Текст книги "Самотата на простите числа"

Автор книги: Паоло Джордано

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 16 страниц)

„Как ще му го обясня?“, запита се.

Матия се покашля. Може би му се беше сторило, че мълчанието е продължило твърде дълго, или бе забелязал, че Аличе го гледа. Тя отклони очи в друга посока, към хълма.

– Спомняш ли си, когато за първи път дойдох да те взема с кола? – каза. – Имах книжка от по-малко от час.

– Да. От всички възможни опитни свинчета беше избрала мен.

Аличе си помисли, че това не е вярно. Не беше избрала него сред всички. Истината е, че не беше и помислила за друг.

– През цялото време седеше, вкопчен в дръжката. Непрекъснато повтаряше: „Карай бавно, карай бавно.“

Изимитира го с писклив женски глас. Матия си спомни, че беше тръгнал без желание. Онзи следобед имаше да учи за изпита по анализ, но накрая беше отстъпил, защото Аличе, по дяволите, му се струваше толкова важна. През целия следобед бе смятал и пресмятал часовете за учене, които губеше. Като се сетеше за това сега, му се струваше глупаво. Така глупаво се чувства човек, когато мисли за цялото време, което губи, желаейки да бъде другаде.

– Въртяхме се в кръг половин час, за да търсим наблизо други паркинги, защото ти не можеше да влезеш в свободния – каза, за да пропъди тези мисли.

– Беше само извинение, за да те задържа там – отговори Аличе. – Но ти не разбираше никога нищо.

И двамата се засмяха, за да задушат призраците, освободени от тези думи.

– Къде да карам? – попита Матия, като отново стана сериозен.

– Завий тук.

– Добре. После обаче стига. Ще ти отстъпя мястото.

Смени от трета на втора, без да трябва Аличе да му го казва, и направи добре завоя. Влезе в сенчеста улица, по-тясна от предишната и без осова линия, притисната между две редици еднакви високи сгради без прозорци.

– Ще спра там долу – каза Матия.

Почти бяха стигнали, когато от ъгъла изскочи камион на буксир. Той вървеше срещу тях, като нахално заемаше голяма част от платното.

Матия стисна волана. Десният му крак нямаше навика да се мести върху спирачката, затова натисна педала на газта по-силно. Аличе потърси инстинктивно със здравия си крак несъществуващ педал. Камионът не намали скоростта. Само леко се премести малко в своето платно.

– Няма да мина – извика Матия. – Няма да мина.

– Спри – каза Аличе, мъчейки се да изглежда спокойна.

Матия не можеше да мисли. Камионът беше на няколко метра и чак сега леко започна да намалява. Той държеше крака си върху газта и си мислеше как да мине покрай него. Спомни си, когато с колелото слизаше от рампата на пистата за велосипеди и в дъното трябваше да намали рязко, за да се промуши между преградите, които препречваха входа за автомобилите. Микела не намаляваше, вмъкваше се между тях, без да ги забележи, седнала върху колелото със странични колелца, но дори и един път не ги закачи с кормилото.

Завъртя волана надясно. Изглеждаше, че се насочва право към стената.

Спри – повтори Аличе. – Педалът в центъра.

Той го натисна със сила и с двата си крака. Колата подскочи рязко напред и се закова на две педи от стената. При спирането Матия удари главата си в левия прозорец. Коланът го задържа там, където беше. Аличе политна напред като клечка, но сграбчи здраво дръжката. Камионът мина покрай тях, безразличен, разделен на два дълги червени сегмента.

Мълчаха в продължение на няколко секунди, сякаш размишляваха за необикновено събитие. После Аличе започна да се смее. Очите на Матия му пареха, а вените на врата му пулсираха, като че ли се бяха издули всичките и щяха да се пръснат всеки момент.

– Удари ли се? – попита Аличе.

Изглеждаше, че не може да спре да се смее.

Матия беше изплашен. Не отговори. Тя се помъчи да стане сериозна.

– Дай да видя – каза.

Разкопча колана и се протегна към него. Той продължаваше да се взира в стената, толкова близо до тях. Мислеше за думата пластичност. За това как кинетичната енергия, която сега караше краката му да треперят, щеше да се освободи цялата едновременно при удара.

