Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"

Глава 10
Човекът Александър

Сцената с възстановяването на Александър от едва ли не фаталното му раняване в Индия през 325 г. и фанатичните приветствия на неговите войски, когато узнали за изцеляването му, доказва, че той бил приеман едва ли не като необикновено и дори свръхестествено създание. Но що за човек е бил той, ако трябва да се гледа на него именно като такъв, а не като на бог или герой (полубожество) като Херкулес и другите му събратя от древногръцката митология? Дали наистина е бил онзи разумен и разсъдлив Александър, който ни описва Улрих Вилкен? Или изискан кавалер и мечтател, както ни е представен от У. У. Тарн? Или пък титан и фюрер – според визията на Фриц Шахермайер? Или като герой от епоса на Омир – от творбата на Робин Лейн Фокс? Или аморалният и безжалостно прагматичен образ в изследванията на Ернст Бадиан и Брайън Бозуърт? Или никой от гореизброените варианти? Или по нещо от всичките тях? Или нещо съвсем друго? Можете да направите залозите си, дами и господа.

След смъртта на Александър във Вавилон в началото на юни 323 г. пр.Хр. (при донякъде неясните обстоятелства, описани в предишната глава), последвал неизбежният период на объркване и несигурност. Пердика, който се изявявал като маршал на империята и бил сред най-ревностните поддръжници на идеята за укрепване на бойната мощ на македонската войска, съставил документ, който той обявил за сборник от черновите на „последните“ планове на Александър (във всеки случай последните, които владетелят на Азия би могъл да състави преди преждевременната си кончина). Според слуховете тези планове били записани от Александър в неговите „Дневници на експедицията в Азия“ (Хипомнемата), но единственото свидетелство за тях се дава в не много надеждната „Историческа библиотека“ на Диодор. Следователно ние не можем да сме сигурни каква част от тези планове е достоверна и точно пресъздадена, въпреки че нито един план не изглежда като несъмнен фалшификат.

Според Диодор в този документ се споменавало за пет основни проекта. Най-важният от тях, както в политическо, така и във военно отношение, бил посветен на замисъла да се построят около хиляда бойни кораба за предвиждания грандиозен поход по море срещу Картаген (в земите на днешния Тунис), както и срещу другите обитатели на западното Средиземноморие (Либия, Сицилия, Иберия). Разбира се, походът трябвало да се проведе след друг един поход – насочен срещу арабите от Арабския полуостров, за който Александър вече бил започнал сериозни приготовления, преди да умре (или да бъде отровен). Сред останалите четири основни проекта първият бил посветен на издигането на храмове: три в Гърция, три в Македония (включително един посветен на Зевс в Диум – свещен град за македонците, намиращ се в подножието на планината Олимп), както и един изключително пищен храмов комплекс в Илиум (Нова Троя), който пък трябвало да бъде посветен на богинята Атина. Вторият проект предвиждал съоръжаването на гигантска погребална клада във Вавилон, струваща от десет до дванадесет таланта, в чест на починалия в Ектабана през зимата на 324/3 г. Хефестион. Третият проект касаел изграждането на пирамида в памет на бащата на Александър – Филип. Четвъртият план на Александър предвиждал масово преселение на хора между Европа и Азия и основаването на градове и села около тях, за да бъдат заселени там новите преселници (процес, наричан от гърците „синоесизъм“).

Пердика обаче представил предполагаемо достоверния документ на вниманието на войската, за да могат македонски воини да го отхвърлят като онези екстремални проекти на вече бившия си предводител, срещу които те вече се били научили да възразяват, откакто за пръв път (през 325 г.) се противопоставили на заповедта на Александър да продължават с настъплението отвъд индийската река Хифаз. С други думи дори „Дневници на експедицията в Азия“ (Хипомнемата) да не са били съставени или диктувани лично от Александър, те все пак са съдържали проекти, за които неговите войници са вярвали, че са били записани според неговите замисли. Тези планове по един своеобразен начин ни позволяват да се запознаем по-отблизо с Александър като човек, при това в един конкретен етап от неговата кариера, което е особено ценно, след като не разполагаме с достоверна негова автобиография.

Независимо каква точно е била автентичността на тези планове, авторският коментар на Ариан в началото на седмия, последен том от неговия „Анабазис“ звучи като поредното признание за величието на Александър:

Лично аз не мога да определя със сигурност какви планове е имал предвид Александър, нито мога да си позволя да градя някакви предположения или догадки, но мога да кажа само едно, без да се опасявам от изпадане в противоречие: нищо в тези планове не е било дребно или маловажно и че той въобще не е възнамерявал да престане със завоеванията си, дори ако бе прибавил цяла Европа към азиатските си владения, а после да бе завзел и Британските острови, за да ги присъедини към покорената от него Европа. Тъкмо обратното: той се канел да продължи да търси отвъд тях никому непознати земи, защото такава била неговата натура – ако нямал съперници, стремял се да постигне максималното, на което бил способен.

