Текст книги "Самотата на простите числа"
Автор книги: Паоло Джордано
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 16 страниц)
38.
Матия измина тичешком трите етажа. Между първия и втория се размина с един от студентите си, който се опита да го спре, за да го попита нещо. Отмина го с думите: „Съжалявам, трябва наистина да вървя“, и в опита си да го избегне насмалко да се спъне. След като стигна в предверието, изведнъж забави ход, за да изглежда по-прилично, но продължи да върви бързо. Тъмният мрамор на пода беше лъскав и отразяваше предмети и хора като огледална водна повърхност. Матия кимна на портиера за поздрав и излезе.
Студеният въздух го блъсна изведнъж и той се запита какво точно прави.
Седна на ниската стена срещу входа и се зачуди защо бе реагирал по този начин, като че ли през всичките тези години не бе правил нищо друго, освен да чака знак, за да се върне при нея.
Погледна отново снимката, която Аличе му беше изпратила. Бяха те двамата заедно пред леглото на родителите й, облечени като младоженци с онези дрехи, които миришеха на нафталин. Матия имаше примирен вид, докато тя се усмихваше. С едната си ръка го бе прегърнала през кръста. Другата крепеше фотоапарата и излизаше отчасти от снимката, все едно че сега я протягаше към него, възрастния, за да го погали.
Отзад Аличе бе написала само един ред и се беше подписала.
Трябва да дойдеш тук.
Али
Матия потърси някакво обяснение на това съобщение и още повече на собствената си сбъркана реакция. Представи си, че излиза от изхода „Пристигащи“ на летището и заварва Аличе и Фабио да го чакат зад преградата. Че я поздравява, като я целува по бузата, и после стиска ръката на съпруга й, за да се представи. Щяха да се посдърпат на шега за това кой да носи куфара до колата и по пътя напразно щяха да се опитват да си разкажат как е минал животът им, като че ли можеше наистина да се разкаже. Матия на задната седалка, те отпред – трима непознати, които се преструват, че имат нещо общо и се плъзгат по повърхността на нещата, само и само да избегнат мълчанието.
„Няма никакъв смисъл“, каза си.
Тази ясна мисъл го облекчи малко, все едно че отново се съвземаше след кратка загуба на съзнание. Почука с показалеца си по снимката, вече с намерението да я хвърли и да се върне при Алберто, за да възобнови работата си.
Докато все още бе погълнат от мислите си, Кирстен Горбан, колежка от Дрезден, с която в последно време публикуваха общи научни статии, се приближи до него и взе да наднича в снимката.
– Съпругата ти? – попита го засмяно, посочвайки Аличе.
Матия се извъртя, за да погледне застаналата над него Кирстен. Прииска му се да скрие снимката, но после си помисли, че ще изглежда невъзпитано. Кирстен имаше дълго лице, като че ли някой я беше дърпал много силно за брадичката. За двете години следване в Рим бе научила малко италиански и произнасяше всички ота затворено.
– Здравей – каза Матия несигурно. – Не, не е моя съпруга. Само… приятелка.
Кирстен се подсмихна, развеселена неясно от какво, и отпи от пластмасовата чаша кафе, която държеше в ръката си.
– She’s cute1212
She’s cute (англ.) – Сладка е. – Б.пр.
[Закрыть] – възкликна тя.
Матия се обърна към нея малко смутен, после отново погледна снимката. Да, наистина беше сладка.
39.
Когато Аличе дойде в съзнание, една сестра мереше пулса й. Бяха я сложили да легне на някакво тясно легло близо до входа, малко накриво, все още с обувките на краката върху белия чаршаф. Веднага си помисли за Фабио, който можеше да я е видял в този вид, и се изправи рязко.
– Добре съм – каза.
– Стойте тук – нареди й сестрата. – Сега ще направим едно изследване.
– Няма нужда. Наистина, добре съм – настоя Аличе и преодоля съпротивата на сестрата, която се мъчеше да я задържи.
Фабио го нямаше.
– Госпожице, вие припаднахте. Трябва да ви прегледа лекар.
Аличе обаче беше станала. Провери дали чантата й е още с нея.
