Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"

Автор книги: Пол Картлидж (Картледж)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 21 страниц)

Тези войни, водени както по суша, така и по море от цяло едно поколение, сред най-разнообразни и предимно трудно проходими терени, сред ситуации, изискващи способности за стратегически импровизации, принудили гърците да преосмислят прекалено статичния стил, към който по традиция се придържали както при отбрана, така и при нападение. Особено сериозни промени се налагали в тактическата постройка на бойните отреди – тяхната мобилност вече изглеждала много по-важна от абсолютната им твърдост в отбраната. А в стратегическо отношение нововъведенията били още по-драстични. Като пример може да се посочи фактът, че могъщата бойна флота на атиняните направила спартанците едва ли не на посмешище, въпреки че последните редовно, по-скоро ежегодно, опустошавали зърнените посеви в Атика точно преди началото на жътвата (реколтата на селяните около Атина била главно от ечемик). Накрая, през последната и решителна фаза от войната, дори крайно консервативните спартанци се принудили да възприемат тази изцяло нова за тях стратегия. Но още по-важна от тези промени била появата на цяло едно поколение, което израснало без да знае какво означава задължителна военна повинност, нито пък знаело какво е да живееш във военновременни условия. Това, което гърците наричали „статис“ – т.е. вътрешни борби на класова основа, често прерастващи в кървави граждански войни – се случвало все по-често през периода на Пелопонеските войни, както справедливо изтъквал атинският историк Тукидид.

Като пряка последица от тези промени била емиграцията на голям брой млади гърци. От началото на IV век пр.Хр. привикването на наемници от гръцките градове-държави от изключение се превърнало в обичайна практика, както и съответно техните граждани служели като наемници сред войските на съседните градове, за да ги подпомагат в битките срещу враговете им. Изтъкнати личности от древността били наемани или доброволно предлагали услугите си като военни съветници в други градове-държави или царства. Като пример в това отношение може да се посочи атинянина Харидемос, който съветвал Дарий III при битката край Ис. Мемнон от остров Родос бил по-специален случай, понеже наполовина вече бил ориенталец и като такъв бил избран от Дарий III да командва персийската флота – най-младия род войска в Персийската империя.

Едно от последствията от масовото навлизане на наемници във войските на държавите от източното Средиземноморие от началото на IV век пр.Хр. спомогнало за все по-усложнения маниер на водене на войните, при това не само в стратегически или тактически смисъл, но и чисто интелектуален. Зачестило използването на леко въоръжени войскови единици наместо тежко въоръжените, но тромави хоплити – като например пелтастите (появили се за пръв път не в Гърция, а в Тракия и получили името си от много по-леките им щитове). За военни цели били впрягани разнообразни механични приспособления, сред които най-ефективни се оказали торзионните катапулти, способни да засипват защитниците на крепостните стени с дъжд от горящи стрели. През онази епоха били съставени многочислени творби, посветени на изкуството да се побеждават враговете. Една от тях е трактатът по изкуството на военните обсади, написан от Еней Тактика, който вероятно е принадлежал към „Десетте хиляди на Ксенофонт“. Успешните обсади на трудни за превземане крепости си остават сред най-великите победи на Александър III Македонски.

Основните пробивни сили във войската на Филип били елитните кавалерийски и пехотински части, които по-рано или по-късно получили названията гвардейска кавалерия, щитоносци и съответно гвардейска пехота. Кавалерията обикновено се разполагала някъде по десния фланг и била използвана за решителния пробив. В началото, при Филип, към 358 г. тя наброявала само около шестстотин конници, но той непрекъснато увеличавал броя им и към 334 г. Александър наследил елитна кавалерия в състав от три хиляди и петстотин конници. Те, както всички кавалеристи в древността, се затруднявали от липсата на стремена, а освен това не подковавали копитата на конете, обаче компенсирали тези недостатъци с извънредната си ловкост и отлични умения като ездачи, особено при насочването на конете само чрез притискането на коленете си. Всичко, което не им достигало по отношение на бронята или теглото на копията, те наваксвали благодарение на скоростното препускане, превъзходната синхронизация в настъпление, несравнимото си майсторство в ездата и дързостта при атаките. Тази клиновидно построена бойна формация, която Филип наследил от скитите и траките, приличала – според един от античните летописци – на познатия строй на ято от жерави в полет и олицетворявала всичките предимства на клиновидното подреждане преди атака.