Най-сетне вдигна краката си от спирачката и изгасналата кола се плъзна малко назад, по едва доловимия наклон на улицата. Аличе дръпна ръчната спирачка.

– Няма ти нищо – успокои го, докосвайки челото му.

Той затвори очи и кимна. Съсредоточи се, за да не заплаче.

– Сега ще отидем вкъщи и ще си полегнеш малко – обясни тя, все едно че „вкъщи“ означаваше тяхната обща къща.

– Трябва да се върна при нашите – възрази Матия не много убедително.

– Ще те закарам после. Сега трябва да си починеш.

– Трябва…

– Мълчи.

Слязоха от колата, за да си разменят местата. Тъмнината беше обхванала цялото небе, с изключение на една тънка лента покрай хоризонта, която не служеше за нищо.

По пътя не размениха повече нито дума. Матия държеше главата си с дясната ръка. Покриваше очи и притискаше слепоочията си с палеца и средния пръст. Четеше и препрочиташе надписа върху огледалото. Objects in the mirror are closer than they appear. Мислеше за статията, която беше оставил на Алберто да пише. Сигурно щеше да я обърка, трябваше да се върне колкото се може по бързо. Освен това имаше да подготвя лекции, а и апартаментът му беше едно тихо място…

Аличе се обръщаше да го погледне, притеснена, отделяйки от време на време очи от пътя. Правеше всичко възможно да кара без резки движения. Запита се дали не е по-добре да включи музика, но не знаеше какво би му харесало. Всъщност не знаеше вече нищо за него.

Пред къщата понечи да му помогне, но Матия слезе сам от колата. Олюля се, докато тя отваряше вратата. Аличе се движеше бързо, но внимателно. Чувстваше се отговорна, сякаш всичко беше неочаквано следствие на лоша нейна шега.

Хвърли на земята възглавниците, за да направи място на дивана. Каза на Матия да се излегне и той я послуша. После отиде в кухнята, за да му приготви черен чай или лайка, или каквото и да е, което ще може да държи в ръцете си, когато се върне в хола.

Докато чакаше водата да заври, започна бързо да оправя. От време на време се обръщаше да погледне към хола, но можеше да види само тапицерията в яркосин цвят.

Скоро Матия щеше да я попита за причината, поради която го е извикала, и тя нямаше да може повече да се измъква. Но сега не беше вече сигурна в нищо. Беше видяла едно момиче, което приличаше на него. Добре, е и? Светът е пълен с хора, които си приличат. Пълен с глупави и нищо незначещи случайности. Дори не беше говорила с нея. И във всеки случай нямаше да знае къде да я намери. Като мислеше сега, с Матия в другата стая, всичко й се струваше абсурдно и жестоко.

Единственото сигурно нещо беше, че той се е върнал и че тя не иска да си отива повече.

Изплакна вече чистите чинии, пъхнати в умивалника, и изпразни пълната с вода тенджера, поставена върху котлона. Шепа ориз стоеше на дъното й от седмици. Като ги гледаше през водата, зрънцата изглеждаха по-големи.

Сипа врящата вода в чаша и пъхна вътре пакетче чай. Тя потъмня. Сложи две пълни лъжички захар и се върна в хола.

Ръката на Матия се бе плъзнала от затворените очи към врата. Кожата на лицето му беше отпусната, изражението му бе неутрално. Дишаше само с носа и гърдите му се движеха нагоре-надолу равномерно.

Аличе остави чашата на кристалната масичка и без да престава да го гледа, седна на креслото встрани. Дишането на Матия й възвърна спокойствието. Освен него нямаше никакви други шумове.

Постепенно започна да й се струва, че мислите й отново стават последователни, че най-сетне се забавят след някакъв луд бяг към неопределена цел. Озова се отново в собствения си хол, сякаш беше паднала тук от някакво друго измерение.

Срещу нея имаше един мъж, когото тя някога познаваше и който сега беше някой друг. Може би наистина приличаше на момичето от болницата. Но не бяха едни и същи, това не. И Матия, който спеше върху нейния диван, вече не беше онова момче. Момчето, което бе видяла да изчезва зад вратите на асансьора онази вечер, когато от планините идваше топъл и носещ възбуда вятър. Това не беше Матия, който се бе настанил в мислите й и бе препречил пътя към всичко останало.

