кестенява коса, дълга до раменете – дълга почти колкото нейната, – опъната назад с помощта на жълтата кърпа, превързана през челото му. Тъмни очи и слабо тяло с яки рамене. Добри маниери. Очевидно цивилизован. Някъде около трийсет и пет, може би малко по-стар. Матова кожа с първите гънки от възрастта и слънцето около очите и устата. Ръце, които бяха отхвърлили доста физическа работа, ако можеше да се съди по вида им.

За един кратък миг Гели Девъроу се зачуди какви ли бяха възможностите за нещо по-така, после отхвърли тази мисъл. Преди две години беше опитала – с Харв Гътридж, който притежаваше каменоломната в покрайнините на града. Харв знаеше как да ухажва жените и една вечер, след като бе затворила "Дани", Гели се бе озовала в леглото му в Ливърмор. Направи го още два пъти. Не беше кой знае какво от гледна точка на секса, но съпругът ѝ Джак отдавна бе престанал да ѝ обръща внимание, а Харв поне ѝ повтаряше, че е почти най-красивото нещо, което някога е виждал.

После Харв беше започнал да се хвали наляво-надясно със завоеванието си, а Гели нямаше нужда от всичките тези многозначителни погледи, с които я измерваха постоянните клиенти на "Дани", докато слагаше чиниите отпреде им, затова прекрати връзката. Джак така и не даде да се разбере дали е чул нещо по въпроса, а Харв продължаваше да са отбива у тях от време на време, за да пие с него.

 Харв не му хареса, че е отблъснат от жена, затова сега ѝ се усмихваше като трапер, поел към дома с преметната през рамото плячка. Беше я притежавал и нямаше нищо против да разправя на всеки, който имаше желание да го слуша, колко страстна мадама е тя, когато ѝ свалиш дрехите и я разпалиш.

Докато наблюдаваше Карлайл Макмилън, Гели си даваше сметка, че няма смисъл да си мисли за някакви евентуални романи с него. Млъкни и затваряй. Сложи храната на тезгяха и почувствай бавното разложение на всичко, свързано с женската ти същност. Превръщаше се в едно от момчетата. Постоянната клиентела я третираше така. Също и Джак, когато изобщо решеше, че има какво да ѝ каже. Разпознай капана, когато го видиш. Бавен ляв завой, това е най-доброто, което можеш да направиш засега. И все пак щеше ѝ се да беше малко по-добре облечена тази вечер, може би в новата риза и джинсите, които си бе купила преди две седмици от разпродажбата в "Шърлийн"; също така ѝ се щеше да си бе сресала косата преди около час, когато си бе помислила за това. Просто ѝ се искаше да беше свършила тези неща – без някаква определена причина.

Но беше уморена и може би заради това ѝ минаваха подобни мисли през главата. Осем часа по-рано, преди да тръгне за работа, бе наблюдавала как някакъв самотен орел кръжи с един от последните летни ветрове. Докато стоеше насред дългото поле, водещо към началото на следобеда, и гледаше орела, чуваше кашлицата на Джак откъм кухнята, на сто метра зад гърба ѝ. Кашлицата му беше по-зле от вчера, а вчера – по-зле от онзи ден. Цигарите и уискито буквално го бяха хванали за гърлото. Той умираше. Но, от друга страна, Джак умираше от десет години. Гели Девъроу също бе почнала да умира – по свой собствен начин, – и то от доста време. Може би откакто се беше омъжила за него преди двайсет години и бе дошла във Великата американска пустош.

Между мъжа в кухнята ѝ и онзи, за когото се беше омъжила, имаше много общо. Понякога, когато се замисляше по въпроса, още виждаше как ранният Джак, облегнат на една дъсчена ограда по време на родео в Ефи, Минесота, си играе със своето ласо. Твърд, тънък, надут самохвалко с неговите каубойски ботуши и шапка, риза с перлени копчета и колосани джинси, препасани с широк кожен колан, на чиято медна тока беше гравиран надпис "Дяволът Джак". В онези далечни времена Джак Девъроу беше смел ездач на диви коне и бикове, както и на младите жени, осмелили се да му се усмихнат. Гели и две нейни приятелки от Бемиджи му се бяха усмихнали.