Между гвардейската пехота в центъра и гвардейската кавалерия на десния фланг се намирали редиците на хипаспите (щитоносците). Като елитен род войска те били съставени от специално подбрани по сила и ръст войници и се изявявали като истински професионалисти – приблизително като командосите в съвременните армии. В общия боен ред на войската те имали задължението да прикриват незащитения от другите отреди десен фланг на гвардейската пехота и да осигуряват гъвкава връзка между тях и гвардейската кавалерия. Извън бойния строй се разполагали като войскови единици със специално предназначение за операции, изискващи висока скорост на реагиране и издръжливост при преследване на противника на по-дълги разстояния, макар че за този аспект от тяхното приложение, както впрочем и за останалите видове войскови съединения, до нас не са достигнали никакви сведения от епохата преди царуването на Александър. Гвардейската пехота, както и гвардейската кавалерия, се попълвала от новобранци, набирани само на териториален принцип. Отличавали се с това, че били въоръжени със сариса (пика с железен връх, с дължина 5.5 м, изработена от дряново дърво, от две здраво свързани части, която се придържала и насочвала с двете ръце). Пиките на бойците от първите три или дори четири редици стърчали заплашително пред предната линия и придавали на македонската фаланга вид на гигантски таралеж с метални бодли. Размахвайки мечовете си (по-къси от тези на конниците, понеже били предназначени да пробождат броните и гърдите, а не да секат глави с удар от горе, т.е. от седлото) навярно са представлявали ужасяваща гледка, да не говорим, че тази сцена се съпровождала с пронизващия македонски боен вик „Алалалалай!“ Що се касае до гвардейската пехота, то тя била способна сама да поема всичките задачи по отбраната, но последният решаващ удар обикновено бил възлаган на гвардейската кавалерия.

В другите гръцки градове-държави мнозинството от зрелите мъже сред свободните граждани не можели да си позволят да купят снаряжението, необходимо за военна служба като хоплити или конници. Затова те по принуда попълвали редиците на леко въоръжената пехота, която никога не е играла първостепенна роля. Докато във войската на Филип положението било точно обратното: леко въоръжените отряди, независимо дали пешаци или конници, в по-голямата си част не били съставяни от македонци, а от друга страна тяхната намеса често се оказвала от важно значение за изхода на битката. Сред леко въоръжената пехота бихме могли да срещнем агриани, обитаващи една от северните области на Македония, които във войската на Александър играели роля, подобна на тази на „гурките“ 2727
  Гурки – специални, много подвижни (особено в планински терени) и лесно проникващи в тила на противника части, набирани от много издръжливите жители на Непал за служба в британската колониална армия в Индия (вж. Глава 8). – Б.пр.


[Закрыть], както и гръцки стрелци с лъкове, предимно от Крит, където мъжете усъвършенствали уменията си за стрелба с лък най-малко от началото на първото хилядолетие пр.Хр.

Друго основно умение на войската на Филип, подобрено още повече от неговия син, било обсадното изкуство. Вече споменахме за изобретяването на торзионния катапулт под покровителството на Филип. Именно тези огромни съоръжения, способни да изстрелват снопове от горящи стрели посредством катапулти, наподобяващи арбалети, били използвани от Александър при обсадата на Тир (на тях ще се спрем още веднъж по-нататък). Обсегът им на действие достигал до 300 м. Александър използвал също както колесни, така и безколесни (плъзгащи се върху плазове на шейни) катапулти или механични тарани за разбиване на крепостните порти. Освен това по време на царуванията на Филип и Александър обсадните кули ставали все по-високи и по-здрави, а същевременно по-мобилни и по-удобни за приспособяване към конкретните бойни условия. Прилагането на тези механични изобретения позволявало на Филип да съкращава времето за обсада от месеци или дори години на седмици или дори броени дни. Всъщност само два пъти Филип претърпял провали по време на обсадите, като нито в един от тези два случая последиците не били катастрофални за преследваните от него цели. Докато на Александър му било необходимо доста време, за да усъвършенства обсадните техники, обаче както скоро ще се убедим, това зависело от фактори, които били извън неговия контрол.

