Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"

Глава 8
Александър и персите

Според легендата… този човек [брахманският мъдрец Калан] показал на Александър прословутия пример за това как трябва да се управлява една огромна империя. Той захвърлил на земята една добре изсушена и сбръчкана кожа и настъпил единия й край. Кожата се притиснала към земята там, където стъпвали босите му нозе, но навсякъде другаде се надигнала. Калан пристъпил няколко крачки покрай ръба на кожата, като всеки път оглаждал с ходилата си следващия къс от кожата и показвал на царя какво ставало с участъка от кожата, който преди малко бил настъпил. Накрая се изправил точно в средата на кожата, с което успял да постигне що-годе навсякъде кожата да се изравни и повече да не се размества. Така той демонстрирал пред Александър колко важно било да съсредоточи властта си в центъра на владенията си и да не се опитва да напуска този център.

Плутарх, „Животопис на Александър“

През 1971 г. администрацията на иранския шах Реза Пахлави с голяма помпозност и пищност отпразнува две хиляди и петстотин години от основаването на Персийската империя от Кир II, наричан още от древността Кир Велики. Така отминава и се срива в праха могъществото на империите… Ако бях Херодот или Ксенофонт, може би щях да опиша свалянето на последния шахиншах (цар на царете) заради „тизиса“ или данъка, дължим на Бога. Но се досещам по-скоро за доста по-светски причини, довели до свалянето от трона на шах Реза Пахлави. Темата за детронирането и за узурпирането на царския престол е тясно преплетена с историята на Александър Македонски.

Според легендата някъде през декември 333 г. (т.е. малко след битката при река Ис в Киликия) Александър изпратил послание до своя сразен персийски противник – Великия цар Дарий III. Сред редовете се четяло следното:

Ти уби Арс [Артаксеркс IV] в заговор с Багоаз [главния евнух и дворцов везир] и несправедливо и незаконно се добра до трона, с което измами народа на Персия. И след като по волята на боговете сега аз владея страната… и сега аз съм неин владетел и господар на цяла Азия, ела при мен…

Явно няма нищо ново под слънцето. Или поне под ориенталското. Но дали Александър е предприемал някакви важни нововъведения както в административната структура или идеологическия апарат на завоюваната от него империя или се е решил да измени в значителна степен доминиращата в нея култура?

Нападението срещу Персийската империя представлявало за Александър онзи дял от царственото му наследство, който той не можел да отхвърли. Но Филип не само завещал на своя син и наследник проекта за завоюването на Персия. Той пръв започнал да внедрява заимстваните от Персия идеи за преустройството на Македония. Увлечен в усилията си за модернизиране на патриархалната македонска монархия, която той наследил през 359 г., за да я превърне в по-голяма и по-сложно устроена държава, Филип изучавал внимателно и в най-малки подробности военната машина и административната структура на Персийската империя. За щастие, въпреки че Филип придобивал познания от общ характер относно всичко в Персия само чрез посредници, той успял да се сдобие с много подробна информация едва ли не от първа ръка, след като редовно приютявал в двора си като бегълци такива високопоставени особи от Персийската империя като бившия персийски сатрап Артабаз.

Новата имперска македонска провинция Тракия, която била завладяна от македонските войски през 343 г., изглеждала по-скоро като персийска сатрапия. Гъркът Евмен (от гр. Кардия в Хелеспонт) реорганизирал канцеларията на македонския цар според персийски образец (той продължавал с тази дейност през цялото царуване на Александър). Дворцовите приближени на Филип в тесния смисъл на това понятие много наподобявали „личните приятели“ на Великия цар на Персия. Колкото до дворцовите пажове, за тях се разказвало, че дори помагали на Филип да възсяда коня си – точно както се правело в Персийския двор. Всичко това ни насочва към предположението, че Филип отдавна – може би още от 346 г. – обмислял завоюването на Персийската империя, т.е. много преди началото на македонското нашествие (от 336 г.). Признаването на тенденцията към постепенно „персиизиране“ на Македония със сигурност може да се приема като особено полезен метод за проумяване на особеностите в мотивите и целите на Александър.

