Текст книги "Самотата на простите числа"

1.

Аличе Дела Рока мразеше ски училището. Мразеше, дори по време на коледната ваканция, да се събужда в седем и половина сутринта, мразеше и баща си, който я гледаше втренчено и клатеше нервно крака си под масата, сякаш за да й каже да закусва по-бързо. Мразеше вълнения чорапогащник, който й боцкаше на бедрата, специалните ръкавици, които не позволяваха на пръстите й да се движат, каската, която й премазваше бузите и притискаше с металната си закопчалка челюстта й. Мразеше и тези грамадни обувки за ски, винаги прекалено тесни, с които приличаше на горила, когато вървеше.

– Ще го пиеш ли това мляко или не? – отново попита баща й.

Аличе изгълта три пръста горещо мляко, което първо й опари езика, после гърлото и накрая стомаха.

– Добре. Днес трябва да покажеш коя си! – каза баща й и я изтика навън.

„И коя съм?“, помисли си тя. Приличаше на мумия в зелената грейка, разкрасена с фосфоресциращи рекламни надписи. В този час на деня беше минус десет градуса. Мъглата обгръщаше всичко наоколо и на нейния фон слънцето представляваше само един малко по-сив диск. Аличе усещаше млякото да бълбука в стомаха й, докато потъваше в снега със ските на рамо. Тях всеки трябва да си ги носи сам, поне докато не стане толкова добър, че това да го прави друг вместо него.

– По-внимателно със ските, че ще убиеш някого! – каза баща й.

В края на сезона ски клубът подаряваше на курсистите значка със звезди. Всяка година по една нова звезда – от четиригодишна възраст, от момента, в който си достатъчно висок, за да седнеш на лифта, докато навършиш девет и можеш спокойно да се качиш на него и без чужда помощ. Три сребърни и три златни звезди. Всяка година нова значка, която ти показва, че си вече малко по-добър и малко по-близо до състезанията, които ужасяваха Аличе. Мислеше за тях още когато имаше само три звезди.

Срещата беше пред лифта точно в осем и половина, когато започват да работят съоръженията. Децата от курса на Аличе бяха вече там, застанали в кръг, всички еднакви като войничета, увити в униформите си и вдървени от студа и от недоспиването. Забиваха щеките в снега и се облягаха на тях, като ги опираха под мишниците си. С висящите си отстрани ръце приличаха на събрани на едно място плашила. Никой нямаше желание да говори, най-малко Аличе. Баща й я потупа силно два пъти по каската, сякаш за да я забие в снега, и каза:

– Надмини ги всички и не забравяй – тежестта напред, ясно ли е? Тежестта напред!

„Тежестта напред“, като ехо прокънтяха думите в главата на Аличе.

След това, като сгряваше с дъх шепите си, той си тръгна. Скоро щеше да се прибере вкъщи на топло да си чете вестника. След не повече от две крачки мъглата го погълна.

Аличе остави ските си да паднат как да е на земята. Ако баща й я беше видял, щеше да я направи на нищо пред всички. Преди да блокира обувките в автоматите, Аличе ги изчисти с щеките от насъбралия се на подметките сняг.

Вече й се пишкаше. Усещаше, че урината притиска пикочния й мехур като шило, което се забива в корема. Нямаше да издържи и днес, сигурна беше.

Всяка сутрин се случваше едно и също. След закуска се затваряше в тоалетната и се напъваше и напъваше, за да се изпразни от всичката урина. Оставаше седнала на тоалетната чиния и напрягаше коремните си мускули, докато не я заболеше главата и не й се стореше, че очите й ще излязат от орбитите като вътрешността на зрънце грозде, когато го натиснеш. Пускаше докрай водата, за да не може баща й да я чуе. Напъваше се, стиснала юмруци, за да изцеди и последната капка.

Оставаше седнала така, докато той не започнеше да блъска по вратата на банята и да крещи:

– Какво става, госпожице, приключихме ли вече, че и днес закъсняваме?

Така или иначе нямаше никакъв смисъл. Щом стигнеше до края на първия влек, винаги започваше толкова да й се пишка, че се налагаше да свали ските, да приклекне в пресния сняг малко встрани от другите, да се престори, че си затяга обувките, и да се облекчи. Натрупваше малко сняг около събраните си крака и се изпикаваше. През грейката, през чорапогащника, под погледите на съкурсниците си. Накрая Ерик, треньорът, казваше:

– Е, както винаги чакаме Аличе.