Тези средства за водене на война се споявали в една обща почти непобедима военна машина, която поне след 353 г. не познавала поражение. За това голяма лична заслуга имал Филип, макар че той често бил облагодетелстван от външните обстоятелства. През 368 г., когато бил изпратен като заложник в Тива – най-могъщата военна сила в Гърция по онова време, Филип усвоил много от военното изкуство на гърците. Върху него като пълководец и стратег голямо влияние оказало тригодишното му пребиваване в града на прочутите и много талантливи гръцки стратези Епаминонд и Пелопидас, както и присъствието му в дома на един от тогавашните гръцки военачалници – Паменес. Той, както и синът му Александър например са заимствали от тези гръцки стратези идеята за подреждането на войската преди атака под ъгъл спрямо бойната линия на противника, както и концентрацията на елитни войскови съединения на единия фланг за нанасяне на пробива, който обикновено се оказва решителен за изхода на битката. Освен това върху стратегическото мислене на Филип са повлияли обстоятелствата, при които той се озовал на македонския трон – смъртта на брат му след сериозно поражение, нанесено от илирите по западната граница, както и изправянето срещу врагове от всички страни – опасности надвисвали както от гърците, така и от другите съседи. Уроците, които Филип усвоил и после се заел майсторски да прилага, се свеждали до такива постулати, които на пръв поглед могат да ни се сторят елементарни, но са извънредно трудно постижими на практика (сред които „Съединението прави силата“, „Сигурната победа е в пряка зависимост от численото превъзходство“ и „Професионализмът във военното дело може да увеличава десетократно мощта на войската“).

По отношение на дисциплината Филип бил безмилостно строг. Зад бойния ред на своите фаланги той подреждал редици от конници със задачата да възпират дезертьорите. Веднъж разжалвал един от командирите на наемниците само защото последният дръзнал да се изкъпе с топла вода – тогава това било привилегия, запазена само за родилките. Той неуморно обучавал и проверявал войниците си. В тази насока го вдъхновявал примерът не само на тиванците, но и на спартанците – последните научили Филип да цени и развива уменията на войниците да действат единно в бойния строй. Той намалил броя на оръженосците на един за всеки десет (докато всеки гръцки хоплит се съпровождал от един оръженосец) и така принуждавал войниците си сами да носят личния си багаж при всеки по-дълъг поход. Това решение се оказало изключително полезно за походите на Александър, защото довело до рязко намаляване на обозите, следващи навсякъде войските и възпрепятстващи бързото настъпление, маневриране и прегрупиране. При операциите си в различни зони от Балканския полуостров Филип за пръв път превърнал дългите разстояния във фактор, който вече нямал решаващо значение за развоя на поредната война. Той успял да смути Демостен, като доказал, че е способен да се сражава по всяко време и през всеки от годишните сезони – което се сторило крайно неспортсменско на живеещите в охолство атински политици, които не изгаряли от желание да потеглят към бойните полета. Казано накратко, Филип превърнал войната в една игра със съвсем нови правила и преобразил македонската армия в най-могъщата военна машина на Балканския полуостров.

Ако Филип въобще допускал някакви слабости във военно отношение, то те се ограничавали само до флота. Той нито наследил, нито развил могъщ боен флот, макар че при завоюването на гръцките градове Амфиполис (357 г.), Метон (354 г.) и Олинт (348 г.) той се сдобил с достъп до първокачествени и удобни за контролиране пристанища. Очевидно това обяснява защо той винаги се отнасял снизходително към Атина – единствената гръцка държава, която била способна да компенсира този негов недостатък при замисляното от него нашествие в пределите на Персийската империя. Но за разлика от баща си Александър можел да си позволи по-твърда политика спрямо Атина, след като преценил – напълно правилно, както се оказало впоследствие – че можел да се справи с персите не само без помощта на атинския флот, но и въобще без подкрепа по море. Това би могло да послужи като красноречива илюстрация на диалектическото взаимоотношение между чисто военните и политическите фактори.

