Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"

Автор книги: Пол Картлидж (Картледж)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 21 страниц)

17. Вторият от източниците, съставени от очевидци, е македонският аристократ Птоломейос, син на Лагос, чието име на английски обикновено се съкращава на Птоломей. Ако временно се абстрахираме от неговите занимания като писател, остава ни да наблегнем на факта, че той бил също и основател на гръко-македонската династия на Птоломеите, владяла Египет няколко столетия след смъртта на Александър (с името Птоломей I Сотер или „Спасител“). Царуването на неговата династия се проточило от края на IV век пр.Хр. до самоубийството през 30 г. пр.Хр. на последната и най-прочутата представителка на Птоломеите – Клеопатра или формално Клеопатра VII. Тъй като бил един от най-близките приятели на Александър още от ранно юношество (т.е. от тридесетте години на IV век пр.Хр.), после посветил четири години на персийската експедиция, съвсем естествено било Птоломей да бъде допуснат до кръга от най-издигнатите военачалници във войската на Александър. Следователно той заемал отлична позиция, позволяваща му да знае отвътре много подробности за делата на Александър и развитието на неговата азиатска експедиция. Трудността обаче при Птоломей е свързана с това, че толкова отблизо познаване може да доведе и до превишаване на пълномощията, особено когато става дума за похитителя на саркофага на Александър край Дамаск в Сирия – при връщането му в Македония през 321 г. С небивали почести Птоломей погребал наново Александър в град Александрия, която била основана от завоевателя през 332 г., а по-късно Птоломей я превърнал в своя царствена резиденция. След това той се опитал да представи тази особена връзка между него и Александър като основа за неговата легитимност и дори като основание за претенциите му да бъде признат за пряк наследник на империята.

18. Ариан избрал Птоломей за един от своите първостепенни източници на сведения въз основа на това, че „знаел много тайни за царуването на Александър, въпреки че да лъже, за един цар било по-позорно отколкото за хората от простолюдието“. Това откровено смехотворно изявление подтикнало някои учени да обявят Ариан за прекалено наивен в преценките си и повече да не разчитат на неговите хроники. Но той вероятно е имал предвид, че Птоломей като цар (несъмнено самопровъзгласил се за такъв) по-малко от всеки друг трябвало да си позволява да спекулира с истината. От друга страна Ариан изглежда е забравил старото правило, че в сравнение с другите един цар може да се окаже много по-силно изкушен да лъже, още повече че него по-трудно биха го уличили в машинации с истината.

19. Днес ние само в отделни случаи можем да обвиняваме Птоломей в опити да изопачава истината: така например той твърдял, че две говорещи змии насочвали пътя на Александър към оазиса Сива (вж. по-долу). Но той наистина не е злоупотребявал с истината само за да спечели слава за себе си (ако цитираме Курций) и се увличал както по suppressio veri(подтискане на част от истината), така и по suggestio falsi(внушаване на неверни тълкувания), ако използваме технически изтънчения начин на изразяване на римските ритори, които също били отлични познавачи на това полезно изкуство. Като цяло увлеченията на Птоломей по разкрасяване на събитията можело да бъдат преглътнати, а солидните му предимства на познавач на военни въпроси и терминологичната му компетентност допринасяли много изследователи, включително и Ариан, да гледат на спомените му като на ценен източник. Обаче историците все пак се принудили да престанат с ползването на измислиците на този древен предтеча на романиста Валерио Масимо Манфреди. В своята трилогия този италиански писател използва предимно Птоломей като водещ източник за съчиняването на своята версия за приключенията на Александър (вж. Глава 12).