„Истинско облекчение“, мислеше си всеки път, когато приятната топлина се стичаше по замръзналите й крака.

„Щеше да е облекчение, ако не се вторачваха всички в мен – продължаваше да си мисли. – Рано или късно ще се усетят. Рано или късно ще оставя жълто петно след себе си. И всички ще ми се подиграват.“

Един от родителите се приближи до Ерик и го попита дали не е много мъгливо днес, за да се качват догоре. Аличе наостри уши с надежда, но Ерик отговори с прекрасната си усмивка:

– Мъгла има само тук – каза той. – На върха слънцето е толкова силно, че напуква камъните. Кураж, всички нагоре!

На лифта Аличе седна до Джулиана, дъщерята на един от колегите на баща й. По време на качването не си говореха. Не си бяха нито симпатични, нито несимпатични. Нямаха нищо общо, освен факта, че не искаха да са на това място в този момент.

Чуваше се единствено шумът на вятъра. Той брулеше връх Фраинтеве в ритъма на металическия звук, издаван от въжето, на което висяха Аличе и Джулиана с мушнати в яките на якетата брадички, за да се топлят с дъха си.

„Не ти се пишка, повтаряше си Аличе. Това е само студът.“

Но колкото повече се приближаваше върхът, толкова повече шишът, който усещаше в корема си, се забиваше в тялото й. Дори беше нещо повече. Този път не само й се пишкаше.

„Не, това е само студът, не може пак да ти се ходи по голяма нужда. Преди малко ходи до тоалетна, нали?“

Върна й се малко преседяло мляко в устата и Аличе го преглътна с отвращение. Ужасно й се ходеше до тоалетна, не можеше да издържи.

„Има още два лифта до заслона. Няма да мога да се стискам чак дотам“, помисли си тя.

Джулиана повдигна пречката на влека и двете седнаха на ръба, за да могат да слязат. Когато ските й докоснаха земята, Аличе се отблъсна с ръка, за да се отдалечи от седалката на лифта.

Не се виждаше нищо на повече от два метра напред. И дума не можеше да става за слънце, което напуква камъните. Всичко беше бяло, само и единствено бяло, нагоре, надолу, встрани. Все едно бяха увити в чаршаф. Бе пълна противоположност на тъмнината, но предизвикваше у Аличе същия страх.

Момичето се спусна покрай ръба на пистата, за да намери преспа от свеж сняг, където да се облекчи. Стомахът й издаде звук, подобен на този на миялната машина по време на работа. Обърна се назад. Вече не виждаше Джулиана, което значеше, че и Джулиана не може да я види. Изкачи се малко по наклона и постави ските си на рало, както я караше да прави баща й, когато си наумяваше да я учи да кара. Нагоре-надолу по детската писта, трийсет, четирийсет пъти на ден. Нагоре – качване настрани, надолу – на рало, защото да се купела карта дори само за една писта било истинско разхищение, пък така тренирала и краката си.

Аличе си свали ските и направи още няколко стъпки. Потъна в снега с големите си обувки до средата на прасеца.

Най-сетне седна. Спря да задържа дъха си и отпусна мускулите си. Приятна тръпка като електрически ток премина през тялото й и се спря на върха на пръстите на краката й.

Сигурно млякото е причината за всичко това, със сигурност е то. Или може би защото бедрата й бяха полуизмръзнали от стоенето в снега на повече от две хиляди метра височина. Никога не й се беше случвало, поне откакто можеше да помни. Никога, нито веднъж.

Изпусна се. Не само се напика. Не само. Аличе се наака точно в девет часа на една януарска сутрин. Наака се в гащите и дори не разбра. Не разбра, докато не чу гласа на Ерик, който я викаше от някаква неопределена точка в гъстата мъгла.

Веднага стана и точно в този момент почувства нещо тежко на чатала на панталоните си. Инстинктивно си пипна дупето, но ръкавицата не й позволяваше да усети каквото и да било. Така или иначе, нямаше нужда, и без това вече знаеше.

„И какво ще правя сега?“, запита се тя.

