Текст книги "Самотата на простите числа"
Автор книги: Паоло Джордано
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 16 страниц)
12.
С дълги и дълбоки вдишвания Денис се опитваше да напълни дробовете си с мириса от колата на Пиетро Балосино, леко остър мирис на пот. Изглежда, че той не идваше толкова от хората, колкото от огнеупорните дамаски на седалките и от нещо влажно, което гниеше там от много време, вероятно скрито под изтривалките. Денис чувстваше, че тази смес обгръща лицето му като топъл шал.
С удоволствие би прекарал цялата вечер в тази кола. Приятно му бе да обикаля по полутъмните улици на хълма, да гледа как светлините на автомобилите в отсрещната лента се отразяват в лицето на приятеля му и после отново го оставят в сянка, сякаш за да не го похабят.
Матия седеше отпред до баща си. Денис тайно изучаваше безстрастните лица и на двамата и му се струваше, че бащата и синът са се уговорили да не произнесат и дума през целия път, да не кръстосат дори погрешка траекториите на погледите си.
Забеляза, че хващат предметите по един и същи начин, като ги обгръщат с опънати пръсти и докосват повърхността им, но не напълно, все едно че се страхуват да не деформират това, което държат в ръка. Господин Балосино сякаш едва докосва волана. А ужасяващите ръце на Матия леко се спускаха по ръбовете на подаръка, който майка му беше купила за Виола и който той държеше върху прибраните си един до друг крака.
– Значи ти си в един и същи клас с Мати – насили се да каже господин Балосино, не напълно убеден.
– Да – каза Денис с писклив глас, който сякаш беше останал прекалено дълго затворен в гърлото му. – Седим на един чин.
Бащата на Матия кимна тежко и после с чиста съвест се върна към мислите си. Матия като че ли не забеляза този опит за разговор и не откъсна поглед от прозореца. Опитваше се да разбере дали усещането, че осовата линия, разделяща платната, е непрекъсната, се дължи само на бавната реакция на окото или на друг, по-сложен механизъм.
Пиетро Балосино спря на около метър от голямата порта на имението на семейство Бай и дръпна ръчната спирачка, защото улицата беше под лек наклон.
– Никак не си живее зле приятелката ви – изкоментира той, навеждайки напред глава, за да погледне отвъд оградата.
Нито Денис, нито Матия си признаха, че знаят само името на това момиче.
– Да дойда да ви взема в полунощ, нали?
– В единайсет – побърза да каже Матия. – По-добре в единайсет.
– В единайсет? Но в момента е вече девет. Какво ще правите само два часа?
– Ела в единайсет – настоя Матия.
Пиетро Балосино кимна с глава и каза:
– Окей.
Матия слезе и Денис го последва без желание. Страхуваше се, че на купона Матия може да си намери нови приятели, забавни и модерни младежи, които за секунди ще му го отнемат завинаги. Страхуваше се, че никога вече няма да се качи в тази кола.
Сбогува се възпитано с бащата на Матия и за да си придаде вид на възрастен, му подаде и ръка. Пиетро Балосино несръчно протегна своята, без да си сваля колана.
Двамата съученици се заковаха пред вратата и изчакаха колата да направи обратен завой, преди да се решат да позвънят.
Аличе се беше свила в единия край на белия диван. Държеше в ръка чаша спрайт и с крайчеца на окото си наблюдаваше пищните бедра на Сара Турлети, обвити в тъмен чорапогащник. Разплути на дивана, те изглеждаха още по-широки, почти двойни. Аличе се замисли за малкото място, което заемаше в сравнение с нея. При мисълта да стане толкова тънка, че да бъде почти невидима, усети приятно свиване на стомаха.
Когато Матия и Денис влязоха в стаята, веднага изправи гръб. Отчаяно затърси с поглед Виола. Забеляза, че ръката на Матия вече не е превързана, и се вгледа, за да види дали му е останал белег на китката. Инстинктивно прокара пръст по контурите на своя. Можеше да го намери и през дрехите, беше все едно да имаш дъждовен червей, изпънал се върху кожата.
Двамата новодошли се огледаха наоколо като попаднали в плен, но в интерес на истината никой от трийсетината младежи, разпръснати из стаята, не ги забеляза. Никой, освен Аличе.