20. Трети очевидец от писателите от тази епоха е Аристобул. За разлика от Птоломей, той бил грък (също като Калистен), но станал гражданин на град Касандрея в Халкидики, основан скоро след смъртта на Александър (недалеч от Олинт). Той страдал от два недостатъка: бил на 84 г., когато започнал да пише (както казва шекспировия Хамлет: „Старите хора имат склонност да забравят“), а освен това си спечелил известност като „ласкател“. Докато Птоломей в спомените си посвещавал усилията си за постигане на подбрана и целесъобразна цел, Аристобул пък се стремял да докаже противната теза – понякога дори само заради старческата си бъбривост. Така например той ненужно акцентувал вниманието на читателите си на кавалерското отношение на Александър към пленените жени от семейство на персийския цар след битката при Ис през 333 г. Оправдавал някои от по-нашумелите убийства и екзекуции на видни македонски военачалници, за които имало твърде противоречиви версии. Той записал най-ласкателната за Александър версия за смъртта на Калистен (вж. по-долу). Пак той поддържал твърдението, че завоевателят внимателно и целенасочено развързал Гордиевия възел, а не че гневно и грубо го е разсякъл с меча си в пристъп на отчаяние от невъзможността да се справи с трудната задача. Може би като класическа илюстрация за опитите на Аристобул да оправдае това, което не подлежи на оправдание, е мнението му, че Александър не бил пияница (което се подкрепя поне от един съвременен историк – Дж. М. Брайън), а само обичал да пие по малко в компания.

21. Обяснението за подобен нелеп евфемизъм е в това, че Аристобул по-скоро бил грък, ориентиран промакедонски, а не чист македонец. Както и в това, че бил по-чувствителен от Птоломей спрямо сурова критика, на която някои гърци подложили неговия бивш работодател, т.е. Александър. Това обаче не попречило на Ариан да го използва като втори от своите основни източници, предимно заради това, че като инженер и архитект с интереси към географията и естествената история Аристобул предлагал доста по-разширена и съвсем различна перспектива към делата на Александър, особено касаещите азиатската експедиция. Една от най-интересните негови инициативи била възстановяването на гробницата на Кир, основателят на Ахеменидската династия в Пасаргада през 324 г. Според мен Аристобул е писал след 290 г., т.е. може би двадесет години след Птоломей.

22. Другите двама очевидци от нашите източници – Онезикрит и Неарх – най-добре ще бъде да се разглеждат заедно. И двамата са служили във флота, който Александър изпратил от територията на съвременен Пакистан до Иран през зимата на 325/4 г.: първият като главен кърмчия, а вторият като адмирал на тази флотилия. В описанията си Неарх като че ли е „по-коректен“ от Онезикрит. И двамата са гърци, по произход от островите в Егейско море, като Онезикрит е родом от малкия остров Астигпалея в Егейско море, а Неарх е от Крит (критянин). Обаче с това се изчерпва аналогията между техните спомени.

23. Онезикрит бил привърженик на някаква версия на философията на циниците, практикувана най-ярко от Диоген в епохата на Александър. (Срещата в Коринт между Александър и Диоген в средата на тридесетте години на IV век пр.Хр. станала легендарна. Александър се опитал да предразположи Диоген – който както винаги живеел в бъчвата си край пътя – към откровен разговор. Когато Александър попитал необщителния философ какво би поискал от него, Диоген само пожелал да не му засенчва слънцето.) Апаратът за възхваляване на достойнствата на владетеля веднага заработил, като съчинил историята, че той споделил, че ако не бил Александър, би искал да бъде Диоген. Онезикрит съзнателно имитирал откъс от „Киропедия“ на Ксенофонт (творческо описание, вероятно посветено за обучението на Кир Велики) и се опитал да представи Александър като велик мислител и мъдрец. Но това той сторил толкова тенденциозно, неприемливо дори и за един писател, изцяло служещ на каузата на Александър, че в пълния смисъл на думата заслужил да бъде упрекван като „ласкател“.

24. Неарх, като и Птоломей, бил близък приятел на Александър още от ученическите години в Миеза. Обаче за разлика от Птоломей той изгубил цялото си влияние и статут след смъртта на Александър и намерил поле за изява на амбициите си и огорчението си в съставянето на мемоари, в които изтъквал преди всичко своите заслуги. Разказите на Неарх за авантюрата на Александър в Индия все пак били доста интригуващи и като живо описание на очевидец послужили на Ариан като основа за втората половина от неговия самостоятелен труд „Индийските приключения“ ( Indica), съставен отделно от общата му история на живота на Александър. Неарх бил възприеман дори още по-сериозно от по-съвременните изследователи, докато накрая Ернст Бадиан – най-суровия и най-скептичния критик сред съвременните историци на Александър – се видял принуден да започне да отстранява измислиците. Той до такава степен орязал размерите на съчиненията му, като наблегнал на литературните претенции на Неарх, на пристрастието му към чудесата и на изкривеното представяне на собствената си личност, че накрая окачествил целия труд на Неарх като Tendenzschrift – т.е. изцяло тенденциозно съчинение, а не като обективен разказ за един критичен епизод от кариерата на Александър.

