Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"

Глава 4
Александър и македонците

Когато той [Алексис Зорба] ми разказваше, пред взора ми незабавно се разкриваше цялата Македония… с нейните планини, с нейните гори, с нейните потоци, с усилено работещите жени по полето и силните снажни мъже.

Никос Казандзакис, „Зорба Гъркът“

През лятото на 324 г. в Опи на река Тигър, на север от Вавилон (недалеч от днешния Багдад), Александър трябвало да се справя с внезапно избухнал бунт. И преди се случвало неговите македонски войски да се разбунтуват и да проявят смелостта си, при това не срещу врага, а срещу славния им предводител. Все пак си заслужава да се отбележи, че това бил първият смут сред войската по време на десетгодишния, изключително победоносен военен поход. Александър обаче се оказал напълно подготвен за това предизвикателство. Вероятно е съществувала някаква основателна причина да подозира, че ще бъде подложен на подобна провокация като изпитание за могъществото му. Независимо от обстоятелствата той доказал способността си да укротява недоволството на воините си. През краткото му царуване, продължило само дванадесет години, този бунт е недвусмислен белег за сериозна промяна в отношенията между Александър и македонците, в това число и управляващия елит от придворни, пълководци и администратори, наред с множеството редови войници.

За да подчертае сериозността и значението на бунта в Опи, нашият най-добър исторически източник – Ариан – е съчинил дълга възхваляваща тирада в духа на риторичните традиции, наложени в историографията от Тукидид и Полибий. В нея се оправдава и възхвалява цялата му кариера като завоевател на Персийската империя. Несъмнено Ариан по някакъв начин е успял да съчетае речите на двата най-важни източници от своята епоха – на Птоломей и Аристобул. 1313
  Вж. Приложението, т. 18–20 – Б.ав.


[Закрыть]Но резултатът е неговото собствено съчинение, представляващо смесица от преувеличения, полуистини, както и откровени лъжи, примесени с няколко реални исторически факти. Все пак поне в един основен детайл Ариан не се опитва да ни заблуди. Александър започнал царуването си с преосмисляне на достиженията на баща си Филип. Но той се заел с това, само за да наблегне още по-категорично колко огромни са неговите собствени заслуги пред македонците. Това поставя под въпрос и може би хвърля сянка върху цялата кариера на Александър – както преди, така и след възцаряването му. Всякакви сравнения биха били крайно неприятни за младия македонски цар, но не може да има съмнение, че Александър е намирал за още по-досадни сравненията между неговото и бащиното царуване, които биха довели до по-висока оценка на постиженията на баща му или биха внушили по някакъв начин, че той е много задължен на Филип. Доколко това отношение се е дължало само на неговите вродени амбиции или на рефлекса за съперничество, обусловен от културата на онази епоха, или е било плод на стремежите и намесата на майка му, или пък резултат от обидите, нанесени му от Филип, остава само предмет на догадки.

В края на седемдесетте години на XX век след Хр. бяха разкопани три изключително богати на находки гробници сред могилите край Вергина (древната Егея). Не трябва да ни учудва фактът, че най-важната от тях – гробница II – бе обявена от археолога Манолис Андроникос за „Гробницата на Филип II“. Поради липсата на неоспорими доказателства за идентичността на намерените останки, датирането на тази гробница се ограничило до доста субективни преценки. Все пак трябва да се признае, че стилът на откритите там артефакти допуска датиране към третата четвърт на IV век пр.Хр. Високото качество на изработката и обилното количество предмети – да не говорим за местоположението на обекта и за пищното оформяне на гробницата – не оставят много място за съмнения, че наистина са открити следи от царствено погребение на някой от представителите на Македонската династия. Нещо повече: откриването на известен брой дребни статуетки от слонова кост, включително бюстове на Филип и Александър, придават още по-голяма достоверност на тази идентификация. Анализът на мъжкия скелет и неговите зъби ни позволява да предполагаме, че смъртта е настъпила някъде между четиридесетте и петдесетте години. Известно е, че Филип е умрял през юни 336 г. на четиридесет и шестгодишна възраст.

