Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"
Автор книги: Пол Картлидж (Картледж)
Жанр:
История
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 21 страниц)
Във всеки случай битката при Ис в Киликия през ноември 333 г. несъмнено изиграла огромна роля за повдигането на духа на Александър и неговите войски. Ако трябва да се вярва на Ариан или на неговите исторически източници, тази победа вдъхнала кураж на Александър да се обяви за легитимен наследник на персийския трон и на цялата империя, като същевременно дръзнал да разобличи Дарий III (който наистина притежавал доста съмнителни права за тази титла) като недостоен узурпатор на престола.
Дарий III предварително изпратил обоза си към Дамаск в Сирия. Той обаче бил заловен от Парменион, което позволило на Александър да се посвети изцяло на своята парадоксална стратегия – да се опитва да победи персийския флот единствено чрез действия по суша. Още от 525 г. гръбнакът на бойния флот на Ахеменидската династия в Средиземно море се формирал от корабите на финикийците – древен народ от отлични мореплаватели, населявали земите на днешен Ливан, както и остров Кипър. Следователно разгромяването на този флот било ключовата задача, на която била подчинена стратегията на действията на Александър по суша. На този етап от азиатския поход на македонската войска всичко било заложено на карта, тъй като през двете години преди и след битката при Ис (между 334 и 332 г.) персите не се отказвали от опитите да сразят войската на Александър.
Под командването на родоския грък Мемнон (чиято съпруга принадлежала към най-високопоставената персийска аристокрация) персите възнамерявали да овладеят чрез флотата си най-важните острови в Егейско море. След това предвиждали да ги използват за предни фронтови бази и да изпратят оттам кораби, войски и злато към Гърция с цел да възбудят недоволство и брожения срещу Александър в тила му. Съвсем не било за пръв път, когато персийското злато можело да изиграе ключова роля в дестабилизирането на континентална Гърция. Мемнон правилно разчитал на успех благодарение на тактиката на повсеместно настъпление и унищожаване на гръцките пристанища, а не на изолирани и внезапни настъпления като това на Александър при Граник. Именно той заповядал да се изпратят три отделно действащи персийски корпуса в тила на Александър в Анадола, което принудило едноокия македонски военачалник Антигон 2525
Един от наследниците на Александър (наричани „диадохи“) основател на царстващата в Македония династия на Антигонидите. – Б.пр.
[Закрыть]на три пъти да спасява Александър от разгромяващо нападение в тила.
По една нелепа случайност Мемнон умрял през 333 г. Ако не е била преждевременната му смърт и ако неговата многообещаваща стратегия била прилагана успешно, може да се спори дали регентът на Александър в Македония – Антипатър – би могъл да се съпротивлява срещу обединените сили на гърците и персите по западното крайбрежие на Егейско море и дали не би се наложило на Александър да се завърне по спешност в Македония. Ала събитията за пореден път се подредили по най-благоприятния за Александър развой, още повече че Антигон спечелил в Анадола три решаващи победи (на което се дължи по-нататъшната му значителна роля в управлението на империята след смъртта на Александър). Така Александър се сдобил с възможността да си позволи най-дълготрайната обсада в историята на азиатския си поход. Този път усилията му били насочени срещу финикийския град Тир. Обсадата на Тир се проточила през първите седем месеца на 332 г., като била съпътствана само от незначителни сблъсъци с остатъците от финикийския и кипърския флот. Всъщност най-сериозна съпротива оказали жителите на Тир. Тяхната солидно укрепена крепост се издигала на почти непревзимаем крайбрежен остров. Единствено притеклите се на помощ на Александър дезертирали кораби от финикийския флот открили неочакван достъп до острова, от което той не закъснял да се възползва. Ако Александър действително заслужава да бъде почитан за вечни времена като велик стратег, то това би трябвало да се отдава преди всичко на уменията му да организира обсади, от които обсадата на Тир е неговият шедьовър.