Денис следеше движенията на Матия, отиваше там, където отива той, и гледаше, накъдето гледа той. Матия се приближи към Виола, изцяло погълната от това да разказва измислените си истории на група приятелки. Дори и не се запита дали беше виждал вече тези момичета в училище. Застана зад рожденичката с подаръка в ръка, държейки го вдървено на нивото на гърдите си. Виола се обърна, когато забеляза, че съученичките й са откъснали поглед от неустоимата й уста и гледат към някаква точка зад гърба й.
– А, значи дойдохте – каза тя наперено.
– Вземи – каза Матия, като пъхна подаръка в ръцете й и промърмори: – Честит рожден ден.
Канеше се вече да се обърне, когато Виола изписка с прекалено възторжения си глас:
– Али, Али, ела тук. Твоят приятел дойде.
Денис преглътна от напрежение. Една от любимките на Виола се изкиска в ухото на тази до нея.
Аличе стана от дивана. Направи четирите крачки, които я отделяха от групичката, опитвайки се да прикрие неравната си походка, но беше сигурна, че всички са я забелязали.
Поздрави Денис с бърза усмивка и след това Матия с тих глас и леко наведена глава. Матия отговори на поздрава и веждите му трепнаха, с което се стори още по-загубен на Виола.
Настъпи безкрайно дълга тишина, която Виола накрая наруши.
– Открих къде сестра ми държи хапчетата! – извика тя сияеща.
Приятелките й превъзбудени възкликнаха:
– Еха!
– Искате ли да опитате?
Зададе този въпрос точно на Матия, като беше сигурна, че дори няма идея за какво става дума. И беше напълно права.
– Момичета, елате с мен, за да ви дам – каза тя. – И ти, Али!
Хвана Аличе за ръката и петте изчезнаха в коридора, като почти се бутаха една в друга.
Денис отново се озова сам с Матия и биенето на сърцето му стана пак нормално. И двамата се приближиха до масата с напитките.
– Има уиски – каза Денис, хем учуден, хем скандализиран. – Има и водка.
Матия не му отговори. Взе пластмасова чаша от колонката, върху която стояха една в друга, и я напълни с кока-кола чак до ръба, опитвайки се да се доближи максимално до границата, където повърхностното напрежение на течността не й позволява да прелее. После я постави на масата. Денис си сипа уиски, оглеждайки се наоколо и надявайки се тайно да впечатли приятеля си, който дори и не забеляза избора му.
През две стени, в стаята на сестрата на Виола, момичетата бяха сложили Аличе да седне на леглото, за да й дадат напътствия.
– Не му го поемай с уста. Дори да ти го поиска, разбра ли? – загрижено я посъветва Джада Саварино. – Първия път можеш да му направиш най-много една чекия.
Аличе се засмя нервно и не можа да разбере дали Джада говори сериозно.
– Сега отиди там и го заговори – каза Виола, която имаше план, и то много ясен. – После си измисли някакво извинение и го заведи в моята стая, разбра ли?
– И какво извинение да си измисля?
– Уф, откъде да знам, измисли нещо. Кажи му, че те дразни музиката и искаш малко тишина.
– А приятелят му? Все е залепен за него. – попита Аличе.
– С него ще се занимаем ние – обяви Виола с безмилостната си усмивка.
После се качи върху леглото на сестра си, стъпвайки с обувки върху светлозелената покривка. Аличе си помисли за баща си, който й забраняваше да стъпва с обувки дори върху килимите. За момент се запита какво би казал, ако я види тук, но после изхвърли тази мисъл от съзнанието си.
Виола отвори едно чекмедже в секцията над леглото. Започна да рови с ръка, защото не стигаше толкова високо, че да погледне вътре, и накрая извади кутийка, облечена в розов плат и украсена със златни идеограми.
– Дръж това – каза тя и протегна ръка към Аличе.
В ръката й искреше синьо хапче, квадратно, но със заоблени ъгли. В центъра му беше отпечатана стилизирана пеперуда. Аличе за миг извика в съзнанието си гнусния бонбон, който бе взела от същата тази ръка, и отново го усети да засяда в гърлото й.
– Какво е това? – попита.
– Вземи го. Ще те накара да се забавляваш още повече.