Но не е достатъчно само да се припомни кога е умрял Филип. Както вече споменахме, той бил убит по време на празненствата около женитбата на дъщеря му Клеопатра. Една многозначителна подробност: очаквало се малко след тази женитба Филип да издаде заповед за началото на похода срещу Персийската империя, който той вече бил насрочил. Но защо са го убили? Ето какво е станало (според официалната версия): убиецът Павзаний – който не само че бил сред най-приближените до Филип придворни, но и един от седемте най-предани нему телохранители – бил мотивиран от лична вражда срещу царя, зародила се вследствие на сериозно хомосексуално насилие и унижение, за което не получил никаква компенсация от Филип. Освен това Павзаний бил подпомаган и подстрекаван от своите приятели, сред които най-активни били двама братя от аристократичните кръгове в Линсестия (една от областите в Горна Македония). Съществуват няколко причини, за да се съмняваме в тази официално представяна версия или поне в това доколкото може да се приема за достоверна според оцелелите до наши дни източници. Вероятно биха могли да се намерят основания за подозрения дори спрямо самия Александър за съучастие в замислянето на това кърваво злодеяние. Обвинението срещу него в отцеубийство не може да бъде доказано, ала осъществяването на това престъпление свидетелства за нравите, господстващи сред македонската върхушка от онази епоха.

Александър още от самото начало на присъствието си в царския двор не криел негодуванието си срещу влиянието на македонския аристократ Атал върху Филип. Предишната година Атал убедил Филип да се ожени за неговата племенница и повереница Клеопатра (така тя станала седмата по ред съпруга на македонския цар), докато самият Атал се оженил за дъщерята на един от най-високопоставените пълководци в обкръжението на Филип – Парменион, който тогава оглавявал и дворцовата администрация. Атал не криел очакванията си от женитбата на Клеопатра и Филип да се роди дългоочакваният законен наследник на македонския трон. Това недвусмислено обвинявало Александър като незаконно роден или поне като недостатъчно достоен претендент за короната. Причината се криела в това, че майка му Олимпия не притежавала чистокръвно потекло от клановете на македонската аристокрация, тъй като била гъркиня от Епир. Александър реагирал така яростно, че баща му се принудил да го отстрани от двора заедно с майка му Олимпия, което по-скоро приличало на изгнание. Все пак майката и синът оставали в пределите на царството. Олимпия предпочела да се оттегли в двора на своя брат Александър, цар на молосите. Вероятно в знак на помирение (или поне като опит за предотвратяване на евентуалното надигане на молосите срещу него) Филип побързал да ожени дъщеря си от Олимпия – другата Клеопатра (родната сестра на Александър) за вуйчо му Александър, цар на молосите. Именно по време на тази сватба Филип бил убит. Така двойната царска сватба приключила с погребението на македонския владетел.

Нещо повече: някои антични източници твърдят, че Олимпия и Александър съзаклятничели с цел да бъде отстранен Филип, при това колкото може по-бързо, за да не бъде Александър лишен от възможността да наследи престола. Особено красноречив в тази връзка бил следният епизод: след като Филип отменил заповедта си за изпращане на Александър в изгнание и го повикал при себе си в столицата Пела, царският син започнал тайни преговори за женитба с дъщерята на Пиксодарий от Кария – персийски сатрап от Мала Азия с второстепенно влияние. Очевидно Александър предприел тази стъпка, защото се опасявал от дипломатически и династични усложнения около замислената от него женитба, още повече че до неотдавна самият Филип преговарял с персиеца за женитбата на дъщеря му с Архидей (природен брат на Александър). Когато узнал за тези тайни преговори, Филип прогонил от двореца петима от най-близките приятели на Александър, на които се наложило да поемат вината вместо него: Птоломей и Харпал от Горна Македония и тримата гърци: критянина Неарх, заселил се в Амфиполис, както и братята Еригий и Лаомедон от Митилен на остров Лесбос.

