Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"

Автор книги: Пол Картлидж (Картледж)

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 21 страниц)

Първият се наричал Мемнон. Този грък от остров Родос, най-добрият от персийските стратези, умрял точно през лятото на 333 г. Именно той през 334 г. дал доста разумния съвет на Дарий III да не се впуска в битката при река Граник, а да възпира напредването на Александър в Анадола, като унищожава всички припаси в областта. Същият бил отговорен за провала на опита на Александър да постигне пълен успех при обсадата на Халикарнас през следващата година. Освен това Мемнон обмислял крайно опасната за Александър стратегия да бъде използвано персийското влияние в Егейска Гърция, където да бъде вдигнато въстание, заради което македонският цар да се върне обратно. Какво би станало, ако в пристанището Пирея са били акостирали персийски кораби с големи товари от злато и сребро през 333 г. или още по-добре – през 332 г.? Донякъде можем да си отговорим на този хипотетичен въпрос, като си припомним какво се е случило по време на Ламийската война от 323/2 г., когато изходът бил предопределен не от персийския флот, а от персийското злато. С други думи по онова време съвсем не било изключено Александър да бъдел принуден да се върне в Гърция. Ала точно тогава, за негово щастие, Мемнон умрял, а неговите наследници не се оказали толкова мъдри и дейни. Дарий III разпуснал гръцките моряци и харчел парите от хазната си само за подготовката на битката при Ис през ноември 333 г. Тази битка той би трябвало да спечели по всичките правила на военното изкуство, обаче не успял.

На този етап се намесил вторият фактор, намиращ се извън контрола на Александър. Бегълците от персийската армия след поражението й при гр. Ис се опитали да си пробият път до средиземноморския бряг, за да намерят убежище в трюмовете на персийските кораби. Ала тези разпокъсани отреди на три пъти били отблъсквани от македонците начело с Антигон Едноокия (Монофталмус) – командир на войските от Фригия. Разбира се, Александър заслужено се доверявал на този пълководец и съответно спечелил много от това, че поставил най-подходящия очевидно на подходящото място в най-подходящия момент, за да предотврати прекъсването на комуникациите на македонската армия. Но все пак за македонците ситуацията си оставала доста рискова. От друга страна, обаче третият фактор почти изцяло зависел от Александър: той успял да лиши персийския флот от неговите пристанища и снабдителни бази, включително и чрез поредица от успешни обсади. По време на най-страховитата от тях – толкова тежка обсада, че повечето военачалници от онази епоха въобще не биха дръзнали да се заемат с нея, да не говорим да я приключат успешно – поставила изключителните способности на Александър като гениален пълководец пред необикновено трудно изпитание.

„Геният – казвал Наполеон – е мерило за величието на пълководеца, което не може да бъде обяснено само с думи.“ Именно пред стените на непристъпния Тир, ако не другаде, Александър доказал, че е гений в стратегията. Финикийската крепост Нови Тир (в днешен Ливан) представлявала изключително солидно укрепен остров, чиито непревзимаеми стени имали обща обиколка от 4.5 км. Островът бил разделен от левантинския бряг с морски проток, широк 800 м. Стените на крепостта били високи и дебели, а дълбочината на протока достигала до 185 м. Както вече знаем, точно тогава Александър нямал на свое разположение флот, а дори най-мощният от катапултите в македонската войска не можел да причини сериозни щети на такива стени от разстояние над 150 м. Логично, но рисковано Александър избрал единствения възможен начин за атаката срещу Тир. Той заповядал да се издигне насип, подобен на вълнолом, през протока между брега и остров Нови Тир, за да превозят по него войниците платформа за двете огромни обсадни кули и катапултите за изстрелване на камъни и горящи стрели. Все пак Александър имал зад гърба си прецедент в тази насока, който го вдъхновявал в толкова трудното начинание. През 398/7 г. сицилийският тиран Дионисий I (от гръцки произход) конструирал подобен насип и се заел успешно с обсадата на финикийската крепост Мотия – малък остров на западния бряг на Сицилия. Но морето около Тир било доста по-дълбоко, а финикийците в обсадената крепост били много по-войнствени от жителите на Мотия. Дори високите кули на Александър (достигащи 20 етажа) с усъвършенстваните метални куки за захващане към крепостните кули и стени, с подсилените тарани за разбиване на крепостните врати и със способността си да превозват голям брой воини, прикривани от стрелите на обсадените защитници зад необработени животински кожи, се оказали безпомощни срещу решителната съпротива на обитателите на Тир.

