Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"
Автор книги: Пол Картлидж (Картледж)
Жанр:
История
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 21 страниц)
Друг гръцки писател, тясно свързан с македонския цар, също може да бъде цитиран като автор на прокламация, обявяваща божествеността на Александър. Аристотел писал в своята „Политика“ (съставена през тридесетте и двадесетте години на IV век пр.Хр.), че мъжът, който е цар в пълния смисъл на тази дума (буквално е написано „цар изцяло“) бил „като бог сред човеците“ и че нямало да бъде зле за другите да бъдат управлявани от него, тъй като той имал правото да претендира, че упражнява властта си по волята на Зевс. Наистина Аристотел не е написал буквално, че мъжът, който е цар в истинския смисъл на думата, е просто бог, а само че се явява като бог сред хората. Тази сложна езикова конструкция в творбата на Аристотел очевидно е имала само теоретично значение, защото на практика била неприложима. Ала тези бележки лесно можели да бъдат тълкувани по-буквално, отколкото възнамерявал техният автор. Напълно възможно е Александър също да се е придържал към подобни изводи, особено ако учителят му Аристотел ги е изразявал пред него (пряко или косвено), когато му е преподавал в Миеза в края на четиридесетте години от IV век пр.Хр.
При обсъждането на въпроса за божествеността на Александър три епизода се оказват от ключово значение, като всеки от тях е бил предмет на оживени спорове както в древността, така и в съвременността. Първият от тях е неговото посещение в оазиса Сива в либийската пустиня през зимата на 332/1 г.; вторият е опитът му в Бактрия през 327 г. да наложи персийския обичай за преклонение пред владетеля; а третият – заповедта, която вероятно била издадена от него в Суза през 324 г., призоваващ гърците да го почитат като божество.
Относно пътуването до Сива има три основни проблема. Първо, защо той предприел това рисковано пътуване, за да се консултира с оракула на Амон? Второ, какво точно е станало в светилището на оракула? Трето, какво е било влиянието на това посещение върху по-нататъшното му поведение, в смисъл на начало на промяната в начина, по който той възприемал себе си или се представял пред съвременниците си? За съжаление около този епизод от живота на Александър съществуват толкова много проблеми с източниците – дори би могло да се каже, че е най-заплетеният случай в неговия жизнен път – че ние не можем да бъдем уверени какво в действителност се е случило при срещата му с оракула на Амон. 3131
Вж. Приложението, т. 58–68 – Б.ав.
[Закрыть]
Очевидно са съществували редица необикновено важни причини, които са подтикнали Александър да предприеме едно толкова дълго и рисковано пътешествие, което означавало да предостави стратегическата инициатива в западните области на Азия изцяло в ръцете на Дарий и неговите военачалници. Тези причини може да са били по-малко или повече прагматични и рационални или съответно по-малко или повече романтични и символични. Все пак със сигурност може да се твърди, че една от тях е била свързана с неудържимия подтик на Александър да се сравнява и да се стреми да надмине постиженията дори на най-добрите от своите предшественици. В такъв случай въпросният най-могъщ съперник вероятно е могъл да бъде единствено Херкулес, далечният предшественик на македонския царски дом, отстъпващ по подвизите и геройството си единствено на Зевс. При разкопките на гробница на някой от по-богатите жители на македонския град Дервени бе открита сребърна монета на стойност от четвърт статер, изсечена в монетарницата в Амфиполис приблизително към 330 г. пр.Хр. На едната страна на монетата е изобразена главата на богинята Атина. На другата има надпис: „ALEXANDROU“ („От Александър“), придружен с три божествени символа: светкавица (символ на Зевс), лък (символ на Аполон) и тояга (символ на Херкулес). Тъй като става дума за четири божествени създания, според историческите източници това говори много за възгледите на Александър на този етап от неговите походи, както и за неговите духовни търсения.
Друг мотив вероятно е бил обусловен от желанието му да узнае повече за своите предшественици. Обаче свидетелствата за това какво точно е научил в Сива Александър за своя произход (или дори какво е обявил, че е узнал там), са доста противоречиви. Във всеки случай абсолютно ясно е, че след посещението си в оазиса Сива Александър обявява, че произходът му бил тясно обвързан не със синкретичния или хибриден бог Зевс-Амон, а директно с Амон, като дори се е мълвяло, че е негов син. Както бе споменато по-горе, на една сребърна монета, сечена преди смъртта на Александър, той бил изобразен с рогата на Амон.
