Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"
Автор книги: Пол Картлидж (Картледж)
Жанр:
История
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 21 страниц)
Но какъв е бил истинският характер на неговата власт по това време? След като през 330 г. македонските воини открили трупа на Дарий III, Александър решил да го удостои с погребална церемония, съответстваща на неговия статут като последния всеобщо признат владетел от Ахеменидската династия. Този негов жест се дължал отчасти на стремежа да се уталожат опасенията на знатните ирански сановници, че Александър като македонец не можел да възприеме или оцени културните традиции, утвърдени от векове в Персийската империя. Но може това решение да е било обусловено от желанието за по-плавен преход при възкачването на Александър на персийския трон – като своеобразно „узаконяване“ на наследяването на Дарий III от македонския завоевател. Така Александър не само че ставал следващия Велик цар на Азия, но получавал именно същия трон от предшественика си Дарий, както в буквален, така и в символичен смисъл. Нали тронът на Ахеменидите останал овакантен след гибелта на Дарий III или по-скоро, според разбиранията на Александър, вече би трябвало да се възприема като „демодиран“, защото той самият се стремял към основаването на империя, по-голяма дори от Персийската. Някои високопоставени ирански благородници – като Бес през 331–329 г. и Бариакс от Мидия през 324 г. – все още представлявали заплаха за трона му, тъй като имали известни основания да претендират за наследството на Ахеменидската династия и да залагат на тънката струна на носталгията на персите по „добрия стар ред“. Но както се казва в подобни случаи, те вече били само история.
Вместо тях на хоризонта изгряла звездата на Александър като „Господар на Азия“ – титла, напълно ясно разкриваща претенциите му в бъдеще да властва над целия континент, след като се справи с всички препятствия при преследването на тази цел. И кое би могло да бъде първото от тези препятствия? Естествено персийските управници, наследени от предишния режим, поклонници на персийското божество Ахура Мазда. Александър не искал да се раздели с убеждението си, че спечелил не само трона на Персия, а по-скоро трона на владетеля на цяла Азия. Но ето че сега той съвсем внезапно решил да възприеме ориенталските царствени знаци и цялата символика от персийския двор. Наистина все още не се решавал да носи царствения плащ на Ахеменидите, извезан с пурпур и злато, нито техните яркочервени шалвари. Вместо тях Александър предпочитал туника в бяло и пурпурно, инкрустиран със злато колан, пурпурна мантия и царствена диадема (понякога златна, но при по-маловажни случаи само лента от плат, окичена със скъпоценни камъни). Той все пак не смеел да се раздели с традиционно носената от македонските воини широкопола шапка, наричана „каусия“. Освен това насърчавал своите дворцови приближени и висши офицери да се обличат в персийски дрехи, каквито традиции вече били възприети от ориенталските васали на Великия цар (например царете на финикийските крепости Библос и Сидон). Но само Хефестион и Пецеста (онзи македонски командир, който закрилял с щита си смъртно ранения Александър в ожесточената схватка с индийското племе мали), като че ли били склонни да последват примера му. За самия Александър изглеждало напълно естествено да започне да носи ориенталски дрехи, тъй като в противен случай неговите ориенталски поданици, привикнали към пищния и внушителен стил на досегашните владетели, може би щели да се усъмнят в легитимността му на техен върховен властелин. Обаче от значение е също и фактът, че той възприел по същество един смесен, междинен вариант на обличане и дворцови ритуали, видоизменени спрямо персийските. Това ни подсказва, че Александър преследвал едновременно две цели: да брани трона си от ориенталците и в същото време да сведе до минимум рисковете от съпротива на македонската опозиция.