Не, срещу нея се намираше възрастен човек, изградил живот около ужасяваща пропаст, върху нестабилен терен и въпреки всичко успял, далеч от онова място, сред хора, които Аличе не познаваше. Тя беше готова да разруши всичко това, да изкопае един погребан ужас заради най-обикновено подозрение, крехко като спомена за един спомен.

Но сега, когато Матия беше там пред нея, с клепачи, спуснати върху мислите, до които тя нямаше достъп, внезапно всичко изглеждаше по-ясно. Беше го търсила, защото имаше нужда от него, защото от вечерта, в която го остави на онази площадка, животът й се бе търкулнал в една яма и не се бе мръднал повече оттам. Матия беше краят на това заплетено от годините кълбо, което тя носеше вътре в себе си. Ако все още имаше някаква възможност да го разплете, някакъв начин да го разхлаби, трябваше да дръпне този край, който стискаше сега между пръстите си.

Почувства, че нещо се разрешава като края на дълго очакване, усещаше го в крайниците си, дори в болния крак, който никога не долавяше нищо.

Дойде й съвсем естествено да се изправи. Не се запита дали е редно или не, дали наистина има право. Беше само време, което изтичаше и влачеше след себе си друго време. Съществуваха единствено тези очевидни неща, които не знаеха нищо за бъдещето и за миналото.

Наведе се над Матия и го целуна по устата. Не се страхуваше да го събуди, целуна го, както се целува буден човек, като се спираше върху затворените му устни, притискайки ги, сякаш за да остави знак върху тях. Той трепна, но не отвори очи. Отвори устни и отвърна на целувката й. Беше буден.

Беше различно от първия път. Мускулите на лицата им сега бяха по-силни, по-съзнателни и търсеха агресивността, присъща на вече зрели мъж и жена. Аличе остана наведена над него, без да се качи на дивана, като че ли беше забравила за останалата част на тялото си.

Целувката продължи дълго, цели минути, предостатъчно време, за да намери реалността пролука между слепените им устни и да се пъхне вътре, като принуди и двамата да анализират онова, което се случва.

Разделиха се. Матия се усмихна бързо, автоматично, а Аличе поднесе пръст към влажните си устни, все едно да се увери, че се е случило наистина. Трябваше да се вземе решение и то трябваше да бъде взето, без да се говори. Погледнаха се един след друг, но вече бяха загубили синхрона и очите им не се срещнаха.

Матия стана неуверено.

– Отивам за момент… – каза, посочвайки коридора.

– Разбира се. Вратата в дъното.

Той излезе от стаята. Още беше с обувките си и изглеждаше, че шумът от крачките му се разнася изпод земята.

Заключи се в банята. Опря ръце на умивалника. Чувстваше се зашеметен, замаян. Там, където се беше ударил, забелязваше малка подутина, която бавно се уголемяваше.

Отвори крана и постави дланите си под студената вода. Така правеше баща му, когато искаше да спре кръвта, която течеше от ръцете му. Беше мисъл без болка, като мисъл за това да заспиш или да дишаш. Сестра му беше отвлечена от течението, беше се разтворила бавно в реката и чрез водата се бе върнала вътре в него. Молекулите й бяха разпръснати в тялото му.

Почувства, че кръвообращението му се активира отново. Сега трябваше да помисли за тази целувка и за това какво беше дошъл да търси тук след цялото изминало време. Защо се беше приготвил да поеме устните на Аличе и защо после почувства нужда да се отдели от нея и да се скрие тук.

Тя беше в другата стая и го чакаше. Отделяха ги две редици тухли, няколко сантиметра мазилка и девет години мълчание.

Истината беше, че още веднъж тя бе действала вместо него, принудила го бе да се върне, при положение че той самият винаги бе искал да го направи. Драсна му два реда, каза му: „Ела тук“, и той подскочи като задвижен от пружина. Едно писмо ги събра така, както едно друго писмо ги беше разделило.

