Текст книги "Танго"

Автор книги: Робърт Уолър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 21 страниц)

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

 Рей Дарджън крещеше в инсталирания в колата си телефон и думите му кънтяха като картечни откоси чак във Вашингтон. Линкълнът беше извън употреба, докато бъде изчистена засъхналата пилешка кръв по него, но той все още можеше да ползва кадилака, когато представляваше "РЕЙДАР Корпорейшън". По принцип кадилакът бе на жена му и никога не бе използван за бизнес.

От другата страна на линията беше сенатор Харлан Стърк.

– Рей, млъкни и ме чуй – тихо му каза сенаторът. – ФБР и щатското бюро за криминални разследвания се занимават с извършения срещу теб вандалски акт. Ще се погрижим за това. Но ще ти кажа нещо: на сенатор Уиймс вече му е писнало. Прекали, приятелю. И преди си го правил и ти се е разминавало. Този път обаче няма да имаш такъв късмет. Знам, че си един от най-ревностните ми поддържници, но и моите пълномощия си имат граници, пък и честно казано аз самият съм ти доста напушен заради земите покрай бъдещата магистрала, които си купил. Или иначе казано, ще ти цитирам Джак Уиймс и ще се присъединя към думите му: "Не давам и пукната пара за това какво мисли някакъв клоун на име Рей Дарджън. Тази магистрала е по-голяма както от него, така и от Йеркс Каунти." Уиймс го каза точно преди два часа.– Стърк продължи: – Случилото се там е новина номер едно по националната телевизия. Каналите не спират да въртят кадрите с оня Макмилън и приятелчетата му, застанали срещу булдозера. Освен това, незнайно как, онзи луд Джордж Ридик и неговата индианска кохорта са успели да спечелят симпатиите на хората от цялата страна – последно опълчване срещу глупостта на белите и все неща от този род. За бога, от целия свят ни се обаждат хора в защита на онези птици. Комитетът по транспорта се изказва негативно за този проект и ако не внимаваме, накрая ще се озовем с една ивица бетон, свършваща в някоя пшенична нива край Фолс Сити.

Рей Дарджън започна да вие, но сенатор Стърк го прекъсна:

– Рей, казах ти да мълчиш и да слушаш. Изглежда, че индианците могат да забавят проекта най-малко с шест месеца с помощта на заповедта, която са издействали. Ти си собственик на земята и независимо дали е морално, или не, според адвоката, с който се консултирах, законът е пределно ясен по този въпрос. Земята е твоя, следователно артефактите в погребалните могили също са твои и може би ще си остане така и за в бъдеще. Но не в това е проблемът. Проблемът е в следното: Комитетът по транспорта се е повлиял от негативните настроения, създадени в щата, и може да се разпореди магистралата да свършва до Уичита, особено пък като се има предвид, че Флорида непрекъснато се оплаква от прогресивно нарастващото си население и необходимостта от допълнителни средства за поддръжка на пътищата. Дори и това да не се случи, Уиймс казва, че не може да приеме едно отлагане на нещата за шест месеца, понеже това ще ни накара да бездействаме и през зимата, което от своя страна означава, че периодът на забавяне ще се удължи с цяла година. В момента инженерите му работят в предвидения срок и не спират да търсят начини да променят маршрута като едновременно с това запазят отсечката, включваща Фолс Сити и Ливърмор. Магистралата ще изглежда доста странно с това отклонение, но мисля, че той е навит да придвижи нещата.

