Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"
Автор книги: Пол Картлидж (Картледж)
Жанр:
История
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 21 страниц)
Обаче и при тази версия не липсват затрудняващи елементи. Към май 330 г. Александър отдавна вече бил престанал да се представя като владетел от гръцки тип. По-скоро той се изявявал като наследник на Ахеменидските царе в смисъл, че гледал на себе си като на предопределен от съдбата да поеме властта в Персийската империя и очаквал да го посрещат като властелин на новата ориенталска империя, обхващаща цяла Азия. Поради тази причина той се надявал преди всичко да успее да постигне хармония между македонските предводители и онези представители на древната персийска аристокрация и управляващ елит, които били готови да подкрепят неговите цели и идеали или поне да са с него, а не срещу него. При така оформилата се рамка на новото македоно-персийско управление и идеологическа основа за елинистичен поход срещу варварите вече въобще не можело да става дума.
Тогава защо трябвало да се стига до този грандиозен пожар? За да се достави радост на гърците? Нещо повече: едва ли опожаряването на главния церемониален дворец на Ахеменидите е бил най-уместният начин за спечелване на персийските първенци, аристократи и държавници за привърженици на новата империя. Не е изключително и до ден-днешен в Иран и в съседните земи да живеят още зороастрийци, които все още да проклинат Александър като сатана заради този акт на необуздан вандализъм не само срещу персийския народ, но и срещу неговата религия. Навярно реакцията сред поклонниците на Заратустра през май 330 г. била също толкова дива и не по-малко мащабна. Така че изгарянето на двореца в Персеполис си остава донякъде загадка, но в никакъв случай не е единствената, с която се сблъскваме в процеса на търсенето на истината за Александър. Загадка, която за съжаление ще си остане неразгадана.
За да приключим с цялостното ни повествование за Александър и гърците, накрая трябва да отделим внимание и на една мащабна инициатива на гърците от лятото на 323 г. Както видяхме, през 331 г. атиняните отказали да подкрепят въстанието на Агий ІІІ. Но през лятото на 323 г. на свой ред те започнали свое въстание. То е известно по принцип като Ламийската война – по името на град Ламия в Тесалия, където за кратко гърците блокирали войската на регента Антипатър. Самият факт, че Тесалия подкрепила Атина и се надигнала срещу Македония, е доста красноречив за промените, настъпили в гръко-македонските отношения. Но това въстание по онова време, колкото и да звучи странно, се наричало „гръцка“ или „елинистична“ война. Обикновено – както при названия като „персийската война“ (войната на гърците срещу персите) или „Пелопонеската война“ (войната на Пелопонеския съюз срещу почти цялата останала Гърция) – ние би трябвало да очакваме да означава война срещу гърците. Обаче в случая се касаело за война, водена от гърците срещу македонците. Може би най-важното тогава било това, че също както при Пелопонеската война, водена едно столетие по-рано, се стигнало до вътрешно-гръцки конфликт. Друго възможно обяснение на това по-особено название на една война е степента на сътрудничество между гърците, което атиняните били склонни да поощряват. Например в ония времена понятието „Hellas“не само че означавало идеал, пред който трябвало да се декламират гръмки фрази, а цел, на която наистина трябвало да се служи с всички сили.
Причините за въстанието от 323 г. могат да бъдат проследени до заповедта на Александър за екзекуцията на Калистен през 327 г. 2121
Вж. Приложението, т. 50–55 – Б.ав.
