Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"
Автор книги: Пол Картлидж (Картледж)
Жанр:
История
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 21 страниц)
Не по-малко интересни са отношенията не само между Александър и Аристотел, но и между Александър и другарите му в забавленията в Миеза, грижливо подбрани сред неговите връстници. Тези контакти в бъдеще изиграли важна роля, защото се оказали забележително дълготрайни и значими. Както вече видяхме, най-важна за Александър била дружбата му с македонеца Хефестион – една по-скоро безцветна личност, светеща с отразената светлина на Александър. Той никога – или поне доколкото ни е известно на нас – не дръзвал да се противопоставя на Александър по някой важен въпрос. Вместо това се явявал като удобен за Александър инструмент при изпълняване на желанието му по такива деликатни задачи като например осъждането (и екзекутирането) на Филота през 330 г., както и неуспешния опит от 327 г. за утвърждаването на ритуала, наричан проскинеза, сред македонските и гръцките придворни в същата степен, както се възприемал от персийските придворни или успешно реализираната масова женитба в Суза през 324 г. Александър гледал на Хефестион и вероятно се отнасял към него като свое алтер его. При изследователите на живота и делата на Александър определенията за Хефестион варират от „кръгла нула“ до „зловещ първи съветник“.
Почти сигурно е, че през един или няколко етапа от живота им (най-вероятно в началото на зрелостта) топлите чувства между Александър и Хефестион са намерили физически израз. Във всеки случай изследователите могат да бъдат сериозно заблудени, тъй като по всяка вероятност са били положени много усилия за заличаване на всички следи, говорещи за хомосексуален елемент в техните отношения. Както отдавна било прието в древна Гърция, хомосексуалните увлечения не се възприемали като позорно явление, нито са били определяни като несъвместими съчетанията на хомосексуални и хетеросексуални връзки. Ако обаче Хефестион наистина е бил пасивен любовен партньор на Александър, както бе изтъкнато от последния биограф на Оскар Уайлд, то Хефестион надали е искал да се разгласява.
Много по-голямо значение от конкретния физически характер на взаимоотношенията между Александър и Хефестион имала емоционалната привързаност на Александър към Хефестион и отраженията й в поведението на двамата мъже. Както споменахме, един от последните планове на Александър бил посветен на издигането на внушителен надгробен паметник на Хефестион във Вавилон или казано по-точно: на героя Хефестион. Когато узнал за смъртта му (причинена от злоупотреба с алкохол) Александър изпаднал в толкова дълбок и разтърсващ пристъп на скръб, че бил достоен да бъде възпят от Омир. Мъката му се поуталожила едва когато получил вестта, че бог Амон одобрявал обявения от него, Александър, посмъртен култ към Хефестион като към герой, равностоен на прочутите герои от древногръцката митология. Макар че Александър очевидно да се надявал да получи признанието на Амон за провъзгласяването на Хефестион за божество, официално той обявил, че бил доволен от решението на Амон. Може би реалната причина за страданието му се обяснявала с това, че единствено Хефестион запълвал празнотата в ежедневието на самотния Александър, въпреки че точно тогава бил на върха на славата си.
Също толкова дълготрайни, макар и без толкова разтърсващи за Александър последици се оказали други приятелства от ученическите години, преминали под надзора на Аристотел. През 337 г. – когато Александър бил на деветнадесет години – се случило едно събитие, което нарушило спокойствие на македонския царски двор. Филип се оженил за седми (и както се оказало – за последен) път, като си избрал за съпруга една жена, която била едва втората поред от всичките му жени с благороден произход. Тази женитба очевидно била скроена според династични съображения, ала била посрещната много хладно от Александър и може би още по-зле от майка му. По време на неизбежния сватбен пир и пищното угощение Александър започнал да спори ожесточено с чичото на младоженката и неговите телохранители. Това провокирало пияния Филип да се нахвърли срещу сина си с меч в ръка, но царят се спънал и паднал, преди да успее да стигне до Александър. Синът благоразумно напуснал Македония заедно с майка си Олимпия, за да изчака времето да излекува огорчението сред членовете на царското семейство.
