Текст книги "Самотата на простите числа"

27.

– Какво има, любов моя? – попита Соледад Аличе, като леко наведе главата си, за да срещне погледа й.

Откакто Фернанда беше в болницата, Соледад се хранеше с тях, защото да седят сами, баща и дъщеря, един срещу друг, беше непоносимо и за двамата.

Бащата на Аличе беше придобил навика да не се преоблича, след като се върне от работа. Вечеряше по сако и с леко разхлабена вратовръзка, сякаш се бе отбил пътьом. Държеше отворен вестник на масата и само от време на време вдигаше очи, за да се увери, че дъщеря му пъха в устата си по някоя хапка. Тишината се бе превърнала в съставна част на храненето и смущаваше единствено Сол. Тя често си мислеше за шумните обеди в къщата на майка й, когато беше още мъничка и не си представяше, че животът й ще се развие така.

Аличе дори не бе погледнала котлета и салатата в чинията си. Пиеше вода на малки глътки с очи, сведени към опряната до устните й чаша, и със сериозното изражение, с което се взима лекарство. Сви рамене и отправи бърза усмивка към Сол.

– Нищо – каза. – Не съм много гладна.

Баща й нервно обърна страницата. Преди да остави отново вестника, го потупа настървено и не можа да не хвърли поглед към недокоснатата чиния на дъщеря си. Не каза нищо и пак се зачете, като започваше, която и да е статия от средата, без да схваща смисъла й.

– Сол? – попита Аличе.

– Да?

– Твоят мъж с какво те привлече? В началото, имам предвид. Какво точно правеше?

Соледад престана да дъвче за момент. После започна отново, по-бавно, за да печели време. Първата картина, появила се в главата й, не беше на деня, в който се бе запознала със съпруга си. Спомни си онази сутрин, в която стана късно и заобикаля боса из къщата да го търси. С годините всички спомени от брака й се бяха свили до тези няколко мига, сякаш прекараното със съпруга й време е било само подготовка за рано настъпилия край. Онази сутрин бе погледнала мръсните чинии от предишната вечер и разхвърляните възглавници на дивана. Всичко беше точно както го бяха оставили, а звуците във въздуха не се различаваха от обичайните. И въпреки това нещо в разположението на предметите и в начина, по който светлината падаше отгоре им, я накара да замръзне в средата на хола, ужасена. И да си помисли със смущаваща яснота: „Отишъл си е.“

Соледад въздъхна, като се престори, че я обзема обичайната тъга.

– Връщаше ме вкъщи след работа с велосипеда – каза. – Освен това ми подари и обувки.

– И какво?

– Обувки. Бели, с висок ток.

Соледад се усмихна и с палеца и показалеца показа дължината на тока.

– Бяха много хубави – додаде.

Бащата на Аличе изпухтя и се раздвижи на стола, като че ли намираше всичко това за непоносимо. Аличе си представи съпруга на Соледад как излиза от магазина с кутия обувки под мишница. Знаеше го от снимката, която Сол беше окачила над леглото си със сухо маслинено клонче, пъхнато между пирона и кукичката.

За миг й стана по-леко, но мисълта й веднага се върна към Матия и остана там. Беше минала една седмица, а той още не се бе обадил.

„Сега ще отида у тях“, помисли си.

Пъхна една вилица салата в устата си, сякаш за да каже на баща си: „Ето, ядох.“ Оцетът започна леко да щипе устните й. Стана от масата, все още дъвчейки.

– Излизам – заяви.

Баща й смаян повдигна вежди.

– И може ли да ни обясниш къде отиваш в този час? – попита.

– Навън – отговори предизвикателно Аличе.

После, за да смекчи тона, добави:

– При една приятелка.

Баща й поклати глава, все едно че казваше: „Прави, каквото искаш.“ За момент на Аличе й дожаля за него, останал така сам зад вестника си. Прииска й се да го прегърне, да му разкаже всичко и да го попита какво трябва да направи, но миг след това същата мисъл я накара да потръпне. Обърна се и решително се отправи към банята.

Баща й пусна вестника и с два пръста започна да разтрива изморените си клепачи. Сол продължи да мисли още няколко секунди за обувките с висок ток, после заключи отново спомена на мястото му и стана, за да вдигне масата.

По пътя към къщата на Матия Аличе бе пуснала силно музиката, но ако след като стигна, някой я попиташе какво е слушала, нямаше да може да му отговори. Изведнъж се вбеси на себе си – бе сигурна, че ще развали всичко, но вече нямаше избор. Тази вечер със ставането си от масата бе преминала невидимата граница, отвъд която нещата започваха да се развиват сами. Щеше да се получи като със ските. Когато преместваше центъра на тежестта си напред, дори с няколко незначителни милиметри, те се оказваха достатъчни, за да се просне на земята и да зарие лице в снега.

В къщата на Матия се бе качвала само веднъж и бе влязла в хола. Тогава Матия изчезна в стаята си, за да се преоблече, и тя, много смутена, размени две думи с майка му. Госпожа Аделе я гледаше от дивана странно и някак притеснено, сякаш косата на Аличе гори или нещо подобно, и не се сети дори да я покани да седне.