[Закрыть], която белязала не само края на панелинистичния период в стратегията на Александър, но и прехода към издаването на декрет за изгнаниците през 324 г. С този декрет се изисквало или по-скоро се заповядвало на гръцките градове от континентална (европейска) Гърция да приемат обратно както своите политически изгнаници, така и своите емигранти, напуснали родината само по икономически причини. Възможно е Александър да е поискал одобрението на съвета към Коринтския съюз (както при разрушаването на Тива) – ако въобще се е вълнувал от подобни формалности. Знае се само, че възложил на своя адютант Никанор (от гръцки произход, бъдещ зет на Аристотел) да обяви декрета по време на панелинските олимпийските игри, състояли се в края на лятото/началото на есента на 324 г. Но такива формалности едва ли могат да променят фактите: този декрет представлявал крещящо нарушение на автономията на гръцките градове. Не че Александър не предприел някакви стъпки да предотврати или поне смекчи трудностите, които били неизбежни спътници на всяко подобно решение. Запазен е един документ от онази епоха, от град Тегея в Аркадия, който красноречиво илюстрира огромните проблеми, възникнали по този въпрос, особено с уреждането на споровете за обработваемите земи и недвижимите имоти. Ала Александър не се трогвал от чисто човешките грижи на изгнаниците, въпреки че неговите поддръжници твърдели обратното.
Ала декретът за изгнаниците не бил единственото унижение, на което Александър подложил политическата чувствителност на гърците. Приблизително по същото време той дал да се разбере – или изрично, или в някаква по-смекчена версия – че ще бъде много поласкан, ако бъде признат от гърците за бог. Официално провъзгласеното обожествяване на един жив човек наистина не било безпрецедентно явление (което ще бъде обсъждано по-подробно в Глава 11). Но поне формално искане по този повод – ако все пак Александър наистина го е сторил – вероятно е било повдигнато. Подобно искане, при това още когато не били стихнали вълненията по повод декрета за изгнаниците, успяло да убеди мнозина от гърците (поне в европейска Гърция, ако не и в Мала Азия), че Александър вече не се стараел да се грижи за техните интереси. Така че било много удивляващо, че дори градове, в които управляващите все пак оставали благосклонни към Александър, не гледали на декрета за изгнаниците като на акт на царско благоволение, да не говорим на милосърдие.
Диодор следователно отчасти имал право да проследи корените на причини за Ламийската война чак до този прословут декрет за изгнаниците, макар че от друга страна трябва да се признае: към подобна крайна мярка Александър бил подтикнат от все по-нарастващите и изострящи се проблеми със скитащите се банди от бившите и вече разжалвани гръцки наемници. Антимакедонската опозиция в Гърция се оглавявала от Атина, която по стечение на обстоятелствата точно тогава получила солидна финансова подкрепа от избягалия от Вавилон в Атина бивш главен ковчежник на Александър – Харпал, който донесъл на атиняните седемстотин таланта. Вестта за смъртта на Александър през юни 323 г. преляла чашата. Един атински политик се прочул с това, че отказал да повярва на това известие, защото ако било истина – казал той, – смрадта от трупа му щяла да се разпространи из целия свят. Но се оказало истина и въстанието на атиняните твърде скоро спечелило много повече привърженици из цяла Гърция отколкото това на Агий III. Поне двадесет гръцки градове-държави и много гърци се обединили срещу регента Антипатър и така поне за кратко понятието Ελληνικόν(буквално „Гръцкото“) придобило добре очертан политически смисъл. Това донякъде всенародно движение напомняло за етническата или по-скоро националната солидарност, за която Аристотел тъй страстно бленувал – макар че по ирония на съдбата самият той станал жертва на въстанието като изтъкнат симпатизант на македонците. Принуден да се оттегли в изгнание, през 322 г. той се разболял и умрял в Халкис на остров Евбея.
Гърците се оказали неспособни да изградят една единна държава или „политея“ ( politeia). Но макар че не съумели да стигнат до споразумение по този изключително важен въпрос, те все пак създали правната рамка за свободната и автономна политическа общност, независимо дали ставало дума за град, федерална държава или група хора. Въпреки че бил обучаван от Аристотел, Александър си оставал обвързан завинаги с традиция на харизматичната монархия. За него свободата и автономията били дарове, които той можел според желанието си да дарява като щедър жест, по царски, или да отнема според предпочитанията си, докато за гърците това било въпрос на опазване на техните фундаментални и неоспорими права.
По-късно се оказало, че Ламийската война, спечелена накрая от македонците (през 322 г.), а не битката при Херонея от 338 г. изиграла ролята на последния гвоздей в ковчега на политическата свобода и независимост на Гърция – ковчег, който Филип поръчал, а на Александър само преждевременната смърт попречила да закове докрай.