Ариан набляга на критичното значение на този епизод от биографията на Александър, като цитира вдъхновяващата реч на младия македонски цар:

Приятели, драги войници, не виждам възможност да напредваме безопасно по-нататък към Египет, докато персите в тила ни продължават да контролират морските простори. За да се впуснем в преследване на Дарий, оставяйки град Тир непревзет, а Египет и Кипър във вражеските ръце, ще означава да се подложим на много голям риск, особено като знаем какво е сега положението в Гърция. Докато нашата войска преследва Дарий по стъпките му навътре в сушата чак до Вавилон, персите могат да овладеят цялото крайбрежие и така ще си осигурят условия да прехвърлят войната в Гърция. Спарта не крие, че е враждебна към нас, а Атина само привидно се обявява за наш съюзник, тъй като се страхува, а не от добра воля, и е на наша страна само временно. Но ако успеем да разрушим Тир, цяла Финикия ще падне в ръцете ни, както и финикийската флота, което е задължително условие за надмощието ни над персийската флота както числено, така и качествено, иначе персийските кораби няма да закъснеят да се отправят срещу нас.

Но дори и Ариан признавал някои от многото недоглеждания на Александър, включително принудителното изоставяне на първия насип и прекалено големите загуби в жива сила. Причината за това временно отстъпление според един от съвременните експерти по използването на запалителни оръжия в древността била появата на „най-изумителния запалителен кораб от всички, известни дотогава“:

Историците Ариан и Квинт Курций Руф описвали този кораб като страховита и огромна плаваща бомба. Финикийските механици избрали един от най-големите тогава транспортни кораби (двумачтов, използван за превоз на бойни коне) и го заредили с казани, натъпкани догоре със сяра, асфалт и други материали, способни да подпалват всичко наоколо и да поддържат огъня. Предната палуба на кораба била запълнена с кедрови факли, смоли, катран и други запалителни вещества, а трюмовете – заредени със сухи клони, допълнително залети с горивни смеси. Като изчакали благоприятната посока на вятъра, за да го насочат право към насипа на македонците, финикийските гребци подкарали кораба към насипа между брега и крепостта. Тогава върху този насип или вълнолом се намирали две високи кули, както и голям брой балистични метателни механизми, всичките прикрити зад палисадите и завесите от кожи срещу летящите от крепостните стени запалени стрели. Македонците се оказали неподготвени за коварната атака на финикийците под формата на буйно горящия и неуправляем кораб. Финикийците гребели като полудели, а щом наближили насипа, се спасили като скачали през борда и плували бързо, за да се върнат до крепостта, служеща за тяхно спасително убежище. От удара с насипа казаните с горяща смола засипали насипа с изгарящото всичко по пътя си съдържание, което още повече подсилило пламъците.

Ейдриън Мейджър, „Гръцкият огън“

Още от древността та чак до наши дни се разпространявали какви ли не романтични истории с предназначението да отвлекат вниманието на читателя от по-неуспешните епизоди от живота на Александър. Например един от неговите учители от най-млада възраст – Лизимах от Пела (който се представял в ролята на Омировия Феникс, а Александър – в ролята на Ахил), твърдял, че го съпровождал по време на разузнавателните обиколки из ливанските планини, обитавани само от арабски номади. Но се оказало, че Лизимах не можел да пътува толкова бързо, колкото останалите, и през една студена и мрачна нощ (според версията на Плутарх) несъмнено би умрял от студ, ако Александър не останал с него до разсъмване. Дори се говорело, че за да спаси учителя си от смърт чрез измръзване, Александър се прокраднал до лагера на арабските пастири и откраднал от тях огъня (също като Прометей), за да запали огън, на който да се стопли Лизимах. Но тази и други подобни поучителни истории с морално-вдъхновяващ характер не успявали да прикриват суровата истина – без поддръжка по море цялата авантюра с обсадата на Тир била безнадеждна, дори граничела с лудост.

