Текст книги "Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)"

Глава 5
Александър и гърците

Надянал царствената мантия на баща си едва на крехката двадесетгодишна възраст, едновременно с коронясването си за цар на Македония Александър поел ролята и на предводител на Коринтския съюз. Освен това той дръзко се олицетворявал с чутовния Омиров герой Ахил и се обявил формално за освободител на гърците от Мала Азия, които от век и половина били заставени да се примиряват с унизителния за тях статут на поданици на Персийската империя. В своя трактат „Политика“ бившият учител на Александър – Аристотел – споделял пожеланията си за установяване на единна „политея“ или обща политическа организация за всички гърци, като припомнял, че ако постигнат тази висока цел, те ще владеят света. По времето, когато Аристотел творял в Атина (тридесетте и двадесетте години на IV век пр.Хр.), неговият бивш ученик преплавал морето и навлязъл в Азия с мисия, която можела да бъде възприема като опит за изграждане на една обща „политея“ за всички гърци, обаче под водачеството на един човек.

Аристотел бил грък, но с много тесни семейни връзки с македонската аристокрация и личен приближен на царя на Македония, така че може би не намирал тази перспектива за твърде заплашителна. Обаче огромното мнозинство от гърците, в стремежа си да се разграничават от македонците, вероятно гледали по-различно на ситуацията. Чак до последната и решителна битка срещу Великия цар на Персия повече гърци воювали срещу Александър, отколкото в редиците на неговата войска. През периода 336–322 г. значителен брой гръцки градове и федерации в континентална Гърция с оръжие в ръце едновременно въстанали срещу монархията на Александър (или по-скоро срещу неговия наместник в Македония Антипатър, който изпълнявал ролята и на регент на Гърция). Между впрочем именно Александър и Антипатър били отговорни – или поне повечето от гърците считали така – за унищожаването на гръцките свободи както в европейската континентална Гърция, така и в гръцките колонии в Мала Азия.

Как би могъл да се обясни този привиден парадокс? Ще се опитам да докажа, че това въобще не е било парадокс и че отношението на Александър към гърците – към всички гърци, както колективно, така и индивидуално – е било напълно последователно, в смисъл че никога не се отклонявал от преследването на идеала си – увеличаване на своето могъщество и слава. Това обаче още не означава, че той не споделял извисените идеали на елинизма и не се опитвал да ги разпространява в широки граници; само че Александър не допускал подкрепата на който и да е алтруистичен идеал да препречва пътя на неговото самоутвърждаване, докато накрая се превърнал в син на един не-гръцки бог и на свой ред – в ново божество.

През втората година от царуването на Александър – преди той да напусне Европа (както по-късно се оказало, това било извънредно благоприятно за гърците) – съдбата поднесла едно решително изпитание за Гърция. Става дума за разрушаването на Тива през 335 г. През последното десетилетие, след поражението, което нанесла на Спарта, Тива се издигнала като първостепенната военна сила в континентална Гърция. Оказало се обаче, че Филип не пропилял годините от 368 до 365, когато още съвсем млад бил заточен в Тива като принц и заложник. По време на Втората свещена война (356–346) за контрола на светилището в Делфи, Тива вече не била толкова велика сила, а по-скоро съюзник на северния си съсед Филип и заклет враг на съседите си от юг и запад (Атина и Фокий). Но през 339 г. атинският политик Демостен успял да постигне сериозен дипломатически успех, като убедил тиванците да се присъединят към гръцката коалиция, създадена за противодействие срещу инвазията на Филип.

На следващата година край Херонея в Беотия (на северозапад от Тива) се стигнало до решителна битка, чийто резултат бил пълната победа на Филип. Един паметник с величествен каменен лъв се издига и до днес на бойното поле.

Беотийската феодална държава, на която от 378 г. начело била Тива, се разпаднала, като водачите на антимакедонската опозиция били избити или прогонени. В Кадмея (тиванския акропол) бил настанен македонски гарнизон, а Тива, за чиито граждани се предполагало, че вече били укротени и изпаднали в примирение, била присъединена заедно с повечето градове от гръцките земи на юг от Македония към новоучредения от Филип Коринтски съюз.