Да „търси… непознати земи“, „да се стреми да постигне максималното“. Ариан ясно ни подсказва, че тук се крие още нещо. Може би ще се окаже възможно да го проумеем, ако изследваме издигането на Александър посредством пристрастията му към неговите кумири. Той започнал с Омировия герой Ахил, продължил с Херкулес като герой от всемирен мащаб (превърнат накрая в бог) и завършил с Дионис като бог на виното, промените и духовното освобождение. Може би всичко това му е помогнало да започне да възприема себе си като бог, господстващ над една световна империя? Това със сигурност олицетворявало „стремежа му да постигне най-възвишеното, на което бил способен“ – една осъвременена версия на древния идеал на Омир за аристократите на духа, които освен това са аристократи по произход и аристократи според способностите си и подвизите си.

През 335 г. Александър бил обзет от копнежа да завладее земите от северния бряг на Дунава. През 333 г. копнеел да посети двореца на отдавна умрелия фригийски цар Гордий и неговия син Мидас, за да развърже Гордиевия възел към ярема на царската колесница. През 332 г. бил обзет от копнежа да основе нов град в делтата на Нил – градът, който се превърнал в най-известния и най-влиятелния от няколкото Александрии, основани от него. През 332/1 г. бил обхванат от копнеж да посети светилището на оракула на Амон в либийския оазис Сива. През зимата на 327/6 г. не можал да устои на копнежа да превземе величествената скала Аорн, надвесена над река Инд. През 326 г. изпитал още по-неотразим копнеж да посети планината Мерус край Ниса, не много далеч от Аорн в южна посока. През 324 г. бил обзет от копнежа да отплава по течението на реките Тигър и Ефрат към Персийския залив. През 323 г. изпитал последния пристъп на неудържим копнеж, този път посветен на изследването на Каспийско море.

Този списък е донякъде ориентировъчен и затова не може да послужи като доказателство, че точно такива копнежи са мотивирали Александър. Наистина никак не е лесно да се устои на изкушението да се идентифицира истинския Александър с образа, познат ни от статуите и бюстовете със замечтан и вперен нейде надалеч взор като естетическа визуализация на тези непреодолими страсти ( pothos). Но като че ли е съществувал общ елемент, изразяващ се в търсене, в преследване на шансовете да извърши или поне да бъде свидетел на нещо необичайно, което се намира отвъд нормалния кръгозор от познания за повечето от простосмъртните. В три от цитираните осем случая Ариан изрично свързва мотива от тези копнежи или pothosс мотива за съперничество с Херкулес и/или Дионис. Всичко това ни насочва към извода, че Александър винаги се е стремял изцяло да задоволява поривите си от подобно естество. Или поне се опитвал да се проектира в личност, за която такива копнежи са свързващ компонент. Според мен такава е била рамката, в която Александър искал да попадне и това е очаквал да бъде възприето от съвременниците му – индивид с житейска рамка, далеч надхвърляща обичайното.

Обикновено много се коментира физическото или генетичното наследство на Александър от родителите му Филип и Олимпия. Личната си дързост и смелост, забележителната си дарба като пълководец, бързината при взимане на понякога съдбоносни решения и интелектуалната възприемчивост той несъмнено дължал на баща си. Но на гените на майка му се дължат необузданият му характер, страстната натура и силната воля (в това отношение Александър превъзхожда дори баща си Филип). От майка си Александър наследил и увлечението си по религиозните култове. Но всичко това би могло да се окаже само съвкупност от чисто умозрителни разсъждения, тъй като оцелелите до нас антични източници ни разказват много малко за ранните години от живота на Александър. Всъщност повечето или дори всичко, което знаем по тази тема, е почерпано от първите седем глави от „Животописът на Александър“ от Плутарх, обхващащо първите двадесет години на завоевателя. Все пак в тези няколко глави се прокрадват сведения, получени от очевидци, които могат да ни послужат като насоки за изследването на неговото по-нататъшно развитие:

Александър изглежда се отнасял с презрение към гилдията на професионалните атлети. Много повече смисъл намирал той в други занимания, като представянето на трагедии, в свиренето на арфа и лира, в рецитирането на поезия, в борбите с тояги и в лова, при това във всичките му разновидности.