Матия знаеше какво трябва да направи. Трябваше да отиде там и да седне отново на онзи диван, да хване ръката й и да й каже, че не е трябвало да заминава. Трябваше да я целуне пак и после пак, докато привикнат към този жест дотолкова, че да не могат без него. Случваше се във филмите и се случваше в действителността всеки ден. Хората си взимаха това, което искат, вкопчваха се в съвпаденията, онези малкото, и продължаваха напред.

Трябваше да каже на Аличе: „Тук съм“, или да си тръгне, да вземе първия полет и да изчезне отново, да се върне на мястото, в което бе живял с колебание през всичките тези години.

Вече знаеше – решенията се взимат за няколко секунди и се изплащат през останалото време. Случи се с Микела и после с Аличе, и сега отново. Този път ги разпознаваше: секундите бяха там и той нямаше да сбърка пак.

Затвори пръстите си под струята. Събра малко вода и си я плисна на очите. Без да гледа, все още наведен над умивалника, протегна ръка, за да вземе кърпа. Притисна я върху лицето си и после я отдалечи. В огледалото видя едно по-тъмно петно в другия й край. Обърна кърпата. Бяха избродираните инициали ФР, разположени на няколко сантиметра от ъгъла, симетрично спрямо бисектрисата.

Матия се обърна и намери друга кърпа, същата. На същото място бяха избродирани буквите АДР.

Огледа се наоколо по-внимателно. В чашата, чийто ръб беше покрит с варовик, имаше само една четка за зъби, а отстрани едно кошче, пълно с нахвърляни безразборно неща: кремове, червен ластик, четка с останали по нея косми и две ножички за нокти. Върху поставката под огледалото беше подпряна самобръсначка, миниатюрни парченца тъмни косми все още стояха закачени в острието.

Беше време, когато, седнал на леглото заедно с Аличе, можеше да прекоси стаята й с поглед, да разпознае нещо на етажерката и да си каже: „Това съм й го купил аз.“ Подаръците бяха там, за да свидетелстват за един маршрут, както знаменцата, отбелязващи етапите на пътуване. Съответстваха на отмерения ритъм на Коледите и на рождените дни. Някои от тях още си спомняше: първия диск на „Каунтинг Кроус“, термометър на Галилей с неговите именити колби, плуващи в прозрачна течност, и книга за историята на математиката, която Аличе беше приела с пухтене, но накрая бе прочела. Тя ги пазеше грижливо, като ги поставяше на видно място, за да му е ясно, че са й винаги пред очите. Матия го знаеше. Знаеше всичко, но не успяваше да се помръдне от мястото, където беше. Все едно че, отзовавайки се на повика на Аличе, можеше да се окаже в капан, да се удави вътре и да се загуби завинаги. Бе останал равнодушен и мълчаливо бе чакал да стане твърде късно.

Сега около него нямаше и един предмет, който да разпознае. Погледна собственото си отражение в огледалото, разрошената си коса, малко изкривената яка на ризата си и тогава разбра – в тази баня, в тази къща, както в къщата на родителите му, на всички тези места нямаше вече нищо негово.

Постоя неподвижен, за да свикне с решението, което бе взел, докато не усети, че секундите са изтекли. Сгъна грижливо кърпата и с гърба на ръката си заличи капчиците, които бе оставил върху плота на умивалника.

Излезе от банята и тръгна по коридора. Спря се на прага на хола.

– Сега трябва да вървя – каза.

– Да – отговори Аличе, като че ли се беше приготвила да го изрече.

Възглавниците отново бяха на мястото си върху дивана и голям абажур осветяваше всичко от средата на тавана. Нямаше вече и следа от съзаклятничество. Чаят беше изстинал на масичката и в дъното на чашата се бе събрала тъмна подсладена утайка. Матия си помисли, че това е само къщата на друг човек.

Приближиха се заедно до вратата. Той докосна леко ръката на Аличе, докато минаваше.

– Писмото, което ми прати… – попита. – Имаше нещо, което искаше да ми кажеш.

Аличе се усмихна.

– Не беше нищо.

– Преди каза, че е важно.

– Не, не е.

– За мен ли се отнасяше?

Тя се поколеба за миг.

– Не – отговори. – Отнасяше се само за мен.