Глава 6
Завоевател на Персия (334–327 г. пр.Хр.)
Вече може почти с пълна увереност да се твърди, че Александър въобще не е имал сексуален живот. Според мен той се е наслаждавал да прави с царствата и особено с крепостите това, което нормалните мъже вършели с жените.
Евксен от книгата на Том Холт „Александър, който стигна до края на света“
През средния период от царуването си – по-точно по време на похода си в Азия – Александър разгромил войските на Великия цар и се заел да заменя древната персийска империя със своята. Освен това самият той започнал да се превъплъщава в император от нов стил или Велик цар от нов вид. Но защо Александър толкова разгорещено поддържал версията за ролята на баща си като страшилище за персите? Той бил обучаван повече да властва като цар, а не като предводител на войската, обаче неговият безкрайно амбициозен и жадуващ да побеждава съперниците си характер, както и любовта му към славата, го подтикнал да откликне на подобно предизвикателство. Тези подсъзнателни усещания вероятно са били двигателят за Александър, но преди убийството на Филип едва ли пред него биха се разкрили подобни бляскави перспективи. По всичко личи, че в плановете на Филип за завоюването на Персийската империя не се предвиждала някаква по-значителна роля за младия Александър. Но са съществували и причини от по-друг, позитивен характер, както обществени, така и лични, които може би неумолимо са тласкали сина именно в тази насока.
Привидно походът към Азия бил панелинска експедиция като разплата за масираното персийско нахлуване в Гърция през 480/79 г., както и с цел освобождаването на онези гръцки градове в Азия, които били завладени от персите през 386 г. Александър, който бил закърмен с гръцката култура, не би могъл да остане безчувствен към панелинистичните призиви. Но за него панелинизмът бил по-скоро романтика, улесняваща постигането на други много по-важни цели, каквито за Александър са били копнежът да завоюва Персийската империя и да я присъедини към наскоро наследеното от него Македонско царство.
Независимо към коя категория на завоевателите може да бъде причислен Александър, няма спор, че той бил превъзходно подготвен за тази роля. Дори преди 335 г. неговият стратегически усет, тактическо умение, личната му дарба на водач, бързината на реагиране и ловкото използване на изненадата, както и невероятният му късмет били толкова смайващи, че даже будят подозрение. Но потенциално най-голямата му придобивка преди всичко била мощната македонска армия, която той наследил от баща си. Той отдавал незначителна роля на обединените гръцки сили в това начинание, огласявано като панелинско. Още от началото на похода през 334 г. Александър ги третирал не като елитни части за предната бойна линия, а единствено като второстепенни, при това доста ненадеждни съюзници.
Тази атмосфера на взаимно недоверие съвсем не била лишена от основания. Както бе споменато в предишната глава, точно преди решителната битка при Гавгамела през 331 г. броят на гръцките наемници, сразяващи се за Персия, многократно превишавал този на другите гръцки наемници, воюващи на страната на Александър и панелинската кауза. Същото това недоверие обяснява иначе озадачаващото отношение на Александър към атиняните. Макар че, поне привидно, оставал подчертано благонамерен към града, който представлявал главната цел на персийското нашествие през 480/79 г., Александър се въздържал от по-активно използване на атинския боен флот – най-могъщият в Егейско море и единствена надежда за него да се справи с флотилиите на Финикия и Кипър, които воювали на страната на персите. Това недоверие изглежда е било причина Александър да се ориентира към много рискованата и дори застрашаващо опасна стратегия в южните части на Мала Азия и Левант. Обаче дори да е допуснал някакви грешни преценки, те все пак бледнеят пред грешките на неговите противници.
