Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 21 страниц)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Денят на благодарността. Първият на Карлайл във високопланинските плата. Телма Енгелстрьом беше излязла от болницата и отново ръководеше "Дани". Гели ѝ помагаше при сервирането на безплатна храна на по-възрастните, които нямаше къде да отидат, както и на хора от всякакви възрасти, които не можеха да си позволят нещо по-изискано. Тръгна си, когато Телма приключи за деня, и спря пред къщата на Карлайл малко след два часа. Беше ясен студен следобед; "Чикаго Беърс" губеха в третата четвъртина.

– Честит Ден на благодарността, Карлайл. Много мило, че ме покани.

Тя се усмихваше. Беше прекарала доста часове в разясняване на обстоятелствата около смъртта на Джак и в уреждане на продажбата на ранчото. С изключение на няколкото думи, които си бяха разменили в "Дани" и на погребението, тя и Карлайл не бяха разговаряли от нощта на смъртта на съпруга ѝ. Преди два дни я беше попитал дали има нещо против да празнува Деня на благодарността с него.

Карлайл бе промушил една малка пуйка на грила, който бе инсталирал в камината, и сега я печеше на огъня. Тя го наблюдаваше.

– Мислиш ли, че ще стане? Изглежда ми малко нестабилно.

– Някои неща стават, други – не – отвърна той. – Това приспособление лежи някъде по средата на целостта, бих казал... подобно на живота. Ако не стане, ще разпъна тази птица на кръст, скован от две от моите дъски, после ще я изгорим на кладата и ще си намажем сандвичи с фъстъчено масло.

– В такъв случай ще се моля да стане – отвърна през смях Гели. – Не че имам нещо против фъстъченото масло, но не си падам много по разпъването на кръст, към което се отнася и женитбата за бивши ездачи на бикове. Съжалявам, това, което казах, е ужасно! Би трябвало да съм в траур, но някак не успявам да си докарам жалейно настроение. Навремето Джак бе добър човек, но завърши като нещо много по-малко от това.

Карлайл, който клечеше пред камината, се извърна и я погледна.

– Доколкото знам, новият етикет значително е съкратил официалния период на жалеене, тъй че със сигурност ти е простено.

Той включи мотора на грила и пуйката бавно се завъртя, балансирайки перфектно върху шиша. Карлайл отново погледна към Гели Девъроу и сви рамене, после вдигна вежди и се усмихна.

– Е? Какво ще кажеш?

– Мисля, че засега можеш да отложиш сковаването на кръста.

Пуйката се въртеше, а той я обливаше с марината от червено вино, масло и чесън. Гели уви няколко големи картофа в алуминиево фолио, за да ги пъхнат по-късно в жаравата, после се зае със салатата. Карлайл се опита да намери подходяща станция на радиото, но не успя и вместо това пъхна в касетофона една касетка с музика на Вивалди. Премести две буренца от гвоздеи до акумулиращата печка и отвори бутилките с бира, които беше купил специално за случая. Седяха така, а моторът на грила ръмжеше под тежестта на пуйката.

  Гели изглеждаше добре, наистина добре. Всички отбелязваха колко се е разхубавила след смъртта на Джак, независимо от тъжната и трагична кончина на съпруга ѝ (тъжна и трагична предимно за Джак, не толкова за Гели, добавяха тихо някои). Гели имаше вид на човек, хвърлил тежък товар от гърба си. Беше леко напълняла, точно колкото трябваше, а лицето ѝ бе изгубило изпития и тъжен израз, който бе носило толкова дълго време.

Карлайл не я беше виждал облечена в нещо по-различно от каубойски дрехи, но днес тя си бе сложила меко жълто поло, черно вълнено сако и панталони, които подчертаваха фигурата ѝ, а косата си бе прибрала с три малки гребенчета. Карлайл беше в своите стари работни ботуши, но зелената карирана риза, която бе купил специално за случая, подхождаше идеално на избелелите му бежови джинси.

– Какво смяташ да правиш на първо време? – попита я той. – Чух, че си обявила ранчото за продан.

– Ами първо ще се опитам да го продам. Няма да ми остане нищо, дори и да го купят, тъй като е ипотекирано цели два пъти. Джак наследи ранчото от баща си и по него време нямаше дългове, но последваха четири доста тежки последователни години и тогава той го ипотекира за първи път, за да вземе заем. По същото време си внуши, че е цар на хазарта. Изтегли втори заем срещу повторна ипотека и отпраши за Лас Вегас с идеята да спечели достатъчно, за да изплати всичките си дългове. Остана там цял месец, прибра се у дома, после пак замина и накрая се върна напълно разорен. Високите залози на покер го довършиха.