Все пак накрая именно Александър се оказал победителят, макар и на доста висока цена. Най-после се стигнало до повратния момент – когато 220 финикийски и други кораби на персийска служба, под влиянието на слуховете за неизбежната крайна победа на Александър над Дарий, преминали на страната на македонците. Тези платноходи позволили на македонците да атакуват крепостта в най-незащитената й страна – не откъм сушата, а откъм морето, където стените не били толкова високи. Освен това така се създала възможност за изграждане на втори насип. Но дори и тогава победата изисквала огромни усилия, както и небивало съчетание от ловка тактика, концентрация на силите и подривни действия. Към последните се причислявали такива ходове като кораби с метални остриета (тарани) за потопяване на противниковите плавателни съдове чрез преки сблъсъци, щурм на щитоносците, обсипване на крепостните стени със запалени стрели от катапултите по палубите на обсадните кораби, флот за нападения на двете съседни пристанища по крайбрежието, както и диверсионни отряди за нощни прониквания през крепостните стени. Атакуващите обаче непрекъснато били обстрелвани с катапултите на защитниците на крепостта, изпращащи силно нагорещен пясък, който причинявал жестоки изгаряния.

За стратегическите способности на Александър много е изписано и изговорено, защото той, както никой друг, умеел да вдъхновява хората си благодарение на изключителната си енергия. Деметрий – един от монарсите, наследили едно от царствата след разпадането на империята на Александър – три десетилетия по-късно спечелил почетното прозвище „Обсадителя“ (на гръцки Полиорсет), но тази титла много повече прилягала на Александър.

Обаче успехът при обсадата на Тир отнел на македонския цар няколко месеца. Все пак той можел да си ги позволи, защото според традициите във военното изкуство на древна Гърция обсадите винаги траели дълго. Но това значително закъснение позволило на Дарий III да се възползва и да се съвземе след съкрушителното поражение край Ис. Освен това блясъкът на славата на Александър помръкнала, когато заповядал да бъдат екзекутирани две хиляди от защитниците на Тир – за пример и назидание на останалите крепости по крайбрежието.

Малко преди началото на 331 г. Александър вече имал две забележителни победи зад гърба си – битката при река Граник и битката при Ис. Той покорил Тир след продължителна и много изтощителна обсада. Неговите войски освободили повечето от градовете в земите на Персийската империя на запад от река Ефрат. През зимата на 332/1 г. той предприел загадъчното пътуване до оракула на египетския бог Амон в оазиса Сива, а през април 331 г. основал новия град Александрия в делтата на Нил. Едва в края на пролетта на същата година той отново се посветил на основната цел на похода си – окончателната победа над Дарий III. През последните шест месеца персийският цар обмислял сериозно стратегията си и трескаво търсел спасителен изход, тъй като след поражението при Ис в стана на Александър като пленници и заложници били задържани членове на неговото семейство (майка му, жена му и двете му дъщери). На известната мозайка от римския град Помпей, нарисувана вероятно въз основа на по-ранна картина, се вижда много интересен психологически момент от битката – Александър почти е стигнал до колесницата на Дарий, когато персийският цар заповядва на телохранителите си да го спасяват с бягство. Освен всичко друго тази мозайка нагледно илюстрира тревогата на Дарий, осъзнал, че още едно такова катастрофално поражение ще се окаже последното в живота му.

От катастрофата при Ис Дарий III научил няколко полезни урока. Първият от тях се свеждал до това, че не само трябвало да събира войски, по-многочислени от тези на Александър (който имал по-многобройна армия при Граник, но не и при Ис), но и да подбира бойното поле по такъв начин, че да му позволява да се възползва от численото превъзходство на персийската войска. Това обяснява защо той не се опитвал да преустанови напредването на войската на Александър. Македонският цар настъпвал с воините си от Египет през Сирия и Асирия, преминал р. Ефрат при Тапсак (вероятно съвременния гр. Мескен или евентуално Йераблус) и от там се отправил на изток по пътя за Нисибис, като прекосил р. Тигър (край съвременния гр. Безабде), докато накрая стигнал до лагера на Дарий край Гавгамела (в северен Ирак). Местността не била много далеч от Ниневия, столицата на някогашната Асирия, превзета през 612 г. от мидийците, които били далечни родственици на персите.