Аличе натисна звънеца, на който пишеше „Балосино-Корволи“ и таблото встрани се освети в червено като последно предупреждение. След няколко изпращявания й отговори майката на Матия с изплашен глас.

– Кой е?

– Госпожо, аз съм, Аличе. Съжалявам за късния час, но… Матия там ли е?

От другата страна настъпи мълчание, като че ли мислеха. Аличе прехвърли цялата си коса пред дясното си рамо. Имаше неприятното усещане, че я наблюдават през домофона. После вратата се отвори с електрическо щракване и преди да влезе, тя се усмихна на телекамерата, за да благодари.

В празния коридор стъпките й отекваха с ритъма на сърцето й. Изглеждаше, че болният й крак напълно е умрял, сякаш сърцето й бе забравило да изпраща кръв в него. Вратата на апартамента беше притворена, но на входа нямаше никой, който да я посрещне. Аличе я бутна и попита:

– Може ли?

Матия се показа от хола и се спря на три крачки от нея.

– Здравей – каза, без да си помръдне ръцете.

– Здравей.

Няколко секунди останаха неподвижни, разучаваха се, като че ли за пръв път се виждаха. Матия прехвърли палеца на крака си върху втория пръст вътре в чехъла си и взе да ги притиска един върху друг и към пода с надеждата да ги раздроби.

– Извинявай, че съм…

– Ще дойдеш ли там? – прекъсна я Матия автоматично.

Аличе се обърна да затвори вратата и кръглата дръжка се изплъзна от потната й длан. Вратата се блъсна, като разтърси рамката, и Матия усети да преминава през тялото му тръпка на нетърпимост.

„Какво прави тук?“, помисли си.

Като че ли момичето, влетяло в къщата му, без да предупреди, не беше същата Аличе, за която говореше на Денис преди няколко минути. Постара се да освободи мисълта си от това смешно хрумване, но усещането за досада се задържа в устата му като някакво гадене.

В главата му се появи думата „преследван“. После се сети за времето, когато баща му го теглеше по килима и го държеше като в затвор между огромните си ръце. Гъделичкаше го по корема и хълбоците и той се смееше, смееше се толкова силно, че не можеше да диша повече.

Аличе го последва в хола. Родителите му чакаха прави като малък комитет по посрещането.

– Добър вечер – изрече тя, като присви рамене.

– Здравей, Аличе – отговори й Аделе, но не се мръдна от мястото си.

Пиетро обаче се приближи и неочаквано я погали по косата.

– Ставаш все по-хубава – каза й. – Как е майка ти?

Зад гърба на мъжа си Аделе се усмихваше вдървено и си хапеше устната, ядосана, че не я е попитала тя.

Аличе се изчерви.

– Все така – каза, за да не изглежда драматично, – Справя се.

– Поздрави я от нас – добави Пиетро.

После и четиримата нямаше повече какво да кажат. Бащата на Матия сякаш виждаше нещо през Аличе, а тя се стараеше да разпредели еднакво тежестта върху краката си, за да не изглежда недъгава. Осъзна, че майка й никога няма да се запознае с родителите на Матия, и й стана малко мъчно, но още по-мъчно й стана, че е единствената, която мисли за нещо подобно.

– Отидете да се видите – каза най-сетне Пиетро.

Аличе мина покрай него с наведена глава, след като още веднъж се усмихна на Аделе. Матия вече я чакаше в стаята си.

– Да затворя ли? – попита Аличе, когато влезе, като посочи вратата.

– Ъхъ.

Матия седна на леглото с ръце, кръстосани на коленете. Аличе огледа малката стая. Изглеждаше, че предметите, които я изпълваха, никога не са докосвани от никого, приличаха на артикули, изложени внимателно и премерено във витрината на магазин. Нямаше нищо излишно, нито една окачена снимка, нито някаква играчка, запазена от детството като фетиш. Нищо, което да разпръсква във въздуха онзи мирис на близост и привързаност, който обикновено притежават стаите на младите хора. С безредието, което цареше в тялото и в главата й, Аличе се почувства не на място.

– Имаш хубава стая – каза, без да го мисли наистина.

– Благодаря – отговори Матия.

Над главите им се носеше гигантски балон от неща, които трябваше да си кажат, но и двамата се мъчеха да не го забелязват, като гледаха надолу.

Аличе се плъзна с гърба си по шкафа и седна на земята със здравото коляно, свито към гърдите й. Насили се да се усмихне.

– Е, как се чувства човек като дипломиран?

Матия повдигна рамене и се усмихна едва-едва.

– По същия начин, както по-рано.

– Ти никога няма да бъдеш доволен, нали?

– Изглежда, че не.

Аличе изпусна между затворените си устни едно „Мм“, изпълнено с обич, и си помисли, че това смущение между тях няма никакъв смисъл и все пак е там, плътно и непобедимо.

– Но в последно време ти се случиха разни неща – добави.

– Да.