В края на краищата считаният за непристъпен Тир паднал. Според някои източници Александър се бил заклел, че ако жителите му продължават да се съпротивляват все тъй упорито, щял да разпъне на кръст повечето от тях по протежението на бреговата ивица. Атиняните също били укорявани в миналото за подобни прояви на крайна жестокост след извънредно продължителната обсада на Самос по времето на Перикъл (440/39 г. пр.Хр.). Сега Александър можел да продължи на юг, за да се заеме със следващата обсада, този път на палестинската крайбрежна крепост Газа. Но макар че тук препятствията пред него се оказали по-незначителни, той до такава степен се разгневил на Бат (владетеля на Газа), че замислил за него най-сурово наказание, което да послужи за назидание на всички, дръзнали да се съпротивляват срещу победоносните му воини. Ахил влачел Хектор след колесницата си и така обиколил три пъти стените на Троя, но поне Хектор вече бил издъхнал, преди да бъде завързан и теглен от конете на Ахил. Докато Александър – за да бъдело наказанието по-жестоко – заповядал да вържат Бат за колесницата жив и да го влачат около стените на Газа, докато най-после нещастникът издъхнал в неописуеми мъки. Целта на завоевателя била да се сломи съпротивата както на Тир, така и на Газа, но използваните за това средства откровено граничели със садизъм.
И така, в крайна сметка стратегията на Александър за спечелване на превъзходство по море се оказала успешна, въпреки че изцяло са базирала на благоприятни шансове. Пред него вече бил открит пътят към Египет – жизнено важен за стратегическата му позиция и за икономическото му преуспяване, защото от незапомнени времена Египет играел ролята на житница за целия регион. Там, в Египет, Александър получил като подарък от съдбата това, което почти никъде другаде не заварил в обширната Персийска империя – приятелски настроена към него средна класа. Египет бил завоюван от Кир II Велики (син на Камбиз I) и присъединен от него към Персийската империя още през двадесетте години на V век пр.Хр. Дарий I проявявал жив интерес към делата на египтяните, но неговият син Ксеркс засегнал интересите на могъщата в Египет каста на жреците. В Египет както държавата, така и обществото винаги са притежавали подчертано теократичен характер и жреците от много столетия са били сред управляващите касти – не само на централно, но и на локално ниво, като много често са били най-способните изразители на националните стремежи за самоопределение.
Първото по-сериозно египетско въстание срещу Персия избухнало в средата на петото столетие пр.Хр. Обаче дори този бунт не довел до по-значителни промени, тъй като през периода от 405 г. и 344/3 г. Египет на практика бил независим от персийското управление.
Като възмездие за възмутителна нелоялност на египтяните Артаксеркс III – предшественик на Дарий ІІІ на персийския трон – започнал да преследва египетското жреческо съсловие. Именно по тази причина жреците в долината на Нил приветствали Александър Македонски – те гледали на него като на по-малката от двете злини. Във всеки случай неговото поведение в Египет неизменно създавало впечатление за прекалено ревностно, но все пак – поне привидно – искрено почитане на местните богове и религиозни ритуали, осветени от многовековните традиции в страната на най-древните паметници – пирамидите. В Египет той умело успял да спечели благоразположението на жреческото съсловие особено с жертвоприношението в чест на свещения бик Апис, извършено в старата столица Мемфис. Дори вероятно е бил официално коронясан като фараон в Мемфис на 14 ноември 332 г. (датата е ориентировъчна).
От Мемфис Александър отплувал на север – към делтата на Нил. Според легендите край един от ръкавите на делтата – в Канобик – той лично избрал мястото за бъдещия град Александрия (за официално призната дата на основаването му се приема 7 април 331 г.). Тогава може би никой от съвременниците на събитието още не е подозирал, че този град ще бъде най-голямата от няколкото новопоявили се Александрии, създадени от него, и ще стане столица на царството на Птоломеите – една от бъдещите династия, основана от един от неговите наследници („диадохи“), Птоломей. И освен това ще процъфтява като водещ център на елинистичната цивилизация и култура, завладяла целия Близък изток, а още по-късно – още по-необятната империя на римляните. Именно там евреите от египетската Александрия превели своята свещена Библия на гръцки под названието „Септуагинт“.
След избора на мястото на египетската Александрия македонският цар се решил на едно донякъде озадачаващо и несъмнено крайно рисковано пътешествие до светилището на оракула на бог Амон (Амун) в оазиса Сива, в пустинята отвъд западната египетска граница. 2626
Вж. Приложението, т. 58–68 – Б.ав.