След смъртта му Птоломей I стига още по-далеч, като сече монети, на които е показан не само с рогата на бог Амон, но и с шапка от слонски скалп като символ на великата победа над раджата Пор край река Хидасп през 326 г.
Трябва да припомним също, че Александър изпраща пратеници през 324 г. именно при оракула на Амон в оазиса Сива, за да узнае отговора на въпроса, който най-силно го е вълнувал в момента – как точно да се отдават посмъртни почести на наскоро починалия Хефестион – като на бог или като на герой?
За гърците и македонците призивът да го признаят за син на бог, независимо дали ставало дума за син на Амон или син на Зевс, съвсем не се равнявал на това да бъде действително обявен за бог. Но опитите на Александър да получи одобрението на македонците за разбиранията му относно отричането му „от така наречения му баща“ (т.е. Филип) се оказали твърде неуспешни. Докато в Египет, където от много столетия се прекланяли пред Амон, ситуацията била напълно контрастна – никой не се възмущавал от решението на Александър да се обяви за син на Амон, особено така наречените елиномемфити (потомци на смесени бракове между гърци и египтяните, живеещи в Мемфис). Като примерен представител на тази група може да се посочи дамата от папируса от онази епоха от Сакара, наречена в този древен документ: „Артемизия [гръцко име], дъщеря на Амазис [елинизирана версия на египетско име]“. Тези египтяни просто приемали, че сега Александър е техен фараон (независимо дали е преминал или не през официалната церемония за коронясване в Мемфис), така че в Египет го почитали като жив бог. В тези локални прояви на почит той бил боготворен като син на Амон. Това обяснява, примерно, защо на един релеф от храма в Луксор Александър е изобразен като фараон в традиционния ритуал да отдава почит на бог Мин.
Преклонението пред Александър в Луксор според египтяните било осъществено мирно и недвусмислено. Обаче опитът за организиране на преклонение пред Александър в Бактрия през 327 г. преминало в съвсем друга тоналност. Както отбелязахме в Глава 8, това, което гърците наричали проскинеза, за персите било по-скоро социален обичай, задължителен белег при отдаване на почит или респект, дължими на владетеля от всички перси, независимо от техния ранг. За тях това не било религиозен ритуал. А Великият цар, дори и да бил признаван за наместник на земята на великия бог Ахура Мазда, не бил възприеман като свещен, подобно на египетския фараон. За гърците, от друга страна, а може би и за македонците, проскинезата била точно това – изключително само религиозен акт, акт на боготворене, който можело да се изпълнява единствено по отношение на боговете.
Така Александър се озовал в безизходица. За да получава полагащата му се почит от своите персийски придворни, той бил длъжен да се държи като равен на Великия цар или казано по-просто, да приема от тях проскинезата. Но ако поискал или налагал на своите македонски и гръцки придворни да му се кланят доземи също като персите, той рискувал да бъде обвинен, че смесва божественото със светското и прекрачва границите на позволеното на простосмъртните. А това вече го излагало на смъртния риск да си навлече завинаги завистта, омразата и отмъщението на боговете. Излишно е да се пояснява, че тъкмо на него, Александър – пламенния почитател на Омир, много добре било известно колко фатални можели да бъдат неминуемите последици, ако боговете се надигнат срещу него. Но Александър решил, че въпреки всичко е редно да получава почит под формата на проскинеза от македонците и гърците в своя двор. Това било вследствие на неговата ориенталска политика (както разгледахме в Глава 8), според която новият елит на персите заедно с македонците и гърците трябвало да се стреми към съвместно управление на новата империя.
Може би все пак искането на Александър за проскинеза било в резултат на съвсем практичната загриженост за смазване на зъбните колела на новосъздаваната имперска администрация. Ако се приемело, че за европейците в проскинезата не се съдържат косвени признаци за признаване на божествеността на Александър, то нямало да промени позицията на персите. Това може би е бил доста коварен начин да получи (все пак донякъде тактично) признанието на гърците и македонците за собствената си божественост, а също и от египтяните. Този извод не подлежал на дискусии, както бе споменато по-рано, макар че през 327 г. Александър все още не бил загрижен относно теократичната база в управлението си над гърците, македонците и персите.