Матия кимна. Помисли за потенциал, който се е изчерпил, за невидимите линии на поле, които ги бяха свързвали през въздуха, а сега ги нямаше вече.

– Тогава довиждане – промълви Аличе.

Цялата светлина беше вътре, цялата тъмнина – вън. Матия й отвърна с жест на ръката. Преди да се прибере вътре, тя пак видя тъмния кръг, изрисуван върху дланта му като символ, мистериозен, незаличим и непоправимо затворен.

43.

Самолетът пътуваше през нощта и малкото будни хора, които го забелязаха от земята, не видяха нищо друго, освен купчина примигващи светлини като съзвездие, движещо се по черното и неподвижно небе. Никой от тях не вдигна ръка за поздрав, защото това са детинщини.

Матия се качи на първото от такситата, подредени срещу терминала, и даде адреса на шофьора. Когато минаваха покрай морето, слаба светлина се показваше на хоризонта.

– Stop here, please1414
  Stop here, please (англ.) – Спрете тук, моля. – Б.пр.


[Закрыть] – каза Матия.

– Here1515
  Here? (англ.) – Тук? – Б.пр.


[Закрыть]?

– Yes.

Плати сметката и слезе от колата, която бързо се отдалечи.

Премина десетина метра по ливадата и се приближи до пейка, която изглеждаше поставена там нарочно, за да може човек да гледа празното пространство пред себе си. Хвърли върху нея чантата си, но не седна.

Краят на слънцето се показваше вече над хоризонта. Матия се опита да си спомни геометричния термин за онази плоска фигура, ограничена от една дъга и един сегмент, но не успя. Слънцето сякаш се движеше по-бързо, отколкото през деня, можеше да се забележи скоростта му, все едно че нямаше търпение да излезе навън. Плъзгащите се по повърхността на водата лъчи бяха червени, оранжеви и жълти и Матия знаеше защо, но този факт не му говореше нищо и не го разсейваше.

Кривата на брега беше плоска и изметена от вятъра и той беше единственият, който я гледаше.

Най-сетне гигантската червена топка се откъсна от морето като нажежен мехур. За миг Матия си помисли за кръговите движения на звездите и планетите, за слънцето, което вечер пада зад гърба му, а сутрин се изкачва отново там отсреща. Всеки ден вътре и извън водата, все едно дали той е там да го гледа или не. Това не беше нищо друго, освен механика, запазване на енергията и на ъгловия момент, сили, които се уравновесяваха, центростремителен и центробежен натиск, нищо повече от траектория, която не можеше да бъде различна от това, което беше.

Постепенно тоналностите избледняха и светлосиньото на утринта започна да изплува от основата на другите цветове, обхващайки първо морето, после небето.

Матия духна на ръцете си, станали неуслужливи от солено-горчивия вятър. После ги скри в якето си. Усети нещо в десния джоб. Извади листче, сгънато на четири. Беше номерът на Надя. Прочете наум поредицата на числата и се усмихна.

Изчака да угасне и последното виолетово пламъче на хоризонта и сред леката мъгла, която вече се разпръсваше, се отправи пеш към дома си.

На родителите му зората щеше да им хареса. Дай Боже, един ден да може да ги доведе да я видят. После да се разходят заедно до пристанището, за да закусят със сандвичи със сьомга. Той ще им обясни как се случва това, как безкрайните дължини на вълната се сливат, за да образуват бялата светлина. Ще им говори за спектри на абсорбция и на емисия и те ще кимат, без да разбират.

Студеният утринен ветрец се промъкваше под якето му, но Матия не му обръщаше внимание. Въздухът миришеше на чисто. Малко по-нататък го чакаха душ, топла чаша чай и един ден като многото, а на него не му трябваше нищо друго.

44.

Същата тази сутрин, няколко часа по-късно Аличе вдигна щорите. Сухият шум на пластмасовите ленти, които се навиваха, беше ободряващ. Видя навън слънцето, вече високо.

Избра един диск измежду пъхнатите до стереото, без да се замисля много. Трябваше й само малко шум, който да прочисти въздуха. Завъртя копчето за звука до първата червена резка. Ако беше тук, Фабио щеше да побеснее. Засмя се, като си помисли за начина, по който щеше да произнесе името й, викайки, за да надвие музиката, и удължавайки прекалено много и то, с брадичка, издадена напред.