Първата голяма грешка на Дарий III и на персите изобщо се свеждала до това, че позволили на Александър да се прехвърли без никакви трудности на азиатския бряг при Хелеспонт (Дарданелите) и несмущаван от никого да обедини войската си с авангарда, намиращ се в Абидос под командването на Парменион. Според преданията Александър пръв стъпил на азиатския бряг, с блестящ шлем и пълно въоръжение, като веднага забил копието си в земята пред нозете си. Символиката в този жест означава, че отсега нататък той ще възприема Азия като територия, която е готов да завоюва с копието си. По-различна е символиката в ролята, с която се нагърбва младият цар при посещението му във възпятата от Омир Троя или поне както се описва в легендите за него. Твърди се, че там той положил клетва пред гроба на Ахил, докато Хефестион се заклел пред гроба на Патрокъл – най-близкия приятел на Ахил. Според Омир, макар това да не се уточнява изрично, между Патрокъл и по-младия от него Ахил съществувала дълбоко интимна връзка. Но гърците от класическия период или поне от времето на Ахил без никакви притеснения тълкували подобни форми на привързаност като активно хомосексуални.
Почти със сигурност същото може да се предположи за отношенията между Александър и малко по-възрастния Хефестион, макар че не може с абсолютна достоверност да се твърди, че всичко това е продължило след като и двамата са престанали да бъдат невръстни юноши. Работата е в това, че в класическа Гърция хомосексуалните връзки между мъжете по време на тяхното съзряване били възприемани като напълно съвместими с техния активен хетеросексуален живот в зряла възраст. Никой не считал това за позорно явление и не го заклеймявал нито по религиозни, нито по морални или други съображения; от значение било само как се изразява подобна привързаност, към кого и в какъв контекст. Свещеният тивански отряд от 150 хомосексуални двойки, превърнал се в елитна военна сила през 378 г., е най-красноречивата илюстрация за този психосоциален факт от кардинално значение за древна Гърция. За разлика от гърците древните перси по-трудно разкривали своите увлечения, въпреки че и при тях тази практика несъмнено е присъствала в различни форми. Но гърците във всички случаи са гледали на „ориенталците“ като неспособни да оценяват по-фините аспекти, като не на последно място заради особеностите на персийската култура, забраняваща разголването на мъжкото тяло и култа към гимнастическите надпревари.
Втората голяма грешка на персите била загубата в битката край река Граник (в края на май 334 г.) – първият от трите сериозни сблъсъка между Александър и елитните сили на Персийската империя. Персийските войски, които тогава все още не били предвождани лично от Дарий, лагерували в Зелейя. За да се срещнат с воините на Александър, трябвало да пресекат земята на троадите, през която протичали реките, носещи водите си на север към Понт или Мраморно море. Сред тях била и река Граник. Тя въобще не била голяма, но имала бързо течение и на места била дълбока, така че отбраняващите се перси притежавали тактическо преимущество, след като заели стръмния речен бряг срещу стана на Александър. Така той имал пред себе си две препятствия: преминаването през брода на реката и изкачването по отсрещния стръмен бряг, преди да започне схватката с персийските войски.
Според описанието на Ариан преди битката Парменион, воден от приятелска загриженост, посъветвал Александър да изчака до разсъмването на следващия ден, за да започне битката на отсрещния бряг на реката. Но Александър му отвърнал, че ако отложат настъплението, само ще спомогнат за нарастването на самоувереността на персите, след което добавил, че Хелеспонт сигурно ще се изчерви от срам, ако той, Александър, се колебае дали да нагази в много по-плитката река Граник. И така той се втурнал във вихрена атака. Това е добър повод да се замислим колко много допълнения и изменения са били вписани в хрониките от Калистен до наши дни, при това в повечето случаи с намерението да бъде дискредитиран Парменион. Но разказът за битката при Граник илюстрира и един ключов аспект от военното изкуство на Александър: той никога не забравял да изтъква моралния фактор. Поради тази причина аз предпочитам версията на Ариан пред тази на Диодор (който твърди, че Александър отложил нападението за следващото утро).