25. Шестият и последен очевидец от нашите източници е Характер – още един грък от островите в Егейско море. Той бил роден в град Митилен на остров Лесбос и се издигнал сред приближените на Александър до негов главен камерхер (дворцов шамбелан), след като господарят му започнал да възприема церемониите на персийския двор като съставна част от новата си роля – цар на Азия. Умело и живо описаните от Хар „Истории за Александър“ били публикувани най-малко в десет книги и сред многото им читатели трябва да се спомене, че били взети под внимание от Аристобул и съответно цитирани от Плутарх. Но нищо не ни е известно за това дали в тях са преобладавали спомени за дворцови клюки и анекдоти от живота на придворните – т.е. такива пикантерии, които днес изпълват страниците на жълтата преса. Но дори и да е било така, разбира се, те все пак са могли да послужат за пояснение на подробностите около такива подобни скандални епизоди като примерно смъртта на Калистен.

26. Но дори и при липсата на достъп до ясни позовавания на съответните документални източници, възможно е да се предположи, че те наистина са съществували, като се съди по многобройните детайли в описанията на Ариан, които той заимствал по военните и административните въпроси от Птоломей и може би от Аристобул, но не са открити в авторите, причислявани към „Вулгатата“ като Диодор, Курций или Плутарх. Първата от тези творби се наричала „Ефемериди“ – заглавие, което би могло да се преведе като (царски) дневници. Атеней – гръцки компилатор, който работил в Александрия към 200 г. – ни разкрива, че тези дневници били съставени от двама гърци: Евмен от Кардия в Хелеспонт и Диодот от Еритрея в Йония (на западния бряг на Мала Азия). Този Евмен бил личен секретар на Александър и по-късно се превърнал в една от главните фигури в междуособиците около наследството на Александър – както го характеризира Плутарх в своите животоописания. Учените обикновено се доверяват изключително много на неговите признания, макар че някои все пак оспорват дали той е вписал в дневниците ежедневните стенограми за по-важните решения на Александър, а също дали всичките по-значими събития са били довеждани до негово знание. Подобна проява на доверие с нищо не е оправдана. Ако за пропагандни цели от Евмен или някой друг тези хроники не са били изцяло подправени или поне продиктувани, то като най-достоверни свидетелства за епохата би трябвало да бъдат признати записите на вавилонските жреци, въпреки че в тях се намират полезни за нашето изследване данни, само когато Александър е пребивавал във или край Вавилон – като най-подозрителното събитие в тях е смъртта му през юни 323 г.

27. Тогава се появяват така наречените „Дневници на експедицията в Азия“ („Хипомнемата“), които според легендата били записвани лично от Александър. В тях ако не друго, поне били вписани – пак според официалната или „дворцовата“ версия – така наречените „последни планове на Александър“, т.е. списък за непосредствените бъдещи задачи, съставен броени седмици преди ненавременната му кончина. С това въведение тези планове били публично оповестени от Пердика пред общия сбор на войските скоро след трагичното за всички събитие – неочакваната смърт на Александър (вж. Глава 10). Предполагало се, че в този вид проектите на императора трябвало да вдъхват доверие сред македонските воини. Дали тези дневници били автентични или не – това ние няма как да узнаем. Можем само да твърдим с по-голяма степен на увереност, че не били автентични поредиците от писма, чието авторство било приписвано лично на Александър. Повечето от тези писма били представени на читателите от Плутарх, който очевидно имал достъп до една или повече колекции. При най-оптимистичните изчисления техният брой достига четиринадесет, от които десет могат да бъдат намерени в „Животописът на Александър“ от Плутарх, като няколко екземпляра от тази поредица все пак изглеждат достоверни. И все пак отново може да се повдигне въпросът за тяхната автентичност – както примерно писмото, което според легендата Александър адресирал директно до Дарий III непосредствено след битката при Граник през 334 г. и в което твърдял, че той, Александър, а не Дарий бил легитимният цар на Персия, а Дарий бил само един жалък и недостоен узурпатор на престола. Подобна проява на дързост може да е била характерна за младия Александър, но по-добре би било това да можеше да се документира с по-висока степен на достоверност.