Това самоизгнание обаче не задоволило разгневения Филип. Той прогонил петима от най-близките приятели на Александър, обаче – което е доста любопитно – не пропъдил Хефестион. Петимата изгнаници – Харпал, Птоломей, Неарх, Еригий и Лаомедон не принадлежали към старата македонска аристокрация. Приятелството на Александър с тях доказва, че отначало той бил възприеман като неудачник и изолиран от двора, както и склонен да се огражда само със собствен кръг от приближени. Трябва още да се отбележи, че Александър по-късно успял да се отблагодари на петимата си другари, като ги удостоил с видни постове в своята имперска администрация.
Възможно е точно преди да навлезе в юношеската си възраст Александър да се е сдобил с друг интимен приятел, само че този път четирикрак, който оставил името си в историята. Донякъде е изкушаващо да се заяви, че и при двата пъти, когато Александър се влюбил от все сърце, в страстите му се долавяло нещо предимно животинско. Хефестион вече обсъждахме. Четирикракият приятел Буцефал отначало бил предложен на Филип от търговец на коне, който поискал за жребеца астрономическата сума от тринадесет сребърни таланта (равняваща се в онази епоха на богатствата на неколцина заможни люде), още повече че силното и буйно животно още не било опитомено. Филип вече се канел да отклони офертата, когато – според легендата – Александър протегнал ръка към гривата му. Той успял да укроти коня, като го обърнал откъм сянката му, хвърляна от слънцето, след което се качил на гърба му. Веднага след първото обяздване младият принц най-дръзко заявил, че бил готов да отдели тринадесет сребърни таланта от личните си средства. Оттогава тази двойка била неразделна. Римският император Калигула заявил няколко столетия по-късно, че ще направи коня си сенатор; прославеният английски крал Ричард III бил готов да размени кралството си срещу един кон. Но Александър и в това отношение стигнал по-далеч от всички. Не само че лично предвождал пищната погребална процесия на своя верен жребец, след като Буцефал умрял на преклонна възраст. Той наистина след известно време основал град, наречен на Буцефал – Александрия Буцефала.
Дотук се занимавахме само с момчета, мъже и коне, а какво да кажем за женското присъствие в жизнения път на Александър? Може би не е класирал много високо в ценностната си скала секса – по-точно сексуалната активност с представителки на противоположния пол. Според едно предание, веднъж Александър споделил: „Само сексът и спането ми припомнят, че съм смъртен.“ Никой не знае какво точно е имал предвид. Можем само да гадаем защо е имал подобно отношение към хетеросексуалното. Но поне си струва да обсъдим хипотезата – доста живописно представена от писателката Мари Рено – че бил отвратен от нормалния полов акт, когато видял как косматият му едноок баща, с белези по лицето от битките, насилил майка му Олимпия против волята й. Алтернативната хипотеза, както вече бе споменато, се свежда до това, че Александър страдал от потиснат едипов комплекс, който го подтиквал да се отъждествява с гръцките герои от митологичното минало. Това, разбира се, няма как да се докаже, макар че оплакванията му от натрапчивото поведение на Олимпия, както и готовността му да бъде символично „осиновен“ от Ада (царицата на Кария), а също и респектът, който проявил към майката на Дарий III, попаднала в плен след битката при Ис, говорят за раздвоението, с което той може би е възприемал майка си.
От друга страна, също така не може да се докаже, че Александър бил импотентен или предимно с хомосексуална ориентация. Все пак не бива да забравяме браковете му. Първият от тях – с Роксана от 327 г. – несъмнено довел до появата на единствения негов син (роден след смъртта му и известен като Александър IV). После той се оженил за една от дъщерите на Дарий III, както и за дъщерята на Артаксеркс III – като по този начин внесъл своя принос към масовата женитба в Суза през 324 г. Обаче последните два брака били за него чиста формалност или държавнически жестове. Ала едва ли е била формалност връзката му с Барсин, вдовица на Мемнон, неговия противник от бойното поле край река Граник. Говорело се още, че той признал бащинството си върху детето й (едва ли е изненада, че го нарекли Херкулес). Дори се предполагало, че имал сексуални отношения с майката на Дарий III, да не говорим за царицата на амазонките.