Ето как Плутарх, приблизително четири столетия по-късно, описва началото на битката:
Александър рязко поел към реката, последван от тринадесет кавалерийски ескадрона. Вече достигнал почти до обсега на стрелите на врага и до силно укрепения бряг, когато разбрал, че силното течение завлякло хората му надолу по реката. В този миг изглеждал по-скоро като неразумен и безразсъден, отколкото като разсъдлив водач. Но той упорито настоявал да продължат и с много усилия и твърдост се добрал до отсрещния бряг, целият мокър и окалян. Веднага започнала хаотична схватка, в която Александър бил сред най-дейните участници; биели се поединично, всеки срещу всеки, като персите през глава се спускали по брега надолу срещу македонците, на които се наложило да преминат през реката без никакъв боен ред. Персите ги посрещнали на брега с гръмогласни ревове. Конниците на Александър все пак успели да подредят конете си срещу враговете и да ги поразят с копията си, след което се заловили за мечовете си. Около Александър се струпали много от противниковите воини, защото той лесно се разпознавал по щита и гребена на шлема му – от двете му страни стърчали високи бели кичури от конска грива. Александър бил улучен с копие в нагръдника, но металът устоял на острието и той не бил ранен. Тогава персийските командири Росак и Спитридат едновременно се насочили срещу него. Той отбягнал замаха на Спитридат и поразил с копието си Росак, който обаче също носел нагръдник. Копието на Александър се пречупило и той посегнал към меча си. Двамата започнали ръкопашен бой. Спитридат спрял коня си край тях, надигнал се на седлото и с варварската си бойна брадва нанесъл страхотен удар върху главата на Александър. От удара гребенът на шлема на Александър се счупил и паднал на земята заедно с единия кичур от конска грива. Но шлемът все пак устоял на удара – брадвата само одраскала главата на младия македонски предводител. Тогава Спитридат отново надигнал брадвата си и се готвел да нанесе втория, фатален удар, когато Черния Клейт се намесил и го пронизал с копието си. В същия миг Росак се строполил на земята, посечен от меча на Александър.
Какво би станало, ако Клейт не бил изпреварил съперника си? Толкова много са непредвидимите събития в човешката история.
Битката при Граник била сравнително с малък мащаб, но Александър извоювал победата много умело. Както винаги македонската кавалерия, начело с него, осъществила решителния пробив. Сър Уолтър Роли, който сам притежавал значителен боен опит като командир, подчертава истинското значение на тази победа в четвъртия том на своята „История на света“:
Александър постъпил много мъдро, като решил да премине река Граник пред лицето на неприятеля, а не да скита по брега, за да търси по-удобен брод или да се грижи да изпрати хората си на бой при по-сериозно подсигуряване. Решил да срази враговете на собствения им терен, той отнел на персите славата им на непобедими воини, лишил ги от моралните им сили и така в крайна сметка не оставил никакви надежди сред населението на азиатската империя, че такива неспособни защитници ще могат да бранят живота на поданиците на Великия цар.
Трябва да се отбележи, че едва след тази първа победа Александър официално обявил подкрепата си за демокрациите сред гръцките градове, които били спасени от персийската заплаха. Самият той съвсем не бил демократ, но от практически съображения на този етап подкрепял елинската демокрация. Колкото до Персия: тази най-силно изявена имперска сила в античната история безмилостно налагала вътре или подкрепяла навън различните форми на олигархия сред поданиците си от гръцки произход. Както бе отбелязано в Глава 5, историците все още спорят дали Александър е бил склонен към присъединяването на либерално управляваните градове към Коринтския съюз при същите условия, които са били предявени към основателите на това обединение на гръцките градове-държави. Несъмнено той се считал за упълномощен да постъпва така, без да прибягва до каквито и да било консултации с тогавашните си съюзници. Но въпросът е дали всъщност желаел да се обвързва чрез религиозни клетви, че ще признава и съблюдава техните свободи и автономно управление, вместо да ги третира просто като васали на неговата нова империя, изграждана по персийски маниер. Наличните доказателства са колебливи, но според мен в крайна сметка той постъпил именно така. Обаче на практика, тъй като Александър винаги се стремял да осъществява намеренията си, неговите отношения с гръцките градове зависели повече от неговата военна мощ, а не от договорните споразумения.