[Закрыть]Относно причините за това загадъчно негово посещение древните източници не са единодушни, а съвременните учени ни предлагат доста разнообразни обяснения както за намеренията на Александър, така и за последствията от него. Последните могат да се разпределят в три доста обширни категории: прагматични, мистични и комбинирани (както прагматични, така и мистични). Лично аз съм склонен към третия вариант.
Каквито и да са били мотивите за пътуване до Сива, те със сигурност са си стрували Александър да поеме толкова голям риск. Поклонението пред оракула на Амон очевидно е имало за него толкова важно стратегическо предимство, че той дори отложил временно постигането на най-важната си цел – разгромяването на Дарий. И така на персийския Велик цар, все още съкрушен заради унизителното поражение при Ис, било предоставено предостатъчно време за прегрупиране на силите, при това точно преди следващата важна – и както се оказало впоследствие – решителна битка.
Този сблъсък станал в Гавгамела – не много далеч от Ниневия (в съвременен Ирак), древната столица на Асирия, чието разрушаване от мидийците в 612 г. по-късно (към 550 г.) подготвило условията за възхода на империята на техните братовчеди – персите. По същество битката при Гавгамела обрекла на гибел тази азиатска империя. Ако проследим стъпките на Александър от Сива до Ливан, ще стигнем до преминаването на река Ефрат край сирийския град Дамаск в началото на август 331 г. Македонските войски се прехвърлили на отсрещния бряг на река Тигър някъде към 18 септември, а битката край Гавгамела се провела две седмици по-късно – на 1 октомври. Повечето изследователи са съгласни, че това е най-умело ръководената от Александър битка.
След като битката при Гавгамела отшумяла, най-важната задача била залавянето на Дарий III жив. Подлото бягство на персийския цар до голяма степен допринесло за поражението на войската му както при Ис, така и при Гавгамела. От личните качества на монарха зависела и слабостта, и силата на древната персийска монархия. Александър вече успял да вземе в плен някои от най-близките роднини на царя. Но за да бъде още по-ефективна неговата пропагандна кампания срещу ориенталския император, той се нуждаел най-вече от самия Дарий, при това жив. Тогава и само тогава македонският цар можел да разчита на физическото и символичното предаване на властта. Усилията, положени от Александър в преследването на Дарий III, наистина били удивителни. Той изминал към 720 км само за три седмици: 400 км от Ектабана (Хамадан в Мидия) до Рага (недалеч от днешния Техеран), а останалите 320 км прекосил за пет дни след петдневен отдих в Рага. При един от най-напрегнатите преходи само за 18 часа той и свитата му напреднали с около 80 км!
За съжаление всичките тези усилия се оказали безрезултатни, защото Бес – далечен родственик на Дарий III и сатрап на Бактрия (северен Афганистан) имал съвсем други намерения. Като се имало предвид колко много зависело от характера и способностите на Великия цар, вече никой в Персийската империя не се надявал на победа срещу Александър под предводителството на Дарий. Заради това през 330 г. Бес заловил Дарий III и го екзекутирал, след което не закъснял да си присвои царската тиара. Александър заварил само все още неизстиналия труп на Дарий III. След като го погребал с царствени почести, той изпратил един отряд, начело с Птоломей, по следите на Бес, който накрая бил заловен, измъчван, унижаван и екзекутиран (вж. Глава 4).
Оттогава насетне той вече гледал на себе си – и съответно се държал – като легитимен наследник на персийската царска династия. Наистина все още не се стремял да пренесе македонския монархичен стил в новите си азиатски владения, а по-скоро се представял за Велик цар на цяла Азия, при това съобразно образите на някогашните персийски владетели. Първият конкретен признак за неговата нова ориенталска политика било триумфалното му влизане във Вавилон през пищната церемониална врата, посветена на богинята Ищар – напълно достойно за всеки наскоро коронясан цар на Вавилон, появяващ се начело на величествена процесия в новогодишния ритуал. И действително той съвсем наскоро щял да се короняса за цар на Вавилон, както вече сам бил поставил на главата си короната на египетските фараони. Още по-красноречиво говорел за бъдещите му намерения фактът, че той избрал за сатрап на Вавилония високопоставения персийски благородник Мазей. С други думи Александър решил, че за да подсигури в завоюваната империя достойна роля за себе си и за наследниците си, първо трябва да спечели на своя страна най-способните от местните управници и да си гарантира подкрепата на управляващата каста сред многочислената персийската аристокрация. Това, че избрал именно Вавилон, за да обяви новата си политика, имало двояко значение. Вавилон не само че бил географски център на Месопотамия, но със сложната си система от напоителни/плавателни канали (за лодки и гемии) и много усъвършенстваната си стопанска администрация той заслужено се славел като най-богатата и най-плодородна провинция в Персийската империя. Единствено Египет можел донякъде да му съперничи.