Аличе си помисли дали да го каже или не. После се престраши и изрече с напълно пресъхнала уста:

– И нещо хубаво, нали така?

Матия кръстоса крака.

„Ето, че стигнахме и до това“, помисли си.

– Всъщност да – каза.

Знаеше точно какво трябва да направи. Трябваше да стане и да седне близо до нея. Трябваше да се усмихне, да я погледне в очите и да я целуне. Само това, само механика, банална поредица от вектори, за да придвижи устните си до нейните. Можеше да го направи, въпреки че в този момент нямаше желание, можеше да се довери на точността на жестовете.

Понечи да стане, но по някакъв начин матракът го задържа там, където беше, като някакво лепкаво блато.

За пореден път Аличе реагира вместо него.

– Мога ли да дойда при теб? – попита.

Той кимна и въпреки че нямаше нужда, се премести малко настрани.

Аличе се изправи, като си помогна с ръцете.

Върху леглото, на мястото, което Матия бе оставил свободно, имаше лист хартия, изписан на машина и сгънат на три като хармоника. Аличе го взе в ръка, за да го премести, и забеляза, че е на английски.

– Какво е това? – попита.

– Дойде днес. Писмо от един университет.

Аличе прочете името на града, написано с черно в горния ляв ъгъл, и буквите й се замъглиха.

– За какво става дума?

– Предлагат ми стипендия.

Аличе усети замайване и паниката накара лицето й изведнъж да пребледнее.

– Колко хубаво! – излъга тя. – И за колко време?

– Четири години.

Аличе преглътна. Все още беше права.

– Ще отидеш ли? – попита тихо.

– Не знам още – каза Матия, все едно че се извинява. – Според теб?

Аличе не отговори, застанала с листа в ръка и с поглед, отправен към някаква точка на стената.

– Според теб? – повтори Матия, сякаш беше възможно тя да не го е чула.

– Според мен какво?

Гласът й внезапно бе станал толкова твърд, че Матия трепна. По някаква причина Аличе помисли за майка си в болницата, зашеметена от лекарствата. Погледна безизразно листа и й се прииска да го скъса.

Вместо това го постави отново на леглото, където би трябвало да седне.

– Би било важно за кариерата ми – извини се Матия.

Аличе, напълно сериозна, кимна с брадичка, издадена напред, като че ли бе лапнала топка за голф.

– Хубаво. И тогава какво чакаш? Тичай! Тъй или иначе тук няма нищо, което да те интересува – промълви със стиснати зъби.

Матия усети, че вените на шията му се издуват. Може би ей сега ще се разплаче. От онзи следобед в парка винаги усещаше плача някъде в гърлото си, като трудна за преглъщане таблетка. Имаше чувството, че слъзните му канали, останали запушени толкова дълго време, най-накрая се бяха отворили и всичко, събрано в тях, напираше да излезе.

– Но ако аз замина – започна той с леко треперещ глас, – ти ще… – и замлъкна.

– Аз ли? – Аличе го погледна втренчено отвисоко, все едно беше петно върху покривката на леглото. – Аз следващите четири години си ги бях представяла различни – каза. – Аз съм на двайсет и три години и майка ми е на смъртно легло. Аз… – разтърси глава. – Тъй или иначе теб не те интересува нищо. Мисли за кариерата си.

За първи път използваше болестта на майка си, за да нарани някого, и, общо взето, не съжали за това. Видя Матия да се смалява пред очите й.

Той не отвърна нищо и си прехвърли наум инструкциите за дишане.

– Все пак не се притеснявай – продължи Аличе. – Тъй или иначе намерих човек, който се интересува от мен. Дори бях дошла, за да ти го кажа.

Спря се за миг. Не мислеше за нищо. Нещата отново вървяха сами, отново се плъзгаше по стръмнината, без да забива щеките, за да спре. – Казва се Фабио, лекар е. Не исках ти… Изобщо.

Произнесе тази формула като лоша актриса, с глас, който не беше нейният. Усети думите й да драскат езика й като пясък. Докато ги изричаше, изучаваше лицето на Матия, за да долови някакъв израз на разочарование и за да може да се хване за него. Очите му обаче бяха прекалено тъмни, така че тя не долови проблясъка в тях. Беше сигурна, че всичко това не го интересува, и стомахът й се присви.

– Тръгвам си – каза тихо, изтощена.

Матия кимна, като гледаше към затворения прозорец, за да отстрани напълно Аличе от зрителното си поле. Това име, Фабио, паднало кой знае откъде от небето, се заби в главата му като треска. Искаше единствено тя да си тръгне.

Видя, че навън вечерта е ясна и сигурно духа топъл вятър. Белите пухчета на тополите, летящи на светлината на фенерите, приличаха на големи насекоми без пипала.

Аличе отвори вратата и той се изправи. Придружи я до входа, като я следваше на две крачки разстояние. Тя разсеяно зарови в чантата си, за да спечели още един миг. После промърмори: „Окей“, и излезе. Преди вратата на асансьора да се затвори, Аличе и Матия си размениха по едно „Чао“, което не означаваше нищо.