Тази петорка от Пела представлявала доста интригуващ пример за състава на македонския елит, сред който присъствали представители на няколко нации – същия елит, за чието събиране и насърчаване Филип полагал толкова усилия. Петимата можели да послужат като красноречива илюстрация и за това как Александър подбирал най-близките си приятели извън кръга на приближените към баща си. В случая не е най-важното дали Александър имал правото да постъпва така или само се опасявал, че Филип възнамерява да го лиши от престолонаследието. Най-важното е, че Александър по всяка вероятност е подозирал това и силно се е опасявал от подобна възможност с фатални за бъдещето му последици.

Трета причина за подозренията относно евентуално съучастие на Александър в убийството на баща му е свързана с отношението му към похитителя. Вместо да заповяда да задържат Павзаний и да го изправят пред съда, Александър се погрижил убиецът да бъде ликвидиран буквално на местопрестъплението, като се възползвал от помощта на трима от най-близките си приятели. Любопитно е да се отбележи, че по-късно двама от тях били издигнати от него на завидно високи длъжности. Последното, четвъртото основание за подозренията относно съучастието на Александър в заговора се базира на неяснотите около ролите на останалите заговорници (според официалната версия за убийството на Филип). В нито един от достигналите до нас източници не се намира конкретно и издържано обвинение срещу двамата братя от Линсестия. По-вероятно е Александър просто да се е възползвал от смъртта на баща си, за да отстрани всички потенциални претенденти за трона. Във всеки случай това е най-правдоподобното обяснение за гибелта на неговия братовчед Аминтас, чиито претенции към македонския трон вече били отхвърлени от Филип още през 360/359 г. Както често се случва при подобни династични междуособици, много скоро след гибелта на Филип Александър заповядал да бъдат убити още и Атал, и племенницата му, а заедно с тях дори и детето й от Филип.

Така се стига до подозрението за вината на Александър, което въпреки че се базира само на косвени последици, все пак е доста впечатляващо. Макар и да не може да бъде доказано, това подозрение хвърля сянка на съмнение. Все пак нямаме основания да приемаме докрай тази версия, като базираме разсъжденията си единствено на това, че Александър се е оказал най-много облагодетелстван от смъртта на Филип. Но също така лесно може да бъде оспорвано и обратното твърдение, според което убийството станало по някаква странна случайност, точно когато това било най-изгодно за Александър. Той действал изолирано от повечето придворни в Пела и като реагирал незабавно, за пръв път доказал способностите си да се противопоставя интелигентно на всяка неблагоприятна за него промяна в ситуацията – качество, което по-късно неведнъж се е проявявало в действията му и което е било характерно за неговата необикновена дарба на стратег. Заслужава да се отбележи също и начинът, по който Александър възнаградил приятелите си, които по време на дворцовите междуособици останали лоялни към него – това е друга отличителна черта в стила на управление на Александър. Длъжни сме също да напомним, че в този период (края на лятото и началото на есента на 336 г.) той все още с нищо не бил заслужил да бъде наричан „Александър Велики“, тъй като не бил извоювал никакви по-забележителни военни успехи. Тогава бил само на двадесет и една години, макар че вече бил стъпил с единия си крак на стръмната стълба, водеща към постигането на върховната власт.

Последното до голяма степен се дължало на подкрепата, която му оказвал престарелият македонски аристократ Антипатър. В знак на благодарност Александър удостоил Антипатър с титлата регент (на гръцки „епитропос“, което означавало още пазител на коронованата фамилия) на Македония с правото да упражнява властта от името на Александър върху цялата Гърция като временно заместващ водача на Коринтския съюз. Това се случило през 334 г., когато Александър потеглил на поход към Азия. От голямо значение било и присъствието на Антипатър на формалното обявяване на Александър за цар на Македония пред събраната по този повод македонска войска (през 336 г.), когато Парменион и новият му зет Атал се намирали в Мала Азия – изпратени от Филип да предвождат авангарда на македонската войска. Ако те не отсъствали от Егея, вероятно Филип е нямало да бъде убит. Историята обаче не борави с предположения за евентуалния развой на събитията, а само с историческите факти.