28. Сред авторите на източниците, които не са били очевидци на събитията, трябва да започнем с Клейтарх, син на Динон, който също бил уважаван историк и вещ познавач на Персия. Клейтарх бил прекалено млад, за да съпровожда Александър в неговата азиатска експедиция, но липсата на преживявания от първа ръка при Клейтарх донякъде се компенсирали със свободата на авторство – той не бил заставян от никого да пише повече или по-малко официална история. Дори като се има предвид, че през 322 г. бил в Атина, Клейтарх имал възможност да се консултира спокойно с всичките онези гърци, които са контактували или с Александър, или с персите (политици, посланици, художници, инженери, редови войници). Така той можел да обогатява описанията на Калистен и на другите автори очевидци с изобилието от събираните от него устно предавани сведения, което липсва в източниците, ползвани от Ариан. Симпатиите на Клейтарх към окупираната Атина надделявали над промакедонските тенденции сред кръговете, които се противопоставяли на антимакедонската позиция, с която се отличавала поддържаната от Демостен линия през последните години от живота му (знаменитият оратор умрял през същата 322 г.).

29. Хипотезата, че той бил истинският основоположник на „Вулгатата“ като литературна традиция (както е представена по-късно в запазените до днес творби на Диодор, Курций и Юстин) често била оспорвана – главно от по-късния изследовател Никълъс Хамънд. Той твърди, че Клейтарх написал своите дванадесет или повече книги през последното десетилетие на IV век пр.Хр. – което все пак е достатъчно рано, за да бъде използван поне от Аристобул и евентуално от Птоломей. Съществува още една, по-съвременна и по-откровена хипотеза, в която се приема, че Клейтарх приел поканата на Птоломей (малко преди коронацията на последния като цар на Египет) да посети Александрия и да създаде описание за подвизите на Александър, което трябвало да бъде показано на гърците в деня на приема, даван от Птоломей за делегацията на Коринтския съюз с цел съживяване на този отдавна нефункциониращ орган (вж. Глава 5).

30. В сравнение със сухите изброявания в трудовете на Птоломей, Клейтарх бил четен много по-ревностно от читателите както през елинистичния период, така и по време на римската империя. Така Клейтарх се превърнал в най-популярния писател от античността, специализирал по темата за Александър, при това доста преди да се стигне до масовото разпространение на „Александрова романтика“ в ранния период на римската империя. Клейтарх представял Александър като героичен владетел, предопределен от съдбата за син на либийския бог Амон, достоен съперник на своя предтеча Херкулес и на бог Дионисий, завоевател на повечето далечни земи от ойкумене (познатия на човечеството обитаем свят). Основната привлекателност на неговата история в очите на следващите поколения се криела в живите описания и изобилието от сензационно изглеждащи случки. Например Клейтарх разказвал за опожаряването (по заповед на Александър) на дворцовия комплекс в бившата церемониална персийска столица Персеполис през 330 г. не само като символичен политически акт, за който по-късно трябвало да се съжалява (както твърди Ариан, подражавайки на Птоломей). В повествованието на Клейтарх Александър издал тази необмислена заповед под влиянието на значителното количество изпито вино и под внушението на Таис – изискана атинска хетера, която точно тогава била любовница на Птоломей (наричана накратко Атинянката Таис). Може би точно за този епизод Клейтарх да е бил исторически по-точен от другите разказвачи, особено ако се има предвид, че Птоломей – по разбираеми причини – се опитал да омаловажи ролята, която мълвата приписвала на Таис. Но общото впечатление на по-сериозните антични автори се свеждало до извода, че Клейтарх, макар и интелигентен, бил склонен да добавя измислици към истината и този възглед оставил доста отрицателно отражение върху представите за него в следващите епохи – чак до нашата съвременност.