За македонския елит ловът на диви животни, особено на диви мечки и планински лъвове представлявал нещо повече от укрепващи силите занимание или приятно отклонение от по-сериозните задачи. На лова в онези епохи гледали като на напълно сериозна дейност или по-скоро като на предизвикателство. Именно ловът помагал на македонския младеж да бъде признат за мъж и да получи пълноценно социално признание, а не само в чисто физически смисъл. За да бъде един младеж удостоен с правото да носи почетен колан, за да бъде допуснат на някоя от седалките в симпозиума (полуформално мъжко сборище, придружавано с обилно пиене), а не да стои прав като наказан, той трябвало да е убил някой враг или мечка в открита и честна схватка. Александър триумфално преминал през това изпитание за мъжественост, даже толкова успешно, че по всяка вероятност именно той е изобразен като привличащата погледите централна фигура на фреската, украсяваща входа на гробницата във Вергина, за която се предполага, че принадлежала на баща му Филип. Когато са рисували Александър в античността, художниците винаги са се придържали към предпочитаните от него ловни сцени.

Два прочути инцидента по време на лов се превърнали във важни елементи от преданията за ловните подвизи на Александър. При единия от тях (който изглежда по-малко достоверен) в Сирия Кратер спасил живота на Александър от може би фаталното нападение на един лъв. Според археолозите именно тази сцена била изобразена на красивата мозайка от края на IV век пр.Хр., намерена в Пела.

При втория инцидент Александър се разгневил, когато неговият спътник Лизимах (не става дума за споменатия учител със същото име) се намесил неуместно по време на лов край Мараканда (Самарканд в Узбекистан) и прогонил един внушителен лъв, тъкмо когато Александър се готвел да го прониже. Ето как римският историк Курций преразказва тази история:

В тази част на света нямало по-красноречиви признаци за богатството на варварите от стадата животни, които се срещали по просторните пасища, заобиколени от гъсти гори… Александър веднъж попаднал в една такава гора… и заповядал да бъдат прогонени животните от целия участък наоколо. Сред тях обаче, кой знае защо, се скитал един необикновено едър лъв, който се спуснал право към царя. Лизимах се случил най-близо и се приготвил с копието си да прониже звяра в гърдите му. Но Александър дръпнал Лизимах настрани и му извикал да се маха някъде по-надалеч, след като добавил, че той – също като Лизимах – можел сам да се справи с лъва.

От всичките тези свидетелства може да се изгради една убедителна картина за пристрастието на Александър към лова, към съпътстващите всяко ловно преследване трепети и емоции, достигащи до непреодолима обвързаност. Пронизването и изкормването на диви животни в никакъв случай не изглежда неподходящо за човек, посветил кариерата си да укротява „дивите си противници“, често пъти с необуздана жестокост, както примерно с косайените през 324/3 г.

Плутарх ни разказва, че да наглеждат младия Александър били наети няколко учители, но главната отговорност била възложена на Леонидас – роднина на Олимпия от гръцката област Епир. За ревностното престараване на Леонидас на тема „дисциплиниране на юношите“ се разказвали легенди, но именно това му помогнало да бъде признат за най-способния от наставниците на Александър. Дори го наричали „втори баща“ на младия принц, което било напълно подходящо, защото истинският му баща често отсъствал през годините, когато се оформял характерът на Александър, така че малко вероятно е Филип да е имал възможност да проявява бащинска топлота към сина си и да подхранва в него някакви чувства, различни от адмирацията и респекта (освен ако не приемем ревността като някакво топло и сближаващо двама мъже чувство). Друг от по-известните учители от детството на Александър бил любимият му Лизимах, също грък, от Акарния в южен Епир. Плутарх обаче ни го описва като „недостатъчно образован и некултурен“ и се отнася с неодобрение към опитите на Лизимах да представя триото от Филип, Александър и себе си като подобие на омировата света троица: Пелей, Ахил и Хирон (кентавър, обучавал Ахил в Тесалия). Но Лизимах очевидно успял да развие в Александър вкус към символичното и романтичното, след като той в по-късните си години често се увличал по такива неща.

За Александър Ахил бил ненадминат образец за подражание и герой в този смисъл, в който го разбираме ние днес. И макар да е възможно да се е спекулирало, при това прекалено, с тази идея, Александър често постъпвал в съответствие с аристократично-героичните морални ценности, възпявани от Омир. Например прави впечатление, че малко преди да приключи своя жизнен път, в своя „последен план“ Александър предвиждал изграждане на величествен храм на Атина в Илиум. Така той отдавал специално внимание на гръцкото понятие „филотимия“ (търсене на израз за прослава и почит). Самият Омир обаче се оказал неподходящ наставник за един бъдещ цар на Македония, особено когато той бил като Александър – т.е. немного привързан към книгите. Като изключим сведенията, с които разполагаме за обучението, което съвсем младият Александър получил от Леонидас и може би от Лизимах, ние можем само да гадаем как Александър се е обучавал самостоятелно извън учебния кабинет, особено по време на ловните си приключения.