Обаче в представите на младия Александър липсата на могъщ боен флот в никакъв случай не изглеждала като най-сериозния недостатък в грижите на баща му Филип за усъвършенстването на македонската войска. Съществувал друг проблем, който създавал много повече грижи на Александър – заедно с войската той наследил от Филип и висшия офицерски състав. Поне отначало тези опитни, калени в походи и сражения командири въобще не вярвали, че Александър притежавал божественото право на неоспорима от никого власт, а освен това тогава той бил още съвсем млад и неизбежно се очаквало да му липсва опит при взимането на отговорни решения. Така че се налагало да извоюва правото на върховен съдник по всички въпроси, свързани с войската. Но преди всичко той трябвало да наложи волята си над изтъкнатите македонски пълководци, сред които изпъквал най-вече Парменион, аристократът от Горна Македония, комуто Филип възлагал най-отговорни военни задачи още от началото на царуването си (приблизително след 350 г.).

През 336 г. Парменион бил приблизително на 64 г. или над три пъти по-стар от Александър. През пролетта на същата година Филип го изпратил в Мала Азия, за да създаде там стратегическо предмостие за основната група македонски войски. През 334 г. Парменион все още се намирал там, но вече в ролята на втори по ранг командващ в македонската войска след Александър. На този пост той се задържал до смъртта си – или по-скоро убийството му през 330 г. Той обаче не принадлежал към кръговете, близки на Александър. Както вече отбелязахме в Глава 4, един от синовете на Парменион – Филота, командвал гвардейската кавалерия, докато другият му син Азандър бил командир на „продромоите“ (конните разузнавачи), а пък третият му син Никанор оглавявал елитната част на хипаспите (щитоносците). Зет му Коний бил начело на един от шестте полка от гвардейската пехота, в която войниците били набирани от населението на Горна Македония, по-точно от кантона Елимея (или Елимиотис). Приятелят на Парменион – Хегелокус – командвал ескадрон от гвардейската кавалерия в битката край Гавгамела. След битката при Ис друг негов приятел – Полиперхон – поел командването на един от останалите полкове от гвардейската пехота, съставен от войници от Тимфея (друга област в Горна Македония). И тримата сина на Андромен, които били приятели на Филота, през различни периоди командвали по един от шестте полка от гвардейската пехота.

Тези опитни командири, взети заедно, съставлявали доста влиятелна група сред висшите офицери на македонската войска, като в центъра бил самият Парменион, който, ако може да се изразим така, бил по-скоро „човек на Филип“, отколкото на Александър. Самият Парменион не отстъпвал на Александър по темперамент и кроял доста амбициозни планове за своята бъдеща роля в управлението на Азия, но бил прекалено консервативен и строго придържащ се към традициите, поради което се превърнал в изключително сериозно препятствие за плановете на младия Александър. Според мен, ако се съпоставят всичките тези факти, ще можем да си обясним защо Александър пожелал да отстрани Парменион от заемания от него висш пост в командването на войската, т.е. веднъж и завинаги да го отстрани от пътя си. Дори и с цената на убийство, ако то се е оказало единственото средство за постигането на тази цел.

Това обяснява защо през 330 г. Парменион бил оставен от Александър в Ектабана и защо доверени лица на царя непрекъснато следели ходовете на Филота. В съчиненията на Ариан намираме доказателства за опитите на дворцовата клика от онази епоха, целящи компрометирането на Парменион, като няма съмнение, че първоизточникът на тези сведения е бил Калистен. Мрачните епизоди от 330 г. (когато били екзекутирани Парменион и Филота) ни подсказват също, че докато оценяваме шеметната кариера на Александър като главнокомандващ, не трябва да изпадаме в увлечение по анахронизмите. Налага се не само да проверим по-старателно обстоятелствата, които помогнали на Александър да се сдобие с неоспоримата от никого върховна власт – примерно през 328 г. (когато убил собственоръчно Черния Клейт) или при коронясването му през 336 г. или през 334 г. (когато започнал походът към Азия) или дори през 331 г., когато сразил за пореден път войските на Дарий III.