31. Трудовете на Клейтарх не са оцелели. Доколкото изобщо може да се говори за съхранение на неговите писания, то това е станало само чрез трудовете на Диодор, Курций и Юстин. Диодор, грък от първото столетие пр.Хр., произхождащ от град Калеакте в Сицилия (съответно наричан Диодор Сицилийски), компилирал в Рим едно многотомно издание, което нарекъл „Историческа библиотека“. Наричала се така, понеже в нея вероятно се съдържала цялата история на света, която според очакването на Диодор би могла да интересува по-будните читатели от неговата епоха. Александър фигурирал като герой в седемнадесетия том на „Библиотеката“, който за съжаление не е изцяло запазен. Курций или Квинт Курций Руф написал своята „История на Александър Велики“ в десет книги (от които са оцелели последните осем), но той само конспектирал изгубената творба на Трогий, съставена на латински през I век след Хр. В запазените единадесети и дванадесети том на „Историята“ от Курций се описвала кариерата на Александър.

32. Точната хронология на трите оцелели източници, обединявани под названието „Вулгата“, е доста спорна. Възможно е Диодор да е писал малко преди Трогий в края на първото столетие пр.Хр., докато Курций вероятно е творил по времето на император Клавдий (както допуска последният негов коментатор) или при император Веспасиан. Но тук ще повторим, че цялостно е оцелял само конспектът на Юстин, съставен въз основа на трудовете на Трогий. Такава е тъжната истина.

33. Не може да се твърди, че всичките тези трима автори са разчитали само на Клейтарх или са заимствали от него в еднаква степен и по един и същи начин. Съвсем не е така. В съответствие със своята практика Диодор следвал насоките, застъпени от Клейтарх, като свой водещ източник на сведения за епохата на Александър. Докато Курций бил по-независим както в избора, така и в ползването на източниците (както ще видим, той, между другото, прибягвал и до цитати от Птоломей). Същото се отнася и до интерпретациите на Курций. Например той се отвращавал от култа към Александър като към неоспорим и гениален владетел. Култ, упорито налаган от неговите наследници и възприет по-късно, като имитация на тази тенденция, от Гай Юлий Цезар и от римските императори. Докато при Диодор е точно обратното: той изцяло възприемал елинистичния мит за добрия цар и го прилагал в своето животоописание на Александър. Успоредно с често срещаните съвпадения в оценките на Диодор и Трогий/Юстин, все пак между тях съществуват и сериозни разногласия. Например Трогий не одобрявал агресивния империализъм като такъв и представял Александър като кръвожаден тиран, главозамаян от завоеванията си, докато Диодор адмирирал преди всичко умереността на Александър дори и в годините на най-бляскавия му възход и съпротивата му срещу разнообразните изкушения към лукс и деспотизъм.

34. Последните от нашите литературни източници са двама гърци, които по различен начин внасят своя принос по времето на благосклонно настроения към гърците император Адриан, когато културата им процъфтявала. Този период обикновено се нарича Втори разцвет на софистиката, защото за него е отличително непрекъснатото позоваване на постиженията на Първия разцвет на софистиката в области като обучението в различни умения, особено риториката (V и IV век пр.Хр.). Плутарх (ок. 46–120 г. след Хр.) бил роден в малкия град Херонея в Беотия (известен с победата на Филип през 338 г.). Той получил отлично образование по риторика и литература, а сред най-ранните му доста обемисти творби фигурирали и два кратки трактата, посветени на щастливата звезда на Александър. В тях той се опитвал да отхвърли обвинението, че завоевателят дължал успехите си просто на изключителното си щастие, а не на своите качества (както наследствени, така и придобити и доразвити).