Обаче според оцелелите до нас сведения Калистен се противопоставил на избора на Хефестион като оглавяващ церемониите, свързани с проскинезата, и изтъкнал именно този довод: ако Хефестион като грък приеме проскинезата, това ще означава, че признава Александър за бог приживе. Истинската причина за възражението на Калистен, разбира се, може би се дължала, от една страна, на нежеланието му да насърчава гръцките и македонските придворни, също като персийските, да отдават почит на Александър като на бог, а от друга – това би означавало за него, като грък, да деградира до предишния си статут, от което биха спечелили само персите. И в двата случая ние не можем да твърдим със сигурност дали епизодът с отдаването на почит на Александър в Бактрия не е бил случаен инцидент или е свидетелствал за значителна промяна в начина, по който Александър е възприемал себе си, или е било само желание да бъде почитан от македонците и гърците като бог преди смъртта си.
По-точни изводи могат да бъдат съставени въз основа на заповедта за обожествяването му, която (според предположенията ни) Александър издал в Суза през 324 г. Но съществуват множество съмнения относно нейната автентичност. Само двама от античните автори я споменават изрично, като и двамата са несериозни и ненадеждни. Освен това претенциите за божественост в древна Гърция (както и в древния Рим) често се възприемали като удобен повод за съчиняване на остроумни и насмешливи епиграми. Според Плутарх един иначе неизвестен спартанец – Дамий (възможно е грешно да е транскрибирано името на цар Евдамий I), заявил: „Ние допускаме, че Александър може да бъде наричан бог, ако той пожелае това.“ Тази предизвикваща насмешка сентенция изисквала Александър да изпрати заповед до Спарта, но ако става дума само за намерението на завоевателя, то вероятно не е била издавана подобна заповед. Другият източник е Аелиян, гръцки компилатор от II век след Хр., автор на „Различни истории“. Казано накратко, не разполагаме с необоримо историческо доказателство, че Александър е заповядал да бъде призната неговата божествена природа.
Но може ли да се заключава, че той все пак е издал тази заповед? Възможно ли е да съдим по някакви косвени признаци или с помощта на разсъждения от общ характер да си изясним основната му позиция като върховен владетел? Следният пасаж може би ще ни помогне да се справим с тази загадка. Той е взет от седмия том на „Анабазис“ от Ариан и се отнася до делата на Александър след завръщането му във Вавилон през лятото на 323 г.:
… представили се също официалните пратеничества от Гърция, като пратениците, носещи свитъците с церемониалните клетви, тържествено пристъпили към Александър и докоснали тези свитъци до златния венец на главата му, като че ли го коронясвали с ритуал, достоен за някой бог.
Тук езикът на Ариан е донякъде двусмислен; той записал буквално: „като че ли“, с което искал да подскаже, че лично той не бил убеден, че Александър бил бог. Ариан още повече усложнява това, като добавя: „Но въпреки всичко това неговият край приближавал.“ Боговете, истинските богове, никога не умират; те са, по дефиниция, безсмъртни или а-танатос 3232
Т.е. освободени от смъртта – оттам името Атанасий/Атанас. – Б.пр.
[Закрыть]. Но Ариан, който в описанията си почти винаги преразказва доста точно и добросъвестно наученото от други източници, тук не отрича, че пратениците удостоили Александър с божествени почести.
Строго казано обаче, това не доказва, че Александър е заповядал да бъде обожествен, а само това, че гърците били готови да му признаят подобна небивала чест. При това не само те били склонни да отстъпят пред него. Почти сигурно е, че гърците от Мала Азия – онези, пред които Александър обявил, че ще ги освободи от персийското потисничество – също го боготворели приживе и то вероятно няколко години по-рано, т.е. преди 323 г. Причините за тази позиция на малоазиатските гърци била съвсем същата като основанията за отдаване на божествени почести пред Лизандър на остров Самос. Или пред Филип в град Филипи (при последния случай се добавяли известни националистически съображения): признаване на върховната власт, съчетано с молба да продължи да ги закриля от персите.