Ерик я извика отново. Аличе не отговори. Докато беше тук горе, мъглата щеше да я прикрива. Можеше да си смъкне панталоните и да се почисти добре със снега или пък да слезе при Ерик и да му каже на ухото какво се е случило. Можеше да го излъже, че трябва да се върне обратно, защото я боли коляното. Можеше и да не мисли за случилото се и да кара така, като внимава винаги да е последна в редицата.

Тя обаче остана там, където си беше, защитена от мъглата, като внимаваше да не раздвижи дори един мускул.

Ерик я извика за трети път, още по-силно.

– Сигурно вече е отишла на ски лифта, каквато е завеяна – отговори вместо нея едно от момчетата.

Аличе чу и други гласове. Някой предложи да тръгват, друг каза, че умира от студ, като стои на едно място в това време. Можеше да бъдат там долу, на няколко метра разстояние, или пък още по-близо, до влека. Звуците можеха и да са измамни, тъй като се отразяваха от планинските масиви, потъваха в снега.

– Да й се не види! Да отидем да проверим… – каза Ерик.

Аличе усещаше как гнусната смес се стича по бедрата й. Преброи бавно до десет, задържайки дъха си, за да не повърне. След като стигна до десет, започна отначало и преброи до двайсет. Вече не се чуваше нито звук.

Вдигна ските си и ги носи на ръце чак до пистата. Отне й време, докато разбере как да ги постави, за да са перпендикулярни на посоката с най-голям наклон. При такава мъгла не можеш да разбереш дори накъде си обърнат.

Намести обувките си и закопча автоматите. Свали си очилата и плю вътре, защото се бяха замъглили.

Можеше да стигне до долу и самичка. Въобще не я интересуваше дали Ерик я търси горе на Фраинтеве. С панталон, пълен с изпражнения, не можеше да стои и секунда повече от необходимото. Замисли се за пътя. Не беше слизала сама до този момент, но пък бяха взели само влека, а по тази писта се беше спускала с другите десетки пъти.

Застана на рало, защото така беше по-разумно и защото с разтворени крака й се струваше, че не е чак толкова омазана в долната си част. Точно предишния ден Ерик й беше казал:

– Ако те видя още веднъж да завиваш на рало, кълна се, че ще ти завържа глезените.

Той не я харесваше, беше сигурна. Мислеше си, че тя си пълни гащите от страх. И в крайна сметка, фактите доказваха, че е прав. На него не му харесваше и баща й, защото всеки ден след края на часовете му досаждаше с хиляди въпроси: как върви нашата Аличе, напредва ли, значи ще ни стане шампионка, кога започват състезанията, кога това, кога онова. Ерик винаги гледаше в една точка зад гърба на баща й и отговаряше с „да“, „не“ или с дълго „амии“…

Аличе виждаше цялата сцена, сякаш отразена в замъглените й очила за ски, докато слизаше бавно, без да различава нищо, освен върховете на ските си. Само когато се сблъскваше с пресния сняг, разбираше, че трябва да завие.

Започна да си тананика някаква песен, за да се чувства по-малко самотна. От време на време прокарваше ръкавица под носа си, за да си избърше сополите.

„Тежестта към склона, забиваш щеката и завиваш. Подпри се на обувките. Сега тежестта напред, ясно ли е? Тежестта напред“, подсказваха й по малко Ерик и по малко баща й.

Той щеше да се разгневи като звяр. Следователно трябваше да си приготви някаква лъжа. Някаква история, която да бъде издържана и да няма празнини. Не си и представяше да му разкаже какво се е случило наистина. Мъглата, ето, всичко беше по вина на мъглата. Караше по пистата след другите, когато й се откъсна пропускът от якето. Не, пропускът не може да се откъсне. Трябва да си пълен идиот, че да го загубиш. По-добре да каже, че е бил шалът. Хвръкнал й е шалът и се е върнала малко по-нагоре, за да си го вземе, а другите не са я изчакали. Сто пъти ги е викала, но без резултат, изчезнали са в мъглата и тя се е спуснала надолу, за да ги търси.

„А защо после не се качи отново?“, щеше да я попита баща й.

Правилно, защо? Може би, като помислиш, вариантът с пропуска е по-добър. Не се е качила, защото е нямала пропуск и човекът на влека не й е позволил да се качи.