Той им се бе усмихнал в отговор – с онази своя бавна, дяволита усмивка.

– Добър вечер, дами. – Добри очи, сини и прями.

Когато Гели напускаше дома си, за да отиде в колежа, майка ѝ ѝ изнесе цяла проповед за лошите неща, които младите жени се налагало да избягват, за да запазят онези добри неща, които същите тези млади жени трябвало да запазят. Списъкът със забраните беше дълъг и включваше известни футболни защитници, но за нещастие в него не се споменаваше нищо за каубоите. След като същата онази вечер в Ефи се наслади на ездаческите способности на Джак и после обърна три бири от хладилника в пикапа му, Гели охотно смъкна джинсите си, вдъхна с пълни гърди праха от кожата му и го възседна, както се беше излегнал на седалката. На следващата сутрин Джак пое към Боузман, а тя замина с него.

"Лесната" – така я наричаше по онова време Джак. Тя не възразяваше, защото тогава описанието ѝ прилягаше. Освен това в началото на брака им ѝ харесваше как Джак произнася тази дума, нежно и любящо, като например: "Хей, Лесната, искаш ли да отидем на танци тази вечер?" Беше я наричал така с години. Вече не ѝ го казваше. Вече почти нищо не ѝ казваше.

Орелът изчезна някъде на север, скри се зад един дъждовен облак. Когато напълно се скри от погледа ѝ, Гели се извърна и тръгна през прашната ниска трева към къщата. Отвори хладилника, втренчи се в съдържанието му за момент, после погледна към далечния, достоен за презрение мъж, който седеше до кухненската маса и кашляше.

– Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене, Джак? Мога да притопля задушените зеленчуци и печеното от неделя.

Краката и ръцете му бяха слаби както едно време, но беше пуснал бирено коремче, което висеше в унисон с подпухналото му и покрито с петна лице. Тази сутрин се наливаше с уиски направо от бутилката. Отметна глава назад, отпи поредната доза. Преглътна я и нищо не каза.

– Наистина трябва да сложиш нещо в този твой стомах. Сякаш вече изобщо не ядеш.

– Щом не ми се яде, значи няма да ям. Престани да ми опяваш, за бога!

Масата беше покрита с празни бирени бутилки, между които се мъдреха два пепелника, пълни с угарки от цигари. Джак и приятелчетата му бяха прекарали поредната вечер в оплюване на тежките времена, които бяха настанали, и на онова, което правителството, проклетите природозащитници, банкерите и европейската земеделска политика причиняваха на начина им на живот.

– Може би, ако разчистваш проклетата маса от време на време, ще ми се прияжда по-често.

– Чисти си я сам, Джак. Ти и приятелите ти мърсите и разхвърляте.

Старият Джак почти бе изчезнал, но нравът му си беше същият. Той помете бутилките с лакът и се премести в дневната. Една бутилка се въртя на пода дълго след падането си, после се удари в крака на масата и спря.

Скръстила ръце, Гели се облегна на рамката на вратата на къщата, която дядото на Джак беше построил през хиляда деветстотин и петнайсета година. Стените се лющеха и имаха нужда от внимание, но енергия за това липсваше. Имаше енергия за уиски – за сдобиването с него и изпиването му, – но не и за къщата. Или пък за нея самата. Нямаше и пари. За последно си беше купила нова рокля преди две години, когато щяха да излизат, за да празнуват рождения ден на Джак, но тогава той се бе натряскал още на обяд и бе изпаднал в несвяст. Днес следобед се беше огледала – стара риза от деним, избелели джинси, изтъркани токове на ботушите. Почувствала се бе ужасно западнала, много по-стара от трийсет и девет.