Често се казва, че свободата е неделима. Независимо дали това правило е вярно или не при всички случаи, значителен брой от влиятелните тиванци силно страдали от отдръпването на другите гръцки градове-държави от каузата на Тива. През 336 г., веднага щом се разнесла вестта за убийството на Филип в Пела, Тива побързала да заеме мястото си сред онези гръцки градове, които се опитали да върнат независимостта си от Македония, ала били изпреварени от Александър. Аналогична била ситуацията през 335 г., когато плъзнал слух за гибелта на Александър в схватките срещу илирите по северозападната граница на Македония (също като чичо му Пердика през 359 г.). Тиванците открито се надигнали и броженията им скоро прераснали в масово въстание. Този път те били подкрепени от ръководената от Демостен Атина и още няколко гръцки градове. Разбираемо е защо още оттогава щастливата звезда на Александър станала пословична, макар че той до голяма степен сам бил причината за това. Как иначе би могъл да се разглежда фактът, че той успял да приключи операциите по умиротворяването на илирите, точно когато до него достигнали вестите за въстанието на тиванците. Само за две седмици, бърз като мълния, Александър се озовал с цялата си войска пред вратите на Тива. Тиванците останали безкрайно изненадани. Но ако Александър се надявал, че чрез терор ще ги държи в подчинение и ще се възползва ловко от наивността им, като повярват в широко пропагандираното му милосърдие, то навярно той също е преживял също толкова горчиво разочарование.

Демократичното събрание на тиванците не само гласувало да се продължи борбата за автономия, така както те я разбирали, но също и – според Диодор 1616
  Вж. Приложението, т. 31–33 – Б.ав.


[Закрыть]„обявили от най-високата кула на крепостната стена, че всеки, който желае да се присъедини към Великия цар и Тива в борбата за освобождаването на гърците и унищожаването на тирана на Гърция, да се обърне към тях“. Тази прокламация била адресирана към членовете на Коринтския съюз, включително и другите градове в Беотия, чиито войници покорно служели в армията на Александър. Обаче в „Анабазис“ на Ариан въобще не се споменава за това събитие. Всъщност не би трябвало да очакваме да намерим подобна прокламация в трудовете на Ариан, който решил да се основава предимно на придворните летописци Птоломей и Аристобул. 1717
  За повече подробности по проблемите за източниците на Ариан вж. Приложението, т. 17–21 – Б.ав.


[Закрыть]Все пак тази прокламация отчасти повдига капака, под който се криела истината (или измамата) за целия панелински проект за поход срещу Персия, който Александър като наследник на Филип се готвел да предприеме. Тиванците не приемали Александър като легитимен или конституционен монарх, а го назовавали тиран и деспот, използвайки същите определения, с които Демостен си служел, за да обсипва с хули баща му Филип. Ала не трябва да се забравя, че в загрижеността си за свободата на Гърция те се обърнали за помощ към Великия цар на Персия – т.е. към същия този източен деспот, за когото се предполагало, че бил най-опасният враг на идеята за обединението на Гърция и за укрепването на нейната свобода.

Отново се оказва, че именно Диодор, а не Ариан е този, който е по-откровен в обясненията за реакцията на Александър спрямо прокламацията на тиванците: „Той осъзна, че тиванците гледат на него с презрение и затова реши да срине града до основи и с това наказание да изплаши всеки друг, който би дръзнал да рискува с въстание срещу неговата власт.“ Казано с други думи, Александър решил да държи в подчинение, макар и с цената на политически насилия, достигащи до крайности, гръцките си съюзници, от които се очаквало да го подкрепят като водач на замисления поход срещу персите. Това, според мен, е ясен и недвусмислен признак за характера на Александър и за предпочитаните от него методи, които въпреки младата му възраст (тогава бил едва двадесет и две годишен) вече били напълно оформени. Същевременно това ни пояснява на кой от исторически източници може да се разчита за по-достоверни сведения.

