Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"
Автор книги: Пол Картлидж (Картледж)
Жанр:
История
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 21 страниц)
Съществуват няколко свидетелства, според които първите монарси от Ахеменидската династия се опитвали да ограничават мощта на сатрапите чрез изпращането на имперски гарнизони, чиито командири и пътуващите с тях бирници били подчинени пряко на короната, както и други официални представители на двореца, наричани „ушите на царя“. Но през IV век пр.Хр. се поставило началото на тенденцията за изземване от сатрапите на всички граждански, военни и финансови функции. Това явление, в съчетание с тенденцията за превръщане на сатрапиите в практически наследствени владения, било показателно за упадъка на централната власт и нарастване на независимостта на периферията. Разбира се, в случая от голямо значение е да не се преувеличава значимостта на източниците от епохите преди Александър, когато става дума за преувеличаване на слабостта на персийската корона, особено по-късно – при царуването на Дарий III. Това било на практика ловък пропаганден ход за насърчаване на гърците да се присъединяват към войската на Александър и за убеждаването им да се въздържат да служат като наемници за Дарий III. Но независимо от това съществуват достатъчно свидетелства, потвърждаващи, че управлението на империята отслабнало при Дарий III в сравнение с Дарий II (царувал от 424 до 404 г. пр.Хр.), да не говорим за епохата на възход на Персийската империя при Дарий I. Слабостта на империята в онези епохи много зависела от персоналните недостатъци на владетеля, тъй като могъществото на Великия цар било обвързано пряко с авторитета му пред воините и сановниците.
Според официалната персийска терминология (оживено коментирана от гърците) дори сатрапите били „роби“ на Великия цар, макар и само формално. Но това също не бива да се тълкува превратно, понеже империята на Ахеменидската династия никога не е представлявала само абсолютно владение на един всемогъщ господар, а по-скоро класическа форма на ориенталски деспотизъм. Великият цар бил избиран от воините в царствения дом на Ахеменидите и поне теоретично наследяването на престола се предавало от бащата към сина. Но тази верига на унаследяване се прекъснала още при третия (легитимен) цар Дарий I, тъй като той бил само далечен роднина на своя предшественик Камбиз. Друг допълнително усложняващ фактор било изобилието от синове, винаги налични като потенциални наследници на трона заради системата на харемите, развита от Ксеркс. Дворцовите интриги, последвани от убийствата на принцовете, се разраснали до размерите на ендемично заболяване – което още не означавало, че ситуацията в македонския двор била по-различна. И с това не се изчерпвали всичките сходства между двете династии и царства. Така например Дарий III бил съвсем далечен родственик на предшестващите го персийски царе и дължал трона си по-скоро на убийствените машинации и заговори, организирани от евнуха Багоаз, който успял да отстрани Артаксеркс IV (през 336 г.), както и много от претендентите за трона.
Въпреки това дори един слаб цар, какъвто се очертавал Дарий III, можел да разчита на огромна институционална и символична подкрепа. Той, ако цитираме една формула от надписа на Дарий II, бил „Великият цар, цар на царете (шахиншах), цар на хората от много народи и племена, цар на цялата земя, простираща се нашир и надлъж“. Неговата особа била свещена и макар че не бил бог, той управлявал по милостта на великия зороастрийски бог на светлината (огъня) Ахура Мазда, чието символично присъствие доминира, примерно, в надписа, оставен от Дарий I насред отвесната и непристъпна скала край Бехистун. В хартата на Дарий I за основаването на империята се намира открито обръщение към този бог:
Ахура Мазда е велик бог, който създаде тази земя, който създаде небето, който създаде човека, който създаде щастието за хората, който направи Дарий цар, един-единствен цар сред многото, безкрайно многото хора.
Великият цар царувал в своя царствен двор, където сред официалните му сановници фигурирали царският виночерпец (така например библейският пророк Езра бил царски виночерпец в двора на Артаксеркс I), царският копиеносец, царският лъконосец, предводителят на царската стража, великият везир (на гръцки „хилиарх“ или господар на хиляда воини, хилядник). Не на последно място в дворцовата йерархия се нареждали евнусите. Именно сред тях изпъквал онзи евнух Багоаз, с когото Александър се сближил толкова много – същият, за когото ни разказва така увлекателно Мари Рено 1010
Мари Рено, самата тя лесбийка, няма никакви затруднения с пресъздаването на бисексуалността на Александър. За нея „Персийското момче“ е епоним (личност, на която се наименува нещо) на евнуха Багоаз, който Александър „наследил“ от Дарий III. Докато Клаус Ман (син на класика Томас Ман) в романа си „Александър. Романът на една утопия“ стига по-далеч: според него Александър е бил това, което днес наричаме „гей“. – Б.пр.