Но не всички гръцки градове-държави от континентална (европейска) Гърция споделяли позитивната мотивация на своите азиатски братовчеди. Някои от тях, като Атина и Спарта, имали основателни причини да не възприемат Александър като техен божествен благодетел. Те вече били повече или по-малко обвързани принудително с Коринтския съюз – или под натиска на Филип от 338 г. или под влиянието на Александър няколко години по-късно, като тяхната автономия вероятно е била гарантирана от тържествените клетви, които на практика били погазени от Александър. Това в края на краищата ми дава основание да допускам, че той вероятно е издал заповед да бъде почитан като бог от гърците в континентална Гърция. Така те биха се изравнили по права с останалото население на неговата наскоро основана империя, чийто център се намирал далеч на изток от Егейското море. Във всички случаи обаче провъзгласяването и признаването на Александър за бог представлявало по същество политически акт, а не духовна изява и религиозно признание.
Ако допуснем, че Александър наистина е издал заповед за своето обожествяване, то логично следва въпросът: защо го е сторил (като се абстрахираме от съображенията за хармонизация на управлението на империята)? Дали зад това решение той не е прикривал свои политически мотиви и цели? През 324 Г. Александър вече господствал над древната Персийска империя и освен това бил сюзерен на Гърция и островите в Егейско море. Но тогава – по този въпрос няма спорове – той започнал да действа по-автократично, дори деспотично. Освен това се усъвършенствал или поне променял в духовно отношение, обаче в каква насока? Според интригуващото предположение на австрийския учен Фриц Шахермайер (който разглежда Александър като титаничен персонаж, донякъде олицетворяващ представата за всемогъщ фюрер), духовният прогрес на Александър можел да се измерва според предпочитанията му към антични герои и божества, чиито подвизи се стремял да достигне или дори да надмине през последователните етапи от кариерата си. Прекланял се пред Ахил – увлечение, от което бил обсебен през първата фаза от похода си за завладяване на Азия (достатъчно е да си припомним посещението му в Троя, където бил придружаван от най-предания си спътник – Хефестион). След това обаче, преди и след битката при Гавгамела, той мислел единствено за Херкулес, докато накрая, по време на нашествието в Индия отвъд източните граници на Ахеменидската империя, в играта на въображението му най-после се намесил Дионис. И след като успешно се справил с всичките тези предизвикателства и постигнал повече дори от постигнатото от боговете, вече не оставал никой, нито човек, нито бог, с когото Александър да мери силите си. Шахермайер стига до предположението, че от този момент нататък Александър вече си бил разчистил пътя да се превърне в бог и да бъде почитан като такъв.
Може би Шахермайер е бил прав с тази своя хипотеза. Никак не е изключено Александър да се е подготвял именно за това. Посещението в светилището на оракула на бог Амон, издигането на тезата за божественото му осиновяване от Амон, ласкателните изображения на неговия лик по монети и медальони, както и в картини или скулптури, заобиколен от атрибутите на Зевс, Херкулес, Амон и така нататък – всичко това ни насочва към хипотезата, че той вече не е гледал на себе си само като на простосмъртно човешко създание. Ако се вземе предвид, че практически той се е оказал непобедим, подобна мисъл не ни се струва единствено като проява на мегаломания. И накрая трябва да изтъкнем един не толкова идеалистичен и много по-личен мотив: желанието да надмине постиженията на баща си Филип и с това окончателно да докаже способностите си пред духа на покойния си баща.
Както доказва нашето изследване, преклонението приживе пред Александър като божествен персонаж се дължало на щастливо съвпадение в търсенето и предлагането на героични образи. Днес може да ни се струва странно, но именно в безсмъртната слава на Александър е неговият най-мащабен и най-дълготраен успех. Посмъртният култ към Александър се оказал забележително плодоносен и устойчив срещу влиянието на времето. За разлика от Ленин и Мао, на които въпреки формално атеистичната идеология в действителност е бил признаван божествен статут, докато са били живи и малко след смъртта им, култът към Александър се оказал неизмеримо по-дълготраен и в известен смисъл е запазен до наши дни. В елинистичната Пела (столицата на Македония) той бил изобразен в мраморна статуя с по-особен вид – по-скоро игрив и развеселяващ, наподобяващ прочутия бог Пан, отчасти човек, отчасти звяр, с излъчване на несдържана сексуалност.