Срещу цитираното по-горе откровено, реалистично и правдоподобно мнение на Диодор ние намираме само едно опровержение – официалната версия или по-скоро опит за обяснение, представено от Ариан. Според него решението за разрушаването на Тива било взето по-скоро от членовете на съвета към Коринтския съюз, чиято преценка Александър просто уважил и приложил на практика. Ала какво всъщност се целяло с това сурово наказание на непокорната Тива: раздаването на възмездие заради откритото сътрудничество на тиванците с персите срещу останалите гърци или заради недостатъчно активното съпротивление на Тива срещу персите при нашествието им от 480/79 г.? Според Плутарх Александър съзнателно смекчил удара, като настоявал да не бъдат включени в плана за всеобщото разрушаване на Тива светилищата и храмовете на гръцките богове в града, заедно с една светска сграда – както вече споменахме, става дума за дома на прославения лирик Пиндар, който живеел в Тива по време на персийското нашествие в началото на V век пр.Хр.

За да изясним кое е невярното в тази официална версия, ние първо трябва да преразгледаме толкова афишираната от Александър почит към елинизма. Един от най-сериозните и уважавани историци на Александър от миналия век бил германският учен и изследовател на папируси Улрих Вилкен. Той поддържал спорната версия, според която Александър „останал до край почитател на гръцката култура“. В подкрепа на този възглед говори фактът, че гръцките философи (като Анархис от Абдера) и хора на словото (сред които най-вече Калистен) често посещавали двора на Александър. По време на походите си в Азия, чак до Индия, Александър непрекъснато устройвал за своите войници състезания по атлетически дисциплини, литература и музика (по подобие на гръцкия модел, заимстван вече от Филип под формата на локална, македонска версия на олимпийските игри, която се провеждала в Диум). За самия Александър се говорело, че непрекъснато държал до ложето си специален екземпляр от „Илиадата“, коментиран за него от Аристотел; след битката при Ис през 333 г. той съхранявал скъпоценните за него ръкописни преписи в златно ковчеже, взето като плячка от Дарий III.

И накрая идва ред на това, което може би е най-важното в случая: градовете, които Александър основал в Египет и Азия, били гръцки по своята култура, така че гръцката култура се разпространила из целия Близък изток. След Александър – както ясно посочва Робин Лейн Фокс в неговата биография – Софокъл бил четен в Суза; Еврипид вдъхновявал артистите в Бактрия; в Александрия Задкавказка играели комични пантомими; гръцки трактати били писани във Вавилон; историята за Троянския кон се превърнала в любимата легенда на Ай Ханум по бреговете на река Амударя в Централна Азия; а обожавания от Александър Омир намерил почитатели дори в далечната Шри Ланка.

Не всички, обаче, както бе споменато по-горе, били толкова убедени в дълбочината и искреността на елинизма на Александър. Критиците на поддържаните от Вилкен възгледи изтъкват, че онези азиатски тирани, които управлявали с подкрепата на Персия, а дори и самите персийски сатрапи или васалите им като Мавзол от Кария (вж. Глава 2) също като Александър може би са били почитатели на гръцката култура. Дори изображенията на боговете от гробницата в Егея (която може и да не е принадлежала на Филип), за съжаление не могат да ни послужат като доказателство в тази насока.

Посетителите на македонския двор и на главната квартира на Александър оставали с впечатлението, че се намират по-скоро в изискан елинистичен царствен двор, а не сред боен щаб, пълен с истински военни. Те вярвали, че основаните от Александър градове били предназначени повече за политически, стратегически и икономически цели, а не за подпомагане и разпространение на културата. Освен това те били убедени, че Александър по принцип никога не жертвал политически си интереси заради сантиментални или емоционални увлечения. С други думи, ако тези критици са прави, то когато Александър заповядал да се запази къщата на поета Пиндар (както и живота на неговите наследници), той го направил само защото това бил евтин начин да подслади горчивината от тоталното разрушаване на един враждебен град-държава, който дотогава притежавал най-силната сухопътна армия в цяла Гърция, а не от патриотични чувства към гръцката лирика.