[Закрыть]в своя превъзходен роман „Персийското момче“ – не бива обаче да се бърка с неговия едноименен предшественик, замислил и ръководил убийствата, довели Дарий III на трона.
Сред най-важните функции на придворните евнуси били задълженията им да надзирават харема, попълван както с персийки, така и с девойки от друг произход. Една от тях се оказала библейската Естер – в преданието за Естер се дава описание (разбира се, от еврейска гледна точка) на процеса на търсене на заместница на първата жена на царя по време на царуването на Артаксеркс (т.е. Ксеркс I, царувал от 486 до 465 г.):
Кога идеше време на всяка девойка да влезе при цар Артаксеркса, след като дванайсет месеца наред биваше извършвано над нея всичко, определено за жените, – защото толкова време се продължаваха дните на мазането им: шест месеца със смирново масло и шест месеца с благовония и други женски мазила, – тогава девойката влизаше при царя. Каквото и да поискаше, даваха й всичко, кога излизаше от женския дом в дома на царя.
Вечерта тя влизаше и сутринта се връщаше в други женски дом под надзор на царския скопец Шаазгаза, пазач на наложниците; вече не влизаше при царя, – освен ако царят я пожелаеше, и биха я повикали по име. (Естер, 2:12-14)
Решенията на царя по всичките политически въпроси били окончателни, но за целта той бил съветван от седмината специални върховни съветници, от царските съдии и от неопределена група други приближени, избирани сред така наречените почетни равни, царски приятели и царствени роднини. Някои от тези титли не били премахнати от Александър – като част от мерките, предвиждани в неговата политика за ориентализация на империята му. Тези съветници били до един перси или в по-широк смисъл – иранци, чрез които и в чийто интерес в крайна сметка съществувала империята. Освен това царят бил върховен главнокомандващ на всички имперски армии и по време на битка символично заемал позиция в центъра на персийската войска. Там той бил охраняван от специална дворцова гвардия от хиляди внимателно подбирани воини. Кандидатите за тази елитна част от царски телохранители се набирали от ударната пехота, известна като „гръцката“ и „десетте хиляди безсмъртни“ – наричани така според някои автори (макар че това по-късно да се оказва погрешно заключение), защото загубите незабавно били попълвани от свежите резерви, специално поддържани в пълна готовност за тази цел. Именно „десетте хиляди безсмъртни“ осигурили възкачването на трона на Дарий I. А той не закъснял да им се отблагодари, като наредил да бъдат изобразени като стрелци от неговата свита върху цветните тухли, с които били украсени стените на неговия дворец в Суза. Самият Дарий бил изобразен като стрелец с лък на монетите, изсечени от злато и сребро за негова прослава и съответно наречени на него: „дарик“. Обаче първостепенната ударна сила в персийската войска била кавалерията от западните ирански провинции. Колкото до персийската пехота през IV век пр.Хр., за да попълни нейните редици, Великият цар предпочел да се лиши от внушителните си запаси в злато и сребро, за да наеме гръцки наемници, с които да подсили пехотата си. Царската хазна към 331 г. съхранявала около 235 000 сребърни таланта, което обяснява защо около 50 000 гръцки наемници се сражавали срещу Александър през периода 334–331 г.
След напрегнатите вътрешни династични междуособици през 401/400 г. за спечелването на персийския трон, известен брой от тези гръцки наемници започнали да се съмняват, че могъществото на Великия цар ще остане все така непоклатимо. Кир, по-младият брат на царуващия Артаксеркс II, според слуховете бил насърчаван от майка им Паризатис да се пребори с него за короната. За да успее да узурпира трона, Кир наел повече от десет хиляди гръцки наемници. Решителната битка се състояла при Гунакса в Месопотамия, но въпреки помощта на тези гръцки наемници Артаксеркс II победил брат си Кир и заповядал да го обезглавят. Оцелелите се опитали да се измъкнат от центъра на Персийската империя и да се върнат в лоното на гръцката цивилизация по южните брегове на Черно море. Те преживявали там, без се намесват във военните походи на Великия цар, но за сметка на това страдали заради планинския характер на терена и лошите атмосферни условия.