– Няма нищо. Повярвайте ми.
Сестрата повдигна очи към небето и не се противопостави. Аличе се огледа объркана наоколо, сякаш търсеше някого. После благодари и се отдалечи, попрегърбена.
Не се беше наранила от падането. Сигурно си бе ударила само дясното коляно. Усещаше ритмичното пулсиране на отока под джинсите си. Освен това ръцете й бяха малко одраскани и прашни. Все едно че ги бе влачила по чакъла на двора. Духна върху тях, за да ги почисти.
Приближи се до гишето на приемната и погледна през кръглата дупка на стъклото. Жената от другата страна вдигна очи към нея.
– Добър ден – каза Аличе.
Нямаше представа как да обясни. Дори не знаеше колко време е била в безсъзнание.
– Преди малко… – каза – аз стоях права там…
Посочи мястото, където беше застанала, но служителката не погледна.
– Имаше една жена на входа. Аз се почувствах зле и припаднах. После… Ето, трябва да узная името на тази жена.
Служителката я погледна нервно иззад бюрото.
– Моля? – попита, като направи гримаса.
– Изглежда странно, знам – настоя Аличе. – Но вероятно можете да ми помогнете. Поне можете да ми дадете имената на пациентите, които са били на преглед днес в това отделение. Или са правили изследвания. Само тези на жените, те ми са достатъчни.
Жената се вгледа в нея. После й се усмихна хладно.
– Не ни е разрешено да даваме този вид информация – отговори.
– Много е важно. Моля ви. Наистина е много важно.
Служителката чукна с химикалката по регистъра, който беше пред нея.
– Съжалявам. Наистина е невъзможно – отговори сърдито.
Аличе изпухтя. Понечи да се отдалечи от гишето, но после се приближи отново.
– Аз съм съпругата на доктор Ровели – каза.
Жената се поизправи на стола. Повдигна вежди и отново почука с химикалката по регистъра.
– Разбирам – каза. – Ако искате, мога да осведомя съпруга ви.
Вдигна слушалката, за да поиска вътрешния номер, но Аличе я спря с ръка.
– Недейте – каза, без да контролира тона на гласа си. – Няма нужда.
– Сигурна ли сте?
– Да, благодаря. Оставете.
Тръгна към дома си. През целия път не можеше да мисли за друго. Съзнанието й се проясняваше, но всички образи, които го спохождаха, бяха затъмнени от лицето на онова момиче. Подробностите вече се объркваха, потъваха бързо сред океан от други маловажни спомени, но необяснимото чувство за близост оставаше живо. И онази усмивка, същата като на Матия, смесена със собственото й изкривено отражение в стъклото.
Може би Микела беше жива и тя я бе видяла. Това беше лудост и въпреки това Аличе не можеше да не вярва. Като че ли мозъкът й имаше отчаяна нужда точно от тази мисъл. Сякаш се вкопчваше в нея, за да оживее.
Започна да разсъждава, да гради хипотеза. Помъчи се да си представи как са се развили нещата. Може би възрастната жена е отвлякла Микела, намерила я е в парка и я е отвела, защото силно е желаела да има момиченце, но не е можела да си роди. Утробата й е била стерилна или тя просто не е искала да приюти там дете.
„Точно като мен“, помисли си Аличе.
Откраднала я е, после я е отгледала в къща, отдалечена оттам, с различно име, все едно че е нейно дете.
Но защо да се връща тогава? Защо да рискува да бъде разкрита след всички тези години? Може би я разкъсва чувство за вина. Или е искала само да предизвика съдбата, както беше направила тя пред отделението по онкология.
Но може би старата жена нямаше нищо общо. Срещнала е Микела много след това и не е знаела нищо за произхода й, за истинското й семейство, така както самата Микела не си е спомняла нищо за себе си.
Аличе си помисли за Матия, който от купето на старата й кола сочеше дърветата отсреща с онзи мрачен отсъстващ поглед, който напомняше за смъртта. „Беше еднаква, същата като мен“, каза тогава.