Най-правдивата хипотеза – с оглед на фактите, с които разполагаме – е да приемем, че той отчасти е бил хетеросексуален, тъй като е бил длъжен да се демонстрира като такъв главно заради политически и/или династически цели (осигуряването на наследник на трона). В една великолепна статия Е. Дж. Бейнхем разглежда този аспект от неговата личност и кариера, като мъдро е озаглавил статията си „Защо Александър не се е оженил за някоя красива македонска девойка, преди да напусне родината си?“ Отговорът на автора – правилен според мен – се свежда до влиянието на дворцовите интриги през периода от 336 до 334 г. Александър рядко си позволявал сантименталните преживявания да доминират над съображенията, продиктувани от здравия разум.
Но ако сексът не вълнувал Александър, то религията със сигурност го вълнувала. Тази страна от характера му наистина може да е наследил от майка си Олимпия. Според представите на древните гърци Александър бил много суеверен и силно религиозен. Може би не е било съвпадение, че с гръцката дума за суеверие – дейсидаймония (букв. страх от демонични или свръхестествени явления) бил белязан целият живот на Александър. Най-способният възпитаник на Аристотел – Теофраст – включил образа на суеверния човек към своята галерия от тридесетте карикатури, с които била попълнена неговата прочута и често имитирана „Галерия“.
За да разбере или изпробва волята на боговете или другите свръхестествени сили, Александър непрекъснато настоявал да го придружава неговия личен гадател или мантис Аристандър. Последният бил роден в Телмис, в една планинска местност в югозападната част на Анадола, където ясновидците винаги се срещали в изобилие. Александър не предприемал нищо сериозно, без да се посъветва предварително с Аристандър. Понякога предупрежденията на гадателя за зли поличби се оказвали решаващи, тъй като пряко влияели върху действията на Александър.
Например през 334/2 г. съобщили на Александър, че се подготвял заговор за покушение срещу него. Той не можел да реши на кого от придворните може да се довери. И докато си почивал един следобед по време на обсадата на Халикарнас, една лястовица кацнала на главата му и не пожелала да помръдне оттам. Аристандър веднага обявил, че това било знамение за измяната на един от приятелите на царя. Александър се разпоредил да убият предателя. Не е изключено при подобни случаи в древна Гърция гадателите предвидливо да са споделяли само това, което техните господари са искали да чуят. Преди решителни промени за владетелите било от съществено значение да получат подкрепа от авторитетен тълкувач на знаменията и поличбите.
Алтернативно Аристандър може би просто се е ограничавал до безобидни предсказания, като е внимавал те да не повлияят съдбоносно върху решенията на Александър по един или друг начин. Например през пролетта на 328 г., когато Александър разположил лагера на войската си край река Окс в северните сатрапии на Централна Азия, край палатката му бликнал един извор с вода и един извор със земно масло (петрол). Аристандър не закъснял да обяви, че изворът с петрол – което вероятно е първото споменаване на петрола в цялата литература на антична Гърция – предсказва трудности, които обаче щели да бъдат последвани от победоносно сражение. В древните хроники се споменават и няколко случая, при които Александър не се съобразявал с предсказанията на Аристандър, но пророчествата на гадателя винаги се сбъдвали. Това е наистина забележително, тъй като дори обикновено доста скептичният Ариан като че ли е бил убеден, че Аристандър се е превърнал в много специален съветник на Александър, въпреки че трудно можело да бъде обяснено рационално докъде се простирало влиянието на гадателя.
Не е достатъчно да се каже, че Александър бил много суеверен. В неговото поведение се забелязвала силна склонност към всичко мистично. Това се доказало особено красноречиво при посещението му в оазиса Сива през 332/1 г. След това пътуване Александър не само гледал на себе си като на наследник на Зевс, но и като на син на Гръмовержеца. Но още по-важно е да се изтъкне, че Александър се увлякъл още повече по негръцкия бог Амон, отколкото по Зевс. Това била „синовна близост“, само че от по-специална разновидност. Когато Александър предприел предизвикващо любопитството ни загадъчно пътуване до светилището на оракула на Амон в оазиса Сива, той задал един въпрос на бога, след което – поне така се разказвало – получил тъкмо онзи отговор, за който сърцето му копнеело. Ала никога не се разкрило какъв точно бил въпросът на Александър. Според Плутарх Александър писал на Олимпия, че след връщането си от оазиса Сива той ще й разкрие някои пророчества, при това единствено на нея, ала това предположение трябва да се приема с известна доза скептицизъм. Но няма съмнение, че оттогава насетне бог Амон имал свое специално запазено място в сърцето на Александър – достатъчно е да припомним, че Черния Клейт загинал от ръката на Александър, защото дръзнал да го обвини, че пренебрегвал паметта на Филип заради преклонението си пред Амон. Заради този укор, както и заради други мрачни предположения на Клейт, Александър веднага убил този, който му бил спасил живота при битката край река Граник.