Издърпа чаршафите и ги струпа в един ъгъл. От шкафа взе чисти. Гледаше ги как се издуват от въздуха и после падат долу, като образуват леки вълни. Гласът на Деймиън Райе едва забележимо потрепна, преди да запее „Oh coz nothing is lost, it’s just frozen in frost“1616
  Oh coz nothing is lost, it’s just frozen in frost (англ.) – Защото нищо не изгубено, само е замръзнало. – Б.пр.


[Закрыть].

Аличе се изкъпа спокойно. Остана дълго под душа с лице, обърнато към водната струя. После се облече и си сложи лек грим, почти невидим, върху бузите и клепачите.

Когато се приготви, дискът отдавна беше свършил, но тя дори не забеляза. Излезе от къщата и влезе в колата.

На една пряка от магазина смени посоката. Щеше да закъснее малко, но нямаше значение.

Кара до парка, където Матия й бе разказал всичко. Паркира на същото място и загаси мотора. Стори й се, че не се е променило нищо. Спомняше си всичко, с изключение на оградата от лъскаво дърво, която сега обикаляше ливадата.

Слезе от колата и тръгна към дърветата. Още студената от нощта трева поскърцваше, а дърветата бяха натежали от новите листа. По пейките седяха младежи, там, където преди много време беше седяла Микела. В средата на масата поставени една върху друга кутии от напитки образуваха кула. Момчетата говореха високо и едно от тях оживено жестикулираше, имитирайки някого.

Аличе се приближи, като се мъчеше да долови части от разговора им, но ги отмина, преди да я забележат, и се отправи към реката. Откакто общината бе решила да държи дигата отворена през цялата година, на това място почти не течеше вода. Във въздългите локви, които образуваше, реката изглеждаше неподвижна, сякаш забравена, изчерпана. В неделя, когато беше топло, хората си носеха шезлонги и слизаха там долу, за да се пекат на слънце. Плитчините бяха от бели камъни и по-ситен жълтеникав пясък. На брега тревата беше висока, на Аличе й стигаше до над коленете.

Слезе, като на всяка крачка пробваше дали теренът няма да поддаде. Продължи по коритото на реката до ръба на водата. Пред нея беше мостът, по-нататък се виждаха Алпите, които в ясни дни като този изглеждаха съвсем близо. Само най-високите върхове бяха още покрити със сняг.

Аличе се изтегна на сухото дъно. Болният й крак й благодари, че си почива. По-големите камъни бодяха гърба й, но тя не се помръдна.

Затвори очи и се помъчи да си представи водата, навсякъде, наоколо и над нея. Помисли за Микела, която се навежда от брега, за кръглото й лице, което бе видяла във вестниците, отразено от реката в сребрист цвят. За звука от падането, за това, че никой не е бил там, за да го чуе, и за дрехите й, подгизнали и ледени, които я влачат надолу. За увисналите й като черни водорасли коси. Видя я да жестикулира с ръце, да ги движи объркано и да поема болезнени глътки от студената течност, които я теглеха все по-надолу, почти до дъното.

После си представи как движението й става по-лъкатушно, ръцете започват да правят координирани движения, да описват все по-широки дъги, краката й да се движат заедно като плавници, главата да се повдига нависоко, където още достига малко светлина. Видя Микела да се показва на повърхността и най-после да диша. Проследи я, докато плуваше по течението към ново място. Цяла нощ, до морето.

Когато отвори очи, небето беше още там, монотонно синьо и бляскаво. Нямаше нито един облак.

Матия беше далеч. Фабио беше далеч. Реката издаваше слаб и приспивен ромон.

Спомни си времето, когато лежеше просната в долчинката, погребана от снега. Помисли си за онази съвършена тишина. И сега, както тогава, никой не знаеше къде се намира. И този път нямаше да дойде никой. Но тя вече не чакаше.

Усмихна се към ясното небе. С малко усилие можеше да се изправи и сама.

Назад к карточке книги "Самотата на простите числа"