След като назначил македонец да управлява бившата персийска сатрапия Лезерска (Хелеспонтинска) Фригия, Александър поел на юг към Лидия. Столицата на Лидия – Сарди – се предала без съпротива, въпреки че крепостта била укрепена и трудна за превземане. Асандър, брат на Парменион, бил определен за сатрап на Лидия. Още по̀ на юг, в Йонийска Гърция, Александър се радвал на ентусиазирано посрещане от страна на местното население. Например градовете Ефес (вероятно след надигането на демократите в града) и Приена го посрещнали като освободител. Но в района на Кария както гръцкото население, така и останалите местни жители не го приели толкова възторжено. Град Милет, където все още властвала олигархията, бил решен да се противопостави на мисията му като всеобщ освободител, поради което Александър за пръв път в азиатската си кампания бил принуден да прибегне към обсада. По принцип обсадните съоръжения били разработени от гърците, като типичният за онази епоха метод се свеждал до установяване на плътна блокада и изчакване противникът да бъде изтощен от глад вместо веднага да се щурмува крепостта. Именно в този дял от военното изкуство Филип постигнал огромен напредък, а Александър демонстрирал необикновената си решителност и изобилните си военни ресурси.
Обсадата на Милет също разкрива някои от характерните промени в политиката на Александър спрямо хилядите гръцки наемници, които все още намирали за доходно – а може би и за идеологически оправдано – да се сражават срещу него, а не за него. Както вече отбелязахме, след битката при река Граник Александър третирал заловените гръцки наемници в състава на персийските войски като предатели на гръцката кауза и ги изпращал на каторга в златните и сребърните мини в планината Пангей в Тракия. 2222
Удивителна аналогия със Сталин, който гледал на пленените от Вермахта руски войници и офицери през 1941–44 г. като на предатели и след освобождаването им от Червената армия ги изпращал в лагерите на ГУЛаг (Госсударственое управление лагерей) в Сибир или Казахстан. Разликата тук между Александър и Сталин е в това, че вторият се разпореждал с милиони хора. – Б.пр.
[Закрыть]Но когато македонците заловили гръцки наемници при обсадата на Милет, Александър им предложил в замяна на каторгата да ги приеме в редиците на своята войска. Не е чудно, че това царствено предложение се оказало неустоимо за пленените наемници.
Обсадата на Милет преминала за Александър сравнително безболезнено. Но при следващата обсада – на Халикарнас (силно укрепената столица на подсатрапията Кария) – всичко се оказало съвсем различно. Въпреки умело разположените от него далекобойни стенобитни машини, изработени според последните постижения в тази област на военното изкуство, Александър постигнал само частични успехи в опитите си да прогони от крепостта укрепилия се в нея персийски гарнизон. Една от причините за това, че не постигнал пълен успех, се дължала на факта, че той все още нямал пълен контрол върху морските пътища. 2323
Халикарнас е пристанище на брега на Егейско море. – Б.пр.
[Закрыть]Подозрителният му отказ да се възползва от бойния флот на атиняните го изправил пред крайно абсурдната и толкова много коментирана впоследствие ситуация: да се стреми да победи персийската флота единствено чрез действия на сушата, т.е. чрез завземане на пристанищата, служещи за снабдителни бази на вражеските кораби. Но тази стратегия била толкова рискована, че шансовете да се провали били много сериозни. И наистина Александър изпаднал в голямо затруднение в Левант 2424
Регион от Източното Средиземноморие, обхващащ крайбрежието на днешните Ливан, Сирия, Израел и най-южните зони на малоазиатска Турция. – Б.пр.
[Закрыть]през 332 г. Но все пак той продължавал да напредва, без да се сблъсква със значителни препятствия по пътя си.
През есента на 334 г. Александър за пръв път бил посрещнат от истински ориенталски владетел с власт, равностойна на неговата. По-точно трябва да се каже „владетелка“, тъй като става дума за Ада, царицата на Халикарнас. Тя била по-младата сестра на Мавзол, който завещал на поколенията названието „мавзолей“ благодарение на небивало скъпата и масивна гробница, издигната в негова памет в Халикарнас от сестра му и вдовицата му Артемизия. Хекатомнидите, както е известна тази династия, били категорични поклонници на елинистичната култура, но в никакъв случай не подкрепяли изцяло политическите или династичните практики на елините. Ада обаче вероятно не била непозната за Александър. Към края на царуването на Филип може би Александър е започнал преговори за женитба с дъщерята на по-младия брат на Ада – Пиксодар, което предизвикало гнева на Филип, който също имал политически и дипломатически кроежи относно същата девойка.