След екзекуцията на Парменион и сина му Александър се заел с прочистване на висшите офицери в своята войска. След това вече никой висш офицер не получил толкова много власт, каквато дотогава притежавал Парменион. Александър не се ограничил само с това прочистване на редиците на своите пълководци, а разпределил командваната дотогава от Филота гвардейската кавалерия отначало между двама командващи, които едновременно получили титлата „хипарх“ (командир на конницата). Единият от тях бил Хефестион, който несъмнено бил протеже на Александър. Другият бил Черния Клейт, брат на дойката на Александър – същият Клейт, който спасил живота на Александър в битката при Граник (вж. Глава 6). Неговото назначение несъмнено целяло да бъдат успокоени по-старите македонски воини, които не одобрявали прекалено прибързаните смени на офицерите и негодували срещу издигането на Хефестион, защото той не се бил отличил с нищо в битките.

Обаче Клейт, за свое нещастие, бил прекалено консервативен и упорит поддръжник на традициите. В Мараканда през 328 г. дръзнал да припомни на Александър какво дължал на баща си Филип и на другите създатели на могъщата македонска войска, като същевременно не скрил негодуванието срещу опасностите от поощряването на офицерите от аристократичните фамилии за сметка на по-способните, но лишени от знатен произход командири. Оказало се, че Клейт обсипал Александър с никому непозволени упреци, при това в крайно неподходящ момент, за което се наложило да заплати с живота си.

Така че в края на 327 г., ако не и по-рано, хипархите във войската станали двама. Удивителното е това, че те били със съвсем различни характери и способности. Хефестион доскоро бил командир на един от ескадроните в гвардейската кавалерия, но общо взето не блестял с нищо, докато Клейт бил тъкмо противоположното. Сред бъдещите хипархи от новото поколение изпъквали онези, които днес ние можем да наречем маршали на новосъздадената от Александър империя: Хефестион, Коний, Пердика и Кратер. Колкото до озадачаващото присъствие на Коний в този поход, въпреки че бил зет на Парменион и братовчед на Филота, то обяснението е много просто: Коний побързал да промени възгледите си, за да се приспособи към промяната в обстановката и се обявил за горещ привърженик на Александър.

Но дали промяната в кавалерията се ограничила единствено до преименуването на командирите на ескадроните на хипархи? Древните източници за съжаление не ни съобщават повече подробности. Съвременните историци предполагат, че всичко това било съпътствано от радикални промени в етническия състав на кавалерията. Но поне знаем със сигурност, че през 324 г. Александър разпределил копиеносци от ориенталски произход да служат в едни и същи войскови части заедно с войници от македонски произход. Това ни дава основания да допускаме, че след 330 г. тази практика станала повсеместна, защото Александър вече я прилагал за стрелците с лъкове и копиехвъргачите. Ако тази промяна е станала толкова рано, то това би могло да ни помогне да разберем на какво се е дължало фаталното спречкване между Александър и Клейт през 328 г., както и възраженията на Клейт срещу политиката на Александър към ориентализация на империята чрез промяна на церемониалите в гръко-македонския царски двор през 327 г. (така наречената „проскинеза“). Специално по последния пункт Александър бил принуден да отстъпи. Обаче нищо и никой не бил способен да възпре неговите намерения да попълва редиците на войската с младежи от немакедонски произход. Сериозните промени във висшето командване и ориентализацията на войската след 330 г. ни се струват сега като двете страни на една и съща монета, като и двете еднакво добре отразяват силното желание на Александър да бъде гарантирана пълната му самостоятелност при взимане на решения (вж. Глава 8).

Още от самото начало на похода към Азия Александър обявил намерението си да завладее и да господства над цяла Азия. Тази концепция била доста неопределена, което позволява да бъде интерпретирана както политически (насочена само срещу съществуващата тогава Персийска империя), така и географски (ориентирана към по-обширни владения под скиптъра на Александър). Ако се възприеме вторият вариант, то границите на неговите завоевания биха могли да обхващат земите чак до края на света, при това в буквалния смисъл – до океана. Проблемът на Александър се свеждал до това каква точно стратегия да подбере, за да постигне тази толкова висока цел. Тук е редно да си припомним мъдрите слова в класическото военно ръководство „За войната“, написано от пруския генерал от XIX век генерал Карл фон Клаузевиц: „Стратегията оформя плановете за водене на войната, поради което на по-висше ниво тя граничи с политическата наука или по-скоро двете се явяват като едно цяло.“ Но Александър рядко е възприеман като политически мислител. Все пак политиката му към по-широко етническо разнообразие в състава на неговата войска и разместванията сред висшето командване са доказателства в подкрепа на предположението, че доминиращите съображения, скрити зад решенията на Александър са имали по-скоро политически характер.