Възползвайки се от наскоро придобитата си огромна власт като всемогъщ ориенталски владетел, Александър се опитал от една страна да прокарва политиката на „взаимно проникване“ на ориенталци и македонци както в командния състав на войската, така и във висшия управляващ апарат, а от друга – да приема в редиците на войската както македонци, така и иранци. Необходимите предпоставки за подобна политика били осигурени чрез победата при Гавгамела през октомври 331 г. и особено след смъртта на Дарий III през юли 330 г. С това била прекършена съпротивата на персийската армия и за Александър оставала само задачата да обмисля как по-добре да управлява бившата Персийската империя на Ахеменидите, изместена от неговата империя. Първата му стъпка, която по-късно се оказала от голямо значение, била да назначи високопоставения персийски благородник Мазей (бивш сатрап на Киликия и по-късно на Сирия и Месопотамия при Артаксеркс III и командващ десния фланг на персите при Гавгамела) за сатрап на изключително важната провинция Вавилония. Какво било истинското значение на този жест се изяснява от намерението на Александър да се засели именно във Вавилон, а не в Суза. Не е изключено той да е гледал на Вавилон именно като на „центъра на империята“, както го съветвал Калан (вж. цитата в началото на тази глава).
Възможно е Мазей да е изменил на своя господар Дарий III в разгара на битката край Гавгамела по силата на предварително споразумение с Александър. Освен това той, според някои източници, си взел за съпруга една от наследничките на знатна вавилонска фамилия, тъй като дал на децата си имена, образувани от комбинации с името на вавилонския бог Бел-Мардук. Следователно Мазей в очите на Александър представлявал много подходящ кандидат за сатрап на икономически много важната провинция Вавилония, чиито жреци възпитавали местното население в почит към управлението на персийските царе. Освен това Мазей служел на Александър и за пропагандни цели. Посланието, отправено от Александър към останалите високопоставени персийски благородници, се свеждало до простата и ясна алтернатива: ако склонят да му служат без никакви опити за подкопаване на властта му, пред тях се разкрият доста благоприятни възможности отново да се заемат с личното си облагодетелстване. Общо около двадесетина персийски сатрапи били одобрени от Александър на постовете, които заемали дотогава при царуването на Дарий III, като повечето от тях били с благороден произход – също като Мазей. Провалът на тази умела кадрова политика през 325/4 г. – когато Александър се заел да ги подменя – се дължал не толкова на тяхната неспособност да се справят със задълженията си или заради поквареността им, а по-скоро заради все по-нарастващата тревога на Александър относно персоналната им лоялност към него и от загрижеността му да предотврати появата на евентуален претендент за трона му (особено ако случайно бил съперник с македонски произход).
Опозицията на македонците спрямо политиката на Александър за допускане на перси във войската достигнала своята кулминация по време на похода в Бактрия през 327 г. Като повод послужила темата за „проскинезата“. В Персия преклонението пред владетеля се възприемало открай време и като задължение, и като нещо подразбиращо се от само себе си, и като проява на добро възпитание, вкус и почит към традициите. От столетия в Персийската империя се спазвали строго установените форми и ритуали за обноските спрямо вишестоящите, в зависимост от кастовата принадлежност и останалите социални условности. Всеки се прекланял пред по-високопоставения, а всички заедно – пред Великия цар. Обаче гърците можели да приемат подобни жестове, само ако се извършват от смъртни хора в чест на безсмъртните богове, така че мнозина от гърците възприели с неудоволствие значението на решението на Александър. Калистен, официалният историк на Александър и далечен родственик на Аристотел, оглавил опозицията срещу Александър с настояването да не се изисква от гърците и македонците да коленичат пред него като азиатци. Калистен най-много се възмущавал (според неговите хроники) не толкова от желанието на Александър да се обяви за върховен владетел, колкото от стремежа му да се прекланят пред него като пред жив бог.
Колкото до македонците, които подкрепили Калистен, техните възражения се свеждали предимно срещу изискването на Александър да се придържат към онези церемониални ритуали, които са изглеждали подходящи на персите като хора от по-нисш произход и с подчертано робска психика, но напълно неподходящи за представители на една господарска раса, за каквито тогава се считали те. Това изискване на Александър било съвсем непоносимо за гърците и македонците, защото те отдавна гледали на македонския цар само като на пръв между равни. При личните контакти между него и неговите македонски придворни поддържането на социалното равенство се спазвало като неписан закон. Обаче през последните три години (т.е. след 330 г.) македонците били принуждавани да се примиряват със съществуването на паралелен ориенталски двор, при това с всичките присъщи на подобни дворцови институции пищни церемонии, виночерпци, факлоносци, телохранители мечоносци и пазачи на дверите копиеносци, наложници, танцьорки и прочие. Оказало се, че македонските воини въобще не били подготвени за подобна принудително наложена смесица от двата царски двора и нови порядки в ритуалите за изразяване на преклонението пред монарха. Предполагам, че най-много ги дразнело тях, победителите, задължението публично да се примиряват и да се приспособяват към обичаите на презираните от тях ориенталци, на които те открай време гледали като на „робски души“.