В новата си роля като Велик цар на цяла Азия Александър неизбежно е стигал до доста противоречиви решения в стремежа си да наложи ориенталски, предимно персийски стил в своя гръко-македонски двор. Това, според слуховете, се потвърждавало не само от поддържането на харем от 365 наложници – по една за всеки ден от годината (практика, имитирана наскоро от един марокански паша). Александър възприел някаква версия на царствените ритуали и атрибутите на върховна власт, залегнали от столетия в церемониите на персийските царе. Дори започнал да събира войници от западните ирански провинции, при това не къде да е, а в редиците на своята най-елитна войскова част – гвардейската кавалерия (вж. Глава 8). От трите групи националности, които най-тясно били обвързани с тълкуванията на Александър за стила на управление и за символите в новата империя – македонците, иранците и гърците – именно последните се оказали тези, от чиито услуги той най-лесно можел да се лиши. По тази причина след пристигането му в началото на юни 330 г. в столицата на Мидия (Ектабана), той разпуснал гръцките контингенти (онези, които принадлежали към съюзниците му в рамките на Коринтския съюз) и с това дал знак, че с панелинския кръстоносен поход е приключено. Но за другия основен проблем, пред който била изправена неговата администрация – помиряването между македонците и висшата управляваща каста в Персия – никога не било постигнато задоволително разрешение.
Следователно Александър не е имал друг избор, освен да действа като Велик цар. Новата цел на завоевателя била да си подсигури северозападните пътища към централен Иран. Непрекъснатите заплахи за целостта на империята на Ахеменидите не идвали от централните райони, а от степните области в Централна Азия. Последвал бунтът на сатрапа на провинция Ария, което принудило Александър да се отклони към Артакоана (днешния гр. Херат в сърцето на Афганистан). Именно там избухнало първото сериозно спречкване между Александър и неговите най-изтъкнати македонски военачалници.
Целият период след убийството на Филота и баща му Парменион през август 330 г. до смъртта на официалния историк на империята Калистен в края на 327 г. бил осеян с непрекъсната мрежа от вероятни заговори срещу Александър, на които той отговарял с крайно жестоки контрамерки. Но в случая по-важно е да обърнем внимание на предпочитанията на Александър спрямо висшата класа в Персия. Още от 336 г. (т.е. след убийството на Филип) Александър започнал да демонстрира застрашителна склонност към жестокост, когато се чувствал несигурен за бъдещето си.
Вероятно в началните дни на октомври 330 г. Александър насочил войските си на юг от Артакоана. През следващите три години той преминал през Дрангеана, Аракозия и Паропамизад, после продължил отвъд трудно проходимата планинска верига Хиндукуш към Бактрия и Согдиана, за да се върне накрая в съвсем наскоро основаната от него Александрия Задкавказка. През всичките тези години спътниците му винаги го виждали жизнен, кипящ от енергия, чудесно приспособяващ се към обстоятелствата, неизменно готов да посреща всякакви безпрецедентно трудни препятствия както в политическо, така и във военно отношение: буйни изяви на див местен национализъм, пресечен планински терен (понякога отчайващо труден и почти непреодолим), пълноводни реки, мъчителни за прекосяване пустини, както и цялата несигурност, съпътстваща всяка партизанска война. Но дори и когато бил най-силно притискан от неблагоприятни обстоятелства, Александър не губел уменията си да се съобразява с нуждите на своите офицери и войници и намирал време да ги подкрепя, ободрява и окуражава. Например заслужава да се спомене за избиването на четири хиляди диви животни, включително лъвове, в местността за сафари край Самарканд по време на организирания от царедворците на Александър празничен лов след изтощителните битки за крепостта, наричана „Согдианската скала“.