Ако бях на твое място, щях да престана да се притеснявам за магистралата и да започна да се тревожа за собствения си задник. Джордж Ридик или който и да е продължава да се скита там някъде, а старото ти приятелче Карлайл Макмилън разговаря с главния съдия на щата за онези поземлени придобивки покрай маршрута на магистралата – твоите и на приятелите ти. Ако трябва да съм напълно честен с теб, Рей, мисля, че си загазил, вероятно – много и аз не мога да ти помогна. Нещо повече, дори не мога да си давам вид, че имам нещо общо с пакостите ти. Предупредихме те. И без това отидох прекалено далеч, като помолих Уиймс да промени маршрута и да включи в него Фолс Сити и Ливърмор, като имах предвид сделките, които ти се опитваше да доведеш докрай. Сега чуй какво ще ти кажа и ме слушай внимателно: оценявам предишната ти подкрепа, но е време да се разделим. Не ми се обаждай повече, Рей, не искам да те чувам. Съветът ми е да си наемеш първокласен адвокат с богат опит в криминалните дела и да се надяваш на най-доброто. И между другото, ако случайно срещнеш Аксел Лукър, кажи и на него да престане да ми се обажда. Не е наша работа да му помогнем да се пенсионира някъде във Флорида или Аризона, или където и да е другаде. Дочуване.

Последните три изречения, публикувани в "Инкуайърър" една седмица по-късно, гласяха следното: "Решението на бизнесмена и предприемача Рей Дарджън да дари Хълма на вълка и земите около него на индианците лакота от племето на сиуксите е достойно за похвала; но какво точно означава това за планирания маршрут на Пътя на високопланинските плата, още не е ясно. Всъщност в момента съдбата на целия път е несигурна, което е едно много жалко развитие на нещата за онези от нас, които са загрижени за икономическото развитие на нашия щат. Жалко е, че неколцина радикали с неуместната си загриженост за околната среда могат да спънат прогреса, така необходим за общото ни добруване.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

В седмиците преди датата, определена за изнасянето му от къщата, Карлайл бе наел един адвокат от Фолс Сити, съветник, който беше водил всички поземлени войни, избухвали някога във високопланинските плата. Той беше стар, изкусен и нахъсан, не харесваше онези, които прегазваха закона и логиката в щата, както и всички, които се осмеляваха да изразят каквото и да било мнение. В крайна сметка ги накара да платят на Карлайл сто и осемдесет хиляди долара за мястото на Уилистън.

Протестите им се издигаха чак до Бога, но адвокатът им отвърна с цитат от Платон: "На всекиго според заслугите!" – после без проблем премина към библейските метафори, позова се на съня на Яков, след което натърти, че Карлайл е използвал за основа камъните на бараката на Уилистън, за да създаде свой собствен рай. Размаха демонстративно броя на "Обзървър", в който клиентът му бе наречен "един от най-великите майстори във високопланинските плата", подчерта, че на официалното откриване на къщата бяха отишли двеста петдесет и седем души, и като цяло накара опонентите си да се почувстват така, сякаш са разрушили базиликата "Свети Петър".

Щатът отговори, че ще изплати тази сума, ако Карлайл се съгласи да им позволи да превърнат мястото в туристически информационен център, тъй като щяло да прави страхотно впечатление на посетителите. Тогава Карлайл си представи "Рик и Тами", гравирано в дъските, които беше шкуркал и изглаждал, хората, хвърлящи камъни по малките рибки в езерцето. Адвокатът се погрижи и за това, призовавайки към "пълно пречистване на този монумент, създаден от човека в чест на учителя му", под което всъщност разбираше абсолютно и пълно унищожаване.

Булдозерите вече работеха в Луизиана и Арканзас и графикът им беше пълен. В края на краищата, и Ню Орлиънс, и Йеркс Каунти имаха нужда да спестяват от разходите си. Парите бяха изплатени на Карлайл, без къщата му да бъде превърната в туристически информационен център, след което адвокатът събра документите си, стисна ръката на Карлайл и каза:

– Разказахме им игричката.

Жена му искаше да се разбие една стена в къщата им и да се издигне друга – това щеше да е таксата на Карлайл за качествената защита, стига да се съгласеше с тази сделка.