35. Плутарх е много по-известен и много по-полезен за нас като съставител на петдесет успоредни животописи на известени гърци и римляни от по-далечното или по-близкото минало. Неизбежно било Александър да се окаже един от кандидатите за написване на биография от Плутарх; а Гай Юлий Цезар, който съзнателно се стремял да му подражава, очевидно бил най-подходящ за „партньор“ в паралелите на Плутарх. Самият Плутарх, както подчертава в увода си към своя „Александър“, предпочитал да описва „животът на великите, а не истории“. По-специфично той съставял биографии за морализаторски и образователни цели, при които ударението се поставяло предимно върху характера и духа на героя. Така на идеалния читател се поднасяла подкана сам да реши, след съответното размишление, кой морален образец да следва и кой да избягва. Във всички случаи той бил либерален при ползването на написаното от други автори, като назовал поименно двадесет и четири от тях, с цитати от чиито произведения си служел най-често.

36. Следният пасаж („Животът на Александър“ от Плутарх, Глава 46) може да послужи като илюстрация за характерното в неговите съчинения. Естествено днес тези редове могат да се сторят на мнозина от нас лишени от ценност, тъй като изглеждат като пълна фантасмагория, ала те са неразделна част от мита за Александър и представата за него:

37. „Ето че го посети царицата на амазонките, както споменават повечето автори, включително Клейтарх, Поликлейт, Онезикрит, Антиген и Истрий; но Аристобул и шамбеланът Хар, Птоломей, Антиклейд, Филон от Тива и Филип от Теангела, както и Хекатей от Еретрия, Филип от Халкис и Дур от Самос твърдят, че това било измислица. И макар да изглежда като собственоръчно завещание на Александър, в едно свое писмо до Антипатър той много точно обяснява как царят на скитите му предложил дъщеря си за жена, но нищо не споменал в него за амазонките.“

38. Претенциите на Плутарх към критичност и проницателност по отношение на източниците били пословични. Но като се имат предвид неговите морализаторски цели, естествено е той да не описва по-подробно етапите в кариерата на Александър, дори в обобщен вид. Онези епизоди, които той включвал в биографиите, били подбирани не само според моралните критерии на Плутарх, а с оглед на стандартите от епохата на Александър. Но общият тон на тези животоописания си остава апологетичен. Основната заслуга на Плутарх в представите на съвременните историци е свързана с уникалните му описания за ранните години от живота на Александър, особено годините от 338 до 336 г. Първите шест глави обхващат онзи ранен период от живота на Александър и според мен са единствената документална основа за написване на най-сполучливия съвременен исторически роман за Александър: „Огън от небесата“, издаден като първи том от трилогията на Мари Рено (вж. Глава 12).

39. Пълното име на Ариан било Луций Флавий Ариан Ксенофонт. Той били роден в гръцкия град Никомедия в областта Витиния на южния бряг на Черно море в края на осемдесетте години сл.Хр. Когато навършил двадесет години, Ариан, благодарение на произхода си от заможна фамилия, можел да довърши обучението си в една от престижните гръцки философски школи. Но изборът му на учител не се оказал конвенционален. Той станал най-будният студент и последовател на Епиктет – бивш роб, стоик, преподаващ учението си в затънтените провинции на северозападна Гърция (може би не е било само случайност, че недалеч се намирало родното място на майката на Александър – Олимпия). Именно от своя учител Ариан заимствал високите си морални стандарти, според които по-късно оценявал живота на Александър. Но Епиктет не бил единственият образец за Ариан. Атинският историк и памфлетист Ксенофонт, който бил ученик на философа Сократ, имал не по-малко влияние върху Ариан, макар и по-различно от влиянието на Епиктет. За своето описание на експедицията на Александър Ариан използвал както заглавието, така и структурата (от седем тома) на „Анабазис“ на Ксенофонт. Също като своя учител Ксенофонт Ариан писал и други трудове, които нямали нищо общо с концепцията, залегнала в „Анабазис“ (сред тях и трактат за лова, озаглавен „Синегетик“). Той до такава степен почитал Ксенофонт, че добавил името му към своето.

40. Също като Плутарх, Ариан е живял едновременно в два свята, но достигнал до много по-високо политическо ниво: той бил висш магистрат както в Рим, така и в Атина, а в Мала Азия заемал висок военен пост в командването на армията. Ние не знаем кога е написал своя „Анабазис“. В миналото се е считало, че го писал през последните години от живота си, както може би е постъпил Ксенофонт. Но напоследък експертите са по-склонни да допускат, че този труд е бил съставен още когато Ариан бил млад (с което биха могли да се обяснят някои недостатъци при анализите и обясненията на историческите процеси). Разбира се, позоваването на грешни сведения и неверни факти, както и пропуски от други видове, могат да се допускат независимо от възрастта на автора. За Ариан по принцип е характерно да избягва описанието на онези събития, за които по-трудно може да се намери морално оправдание.