Стратегията на Александър при нейното практическо прилагане се подчинява на седем основни принципа: максимално натрупване на военна сила; решителна концентрация на силите в точките от решаващо значение за изхода на битката; бързина; изненада; затвърдяване на победата с преследване на отстъпващия противник незабавно след битката; подготвяне на стабилни тилови бази и на последно място – надеждни комуникации. Блестящото прилагане на тези принципи от страна на Александър илюстрира необикновените му способности на стратег. Особено ярко изпъкват следните пет епизода: походът от 335 г., войната по море през 334–332 г., обсадата на Тир през 332 г., битката при Гавгамела през 331 г. и битката при Хидасп през 326 г.

Когато през 336 г. няколко от гръцките градове-държави узнали за смъртта на Филип и вдигнали въстание срещу македонците, Александър се принудил да нахлуе с ускорен ритъм в централна Гърция, за да ги подчини и да ги принуди да подновят клетвите си за вярност според клаузите на Коринтския съюз. Гърците много скоро от собствен опит се убедили, че Александър съвсем не бил „само едно хлапе“, както се опитвал да ги убеждава Демостен. (Някои римски политици повторили същата грешка три столетия по-късно, като подценили двадесетгодишния Октавиан, който на тридесет и шест години станал император Август). Въстанието на гърците срещу Македония имало изгледи за успех, понеже точно тогава Александър бил ангажиран с други, по-сериозни проблеми. За гърците ситуацията през 335 г. изглеждала обещаваща, като щастливо напомняне за доброто старо време, когато на македонския трон стоял Филип, въпреки че от него доста си били изпатили при битката до Херонея.

Още от първите месеци на царуването си Александър се сблъскал със сериозни затруднения едновременно от всички посоки (откъм източната, северната и западната граници – причинявани съответно от трибалите, пеоните и илирите). За да подсигури границите на царството и да демонстрира намеренията си да задържи властта си над Македония, той трябвало незабавно да потегли на поход. Но общата картина била далеч по-сложна, тъй като се касаело не само за граничните затруднения със северните съседи, които не били от гръцки произход, но и за да гарантира подчинението на целия Балкански полуостров. С оглед на подготвяната от него експедиция към Персия, която вече започвала и която Александър жадувал да извърши колкото може по-скоро, той бил длъжен да си подсигури тила откъм Гърция. Едва след осъществяването на тази цел той можел да повери властта там на свой доверен наместник и повече да не се безпокои от мисълта за евентуално завръщане от Азия в южните райони на Балканите и по-специално в Гърция с цел умиротворяването на градовете-държави – както това, примерно, се наложило на спартанския цар Агесилай през 394 г. Това обяснява защо той не се задоволил просто да потуши бунтовете сред съседните племена, населяващи пограничните региони, а продължил доста по-нататък на север чак до брега на Дунава, който той възприемал като естествена граница на македонското царство. Това обяснява и суровото му отношение към южните му съседи – гърците, които заради неверни слухове за гибелта му в земите на илирите, се вдигнали на въстание начело с Тива.

Разбира се, през 340 г., когато бил само на шестнадесет години, той вече действал като регент на баща си и в това си качество провел една успешна операция в Тракия. Освен това Александър оглавявал отличната атака на гвардейската кавалерия по време на прочутата победа на македонците над обединените сили на Тива, Атина и другите гръцки градове край Херонея през 338 г. Но походът на север, като съставна част от кампанията през 335 г. изисквал предварително планиране, разумно обмисляне, импровизиране на място пред лицето на неочаквано възникнали препятствия както от метеорологичен, така и технологичен характер, но преди всичко – уверено и вдъхновяващо водачество.