Може би Александър повторил опита си да наложи повсеместно преклонение пред неговата царствена особа, ала никога не постигнал успех. Както вече споменахме, много по-успешно се оказало друго негово начинание – масовата женитба на македонските командири и ориенталските им избраници в Суза (вероятно през април 324 г.). Не по-малко прагматичен и лишен от всякаква романтика бил жестът на Александър да признае за легитимно извънбрачното съжителство на неговите редови войници с жени от най-различни ориенталски народи или племена. Основната му загриженост била насочена към осигуряването на бъдещо попълнение за войската му от ориенталци, предимно иранци, за да не бъде принуждаван непрекъснато да търси новобранци от Македония.
Решението на Александър за приемане и интегриране на ориенталски войски в редиците на македонската армия се оказало от критично значение с доста противоречиви последици. Към края на 328 г. Александър вече разполагал с кавалерийски части, съставени от жители на Согдиана и Бактрия, така че можело да се допусне, че той замислял изтеглянето на елитните македонски кавалерийски ескадрони от западен и централен Иран. През 327 г. той свикал за редовна военна служба новия набор в състав от тридесет хиляди млади иранци. Тъй като в качеството на общоприет език в империята му се налагал гръцкият (постепенно изместващ използвания от Ахеменидите арамейски език), той се разпоредил новобранците да започнат да учат гръцки 3030
Става дума за модерния тогава нов вариант на гръцкия език, наричан „койне“ и възприет от почти всички гръцки общности през започналата с царуването на Александър епоха на елинизма. – Б.пр.
[Закрыть], както и да разучават очевидно по-ефективната тактическа постройка на македонската пехота. Когато донаборниците се събрали в Суза през 324 г., той ги приветствал като „наследници“ – за искрено огорчение на македонските войници. Новите набори вероятно представлявали някакво модифицирано продължение на сходната институция при Ахеменидите, но сега предназначена да осигурява попълнения за македонската пехота независимо от етническия състав или местните традиции. Обаче през 324 г. иранската кавалерия на практика започнала да се влива в ескадроните на гвардейската кавалерия, съставена само от македонци, но пооредяла от сраженията. Това било може би толкова смела и радикална мярка, колкото би било приемането на гурките от Непал в редиците на британската кралска гвардия. През същата година започнали да приемат персийски пехотинци в македонските фаланги, макар че командирите без изключение си оставали македонци. И накрая било сформирано ново (пето по ред) пехотно съединение със смесен състав – македонци и ориенталци – при това под командването на един ориенталец – Хистасп, който бил роден в Бактрия.
Вече никой не се съмнявал, че Александър ще се откаже от политиката си за смесен състав на войската. И въпреки бунта от Опи, породен именно от новата политическа линия на Александър, македонците – като заклети привърженици на традициите – били напълно безпомощни да преустановят този процес. Александър несъмнено имал правото да търси начини за разрешаване на проблемите около набирането на свежи попълнения за армията си, както и за реорганизирането й по нов образец, фундаментално ориентиран към допускането под бойните знамена на войници от ориенталски произход. Обаче не подбрал добре началото на кампанията си, нито пък се съобразявал с предпочитанията и схващанията на толкова изстрадалите македонски воини. Също като масовите бракосъчетания в Суза тази идея умряла заедно с Александър.
Обаче положението с новооснованите градове се оказало по-различно. Тези селищни центрове, появили се за съвсем кратък период от време, илюстрирали стремежа на Александър към разпространение на гръцката култура и цивилизация като инструменти за въздействие от страна на неговата имперска администрация. В една от ранните си риторични творби, посветена на неговата съдба, Плутарх твърди, че Александър лично основал повече от 72 града. Ала при по-внимателните и по-скептично ориентирани проучвания на археолозите се е установило, че този брой следва да бъде рязко намален – основаните от Александър градове са седемнадесет.