 Два дни преди датата за изнасянето му от къщата Сузана помогна на Карлайл да опакова вещите си и да ги пренесе при нея. Карлайл започна преговори със собственика на балната зала "Флагстоун" в Ливърмор и успя да купи старата съборетина и малкото бунгало до нея за двайсет хиляди долара. Това беше неговият следващ проект. Разбрал бе, че с правилен дизайн, с малко повече тършуване насам-натам и с внимателна работа би могъл да превърне залата в истински палат за себе си и Сузана. Просторни стаи за живеене, предостатъчно място за работилници и студиа, както и за бизнеса на Сузана – и дансингът пак щеше да си остане свободен. След като прокара водната и електрическата инсталация, Карлайл закърпи покрива и определи в кои помещения щяха да живеят през идната зима, временно. Когато шест месеца по-късно договорът за наема на къщата на Сузана изтече, двамата се пренесоха над балната зала.

Дори и две години по-късно, когато се връщаше назад в мислите си, Карлайл продължаваше да вярва, че като цяло е бил прав по отношение на гибелта на Саламандър, както и за това, че се беше опитал да спре корумпираните негодници, скалъпили цялата история с магистралата. При подобни обстоятелства би го сторил отново. До такива изводи стигаше в моменти на искреност със самия себе си.

Както му казваше Сузана: "Трудно е да се открие истинското зло, Карлайл, но глупаци има навсякъде. И Саламандър си имаше своя дял от тях, не повече."

Карлайл знаеше, че се бе поставил в ролята на някакъв благочестив шампион, изправил се на борба срещу една империя на мрака, докато истината беше далеч по-прозаична – всъщност бе оказал съпротива срещу шайка хора, забравили как се оцелява, превърнати в търтеи от онова, което отравящите кръвта им маркетингови служители дефинираха като добър живот. Саламандър и Йеркс Каунти като цяло бяха разчитали на бъдеще, което така и не настъпи, и бяха изпаднали в паника, когато бяха осъзнали заблудата си.

Между другото, той си спомняше и добрите неща. Когато след официалното приемане на маршрута на магистралата обмисляше дали да си тръгне, или да остане, мислеше предимно за добрите неща. Къде другаде можеше да чуе човек изпълнение на първокласно танго в днешно време? Освен това в околността още го уважаваха – ако не за мнението му, то поне заради уменията му. Саламандър, или онова, което беше останало от градчето, си оставаше хладен към него, но хората от Фолс Сити и навсякъде другаде продължаваха да плащат добре за услугите му. Можеше да си купи бензин на кредит от служителя на бензиностанцията, седнал в бронираната си стаичка, а в Сузана, индианеца, Марси и Клод Инглиш и Гели, да не пропуснем и смелия дребен човечец с прозвището човека патица, бе открил едни от най-добрите хора, които някога беше срещал – хора, надарени с разум и кураж, напълно различни от повърхностната хитрост на Бъди Риймс или ефимерната култура по улиците на Сан Франциско. Ето заради това беше купил балната зала "Флагстоун" и бе решил да започне нов пробег, облечен в своята запазена марка камуфлаж.

Когато Пътят на високопланинските плата зави на запад, за да заобиколи горичката на ястребите на Тимерман и индианските надгробни могили край Хълма на вълка, идеята за национален парк "Антилопа" се провали. Както и, разбира се, намерението на федералното правителство да откупи земите на Аксел Лукър и Гели Девъроу, където щеше да се намира въпросният парк. Изправена пред опасността от банкрут и изземане на ранчото, Гели се видя принудена да напусне колежа.

Сузана обяви Карлайл за дисидент на десетилетието и го окуражи да се срещне с Гели, вярвайки, че той трябва да поднови едно приятелство, което беше важно и за него, и за Гели. Кафенето "Дани" бе затворило врати шест месеца след построяването на магистралата и сега Гели бе управител на ресторанта в един нов мотел от веригата "Бест Уестърн" край Фолс Сити.

Карлайл не я беше виждал от повече от две години. Струваше му се, че е минало дори повече време от последната им среща. Много неща му изглеждаха твърде далечни, по-далечни, отколкото в действителност бяха. Войната срещу магистралата в Йеркс Каунти и Сузана сякаш бяха разцепили времето, разделяйки го на две и обърквайки вътрешното му сметало, в резултат на което събитията преди войната и преди Сузана му изглеждаха много по-отдалечени във времето, отколкото показваше календарът. Когато седна зад барплота на ресторанта, той едва позна Гели.