Няма да бъде справедливо да се твърди, че Александър бил подмамен от Дарий за сражението край Гавгамела, тъй като самият той искал по-скоро да се стигне до последното, решаващото сражение. В това отношение е красноречиво преданието за разговора между Александър и Парменион през нощта преди битката. Парменион посъветвал Александър да атакува през нощта, за да се избегне големият брой жертви с оглед на численото превъзходство на войската на Дарий. Но Александър разгорещено отказал с думите: „Няма да го направя, защото не искам да мислят, че съм откраднал победата като някакъв крадец.“ (По странна ирония на съдбата в Иран и до днес го наричат Искандер Крадеца.) Това още не означава, че той отричал предимствата на изненадата. Напротив, винаги, при първа възможност, Александър не пропускал шансовете си да изненада противника. Но той, също като Наполеон много по-късно, ценял високо моралния фактор, който според него за спечелването на битките имал трикратно по-голямо значение от физическия, т.е. от числения брой на сражаващите се. Моралната стойност от евентуална победа над Дарий би била от изключително значение за неговата кауза както в чисто военен, така и в политически аспект.

В самия ден на битката – 30 септември (или 1 октомври според някои източници) Александър построил бойните линии от 47 000 войници срещу войската на Дарий III, наброяваща може би към четвърт милион души. Персийският цар успял да събере кавалерия с численост от 30 000 конници (от Мидия, Армения, Афганистан и не на последно място – Скития). Александър имал само 7000 конника във войската си. Дарий разположил кавалерията си по фланговете, като я размесил с пехотата, докато самият той заемал централната позиция заедно с телохранителите си и петнадесет бойни индийски слона, които в онази епоха имали роля, сходна с ролята на танковете в днешните войни. Пред персийската войска се строили двеста бойни колесници със скитски стрелци с лъкове – теренът бил специално подравнен за тези колесници. Както обикновено, слабостта на Великия цар била тежко въоръжената пехота, защото сега той успял да свика само около 6000 гръцки наемници (докато при Ис те били 30 000). Александър построил в центъра срещу войската на Дарий 10 000 войници от гвардейската пехота, въоръжени със сариси. Техният десен фланг се пазел от 3000 хипаспи (щитоносци), които служели за връзка с гвардейската кавалерия на десния фланг, командвана лично от Александър. Пред десния край на кавалерията той разположил две хиляди стрелци с лъкове, копия и прашки за мятане на камъни. На левия фланг гвардейската пехота се смесвала с гръцките наемници (главно от Тесалия), а в центъра се намирал остатъкът от македонската кавалерия начело с Парменион. Силите на Дарий III били толкова многобройни, че десният фланг на Александър едва достигал до центъра на бойния ред на персите. Затова, загрижен как да отблъсне евентуални маневри за обхождане откъм този фланг, Александър взел смело и съвсем новаторско решение – организирал втора защитна линия (около 20 000 пехотинци, съставена от гръцки и други наемници). Това му позволявало да парира опитите на кавалерията на персите да избягват фланговите атаки на македонската кавалерия чрез маневри към центъра. Тези флангови резерви и задната отбранителна линия вероятно били изобретени от Александър, тъй като дотогава не са били прилагани от древногръцките пълководци.

Развоят на битката не може да се реконструира точно (както всяка друга битка в античността), а в известна степен това е така дори и за сражения от нашата съвременност. Казано съвсем накратко, много скоро бойното поле се покрило с облаци прах, които се стелели из цялата обширна равнина в този район на северен Ирак (сражението се провело към края на дългото и сухо лято). Днес можем да проследим само в общ план промените в бойния строй на двете армии, осъществени в хода на битката. Александър, действащ както обикновено от предна позиция, този път също прибягнал до изпитания си похват: повел войската си под ъгъл спрямо бойната линия на персите, но задържал напредването на левия фланг. Този урок бил усвоен още на времето от Филип при изучаването на опита на Епаминонд (прочутия стратег от Тива, който изобретил решителната флангова атака). Когато двете войски се приближили, Александър рязко завил с конницата си надясно. Това, от една страна, помогнало на македонците да избегнат сблъсъка със слоновете на Дарий, а от друга – парирало опитите на персийската кавалерия за обход откъм фланга. Както се очаквало, в центъра на линията на персите се образувал празно пространство, през което Александър нахлул в галоп с гвардейската кавалерия, подредена като ударна клиновидна формация, която скоро направила още един рязък завой надясно. Дарий позорно избягал, макар че на десния фланг на персите Мазей почти успял да удържи натиска на лявото крило на македонците, водени от Парменион. Все пак там гвардейската пехота успяла да направи няколко второстепенни пробива. Битката се водела в четири отделни участъка, но била спечелена благодарение на концентрирането на трите хиляди конника от гвардейската кавалерия и осемте хиляди щитоносци и други пехотинци там, където отбраната на Дарий била най-слаба и разпокъсана още от първите атаки на македонците.