Както вече отбелязахме, Александър заповядал да убият Атал скоро след смъртта на Филип. Наистина, ако трябва да се вярва на римския историк Квинт Курций Руф 1414
  Вж. Приложението, т. 31–33 – Б.ав.


[Закрыть], убиецът бил ликвидиран със съгласието на Парменион. Ние можем само да гадаем от какви съображения се е ръководел Парменион. Може би той е действал така от лоялност към бащата на Александър или пък от доста по-прагматичните изгледи за предимствата, с които е очаквал да се сдобие – както лично той, така и членовете на семейството му. Навярно за всички тях е било по-полезно да служат предано на младия Александър, вместо да се опитват да му се противопоставят. Но независимо от истинските причини за поведението му, Парменион наистина успял да спечелили признателността на Александър и бил удостоен с много висок пост в дворцовата йерархия. Във военно отношение Александър се нуждаел от уменията на Парменион, който вече четвърт век се бил доказал като способен командир, така че нищо не пречело да бъде удостоен с върховното командване на войската. Точно тогава това се оказало неотложна задача заради непрестанните военни заплахи както по северните, така и по южните граници на Македония, които силно възпрепятствали намеренията на младия Александър да потегли още тогава на поход към Азия. А в политическо отношение Парменион също не бил за подценяване. Самият той бил началник на дворцовата стража. Един от синовете му командвал гвардейската кавалерия, а другият му син предвождал корпуса на хипаспите (щитоносци). Според някои източници брат му заемал подобен пост в леката кавалерия, а освен това Парменион се ползвал със значително влияние сред многобройните си приятели и родственици, подчинени офицери и други познати. На всичкото отгоре Парменион произхождал от Горна Македония, така че неговата лоялност към съвсем наскоро наследилия трона Александър била от жизнено важно значение за поддържане на политическата стабилност в цяла Македония.

Но ако са съществували причини, поради които Александър не е предприел враждебни действия срещу Парменион още в първите месеци на царуването си, дори и да е искал, то съществували и други причини, които да са го тласкали към подобни действия спрямо Парменион през следващите периоди от царуването му. Ако въобще нещо може да се приеме за сигурно относно характера и другите личностни особености на Александър – или поне доколкото е ясно това на мен – то се свежда до това, че той не е желаел да дели с никого славата, пожъната по бойните полета. Включително и с един стар, опитен и прославен воин, чиято възраст тогава надвишавала почти три пъти възрастта на Александър (към 336 г. Парменион бил на 64 г.). Особено ако този воин дължал издигането си и влиянието си на Филип, а не на самия Александър, а също така притежавал много избухлив темперамент и ограничени възгледи (характерни за повечето македонци от онази епоха) – за разлика от широко скроения и гледащия надалеч млад цар. Такава е била атмосферата в двора на Александър през първите дни от царуването му независимо от това как точно Парменион гледал на начина, по който Александър се е добрал до трона.

Отношенията на Александър с високопоставените личности в дворцовата и военната йерархия в Македония били изпълнени с напрежение още от първите дни на царуването му. Но след смъртта на Парменион (има основания да се предполага, че е бил убит по заповед на младия цар) разправата с другите негови противници била просто въпрос на време. За краткост ще наричаме „синдрома Филота“ всички онези решения и действия на Александър, които ни разкриват колко безмилостен е можел да бъде той в борбата да получи неоспорима от никого абсолютна власт и като цар самодържец, и като върховен главнокомандващ.

Филота – първороден син на Парменион – командвал гвардейската кавалерия, която тогава представлявала ударната сила на македонската войска. Според сведенията, които Ариан ни представя като официални архиви от онази епоха, през есента на 330 г. Филота организирал заговор срещу Александър. Всъщност това било по-скоро заговор срещу самия Филота, който ако не бил организиран от Александър, поне бил активно поощряван от него. (Можем да го сравним със заговора на Сеян срещу втория римски император Тиберий, макар че в действителност именно Тиберий съчинил заговора срещу своя доскорошен фаворит Сеян). Историята изобилства с подобни дворцови конспирации, особено в древния Египет, но обстоятелствата и развръзката на събитията в случая са красноречива илюстрация за предпочитаните от Александър методи за справяне с недоволните от него знатни благородници или висши военни. Кратер – благородник от Горна Македония, командващ един от шестте полка в гвардейската пехота и много приближен на Александър, започнал да го снабдява със сведения за измяната на Филота още през зимата на 333/2 г. Като източник на тези сведения той използвал една гръцка метреса, но решителното доказателство се оказал опитът на Филота да представя победите на Александър като дължащи се главно на неговото военно умение и на това на баща му Парменион.