Всичките тези качества, както и още много други, Александър демонстрирал като успял да избегне срутването на обоза от талигите при преминаването с войската си през тесния планински проход Шипка; като разположил стрелците с дългобойните лъкове така, че да прикриват с горящите стрели преминаването на основните сили през Дунава върху набързо приготвени на място кожени мехове, натъпкани със слама; като ужасил илирите, показвайки им уменията на македонската войска в атака и контраатака. Наистина и по време на тази балканска кампания Александър имал необикновен боен късмет. Например едва успял да укроти вечно създаващите проблем илири, когато научил за второто въстание срещу неговата власт, вдигнато от гърците, заблудени от лъжливите слухове за смъртта му. Само за две седмици Александър превел войниците си на цели петстотин км в южна посока и през най-малко очаквания маршрут (заобикаляйки опасния Термопилски проход) се озовал пред стените на Тива, съчетавайки елемента на изненада с невъобразимото дотогава ускорено напредване.

Затова била толкова голяма изненадата – или по-скоро шокът – на обсадените тиванци, които в първите мигове не искали да повярват, че Александър сам се явил с войската си в околностите на Тива. Въстанието на тиванците било смазано за съвсем кратко време, като Александър успял да докаже необичайните си умения да организира обсадата. Но това, което последвало, било по-скоро политически, отколкото военен акт, напомнящо ни отново за най-известния, макар и често тълкуван неправилно постулат на Фон Клаузевиц „войната е продължение на политиката, само че с други средства“. През 335 г. Александър почти изравнил Тива със земята, което не било нищо друго, освен акт на политически тероризъм, предназначен да сплаши всички гръцки градове, които евентуално можели да хранят илюзии да се отърсят от контрола на македонците.

И така само за шест месеца Александър успял не само да укрепи сигурността в македонското царство (сърцевината на бъдещата му империя), но и да подсигури надежден тил за подготовката на елитните сили от македонската армия за нахлуване и завоюване на Азия. По този начин двадесет и една годишният цар доказал убедително, че притежава зрелостта на опитен пълководец въпреки младата си възраст.

Гръцките източници винаги са били подвластни на тенденцията да преувеличават числеността на персийските войски, за да придават повече блясък на гръцките победи. Но ние трудно можем да повярваме, че през 480 г. Ксеркс Велики изпратил 1207 бойни кораба край остров Саламин. Вероятно истинският им брой е бил наполовина по-малък или дори би трябвало да се намали до една трета от тази цифра. От друга страна обаче, през петото и четвъртото столетие пр.Хр. нито един персийски цар не е можел да поддържа в източното Средиземноморие боен флот с повече от триста кораба. Вероятно толкова противникови кораби Александър е очаквал да се появят срещу него през 334 г. Наистина такива ключови области като Финикия и Кипър, където се базирал персийският флот, от десетина години се бунтували срещу персийското потисничество. Но това още не давало на Александър основания да се надява, че Финикия и Кипър няма да воюват срещу него.

Затова може да се твърди, че следващият щедър дар на съдбата за нейния любимец Александър се състоял в това, че персийският флот не бил мобилизиран навреме от Дарий III, за да се противопостави на прекосяването на Хелеспонт от македонците. Значението на този дар на съдбата ни изглежда още по-голямо с оглед на това, че макар тогава, през 334 г., Атина да притежавала внушителна боен флот от около 400 кораба и след десетина години все още поддържала към 170 от тях, общо във флота на Александър имало само около 160 бойни кораба. Македонският владетел нямал достатъчно доверие на Атина, затова не използвал нейния флот.

В йонийския град-държава Милет през 334 г. Александър разпуснал целия си наличен флот с изключение на двадесет атински кораби. Останала му само една малка флотилия, но тя явно не била предназначена за настъпателни операции по море, а по-скоро служела като плаващ затвор за заложниците – около четири хиляди атиняни, гарантиращи неутралитета на Атина. Според някои източници самият Александър заявил, не без известна доза ирония, че ще победи персийския флот на сушата, като завладее морските бази на Персийската империя. Тази самоуверена закана послужила като пропаганда за повдигане на духа на македонската войска. Но не можела да прикрие факта, че по същество стратегията на Александър на този етап била истинска лудост или ако я оценяваме по-снизходително – извънредно рискована. Тя зависела в крайна сметка от три фактора, два от които не се поддавали на контрол от страна на Александър.