Изведнъж започна да й се струва, че всичко е логично, че онова момиче беше наистина Микела, изчезналата близначка, и че всяка подробност е на мястото си: големината на челото, дължината на пръстите, предпазливият начин, по който ги движеше. И онази нейна момчешка игра, преди всичко тя.
Но след секунда се почувства объркана. Всички тези детайли изчезваха в смътното усещане за умора, предизвикана от глада, който притискаше слепоочията й от дни. Аличе се уплаши да не припадне отново.
Вкъщи остави вратата притворена и ключовете пъхнати в ключалката. Отиде в кухнята и дръпна вратата на шкафа, без дори да си свали якето. Отвори една опаковка с риба тон и я изяде направо от кутийката, без да изцежда олиото. Пригади й се от миризмата. Хвърли я празна в умивалника и взе една с грах. Ловеше грахчетата с вилицата от мътната вода и изяде половината, без да си поема дъх. Имаха вкус на пясък и лъскавите им люспи полепваха по зъбите й. После извади опаковката с бисквитите, отворена в деня, в който Фабио си бе отишъл. Изяде пет, една след друга, като с мъка успяваше да ги сдъвче. Когато преглъщаше, те стържеха гърлото й като парченца стъкло. Спря чак когато толкова силно я присви стомах, че се наложи да седне на земята, за да издържи болката. Когато й попремина, стана и отиде до тъмната стая, куцайки без задръжки, както правеше, когато беше сама. Взе една от кутиите, които стояха на втория рафт. Отстрани беше написано „Моментални“ с неизтриваем червен флумастер. Обърна съдържанието на масата. Разпръсна с пръстите си многото снимки. Някои се бяха слепили една за друга. Прегледа ги набързо, накрая намери тази, която й трябваше.
Дълго я гледа. Матия беше млад, тя също. Той стоеше с наведена глава, така че не можеше добре да види изражението му и да установи приликата. Беше минало много време. Може би прекалено много.
Този неподвижен образ накара Аличе да възстанови други и мисълта й ги съши заедно, пресъздавайки отново движението, фрагментите от звуци, усещанията. Беше обзета от пронизващ и въпреки това приятен копнеж.
Ако можеше да избере момент, от който да започне всичко отначало, щеше да избере този: тя и Матия в една тиха стая, с тела, които не смеят да се докоснат, но чиито очертания се сливат в едно.
Трябваше да му съобщи. Само като го видеше, щеше да разбере дали не греши. Ако сестра му беше жива, Матия имаше право да го знае.
За първи път възприе цялото разделящо ги разстояние като смешно. Беше сигурна, че той се намира още там, където му бе писала няколко пъти преди много години. Ако се е оженил, щеше да разбере по някакъв начин. Защото тя и Матия бяха свързани с еластична и невидима нишка, погребана под куп незначителни неща, нишка, която можеше да съществува само между двама като тях – двама, разпознали собствената си самота един в друг.
Изрови изпод купа снимки една писалка. Седна, за да пише, като внимаваше да не размаже мастилото с ръка. Накрая духна отгоре, за да го изсуши. Потърси плик, пъхна снимката в него и го залепи.
„Може и да дойде“, помисли си.
Приятен трепет премина през всичките й кости и я накара да се засмее, сякаш времето започваше отново точно от този момент.
40.
Преди да се насочи към пистата за кацане, самолетът, в който пътуваше Матия, прекоси зеленото петно на хълма, премина над базиликата и прелетя в кръг два пъти над центъра на града. Матия използва най-стария мост като ориентир и оттам проследи улицата до къщата на своите родители. Все още имаше същия цвят, както когато я беше оставил.
Разпозна парка, там наблизо, ограничен от две големи улици, които се събираха в широка дъга, и разделен на две от реката. В един толкова ясен следобед като този отгоре се виждаше всичко – никой не би могъл да изчезне в нищото.
Наведе се по-напред, за да види това, което самолетът оставяше зад себе си. Погледът му се заизкачва заедно с криволичещата по хълма улица и се спря пред къщата на Дела Рока, подобна на внушителен леден блок, с бялата си фасада и прозорци, разположени плътно един до друг. Малко по-нагоре се намираше старото му училище със зелените противопожарни стълби. Още помнеше хладната и грапава мазилка на фасадата му.