Лаконизмът и сухотата на това описание може да се компенсира със следния цитат от Квинт Курций Руф, който предпочитал да набляга на знаменията, съпътствали тази битка:

Когато двете войски почти се сплели в ръкопашните схватки, двамата царе започнали да призовават поданиците си да се сражават по-ожесточено. Полето било осеяно с трупове на персите, докато ранените били приблизително по равно от двете войски. Дарий се придвижвал с колесницата си, а Александър – с коня си. И двамата царе били обкръжени от тълпи телохранители, въоръжени с копия, които не щадели живота си. За всеки от тях било въпрос на чест да загине пред очите на своя господар… И тогава се появило едно знамение, толкова странно, че дори не смеели да повярват на очите си. Телохранителите на Александър по-късно се заклели, че съзрели един орел да кръжи неуморно точно над главата на царя, без да се плаши от звънтенето на мечовете, удрящи се в броните, шлемовете и щитовете, без да се стряска от виковете на ранените и стенанията на умиращите. Освен това им се сторило, че този загадъчен орел сякаш не летял, а висял във въздуха, точно над жребеца на Александър [Буцефал]. Пръв обърнал внимание на това явление облеченият в бели доспехи Аристандър, който вдигнал копието си от лаврово дърво в дясната си ръка и посочил орела на сражаващите се около него македонци с думите, че този орел несъмнено им предвещавал сигурна победа. Воините около Аристандър, които само допреди миг били много изтерзани от страха да не загубят битката, веднага повярвали в благоприятната поличба и с удвоен плам се хвърлили в боя… Говорело се също, че Дарий измъкнал своя ятаган, за да прогони орела, защото му се сторило, че му вещае неминуема губел, та поне искал да загине на бойното поле с чест, с оръжие в ръка… но докато отчаяно размахвал ятагана си, персите постепенно започнали да отстъпват и да изоставят строя си… и тогава Дарий побягнал с царската си колесница.

Както вече споменахме, скоро след това катастрофално, трето по ред поражение Дарий III бил детрониран от своя далечен родственик Бес. Обаче смяната на персийския монарх вече била невъзвратимо закъсняла. Битката край Гавгамела прекършила гръбнака на Персийската империя. Предстояла тригодишната партизанска война в най-отдалечените на изток провинции на империята, по време на която Александър проявил изключителните си способности да се справя и с подобна извънредно трудна задача (вж. Глава 6). Но след преследването на бунтовниците през едва проходимите афганистански планини му предстояла още една голяма битка – битката за Индия, която също била спечелена майсторски от него.

Някога, в далечното минало, Персийската империя се простирала чак до Хиндукуш в Пакистан, до днешния индийски щат Кашмир и дори до р. Инд. Но в 326 г. това вече бил само един смътен спомен за отминалото величие на Ахеменидското владичество. По време на похода на Александър тези далечни земи – на запад от р. Инд – се владеели от Пор (Порус, както гърците наричали раджата на Паравас). Този индийски раджа никога не бил полагал клетва като васал пред Дарий III. Поради това мотивите на Александър да го нападне се различавали от причините, които го тласнали към война с Великия цар на Персия. Сред тези мотиви доминирало непреодолимото желание да завоюва и разшири владенията си колкото е възможно по-далеч, чак до края на света, познат тогава на гърците и македонците; както и алчността (породена от легендите за баснословните богатства на Индия); също и необходимостта да подсигури по някакъв начин югоизточните граници на империята си като елиминира враждебните спрямо него местни владетели и/или ги привлече като приятелски настроени съюзници. На свой ред стратегията на Пор се оказала съчетание от двата варианта – отначало той се държал като враг на Александър, но по-късно се превърнал в негов васал и съюзник. Така че Александър нямал друг изход, освен да започне война срещу него, но след победата побързал да го спечели на своя страна.