Зачуди се как ли се справяше Джак Младши. Беше на деветнайсет години и участваше във второто си родео. От време на време пращаше по някоя картичка от Лас Крусес, Ардмор и други места, където биковете имаха каиши, пристягащи гениталиите им, и се опитваха да хвърлят от гърбовете си каубоите, които всъщност не бяха никакви каубои, а просто участници в родео. Шарън също бе заминала – съпругът ѝ беше шофьор на камион и работеше за една фирма в Каспър. В началото Шарън пътуваше с него, когато му се налагаше да превозва товари до Фарго, и оставаше у Гели и Джак за няколко дни, преди съпругът ѝ да мине да я прибере, но вече не го правеше. Сега двете ѝ деца я държаха вързана в Каспър. Но и без децата тя пак не би идвала – заради пиенето на Джак и всичко останало.

Около обяд Гели излезе от къщата, отиде при стария си форд бронко, врътна ключа на таблото и подкара през поляната. Заваля тъкмо когато обърна към шосето, водещо към Хълма на вълка. Четири часа по-късно Джак я последва и влезе в кръчмата на Лерой.

От музикалния апарат в кафенето "Дани" се носеше друга кънтри мелодия, съпроводена от тракането на машината за пинбол: "Не ми (дрън!) стигат думи, но (дрън!) от дълго съм (дрън! Дрън! ... дрън! Дрън! Дрън!) влюбен..."

Карлайл си помисли, че някой съвременен композитор, може би Джон Кейдж, би се впечатлил от това и би го превърнал в нещо по-така. Или пък би го оценил като шедьовър и би го оставил както си е.

– Ваше ли е това място? – Той погледна към жената в избелели джинси, риза от деним и стари каубойски ботуши с изтъркани токове.

– Не, и се радвам, че не е мое, като се има предвид как се развиват нещата тук. Собственичката е възрастна жена на име Телма Енгелстрьом. Наследила е заведението след смъртта на мъжа си. През последните две седмици е в болницата във Фолс Сити, така че ми се налага да работя малко повече от обичайното. Аз и госпожа Маклин, жената на Сесил, един вид движим нещата, докато Телма се изправи на крака. Обикновено работя тук само два-три дни в седмицата, предимно сутрините, но понякога също следобед и вечер.

Карлайл се втренчи в пластмасовата касетка с парчетата пай.

– Тези приятелчета изглеждат малко уморени, нали? – отбеляза Гели Девъроу, проследявайки погледа му. – Госпожа Маклин ги приготвя през ден. Но сиропът пропива в тестото и в крайна сметка го съсипва – така както става със Саламандър.

В думите ѝ имаше нещо директно и вярно. Нещо. Беше мислил върху това и преди.

– Да, наистина изглеждат така. Но все пак ще опитам от ябълковия пай.

– Така ли ще го ядете, или го предпочитате със сладолед?

– Една ивица ванилов. Краят и без това е близо, нали?

Голямо парче ябълков пай, голямо количество ванилов сладолед. Тя облегна корем на фризера за сладолед, джинсите ѝ се опънаха върху добре оформения задник. Измъкна от най-хубавия вид и го сервира с чиста вилица. Отнесе мръсната чиния от предишното ядене в кухнята и отвътре се чу тракане. Компанията ѝ му липсваше. Беше насред Саламандър, някъде насред Америка, по средата на света – място в една вселена, която продължаваше да се разраства. Беше му приятно да разговаря с нея.

Отвън се чу скърцане на гуми. Тийнейджърите си тръгваха. Когато плати сметката, Гели го погледна и му се усмихна.

– Знаете ли, мислех си по вашия въпрос... За мястото де. На около десет километра северозападно оттук живееше един старец, Уипистън. Дворът му е около един акър, почти гол, само с някаква малка барака, но отсреща има хубава горичка. Къщичката вероятно вече е в плачевно състояние. Всъщност тя си беше в плачевно състояние още от самото начало. Чух да се споменава, че някакъв адвокат от Ливърмор или Фолс Сити се опитва да я продаде като част от друг имот. Мога да проуча, ако сериозно мислите да купувате.