Мястото, където беше прекарал другата половина от живота си, завършилата, приличаше на гигантски макет, направен от цветни кубчета и неодушевени форми.
От летището взе такси. Баща му бе настоял да го посрещне, но той отговори: „Не, ще дойда сам“, с онзи тон, който родителите му помнеха добре и знаеха, че в такива случаи е безполезно да спорят.
Постоя прав на тротоара от високата страна на улицата, загледан в своята стара къща дори след като таксито се отдалечи. Чантата, която бе прехвърлил през врата си, не тежеше много. Вътре имаше чисти дрехи за не повече от два-три дни.
Завари входа на кооперацията отворен и се качи до техния етаж. Натисна звънеца и не чу никакъв шум отвътре. После се появи баща му и преди да си кажат нещо, се усмихнаха, като всеки преценяваше отминалото време по промените в другия.
Пиетро Балосино беше стар. Не само заради белите коси и загрубелите, прекалено изпъкнали вени на ръцете. Беше стар по начина да стои прав срещу сина си, да трепери целият едва доловимо и да се обляга на дръжката на вратата, като че ли само краката му вече не бяха достатъчни.
Прегърнаха се, леко смутени. Чантата на Матия се плъзна по гърба му и застана между тях. Той я остави да падне на земята. Телата им имаха все още същата температура. Пиетро Балосино докосна косата на сина си и си спомни за много неща. Усещането за всички тях му причини болка в гърдите.
Матия погледна баща си, за да го попита: „Къде е мама?“, и той разбра безмълвния му въпрос.
– Мама си почива – каза. – Не се чувства много добре. Трябва да е от жегата тези дни.
Матия кимна.
– Гладен ли си?
– Не. Искам само малко вода.
– Веднага ще ти донеса.
Баща му бързо изчезна в кухнята, като че ли си търсеше извинение да се махне. Матия си помисли, че остава само това, че цялата любов на родителите се проявява в подобни малки грижи, в споделянето на притесненията, които му изреждаха по телефона всяка сряда: храненето, топлината и студа, умората, понякога парите. Всичко останало беше потънало в недостижими дълбини, превърнало се бе в циментирана маса от никога незапочнати разговори, от извинения, които е трябвало да бъдат дадени и получени, от спомени, подлежащи на коригиране, но запазили се неизменни.
Прекоси коридора до своята стая. Беше сигурен, че ще завари всичко, както го бе оставил, сякаш това пространство е било защитено от ерозията на времето, сякаш на това място всичките години на отсъствието му са били просто една скоба. Когато видя, че всичко е различно, изпита разочарование и отчуждение, подобно на ужасното чувство, че вече не съществуваш.
Стените, които някога бяха светлосини, бяха боядисани в кремаво и това правеше стаята по-светла. На мястото на неговото легло сега беше диванът, който с години бе стоял в хола. Бюрото му все още беше срещу прозореца, но върху него вече нямаше нищо негово, само куп списания и шевна машина. Нямаше снимки, нито негови, нито на Микела.
Остана на прага, струваше му се, че няма разрешение да влезе. Баща му се приближи с чашата вода и като че ли прочете мислите му.
– Майка ти искаше да се научи да шие – каза като извинение. – Но бързо се отегчи.
Матия изпи водата на един дъх. Облегна чантата си на стената, където нямаше на какво да пречи.
– Сега трябва да вървя – каза.
– Вече? Но нали току-що пристигна…
– Трябва да се видя с един човек.
Мина отстрани на баща си, опирайки се на стената, като избегна погледа му. Телата им бяха прекалено еднакви и едри и възрастни, за да са толкова близо едно до друго. Занесе чашата в кухнята, изплакна я и остави да съхне.
– Ще се върна довечера – каза.
Кимна за довиждане на баща си, който стоеше прав в средата на хола, на същото място, на което в другия живот стоеше, прегърнал майка му, и говореше за него. Не беше вярно, че Аличе го чака, не знаеше дори къде да я намери, но трябваше да излезе веднага оттам.
41.