Много по-късно образът на Александър се затвърдил като светец в християнския календар на египетските копти, а още по-нататък във времето като пророк (в Корана). Но един от най-възвишените образи на Александър може да бъде открит много по-далеч на запад и на север: в катедралата в романски стил в швейцарския град Базел, където е показано как той се възнася към небесата. Това е християнска версия на едно по-ранно, езическо представяне на образа на Александър, разработвано отначало в легендарния епос, наричан „Александрова романтика“, на който ще се спрем в следващата последна глава.
Глава 12
Александър като вдъхновение
Факелът, който Александър запалил, дълго след това само тлеел; може би тлее още, до ден-днешен; обаче никога не е угасвал напълно и никога няма да загасне.
У. У. Тарн, „Александър Велики“
Актьорът Колин Фарел, който изигра ролята на Александър в забележителния филм на Оливър Стоун, красноречиво определя героя си:
В него имало всичко: и алчност, и ревност, и любов, и болка, и надежда, и отчаяние, и гордост, и приятелство, и предателство. Историята на живота му е удивителна и завладяваща. Като една страшна приказка.
Няма никакво съмнение, че Александър е постигнал удивително много в своя живот. Но той ни е оставил и многобройни посмъртни завещания и наследства, чийто отзвук е доловим дори и в наши дни, като някои от тях въобще не са страшна приказка. В тази глава ще се занимаем не с реалния Александър, а с безсмъртния герой от легендите и фолклора.
За да се придобие представа за многобройното му и разнообразно наследство, трябва да се прочете книгата на Даяна Спенсър: „Романът на Александър. Прочит на един културен мит“. Костюмът на героя на корицата е образ, сътворен от Анди Уорхол за неговите серии с лика на Александър (така както той пресъздаде лицето на Мерилин Монро в друга от прочутите си графични серии). Забележителното тук е в това, че Уорхол твърди, че в съвременния свят всеки може да се окаже забележителен, но само за петнадесет минути. Указателят на имената в края на книгата на Даяна Спенсър доказва, че Александър се е радвал на известността си много по-дълго от пределно краткия срок, отпуснат от Анди Уорхол на всяко човешко същество. В тази книга Александър се появява, между другото, като „емблематичен образ в християнството“, „пример за подражание за британския империализъм“, „пример за подражание за римския империализъм“, „хуманист като великите личности от ренесансовата епоха“, „величав образец на елинизма от втория софистичен период“, „стоическа фигура от поучителна легенда“, „еталон за рицарството“, „модел за поведение на президента Кенеди“ и „образец за подражание на Лорънс Арабски“. Но дори и в иначе внушителния азбучен указател в книгата на Даяна Спенсър не се намерило място за Андрю Дюкроу – един от най-известните циркови изпълнители във викторианска Англия, който се специализирал в пресъздаване на постановки, показващи как Александър опитомява Буцефал.
Макар посмъртното присъствие на Александър наистина да е вездесъщо, все пак се наблюдават пет области, в които той се радва на особено силно влияние и е обект на много спорове. Дори и в годините на най-неоспоримия му възход съществувал сложен политико-етнически проблем, изцяло или частично обвързан с понятието „гръцки“, с който той не можел да не се съобразява. За тази част от неговото наследство ние си припомнихме съвсем наскоро, в началото на деветдесетте години на XX век, когато вследствие разпадането на бившата Югославия от нейните руини изникна нова държава: бившата югославска република Македония. Това име обаче се използва и за провинция в границите на съвременната република Гърция, въпреки че в древността е била част от античната Македония. Гражданите на новата балканска държава, претендиращи да са потомци на древните македонци, се заеха да използват съответните най-важни символи, спадащи към наследството на Александър Македонски – истинско престъпление в очите както на официалните представители на гръцките власти, така и на останалите гърци. Например обявиха за своя икона Бялата кула (в Солун – град, основан малко след смъртта на Александър, макар че тази кула е била издигната от венецианците или турците през Средновековието) или звездата 3333
Известна като „звездата на Вергина“; основен съставен елемент в герба на република Македония от 1991 г., когато бе приета Декларацията за суверенитета на страната и бе проведен референдум за независимостта й, след което бе изработи новата конституция на Македония. – Б.пр.
[Закрыть]с шестнадесет лъча, която се появи по един доста съмнителен начин на златния погребален саркофаг, открит в „Гробницата на Филип“ във Вергина.