Освен това Филота имал още едно прегрешение, непростимо в очите на Александър. Старият воин не криел неодобрението си към най-дръзкия дотогава ход на Александър – посещението на младия цар в оазиса Сива (в либийската пустиня), където се обявил за син на Зевс или на Амон или едновременно и на двамата. Следователно Филота се превърнал в препятствие за намеренията на Александър да преориентира политиката на македонското царство. Във всеки случай Филота бил застигнат от смъртта едва няколко месеца след като Александър се обявил за наследник на Великия цар на Персия и започнал да използва само донякъде променените царствени одежди на сваления от него персийски цар и съответните символи на върховната власт (вж. Глава 8). Филота, както винаги, гледал много скептично и неодобрително на тази промяна, докато Александър с всички сили се стремял да се справя с всевъзможните препятствия пред стремежа си да упражнява безпрепятствено височайшата си воля и да печели привърженици извън кръга на приближените на баща си.

Проблемът пред Кратер и Александър се свеждал до това как по-бързо и по-безболезнено да се отърват от един опасен съперник, разполагащ с огромно влияние в двора и войската. Към края на 330 г. те получили неочакван дар от съдбата. Разкрит бил поредният заговор за убийството на Александър. Начело на заговорниците бил Димний, но следите водели към Филота, тъй като последният не съобщил за заговора на Александър, макар че знаел за подготвяното покушение. Едва ли е било случайно съвпадение това, че този опасен заговор бил разкрит точно тогава. Филота бил зает с погребението на брат си Никанор в Египет и поради това не успял да се присъедини към войската, която вече наближавала Фрада в Дрангеана в източен Иран. Баща му Парменион се намирал в Мидия – на 1300 км от Ектабана, защото още през юни същата година Александър го оставил там като управител на цялата област. Когато Филота се завърнал в главния лагер на войската, той заварил там крайно тревожна атмосфера – навред гъмжало от слухове за предполагаемия заговор на Димний. Заради съучастието си в заговор или дори само защото не доложил за него, Филота бил обвинен в измяна, подложен на мъчения и екзекутиран пред войниците.

Според Птоломей (по-точно според преразказаното от Ариан) личностите, разкрили заговора на Димний, представили крайно неубедителни доказателства за вината на Филота. Птоломей намирал за най-осъдителен отказът на Филота да докладва за подготвения заговор. Но по всяка вероятност не са били предоставени някакви други по-сериозни доказателства за обвинението срещу Филота в държавна измяна. Именно така може да бъде представен заговорът срещу Филота в истинската му светлина. Неговото осъждане пред редиците на войниците в присъствието на самия Александър (в ролята на мълчалив, но главен обвинител) по същество представлявало искане за вот на доверие за неоспоримото му водачество. Така че не е изненадващо, че войсковите командири застанали на страната на човека, който вече бил доказал удивителните си способности да властва без да се съобразява с никого, единствения, който бил способен да ги поведе към крайната победа на персите. Димний и шестимата му съучастници, всичките македонци по произход, споделили горчивата участ на Филота, но дори и това не задоволило Александър, който копнеел да улови в мрежите си още по-голяма риба.