В по-ранните етапи на битката срещу магистралата двамата на два пъти се бяха опитали да се съберат, но както бе отбелязал Карлайл, между тях имаше нещо – бетон. Независимо от това докъде ги бяха довели разговорите и погледите им, бетонът твърдо ги разделяше. Магистралата бе покрила връзката им с пласт от напрегнатост и това чувство бе задушило останалите, поне за Карлайл.

Гели бе полуобърната към него и разговаряше с една сервитьорка. Беше спретната, добре облечена. Косата ѝ бе опъната назад по последната мода. Когато свърши разговора и понечи да влезе в кухнята, Карлайл ѝ каза:

– Топъл сандвич с пуешко месо и допълнително картофено пюре, моля.

Тя се извърна изненадано, после се усмихна.

– Здравей, Карлайл.

Той се чувстваше малко некомфортно, попита я дали разполага с няколко свободни минути. Седнаха в пикапа му и Карлайл ѝ каза, че тя му липсва като приятел, че съжалява, задето нещата между двама им бяха приключили доста бързо и не много леко. Гели имаше приятния навик да докосва страната му с длан. Той си спомни за това, когато тя посегна към него и отново го направи, докато със сълзи на очи му отвръщаше, че разбира. Беше доволен, че е дошъл.

С ръка на бузата му, Гели рече:

– Карлайл, изкарахме една прекрасна година заедно и щом не може да съм аз, радвам се, че е Сузана.

Каза му, че животът ѝ се развива добре, и той ѝ повярва. Имала връзка с мениджъра на мотела, пристигнал от Далас, за да избяга от болезнените спомени за един неприятен развод, и двамата мислели да се сгодят. Обеща да изпрати покана за сватбата си на Сузана и Карлайл, ако нещата стигнеха дотам. Той отвърна, че ще им е приятно да присъстват на събитието.

Тя го погледна, а лицето ѝ беше сериозно.

– Карлайл, магистралата изобщо не помогна на Саламандър. Всъщност точно обратното – причини на града доста вреди. Просто направи по-лесно придвижването на хората до Фолс Сити, за да си купуват банани оттам, защото са с десет цента по-евтини. Изобщо ли не се замислят за амортизирането на колите си, както и за стойността на своето собствено време и за цената на бензина?

Карлайл замълча и тя се засмя, сменяйки темата:

– Чу ли за папагала на Лерой?

Карлайл поклати отрицателно глава.

– Ами нека ти разкажа малко предистория, в такъв случай. Както знаеш, в продължение на години Лерой наблюдаваше как бизнесът му запада и не спираше да мисли за начини да го посъживи малко. Именно затова наемаше Гейб да свири в събота вечер.

След като прецени, че Гейб му излиза твърде скъпо, стигна до идеята да използва мегафон, за да развлича клиентите си. Каза, че бил видял някакъв комедиант по телевизията да използва такъв подход. Така че често вземаше проклетото чудо и обявяваше на всички, че еди-коя си пица е готова. Дори се опитваше да разказва вицове през него. Проблемът беше, разбира се, че както на всички ни е известно, Лерой не е комедиант.

След известно време момчетата започнаха да вземат мегафона, когато Лерой не гледаше. Стана много странно, да не говорим, че граничеше с безвкусица. Към девет часа всяка събота вечер вече се чуваха опитите на клиентите да пеят през мегафона заедно с музикалната машина, към единайсет нещата съвсем загрубяваха, пияните се биеха да докопат фунията, за да направят своите съобщения от рода на "Хей, Алма, какво ще кажеш да дойдеш тук и да ми седнеш за малко на оная работа?" За бога, човек можеше да ги чуе съвсем ясно на улицата, така че Лерой се видя принуден да се откаже и от тази идея. Следващото, което опита, бе мятане на джуджета. Чувал ли си за подобно нещо?