И тук отново, както при Граник, Александър се изправил срещу един неприятел, чиито войски се намирали на отсрещния бряг на една река, само че този път реката се наричала Хидасп. Ала докато при Граник войската на Александър превъзхождала по численост противника, сега край Хидасп ситуацията била точно обратната. Нещо повече: Пор разполагал със значително повече бойни слонове в сравнение с Дарий III при Гавгамела, като сега ставало дума за наистина много добре обучени индийски бойни слонове. Самият Пор, висок около два метра, ръководел действията на войската си от гърба на най-едрия, особено свиреп слон. Така че Александър се видял принуден да прибегне до хитрост. Той разделил силите си, като оставил Кратер начело на войската, заемаща позиции точно срещу стана на Пор, а самият той повел останалите войници нагоре по течението на Хидасп, за да премине реката под прикритието на мрака. Установили се на един малък остров, който се оказал много удобен за тяхно скривалище. На следващия ден Пор се оказал притиснат от две страни, нападнат от елитните македонски войски, начело със самия Александър, който (според Квинт Курций Руф) се обърнал към Коний и останалите македонски командири със следната изключително убедителна и мъдра реч, произнесена в навечерието на решителната схватка:

Заедно с Птоломей, Пердика и Хефестион аз ще потегля в атака начело на лявото крило. И когато ме видите в разгара на боя, вие ще потеглите с дясното крило и ще атакувате противника там, където неговите редици най-лесно се огъват от нашия натиск. Антиген, Леонат и Таурон – вие тримата ще пробиете в центъра и ще ги притиснете след това към фланговете. Вашите копия са здрави и дълги. Те никога няма да ви послужат по-успешно от тази битка срещу тези слонове и техните махути 2828
  Махути – название на водачите на бойните слонове, използвано от индийците в древността. – Б.пр.


[Закрыть]. Смъквайте тези махути от седлата им върху гърбовете на слоновете и пронизвайте с копията самите слонове. Ползата от тях в боя не винаги е сигурна, защото може да ги обхване бяс и да започнат да стъпкват както чуждите, така и своите. Те напредват срещу противника по командите на махутите, но се плашат от нашите воини.

След като македонците се справили със заплахата от дебелокожите слонове, не след дълго победата им била осигурена – благодарение на последвалия неудържим пробив на фалангите и леко въоръжената пехота. Александър изгубил може би около 200 конници и 700 пехотинци. Загубите на Пор възлизали общо на 12 000 убити и 9000 пленени, като повечето от слоновете му също били заловени от противника. Благоразумният раджа предпочел да капитулира безусловно. Но вместо да го екзекутира, Александър решил до го използва като васал на своята империя. Не само че го възстановил като раджа на Паравас, но дори добавил още територии към владенията на Пор, който впоследствие оправдал доверието на Александър.

Не е изненадващо, нито незаслужено, че Александър решил да отпразнува бляскаво тази голяма победа. Той заповядал да бъдат изсечени няколко серии от възпоменателни монети и медальони, в две деноминации (тетрадрахми и декадрахми), като и двете монети в онази епоха притежавали доста високи парични стойности. Наистина теглото на отделните екземпляри доста варирало, а качеството на изработката на гравирането и сеченето в изпълнението на местните индийски златари също не било поддържано винаги на високо ниво, затова тяхното истинско значение като антикварна ценност едва напоследък бе оценено достойно. Иконографията от онази епоха съдържа предимно изображения на индийски стрелци с лъкове, колесници и бойни слонове, което очевидно е в чест на индийския поход на Александър. На един модел от по-едрите медальони се вижда конник, сражаващ се с индиец върху гърба на слон. Този сюжет може да се тълкува като символична схватка между Александър (на гърба на Буцефал) и Пор върху своя боен слон, особено ако се вземе предвид, че на обратната страна на същия медальон е изобразен победоносен македонски воин, над който се рее във въздуха по-дребната фигура на богинята на победата Нике, малко преди да положи короната на главата на воина.