– Сериозен съм наполовина. Ще съм благодарен за всяка информация, която можете да ми доставите.

Тя надраска няколко линии на една хартиена салфетка, в горния ляв ъгъл на която се четеше надписът "Купувайте американското", и му я подаде.

– Картата е безплатна. Няма да имате проблем да намерите мястото. По пътя към Хълма на вълка е, хълм, който се слави с репутацията на населен със зли духове и рекламира страшни неща, които уж се случват по тъмно. Тази легенда бе подхранена допълнително, когато преди няколко години от един от близките хълмове падна един професор и се уби. Но вие не ми приличате на човек, който особено се притеснява от подобни работи. – Тя се усмихна и продължи: – Къщата се намира на сто-сто и петдесет метра от шосето, а до нея растат двойка огромни красиви дървета. Мисля, че отстрани има малък навес или нещо от този род. Минавам точно оттам, когато идвам в града, но знаете как е – човек вижда нещо милион пъти и пак забравя как изглежда то.

Карлайл огледа картата.

– Благодаря. Това ми е някак познато. Мисля, че може да съм влязъл в града от тази страна.

Гели Девъроу гасеше светлините на кафенето, когато Карлайл излезе навън. Въздухът беше хапещо студен и той вдигна яката на якето си. Остана на място за миг. На Главната улица освен неговия пикап бяха паркирани още четири коли; всичките стояха в редица под синкавобялата светлина на уличната лампа пред кръчмата на Лерой, подобно на коне, заведени на водопой. Колебливият вятър довя клонче ароматен храст от запад и го затъркаля по тротоара. Карлайл го проследи с поглед, докато подминаваше магазина "Шърлийн", после го видя да спира пред месарницата "Орли", когато вятърът внезапно замря.

Един фалшиво бръмчащ додж, каран от мъж с каубойска шапка, бавно премина в посока, обратна на тази на клончето; фаровете му се отразяваха в празните витрини на магазините. С мрачно, скрито под шапката лице, мъжът погледна за миг към Карлайл, после се втренчи право напред, стиснал здраво волана с ръце. Между пръстите му димеше цигара. На прозореца зад него бе опряна пушка. Изглежда, персонализираните регистрационни номера бяха въпрос на навик в тази част на страната, на този тук пишеше "ДЯВЛДЖК".

Вятърът отново се появи и клончето се затъркаля на изток, подскачайки безшумно по прашните улици на това място, наречено Саламандър. Някъде от вътрешността на бара на Лерой тихо долетя смях. Карлайл чу смеха и се заслуша във вятъра и в скърцането на подметките на ботушите си, докато вървеше по песъчливия асфалт. Във въздуха се долавяше миризмата на приближаващата зима, а Карлайл беше все така далеч от нещото, което можеше да нарече свой дом.

Той запали двигателя и включи фаровете точно когато пред пикапа му мина фигура, облечена в дълго наметало. Жената се стресна от звука и светлината и за момент се втренчи в кабината, където седеше Карлайл. Изпод качулката ѝ се подаваха кичури червеникавокестенява коса, а лицето – или онова, което Карлайл успя да види от него – беше странно, отличаващо се с онази рядко срещана красота, която завладява очите на даден мъж, а после го удря ниско долу. Непознатата отново извърна глава и продължи по улицата, а наметалото ѝ се вееше плавно от вятъра и праха на късното лято, устремило се към ранната есен.

Карлайл направи обратен завой и подкара надолу по улицата. Жената стъпи на бордюра и го изчака да мине. Той отново я погледна. Мнозина поглеждаха повече от веднъж към Сузана Бентийн. Някои дори я наричаха вещица.