Виола й намигна. Аличе се замисли за момент. Всички я гледаха. Реши, че това беше още едно изпитание. Взе хапчето от ръката на Виола и го постави на езика си.
– Готова ли си? – каза доволна Виола. – да тръгваме.
В индианска нишка момичетата излязоха от стаята, всичките с наведени очи и с хитра усмивка. Федерика умоляваше Виола да даде хапче и на нея, а Виола безцеремонно й отговори да изчака да й дойде редът.
Аличе излезе последна. Докато останалите бяха с гръб към нея, подложи ръка до устата си и изплю хапчето. Пъхна го в джоба си и загаси лампата.
13.
Като четири грабливи птици Виола, Джада, Федерика и Джулия обградиха Денис.
– Ще дойдеш ли с нас? – попита Виола.
– Защо?
– Това ще ти то обясним после – захихика тя.
Денис се стегна. Потърси с поглед Матия за помощ, но той все още съсредоточено наблюдаваше трептенето на кока-колата на ръба на чашата. Заради засилената докрай музика, която изпълваше стаята, повърхността й подскачаше при всеки удар на барабаните. Матия чакаше със странно вълнение момента, в който течността ще се разлее.
– Предпочитам да остана тук – каза Денис.
– Уф, много тежко го раздаваш! – изгуби търпение Виола. – Идваш с нас и толкова.
Дръпна го за ръката. Денис оказа лека съпротива. След това и Джада започна да го дърпа и той се предаде. Докато го тикаха към кухнята, погледна още веднъж приятеля си, който стоеше неподвижен.
Матия забеляза Аличе едва когато тя сложи ръката си на масата. Балансът се наруши и тънък слой от течността преля от чашата, за да се разстеле около нея като тъмен пръстен.
Инстинктивно вдигна поглед и срещна нейния.
– Как си? – попита тя.
Матия кимна.
– Добре – отговори.
– Харесва ли ти купонът?
– Ъхъ.
– Когато музиката е така силна, ме заболява главата.
Аличе изчака Матия да каже нещо. Погледна го и й се стори, че не диша. Очите му бяха благи и тъжни. Както и първия път й се прииска да насочи тези очи към себе си, да вземе в ръцете си главата му и да го успокои, да му каже, че всичко е наред.
– Ще ме придружиш ли в другата стая? – престраши се тя.
– Окей – отговори той.
Аличе тръгна пред него в коридора и той я последва. Докато вървеше, Матия както винаги гледаше надолу пред себе си. Забеляза, че десният й крак се прегъва грациозно на нивото на коляното, както всички крака по света, и стъпалото му едва докосва пода, без да вдига какъвто и да било шум. Левият й крак обаче оставаше вдървен. За да го придвижи, трябваше да опише полукръг встрани. За части от секундата тазът й нарушаваше равновесието си и се люшваше на една страна, сякаш момичето ей сега ще падне. Накрая и левият крак докосваше земята тежко, все едно че беше патерица.
Матия се концентрира върху този жироскопичен ритъм и без да си дава сметка, синхронизира стъпките си с нейните.
Когато влязоха в стаята на Виола, Аличе се плъзна покрай него и с грация, на която самата тя се учуди, затвори вратата. Стояха прави, той върху килима, тя извън него.
„Защо не казва нищо?“, запита се Аличе.
За момент й се прииска да зареже всичко, да отвори вратата, да излезе и да започне да диша нормално.
„Но после какво ще разказвам на Виола?“, помисли си.
– Тук е по-добре, нали?
– Да – кимна Матия.
Държеше ръцете си отпуснати покрай бедрата като някаква марионетка. С десния си показалец прегъваше една къса и твърда кожичка, която стърчеше до нокътя на палеца му. Беше все едно, че се боде с игла, и паренето го откъсна за малко от разредения въздух на стаята.
Аличе седна на леглото на Виола, като запази равновесие на ръба му. Матракът не потъна под тежестта й. Огледа се наоколо, търсейки нещо.
– Ще седнеш ли тук? – каза най-сетне на Матия.
Той се подчини. Настани се много внимателно на три педи от нея.
Музиката, която идваше от хола, звучеше така, сякаш стените на стаята дишаха тежко и задъхано. Аличе погледна скришом ръцете на Матия, свити в юмруци.