Вероятно не е съществувала само една опростена причина за основаването на тези нови градове. Мнозинството от тези Александрии се намирали в източен Иран, така че по всяка вероятност те са служели само за разгръщане на системата на Ахеменидите за контролиране на провинциите в империята чрез местни военни бази. Това обаче още не означава, че контролът върху тях е бил тотален и вездесъщ. Дори в самия Иран е имало племена и народности като уксите (в земите югоизточно от Суза) и косайените (обитаващи планините Загрос, граничещи с Мидия), които никога не били напълно подчинени на Ахеменидите. Тези племена дори подлагали господарите си на сериозни изпитания, като изисквали от тях – и получавали – „данък“ под формата на транзитни такси за преминаване на имперските армии през техните територии. Александър ги атакувал с присъщата си енергия, ала дори и той не успял да ги покори окончателно. Въпреки това военните пунктове, разпръснати из цял Иран, служели като възлови точки в надалеко разпростиращата се снабдителна и комуникационна мрежа.
Чисто военните селища по начало трябвало да се различават от истинските полиси – градове, основани от Александър и изграждани в гръцки стил с пълен комплект от граждански структури. Много от тях, приели имената на най-близките съществуващи села, като обитателите както на военните селища, така и на градовете били едни и същи: македонски ветерани, вече негодни за военна служба, и гръцки наемници. Но някои Александрии, включително първата от тях, кралицата на всичките Александрии – днешната Александрия в Египет – не само че била основана като полис, но била така разположена, че да служи за бъдещ център на търговията много столетия след като изчезнала империята на основателя на града. Покрай търговията винаги се разпространява и културата, затова веднъж Александър споделил, че трябвало да продължи да основава нови градове, за да насърчава племената от планинските местности, водещи номадско съществуване, да се преориентират към заседнал и мирен живот. С това той следвал стъпките на баща си.
Независимо дали Александър съзнателно е преследвал точно това или не, но много от основаните от него градове и селища се превърнали в центрове на елинизацията. Това се доказва както от археологическите открития, така и от лингвистичните изследвания.
През зимата на 1978/9 г. съветски археолози разкриха забележителна поредица от древни погребения – непосредствено край разположения в малък оазис град Шеберган в северен Афганистан (който тогава се намираше в границите на Съветската Централна Азия). Разкопките били извършени в местността, известна като Хълма на златото – надгробна могила, издигаща се там от незапомнени времена. В древността тези земи спадали към Бактрия, заедно с цялата равнина южно от Хиндукуш, на север от бреговете на Амударя (с древно название Окс). Откритията са просто зашеметяващи: двадесет и една хиляди златни предмети в шест погребални камери. Те са датирани към края на последното хилядолетие пр.Хр. и са били оставени там от кушанските номади. Културната смесица от местните азиатски традиции и заимстванията от гърците е особено впечатляваща. В една от камерите бил открит конски череп, в друга – череп на млада жена със сребърна монета между зъбите – вероятно за таксата, която трябвало да бъде платена на лодкаря Харон, превозващ душите в последното им пътуване през река Стикс към гръцкия свят на мъртвите (Хадес). На една златна ножница били гравирани дракони с криле, обсипани с тюркоази, в мига, в който връхлитат върху гърчещи се на земята леопарди; наблизо била открита статуя на гръцката богиня Афродита, но видоизменена според представите на бактрийците за женствена красота (с добре оформен таз и общо закръглена, с малки, но щръкнали гърди).
В чисто организационен и административен аспект обаче новата империя на Александър оставила сравнително незначително наследство. Запазено било по-скоро нейното име, отколкото идеите на нейния основател или неговите постижения, които били изключително разумни, но в същото време и не по-малко амбициозни, за да успеят династиите на наследниците на Александър да се опитат да ги приложат и увековечат. Но елинистичният свят в следалександровата епоха успял да постигне мечтаното от него единство посредством разпространението на формите на гръцката духовност (не само религията, но и литературата, театъра и музиката).
Глава 9
Последните години (327–323 г. пр.Хр.)