Сведенията, които ни е оставил Ариан за отношението на Александър към Амон, са много впечатляващи. Той допуска, че завоевателят наистина е вярвал, че е син на бога, обаче не причислява Амон към божествата, на които Александър обикновено принасял жертвоприношения. Така например през ноември 326 г. край река Инд Александър устроил „възлияние в чест на Херкулес (когото считал за свой далечен предтеча), както и на Амон и на други богове, които обикновено не забравял да почете“. По-късно, през 325 г., той „заповядал да се даде жертвоприношение на онези богове, за които вярвал, че Амон го е научил да почита“. Може би това е било закодирано позоваване на указанията, които Александър получил лично (според собственото му признание) от Амон в оракула му в либийския оазис Сива. Най-недвусмисленото доказателство за специалното отношение на царя към този екзотичен бог било приемането на отговора на Амон на въпроса на Александър как да бъде почитан посмъртно Хефестион – египетският бог отвърнал, че следвало да му се отдават почести като на герой, а не като на божество.
За съвременниците си от древността Александър, също както и Хефестион, бил герой в буквалния смисъл на това понятие, защото след смъртта си бил почитан като прославен и неземен герой – особено в Пела, но също и на много други места. Ала доколкото ни е известно, той гледал на себе си като на герой от Омировия епос, като превъплъщение на своя легендарен предшественик Ахил или дори на още по-прославения си предтеча Херкулес. Защото Херкулес съчетава два ореола на слава: той може да бъде възприеман като герой в стила на Омир като свръхсилен завоевател, но в същото време е син на бог (Зевс) и смъртна жена и бил признат за божествено създание, едва след като извършил своите чутовни дванадесет подвизи. Самооценката на Александър като героичен персонаж е предизвиквала най-разнообразни реакции сред историците и анализаторите – както древните, така и съвременните. Във всеки случай днес ние гледаме на героите доста по-различно отколкото завоевателя и неговите съвременници.
Прекомерно силната реакция на Александър спрямо смъртта на най-близкия му другар, приятел и спътник повдига нови въпроси относно неговия характер. В древна Гърция под понятието „характер на личността“ са разбирали нещо като щампа, нещо дадено свише, вродено и присъщо на индивида, а не резултат от социални предпоставки. В повечето случаи унаследеният още с раждането характер на човека можел – поне донякъде – да бъде ограничаван или променян с помощта на образованието и натрупването на жизнен опит. В противен случай всички събития от жизнения път на една личност ще служат единствено за разкриване на изначално зададения характер, нрав, психологически портрет, чиито особености често са скрити дълбоко под повърхността. Античните източници, от които ние черпим сведения за характера на Александър, са единодушни, че ако въобще можело да се говори за настъпване на промени в него, то те се оказвали само отрицателни през единадесетте години, посветени на завоевателни походи и властване в Азия.
Глава 11
Обожествяването на Александър
Александър бил един от първите гърци, почитани приживе като бог. Този удивителен факт повдига множество въпроси. Откъде произлиза идеята за обожествяването на смъртни хора приживе и как се вписва тя в общия контекст на гръцката религия? Дали самият Александър се е възприемал като истинско божествено създание? Дали сам е заповядал да бъде обявен за бог? И ако е било точно така, то защо? Именно с религията е бил обвързан както целият му жизнен път, така и особеностите в неговото личностно развитие. Дори може да се твърди, че дълбоката религиозна вяра е бил сред основните източници на вдъхновение за всичките или поне повечето от неговите действия. Истинският характер на религиозните вярвания на Александър (независимо от въпроса за неговото обожествяване) вече бяха разгледани, но само в светлината на изследването на Александър като човек. Макар и да изглежда парадоксално, проучването на темата как е бил възприеман Александър – като герой или бог, ще ни доведе до още по-задълбочено разбиране на неговата човешка същност.