Гибелта на Филота се описва като съдебна разправа с един невинен пълководец, докато тази на баща му Парменион представлявала с нищо неприкрито убийство. Дори Ариан, който обикновено възхвалява всичките дела на Александър, не може да представи оправдание за това престъпление, нито да смекчи вината на извършителите. Парменион бил ликвидиран от съображения, свързани с новата политика на македоно-персийския цар, заради сложните политически сметки и комбинации в двора на Александър, а и заради това, че изостанал далеч назад, в тила или по-точно в Ектабана, където командвал войски, в които нямало македонски войници. Освен това неговото влияние сред армията все още било значително. Заслужава да се отбележи, че вторият след Парменион по влияние във войската – Клеандър, брат на Коний и зет на Парменион – помогнал при обвиняването на своя пряк командир. Предполагало се, че тяхната измяна криела много опасности във връзка с вероятността войската като цяло също да измени на върховния главнокомандващ. С това обаче не бил сложен край на обвиненията в измяна и екзекуциите в армията. Четиримата сина на някой си Андромен, вероятно приближен на Парменион, имали щастието да избягат навреме от лагера на войската и да спасят живота си. Но Александър от Линсест, който имал късмета да не бъде убит заедно с братята си през 336 г., бил оставен да продължи необезпокояван по обратния път към Македония.

Колкото до убийството на Филип, фактите будят толкова съмнения, че подтикват към размисъл относно намесата на Александър – дори само въз основа на факта, че единствено той е извлякъл полза, при това значителна, от смъртта на баща си. Обаче всички съмнения изчезват при вглеждането в „синдрома Филота“. След смъртта му Александър разпределил властта му като единствен командващ между двама – близкия си приятел Хефестион и Клейт, известен с прякора Черния (за да го различават от Клейт Белия) – брата на своята кърмачка, който спасил живота му в битката при река Граник. От тях двамата Хефестион бил удостоен с по-разширени пълномощия. Тези назначения се оказали много успешен компромис за Александър. Клейт, също като Филота, се противопоставял на монархическите аспирации на Александър. Неговото издигане до толкова важен, дори ключов военен ранг било посрещнато с нескрито задоволство от старата гвардия като знак на това, че на чистките сред командния състав е сложен край. Хефестион, изключително предан на Александър, се сдобил с правото да докладва пряко на царя. Неговата лоялност наскоро след това се затвърдила благодарение на ролята му в арестуването и измъчването на Филота. Освен това той служел и като балансьор на Клейт.

Обаче в крайна сметка именно Александър бил този, който спечелил най-много. Ловко използвал настроенията във войската, за да се справи с недоволстващите от него висши командири, докато по-нисшите офицери се залъгвали, че се ползват с пълното му доверие и уважение. Така той постепенно успял да се сдобие с абсолютно неограничена власт. Но за какво възнамерявал да я използва? Нашият най-компетентен исторически източник – Ариан – предоставил убедително обяснение в един уникален и много поучителен пасаж в размер на седем глави, поместени в четвъртата книга на неговата творба „Анабазис“. Освен двата предпочитани от него по-древни източници – Птоломей и Аристобул – той се съобразява с традицията на „Вулгатата“ 1515
  Относно т.нар. „Вулгата“ вж. Приложението, т. 29–33 – Б.пр.


[Закрыть], както и със собствената си преценка. Този откъс, характерен с повторната употреба на оскърбителни думи, свидетелства как самият Ариан е възприемал цялостната картина:

И не само че не съм съгласен с прекалено жестокото наказание на Бес, но намирам тези крайности за израз на варварство. Съгласен съм все пак, че Александър е бил предизвикан от завистта и озлоблението на медите и персите, а в същото време се е опитвал да се приспособи към маниерите, присъщи на всички владетели извън Гърция. Лично аз в никакъв случай не бих могъл да одобря нито предпочитанието му към царствените одежди на медите, с които той заменил традиционното македонско облекло, нито това, че сам се провъзгласил за потомък на Херкулес, нито тиарата, която заимствал от същите онези перси и наложил на главата си вместо гръцкия шлем. Нали всичко това той бил взел от същите онези азиатци, с които се бил сражавал тъй яростно?