Съществуват и други ключови признаци. Ние никога няма да узнаем със сигурност докъде е възнамерявал да стигне Александър, когато напуснал Македония през 334 г. Но преди да потегли на поход, той разпределил между своите дворцови приближени и най-близките си приятели повечето от земите, които в Македония били негови лични владения. Александър още от самото начало на похода си в Азия имал намерение да завладее Ахеменидска империя, а след това и цяла Азия. Най-ранното неподлежащо на съмнения свидетелство за тези негови амбиции и намерения бил епизодът с Гордиевия възел от 333 г. (вж. Глава 6). И наистина към 326 г. владенията на Александър се простирали далеч отвъд съществуващите граници на Ахеменидската империя, след като той нападнал „Индия“, по-точно днешния Пенджаб.

По време на царуването на Дарий I – приблизително към 500 г. – за източна граница на империята служела река Инд. Но при Дарий III тази роля била поета от планинския масив Хиндукуш, наричан от гърците „Индийския Кавказ“. Тази загуба на територия била признак за отслабване на Персийската империя, при това точно в началните години на царуването на Александър, макар че при всемогъщия Дарий I този къс от Индия бил здраво държан от персите. Друг, при това още по-съществен признак за слабостта на Дарий III бил неуспехът му да попречи на Александър да се озове на азиатския бряг на Хелеспонт или поне да се опита да го възпре още при първите му стъпки в Мала Азия. Обяснението за този провал е много показателно за съпротивата, която заварил Александър при напредването си през азиатските простори.

Десетилетие преди нашествието на Александър откъм малоазиатския бряг на персийската империя както финикийците, така и кипърските гърци се вдигнали на бунт срещу тиранията на персийския царски двор. Това в никакъв случай не представлявало някакъв небивал прецедент. Поданиците на персийските царе периодично са надигали на въстания дори и след масовите вълнения, метежи и бунтове през двадесетте години на VI век пр.Хр., потушени успешно от Дарий I. Но някъде към средата на IV век пр.Хр. тези вълнения до такава степен зачестили и се задълбочили, че вътрешнополитическата обстановка в империята постоянно била напрегната и крайно тревожна. Най-подозрително се държал Египет, който на практика успял да извоюва фактическа независимост за повече от шест десетилетия след мощното въстание през 405 пр.Хр., въпреки че персите на три пъти нахлували в египетските земи с многочислени войски с цел умиротворяване на размирната провинция и задържането й в рамките на империята. Но въстанията в империята не се ограничавали само до покорените чужди народи. От края на седемдесетте години на IV век пр.Хр. и особено през периода между 362 г. и 358 г. Артаксеркс II (царувал от 404 до 359 г.) и Артаксеркс III (царувал от 359 до 338 г.) непрестанно били принуждавани да усмиряват броженията и дори откритите бунтове на своите сатрапи в Мала Азия.

През периода приблизително от 400 г. до 336 г. именно тази комбинация от фактори се оказала решаваща и насърчила Александър да се опита да покори цялата Ахеменидска империя. Реалната власт била много по-отслабена отколкото привидно изглеждала. Разочаровани от нея били всички обществени прослойки (от най-висшестоящите до най-нисшите). Дворцови интриги, заговори и покушения се редували от десетки години и въобще не се очертавал краят на този хаос във върховете на империята.

Александър покорил Ахеменидската империя, образно казано, с един замах. Дали е бил новатор, търсещ неуморно възможности за създаване на нови органи за управление, нови институции и нова администрация? Или точно обратното – бил е традиционалист, който просто искал да смени Дарий на персийския трон и да започне да раздава престижни постове на своите македонски и гръцки довереници, заедно със склонните към сътрудничество представители на старата управляваща класа в Иран, без да разклаща прекалено овехтялата управляваща мрежа, която заварил непокътната? И накрая: дали Александър е бил само поредният завоевател или е бил озарен от по-висша визия за това, което желаел да постигне чрез и след завоеванията си? Всъщност това е най-важният, обаче и най-сложният въпрос около неговото дело, макар че е доста рисковано да се предприемат опити за намиране на отговора предвид на това, че делото му е останало недовършено заради ранната му смърт.