Не съм сигурна какво точно ще направя, когато се отърва от ранчото. Може да се преместя в Каспър или Бисмарк, да си потърся някаква работа. Може отново да започна да уча, винаги съм се чувствала зле заради това, че не завърших колежа навремето. Учех за учителка по история.

Карлайл не каза нищо. Моментът не изискваше коментари от негова страна.

– Не бива да съм толкова негативно настроена по отношение на Джак. Когато го видях за първи път, той беше някаква комбинация от пират и каубой, истинска романтична фигура. Справяше се много добре с родеото, когато беше по-млад, но после лошо се удари и трябваше да напусне. Тогава се промени. Преструваше се, че фермерският живот му харесва, опитваше се да свикне с него и да накара нещата да потръгнат, но онова, което истински обичаше, бе да язди бикове – в това му беше силата. Когато се запознахме, много ми харесваше да го гледам на гърба на някой бик. Омъжих се за него, защото го обичах и се опитах да продължа да го обичам дълго след това, но той просто се отдръпна от мен и от всичко друго, с изключение на приятелчетата си по чашка.

Щом спомена приятелите, с които Джак пиянстваше, си спомни, че Харв Гътридж ѝ се бе обадил две седмици след смъртта на съпруга ѝ, за да я покани на среща. Беше му отказала и го бе помолила повече да не ѝ звъни. Той се беше изсмял и бе тръшнал слушалката.

Тя хвърли кос поглед към Карлайл.

– Бил ли си някога женен, Карлайл? Ако засягам някакво болно място, моля те, забрави, че съм питала.

– Не засягаш никакво болно място. Никога не съм се женил, за разочарование на майка ми. Веднъж бях много близо до подобна стъпка, преди около шест-седем години. Тя беше начална учителка от Южен Илинойс. Омъжила се млада, после се развела и се преместила по крайбрежието. Валсувахме заедно в продължение на две години, но по онова време аз бях паникьосан и доста труден за съвместно съжителство. Едно лято тя отиде на изток с група учители и беше забърсана от един естествоизпитател от института "Смитсониън".

Той замълча, погледна към Гели и се усмихна.

– Джейн е много по-добре с нейния естествоизпитател, отколкото би била с някакъв пътуващ дърводелец. Никога не съм се съмнявал в това. Но от време на време все още се сещам за нея. Беше добър човек.

Карлайл взе една бира, прочете етикета и продължи:

– Някъде оттук ли си? Имам предвид, тук ли си израснала?

– Не, в Айова. Родена съм в малък град в северната част на щата. Баща ми държеше магазин за резервни части там допреди няколко години, когато почина. Майка ми се премести в Остин, Минесота, и живее в един от онези квартали за пенсионери. Изглежда доволна от положението, но мисълта, че мога да завърша на подобно място, направо ме кара да си мечтая да можех да си определя сама краен срок – някъде около петдесетте, да речем. Което, като се замисля сега, не е чак толкова далеч в бъдещето.

– Както един мой приятел, Бъди Риймс, и аз имахме навика да казваме: "Не умирай оглупял."

– Звучи ми добре. Какво значи да не умираш изглупял?

– Направихме списък с начините, по които не искахме да умираме. Номер едно беше "Не умирай в болница", не позволявай това да ти се случи. Номер две беше "блъснат от кадилак, модел седемдесет и първа пред магазин "Кеймарт" по време на разпродажба на мъжко бельо." И така нататък.

Гели избухна в смях.

– Третото си пасва идеално с онова, което ти каза току-що – продължи Карлайл. – Да бъдеш премазан от автоматична косачка, карана от дебел шейсет и седем годишен ротарианец в квартал за пенсионери.

 Прави ми впечатление, че всичко това вече не звучи така добре, както когато го измислихме една вечер, докато пиехме в един бар в Оукланд. Приказките на бира, изглежда, имат тенденцията да вървят в такава посока.

И кой е добрият начин да се умре в такъв случай? – попита тя, все още смеейки се на неговия списък.