За нас, възпитаните в монотеистичната традиция на религията и духовността вероятно няма нищо по-трудно от това да проумеем духовния свят на езичеството. Езическата религия винаги се е отличавала с две съществени черти: първо, при нея се е наблягало повече на култовите обреди, отколкото на догмите, вярата или убежденията; второ, според езическите жреци в света изобилствало от богове. По-конкретно, религията на древните се отличавала с преклонение пред езическите (предхристиянски) гръцки богове; с изграждане на храмове, култови статуи (амалгама) и свещени участъци (теменос); жертвоприношения на олтара (обикновено се принасяли в жертва животни); атлетически и/или музикални игри и състезания; пеене на пайен (химн, който се пеел обикновено в чест на олимпийските богове Аполон или Посейдон). Към името на някое от основните и „вездесъщи“ божества, примерно като Атина, дъщерята на Зевс, се добавяли най-различни епитети: Атина – богинята на занаятите и изкуствата, Атина Мъдрата, Атина Девственицата (Партенос на гръцки, затова нейният акропол в Атина се нарича Партенон), Атина Покровителката на града (в Спарта), Атина от Линдос (или от някъде другаде) и т.н. Макар че били представяни антропоморфно, боговете и богините не били личности в човешкия смисъл на това понятие. Всеки бог, както и всяка богиня, били по-скоро превъплъщение на някакви природни сили и стихии.
Антропоморфният характер на гръцките божества се проявявал под различни форми. Тяхната сила била неизмеримо по-голяма от тази на повечето смъртни, ала все пак било трудно да се прокара абсолютно ясна разграничителна линия между хората и боговете. Поради това за древните гърци било напълно естествено да допускат съществуването на създания с междинен статут, подреждани според способностите си някъде – по скалата на могъществото им – между боговете и хората. На единия полюс се нареждали онези, за които се предполагало, че са живели в далечното и неясно минало и поне единият от родителите им имал божествено потекло. Класическият пример за тази категория бил Херкулес, чийто култ – както вече отбелязахме – бил пряко свързан с историята на Александър. На другия полюс на спектъра се намирали човешките същества от историческата ера, които придобивали посмъртно статут на герои за сметка на техните необикновени постижения и подвизи – простосмъртни люде, примерно като спартанеца Бразидас. След смъртта му през 422 г. в град Амфиполис на полуостров Халкидики (който той наскоро бил освободил от властта на атиняните), той бил издигнат до статут на герой и основател на Амфиполис, поради което му се полагало съответното религиозно преклонение. Почитането на Бразидас изместило култа към действителния основател на Амфиполис – тъй като градът бил основан петнадесет години преди това от един атинянин. Това е особено красноречив пример за взаимното преплитане на чисто светските политически фактори и трансцендентално религиозните в рамките на традиционната езическа религия на древните гърци.
Херкулес многократно превъзхождал Бразидас, тъй като притежавал божествен произход благодарение на баща си Зевс и като такъв бил възприеман като герой по рождение. Благодарение на чутовните си подвизи в земното си съществуване той бил приет тържествено сред безсмъртните богове на върха на планината Олимп – най-високата планина в Гърция, издигаща се край южната граница на Македония. Обаче култът към героя Бразидас също имал двояко значение за Александър. Първо, той бил най-извисеният от всички смъртни хора, ала без помен от божествен произход или поне почетни прадеди, чиито геройства се опитвал да застигне и надмине. Второ, след по-малко от двадесет години друг един смъртен, също спартанец, наречен Лизандър, се изкачил още по-високо по стълбата на почестите. При него обаче можело да се говори за някаква връзка с безсмъртните богове, защото – също като Александър – той можел да претендира, че бил пряк потомък на Херкулес по бащина линия. Обаче нямало основания да се очаква, че за разлика от всички останали спартанци, които преди него също твърдели, че били сред потеклото на Херкулес (включително двама от спартанските царе), Лизандър е успял да постигне някаква форма на божественост.