Изглежда че Александър, като повечето от царете от Ахеменидската династия, предпочитал да действа съобразно принципа на незабележимите на пръв поглед кардинални решения. Тайната на всяко имперско управление (както би го нарекъл Тацит) била разкрита най-откровено през 1879 г. от тогавашния британски вицекрал на Индия: „Думите ми вероятно няма да прозвучат ласкателно за ушите на нашите съюзници, но имам чувството, че ще бъда напълно прав, ако заявя, че колкото по-рядко афганците усещат присъствието ни по техните земи, толкова по-малко ще ни ненавиждат.“ Това твърдение вероятно е в сила за всички империи, при това откакто свят светува. С други думи, Александър предпочитал да не се намесва в местната мрежа от законови, религиозни или културни традиции, ако не страдала имперската система за събирането на данъците и не била застрашавана политическата стабилност на империята като цяло. За разлика от повечето си сънародници – приближени военни предводители или дворцови съветници, той дори бил склонен да възприема позитивно, с дължимия респект, обичаите на другите племена и народи.

Особено деликатна тема за всеки завоевател на чужди земи е официално признаваната религия. Персийските царе никога не забравяли открито да провъзгласяват, че са под специалното покровителство на иранското божество Ахура Мазда съгласно учението на техния древен пророк Зороастър (Заратустра). Обаче те никога не предприемали опити да налагат зороастризма извън границите на Иран. Аналогично Александър се обявил за наследник, дори за син на Амон или Зевс, обаче не се заел да заменя монотеистичната религия на иранците с пантеона на десетките гръко-македонски богове и полубогове. Вместо това той си осигурил благоприятни за трона му възможности да извлече политически капитал от прокламираната от него толерантност, веротърпимост и почитане на местните религиозни вярвания и практики в двете най-важни за него сатрапии – Египет и Вавилония – т.е. именно там, където поне последните владетели от Ахеменидската династия, като изключение от традиционната им политика, въобще не се показали като толерантни. За съжаление не може да се каже доколко тази негова политика била обусловена от чисто практически и политически съображения и доколко била продукт на искрена религиозна вяра и културни разбирания. От друга страна Александър сигурно не е бил убеден последовател на някаква абстрактна концепция за „единство на човечеството“. Нито пък е бил някакъв изключително вдъхновен и извисен философ с хуманитарна ориентация като онези, които са взели присърце благородната мисия за „раздаване на млякото на човешката доброта“ 2929
  Шекспир, „Макбет“, I действие, V сцена. – Б.пр.


[Закрыть]сред целия тогава известен и населяван от хората свят.

Тогава какво в действителност възнамерявал той да постигне и доколко успешни били постиженията му в администрирането и управлението на огромната му империя? В толкова драстично различаващи се географски области като цветущите равнини на Месопотамия и пустинята Гедрозия той може би е полагал някакви усилия да ограничава военната независимост на местните сатрапи. Обаче все пак разполагаме с някакви доказателства, че той не успявал да реализира достатъчно систематично тези свои намерения. Въпреки наложеното от него присъствие на македонски или гръцки командири на оставяните от него гарнизони в отдалечените имперски провинции, повечето от иранските сатрапи все още оставали начело на свикваните по места войски от коренното население за попълването на армията му. Освен това той не забранил набирането на гръцки наемници – поне до 325/4 г., когато тази практика била забранена като част от вълната от промени в управлението на сатрапиите, при което повечето иранци били заменени с македонци.