За някои познавачи на военното изкуство на Александър най-яркото доказателство за неговия стратегически гений е кампанията за „умиротворяване“ на земите, които днес са в границите на Афганистан и около него в Централна Азия. Наистина тези постижения ни изглеждат още по-смайващи на фона на сериозните политически и културни противопоставяния, търкания и брожения, които понякога кипели в самото сърце на македонския двор. Александър бил добре усвоил урока на баща си Филип да прибягва до династични бракове като могъщо дипломатическо оръжие за предотвратяване на надвисваща война или за ускоряване на нейната развръзка. Затова не очаквал, че неговата женитба през 327 г. с Роксана, дъщеря на влиятелен благородник от Согдиана, предприета единствено поради стратегически съображения, ще събуди толкова мощна вълна на недоволство. Филип също си подбирал жени с „варварски“ произход, които не само че не били македонки, но дори не били гъркини, но това тогава било наложително за неговата политика. Роксана, като ориенталка, също била част от проблема на Александър как да спечели сърцата и умовете на най-преданите си последователи македонци за каузата на ориенталски завой в новото имперско управление. Не е случаен фактът, че разгромяването на последните остатъци от персийската опозиция през 327 г. доста скоро било последвано от заговора на пажовете (вж. Глава 4) и арестуването (както и екзекуцията) на Калистен, официалния историк на Александър.
В основата на проблема се коренели значителни различия в тълкуванията на езика на тялото. Особено при ситуации, характеризиращи се с отчайващо вербално неразбирателство, езикът на тялото и целият показен символизъм се превръщали в жизнено важна среда за комуникации и изразяване на авторитета на владетеля. Особено красноречив е фактът, че всемогъщият Александър не успял да постигне универсалното и толкова желано от него съгласие между македонските и гръцките придворни при изпълнението на ритуалите за изразяване на почитта към монарха. Дори само по това може да се съди за успеха на неговия нов имперски проект като цяло.
Глава 7
Военен стратег
Много ми се искаше да навляза в северен Ирак откъм Турция и да продължа по течението на Тигър до Гавгамела – там, където е станала прочутата битка между Александър и Дарий. Но в Мерсин чух слуховете, че точно сега Ирак използвал химическо оръжие срещу кюрдите в северните райони на страната, така че в крайна сметка се принудих да се откажа от това свое намерение. Политическите усложнения ми попречиха да проследя стъпките на Александър в Турция, затова взех самолета за Карачи, за да се срещна отново с него в Пакистан.
Ан Мъстоу, „Околосветска обиколка: Дванадесет хиляди мили с велосипед“, 1992 г.
Днес съществуват много представи за живота и постиженията на Александър Македонски, което до голяма степен се дължи на различните описания, завещани ни от античните историци. Обаче поне две представи за делото на Александър са извън всякакви съмнения, така че те си заслужават да бъдат споменати. Първо, той бил един от най-екстравагантните личности, съществували някога на земята. Повече от всеки друг владетел Александър е заслужавал почетното прозвище „Велики“. Второ, неговото величие в древността и запазеното му място в историята чак до наши дни се дължи преди всичко на таланта му на военачалник и стратег, на умението му да води войските си към победа.
Ала дори и за Александър, въпреки неоспоримите му победи и бляскавия му възход, могат да се намерят критични оценки. Отново ще цитирам сър Уолтър Роли в качеството на строг и безкомпромисен критик (в четвъртия том на неговата „История на света“):
Изглежда, че съдбата и богинята на щастието (ако ни е позволено да използваме подобни символични изрази) са му приготвили огромно множество от хора, които доброволно и с готовност са подложили вратовете си, за да им наложи своя ярем, както и цели царства, които са го поканили да ги завладее, за да го признаят за техен завоевател.