В края на 327 г. пр.Хр. Александър започнал най-голямата си авантюра. Проникнал с войската си в земите, които гърците наричали „Индия“, макар че в действителност Александър навлязъл само в земите на днешния индийски щат Пенджаб. Древната Персийска империя някога се разпростирала далеч на изток чак до Индия. Но този период на величие отдавна бил приключил – много преди Александър да се появи на историческата сцена. Сега той напредвал в нова територия, различаваща се от завоюваните от него земи както географски, така и по своето държавно устройство. И тъй като му се налагало да се сражава с хора, които се държали враждебно не само към него, но и помежду си, Александър трябвало да бъде извънредно предпазлив. Абсолютно необходими му били сведенията на съгледвачите, които той редовно изпращал напред по маршрутите на предстоящите преходи на войските.
Това нахлуване в Индия се оказало авантюра в смисъл, че Александър очевидно нямал намерение да ограничи напредването на войските си само до някогашните граници на Персийската империя. По-скоро той бил погълнат от идеята да продължи още по-нататък в неизвестното, дори да се добере до края на населявания тогава от хората свят (въпреки че това не може да се твърди с абсолютна сигурност). Поради това стратегическият гений на Александър отново бил подложен на почти невъзможни за преодоляване изпитания – както през 335 г. в Гърция, през 332 г. при обсадата на Тир и през 330–327 г. в Централна Азия. Трябвало да мисли как да се справи с разярените индийски бойни слонове, с опустошенията от мусоните, а също и с непознатото дотогава за македонците природно чудо – много широката река Инд с доста силни течения и десетки ръкави в делтата си. Но въпреки това той продължавал триумфално напред, без да се плаши от препятствията. По странна ирония на съдбата само едно препятствие не успял да преодолее Александър – съпротивата на неговите крайно изтощени македонски войници и нисши офицери.
За зимни квартири избрал град Асасен (днес Сват и Бунер). След превземането на крепостта Масага и на трудно достъпната скала Аорн (днес Бар-сар иб Пир-Сар), Александър напреднал до поречието на река Инд. В началото на пролетта на 326 г. войската му се прехвърлила на отсрещния бряг и продължила до Таксила в днешния индийски щат Пенджаб (през последните десетилетия археолозите разкриха там много останки от древния град). Един от местните владетели, наричан в гръцките източници Таксил, станал негов адютант и военен съветник. Пътят на Александър по-нататък продължавал през река Хидасп (Джелум), за да се изправи срещу войниците на Пор (раджа на Паравас, могъщ противник и отколешен враг на Таксил). Благодарение на проявената от него хитрост Александър успял да прехвърли по-голямата част от войските си през реката едва ли не под носа на Пор. Обаче само хитростта не се оказала достатъчна, за да победи огромната армия на индийците, снабдена с голям брой бойни слонове. Както видяхме в Глава 7, победата в тази битка била спечелена главно от македонските фаланги и леко въоръжената пехота. Но царят бил до такава степен впечатлен от смелостта на Пор (а може би и от неговата внушителна външност), че според Ариан:
Александър не само че възстановил на Пор суверенната му власт над поданиците му, но дори прибавил към неговото царство още много други обширни територии.
От долината на река Хидасп Александър се насочил към реките Асесин и Хидраот, за да достигне до бреговете на следващата река Хифаз (с днешно име Беаз). Именно там (вж. Глава 4), поради напълно разбираеми причини, неговите редови войници за последен път обявили, че повече няма да пристъпят нито крачка в източна посока. Обезсърчени от неуморимия стремеж на техния водач към нови и нови завоевания и походи, те на практика се разбунтували срещу него. Най-после си казали думата дългите години, прекарани в безкрайни походи, изтощителни маневри, сложни обходи, потайни засади, тежки обсади и кръвопролитни сражения. Особено им тежал страхът от неизвестното, което ги очаквало занапред. Александър неохотно, изключително неохотно и може би гневно реагирал на провала на грандиозните си амбиции, но накрая все пак склонил и издал заповед да се върнат обратно към река Хидасп, като за пръв път в цялата си кариера бил принуден да отстъпва.