Египет изиграл ролята на полигон за първото практическо изпитание на административната визия на Александър, като отначало Египет въобще не бил управляван от него като някоя от персийските сатрапии. Отначало той въвел разумното и доста оригинално за онази епоха разделяне на административните от контролиращите органи на властта – или поне така би трябвало те да изглеждат според неговите планове. На длъжности като съвместно действащи сатрапи били назначени двама египтяни. На тях били подчинени двама гръцки губернатори – първият за Либия на запад от Египет, а вторият за източните територии („от Арабия до Херополис“). За последната длъжност изборът на Александър се спрял на Клеомен, родом от Навкрат – гръцко търговско пристанище в делтата на Нил, основано приблизително двеста и петдесет години по-рано. Клеомен получил правото да събира данъците в областта, но оставал подчинен на юрисдикцията на египетските сатрапи. Но местното население първоначално насочвало омразата си заради тежкото данъчно бреме към двамата египетски сатрапи. Освен това двама македонци били натоварени с ръководството на армията, а трети получил титлата адмирал и оглавил командването на египетския флот. В старата столица Мемфис Александър оставил свой гарнизон, както и в крепостта Пелузия на западната граница, където ситуацията тогава била тревожна. Там също бил избран един гръцки наемник за командир, подпомаган от втори грък, негов заместник, но и двамата били надзиравани от двама македонски офицери.

Така, поне привидно, била организирана една доста сложна и егалитарна система за контрол и балансиране между македонски, гръцки и местни управници. Обаче суровата реалност се оказала по-различна: през 324 г. Клеомен на практика разширил пълномощията си и сферата на своята компетентност, опитвайки се да управлява като сатрап. Накрая официално бил признат от Александър като сатрап на източните територии на Египет. Вероятно Клеомен спечелил това признание благодарение на намесата на съюзниците на Александър и управителите на другите египетски провинции, както и заради събраното от него значително богатство от жреците, които си навлекли гнева на Александър през 332 г. Обаче Клеомен допуснал една фатална грешка – чрез действията си влошил масовия и продължителен недостиг на зърно в Гърция (330–326 г.), тъй като монополизирал износа на пшеница от Египет и започнал да го продава на по-високи цени. Толерантното отношение на Александър към Клеомен до голяма степен може да се обясни с това, че Клеомен успял да осигури поддържането на реда в провинцията и преди всичко подобрил събираемостта на данъците, като изпращал събраното точно тогава и точно там, когато и където Александър най-много се нуждаел от злато и сребро. Но е възможно да се намерят и други обяснения – например да се стигнало до сблъсък между Клеомен и Александър по някои чувствителни въпроси, свързани повече с емоционални поводи, а не с практически проблеми около управлението на империята.

Според Ариан в едно писмо до Клеомен Александър заявил, че е готов да му прости престъпленията, които тогава били всеобщо достояние, но при условие, че Клеомен издигнел както в Александрия, така и на остров Фарос параклиси в чест на покойния Хефестион (който умрял през 324 г.). С други думи лоялността към Александър и безпрекословното изпълнение на неговите желания от личен характер можели да натежат повече от най-важните задължения в управлението на провинцията и нейното администриране (ако все пак това писмо наистина е било автентично). Във всеки случай едва ли би трябвало да ни изненадва, че лоялността на Клеомен към Александър се оказала от критично значение за запазването на пълномощията на Клеомен като сатрап. Казано съвсем накратко, разделянето на военното командване и административната власт вероятно е било предназначено по-скоро за гарантиране на персоналната лоялност към Александър, а не като полезен механизъм за по-добро управление.

При завръщането му от Египет във Финикия през 332 г. Александър реорганизирал финансовите механизми в своята ориенталска империя, която тогава включвала част от Мала Азия, Левант и Египет. След завладяването на Сарди (столицата на сатрапия Лидия) той оставил там Никиас (вероятно грък) с правото да събира и доставя златото и среброто от данъците. В края на 332 г. на същата длъжност в Египет бил избран Клеомен. Но по-късно, през пролетта на 331 г. Александър прехвърлил двама от най-верните си македонски служители от централната хазна на империята, като им дал доста широки пълномощия, които не можели да се сравняват с правата на който и да било от ахеменидските сатрапи. Финикия била управлявана от Киран, а Филоксен поел управлението на азиатските провинции западно от планината Тар – по-точно Киликия, заедно с южните и западните части от крайбрежната ивица в Мала Азия.