ТРЕТА ГЛАВА

Кръчмата "Слипи Стегър", Ливърмор. Старецът хвана десния си крак с две ръце и го намести по-удобно под масата, ръмжейки както от направеното усилие, така и от явната болка, която изпитваше.

Лицето му се сгърчи за момент, преди да продължи оттам, откъдето беше спрял:

– Никога не е било така, поне не тук.

Той опря пръст на ръба на чашата си, наклони я и погледна към уискито, което бе нарекъл "кехлибарената истина", докато го поръчваше. Бавно поклати глава.

– За каквото и да се сети човек, все сме го имали: война, магии, индианци... така наречените вещици, за бога!

- Ще възразите ли, ако ви цитирам тук-там из местните вестници? – попитах го.

– Ако продължиш да ми купуваш от това тук, можеш да ме цитираш колкото си щеш. Говори и с Карлайл Макмилън, чуй го направо от човека, който премина през всичко това.

Старецът обичаше да приказва, така че включих диктофона си и го оставих да говори.

– Когато Карлайл Макмилън се появи за първи път в Саламандър през онази първа вечер, някак си разбрах, че нивото на вълнение в града ще се повиши. Някак си просто го разбрах. Ако човек е на шейсет и четири, както аз бях тогава, и живее в две стаи с баня над онова, което някога е било телевизионният сервиз на Лестър, няма кой знае какво да прави по цял ден. Особено пък ако не може да се придвижва добре, защото кракът му е бил премаза през седемдесет и пета в каменоломната на братята Гътридж, притиснат между ремаркето и едно огромно парче варовикова скала. Обикновено изкуцуквах до пощата, за да си взема всичките там рекламни брошури, и наблюдавах движението по Главната улица от прозореца на апартамента си. Това беше.

Тъй като там долу нищо не се случваше, мозъкът ми в известен смисъл плесенясваше от концентриране върху глупости, граничещи с празнота. Но на човек му се налагаше да избира между това или гледането на телевизия и улицата спечели с лекота. Както и да е, Карлайл влезе в кръчмата на Лерой и излезе от там двайсет минути по-късно. Остана известно време на тротоара, после взе едно яке от пикапа си. Тръгна надолу, като оглеждаше витрините, после прекоси от другата страна и се отправи към кафенето на "Дани". Когато мина откъм мен, го загубих от поглед, но "Дани" бе единственото отворено заведение, така че предположих, че трябва да е влязъл там.

Аз също се хранех в "Дани". Или поне понякога. Обикновено след сутрешните си посещения в пощата. Така се налагаше да изкачвам стълбите към апартамента ми само веднъж дневно, а и това бе прекалено много за този проклет крак. Гели Девъроу, която работеше в кафенето, беше наистина добра с мен и ми правеше тайно отстъпки от цената на обедните специалитети. Изпращаше ме вкъщи с останали от предния ден рола и с онези малки кутийки сладко, дето оставаха след закуската – всичко безплатно. Понякога ме подканяше да си взема допълнително пакетчета захар, сол или пипер.

Така че ако си хапнех порядъчно на обяд, вечерта можех спокойно да мина с овесена каша и рола със сирене или малко фъстъчено масло и сладко. Е, това и чашка от отлежалото уиски, което дъщеря ми винаги ми изпращаше за Коледа от Орландо. Разбира се, към края на март вече виждах сметката на подаръка ѝ и декември почваше да ми изглежда прекалено далеч.

Но веднъж надзиравах бензиностанцията, когато Мерт трябваше да закара жена си в клиниката в Ливърмор, и той ми взе една седемстотин и петдесет милилитровка евтино уиски от големия супермаркет в града. Така ми плати за това, че си седях на задника и само казвах на хората сами да си сипят проклетия бензин за пет цента повече на галон, отколкото го продаваше Харв. От данъчните настояваха да обявя уискито като бартерен доход, но аз ги пратих по дяволите. Ще ми се по някакъв начин да ми бяха направили финансова ревизия – само за да си поприказвам с някой поне малко интелигентен тип, пък бил той и счетоводител. Ако тези момчета не бяха толкова досадни, можеха и да са интересни.