Тази история била обезсмъртена от историка Ксенофонт от Атина. Но още преди да се появят неговите творби, неуморният атински памфлетист Изократ по време на олимпийските игри от 380 г. провъзгласил, че трябва да се предприеме панелински военен поход срещу персите, защото тогава те били най-слаби. По-късно той повторил своя призив пред бащата на Александър – Филип, който поради свои съображения се заел с организирането именно на такъв поход, ала бил принуден да остави завършването му на Александър.
Тези удивителни перипетии или поврати на съдбата (като победите на Александър над персите) били коментирани много точно в Атина през 330 г. от прочутия атински оратор Есхин:
Не е ли персийският цар този, който искаше да отнеме на гърците земята и водата само защото бил господар на цялото човечество от земите, където слънцето изгрява, до земите, където слънцето залязва? Не е ли той монархът, който сега се бори не да владее света, а да спаси своя живот?
Както се оказало впоследствие, Дарий III загубил не само царството си, но и живота си. И оттогава насетне светът – вече светът на Александър – никога не бил същият.
Глава 3
Младостта на Александър (356–334 г. пр.Хр.)
Гръцкият биограф Плутарх – нашият най-добър и много често единствен източник за първите двадесет години от живота на Александър, – съобщава за една нашумяла в древността история:
Филип току-що бил превзел Потидея на Халкидическия полуостров, когато почти едновременно получил три съобщения: първото гласяло, че Парменион постигнал голяма победа срещу илирите, второто било посветено на победата на неговия расов жребец в конните надбягвания на олимпийските игри, а едва третото било относно раждането на сина му, наречен Александър.
Вече познаваме македонския цар Филип II и неговия най-виден военачалник Парменион. Илирите по традиция били враждебно настроени към македонското царство и открай време създавали сериозни проблеми по западната му граница. Олимпийските игри от край време били най-престижните от всички панелински празненства. Майката на Александър, Олимпия, четвъртата съпруга на Филип, била гръцка принцеса от Молосия в Епир (на юг от Илирия), която родила Александър в Пела (административната столица на Македония). Името Александър вече било използвано от царуващата в Македония династия. 1111
Името е подбрано напълно подходящо, защото Александър означава „предводител на мъжете“ (гр.). – Б.пр.
[Закрыть]Но самият факт, че това име било алтернативно за Омировия Парис, може би също може да ни обясни страстното увлечение на Александър по всичко, свързано с Омир.
Разбира се, ние не сме задължени да приемаме съвсем стриктно хипотезата за историческата достоверност на всичко около тези забележителни хронологични съвпадения, на които Плутарх набляга. Обаче един пасаж в неговите описания все пак може да ни разкрие много за всичките основни характеристики на сложната и донякъде трудно разбираема наследственост при Александър. Илирите, заедно с пеоните от север и траките от североизток и изток, са причинявали най-сериозните затруднения в царуването на много от македонските владетели. За Филип победите над тях са били предварителни условия за по-сериозната роля на Македония на Балканския полуостров, която замислял. Той успял да ги победи, защото притежавал най-добрата войска на този полуостров, водена или лично от него, или от много способния пълководец Парменион. Победата на коня на Филип на олимпийските игри символизирала както процеса на културното приобщаване на Македония към гърците (процес, който той всячески поощрявал в своето царство), така и все по-доминиращата й роля, която той искал да й осигури в гръцкия свят, простиращ се на юг от долината Темпе, т.е. границата на Македония със съседна Тесалия. Колкото до телесната връзка между Филип и Олимпия, някои източници твърдят убедено, че от родителите си Александър е наследил много странната комбинация от лидерски качества и страстен мистицизъм. От друга страна охлаждането на чувствата между родителите му е довело до отчуждаването на баща му към него, което той възприемал като заплаха срещу възможността в бъдеще да наследи македонския престол. Дълго Александър се опитвал да преодолее заседналото в него чувство на несигурност, като го компенсирал по различни начини, ала не всички от тях били приятни или положителни.