Ще се опитам да докажа, че последното твърдение е изключително несправедливо по отношение на Александър. Но въпреки това е тъжно, че един от най-запалените почитатели на Александър – Наполеон Бонапарт – заявил с разбираема хиперболизация: „Да завладееш е нищо, много по-важно е да успееш да извлечеш полза от успеха на бойното поле.“
Нека се опитаме да поставим Александър на мястото, което заслужава, както накрая са сторили неговите разбунтували се македонски войници в лагера в Опи, край днешния Багдад, през лятото на 324 г. пр.Хр. В отговор на негодуващите войници Александър произнесъл страстната и изобличаваща реч, за която стана дума в Глава 2. В речта той наблегнал на контраста между величието на техните постижения под неговото водачество и намеренията им да дезертират, да го изоставят и да се отклонят от своя воински дълг. Именно това им казал той – или поне така твърди Ариан:
Вие всички искате да ме изоставите. Добре тогава, вървете си! Но когато се завърнете у дома, разкажете на всички, че Александър, вашият цар, този, който покори и персите, и мидийците, както и бактрите, и сакеите; този, който срази уксите, и аракотианите, и дрангианите; този, който прибави към земите на империята земите на партите, хорезмите и хирканите чак до Каспийско море; този, който прекоси Кавказ отвъд Каспийските врати и продължи през Окс и Танай чак до Инд, докъдето единствено Дионис бе достигал; този, който ви отведе до Хидасп и Ацесин и Хидраот – и до Хифаз би ви завел, да, дори и до там – ако не бяхте изтръпнали от страх; онзи, който ви преведе през огромния океан отвъд двата ръкава на Инд; онзи, който ви водеше, докато прекосявахте пустинята Гедрозия, където никой дотогава не е навлизал с войска, докато флотата вече вдигаше платната, за да отплава покрай брега на земите на индусите към Персия; онзи, който ви върна обратно чак тук, в Суза – кажете им, че него вие сте изоставили, и то на милостта на варварите…
Чрез последното уточнение Александър наистина успял да засегне една доста чувствителна струна в душите на своите воини, макар че като владетел той се отнасял с много по-малко презрение към варварите, отколкото неговите редови македонски войници.
Този риторичен пасаж е от двойна полза за нашите изследвания. Първо, в него се набляга на невероятния и внушителен географски мащаб на завоеванията на Александър – както в чисто военен аспект, така и в политически. Второ, той ни напомня, че всичките ние, учените от съвременността, сме принудени да се осланяме единствено на наличните исторически източници от древността, като например на Ариан. Това ограничение може да не се окаже от критично значение, когато се натъкваме на различия в техните писания примерно за числеността на войските, за различните инциденти и така нататък (макар че дори и това разминаване във фактите понякога е твърде красноречиво). Но е от критично значение, ако се касае за по-важни хроники, както например тези за битката при Граник през 334 г. Наистина ли, както казва Ариан, Александър е нападнал веднага? Или, според Диодор, разпънал лагера за нощта и изчакал утрото, за да нападне персите на отсрещния бряг? За да се справим с подобен основен факт, ние трябва да си зададем още въпроси: например каква всъщност е била целта на древните автори като Ариан или Диодор – да разкриват, да ретушират или да изопачават истината? При по-старателни изследвания се оказва, че отговорът на този въпрос често зависи от нашите субективни преценки, съставяни въз основа на общите ни представи за поведението на Александър. Благодарение на тях ние се опитваме да предсказваме как би могъл да постъпи той в една или друга ситуация. Но тъй като тази концепция, като всяка друга, би трябвало да се основава на същите тези исторически източници, ние винаги ще бъдем застрашавани от риска да се озовем в омагьосан кръг.
В нашите познания за Александър съществуват празноти и от по-друг характер. Наблюдават се противоречия в свидетелствата дори и когато става дума за непосредствените участници в тези исторически събития, записани или преразказвани от древните летописци. В много случаи очевидците са се оказвали забележително неспособни да постигнат съгласие по това как точно е протекла една битка и какво се е случило след нея. Така че всеки съвременен опит за преразказване на тези събития, изобилстващ с обяснения какво се е случило – като оставяме настрани често срещаните неиздържани опити за обяснение на историческите процеси – е достоен само да бъде окачествен като съмнителен, дори откровено неверен. Като метод за историографско описание на военните походи използвам предложения от генерал-майор Дж. Ф. Фулър „метод на присъщите вероятности“. Според този военен експерт „след като се опознае характера и способностите на някой военачалник, след като сме наясно с неговите цели и проблеми, както и с условията, при които той е бил заставен да действа, то е възможно да се състави доста вероятна картина на това, което в действителност се е случило при определен комплекс от условия“. Или поне донякъде вероятна.