Карлайл се усмихваше невярващо.

– Мятане на какво?

– На джуджета. Не го е измислил Лерой. Изглежда, е било на мода за известно време във всяка една част на страната, макар и да няма вероятност скоро да се превърне в олимпийски спорт. В единия край на кръчмата Лерой натрупваше три-четири матрака. Доколкото разбрах, идеята била да видиш колко далеч можеш да хвърлиш джуджето, което било наето от Фолс Сити за тази цел. Хак Кенбъл, разбира се, държеше постоянен рекорд. Марв Умтън се измъчваше от този факт, но той все още накуцваше заради онова, което онзи дивак Ридик причини на глезена му, така че не можеше да се мери с голямото постижение на Хак. Както и да е, тази глупост продължи, докато хората не почнаха да се оплакват от липсата на чувствителност у състезателите, макар самото джудже да нямаше абсолютно нищо против.

После, докато Лерой бил в болницата за стандартните си изследвания, поговорил с някакъв психиатър, който притежавал папагал на име Бени. Изглежда, тези птици живеят вечно, е, поне няколко десетилетия, така че да вземеш да си отглеждаш една от тях, си е истинско заробване. Не само това, ами се оказва, че са истински костеливи орехи. Лерой се кълнеше, че можели да счупят дръжка на метла с краката си. Очевидно в пристъп на ревност, папагалът атакувал жената на психиатъра, накълвал я наистина жестоко и психиатърът я завел в болницата, за да превържат раните ѝ.

Лерой купил папагала за двеста долара – истински удар, твърдеше той, като се имало предвид какви печалби щяла да му донесе птицата. Още първия ден, в който купил Бени, той го отнесъл в кръчмата и го поставил на един стол. Папагалът скочил на пода и започнал да се разхожда наоколо, мърморейки си нещо, както твърдеше Лерой.

Докато разказваше тази част от историята, Гели, се разсмя толкова силно, че чак сълзи потекоха от очите ѝ. Смехът ѝ беше така заразителен, че Карлайл се присъедини към нея още преди да е чул останалото. Дори самата представа за някакъв папагал на име Бени, крачещ важно по пода на кръчмата и мърморещ, подобно на Лерой, бе смешна сама  по себе си.

– Така, Карлайл. Спомняш ли си онзи голям, злобен и грозен котарак на Лерой? Помниш ли го? Лерой го наричаше Парцала на бара.

Карлайл кимна.

– Е, котаракът влязъл в бара в онзи първи ден, в който Бени се разхождал важно, оглеждайки наоколо. Парцала видял птичката, снишил се към пода, заел ловна позиция и започнал да дебне Бени. Когато котаракът бил на сантиметри от папагала, вече набрал скорост и готов да се хвърли върху плячката, Бени се обърнал, видял врага и извикал: "Здрасти!"

Гели се тресеше от смях. Както и Карлайл, облегнат на волана на пикапа.

– Лерой каза, че Парцала на бара тъкмо бил по средата на скока си, но се спрял и се прекатурил назад от изненада, когато чул бодрото "Здрасти!". По думите на Лерой, котаракът хукнал към задната врата, набирайки скорост като ракета, и пробил с глава мрежата против комари, закачена отпред. Това се случило преди три месеца, но оттогава Лерой не го бил виждал.

Карлайл седеше облегнат на вратата на пикапа, закрил лице с ръце, и се заливаше от смях.

– Какво...

– Чакай! – изгъргори Гели и попи очите си с кърпичка. – Не съм свършила. Клиентелата на Лерой се увеличи, точно както се беше надявал. Всеки искаше да види птицата, която бе прогонила Парцала на бара. Много скоро в кръчмата започнаха да се събират всякакви хора само за да наблюдават какво ще направи или каже Бени. Ако не получаваше достатъчно внимание, политаше из кръчмата с крясъци: "Гледайте птицата! Гледайте птицата!"