След няколко месеца, посветени на създаването на лодките и саловете за спускането надолу към устието на река Инд, Александър, в пристъп на гняв заради провала на грандиозните си планове, дал воля на огорчението си и заповядал да бъде избито местното население на околните села и градове. Те принадлежали на племето мали, така че именно от воините на това племе той получил възмездието, което заслужавал – под формата на почти смъртоносна рана в гърдите. Но в средата на юли 325 г. все пак успял да достигне до делтата на Инд, по-точно в Патала (вероятно град Хайдарабад в съвременен Пакистан). От там, според новите му заповеди, неговият приятел от детинство Неарх трябвало да се отправи на дълго плаване в Индийския океан в посока на запад, към Персийския залив. Самият Александър междувременно решил да се насочи по пътя през пустинята Гедрозия (наричана днес Макран, в областта Белуджистан).
Ариан цитира престарелия Аристобул, който разказвал за благоуханните и много високи дървета (вероятно смирна), както и за невижданата досега от македонците пищна индийска флора и фауна. Но това се оказало само прелюдия към следващото, много по-тежко изпитание:
Александър поел по крайно трудния маршрут през Гедрозийската пустиня. Храната за войската не достигала, особено прясната вода. Хората били принудени да напредват предимно нощем и често се отдалечавали от морския бряг, въпреки настояванията на Александър да се придържат към бреговата ивица, за да проверят дали напред няма пристанища, където да приготвят всичко необходимо за флота.
Но всичките тези надежди и подготвителни дейности не довели до нищо полезно или както отбелязва по-нататък Ариан:
Мнозинството от историците, описващи живота и делото на Александър, единодушно настояват, че страданията, на които войската му била подлагана през всичките онези дълги преходи в Азия, се оказали несравнимо по-леки в сравнение с преживяното в пустинята.
Каквото и да е било истинското намерение на Александър при издаването на заповедта за прекосяване на тази пустиня, крайният резултат несъмнено бил ужасяващ. Той не успял да стигне до местността, където имал уговорена среща с Неарх. Запасите от храни и особено от вода драстично намалявали и с всеки ден ставало все по-зле. Много хиляди от войниците и придружаващите ги жени от местен произход оставили костите си в безлюдната пустиня. От военностратегическа и политическа гледна точка това може би е най-голямата грешка в преценките и решенията на Александър.
Но след като отново се върнал в цивилизования свят – в областта Кармания в южен Иран – Александър си позволил (по-скоро разрешил на войските си) да се наслаждават на доста продължителните дионисиеви празненства. Позоваването на Дионисий, гръцкия бог на виното, екстаза и прераждането, било подбрано напълно съзнателно. В Индия Александър непрекъснато търсел достоен съперник, за да премери силите си с него. Но сега, след мъчителния преход по суша този отдих в Кармания бил необходим за войските му, за да се освободят от напрежението и да забравят за умората – техния неизменен спътник през всичките тези години на преходи и походи сред враждебни племена и народи. По време на празненствата на преден план изпъкнали почти незабележимите дотогава фигури на Неарх и неговите моряци, които акостирали в Ормозея (Ормузкия проток), където най-после се съединили с войската, предвождана от Александър. Оказало се, че флотът само за два месеца успял да преплава шестнадесет хиляди километра, като тази задача – за разлика от прехода на Александър по суша – била изпълнена напълно успешно. Само един кораб потънал, а самият Неарх вече разполагал с достатъчно моряшки истории и легенди, за да ги разказва до края на живота си. Верен на традициите, Александър принесъл жертвоприношения в знак на благодарност към боговете – преди всичко към Посейдон, разбира се, но също и към други от неговите любими богове и полубогове (сред тях на челните места се подреждали Зевс, Аполон и Херкулес). Накрая Неарх напуснал Ормозея и отплавал навътре в Персийския залив.
Но освен тези весели празници, посветени единствено на необходимостта от отпускане на напрежението във войската, Александър вероятно се е почувствал задължен да реагира на предстоящата опасност, както и би трябвало да се очаква от него. Той се заел с това, което било наречено по-късно „годините на терор“. Били екзекутирани няколко сатрапи и пълководци, както от ориенталски, така и от македонски произход.