Както вече споменахме, късметът на Александър бил пословичен, граничещ с невероятното. При съставянето на една от ранните си риторики Плутарх дори се почувствал задължен да защити Александър от обвиненията, че успехите му винаги се дължали просто на щастливата му звезда. Ала все пак трябва да се признае, че всъщност истинското щастие на Александър е било в това, че се е родил като син на Филип II Македонски и като такъв наследил от баща си най-добрата армия, създавана дотогава в Европа, макар че самият Александър гледал на произхода си с донякъде смесени чувства. Разбира се, бихме могли да добавим, че Филип на свой ред също бил наследил силна войската, обаче той съумял блестящо да се възползва от нея и така постигнал това, което било непостижимо преди средата на IV век пр.Хр.
Парите, както правилно е забелязал Цицерон, подобно и много други мислители от античността, са движещата сила на всяка война. Филип отдавна се стремял да придобие земи, в чиито недра се крият значителни находища от достъпни за рудодобив скъпоценни метали. През 356 г. той завладял златните и сребърните мини в планината Пангея, откъдето – според някои източници – добивал годишно към хиляда сребърни таланта. За да ознаменува новото си владение, македонският цар променил името на град Кренидес (център на рудоносната област) на Филипи. Среброто от тези мини използвал за сечене на монети, които изразходвал за няколко цели: за подкупване на чуждестранни политически водачи (затова Диодор вярва, че Филип постигнал повече с помощта на тракийското сребро в сравнение с чисто военните си победи), а също и за плащане на гръцките наемници. Но освен това Филип изразходвал много злато и сребро за работещите за него гръцки майстори в изработката на усъвършенствани бойни машини. Така например един конструктор от Тесалия създал за македонската войска първия работещ катапулт, изстрелващ горящи стрели. Има свидетелства за активността на Филип, насочена към снабдяването на войската или поне на най-елитните части с изкусно изработени копия, мечове, щитове и шлемове и други атрибути за въоръжение – край един от скелетите в голямата царска гробница във Вергина е намерен железен нагръдник, инкрустиран със злато.
Чак до края на V век пр.Хр. Македония била крайно изостанала във всяко отношение – икономическо, политическо, културно и военно. Дори и при царуването на Филип II производствените отношения си оставали на елементарно ниво. Също както във всички части на съседна Гърция, македонското царство в общи линии било съставено от аграрни общности. Но вместо да доминират дребните земевладелци (както било в Атика) или робите (както при по-заможните атиняни), основната работна сила в Македония се състояла от крепостни селяни от тракийски произход, които обаче все пак притежавали по-завиден статут и били по-добре третирани от илотите в Спарта или пенестите в Тесалия (макар че тези две класи били съставени предимно от гърци). Тук аналогията с пенестите е много уместна, тъй като за разлика от тях македонските крепостни селяни осигурявали икономическата база за управляващата аристокрация, която живеела в охолство и можела да се посвети само на усъвършенстването на уменията си като елитна кавалерия.
Александър преди всичко трябвало да се откаже от идеята да следва неотклонно стратегическите прийоми, използвани от гърците. За тях, гърците, кавалерията служела главно за разузнаване, за разстройване на редиците на противниковите войски, за преследване на отстъпващия неприятел или за прикриване на собствените сили в случай, че се налага те да се спасяват, отстъпвайки от позициите си. Или най-много за смущаване на бойния строй на хоплитите (въоръжените пехотинци) и обсипването им със стрели при спонтанни, но изолирани набези. С други думи – за всякакви тактически цели, освен за нанасяне на решителен удар чрез стремителен пробив в центъра на противниковата отбрана по време на някоя умело замислена битка, водена при наличието на прецизно претеглен стратегически замисъл. Тази роля традиционно гърците възлагали на техните добре обучени отреди от тежко въоръжени хоплити, действащи едва ли не величествено, сякаш извършват религиозен ритуал, с бавно, но неотстъпно напредване, с насочени към врага копия, целящи единствено непредотвратим и неотразим челен сблъсък. Този маниер на водене на война по същество бил крайно консервативен и донякъде аматьорски, при това не само в тактически или стратегически план, но дори и по отношение на използваното въоръжение. Сред руините на Олинт (най-силната крепост в Халкидики, чиито стени Филип изравнил със земята през 348 г.) американските археолози открили щит, за който предполагали, че може да е принадлежал на Архилох – древногръцкия воин и поет, творил три столетия преди епохата на Филип и Александър. Но развитието на военното изкуство претърпяло решителен прелом след Пелопонеските войни (погълнали твърде продължителния период от 431 до 404 г.).