Отгоре на всичкото се оказа, че Бени бе запомнил доста неща по време на живота си с психиатъра. Хората си седяха на бара и разговаряха, а Бени си висеше кацнал на рекламната табела на "Будвайзер" и ги слушаше. После започваше да се намесва в разговора на най-близко седящите до него и да им казва неща от сорта на "Всичко е заради майка ти, просто ще трябва да го преодолееш", както и други терапевтични съвети.

Всички намираха това за много забавно, с изключение на Боби Ийкинс, който по някаква причина така и не хареса Бени. Каза и го цитирам дословно: "Идвам тук, за да пия, а не за да бъда анализиран от някакъв папагал. Писна ми от глупостите на Лерой."

Лерой твърдеше, че папагалите са чувствителни създания и че Бени усещал, че Боби не го харесва. Една вечер, докато Боби довършвал третата си бира, Бени приближил по тезгяха, спрял на около метър от Боби, втренчил се в него, наклонил смешно глава на една страна, и започнал да примигва на равни интервали. Накрая казал: "Аргх, здрасти!"

Гели имитираше папагала и Карлайл отново се разтресе от смях, представяйки си стълкновението между папагала Бени и Боби Ийкинс с неговата рекламираща изкуствени торове шапка.

 Боби казал: "Разкарай се оттука, проклета птица такава!", потопил пръст в бирата си и започнал да пръска папагала. Присъствалите на случката твърдят, че било нещо, което си заслужавало да се види. Преди Боби да успее да мигне, Бени го клъвнал по ухото и го разцепил на две. Лерой грабнал Бени, Бени продължил да кълве Боби, Боби крещял, ревял и кървял. Голям хаос. Зашили ухото на Боби, но му останал голям грозен червеникав белег, а меката част на ушната му мида виси някак смешно. Накрая Лерой се отърва от Бени, продал го на някакъв магазин за домашни любимци, а Боби отказал категорично да стъпи повече в кръчмата, най-вече заради отношението, което му демонстрирали останалите местни герои, които започнали да наричат папагала "Птицата на Боби" и да казват неща от рода на "Ти и папагалът можете да го преодолеете, Боби. Аргх, извади късмет, че не беше орел."

Карлайл продължаваше да клати глава и да бърше очи.

– Как се справя Лерой сега?

– Предполагам, че не си чул. След като опита с Гейб, с мегафони, с хвърляне на джуджета и с папагали, Лерой реши, че е време да зареже цялата работа. Пенсионира се преди около месец и затвори кръчмата. Но организира едно последно парти през последната събота, в която бе отворен. И аз ходих. Беше забавно, но трябва да призная, че не спирах да мисля за всички приятни вечери, които двамата с теб сме прекарвали там. Нямам намерение да повдигам въпроса, който обсъждахме и преди, просто ти казвам истината.

Между другото, на партито мнозина ме питаха за теб. Те не се интересуваха от мнението ти по въпроса за магистралата, но продължават да те ценят високо заради това, че докрай си отстоявал позициите си. Доста хора ми го казаха. Дори големият стар Хак Кенбъл сподели, че съжалявал за побоя, който ти нанесъл, когато просто си се опитвал да спасиш къщата, която си беше построил. Разбира се, не спомена за ястребите на Тимерман, но това не е концепция, която може да се схване от човек като Хак. При всички случаи прощалното парти на Лерой беше едно хубаво събитие. Дори Бийни Уикърс пристигна, промъквайки се незабелязано. Не бях го виждала от вечерта, когато спаси заплашената му от ножа на Хюи мъжественост. Преди края на тържеството той и Хюи силно си стиснаха ръцете и пиха по една бира, но Хюи каза, че нищо повече не се случило и че на Бийни не му било позволено да танцува с Фран, която междувременно, както забелязах, танцуваше силно притисната към мениджъра на кооперативния магазин и му правеше мили очички.

Когато дойде ред да се връща обратно в ресторанта, Гели отново стана сериозна.

– Карлайл, спомняш ли си куция старец, който живееше над "Лестър"? Онзи, който всеки ден идваше да обядва и да чете вестника в "Дани"?