- С тази част се затруднихме доста повече. Да паднеш от покрива, след като си заковал и последната плоча на най-хубавата къща, която някога си строил; да загинеш от копие в гърдите на някое африканско пасбище; все неща от този род. Това определено намирисва на младежи и бира, докато го разказвам, чак ми става леко неудобно. Предполагам, че цялото ми арогантно отношение към живота и смъртта ще се промени в известна степен, когато започна да остарявам. Да сменим темата.

– Не виждам нищо лошо в това някой мъж да си позволява да бъде и момче от време на време, стига да успява да го преодолява. Направило ми е впечатление, че повечето от момчетата никога не стигат до следващото стъпало.

– Да, не е много забавно да пораснеш, затова отлагаме зрелостта колкото е възможно по-дълго. Стига да можехме, бихме я изтикали от живота си завинаги.

– Жените разбират това. Виждаме го непрекъснато, нали живеем с момчетата. – Тя се усмихна.

– Обзалагам се, че е така. Както винаги съм казвал, за да разбереш мъжа-момче, трябва да си имаш понятие от принадлежности.

– От принадлежности ли? – Гели се усмихна. – Кажи ми за принадлежностите.

Карлайл коленичи, за да добави още дърва в огъня, и заговори през рамо:

– Мъжете обичат принадлежностите от всякакъв вид. Обичаме и торбите, тъй като трябва да има къде да си слагаме принадлежностите. Обичаме да си ги сортираме, да ги напъхаме в торби и да отпрашим нанякъде.

– Сега вече ми стана ясно. Разбирам го, няма как, след като съм живяла с Джак повече от двайсет години.

– Когато бях малък, на четири-пет години, и живеех в Мендосино, исках бебешка количка за кукли. Мисля, че това притесни майка ми, но тя ми купи една от някаква гаражна разпродажба. Едно от колелцата се клатеше, но на мен не ми пукаше. Количката беше средство, с което можех да си придвижвам принадлежностите насам-натам. Пренасях камъчета, отвертки, дори чук. И разни други неща.Когато видя това, майка ми престана да се притеснява. Когато пораснах, тя често ме подкачаше по този повод: "Карлайл, камионът ти е уголемено копие на твоята бебешка количка – удобно средство за пренасяне на вещите ти." Бих казал, че е права.

– Твоята теория за мъжките принадлежности обяснява много относно мъжкото поведение. – Огънят припука и хвърли светлина върху усмивката, разкрасила лицето на Гели. – Джак имаше торби и принадлежности. Но той обичаше да вади вещите от една торба само за да ги прехвърли в друга. Нещо като ефекта на доминото. После изчезваше нанякъде – на лов или за риба.

– Да, прехвърлянето на принадлежностите от една торба в друга е много важно. Така се занимаваш с тях много по-често. – Той отвори хладилната чанта и сложи две бири на пода. – Бас държа, че в малкия град, в който си отраснала, си била местната кралица на красотата. Прав ли съм?

Гели отново се усмихна.

– Бях първа подгласничка. Баща ми се кълнеше, че работата е нагласена, защото момичето, което взе короната, излизало с куотърбека на местния отбор по ръгби. Онова, което никога не му казах, беше, че всъщност АЗ бях гаджето на въпросния куотърбек, излизах с него тайно. Татко беше нещо като местна ръгби легенда, между другото. Боже, всичко това сякаш се е случило толкова отдавна – изглежда ми тривиално и детинско.

Въпреки че наум си каза, че изобщо не ѝ беше изглеждало детинско и тривиално, когато тя и куотърбекът купиха пакет от шест бири и макар че беше студено, отидоха да се гмуркат голи в реката Шел Рок след коронацията. Но сега ѝ се виждаше много по-различно. Куотърбекът беше непохватен, тя – също. В цялото преживяване от началото до края липсваше елегантност. Но човек някак си преодолява тези неща, дори когато спомените за тях са леко болезнени.

Късно следобед Карлайл разположи две магарета за рязане на дърва по средата на стаята и нареди отгоре им дъски. Маса за секунди. През южните прозорци нахлуваше слънчева светлина, пуйката се беше изпекла много добре. Боклукчийски камион си имаше собствена порция в чинийката в кухнята, радиото свиреше. Разговорът между Гели и Карлайл се въртеше предимно около местни работи. Той спомена старата зала за танци в края на Ливърмор.

Гели погледна към спускащата се косо светлина.

– О, Карлайл, това място е толкова специално!  Да отидем там! Няма да се стъмни скоро. Можем да стигнем за половин час. Искам да го видиш отблизо. Можем да измием чиниите, когато се върнем.