– Оздравя ли ти ръката? – попита тя.
– Почти – каза той.
– Как се случи?
– Порязах се. В кабинета по биология. Погрешка.
– Мога ли да видя?
Матия стисна още по-силно юмруци. После бавно отвори лявата си ръка. Една синкава и перфектно права ивица разрязваше ръката му по диагонал. Около нея Аличе забеляза малки белези, които бяха по-тънки и светли, почти бели. Покриваха цялата му длан и се преплитаха като клоните на голо дърво, осветено от слънцето.
– И аз имам един, знаеш ли? – каза тя.
Матия затвори длан и я мушна между бедрата си, сякаш за да я скрие. Тя стана на крака. Вдигна блузона си и разкопча дънките си. Той бе обхванат от паника. Наведе колкото се може повече погледа си, но въпреки това успя да види ръцете на Аличе, които подгъваха веднъж колана на панталоните и разкриваха бяла превръзка, обкръжена от цитопласт, и малко по-долу – ластика на светлосиви бикини. Аличе премести ластика с няколко сантиметра надолу и Матия задържа дъха си.
– Виж – каза тя.
Дълъг белег се разпростираше около изпъкналата кост на таза. Беше плътен и релефен, по-широк от този на Матия. Заради следите от шевовете, които го пресичаха перпендикулярно и на равно разстояние, приличаше на чертите, които децата си рисуват по лицата по време на карнавала и когато се обличат като пирати.
Матия не се сети какво да каже. Аличе си закопча дънките и напъха блузата си вътре. После отново седна, сега малко по-близо до него.
Тишината беше почти нетърпима и за двамата. Празното пространство между лицата им сякаш кипеше от очакване и притеснение.
– Харесва ли ти новото училище? – попита Аличе, само и само за да каже нещо.
– Да.
– Казват, че си направо гений.
Матия глътна бузите си и заби зъбите си в тях, докато не усети металния вкус на кръв да изпълва устата му.
– Наистина ли ти харесва да учиш?
Матия кимна.
– И защо?
– Това е единственото нещо, което знам да правя – каза бавно той.
Искаше му се да й каже, че му харесва да учи, защото може да го прави сам, защото всички неща, които учиш, са вече мъртви, студени и сдъвкани. Искаше му се да й каже, че всичките страници на книгите в училище имат една и съща температура, че ти дават време да избереш, че не могат да те наранят и че ти не можеш да ги нараниш. Не каза нищо.
– А аз харесвам ли ти? – престраши се да попита Аличе.
Гласът й излезе малко писклив и лицето й почервеня.
– Не знам – отговори бързо Матия, гледайки надолу.
– И защо?
– Не знам – повтори той. – Не съм мислил за това.
– Че защо трябва да мислиш?
– Ако не мисля, не мога да разбера нищо.
– На мен ти ми харесваш – каза Аличе. – Малко, поне така мисля.
Той кимна. Заигра се да присвива и да разтваря очи, за да фокусира геометричната фигура върху килима.
– Искаш ли да ме целунеш? – попита Аличе.
Не се срамуваше, но докато го изричаше, стомахът й се сви при мисълта, че той може да не иска.
Матия застина за няколко секунди. После бавно поклати глава отрицателно, продължавайки да гледа заврънкулките на килима.
В изблик на нервност Аличе сложи ръце на хълбоците си и измери ширината на таза си.
– Няма значение – каза бързо с променен глас. – Не го разказвай на никого, моля те.
„Ти си пълна глупачка, помисли си. По-зле си от момиченце в началното училище.“
След това стана на крака. Изведнъж стаята на Виола й се стори странно и студено място. Усети, че като че ли се напива от всичките тези цветове по стените, от бюрото, пълно с разхвърляни гримове, от балетните обувки, закачени на една от вратите на гардероба, които й заприличаха на чифт обесени крака, от уголемената снимка на Виола на морето, от натрупаните разбъркано касети до уредбата и от дрехите, събрани накуп на фотьойла.
– Връщаме се при другите – каза тя.
Матия стана от леглото. Погледна я за момент и на Аличе й се стори, че мълком й иска извинение. Тя отвори вратата, оставяйки музиката да нахлуе с все сила в стаята. Прекоси част от коридора сама. После се замисли за лицето на Виола. Върна се назад, хвана вдървената ръка на Матия, без да му иска разрешение, и свързани по този начин, двамата влязоха в шумния хол на Бай.