Той командвал флота, който помогнал на Спарта да спечели триумфално Пелопонеската война (431–404 г.). Реакцията на Спарта спрямо Лизандър като личност в часа на неговия триумф била сдържана, типично по спартански. Но това не можело да се каже за върнатите от изгнанието олигарси (настроени крайно антидемократично) от островната държава Самос, близо до анадолския бряг на Мала Азия. Те не виждали никаква причина да сдържат възторга си от победите на Лизандър. В негова чест, като спасител и благодетел на Самос, от 404 г. те започнали да му посвещават олтари, светилища, хвалебствени химни, дори преименували своя най-важен ежегоден религиозен празник от Херея (в чест на покровителката на града – богинята Хера) на Лизандрея – както изрично се посочва в официалния надпис от остров Самос, датиран приблизително към 400 г. пр.Хр.
В обожествяването на Лизандър обаче нямало нищо богохулно. Гърците въобще не са използвали понятието богохулство (макар самата дума „бласфемия“ да има гръцки произход). Когато го вършели, те по принцип се стараели да отделят човешкото от божественото. Например за тях било нещо обичайно да порицават прекалено самонадеяните си съграждани чрез напомнянето да „мислят само като смъртни създания“, т.е. напомняли им, че били хора, а не богове. Но тъй като гръцката религия, както вече отбелязахме, била тясно обвързана с политиката, съвсем редно било за един гръцки град да реши за дадена личност какви религиозни почести са уместни. Тогава не са съществували църковни академии, синоди или други религиозни йерархични институции, представлявани от професионални експерти по религиозните тънкости, нито такива средновековни понятия като доктрини или догми. Освен това ласкателният епитет „богоподобен“, използван за изразяване на най-високата възможна степен на възхвала, пряко им напомнял за Омировия епос.
Следователно преминаването към почитане на някой смъртен и удостояването му с почетното прозвище „достоен да се равнява с боговете“ не представлявало прекалено голям скок. Но тогава защо именно Лизандър пръв бил удостоен с такава небивала чест? Вероятно в това решение са се примесили няколко фактора. Един от тях бил свързан с личната привързаност и политическата обвързаност между него и изгнаниците, насилствено върнати от него на власт след един особено драматичен, напрегнат и кървав сблъсък. Завърналите се изгнаници рискували, като нарушили баланса в разпределянето на почестите между смъртните герои и безсмъртните богове, като предпочели да честват своя кумир посредством култа на обожествяването приживе, вместо да отдават още по-дълбока почит посмъртно на обявения за герой Лизандър, което на свой ред би могло да се обясни единствено с неговата слава и личностни качества или както се казва още – с неговата харизматичност.
През 404 г. Лизандър бил почетен с включването на негова статуя сред внушителния комплекс от бронзови статуи, издигнати в Делфи – светилището на оракула на бога Аполон, най-свещеното място в Гърция. Това бил монумент, посветен по-скоро лично на него, отколкото на Спарта, защото тъкмо той донесъл на спартанците окончателната победа над Атина. Самият Лизандър съумял отлично да се възползва от факта, че по традиция статуите в древна Гърция носели особено ценен заряд. Тази скулптурна композиция била поставена на най-видното място – на входа към свещената пътека, водеща до храма на Аполон. Композицията включвала скулптурните изображения на една дузина олимпийски богове и притежавала по-скоро почетни, отколкото култови функции. И което било още по-важно: там се издигала и статуята на Посейдон, бога на моретата и океаните, изобразен в мига, в който коронясва Лизандър с венеца на победител. С други думи Лизандър несъмнено вярвал, че неговите подвизи са му извоювали достойно място сред Пантеона на боговете. Олигарсите от остров Самос явно възприели правилно посланието на своя герой и превърнали стремежа му към себеутвърждаване в недвусмислена реалност.