Все пак е доста важно да не се увличаме по психоанализата или поне така, както тя е представяна от Фройд. Можем да преценяваме кариерата на Александър само като външни наблюдатели. Двамата негови лични учители от най-ранните му години били гърци. Единият бил далечен родственик на Олимпия (тъй като бил роден в Епир), а другият произхождал от скалистата област Акарнания. Именно те били отговорни той да получи не само основното си образование (свеждащо се до елементарна грамотност, аритметика и физически упражнения), каквото се полагало на всяко гръцко или македонско момче, но и да получи знанията, необходими на един престолонаследник, комуто е съдено, рано или късно, да се озове на трона на македонското царство.
До края на юношеските си години Александър нямал явен съперник, който да му попречи да наследи баща си, а майка му Олимпия никога не се опитвала да го разубеди от вярата му, че именно той е предопределен от боговете, както по законите на природата, да наследи Филип – най-малко заради нейното първостепенно положение сред останалите съпруги и царици на Филип (които общо наброявали седем).
Също така със сигурност може да се твърди, че тези двама негови учители гърци въобще не са се опитвали да му забраняват да се отдава на доста отрано проявилата се в Александър страст към лова, тъй като тя била възприемана като напълно подходящо занимание за царствените особи. Нито пък го възпирали да се нагърбва с ролята на водач сред младото поколение от македонски благородници. Обаче дори и те може би са останали удивени, както според легендата се смаял самият Филип, щом му разказали за една особено ярка и преждевременна демонстрация на способностите на младия Александър да запазва хладнокръвие и самообладание. Някъде към 344 г., когато бил само на дванадесет години, той успял в това, което не се отдавало на мнозина опитали преди него да се справят с тази много трудна задача – опитомяването на един великолепен и изключително скъп тесалийски жребец, наричан Буцефал („Волска глава“) заради белега по рождение на муцуната си (или от клеймото, поставяно на конете от тази елитна порода). Тогава обаче никой още не подозирал, че един ден Александър ще създаде прецедент, като ще кръсти цял един град на своя любим жребец, безкрайно предан на господаря си както по време на лов, така и на бойното поле.
Александър прекарал повечето от най-ранните си години в околността на двореца в Пела, заедно с майка си и родната си сестра Клеопатра (имал и други природени сестри), за която се говорело, че той бил особено привързан към нея. Докато с Филип било точно обратното: за Александър той все повече се превръщал в далечна, дори абстрактна фигура, защото почти винаги, зиме и лете, бил някъде другаде, често пъти доста далеч, ангажиран с военните си походи. Отчасти за да компенсира тази липса на бащини напътствия, както и за да стимулира вече доказаната необикновена интелигентност на сина си, към 343 г. Филип издал една наистина необичайна заповед, касаеща образованието на сина си. За личен възпитател, наставник и учител на Александър по всички предмети той избрал най-видния възпитаник на Атинската академия, основана от Платон. Навярно са съществували и лични основания за този избор, защото бащата на Аристотел – Никомах – бил личен лекар на бащата на Филип – македонския цар Аминт III. Но не е изключително да е имало и политически основания за това решение, понеже в недалечното минало (през 348 г.) Филип заповядал да бъде разрушен гр. Стагейра – родното място на Аристотел и може би е искал да направи нещо като жест на примирие спрямо оцелелите жители на този град.
Все пак вероятно Филип преди всичко се е ръководел от съображения от интелектуален характер, макар че точната степен на влиянието на Аристотел върху младия Александър остава тема за много спорове. Сигурно царят е искал да подпомогне интересите на младежа към гръцката литература, особено към творбите на Омир. Няма съмнение, че уроците на Аристотел са събудили любопитството на Александър към биологията, ботаниката и зоологията. (По-късно знатният ученик бил така любезен да изпрати на учителя си в Гърция образци от невиждани дотогава екзотични растения от Азия). Обаче би се оказало напълно погрешно, ако ученикът (дори и само донякъде) бъде смятан за мислител от мащаба на Аристотел. Наистина самият Александър имал някои свои идеи, включително и неколцина от тях доста мащабни, обаче той дължи славата си не като човек на мисълта, не като философ, а като човек на действието.