– Звучи ми добре. Хайде в пикапа.

Двайсет и пет минути по-късно паркираха край павилиона за танци "Флагстоун", разположен на брега на малко езерце. Старата сграда бе в лошо състояние, затворена и лющеща се в суровия ветровит късен следобед. Не беше толкова голяма, колкото са обикновено балните зали, може би някъде около шест-седемстотин квадратни метра, в това число и сервизните помещения.

– Малко прилича на пайовете на госпожа Маклин на втория ден след изпичането им, не мислиш ли? – засмя се Гели.

Карлайл кимна и се помъчи да надникне през една цепнатина в задната врата. Единственото, което видя, бяха няколко големи стари мивки. Сигурно бяха попаднали на кухнята. Обиколи постройката и откри друг отвор. През дупките на покрива и от разни други места влизаше достатъчно светлина и той успя да различи дансинга и тъмните контури на сепаретата около него.

– Джак ме водеше на танци тук, когато бяхме младоженци.

Той се обърна и я погледна. Гели стоеше на сивкавата светлина, слабичка и крехка в черния си вълнен костюм, жълт пуловер и леко пончо, наметнато върху раменете; няколко кичура от тъмната ѝ леко прошарена коса се спускаха пред лицето ѝ, разпилени от вятъра. Карлайл се опита да я види такава, каквато трябва да е била в някоя лятна вечер преди двайсет и няколко години, в балната зала "Флагстоун". По краищата на езерото започваше да се образува тънък лед, а лицето ѝ розовееше от жулещия студен вятър, долитащ откъм водата.

– Вероятно ти е трудно да си ме представиш като младо момиче в красива рокля, танцуващо до зори в същата тази зала.

Думите ѝ прозвучаха като декларация, но тя всъщност искаше да му зададе въпрос.

– Никак не ми е трудно да си те представя така, както се описа, Гели Девъроу. Но въпреки това искам да ми разкажеш.

– По времето, когато се преместих да живея тук, "Флагстоун" беше почнала да запада, но двамата с Джак я посещавахме много често. Най-вече в петък вечер, когато свиреха местните оркестри. Понякога успявах да го навия да дойдем и в събота, когато пристигаха по-големи групи. Баща ми имаше богата колекция от плочи на старите банди – Дъ Дорсез, Глен Милър, Арти Шоу – бях израснала с този вид музика. Джак много не го беше грижа, казваше, че била трудна за танцуване, но онова, което всъщност не харесваше, бе, че когато големите групи свиреха, той трябваше да се превръща в напълно друг човек. Джак, никога не носеше вратовръзки, само от време на време си слагаше от онези тъничките, а повечето хора, които присъстваха на концертите, пристигаха официално облечени. Но понякога се съгласяваше да ме доведе. В тези случаи цяла вечер не спираше да мърмори, че човек не може да танцува нормални танци на тази, както той я наричаше, "гринговска" музика.

 Карлайл се облегна на стената на "Флагстоун" и се засмя, представяйки си Джак и израза, който трябва да се беше появявал на лицето му, когато някой оркестър засвиреше "Звезден прах".

Гели се беше отнесла, говореше бързо, говореше колкото на Карлайл, толкова и на ветровете и той я остави да продължи.

– Спомням си как вдигаха тези големи кепенци, колко красиво изглеждаше езерото на лунна светлина. На тавана имаше движещи се светлини, които подскачаха по пода и по танцьорите, а в съботните вечери групите пееха все стари песни.

Групите в събота вечер имаха невероятни имена, като "Възбудените приятели на Глен Бойър". Много лошо, нали?

Тя се усмихваше широко и изглеждаше почти красива, изправена насреща му, унесена в спомени, отваряща стари врати, през които бе имала нужда да премине отново.

– Към средата на шейсетте нещата се променяха бързо. За да продължи да съществува, залата започна да наема предимно рок групи. По някаква причина обаче тя въпреки това замря. "Флагстоун" затвори врати през хиляда деветстотин шейсет и шеста. Организираха голямо прощално парти и много от музикантите, които през годините бяха гостували тук, дойдоха отново, за да свирят за последен път. Мнозина дойдоха чак от Флорида и Калифорния заради тази единствена вечер. Бях само на двайсет и пет и не бях родом оттук, но бях прекарала много вечери в това старо място.