Гърците, на свой ред, не закъсняха да реагират по съответния начин. На една монета от доскорошната национална валута на Гърция – драхмата (вече изместена от еврото) те изобразиха бюст на Александър Македонски. На тази монета, както и на античните монети от епохата на Александър той е показан със свещените рога на бог Амон, а ликът му е обкръжен от надписа „Μέγας Αλέξανδρος“ (Александър Велики) и „Βασιλεύς Μακεδόνων“ (Цар на македонците). На обратна страна на тази драхма се вижда същата шестнадесетлъчева звезда или сноп от слънчеви лъчи, заедно с два също толкова многозначителни надписа: „Ελληνική Δημοκρατία“ (Гръцка демократична република) и „Вергина“.
Това представлява само съвременна вариация на една много древна тема – използването на монетите като средство за политическа пропаганда. Но докато в античността монетите по принцип са били изработвани от благородни метали и са притежавали висока разплащателна стойност, то монетите от нашата съвременност са евтини, щанцовани от сплави с много примеси, при това много по-разпространени благодарение на оживената им циркулация като платежни средства. Все пак монетите за тези драхми са били само едно от средствата, използвани от гръцките правителствени ведомства, за да пропагандират елинистичното послание. Или както правилно отбелязва американският антрополог Лоринг Данфорт: „От гръцка гледна точка Александър е един от най-мощните символи на «гръцкото» в Македония, както в древната, така и в съвременната.“ Оказва се, че подобни монети с антични изображения и символи притежават много по-широко и пряко въздействие отколкото ефектът от един чисто исторически образ, за какъвто може да се приема образът на Александър, възприеман като – нека отново цитираме Данфорт: „основател на мултиетническа империя, вдъхновяван от копнежите на различни групи от хора, заедно живеещи в мир“.
Друго не по-малко политизирано наследство на Александър е вдъхновението, което той е бил за пъстрата сбирщина от древни царе, кандидати за царе и висши имперски военачалници. Всичките те са заимствали по нещо от могъществото му и символичните атрибути на това могъщество, за да оправдаят своите претенции за подчинение и покорство.
Птоломей I, владетел на Египет и основател на династията на Птоломеите, и другите наследници на империята на Александър, които си поделили остатъците от нея, очевидно не били нищо повече от група имитатори 3434
След диадохите идва епохата на епигоните – още по-жалките имитатори на Александър Македонски. – Б.пр.
[Закрыть]. Разбира се, конкретно Птоломей се ползвал с предимството – което обаче може да се разглежда и като недостатък – да познава прекалено отблизо своя образец за подражание и примерите, които той е завещал на поколенията. Именно Птоломей въвел широко имитираната практика за сечене на александрии – възпоменателни монети, изобразяващи завоевателя с един или друг от неговите най-отличителни атрибути – рогата на Амон или слонски скалп.
При доста по-различни обстоятелства, две столетия по-късно, Помпей официално бил удостоен с правото да отпразнува триумф в края на осемдесетте години пр.Хр. заради заслугите му в разгромяването на предполагаемите врагове на римската република (всъщност негови съперници за върховната власт). Тогава той добавил титлата Magnus („Велики“) към другите си две имена като свое или официално признато почетно прозвище: Помпей Велики. Алюзията с Александър не можела да се сбърка. Помпей тогава бил все още доста млад мъж, наскоро навършил двадесет години, така че имал основания да се надява, че ще извлече полза, ако се възползва от славата на македонския завоевател на света, записал завинаги името си в историята със стремителните си атаки в разгара на най-ожесточените битки. В опитите си да наложи имперско управление на римската република Помпей Велики разчитал на примера на Александър като автократ и монарх, доказал със силата на оръжието правото си да властва над себеподобните. Малко оставало да успее, но за негово съжаление се сблъскал с друг почитател на Александър – Гай Юлий Цезар (чийто живот според описанието на Плутарх много напомнял на живота на Александър).
Само въпрос на време било войнственият и обожествен Александър да бъде изобразен според римските представи като Марс – римския бог на войната.