Младият Александър общувал обаче не само с Аристотел, но и с още няколко приятелски настроени към него младежи от Миеза (която била близо до съвременния гръцки град Левкадия). По-късно тези контакти се запазили задълго и имали свое отражение в последвалите исторически събития. Като най-приближен и с най-значителна роля в бъдеще щял да се окаже Хефестион, който (както вече споменахме) станал главен довереник и адютант на Александър, след което се издигнал до един от най-високите постове в новата империя (аналогичен на великите везири при Отоманската империя). Друг член на този кръг от интимни приятели бил благородникът от Горна Македония Харпал, който получил от Александър отговорната задача да управлява хазната на империята. Не по-малко интересно е присъединяването към този кръг поне на трима гърци. Първият от тях – критянина Неарх – не само че се издигнал до адмирал на имперския флот по време на плаването от Индия до Персийския залив, но дори написал мемоари, които се оказали основният източник за Ариан. 1212
Вж. Приложението, т. 22–24 – Б.ав.
[Закрыть]
Като мерило за израстването на Александър като водач и личност, достойна да заеме престола, може да се посочи следният факт: през 340/39 г. Филип го определил за регент на Македония по време на поредното си продължително отсъствие от столицата – този път царят потеглил на поход с главна цел обсадата на Византион и Перинт. Александър тогава бил едва на шестнадесет години, обаче се оказал достоен за тази чест. Внезапно му се наложило да започне поход срещу тракийското племе меди, заплашващо източната граница на Македония – ако все пак не е било ловко замислен от негова страна ход всичко да изглежда така, сякаш наистина надвисвала заплаха. Той не само ги отблъснал, но дал ясен знак какво може да се очаква от него в бъдеще, като основал нов град в гръцки стил, недалеч от столицата на племето. Освен това му дал своето име: Александрополис, както се нарича и до днес. Любопитно е какво си е помислил по този повод баща му, който вече бил основал Филипи (както се нарича и днес) и Филипопол (днешния български град Пловдив).
През 340 г. експанзията на Филип към северна Гърция се разпростряла далеч на изток до Черно море и Пропонтис (Мраморно море). Този дързък поход привлякъл интереса и може би заслужил високата оценка най-вече на две съвсем противоположно ориентирани политически сили: Персийската империя на Ахеменидите, управлявана от Великия цар, и демократичните гръцки градове-държави начело с Атина. През 340 г. Персийската империя представлявала подобие на колос на глинени крака, както бе пояснено в Глава 2. Провинциите, наричани там сатрапии, били по-скоро разединени, а не сплотени, като политическите трусове се разпространявали от единия до друг край на огромната империя, особено през седемдесетте и шестдесетте години на IV век пр.Хр., когато се развихрило мощно въстание в няколко от западните провинции. Но за нещастие това въстание съвпаднало с доста продължителни вълнения в Египет, започнали още от 405 г. Египет бил провинция с много голямо стратегическо и икономическо значение. Всъщност това се случило само три години преди 340 г., когато персийският Велик цар Артаксеркс III бил принуден да налага със сила обединяването на провинциите под неговата власт. Той изпратил войска на помощ на заклетите гръцки противници на Филип, който обсаждал Перинт, вероятно защото се опасявал, че македонският цар ще поиска дял от Мала Азия – опасение, което впрочем било напълно оправдано.
Колкото до Атина, макар че славата й била помръкнала в сравнение с нейното недостижимо величие от V век пр.Хр., тя все още притежавала най-могъщия флот в Егейско море. Той бил използван между другото и за конвоиране на товарните кораби, доставящи в атинското пристанище Пирея жизнено важното зърно от богатите на чернозем Украйна и Крим. Като нападнал Перинт и Византион, Филип застрашавал именно тези доставки в най-уязвимия участък от маршрута на корабите – през Босфора и Хелеспонта (Дарданелите). Очевидно това потвърждава тезата на патриотично настроения атински политик Демостен, който през последните десетина години не преставал да предупреждава своите съграждани: именно Филип е враг номер едно за Атина, а не някой друг гръцки град, нито дори Персия.