14.
Момичетата бяха приковали Денис в ъгъла до хладилника само за да се позабавляват малко. Бяха се наредили пред него една до друга, за да образуват бариера от възбудени очи и разпуснати коси, през които Денис не успяваше да види Матия в другата стая.
– Истината или се осмеляваш? – попита го Виола.
Денис срамежливо поклати глава, за да покаже, че на него не му се играе на тази игра. Виола вдигна очи към небето и после открехна хладилника, принуждавайки го да се наведе на една страна, за да може вратата да се отвори. Извади бутилка с водка праскова и отпи една глътка, без дори да й хрумне да си вземе чаша. После му я подаде със заговорническа усмивка.
Денис вече се чувстваше замаян и леко му се повдигаше. Уискито му бе оставило горчив вкус някъде между носа и устата, но в начина на държане на Виола имаше нещо, което не му позволяваше да й противоречи. Взе бутилката и отпи. После я подаде на Джада Саварино, която я хвана жадно и започна да се налива, все едно че беше фанта.
– Е, какво реши? Истината или се осмеляваш? – повтори Виола. – Ако не кажеш, ще изберем ние!
– Не ми харесва тази игра – възпротиви се Денис не особено убедително.
– Мм, ти и приятелят ти сте наистина много досадни – каза тя. – Тогава ще избера аз. Истината. Да видим сега.
Приближи показалец до брадичката си и с поглед обрисува кръг върху тавана, правейки се, че мисли.
– Реших – възкликна тя. – Трябва да кажеш коя от нас ти харесва най-много.
Денис смутено сви рамене.
– Не знам – каза той.
– Как така „не знам“? Поне една би трябвало да ти харесва!
Денис си каза, че на него не му харесва нито една от четирите, че иска само да се махнат оттук и да му позволят да се върне при Матия. Защото му оставаше само още един час да бъде с него и да го наблюдава и през нощта. В тези часове обикновено не можеше да прави друго, освен да си го представя как спи в стаята си и да се пита какъв ли цвят са завивките му.
„Ако избера една, ще ме оставят на мира“, помисли си веднага след това.
– Тя – посочи Джулия Миранди, защото му изглеждаше най-невинна.
Джулия приближи ръка до устата си като някоя току-що номинирана за кралица на бала. Виола закриви уста на една страна. Другите започнаха да се смеят просташки.
– Чудесно – каза Виола. – А сега идва и задачата.
– Не, това беше достатъчно – запротестира Денис.
– Наистина си досаден. Обграден си от четири момичета и нямаш дори и малко желание да поиграеш. Не е нещо, което ти се случва всеки ден.
– Сега е ред на друг.
– Аз обаче казвам, че пак е твой ред. Трябва да си изпълниш задължението. Вие какво ще кажете?
Другите кимнаха с жаден поглед. Бутилката отново беше в ръцете на Джада, която се наливаше на равни интервали, сякаш искаше да я изпразни, преди другите да разберат.
– Разбра ли? – попита Виола.
Денис избоботи.
– Какво трябва да направя? – попита, вече примирил се.
– Мм, имайки предвид, че съм много възпитана домакиня, ще ти възложа твърде приятно задължение – каза загадъчно Виола.
Другите три я гледаха хипнотизирано в устата, жадни да разберат какво ще е новото мъчение.
– Трябва да целунеш Джулия.
Джулия почервеня. Денис почувства присвиване на стомаха.
– Ти полудя ли? – каза Джулия скандализирано, но може би се преструваше.
Виола разтърси рамене с маниера на капризно момиченце. Денис поклати отрицателно глава два-три пъти.
– Каза, че ти харесва, нали?
– И ако не го направя? – попита Денис.
Виола изведнъж стана сериозна и го погледна право в очите.
– Ако не го направиш, ще трябва отново да избереш истина. Би могъл да ни поговориш за твоя приятел например.
В светлите й и проницателни очи прочете всичко онова, което винаги бе считал за невидимо. Вратът му се вдърви.