И така, как разбрах, че Карлайл ще повиши нивото на вълнение в Саламандър ли? Не съм сигурен. Може да ми е било подсказано от жълтата кърпа, вързана на главата му, и подаващата се изпод нея кестенява коса, стигаща до раменете. Застанал в сумрака, облечен в кожено яке, стари ботуши и избелели джинси, той приличаше на някой от по-младите обитатели на резервата, който се опитва да забрави за разгрома на индианците при Ундид Ний, да избягва пиенето на бира на корем и да преоткрие духовното си наследство.

Имаше нещо и в походката му. Някак лека, някак самоуверена. Човек с подобна походка може да измине огромно разстояние без особени усилия. Нещо в Карлайл ме караше да си мисля, че животът му не е бил много лек, но все пак беше видно, че е устойчив, че няма да се огъне от нищото. Разбира се, ние тук по принцип не сме от тия, дето лесно се огъват.

Поради всички тези причини реших да държа Карлайл Макмилън под око и да видя дали ще се задържи. Както вече казах, отчаяно ни липсваше нещо ново. Преди целият ад да се стовари върху главите ни под формата на Войната в Йеркс Каунти, тук имаше само две неща, заслужаващи да се споменат, като изключим нуждата на Саламандър от Бърза помощ. Едното от тях не засягаше Карлайл директно. Другото – да.

Първото беше свързано със Сузана Бентийн. Човек трябваше да разсъждава спокойно и праволинейно, ако искаше да разбере Сузана. В противен случай би я взел за нещо, което тя не беше, като например реликва от студентските вълнения през шейсетте. Всички бяхме гледали репортажите от онези събития по телевизията и сега те до известна степен ми липсват. Разбира се, глупаците, които се събираха в "Лерой", не проявяваха особени симпатии към онези студенти, които маршируваха и изгаряха знамена. Но бяха повече или по-малко впечатлени от идеите за "свободната любов", която очевидно бе приятната страна на маршируването и изгарянето.

Ако веднъж, изградил си подобна представа, започнеш да наблюдаваш Сузана Бентийн, реакцията ти ще зависи преди всичко от това дали си мъж или жена, предполагам. Мнозина от нас още си спомнят първия път, в който я видяхме. Лесно е за спомняне, понеже Сузана Бентийн пристигна с последния курс на междуградския автобус за Саламандър. В едната си ръка носеше очукан куфар, през рамото ѝ бе преметната плетена торба. Момчетата от масата в дъното на кръчмата на Лерой вдигнаха очи от картите си и ги впериха през прозореца. Някой рече: "Мили боже! Видяхте ли какво слиза от автобуса ей там?" Всички се извърнахме като един по посока на спирката, сякаш бяхме репетирали това движение стотици пъти.

И Сузана Бентийн стъпи на тротоара, лека като перце. Беше облечена в рокля с цвят на зряла пшеница, на раменете си бе наметнала тъмнозелен шал, краката ѝ бяха обути във високи черни ботуши, а дългата ѝ червеникавокестенява коса бе сплетена в красива плитка. Влезе в кафенето и си поръча чаша билков чай. Говореше тихо и любезно. Билковият чай не се радваше на голямо търсене в Саламандър и Гели се извини, че няма. Нямало значение, тогава щяла да си вземе от онова, което си поръчват всички, чухме да отвръща Сузана Бентийн. Всички я чухме, понеже до един бяхме наострили уши.