Карлайл знаеше за кого става дума. Старецът, който беше наблюдавал упадъка и гибелта на едно високопланинско градче през прозореца си на втория етаж.

– Преди около шест месеца падна по онова стръмно стълбище, водещо към апартамента му, и счупи и здравия си крак. Настаниха го в старческия дом на Йеркс Каунти, тъй като нямаше къде другаде да отиде. Онзи тъпоумник Бърни уреди да го изгонят от апартамента и успя да убеди хората от социалните служби, че трябва да го задържат в старческия дом. След това се опитаха да превърнат сградата в бутик, но ти излезе прав – Саламандър не е Лурдес и никой не си прави труда да измине отбивката от десет километра, за да си купи машинно тъкани покривки за легла и кукли от царевична шума. Това продължи около шест месеца.

Както и да е, на всеки две седмици отивам да видя стареца. Чувствам се ужасно зле заради него. Той е много умен по особен начин, а там използват лекарства и телевизия, за да го превърнат в един вегетиращ човек. През годините, в които съм го познавала, никога не е говорел особено много за себе си, но в момента е наистина депресиран и прекарва по-голямата част от времето си в ровене из стари кутии за обувки, където държи спомените си. Показа ми сребърната звезда, която спечелил в битката за моста Арнхем в Холандия по време на Втората световна война. Каза, че през въпросния ден убил трима германци и получил малко парче шрапнел в крака си. И сега тази велика страна му се отблагодарява, като го набутва в някаква областна ферма и се отнася с него така, сякаш е ненужна обелка от зеленчук. Предполагам, че списъкът на чакащите за настаняване в Дома на ветераните е дълъг цял километър, така че той не може да се вреди, пък и там не е по-добре, отколкото в старческия дом. Може, ако ти се удаде тази възможност, да минеш да го видиш и да му кажеш "Здрасти". Отчаян е, мога да го прочета в погледа му.

По време на обратния път към Ливърмор старият гняв на Карлайл отново се върна и започна да нараства. В какво се превръщаше тази проклета страна, питаше се за хиляден път той. Пари, пари навсякъде. Сто и петдесет долара за едни баскетболни обувки, които ревящите почитатели на хората с добър отскок и изстрел копнееха да притежават. Това беше. Но очевидно нямаше нищо за старците, за умиращите бебета, за ястребите на Тимерман и за всичко останало, което се нуждаеше от грижи.

Поговори със Сузана по въпроса. Няколко дни по-късно спря пикапа си пред депресиращата на вид постройка, помпозно наричана "Дом за грижи за старите хора". Далеч от погледите на обществото, престанали да разсъждават, старците се лигавеха и бърбореха несвързано. Някои от тях – защото наистина бяха зле, други – заради начина, по който се отнасяха с тях.

 Карлайл откри стареца. Той стоеше прав, подпрян на бастуна си и гледаше през прозореца на стаята, която делеше с още двама мъже – и двамата приковани на легло. В стаята миришеше на урина, а пред прозореца беше монтирана желязна решетка.

– Аз съм Карлайл Макмилън. Не съм сигурен, че ме помните, но аз ви виждах доста често в "Дани".

Старецът кимна и лицето му леко просветна.

– О, да, сър, знам кой сте, господин Макмилън.

Изглеждаше уморен, изчерпан, смален. Чехли на краката, мръсни панталони, накапана риза с отрязани на лактите ръкави, които стояха непоръбени.

– Как е кракът ви?

– Доста добре. Което не е кой знае от какво значение, понеже и без това нямам къде да отида. Бърни и шайката му ми отнеха апартамента и този дом е всичко, което мога да си позволя. Добре съм се наредил, стаята е малка за съвременните стандарти, но за мен е достатъчно голяма.