Но ако се съди по оцелелите до нас описания на подвизите на Александър от римските автори (като Трогий, Юстин, Диодор, Курций, Ариан), в отношението към него както през републиканския период, така и по време на империята (след Август) не липсвали спорни моменти. Един от стандартните въпроси, предлагани по време на заниманията в римските школи по риторика, гласял: „Преплавал ли е Александър Велики океана?“ Сам по себе си този въпрос не съдържал някакъв по-значителен политически или военен подтекст. Но косвено се докосвал до темата за ненаситните амбиции на тираните, което и до днес звучи напълно съвременно.
В много по-късни епохи, както в Средновековието, така и в съвременността, могъщи автократи – някои от тях просто тирани – подозрително са изпадали под влияние на обаянието на Александър (или поне се опитвали да се възползват от него). По отношение на преклонението пред Александър в постантичните епохи никой не може да засенчи Наполеон Бонапарт. Неговият придворен художник Жак-Луи Давид владеел отлично традициите на класицизма в живописта, а освен това много добре знаел, че Александър бил въжделеният идеал на бъдещия кандидат за завоевател на света, обсебен от мисията да промени картата на Европа по свое усмотрение. Наполеон на кон с вдигнати предни крака – този сюжет незабавно събуждал сюблимни асоциации с Александър и неговия славен Буцефал. Като сравнил този портрет с друга творба на Давид, с несъмнено контрастираща композиция – посветена на спартанския цар Леонид в разгара на битката при Термопилите (сега се съхранява в Лувъра) – Наполеон просто не можел да си обясни защо този талантлив художник погубил толкова много от ценното си време за едно мащабно платно, посветено на не по-малко мащабно поражение.
В античността визуалното представяне на Александър достигнало небивало широко разпространение. Самият той, според някои източници, позволил само един скулптор да го извае от мрамор – гъркът Лизип, така както допуснал в свитата си само един официален историк (Калистен) и един придворен художник (Апел). Всичките следващи версии на лика на Александър, както и „Александровите“ образи на другите царе и военачалници, били по някакъв начин повлияни от първообразния модел, представен от творбата на Лизип. Лъвската коса, наклонената на една страна глава, вдигнатия нагоре поглед – всичките тези признаци издавали „почерка“ на Лизип. Копия от този и други изображения били създадени в изобилно количество за сътворяването на подходящо харизматични портрети на царе и военачалници, които желаели да изпъкнат, макар и само със светлината, отразена от блясъка на славата на Александър.
Едно особено впечатляващо изображение на Александър от елинистичния период се издигало на хълма, надвесен над град Родос на едноименния остров. Родоският колос, висок над тридесет метра, бил излят от бронз по проект на скулптора Харес, роден в град Линдос на същия остров. Гигантската статуя била сътворена благодарение на средствата, спечелени от родоските търговци при продажбата на останалите като излишни стенобитни машини, изоставени от Деметрий Полиорсет („Обсадител“) след неуспешната обсада през 305 г. Статуята изобразявала Хелиос, бога на слънцето, който изглеждал като Александър на изключително прецизно изработените сребърни и златни монети, сечени от град Родос. Образци от тази монетна серия са оцелели до днес. Предполага се, че с лика на Александър е била и статуята на бог Хелиос на върха на Родоския колос, който за жалост не е оцелял. Тъй като Харес бил ученик на Лизип, внушението в никакъв случай не е било лишено от правдоподобност. Ако всичко това е вярно, то следва, че ликът на Александър е украсявал едно от прочутите Седем чудеса на света, с които античният свят е останал в паметта на поколенията.
През Средновековието изображенията на Александър се множали в поразителни мащаби – както сред илюстрациите на ръкописите, така и по каменните барелефи или други видове изображения. Сред барелефите бих искал да обърна внимание на удивителната мозайка от XII век, украсяваща пода на катедралата в Отранто, южна Италия. Изработена от многоцветни кубчета, предимно от варовика от местна кариера и наподобяваща богато избродиран молитвен килим, тя обхваща централния кораб (неф) и страничните кораби на катедралата, като се простира почти до олтарната апсида. Изобразената чрез тази мозайка тема е дървото на живота, като понятието „живот“ е интерпретирано доста свободно (поне според християнския светоглед). Макар в основата на дървото да се показани – както би могло да се очаква – Адам и Ева в сцена от „Битие“ – то се разклонява фантастично, като сред клоните могат да се видят не само образите на еврейския цар Соломон, но дори и такива изцяло не-библейски и всъщност езически персонажи като Александър Велики.