По изключение и двете обсади, предприети от Филип срещу Пирент и Византион, не се оказали успешни. На практика това били единствените две поражения в неговата военна кариера. Но по-късно през същата 340 г. той успял да залови целия гръцки флот, плаващ към Пирея. Така през 339 г. чрез действията си доказал, че Демостен бил напълно прав да предупреждава атиняните за дебнещата ги опасност. Филип мълниеносно прекосил Тесалия и вероятно избягнал известния Термопилски проход, след като стигнал до Фокий и се заел с обсадата на близкия град Елатея. Демостен се видял принуден да впрегне цялото си ораторско изкуство и значителните си дипломатически умения, за да организира съюз на гръцките градове срещу нашествието на Филип. Този съюз се крепял основно на Тива, която тогава притежавала най-силната сухопътна войска в Гърция и представлявала най-значителната военна сила (обаче след армията на Филип). През есента на 338 г. войските на Филип нанесли катастрофално поражение на гръцките съюзници при Херонея в Беотия.
Александър, както вече споменахме, станал регент на Македония едва на шестнадесет години. А когато навършил осемнадесет, бил избран от Филип да оглавява общото командване на най-елитната част от македонската войска – гвардейската кавалерия. Само това говори достатъчно за мъжеството и смелостта на Александър и за вярата на Филип в пълководческите умения на сина си. Дори се говорело, че той го отличил с правото лично да оглави атаката на конниците, която се оказала решаваща за изхода на битката. Свободата на гръцките градове-държави – оплаквана в толкова много произведения на изкуството – намерила смъртта си в полето край Херонея. След битката Филип поверил на Александър още една задача с огромно символично значение. Телата на загиналите атиняни били кремирани според техните традиции и прахта положена с тържествена церемония в дървени урни, които трябвало да бъдат върнати на близките на жертвите, за да ги погребат достойно. Филип избрал именно Александър да оглави почетната стража, придружаваща урните по пътя до Атина. Именно тогава за пръв и последен път Александър посетил Атина, наричана от учителя на Аристотел – Платон – „крепостта на мъдростта“.
Оттогава нататък Филип се превърнал в неоспорим – или поне без съперници – политически и военен господар на Гърция. Той затвърдил владичеството си, като оставил свой гарнизон в Тива и в още няколко града в централна Гърция, а през 338/7 г. основал Коринтския съюз (както вече изтъкнахме). Филип, като хегемон или водач на Коринтския съюз, сключил редица двустранни съюзи и споразумения с отделните, подчинени нему гръцки градове, като повечето от тях били управлявани от олигарси (малка или дори много малка група от много богати граждани). Съгласно прецедента от Втория Атински морски съюз (378–338 г.), подчинените на Филип гръцки съюзници трябвало да изпратят свои делегати за постоянно заседаващия синедрион или управляващ съвет, чиито функции се свеждали до взимане на решения или по-скоро до потвърждаване на решенията на Филип, определящи политиката на Коринтския съюз. Коринт бил избран като седалище на този съвет заради централното му стратегическо положение на гръцкия полуостров. Но Коринт бил център и на едни от най-известните панелински религиозни празненства – истмийските игри, провеждани през две години. Именно там през 481 г. няколко гръцки градове-държави положили клетва да се съпротивляват докрай на нахлуването, с което ги заплашвал Великият цар на Персия Ксеркс. Първото решение, взето от съюзниците на Филип от този съвет (от името на Коринтския съюз), се отнасяло до планирането на панелински поход срещу Персийската империя, очевидно като възмездие за окачествяваното от гърците като светотатствено нашествие на Ксеркс и за безмилостното опустошаване на Гърция през 480/79 г.
Разбира се, именно Филип бил избран да оглавява замислената от Коринтския съюз наказателна експедиция, при това с абсолютни пълномощия. Обаче в този замисъл никой не предвиждал роля за младия Александър. Въпреки че вече навършил двадесет години, той трябвало да остане на заден план и както в 340 г. да се задоволи с титлата регент на Македония, докато цялата тежест – и съответно цялата слава – по завоюването на Персия оставали само за баща му. Обаче преди Филип да се присъедини към своя авангард, който вече бил изпратил в Мала Азия под командването на Парменион, той бил убит (на четиридесет и шест години). Каквато и да е била мотивацията на цареубиеца, това престъпление било извършено по възможно най-публичния и символично впечатляващ маниер, точно когато Филип бил в разгара на веселието на пира по случай сватбата на дъщеря му Клеопатра в древната церемониална македонска столица Егея (където по традиция погребвали македонските царе).