През първата година си бяха писали. Започна Аличе, както във всяко друго нещо, което се отнасяше до тях. Изпрати му снимка на торта с ягоди, разрязана наполовина, с малко крив надпис. „Честит рожден ден“. Отзад имаше само едно А с точка и нищо друго. Тортата я бе направила тя за рождения ден на Матия и после я бе хвърлила в боклука недокосната. Той й отговори с писмо от четири гъсто изписани страници. В тях разказваше колко е трудно да се започва отново на непознато място, без да знаеш езика, и се извиняваше, че е заминал. Или поне така й се бе сторило на Аличе. Не я бе попитал нищо за Фабио нито в това, нито в следващите писма и тя също не му пишеше за него. Все пак и двамата забелязваха чуждото и заплашително присъствие извън края на листа. Затова и бързо започнаха да си отговарят хладно и да оставят да минава все повече време, докато накрая кореспонденцията им спря напълно.
След няколко години Матия получи друго писмо – покана за сватбата на Аличе и Фабио. Закачи го на хладилника с парче скоч, все едно че поставено там, трябваше да му напомня нещо. Всяка сутрин и всяка вечер го виждаше пред себе си и изглеждаше, че всеки път му причинява по-малко тъга. Седмица преди церемонията успя да изпрати телеграма, в която пишеше: „Благодаря за поканата, налага се да откажа поради професионални ангажименти. Поздравления, Матия Балосино.“ В един магазин в центъра прекара цяла сутрин, за да избира кристална ваза, която после изпрати на младоженците на новия им адрес.
Не се отправи към този адрес, когато излезе от къщата на родителите си. Тръгна към хълма, към дома на Дела Рока, където той и Аличе прекарваха заедно следобедите. Беше сигурен, че няма да я намери там, но искаше да си представя, че нищо не се е променило.
Дълго се колеба, преди да звънне на домофона. Отговори му някаква жена, вероятно Соледад.
– Кой е?
– Търся Аличе – каза той.
– Аличе не живее вече тук.
Да, беше Соледад. Разпозна я по испанския акцент, все още силен.
– Кой я търси? – попита гувернантката.
– Матия.
Настана продължително мълчание. Сол се мъчеше да си спомни.
– Мога да ви дам новия й адрес.
– Не ми трябва. Имам го, благодаря – каза той.
– Тогава довиждане – отговори Сол след друго, по-кратко замълчаване.
Матия се отдалечи, без да се обърне да погледне нагоре. Беше сигурен, че тя се е показала на някой от прозорците, че го гледа и чак сега го разпознава. Вероятно се пита къде е изчезнал през всички тези години и какво идва да търси сега. Истината беше, че и той не знаеше.
42.
Аличе не го очакваше толкова скоро. Беше изпратила писмото едва преди пет дни и бе напълно възможно Матия да не го е прочел още. Във всеки случай беше сигурна, че първо ще се обади по телефона, че ще си определят среща в някое барче, където тя ще го подготви спокойно за вестта.
Очакването на някакъв знак изпълваше дните й. На работа беше разсеяна, но весела и Кроца не смееше да я попита за причината, но си мислеше, че има малка заслуга. Празното място, оставено от раздялата с Фабио, се изпълваше с почти младежка лудост. Аличе сглобяваше отново и отново сцената, в която тя и Матия щяха да се срещнат, поправяше подробностите, изучаваше я от всички страни. Свикна с тази мисъл дотолкова, че тя вече приличаше не толкова на нещо вероятно, колкото на спомен.
Беше ходила и в общинската библиотека. Наложи се да си вземе карта, тъй като кракът й не бе стъпвал там преди. Потърси вестниците, които пишеха за изчезването на Микела. Четенето им я разстрои, като че ли целият този ужас се случваше отново, недалеч оттам. Увереността й се разколеба пред снимка на Микела на първа страница. Там тя изглеждаше объркана и се бе втренчила в някаква точка над обектива, може би в челото на снимащия. Този образ на мига измести спомена за момичето от болницата, като се наложи върху него прекалено точно, за да изглежда вероятно. За първи път Аличе се запита дали всичко това не е само заблуда, халюцинация, продължила прекалено дълго. После покри снимката с ръка и продължи да чете, отхвърляйки решително това съмнение.