Сигурно това изображение не се отнася за произволен македонски воин, а за самия Александър. Та кой друг, освен Александър би могъл да държи в десницата си светкавица – фигуративно открадната (или взета) от всемогъщия Зевс? Разбира се, подобна сложна интерпретация не е била необходима на македонските ветерани, на които Александър раздавал тези почетни медальони. Вероятно дъхът на тези воини е пресеквал от дързостта на Александър да се изобразява като бог.

Скоро след тази битка Александър изгубил верния си Буцефал – изключително силния жребец от Тесалия, който той опитомил преди двадесетина години и с когото оттогава никога не се разделял. Но се оказало, че Буцефал не умрял, тънещ в забрава. Когато се спуснал малко по-надолу по течението на река Инд, Александър основал още два нови града, като единия от тях нарекъл Александрия Буцефала в чест на престарелия си боен кон (другият град бил наречен Александрия Никея или „Градът на победата“).

Това, че Александър бил гениален пълководец, не подлежи на съмнение, обаче какъв е бил неговият стил като командващ войските? Нямаме възможност да узнаем например дали се е държал, примерно, като британския генерал Оурд Уингейт, който по време на похода в Абисиния (както се е наричала Етиопия преди Втората световна война) раздавал бойните заповеди на своите офицери както се бил излегнал в хамака в щабната палатка, чисто гол, лениво поглаждайки пубисното си окосмяване с четка за зъби, принадлежаща на някой от подчинените му. Възможно е македонските пълководци да не са притежавали четки за зъби. Но това, което знаем, и то с абсолютна сигурност, е умението, по-скоро дарбата на Александър да вдъхва страхопочитание и да подтиква воините към лична преданост и саможертви. Той умеел да създава сред войници впечатлението, че за него няма нищо невъзможно. Помагало и младежкото му обаяние, едва ли не юношеският му плам. През Втората световна война лорд Карвър (бъдещ фелдмаршал) бил преценяван като прекалено млад, за да бъде командир на бронетанков полк, понеже наскоро навършил тридесет години. Докато Александър още не бил навършил двадесет и шест, когато всичките негови големи и славни битки били вече зад гърба му.

Обаче младежкият плам бил само част от неговите предимства. Лорд Маунтбатън, последният британски вицекрал на Индия, бил често цитиран заради изказването му, че от рождение страдал заради недостатъка си да се смята за изключително неспособен. Александър не само че не страдал от този порок, но освен това умеел отлично да се разбира с войниците си. Например по времето на обсадата на Газа през 322 г. той споделил с тях, че колкото повече са трудностите, толкова повече се налага на всяка цена да превземат крепостта; според него нямало съмнение, че при неуспех моралът на войската сериозно ще пострада. Така че ние сме длъжни отново да отбележим, че той отдавал огромно значение на моралния фактор, макар че – както вече отбелязахме – обсадата на Газа не била задача от първостепенна стратегическа необходимост и неговото отношение към арабския й губернатор Бат било ненужно жестоко.

Личните качества на Александър като водач и необикновено смел и дързък воин също трябва да бъдат отчетени. За разлика от Джилбърт и Съливан, описващи „най-подходящия образец за съвременния генерал-майор“ като херцог Плейзатъроу, Александър Велики неизменно повеждал лично конницата в атака. Според мен може да се посочи само една битка, когато той не успял сам да оглави войската – при боя за Согдианската скала през 327 г. Тогава триста доброволци с доказани умения на катерачи се нагърбили с тази неимоверно опасна мисия, която макар и да завършила с успех, коствала живота на всеки десети участник. Обикновено Александър се намирал неизменно във вихъра на боя. Така че е напълно възможно да са достоверни сведенията на древните хроникьори, според които той получил повече рани от редовите войници и е напълно сигурно, че пострадал доста повече от който и да било негов офицер. Всеизвестно е, че при битката на река Граник той се разминал на косъм със смъртта. В сраженията с племето мали в долината на река Инд, както ще узнаем малко по-долу, той получил едва ли не фатална рана, тъй като вражеско копие пронизало металния му нагръдник и засегнало белия му дроб.