Техните задължения се свеждали предимно до събирането на това, което Александър съгласно прецедента на атиняните тактично предпочитал да нарича „контрибуции“ („синтакси“ на гръцки). Обяснението трябва да се търси в една особеност в тези региони: в тях се намирали градове-държави, които не попадали под надзора на сатрапите. Например Филоксен управлявал няколко гръцки полиси, които поне привидно дължали именно на Александър освобождението си от персите. Киран очевидно не успял да се справи с тази задача, понеже бил освободен от поста си само след половин година, но Филоксен се издигнал от редови, но преуспяващ събирач на данъци до главен надзорник, като получил допълнителни права да контролира гарнизоните и да арестува противниците на империята. Промяната в статута му настъпила чак през 330 г., когато постъпленията от контрибуциите започнали да пресъхват, при това точно тогава Александър изоставил идеята за панелинския поход срещу персите. По подобен сценарий се развили събитията около кариерата на Клеомен в Навкрат, така че бихме могли да допуснем, че Филоксен бил щедро възнаграден не само заради ефективността си, но и заради очебийната си лоялност към Александър.

През 331 г. централната съкровищница на империята отново била предоставена на контрола на Харпал, въпреки че малко преди битката при Ис (333 г.) той дезертирал в гръцкия град Мегара. Изключителната толерантност и снизходителност, проявена от Александър към него, вероятно се дължала на факта, че Харпал бил негов много близък приятел още от детинство. През 330 г., когато Александър сложил ръка върху няколко от съкровищниците на Дарий III – в Арбела, Вавилон, Суза, Персеполис и Пасаргада, Харпал бил натоварен да отговаря за огромните богатства в тях, възлизащи вероятно най-малко на 180 000 златни таланта. Отначало всичките тези запаси в злато били събрани в едно хранилище – в Ектабана в Мидия. По-късно Харпал се преместил във Вавилон, където условията на живот били много по-благоприятни за него. Там той с облекчение отхвърлил тежките финансови задължения и започнал да се забавлява с разкошния си дом и градина, които споделял с двете си гръцки метреси (едната от които той буквално боготворял или поне така се държал след смъртта й). Обаче дори този отдих му се сторил недостатъчен, така че през 324 г. решил, че във Вавилон климатът бил прекалено горещ за него, затова се върнал в Гърция, но отнесъл със себе си значителната сума от 5000 таланта.

Би трябвало да се очаква доверието на Александър към Харпал да се окаже силно разклатено. Може би той дори е изпитвал разочарование и вина заради прекаленото фаворизиране на един от приятелите си от детинство, подтикван към това заради „самотата си като властелин на света“ (според определението на Ернст Бадиан). Ала се оказало, че тези непростими волности на Харпал не попречили финансовите дела на империята да се намират в цветущо състояние. За Александър се разправя като легенда, че нахлул в Азия само с незначителна сума в царската хазна и огромен дълг заради прекомерно скъпите военни приготовления и дипломатическата показност на баща му Филип. Огромното богатство на Ахеменидите, попаднало в ръцете на Александър, му позволявало да сече монети със своя лик, както златни, така и сребърни, за да демонстрира положителните ефекти от „освобождението“ на Азия. Макар че само по количеството на сечените монети не може да се съди за реалния търговски обмен в античния свят, монетарната политика на Александър след приключването на завоеванията несъмнено е допринесла за значителни икономически промени и развитие на стопанството, както в краткосрочен, така и в дългосрочен план.