Аличе се засмя, доволна от това, което беше измислила. Беше перфектно. Вече дори не се чувстваше така мръсна. Онова нещо вече не се стичаше. „Най-вероятно е замръзнало“, помисли си тя.

Щеше да прекара остатъка от деня пред телевизора. Щеше да си вземе душ и да си облече чисти дрехи и да пъхне краката си в пухкавите си пантофи. Щеше да си стои на топло през цялото време… само да беше вдигнала поне малко погледа си от ските, толкова малко, колкото да види оранжевата лента с надпис Пистата затворена. Вярно е, че баща й винаги й казваше: „Научи се да гледаш къде ходиш.“ Поне да си беше спомнила, че върху пресния сняг тежестта не трябва да отива напред, и поне ако Ерик й беше регулирал по-добре автоматите и ако баща й му беше казал по-настоятелно, че Аличе тежи двайсет и осем килограма и че така ще са прекалено стегнати…

Скокът не беше в крайна сметка толкова отвисоко. Няколко метра, точно колкото да усети празнина в стомаха и нищо под краката си. След което Аличе вече лежеше по лице на земята със ски във въздуха, забити здраво, прави, стърчащи над пищялите й.

Не я заболя. В интерес на истината не почувства почти нищо. Усети само снега, който й беше влязъл под шала и в каската и пареше кожата й, когато я докосваше.

Най-напред раздвижи ръцете си. Когато беше по-малка и се събуждаше, а навън бе навалял сняг, баща й я навличаше добре и я сваляше на ръце по стълбите. После вървяха ръка за ръка до средата на двора, брояха до три, отпускаха се и падаха назад в снега. Баща й казваше: „Сега направи ангелче!“, и Аличе започваше да движи ръце нагоре и надолу. Когато станеше и видеше отпечатъка, оставен от тялото й в меката белота, той наистина приличаше на сянката на ангел с разперени криле.

Аличе направи ангелче в снега, ей така, без особена причина, само за да покаже на себе си, че все още е жива. Успя да обърне глава на една страна и да започне отново да диша, въпреки че й се струваше, че въздухът, който поема, не отива там, където трябва. Имаше странното усещане, че не знае как точно са завъртени краката й. Странното усещане, че няма вече крака.

Опита се да се повдигне, но не успя.

Ако не беше мъглата, някой сигурно щеше да я види от високото. Зелено петно, размазано в долината, на две крачки от мястото, където напролет щеше да започне да ромоли поточе и с топлото време да поникнат горски ягоди. Ако ги изчакаш достатъчно, те стават сладки като бонбончета и можеш в един ден да напълниш цяла кошничка с тях.

Аличе извика за помощ, но мъглата погълна слабото й гласче. Отново се опита да стане или поне да се обърне, но не успя.

Баща и й беше разказал, че на този, който умира от измръзване, малко преди да загуби съзнание, му става много топло и има желание да се съблече. Затова и почти всички умрели ги намират полуголи, само по бельо. А тя на всичкото отгоре беше с мръсни гащи.

Усети, че губи чувствителността и на пръстите си. Свали си едната ръкавица и започна да духа в нея, след което напъха юмрука си свит вътре, за да го стопли. Направи същото и с другата си ръка. Повтори този смешен жест два-три пъти.

– Крайните части те предават – казваше винаги баща й. – Пръстите на краката и на ръцете, носа, ушите. Сърцето прави всичко възможно, за да задържи кръвта за себе си, и оставя останалото да измръзне.

Аличе си представи как пръстите й стават сини и как постепенно същото се случва с ръцете и краката й. Замисли се за сърцето си, което помпа все повече и повече и се стреми да запази всичката останала топлина. Щеше да се вкочани до такава степен, че ако минеше някой вълк, можеше да й откъсне ръката само като стъпи отгоре й.

„Сигурно ме търсят.

Дали наистина има вълци?

Вече не си чувствам пръстите.

Ако не бях пила това мляко.

Тежестта напред, мислеше тя.

Не, вълците спят зимен сън.

Ерик сигурно е бесен.

Въобще не искам да участвам в тези състезания.

Не говори глупости, знаеш много добре, че вълците не изпадат в летаргия.“

Мислите й ставаха все по-нелогични и объркани. Слънцето бавно се спусна зад връх Шабертон, като се правеше, че нищо не се е случило. Сянката на планините се разтегна върху Аличе и цялата мъгла стана черна.