Така Лизандър поставил началото на една забележителна традиция, спазвана през целия IV век пр.Хр., водеща към утвърждаването на монархията като форма на управление и към укрепване на монархическото мислене в гръцкия свят. Историческите източници свидетелстват за нарастващ брой владетели, издигнали се благодарение на личностните си качества или чрез избора на управляващите кръгове, като за придаване на блясък на тяхното владичество и за укрепване на властта им започнали да се появяват теории, оправдаващи монархията като изцяло ползотворен режим на управление. Има сведения, според които тогава започнала сериозна смяна на концепциите за ролите на владетелите в развитието на света. Нека се спрем на случая с Клеарх от Хераклея на западния бряг на Черно море. Бивш ученик както на Платон, така и на Изократ, той дори външно се идентифицирал със Зевс както по дрехите си, така и по поведението си. Нещо повече: той нарекъл един от синовете си Гераунус („Гръмовержец“), тъй като именно мълниите били едни от най-известните атрибути на Зевс, с което изпреварил една от възникналите след Александър династични монархии – тази на Птоломеите в Египет, основана от пълководеца във войската на Александър Македонски – Птоломей Гераунус (наричан още Птоломей Сотер).
Обаче в сравнение с Лизандър или Клеарх много по-тясно свързан с разбиранията и светогледа на Александър бил примерът, който оставил собственият му баща – Филип. На Олимпия – седалище за провеждането на панелинските олимпийски игри и второто (след Делфи) най-свещено място за гърците – Филип издигнал структура, която без излишна скромност нарекъл на свое име (Филипеум). По форма тя била кръгла, като онова геометрично тяло, което гърците наричали толос (кошер). Тази форма обикновено се асоциирала по-скоро със свещени, отколкото със светски структури, като например най-известната от тях – Толосът от Мармария край Делфи, намиращ се под планината, където се помещавал главният комплекс от свещени сгради. Освен това Филип наредил да се издигне група от така наречени хризолефантинни статуи (т.е. от злато и слонова кост), представящи него и членовете на семейството му, включително и Александър. Този избор също притежавал своя символика, тъй като били използвани материали като злато и слонова кост, дотогава запазени само за скулптурите на боговете – най-известната от тях била обявена за едно от Седемте чудеса на света. Става дума за колосалната статуя на Зевс Олимпиеца и Гръмовержеца, изваяна от атинския скулптор Фидий през тридесетте години на IV век пр.Хр.
Още по-съмнителен е фактът, че през 336 г. в Егея Филип по някакъв повод решил да увековечи паметта на Лизандър, като издигнал статуя, на която обаче бил изобразен самият той (вероятно повече с почетно, отколкото с култово предназначение, въпреки че не можем да бъдем сигурни в това), която се носела по време на тържествената процесия заедно със статутите на Дванадесетте олимпийци. Осветяването им било проведено точно по случай женитбата на дъщеря му Клеопатра – когато Павзаний извършил покушението срещу него. Сведенията от литературните източници и археологическите разкрития потвърждават, че Филип издигал статуи, които не представлявали паметници на хора, а по-скоро на богоподобни създания. Ние бихме могли да добавим, че в подкрепа на тази хипотеза говорят надписите от Филипи (град в Халкидийска Тракия), който наименувал или по-скоро преименувал на себе си. Това ни разкрива, че самите македонци при царуването на Филип се готвели да започват да го тачат като жив бог. Ето че отново навлизаме в друга област, в която най-важното явление се оказва примерът, оставен на Александър от баща му, който вероятно го е подтиквал да направи всичко по силите на един човек (или по-скоро свръхчовек), за да задмине постиженията и славата на баща си. Това поставя усилията на Александър да заслужи обожествяване приживе в съвсем нова светлина – като комбинация от преклонение пред религиозната традиция и съперничество с Филип.
Още два други писмени източника от онази епоха ни въвеждат директно в променящия се тогава климат на идеите за обожествяване, които са служели за подтик на Александър. Първият е третото писмо до Филип, съставено (и вероятно изпратено по някакъв начин до македонския цар) от Изократ, най-консервативния от всички атински педагози, ритори и памфлетисти. В това отворено писмо Изократ посочил, че ако Филип постигне успех в начинанието, придобило популярност като „лелеяния замисъл на македонския цар за покоряването на Азия“, то той, Филип, щял да заслужи признание като бог. Една от най-красноречивите фрази в този ярък пример за умението на античните ритори в раболепието пред могъщите владетели звучала по следния начин: „Ако ти завладееш Азия, то ти ще достигнеш предела на възможното за човека.“ Но независимо дали Филип е прочел или не това послание, да не говорим за това дали е последвал съвета на Изократ, синът му Александър може би е възприел указанието на атинянина изцяло в неговия буквален смисъл.