Както би трябвало да се очаква, преговорите се оказали безплодни и довели до сериозен разрив в отношенията между Филип и Александър, а освен това последиците засегнали и мнозина от най-близките приятели на престолонаследника. Обаче връзката между Александър и Ада се запазила и сега, три години по-късно, те несъмнено били готови да действат заедно. Може би дори още по-активно отколкото преди, за което свидетелства откровено озадачаващият епизод от похода на Александър през есента на 334 г., когато той официално склонил да признае Ада като своя почетна майка. Това би могло да се тълкува единствено като признание за страховете, които му вдъхвала истинската му майка – Олимпия. Вече споменахме какво бреме били за младия Александър странностите в поведението на Олимпия. Дори се говорело, че той заядливо се оплаквал от нея заради високия наем, който тя му поискала за сметка на това, че той бил цели девет месеца в утробата й! Но когато му се наложило да си осигури майчинския статут и майчинските грижи от страна на една чуждестранна царица, това съвсем не смекчило буйния темперамент на Олимпия, нито отслабило нейната настъпателност. Същевременно не е изключено ситуацията да се е влошила още повече през 333 г., когато Александър установил приятелски отношения дори и с майката на своя смъртен враг – Великия цар на Персия Дарий III.
Независимо от всички затруднения Александър все пак напуснал не изцяло окупирания, нито напълно умиротворения Халикарнас, за да потегли на изток по крайбрежието на Лидия, след като през пролетта на 333 г. отново се отправил навътре в сушата през северна Анадола към царството на Гордий – Фригия. Фригийското царство било основано през VIII век пр.Хр. от Гордий I, но укрепнало едва при неговия син – цар Мидас. Той е същият онзи Мидас от древногръцкия мит, който притежавал дарбата да обръща всичко в злато – включително и храната, за негово нещастие. Гробницата на Гордий била белязана с една церемониална колесница, чийто възел бил пристегнат към ока с изключително сложно сплетен възел. Според легендата този, който успеел да развърже възела, щял да владее цяла Азия. През VI век пр.Хр. Фригия, също като останалите части на Анадола, била покорена от Персийската империя, в която властвала новата династия на Ахеменидите, но съгласно легендата възелът на Гордий си оставал все така здраво завързан. И това продължило чак до 333 г., когато Александър, според древните хроники, по някакъв начин успял да го развърже. Или просто го разсякъл с меча си, което е много по-вероятно, като се има предвид неговият нрав. Скептично настроените историци подозират, че цялата тази случка е напълно измислена, но повечето от съвременниците на Александър вярвали, че той по някакъв начин успял да развърже – или да разсече – възела, с който била привързана колесницата на легендарния цар Гордий I.
Истинското значение на този случай – ако трябва да се вярва на Аристобул – е в това, че едва след като разсякъл Гордиевия възел, Александър за пръв път оповестил претенциите си за пълно господство над Азия. Най-тежките сражения обаче тепърва предстояли. Като прекосил устремно стратегическия проход Киликийските врати, в началото на юли Александър достигнал до киликийския град Тарс (където след три столетия се родил св. Павел). Според Плутарх там той позволил продължителен престой на войската си (вероятно заради заболяването му след къпане в леденостудената вода на някаква река). Ясно е, че на този етап от похода Александър въобще не възнамерявал да изчака пристигането на огромната персийска войска от земите на днешен Иран, която вече се мобилизирала под личното командване на Великия цар Дарий III. Винаги се налагало да изтече доста време, преди да се събере и организира цялата персийска войска заради огромните пространства в многонационалната персийска империя. Целта на Александър била да изчака в Тарс, за да подмами Дарий да се спусне с войската си надолу по тясното крайбрежие, където ще бъде сведено до минимум стратегическото предимство от смазващото числено превъзходство на персите.