Тялото на Микела не бе намерено никога. Нито дори дреха, нито следа. Момиченцето се беше изпарило и в продължение на месеци следваха хипотезата за отвличането, завършила накрая в нищото. Нямаше заподозрян. Новината бе заемала кратките бележки от вътрешните страници, преди да изчезне напълно.
Когато се звънна, Аличе си сушеше косата. Отвори разсеяно, без дори да попита кой е, докато си нагласяваше кърпата на главата. Беше боса и първото нещо което Матия забеляза в нея, бяха голите й крака, вторият пръст малко по-дълъг от палеца, сякаш искаше да се покаже напред, четвъртият – сгънат надолу, скрит. Бяха подробности, които знаеше, които бяха останали в паметта му по-дълго, отколкото думите и събитията.
– Здравей – каза, вдигайки очи.
Аличе направи крачка назад и инстинктивно притвори двата края на хавлията, като че ли сърцето й можеше да избяга през деколтето. После се взря в Матия и си даде сметка за присъствието му. Прегърна го, като се облегна на него с цялата си незначителна тежест. Той обгърна кръста й с дясната си ръка, но задържа пръстите си опънати като жест на предпазливост.
– Идвам веднага. Трябва ми само една минута – изрече тя много бързо.
Влезе и затвори вратата, като го остави навън. Имаше нужда да остане няколко мига сама, за да се облече и гримира и да избърше очите си, преди той да забележи. Матия седна на стъпалото срещу входа с гръб към вратата. Изследва градинката, почти съвършената симетрия на ниския плет, който ограждаше малката алея от двете страни, вълнистата му форма, прекъсната по средата на периода на синусоидата. Когато чу изщракването на бравата, се обърна и за миг всичко изглеждаше, както е било – той, който чака Аличе навън, и тя, която излиза усмихната, елегантно облечена, и тръгват по пътя заедно, без определена цел.
Аличе се наведе и го целуна по бузата. За да седне до него, трябваше да се хване за рамото му заради схванатия крак. Той се отдръпна малко настрана. Нямаше къде да се облегнат, затова и двамата седяха, леко наведени напред.
– Бързо дойде – каза Аличе.
– Писмото ти пристигна вчера сутринта.
– Значи не е чак толкова далеч онова място.
Матия наведе глава. Аличе взе дясната му ръка и разтвори дланта му. Той не се възпротиви, защото с нея не трябваше да се срамува от белезите си.
Имаше нови, можеха да се разпознаят като по-тъмни следи сред светлата мрежа на старите. Никой не изглеждаше много пресен, с изключение на един кръгъл ореол, подобен на изгаряне. Аличе прекара върха на показалеца си по него и той едва усети докосването й през всички онези слоеве загрубяла кожа. Остави я да гледа спокойно, защото ръката му разказваше много повече от това, което той можеше да каже на глас.
– Изглеждаше важно – каза Матия.
– Всъщност е.
Той се обърна и я погледна, за да я помоли да продължи.
– Не още – каза Аличе. – Първо да се махнем оттук.
Матия стана пръв, после й подаде ръка да й помогне, както беше правил винаги. Тръгнаха по улицата. Беше трудно да говорят и мислят едновременно, все едно, че двете действия се унищожаваха взаимно.
– Тук – каза Аличе.
Дезактивира алармата на един тъмнозелен джип и Матия си помисли, че е твърде голям за нея.
– Ти ли ще караш? – попита игриво Аличе.
– Не, не умея.
– Шегуваш ли се?
Той сви рамене. Погледнаха се над покрива на колата. Слънцето искреше между тях.
– Там не ми трябва – оправда се той.
Аличе потупа замислено брадичката си с ключа.
– Тогава знам къде трябва да отидем – каза със същия блясък в очите, с който известяваше своите идеи като момиченце.
Качиха се в колата. В жабката нямаше нищо друго, освен два диска, поставени един върху друг с лицевата страна към Матия: „Картини от една изложба“ на Мусоргски и „Сонати“ на Шуберт.