Но дори да се е ограничавал единствено с Омир и лова, все пак това се сторило достатъчно на Филип за възпитанието на един принц, който с навлизането си в юношеската възраст се оказал единственият сериозен кандидат за престолонаследник. И така към 343 г., когато Александър бил на тринадесет години, Филип решил да разшири светогледа на сина си и избрал Аристотел за негов учител. Този избор отразявал доверието на Филип в интелектуалните способности на Аристотел, тъй като все пак той имал възможност да предпочете Спевсип – който като племенник на Платон бил избран за негов наследник с правото да оглави Атинската академия. Или Изократ, основател на собствена риторична школа в Атина и личен приятел на Филип.

Аристотел основно бил учен, а не преподавател, който специализирал в области като зоологията и ботаниката. Няма съмнение, че именно той възбудил у Александър интерес към екзотичната флора и фауна – в подкрепа на това твърдение може да се припомнят случаите, при които Александър изпращал от Азия до Аристотел в Атина по-интересните екземпляри, на които се натъквали македонските войници по време на походите. Към средата на тридесетте години на IV век Аристотел основал специален лицей за тяхното изучаване. Именно Аристотел – според Плутарх – положил повече усилия от всеки друг учител, за да събуди в младия принц интерес към изкуството на лечителите. Но в тази насока Александър по принцип съчетавал научния подход с традиционното благочестие и религиозна вяра в свръхестествените способности на лечителите. Сред местните легенди, чийто брой никой не се наемал да определи, много разпространена била тази, която в средата на II век след Хр. станала достояние на религиозния пътешественик и учен Павзаний по време на посещението му в град Гортис в Аркадия. Местните жители му разказали, че Александър посветил нагръдника си и копието си на Асклепий, древногръцкия герой, почитан и като бог на медицината. Александър, който често страдал от раните си, получени по бойните полета и се нуждаел от лекарски грижи, решил, че си струвало да се погрижи за спечелването на благоволението на бог Асклепий дори и в едно толкова отдалечено светилище.

За Аристотел се разказвало още, че обучавал Александър не само на принципите на политиката и етиката, но и на някакви тайни езотерични доктрини. Според нас обаче е съмнително до каква степен тези сложни политико-философски проповеди на именития учител са проникнали в съзнанието на именития му ученик. Той въобще не се опитвал да разубеждава Александър от преклонението пред епоса на Омир, нито се противопоставял на страстното увлечение на младия си знатен ученик конкретно по „Илиадата“, макар практическата полза от тази страст да била силно ограничена. Аристотел подарил на Александър един екземпляр от епичната поема с нанесени от него коментари – навярно този подарък е представлявал доста дълъг свитък от папирус или по-скоро внушителен набор от свитъци. За Александър се разказвало, че носел със себе си този екземпляр от „Илиадата“ през целия необозримо дълъг маршрут на похода в Азия и така ревностно бдял над него, че спътниците му наричали тези преписи „свитъците от царското ковчеже“. Сред плячката от битката при Ис през 333 г. фигурирало и златното ковчеже на Дарий III – именно в него Александър съхранявал скъпоценния за него екземпляр от „Илиадата“. До такава степен бил привързан към този подарък на Аристотел, че не е изключено да е спял с меча си и някой от свитъците от този препис, скрити под възглавницата. Ала въпреки тази демонстративна привързаност към книгите, съмнително е дали Александър поне за миг е вярвал, че словото може да бъде по-силно от меча и копието.

Педагогическата школа на Аристотел се намирала в Миеза. Този град се намирал на запад от Пела и Егея, вероятно край съвременния гръцки град Левкадия, където археологическите разкопки откриха две пещери, подходящи за укриване от характерните за тази местност дъждове през зимата. Град Миеза бил достатъчно отдалечен от Пела, за да можел Александър да се укрива от прекия контрол, упражняван от Филип, Олимпия и другите му учители, но все пак достатъчно близко, за да бъде повикан при необходимост. През 340 г. наистина се наложило да бъде повикан, тъй като в двора преценили, че вече получил достатъчно образование, така че го призовали да приеме титлата регент, докато Филип бил ангажиран с походите си по източните граници на царството.