За нас най-важната особеност на империята на Александър не е в институцията на сатрапиите или в имперските финанси, колкото в неговата позиция като едноличен владетел и неговото отношение към администрацията на империята. Неговите методи, способности и характер силно се различавали от излаганото на показ. Македонската монархия, към която принадлежал Александър, на практика била силно автократична, като в нея обичайните забрани и ограничения съвсем не са били само на теория. Дори аристократите не били всемогъщи единствено поради произхода си. Както вече се уверихме, дори когато през 326 г. и по-рано през 327 г. Александър бил принуден най-после да се върне към долината на река Хифаз заради броженията сред македонската войска, той не се опитал да изисква пълно подчинение от страна на своите гръцки и македонски придворни. Обаче тези два негови неуспеха изпъкват повече на общия фон на неговите постижения само защото представляват истинска рядкост в цялото му царуване. В политически аспект, както и с оглед на възможностите му да действа като цар-император и самодържец, Александър практически не се нуждаел да изисква преклонение като пред живо божество и да настоява да признаят приживе божествената му природа. Ала въпреки това по-късно той предприел една доста необичайна, при това противоречива стъпка.

Съществува ли доказателство – въпреки убедителните примери за противното като случаите с Клеомен и Харпал – че Александър наистина бил загрижен и обезпокоен за преуспяването на своите протежета? Такова свидетелство наистина съществува, макар че е възможно той да е бил мотивиран главно от съображения, които биха му донесли политически изгоди. Първото доказателство е свързано с неговото мащабно начинание през зимата на 325/4 г., когато започнали всеобщи чистки сред управителите на отделните сатрапии и техните преки подчинени. От действащите общо 20 или 22 сатрапи осем загубили постовете си, а шестима от тях – екзекутирани. По същото време загадъчно намерили смъртта си още четирима, обикновено поради неизвестни причини, а други петима били привикани за обяснения в двора на Александър. От свалените сатрапи петима били иранци, като четирима от тях били удостоени с тези титли още при царуването на Дарий III и оставени да управляват от Александър.

Съществуват два възможни начина да се разглежда това наистина необичайно прочистване на редиците на високопоставените служители на империята като тест за способностите на Александър като император. Според автори, проявяващи по-ограничена благосклонност към него, това не било нищо друго, освен управление чрез терор, а обвиненията срещу сатрапите в негодност служели единствено за прикритие на истинските намерения на Александър. Всъщност той искал да предотврати прекаленото засилване на властта на управителите на провинциите, особено ако те са били от ирански произход. Тази цел той постигал чрез често редуване на управителите на провинциите, като в конкретния разглеждан по-горе случай той поощрявал онези македонци, които не поставяли високи претенции и които дължали всичко на него. Враждебно настроените към Александър критици допускат, че той решил да се възползва от спешно необходимите мерки за подобряване на администрацията, за да излее злобата си от бунта на войската в лагера край река Хифаз и от изтощителния обратен преход към Иран през безводната Гедрозийска пустиня. Според най-смекчените оценки свалените и/или екзекутираните през 325/4 г. сатрапи вероятно наистина са били виновни в сериозни престъпления и злоупотреби, които причинили много страдания и щети на поданиците на империята. Но все пак отстраняването приблизително на 35% от висшите сановници не може да се характеризира като управление чрез терор. Разбира се, във всичко това личната намеса на Александър е изиграла огромна роля, тъй като самият той спечелил доста от тази промяна във вътрешната му политика, след като с всеки изминал ден нараствала опасността онеправданото население да се вдигне на въстание. Но въпреки всичко би трябвало да се подхожда по-скептично при опитите Александър да бъде напълно оправдан за решението си да прочисти редиците на сатрапите на провинциите.

Според мен по-логично е да се ориентираме към не толкова ласкава за Александър интерпретация на тези събития. Бягството на Харпал през 324 г., към когото Александър проявил необичайна снизходителност (като че ли му бил крайно задължен за нещо) е признак, че мъдрият Харпал успял да предугади промяната в поведението на Александър. Това се случило през същата зима на 325/4 г., когато Александър заповядал да бъдат убити убийците на Парменион от 330 г. С други думи в неговите действия вече се очертавал следният стил на управление: Александър се стараел да разчиства наследения административен и изпълнителен персонал, като при това започнал от своите хора, македонците, така както ликвидирал много от висшите си офицери през 330 г. За него нямало нищо по-важно от лоялността на подчинените му. Всяка заплаха от появата на сериозни съперници за трона трябвало да бъде отстранявана независимо от цената.