Спомням си, че накрая изсвириха "За старата любов" и всички заплакахме, с изключение на Джак, който се беше надявал, че ще завършат с "Розата от Сан Антонио". Беше пиян и не спираше да скандира, настоявайки да чуе любимата си песен: "Още веднъж "Рооооозата от Сааааан Ааааантоооониоооо"! Музикантите, които свиреха през въпросната вечер, вероятно никога в живота си не бяха изпълнявали "Розата от Сан Антонио", но Джак продължаваше да вика дори и след като оркестърът напусна сцената.

Гели замълча за момент, спомняйки си как след концерта, когато двамата с Джак си бяха тръгнали от "Флагстоун", тя се бе разсъблякла в пикапа, беше се наместила в скута на мъжа си и бе хванала волана, докато ръцете му се плъзгаха по голото ѝ тяло, а двамата подскачаха и се клатушкаха напред-назад по пътищата на Йеркс Каунти, поели към мястото, което наричаха свой дом.

Тя стана сериозна за момент.

– Тогава го обичах, Карлайл, наистина го обичах. Той беше мечтата на всяко момиче, предполагам.

– Сигурен съм, че е било така. От всичко, което ми разказа, мога да разбера защо.

– Но после го намразих, а това не е правилно.

Очите на Гели се насълзиха, може би от вятъра, а може би – от спомените. Тя се облягаше на тях, влизаше в тях, чуваше как големият оркестър свири отново "Ранна есен", виждаше бягащите светлини по пода, връщаше си усещането да бъдеш млада жена, когато необятното небе е с формата на рамо на каубой – не, на комбинация от каубой и пират, – да гледаш през отворените прозорци, когато той те разпалва, да наблюдаваш как лунната светлина над топлата вода поляга в скута на езерото, да си мислиш, че това никога няма да се промени.

Карлайл ѝ се усмихна.

– По някое време ще те заведа на танци. Ще ти хареса ли?

Разчистиха от обяда и Карлайл свари кафе. Поприказваха още малко, усмихвайки се един на друг през масата от груби дъски. Той си мислеше, че Гели Девъроу е дяволски прекрасна жена. Напълни ѝ чиния с печено пуешко за вкъщи и двамата се спряха на верандата за минута-две, оглеждайки огромното пространство, в което живееха. Гели бе престанала да възприема Карлайл като възможност, сега за нея той беше човек, добър човек. Каквито и да бяха слабите му места, той беше силен там, където трябваше да бъде, доколкото можеше да каже тя. Една част от нея искаше да остане при него за през нощта, по-скоро за да му прави компания, отколкото поради други причини, но по някакъв начин това ѝ изглеждаше неправилно. Не още. Освен това не беше готова да бъде отблъсната, а и не бе сигурна какво изпитва към нея Карлайл.

Тя се повдигна на пръсти, сложи ръка на страната му и леко го целуна.

– Лека нощ, Карлайл. Благодаря ти за празника, беше наистина мило. Благодаря ти и за това, че дойде с мен до "Флагстоун". Чувствам се добре, че го направих, че си спомних по-добрите дни с Джак, че отношението ми към него и към съвместния ни живот вече е по-добро. Искам да се прибера у дома и да поразмишлявам още върху това. Мисля, че просто ще се концентрирам върху спомените за ранния Джак и ще се опитам да забравя другия, с който съм живяла през всичките тези години.

Карлайл докосна косата ѝ, наведе се и я целуна, после се изправи и каза:

– Лека нощ, Гели. Карай внимателно.

Тя понечи да тръгне, но се спря и хвана крайчеца на ризата му.

– Карлайл Макмилън, харесва ми да съм около теб, хареса ми целувката ти. Един ден, когато напълно се съвзема, може да ти предложа да се опознаем малко по-добре. Надявам се, че няма да се обидиш, ако го направя.

– Гели, не мисля, че можеш да кажеш нещо, с което да ме засегнеш. Сега си вземай пуйката и изчезвай, докато АЗ не съм предложил онова, за което си мисля, че намекваш.

Тя включи двигателя на пикапа си и се спусна бавно по алеята. Карлайл я видя да завива към тъмното шосе и задните фарове на колата ѝ се отдалечиха на север, покрай мястото, където се предполагаше, че живеят Сиаула и Стража. Когато изчезна от погледа му, той извърна очи на северозапад, после погледна отново натам. Влезе в къщата и взе бинокъла си. Фокусира. На плоския връх на Хълма на вълка гореше огън.