– Отдала си се на класическа музика?
Аличе хвърли бегъл поглед към дисковете. Сбърчи нос.
– Как не. Тези са негови. Мен само ме приспиват.
Матия се преви под колана, който драскаше рамото му, защото беше регулиран за по-нисък човек – вероятно за Аличе, когато седеше там, докато шофираше мъжът й и заедно слушаха класическа музика. Помъчи се да си го представи, после се разсея от надписа върху огледалото за обратно виждане: „Objects in the mirror are closer than they appear“1313
Objects in the mirror are closer than they appear (англ.) – Обектите в огледалото са по-близо, отколкото изглеждат. – Б.пр.
[Закрыть].
– Фабио, нали? – попита.
Знаеше вече отговора, но искаше да развърже този възел, да стопи това присъствие, мълчаливо и заемащо много място. Струваше му се, че Фабио ги изучава от задната седалка. Съзнаваше, че иначе разговорът между тях ще спре като лодка, заседнала на скалите.
Аличе кимна, сякаш й костваше усилие да говори. Ако му разкажеше всичко – за детето, за кавгата и за ориза, който още си стоеше по ъглите на кухнята, той щеше да реши, че заради това го е извикала. Нямаше вече да повярва на историята с Микела, щеше да си мисли за нея като за жена, изживяваща криза със съпруга си, жена, която се опитва да поднови старите връзки, за да се чувства по-малко сама. За миг се запита дали не е наистина така.
– Имате ли деца?
– Не, нито едно.
– Но защо…
– Остави – прекъсна го Аличе.
Матия млъкна, но не се извини.
– А ти? – каза тя след малко.
Колебаеше се да го пита от страх от отговора. После гласът й сам излезе и тя почти се учуди.
– Не – отговори Матия.
– Нямаш деца?
– Не, нямам… – идваше му да добави „нито едно“. – Не съм женен.
Аличе кимна.
– Продължаваш да се правиш на важен значи – обобщи, като се обърна да му се усмихне.
Матия поклати смутено глава – разбра какво имаше предвид тя.
Бяха стигнали до обширен празен паркинг в зоната на автопарка, където в големите панелни блокове, подредени един до друг, не живееше никой. Три купчини дървени пейки, увити в целофан, бяха подпрени на сива стена, отстрани на спусната ролетка. По-горе, над покрива имаше неонов надпис, който нощем сигурно блестеше с ярка оранжева светлина.
Аличе спря колата в центъра на паркинга и загаси мотора.
– Твой ред е – каза, като отвори вратата.
– Какво?
– Сега ти ще караш.
– Не, не – отдръпна се Матия.
Тя се взря внимателно в него с притворени очи и присвити устни, като че ли чак сега усещаше отново някакво привличане, за което беше забравила.
– В крайна сметка не си се променил толкова – заяви.
Не беше укор, по-скоро израз на облекчение.
– Нито ти – отговори й той.
Сви рамене.
– Е, добре, да опитаме.
Аличе се засмя. Слязоха, за да си сменят местата, и Матия тръгна прекалено отпуснато, за да демонстрира своето примирение. За първи път се озоваваха всеки в ролята на другия, всеки в ролята, която смята за правилна.
– Не знам да карам – каза Матия с вдигнати над волана ръце, все едно че наистина не знаеше къде да ги сложи.
– Съвсем никак? Не си карал дори един път?
– На практика никога.
– Тогава сме загазили.
Аличе се надвеси над него. Матия погледна за миг правата й коса, която падаше вертикално към центъра на Земята. Под блузката, малко повдигната над корема, разпозна горния край на татуировката, която преди много време бе разглеждал отблизо.
– Толкова си слаба – каза, без да разсъждава, сякаш мислеше на глас.
Аличе рязко обърна глава, за да го погледне, но после се направи, че нищо не е станало.
– Не – повдигна рамене. – Не повече от обикновено.
Отдръпна се малко и посочи трите педала.
– И така. Съединител, спирачка и газ. Левият крак само за съединителя, десният за другите два.
Матия кимна, все още разсеян от близостта на тялото й и от невидимата миризма на шампоан, която оставяше след себе си.