Много гърци, особено жителите на градове като Тива – които трябвало да търпят наложените им от Филип македонски гарнизони, за да бъдела гарантирана тяхната „свобода и автономия“ – застинали от ужас. Струвало им се, че македонците отново ще се върнат към старите си обичаи – „варварите“ (както гърците от векове наричали македонците) ще се впуснат в нескончаеми и примитивни династични междуособици, а центробежните сили, временно укротени от Филип, ще разкъсат царството. Разбира се, те не включвали в разсъжденията си Александър. Каквато и да е била ролята му в убийството на Филип (ако Александър въобще е бил замесен), то именно той се оказал най-печеливш от тази промяна – първо от това, че въобще се стигнало до убийството на Филип, и второ, че било извършено точно по този показен начин, както и трето: че се случило тъкмо в този момент.
Спечелил след това подкрепата на благородника Антипатър, Александър използвал убийството на баща си като претекст и извинение, за да се отърве от потенциалните съперници за престола и от действителните си политически противници. В подобни дела Александър винаги е бил безмилостно жесток. Македонската армия се вслушала в подканата на Антипатър и провъзгласила Александър за цар. Тогава той незабавно се отправил на поход на юг към Коринт, за да подложи на натиск общогръцките представители от Коринтския съюз да потвърдят позицията му на наследствен хегемон – като наследник на трона на баща си. От това следвало, че именно той трябвало да приеме и поетата от Филип отговорност за оглавяването на вече започналото нахлуване в Персийската империя.
Но преди да поеме начело на войската към Азия, той бил длъжен да се справи с непосредствените заплахи по границите. Също като някои гръцки градове-държави от южните части на полуострова, част от варварските северни съседи на Македония изтълкували убийството на Филип като отдавна очакван сигнал за настъпването на по-щастливи дни за тях, тъй като очаквали отслабване на македонското царство – подобно на времето преди да се установи властта на Филип. Ала те се оказали не по-малко горчиво разочаровани. През 335 г., при един брилянтно замислен, координиран и осъществен военен поход Александър притиснал тракийското племе трибали, като за целта прекосил с войската си високопланинския проход Шипка (2600 м надморска височина). После поел още на север, достигнал до Дунава и се прехвърлил на отсрещния бряг, очевидно възнамерявайки да го превърне в северна граница на Велика Македония. Този поход останал като класическа демонстрация на вниманието, което Александър непрекъснато обръщал на стратегическата необходимост от опазване на тила си, което недвусмислено доказва, че е бил по-мъдър в сравнение с повечето двадесетгодишни хлапаци, за какъвто го представял Демостен. Накрая Александър повел войската си на запад срещу илирите (упорити противници на Филип още от началото на петдесетте години на IV век пр.Хр.), като именно тогава демонстрирал значението, което придавал на моралния фактор като изключително важно условие за извоюване на победата (също като Наполеон).
По това време станал пословичен късметът на Александър в битките. Например Плутарх на младини посветил няколко свои съчинения на тази тема. Но това не бива да се преувеличава, тъй като добрият пълководец до известна степен сам кове бойното си щастие. Въпреки това за Александър наистина бил истински късмет това, че през есента на 335 г., тъкмо когато най-после успял да приключи с умиротворяването на илирите, получил вестта за поредното масово въстание на гърците срещу македонското владичество, като отново начело била Тива. Въстанието всъщност избухнало заради лъжливата вест, че Александър бил убит в сражение далеч на север. Само за две седмици въстаналите гърци наистина преживели двоен шок. Македонската войска обсадила Тива, като начело на нея бил Александър, съвсем жив и напълно здрав, така че разгромените гърци най-после започнали да го приемат абсолютно сериозно. Александър и този път доказал умението с изключително висока скорост да придвижва войската си (само за дванадесет дни македонците изминали към петстотин км), за да се възползва от изненадата – двата фактора, които през епохите до Филип играели сравнително второстепенна роля в конвенционалните гръцки войни.