 Излязоха навън и поседнаха на слънце. Карлайл забеляза как докато разговаряха за времето и за по-общи неща, мислите на стареца започнаха да се проясняват, дикцията му стана по-ясна. Възрастният човек коментираше събитията по света по един директен, хумористичен, дори философски начин. Беше природноинтелигентен, както бе отбелязала и Гели. Карлайл спомена за работата по възстановяването на залата "Флагстоун", с която се бяха заели със Сузана. Лицето на стареца просветна и той каза, че е прекарал много от вечерите си именно там и че пак там е срещнал жена си по време на една от съботните танцови забави.

Карлайл го попита:

– Знаете ли нещо за билярда? Истинската игра, не онази, при която се използват маси с джобове. Билярдът с три топки, удар по кю-бола така, че да рикошира от трите стени на масата, за да направиш каром и да се озовеш в рая? – Веднъж Гели му беше споменала, че навремето старецът бил най-добрият играч на билярд в целия щат.

Старческото лице се изкриви в усмивка.

– Търкалял съм малко топки по зеленото кадифе едно време. Така се сдобих с първата си кола, спечелих я от един барабанист, продаващ дамско бельо през трийсет и осма, който не знаеше къде да си сложи кю-бола и накрая се предаде. В днешно време е много трудно да се намери истинска билярдна маса, тъй като оригиналната игра е прекалено трудна за представителите на пепси-поколението. Искат да играят пул и да го наричат билярд, каквото пулът не е.

– Знаете ли какво? – рече Карлайл усмихнат. – По време на една от моите дивашки експедиции открих стара билярдна маса в една кръчма в Лийдвил. Покритието е перфектно запазено, възглавниците изглеждат наред, има нужда от ново кадифе, а конструкцията е от красиво резбован махагон. С години е стояла покрита с платнище. Много е тежка, но аз я разглобих на части и я пренесох до "Флагстоун". Идеята ми е да я инсталирам в единия край на дансинга, което ще осигури доста пространство за игра.

Точно зад "Флагстоун" – продължи той – има малка къщичка, по-скоро нещо като бунгало, в което навремето е живял управителят на залата. Купих я като част от имота. Чувам, че Гейб, изпълнителят на танго, има нужда от място за живеене, вие също се нуждаете от такова. Какво ще кажете двамата да се настаните в тази стара къщичка? Гейб може да си плаща наема, като от време на време свири на акордеона си, а вие – като ме учите на билярд. Ако искате, можете да ми помогнете да подновя "Флагстоун". Ще имам много работа, но ще ви оставя сам да решите. Говорих с хората от социалните служби и те нямат нищо против да се преместите. Има нужда от свободни места тук, а и вие се славите с репутацията на човек, който не си взема успокоителните и като цяло не оказвате съдействие на персона, ла. Какво мислите?

Старецът погледна Карлайл настойчиво. В очите му блеснаха сълзи. Карлайл усети, че също се просълзява.

– Първото нещо, което трябва да научите, е как точно да държите стика. Повечето хора никога не успяват да го усвоят. Това е игра, базирана на физиката и геометрията, на уменията и коварството. Ще бъде точно за вас, нали така, господин Макмилън?

Карлайл се засмя и кимна.

– Ще ми трябват няколко дни, за да приведа старата къщичка в приличен вид. Какво ще кажете да дойда да ви взема след седмица, броено от днес? Още сутринта. Това ще ви даде време да си съберете багажа и да се сбогувате.

Старецът удари с бастуна си по пейката, на която седяха.

– Тези две неща ще ми отнемат точно двайсет и три секунди. Ще съм готов.

После възрастният човек зарида.

– Господин Макмилън, не зная какво да кажа. Тук умирам, а още не съм готов да посрещна смъртта. И ето че вие идвате, готов да извършите това добро дело точно когато вече се бях отказал да очаквам нещо друго освен лошо приготвен яйчен крем и консервирано говеждо в бял сос.

Той наистина загуби контрол над себе си, заплака още по-силно, изтласквайки отчаянието от самите дълбини на душата си. Карлайл се пресегна и хвана ръката на стареца, който измъкна измачкана синя носна кърпа от десния джоб на панталона си и я притисна към очите си.