Гели ѝ сервира чаша гореща вода и пакетче "Липтън", опитвайки се да не се втренчва в това създание, довеяно кой знае откъде. Но момчетата от задната маса я оглеждаха. Можеш да се обзаложиш, че го правеха. Колкото по-стар става човек, толкова по му е разрешено да пристъпва правилата за добро държание, че даже му е и простено. Това е едно от малкото предимства на напредналата възраст и нейните разнообразни прояви на упадък. Седях до тезгяха на няколко табуретки от Сузана и се преструвах, че чета вестник, но и аз я оглеждах. С риск да прозвуча като поет – какъвто не съм и никога няма да бъда, – на мястото, където бяха летели само гарвани, бе кацнала лястовичка.

Не мина много време от пристигането ѝ и доста от местните започнаха да я наричат вещица. Някои все още го правят. Това е един от начините да се справяш с нещата, които не разбираш. Отчасти се дължи на външния ѝ вид. Чувството, че оглеждаш втренчено нещо, което никога преди не си виждал. Нещо отвъд границите на обичайното, а как всички мразим различното! Тя олицетворяваше другата страна от света, който всеки от нас копнееше да посети, но се страхуваше, че посети ли го, никога повече няма да се върне на познатото място. А що се отнася до Сузана, предполагам, че в това има известна доза истина – в идеята, че може и да не се върнеш оттам, където тя ще те отведе. Карлайл Макмилън го изпита на собствен гръб.

Макар че местните жители бяха подозрително настроени спрямо Сузана още от самото начало, цялата тази вещерска история се разрази с пълна сила, когато Кати, жената на Арло Грегориан, забременя. Фактът, че е бременна, сам по себе си би бил достатъчен, тъй като бебетата са истинска рядкост в град, в който мнозинството от населението са възрастни жени, живеещи на правителствена пенсия или радващи се на оставеното им от Върл, Флойд, Морис, Харолд и тям подобни нещастници, които цял живот са се пънали да изплащат ипотеките си и щом са го сторили, са ритнали камбаната. След което, разбира се, съпругата продава собствеността, грижата за която ѝ идва в повече, и се премества в града.?

Не, интересното бе, че Кати Грегориан стана трудна, както се казва. Трябва да беше свързано със Сузана Бентийн. Арло и Кати бяха женени повече от три години, но на хоризонта не се очертаваха никакви бебета. И двамата бяха млади и здрави, и все се мъкнеха заедно по пикниците в чест на Четвърти юли и други такива. В подобни случаи човек предполага, че редовно са се оправяли и са влагали в това занимание всичко от себе си, но напразно.

Да не можеш да имаш деца е често срещана трагедия и към нея по никакъв начин не бива да се подхожда лековато. Но в град, пълен с мъже, които се смятат за чистокръвни жребци – каквито те, разбира се, не са, само питай жените! – неспособността да създадеш собствено потомство направо си е местният еквивалент на това да си голобрад евнух. Арло наистина си го отнасяше на тази тема, колчем се отбиеше в "Лерой".

– Някакви следи от бебета в близко бъдеще, Арло? Имаш ли нужда от помощ? – така му подвикваха в кръчмата.

Кати го завлякла в голямата окръжна болница на петстотин километра от Саламандър, пътуване, което той с радост би запазил в тайна. Може би наистина никой нямаше да разбере, ако в болницата Арло не се беше сблъскал случайно с Лерой, отишъл там да му подновят рецептата за лекарството за черния дроб. Лерой, с прозорливостта, придобита в резултат на упражняването с години на избраната от него професия, която се състоеше в сервирането на питиета на пияниците, предположил защо Арло се мотае в приемната пред клиниката за безплодие. Със завръщането си в Саламандър Лерой информира всичките си постоянни пиячи и билярдни акули за срещата, гарнирано с лично неговото предположение, че Арло бил посъветван да носи свободни долни гащета и бил накаран да мастурбира в пластмасова чашка.  Това само направи живота на бедния Арло още по-черен и той започна да се отчайва. Отслабваше от целодневната работа в кооперативния магазин и от производство на недостатъчно количество сперма през нощта и носеше провала си, лепнат като етикет на лицето му. По онова време Кати вече клонеше към изкуствено оплождане, но Арло не даваше и дума да се издума за това.