Двата лагера, на които се разделят историците по този повод, вероятно преувеличават истината, но като цяло аз поддържам критиците на Вилкен. Все пак съм склонен да призная на Александър по-искрена и по-задълбочена привързаност към елинистичната култура, отколкото твърдят критиците на Вилкен. Но в същото време вярвам, че той се възползвал от това само докато това не възпрепятствало неговите основни цели – преди всичко грандиозните завоевания и създаването на величествена империя.

Аналогично, както с въпроса за елинизма на Александър, така и по темата за сформирания от Филип през 338/7 г. Коринтски съюз, съществуват две противоположни мнения – в зависимост от това дали ще възприемем този съюз като средство за укрепване на самоуправлението на гръцките градове-държави или като инструмент за прокарване на политиката на Филип, подчинена единствено на интересите на Македония. Този апологетичен възглед е много умело обобщен в последния раздел на общата история на Гърция, написана от Никълъс Хамънд, самият той герой от войната 1818
  Става дума за Втората световна война. – Б.пр.


[Закрыть], много добре познаващ топографията и историята на Македония. Съответният раздел от неговата „История на Гърция“ (публикувана през 1959) е озаглавен „Различни идеи за свободата“. Филип, според Хамънд:

… дал на гръцките градове-държави харта за тяхната свобода и самоуправление, но с обвързването за сътрудничество и респект един към друг, а Александър последвал примера му през 336 г. В някои акрополи били настанени гарнизони; обаче тази мярка била одобрена от съвета на Коринтския съюз като висш орган на това самоуправление.

Хамънд твърди, че Коринтският съюз не закъснял да се възползва от свободата за взимане на решение за сътрудничество, предоставена от Филип и Александър. Обаче истинските намерения на двамата македонски царе се свеждали до ограничаване на свободата в Беотия. Тези намерения на Филип започнали да се осъществяват първо чрез гласуване в Коринтския съюз за настаняването на македонски гарнизон в Тива, а по-късно, след въстанието на тиванците през 335 г., било гласувано решение за цялостно разрушаване на града.

Ставало дума просто за диктат, наложен от по-силния. Тъй като македонците въобще не възнамерявали да гарантират на гърците нова степен на свобода и подобряване на сътрудничеството си с тях, може да се спори дали Филип и след него Александър са били склонни да допускат реално неподчинение от страна на гръцките градове. През 335 г. съветът на Коринтския съюз гласувал Тива да бъде разрушена. Но всъщност истинският подбудител за това драматично решение бил Александър (което Диодор успява да разкрие и докаже). Именно в тази светлина трябва да се разглежда епизодът с потушаването на съпротивата на Тива: по-могъщият въобще не се съобразява нито с правата на по-слабия, нито със законността на решенията си. Самият Хамънд бил наясно със ставащото в Гърция. След като посвещава няколко страници на морални теми, той по-късно добавя няколко изречения, в които откровено признава, че водачите на тиванското въстание от 335 г. „недооценили мощта на Александър“. Аналогично, когато дошъл ред да обсъжда така наречената Ламийската война 1919
  Много по-масово и по-успешно надигане на почти всички гръцки градове-държави срещу македонското потисничество непосредствено след смъртта на Александър през 323 г. пр.Хр. – Б.пр.


[Закрыть](вж. края на тази глава), Хамънд писал, че гръцките въстаници въпреки всичко „оставали много по-слаби от могъщата Македония“.

Нека да отделим повече място за така наречената „харта за свобода, самоуправление и уважение към другите“. Няма спор, че това е много привлекателен политически инструмент (и в същото време сериозен експеримент) на гърците най-после да установят стабилни отношения между гръцките държави – същите градове-държави, които дотогава почти непрекъснато воювали помежду си (вж. Глава 2), а през периодите на затишия и примирия не поддържали добри отношения. Както би могло да се очаква от един гениален стратег и политик като Филип, Коринтският съюз одобрил в основни линии две разновидности на формите за асоцииране към съюза, с цел по-ефективно управление и контролиране на гърците, обединени под неоспоримото превъзходство на македонците. Споразумението било наречено договор за всеобщ мир и предвиждало изграждането на военен съюз, оглавяван от хегемон ( hegemon) или върховен водач.