41. Независимо кога е била написана, „Анабазис“ на Ариан си остава най-добрата антична творба, посветена на Александър. Това, което най-силно впечатлява съвременните търсачи на повече сведения за Александър е удивителната грижливост на Ариан към детайлите. Това се разкрива преди всичко чрез акуратната употреба на термините и в сравнително пълното описание на административните теми като например назначаването на сатрапите. Вероятно именно заради своите предпочитания към уточняването на детайлите Ариан е избрал Птоломей за свой водещ източник, а Аристобул – за спомагателен.

42. Съвременният историк е впечатлен също така от свободното тълкуване на Ариан по темата за боготворенето на Александър (вж. Глава 11). Не че в неговите трудове не може да се открие пристрастие или предубеденост. Основната задача на неговото изследване е да спомогне за запазването в паметта на потомците славата и блясъка на Александър, като той се придържа към тенденцията да обяснява някои от очевидно не заслужаващи адмирации слабости на Александър с наложителната целесъобразност. Обаче той не позволява на тази линия за изразяване на почит към делото на Александър да заглушава неговия критицизъм, с който анализира нарастващото увлечение на Александър по ориентализма, тежкото му пиянство, както и неспособността му да сдържа емоциите си, особено гнева, амбициите и гордостта. Може би неговото единствено по-перспективно и задълбочено наблюдение е свързано със заключението му, че Александър „изпитвал непреодолимо удовлетворение от битките, така както другите мъже от обичайните за тях сексуални наслади“ (6.14.4).

43. Накрая ще спомена за един любопитен литературен куриоз: един памфлет, посветен на Александър, е бил съставен от антична писателка. Известните на историята писателки в древна Гърция са изключително голяма рядкост, а почти всички от познатите са поетеси. Едно изключение е писателката от елинистичния период Никобул, която доказва, че в сравнение с авторите-мъже като шамбелана Хар е била способна да сътвори не по-лошо описание на скандалното около Александър.

44. Съвсем различни от тези автори са документалните източници от същите епохи (съставени както от гърци, така и не-гърци). Разбира се официалните сведения също могат да заблуждават, в смисъл че в тях да се икономисва истината. Но доколкото те не са били подправени – а при някои обстоятелства дори и това не е представлявало непреодолимо затруднение: те имат предимството, че са били продукт на много по-компетентни царски служители и по-наситени с факти – в сравнение с понякога наивни съчинения на литераторите. За съжаление броят на официални документи, създавани по време на царуването на Александър както в македонските, така и гръцките градове или в гръцки говорещите общности е сравнително малък. Но те са добре изучени и аз ги ползвам в тази книга винаги, когато това е уместно (особено в Глава 5).

45. Броят на запазените официални документи, създавани в Персийската империя на други езици освен гръцкия, е още по-малоброен. Нови разкрития в тази насока бяха направени при откриването на глинени плочки от съкровищната на Персийската империя и бюрократичните архиви в Персеполис, записани предимно на местния еламски език. Обаче тези разкрития хвърлиха светлина най-вече върху периода от края на VI век до средата на V век пр.Хр., но не и върху епохата на Александър. Тази празнина в нашите познания не може да бъде запълнена с помощта на оцелелите исторически описания, защото гръцката историография не отразява достатъчно ориенталските събития и по-конкретно събитията в Персийската империя. Две от така наречените „исторически“ книги 3939
  Т.е. от Стария завет. – Б.пр.


[Закрыть]в еврейската Библия: книгата на пророк Езра и книгата на пророк Неемия представят еврейския поглед върху империята на Ахеменидите, макар че те както и силно митологизираното предание за Естер в едноименната книга от Стария завет – са посветени на много по-ранни периоди в сравнение с царуването на противника на Александър – Дарий III.