След като отново се разделил с Неарх, Александър продължил напред през иранските равнини на път към Пасаргада и Персеполис. Именно в Пасаргада, някогашната първоначална административна столица на Кир Велики, се намирала монументалната гробница. Когато съобщили на Александър, че гробницата била разграбена и осквернена (вероятно от магите, жреците на мидийците), той веднага се разгневил и заповядал на архитекта (и писател) Аристобул да се заеме с нейната реставрация. Причината за неговата загриженост съвпадала с мотивите му, определящи политиката му спрямо персийската аристокрация след тържественото и царствено погребение на Дарий III: Александър искал да спечели на своя страна персийските благородници, представители на знатни и древни родове, за да го признаят като достоен и легитимен наследник на Ахеменидските владетели, както и за основател на новата империя, допълваща и заместваща старата. Но никой не можел да забрави решението му от 330 г. да изгори и опустоши двореца на персийските царе в Персеполис – древната церемониална столица на Ахеменидската династия. Тези грижи обаче твърде скоро били изместени от най-важната причина за безпокойствата на Александър – опасността от поява на опасни съперници за престола. Сатрапът на провинция Персис – Орксин – получил този пост от Ахеменидите, но благодарение на фаворизирания от Александър евнух Багоаз се разкрило, че Орксин превишавал значително правата си и действал по-скоро като самостоятелен владетел. Той бил осъден на смърт без никакъв съдебен процес, а постът му бил зает от верния Пецеста.
През 324 г. се случил друг епизод, който привлякъл всеобщото внимание – друго тържественото погребение. Този път Александър почел мъдреца Калан, който го придружавал навсякъде, след като царят се запознал с него в Таксила в началото на 326 г. Според Ариан било невъзможно да се напише историята на живота и делото на Александър, без да се спомене за Калан. Ето описанието на Ариан за това събитие, почерпено изцяло или в по-голямата си част от разказите на Неарх:
При завръщането им в Персия тялото на Калан било много изнемощяло, макар че дотогава той не бил боледувал. Ала той категорично отказал да живее повече като инвалид и съобщил на Александър, че ще бъде истински щастлив да сложи край на живота си, преди да изпита докрай горчивините на телесните страдания. Александър отначало го убеждавал горещо да се откаже от намерението си, но когато разбрал, че Калан няма да отстъпи, а по-скоро сам ще посегне на живота си по някакъв друг начин, ако не изпълнят желанието му, накрая се разпоредил да приготвят клада за мъдреца – точно според указанията на самия Калан. После определил Птоломей, син на Лагос, един от неговите телохранители, да се заеме с организацията на събитието. Според разказите Александър лично оглавил процесия от кавалерията и пехотата; някои крачели в пълно бойно снаряжение, а други носели различни благоуханни треви, за да ги хвърлят в кладата. Според други източници в ръцете на участниците в процесията се виждали златни и сребърни бокали и царствени одежди. Тъй като самият Калан бил тъй немощен, че не можел да язди, макар че му били довели и кон, носачите го положили на носилка, отвсякъде отрупана с гирлянди от цветя според индийския обичай, докато всички наоколо припявали индийски песни… Накрая го качили на върха на кладата, пред очите на всички воини, където го оставили легнал сред цветята и благоуханията. Александър обаче не одобрявал толкова показната кончина на своя стар приятел. Присъстващите затаили дъх, когато пламъците обхванали кладата. И щом първите огнени езици закрили Калан от погледите им, според Неарх отвред засвирили тръбите на военните тръбачи – точно както заповядал Александър – и цялата войска изкрещяла страховития вик, с който обикновено се вдигала в атака. В чест на Калан дори слонове надали своите пронизителни бойни ревове.
Какъв начин да напуснеш този свят! Тази сцена разкрива, според разказите на очевидците, че угризенията на Александър заради публичността на подобни траурни церемонии изчезнали, както доказва аналогичната процесия, посветена на един негов много близък приятел, който починал малко по-късно през същата година. Става дума за пищния погребален обред, с който Александър изпратил Хефестион. Но няма поводи да се съмняваме, че наистина е изпитвал респект към своя стоически издръжлив спътник (въпреки че Калан бил „варварин“), който завършил така драматично жизнения си път.