Обърна се към Джулия Миранди. Като държеше ръцете си отпуснати встрани, протегна лицето си към нейното. Стисна очи и я целуна. После се опита да се дръпне, но Джулия му задържа главата, слагайки ръка на тила му. После със сила напъха езика си през стиснатите му устни.
Денис почувства в устата си вкуса на слюнка, различна от неговата, и това го отврати. Докато се целуваше за първи път, отвори очи точно навреме, за да види, че Матия влиза в кухнята ръка за ръка с куцото момиче.
15.
Другите забелязаха първи това, което Аличе и Матия щяха да разберат след още доста години. Влязоха в стаята, като се държаха за ръка. Не се усмихваха и погледите им бяха отправени в различни посоки. Въпреки това изглеждаше така, сякаш телата им преливат едно в друго чрез сплетените им ръце и пръсти.
Ясният контраст между светлите коси на Аличе, които обрамчваха твърде бледата кожа на лицето й, и тъмните коси на Матия, паднали на челото му и закриващи черните му очи, се заличаваше напълно от обгръщащия ги ореол. Обединяваше ги някакво общо пространство с неясни граници, което сякаш си беше себедостатъчно и в което въздухът изглеждаше невъзмутимо неподвижен.
Аличе вървеше малко пред него и Матия леко я подръпваше, с което прикриваше куцането и несъвършенството на болния й крак. Той пък се оставяше да бъде воден и краката му не издаваха и звук върху плочките. Белезите му бяха скрити на сигурно място в ръката й.
Спряха се на прага на кухнята, малко отдалечени от групичката на момичетата и Денис. Опитаха се да разберат какво става. Имаха отнесен вид, сякаш идваха от някое далечно място, познато само на тях двамата.
Денис избута Джулия със сила и устните им се отделиха с млясване. Погледна Матия и потърси в изражението му това, което го ужасяваше. Мислеше си, че той и Аличе са си казали нещо, нещо, което никога не би могъл да разбере, и усети как главата му се издува от напрежение.
Изтича вън от стаята, избутвайки ги с рамо, за да наруши този баланс, който вече мразеше. Матия срещна за миг зачервените му и объркани очи. Поради някаква причина си спомни за беззащитните очи на Микела онзи следобед в парка. През годините тези два погледа щяха да се слеят в паметта му в представата за един-единствен неотменим страх.
Пусна ръката на Аличе. Имаше чувството, че всичките му нервни окончания са се съсредоточили точно на това място, и когато се отдръпна, му се стори, че от дланта му излизат искри като от електрически кабел.
– Извинявай – прошепна той и излезе от кухнята, за да догони Денис.
Аличе се приближи до Виола, която я гледаше с каменни очи.
– Ние… – опита се да каже тя.
– Въобще не ме интересува – прекъсна я Виола.
Докато гледаше Аличе и Матия, си бе спомнила за момчето от морето и затова как той отказа да я хване за ръка, а тя копнееше да се върне на плажа при останалите точно по този начин. Завиждаше им с болезнена и жестока завист, беше бясна, защото току-що бе подарила на друга щастието, за което мечтаеше. Чувстваше се ограбена, сякаш приятелката й си бе присвоила ролята й.
Аличе се приближи, за да й каже нещо на ухото, но тя се извърна.
– Какво искаш още? – попита.
– Нищо – отдръпна се Аличе, уплашена.
В този момент Джада се преви напред, все едно че някакъв невидим човек я беше ударил в стомаха. Задържа се с една ръка за плота в кухнята, а с другата се хвана за корема.
– Какво ти е? – попита Виола.
– Ще повърна – изхленчи тя.
– Каква гадост, отивай в банята! – извика й домакинята.
Но беше вече късно. С един спазъм Джада изпразни стомаха си на пода от нещо червено и пълно с алкохол, което приличаше на шейк, направен от сладкиша на Соледад.
Другите се отдръпнаха назад потресени, докато Аличе се опита да я задържи, като я хвана за хълбоците. Въздухът веднага се изпълни с мирис на граниво.
– Браво, идиотка такава – каза Виола, почти хленчейки. – Какъв гнусен рожден ден!
Излезе от стаята със свити до бедрата юмруци, сякаш едва се сдържаше да не счупи нещо. Аличе я погледна, поразена, и след това се върна, за да помогне на Джада, която отчаяно хлипаше.