По странна ирония на съдбата, малко преди да се осъществи хитроумният му замисъл, Александър решил, че повече не може да чака и продължил на юг към Левант. Но за негова изненада там той заварил войската на Дарий III в тила си. Плутарх твърди, че съдбата, неизменно благосклонна към Александър, го дарила с подходящо за целите му бойно поле – недалеч от град Ис (със старо название Исса), разположен край река Пинар. Но бил необходим целият му стратегически гений, за да се справи с тази потенциална бъркотия и да спечели битката, която по всичките правила на военното изкуство би трябвало да изгуби. Ето едно от описанията от онази епоха на тази прословута битка, в съответния лаконичен военен стил, за силите, подредени от двете страни на бойната линия:
Линията на пехотата [на Александър], отляво на дясно, включвала три блока хипаспи (щитоносци) начело с Никанор; фалангите под командването съответно на Коний, Пердика, Мелеагър, Птоломей и Аминтас; пехотата на левия фланг под командването на Кратер; но общото командване на левия фланг било поверено на Парменион. На десния фланг се намирала кавалерията на тесалийците и пеоните; гръцките наемници били изпратени на левия фланг. Към тях се присъединили стрелците с лъкове от Крит и тракийската кавалерия, като общото им командване било оглавявано от Ситалк. Кавалерията на левия фланг била смесена, но предимно от съюзниците (гърците). Тесалийците застанали зад тях, за да подсилят кавалерията на лявото крило. Отдясно били разузнавачите на Протомах заедно с пеоните на Аристон и стрелците с лъкове на Антиох. Атал със своите стрелци и малко от резервната кавалерия пазел фланга срещу заплахата от атака откъм планината. В последните минути Александър предприел някакви маневри с решаващо значение: преместил два ескадрона от конницата на Переда и Пантордан от центъра към десния фланг. За отблъскване на натиска на персите отляво агрианите и гръцките наемници изградили защитна линия. Силите на персите по време на настъплението на Александър се равнявали на защитна линия от кавалерия (30 000 конници) и лека пехота (20 000 души). Всички те поели напред, южно от поречието на Пинар, за да бранят основния корпус начело със самия Дарий III, докато този корпус – главната ударна сила на персите – успее да се разгърне за атака. Когато разгръщането приключило, предната защитна линия се изтеглила и повечето от тези сили били използвани за подсилване на десния фланг на персийската войска, която сега се сражавала със силите на Парменион. Централният персийски корпус под командването на Дарий наброявал 30 000 гръцки наемници и 60 000 кардаки [вероятно се има предвид леко въоръжена персийска пехота]; последните били разположени по двата фланга. Зад тези войски се подредили контингентите от основната имперска армия на Дарий III, в която участвали воини от много националности. Самият той напредвал в царската бойна колесница в центъра на главния персийски корпус.
Секъндей и Уори, „Александър Велики. Неговите войски и походи, 334–323 г. пр.Хр.“, стр. 79
Действителният развой на битката е описван противоречиво и неясно. Въпреки смазващото числено превъзходство на персите и началното предимство поради изненадващото им настъпление, Дарий III до такава степен изгубил кураж и се изплашил за живота си, че побягнал от бойното поле, с което веднага причинил разгрома на армията си. Великият цар дори оставил в ръцете на противника всичките си спътници от царския обоз, сред които собствената си майка, съпругата си и две от неомъжените си дъщери. Източниците, благосклонни към Александър, наблягат изключително много на необичайната за един победител вежливост, с която той се отнесъл към високопоставените персийки. Този акт на царствена любезност е пресъздаден в прочутата картина на Паоло Веронезе, която сега е изложена в Националната галерия в Лондон, въпреки че не е ясно – според Веронезе – коя фигура принадлежи на Александър и коя на Хефестион. Но по-критично настроените съвременни интерпретатори не приемат версията, според която обладания от едипови комплекси и обсебен от чувства към майка си Александър наистина би могъл да преспи с майката на Дарий.