Този откъс е особено ценен и проникновен заради добре подреденото изложение на Ариан. Историкът започва със зловещото описание на осакатяването на персийския претендент Бес, извършено според жестоките азиатски традиции. Първо му отрязали носа и ушите – като прелюдия към екзекуцията му, извършена през лятото на 329 г. След това Ариан изведнъж прекъсва хронологичната последователност и продължава с не по-малко мрачната история за това как през лятото на 328 г. Александър собственоръчно убил Черния Клейт заради дворцов заговор през пролетта на 327 г., което било съпроводено от ареста на гърка Калистен (официалния летописец в империята на Александър). Плутарх – който съставил биографията на Александър няколко десетилетия по-рано и също като Ариан използва „Вулгатата“ наред с официалните източници за описанията си на традициите от онази епоха (вж. Приложението) – е доловил връзката между разглежданите събития, най-важната причина за които се оказала все по-нарастващият деспотизъм на Александър. Наистина Плутарх по-рано започва с поредицата от мрачните епизоди, по-точно със съдебната разправа с Филота. Но ако се постави въпросът по-скоро от историческа, а не само от чисто морална гледна точка, то наистина ли Александър израства като деспот през периода от 330 и 327 г.? И ако е така, то каква е била причината?

Ключът към разбирането на неговите политически замисли и тенденциите в преследвания от него монархически курс се корени в протичащия зад сцената процес на помиряване между управляващия елит на Персийската империя и новия македонски господар самодържец, при което се съчетавали опитът на предишните господари на империята и престижът, който притежавала новата администрация. На това се крепяла политиката на Александър към ориентализация. След съкрушителната победа над Дарий III при Гавгамела в края на 331 г. той започнал да се държи така, сякаш именно той, а не някой представител на Ахеменидската династия, е законният монарх на цяла Персия. За негова зла участ македонските войници не успели да пленят Дарий III след тази битка, което позволило на Великия цар да се укрие в царството на Бес (където и намерил смъртта си). Бес бил далечен роднина на персийския цар, ала въпреки това все пак не се поколебал да приеме царската тиара от ръцете на Александър. Ала идилията продължила само до лятото на 329 г., когато избухнала свирепа партизанска война, при която Бес накрая бил победен в Централна Азия от Птоломей и осъден на смърт от Александър, като изпълнението на присъдата се предвиждало да бъде извършено по персийски маниер. Процедурата започнала с мъченията, на които бил подложен Бес и за които Ариан не споменава. Целта на Александър била да демонстрира, че може да действа не по-малко жестоко от Великия цар и че всички ориенталски бунтовници срещу неговата власт ще бъдат наказвани със съответните ориенталски методи, характеризиращи се с изтънчена жестокост.

Подобно било отношението на Александър и към стила на обличане – постепенно той възприел някакъв нов и странен, смесен персийско-македонски стил. Сходни били и съображенията му при уреждането на царския двор, който все повече заприличвал на двор на източен владетел (включително и наличието на пищен ориенталски харем). Но в същото време той бил наясно с предпочитанията и стремежите на своите македонски офицери и войници. Именно заради това се стараел да поддържа съчетаващи се форми на македонско-ориенталското царствено величие – както по отношение на ритуалите, така относно царствените си одежди и другите емблеми на властта. На това се дължи и първоначалното му решение да поддържа два двора – един персийски и един гръко-македонски с двама различни дворцови управители и две свити от придворни. Ала дори и този начален, сравнително ограничен ориентализъм се оказал прекалено противен за Черния Клейт, който по някое време започнал да се оплаква, че „бил безкрайно огорчен както от увлечението на Александър по източния стил на живот [Ариан буквално го предава с думите: «много по-варварски»] и от не по-малко отблъскващото подлизурство на придворните пред новия владетел“. Но той може да е имал и някакви лични причини да се чувства така, затова ние ще трябва да приемем, че опозицията на Клейт срещу Александър не е била изцяло стъпила върху някакви принципи. Във всеки случай по време на пиянския пир през есента на 328 г. в Мараканда (днешния Самарканд в Узбекистан) се стигнало до ожесточено спречкване между Александър и Клейт. Последният допуснал фаталната за него грешка да обвини Александър в омаловажаване на постиженията на баща му Филип. Изгубил контрол, тежко пияният Александър пробол смъртоносно Клейт с едно копие.