– Скоростите ги знаеш, нали? Освен това са написани VK Първа, втора, трета. Струва ми се, че засега стига – продължи Аличе. – Когато сменяш, натискаш съединителя и после бавно го отпускаш. За да я подкараш, също – натискаш съединителя и после го отпускаш, като даваш малко газ. Готов ли си?
– А ако не съм? – отговори й Матия.
Помъчи се да се съсредоточи. Чувстваше се изнервен, като на изпит. С времето се бе убедил, че вече не може да прави нищо извън своята материя, математиката. Когато остаряваха, хората придобиваха увереност, докато той я губеше, сякаш неговата бе в ограничено количество.
Прецени разстоянието, което ги отделяше от струпаните в дъното пейки. Поне петдесетина метра. Дори и да потеглеше с много голяма скорост, щеше да има време да спре. Задържа твърде дълго ключа завъртян, като стържеше стартера. Отпусна внимателно съединителя, но не даде достатъчно газ и колата се задави и изгасна. Аличе се засмя.
– Почти. Малко по-рязко обаче.
Матия пое дълбоко въздух. После опита отново. Колата тръгна с подскок напред и Аличе му нареди: „Съединител и втора“. Матия смени скоростта и усили още. Продължиха направо и бяха почти на десетина метра от стената на фабриката, когато той се реши да завърти волана. Направиха завой на сто и осемдесет градуса, и двамата се люшнаха на една страна и се върнаха на мястото, от което бяха тръгнали.
Аличе запляска с ръце.
– Видя ли? – каза.
Той отново зави. Повтори същата обиколка. Изглеждаше, че не знае какво да прави, освен да следва тази тясна и овална траектория, въпреки че имаше огромен площад на свое разположение.
– Продължи направо – каза му Аличе. – Отиди на улицата.
– Луда ли си?
– Хайде, няма никой. Освен това вече се научи.
Матия изправи волана. Усещаше, че ръцете му се изпотяват от контакта с пластмасовата материя и че адреналинът активира мускулите му, както не се беше случвало отдавна. За миг си помисли, че кара кола, цяла-целеничка, с всичките й бутала и смазани с масло механизми, и че Аличе е до него, съвсем близо до него, за да му казва какво да прави. Беше си представял това толкова често. Не съвсем същото в действителност, но този път реши да не обръща внимание на неточностите.
– Окей – каза.
Насочи колата към изхода на паркинга. Когато стигна до улицата, се наведе към предния прозорец и погледна от двете страни. Завъртя внимателно волана и нямаше какво друго да прави, освен да следва движението с цялото си тяло, като децата, когато се правят, че карат.
Излезе на улицата. Слънцето, вече ниско, грееше откъм гърба му и светеше в очите му, отразено от централното огледало. Стрелката на скоростомера показваше трийсет километра в час, колата вибрираше и издаваше топлия дъх на опитомено животно.
– Добре ли карам? – попита.
– Чудесно. Сега можеш да включиш на трета.
Пътят продължаваше още няколко стотици метри и Матия гледаше пред себе си. Аличе се възползва, за да го наблюдава спокойно от толкова близо. Не беше вече Матия от снимката. Кожата на лицето му не представляваше една-единствена тъкан, гладка и еластична. Сега първите бръчки, още много плитки, набраздяваха челото му. Беше се обръснал, но новата брада напираше отдолу по бузата му, като я покриваше с малки черни точици. Беше едър и някак стабилен, изглеждаше, че тялото му не оставя пролука, за да се навлезе в неговото пространство, както тя обичаше да прави толкова често като момиче. Или пък тя не се чувстваше вече в правото си да се държи така. Не беше в състояние да се държи така.
Опита се да потърси прилики с момичето от болницата, но сега, когато Матия беше тук, споменът се бе замъглил. Всички онези подробности, които й се струваше, че съвпадат, не бяха вече толкова ясни. Косите на момичето бяха може би по-светли. И не си спомняше за трапчинки отстрани на устата, нито за толкова гъсти във външния си край вежди. За първи път наистина се изплаши, че е сбъркала.