По същество основните принципи, залегнали в това споразумение за всеобщ мир, били следните: договорът обхващал всички гръцки държави, независимо дали те били страни в ритуалите по полагането на свещените клетви, с които се гарантирало спазването на споразумението. В тези клетви се обещавала „автономия“ за всички държави, малки и големи, както и свободата им от всякакви опити за външен контрол или намеса. Първият мирен договор от този вид бил сключен между гърците през 386 г. при съвместното водачество на Спарта и Великия цар на Персия (каква ирония на съдбата!). Но клаузите от този мирен договор и последвалите негови обновления не предотвратили нито една война, нито дори нарушенията на принципа за автономия, а само намалили щетите и смекчили горчивината на ощетените, при това само до известна степен. През 338/7 г. единствен водач на Коринтския съюз и гарант по новия договор за всеобщ мир станал македонският цар Филип. Той имал правото да следи и да се грижи слабите гръцки държави да не бъдат ощетявани. Или поне само дотолкова, доколкото това било приемливо и изгодно за него. Така, като поддържал формалната власт на „своите хора“ или олигарсите в по-важните гръцки градове, Филип се стараел да изпреварва най-големите опасности пред собственото му могъщество – надигането на политически въстания по места и съвместни бунтове на робите и свободните граждани.

Най-сполучливият модел за хегемонен военен съюз се оказал Вторият атински морски съюз, сформиран през 378 г. и погълнат от новосъздадения от Филип Коринтски съюз. Единствено Атинското събрание имало право да внася промени в политиката на Морския съюз, но за да се реализират желанията на атиняните, те трябвало да бъдат потвърдени от постоянно заседаващия съвет в Атина ( synedryon), в който членували делегати или представители на всички гръцки държави. Седалището на също така постоянно заседаващия съвет на Коринтския съюз (под егидата на Филип) било в Коринт, а не в Атина поради много причини – геополитически, религиозни (на всеки две години в Коринт се провеждали панелинските истмийски игри) и символични (именно в Коринт през 481 г. шепа гръцки воини дали свещена клетва да се борят до смърт срещу надвисналата над Гърция смъртна заплаха от нашествието на персите начело с Ксеркс).

Така че поне на теория през периода от 338 до 337 г. пр.Хр. всички гръцки градове и държави трябвало да бъдат свободни и автономни. Но Тива въстанала през 335 г., именно за да си възвърне автономията, от която – според мнението на тиванците – техният град бил лишен. Две били основните причини за въстанието в Тива. Първо, условията в хартата на Коринтския съюз били така подбрани, че се допускали много възможности за привидно легална намеса на хегемона във вътрешните работи на останалите членове на съюза. И за да бъдела гарантирана ефективността на подобна намеса, хегемонът (т.е. Филип) имал право да свиква един доста неясно формулиран съвет – наричан „съвет за обща защита“. Вероятно се подразбирала специална ударна войскова част, която трябвало да изпълнява заповедите на съвета, колкото можело по-бързо. Второ, никой нямал правото да ревизира инициативите на хегемона. Във всеки случай се оказвало, че реалното право да прилага и тълкува разпоредбите на Коринтския съюз притежавал единствено македонският цар – което наистина се потвърждава от решенията на Филип, описвани в малобройните достигнали до наши дни писмени сведения от онази епоха. Така че ако някой изследовател се изкуши да повярва на легендата за съблюдаването на принципите за свобода и независимост в решенията, взимани от съвета на Коринтския съюз, трябва да му се припомни, че всички решения през всички исторически периоди се взимали единствено въз основа на грубата сила (както ни учи историята на Тукидид за Пелопонеските войни). Такъв дух царувал в Коринтския съюз през 335 г., когато било гласувано решението за разрушаването на Тива, както и преди това – през 338/7 г. – когато били решено да се настанят македонски гарнизони в Тива, Коринт, Амбрасия и вероятно в Халкис.