Текст книги "Самотата на простите числа"
Автор книги: Паоло Джордано
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 16 страниц)
16.
Другите гости се бяха разпръснали на групички в хола. По-голямата част от момчетата движеха главите си наляво и надясно в ритъма на музиката, а момичетата рееха поглед из стаята. Някои държаха чаша в ръка. Шест-седем танцуваха на A question of time11
Песен на Депеш Мод. – Б.пр.
[Закрыть].
Матия се запита как успяват да се чувстват комфортно, докато се движат по този начин пред погледите на всички. После си помисли, че това беше най-естественото възможно нещо и че точно затова той не е в състояние да го направи.
Денис беше изчезнал. Матия прекоси хола и влезе в стаята на Виола, за да го потърси. Надникна в стаята на сестра й и в тази на родителите й. Погледна и в двете бани и в една от тях видя едно момче и едно момиче от училището. Тя седеше на затворената тоалетна чиния, а той – на земята пред нея с кръстосани крака. Двамата го погледнаха с тъжно и въпросително изражение и Матия бързо затвори вратата.
Върна се в хола и излезе на терасата. Хълмът се спускаше надолу в тъмнината и в подножието му се простираше целият град – светещи кръгли точици, подредени равномерно, докъдето стига погледът. Матия се дръпна от парапета и затърси с поглед между дърветата на имението, но не видя никого. Върна се вътре и притеснението започна да накъсва дишането му.
Една вита стълба водеше от хола към тъмна мансарда. Изкачи първите стъпала, после спря.
„Къде ли се е заврял?“, помисли си.
Продължи нагоре до края на стълбите. Светлината, която проникваше от долния етаж, му позволи да различи сянката на Денис, който стоеше прав в средата на стаята.
– Махай се! – каза приятелят му.
Матия потърси контакта на лампата върху стената и я запали. Стаята беше огромна, с висока библиотека в единия край. Единственият друг предмет беше голямо дървено бюро, явно неизползвано. На Матия му се стори, че никой не се е качвал на този етаж от много време.
– Почти единайсет е. Трябва да тръгваме – каза той.
Денис не му отговори. Беше обърнат с гръб и стоеше прав в центъра на килима. Матия се приближи до приятеля си. Когато застана срещу него, разбра, че е плакал. Дишаше през зъби, бе приковал поглед пред себе си и полуотворените му устни леко трепереха.
Чак след известно време Матия забеляза счупената на парчета настолна лампа пред него.
– Какво си направил? – попита.
Дишането на Денис премина в хлип.
– Денис, какво си направил?
Насили се да докосне рамото му и Денис силно подскочи. Матия го разтърси.
– Какво си направил?
– Аз… – започна Денис и спря.
– Ти какво?
Денис отвори лявата си длан и показа на Матия частица от лампата, зелено парче стъкло, замъглено от потта на ръката му.
– Исках да почувствам това, което чувстваш ти – прошепна Денис.
Матия не разбра. Направи крачка назад, объркан. Някаква топлина избухна в стомаха му и изпълни ръцете и краката му.
– Но не успях – продължи Денис.
Държеше дланите си нагоре, сякаш очакваше нещо.
Матия искаше да го попита защо, но замълча. Музиката от долния етаж се чуваше приглушено. Само ниските честоти прекосяваха пода.
Денис подсмръкна с нос:
– Да си тръгваме.
Матия кимна, но нито един от двамата не се помръдна от мястото си. После Денис се обърна рязко и тръгна към стълбите. Матия го последва през хола и после навън, където свежият въздух на нощта ги чакаше, за да им възвърне възможността да дишат.
17.
Виола решаваше кой е вътре и кой не.
В неделя сутринта бащата на Джада Саварино се бе обадил на баща й, събуждайки всички от семейство Бай. Разговорът продължи дълго време и Виола още по пижама залепи ухо на вратата на спалнята на майка си и баща си, но въпреки това не успя да долови и дума.
Когато чу леглото да изскърцва, бързо се върна в стаята си и се пъхна под завивките, преструвайки се, че спи. Баща й я събуди с думите:
– После ще ми обясняваш, но за момента знай, че в тази къща няма да има повече никакви купони и че трябва да забравиш за каквито и да било други събирания за доста време напред.
На обяд майка й и поиска обяснение за счупената лампа в мансардата. Сестра й не я защити, защото бе забелязала, че Виола се е добрала до личните й запаси.
Остана затворена в стаята си през целия ден със забрана да говори по телефона. Беше бясна. Не можеше да спре да мисли за Аличе и за Матия и за начина, по който се държаха за ръце. Докато си сваляше с нокти и последните остатъци от лака, реши, че Аличе е вън от групата.
В понеделник сутрин, заключена в банята вкъщи, Аличе окончателно свали марлята, която покриваше татуировката й. Нави я добре на хармоника и я хвърли в тоалетната заедно с надробените бисквити, които не беше изяла на закуска.
Погледна виолетката, отразена в огледалото, и си каза, че за втори път й се случва тялото й да се променя безвъзвратно. Приятно потръпна от съжаление и вълнение. Реши, че това тяло е само нейно и ако има желание, може и да го разруши, да го покрие с незаличими белези. Може и да го остави да се съсухри като цвете, откъснато само заради каприз от някое момиченце и после захвърлено да гние на земята.
Тази сутрин щеше да покаже татуировката си на Виола и на другите в тоалетната. Щеше да им разкаже за това как тя и Матия дълго са се целували. Не беше необходимо да си измисля нищо повече. Ако впоследствие я попитаха за подробности, щеше просто да потвърди фантазиите им.
В класната стая сложи раницата си на стола и се приближи до чина на Виола, където вече се бяха събрали останалите. Докато пристъпваше, чу как Джулия Миранди казва: „Ето я, идва“. Поздрави всички лъчезарно, но никоя не й отговори. Наведе се към Виола, за да я целуне по бузите, както тя самата я беше научила да прави, но приятелката й не се помръдна и на милиметър.
Аличе вдигна глава и видя четири чифта строги очи.
– Вчера всички бяхме зле – каза Виола.
– Така ли? – попита Аличе истински загрижена. – Какво ви беше?
– Всички ужасно ни боля коремът – отговори нападателно Джада.
Аличе си я представи как повръща на пода и й се прииска да каже, че не се учудва, особено след количествата, които бяха изпили.
– На мен ми нямаше нищо – изрече тя.
– Естествено – подхвана хапливо Виола. – В това не сме се и съмнявали.
Джада и Федерика се захилиха, а Джулия сведе поглед.
– Какво искаш да кажеш? – попита Аличе объркана.
– Знаеш много добре какво искам да кажа – отвърна Виола, сменяйки изведнъж тона и забивайки острия си поглед в нея.
– Не, не знам – защити се Аличе.
– Ти ни отрови – каза Джада.
– Какви ги говорите? Как така съм ви отровила?
Джулия се намеси срамежливо.
– Хайде стига, момичета, не е вярно.
– Вярно е. Отрови ни – повтори Джада. – Кой знае какви гадости беше сложила в сладкиша.
После отново се обърна към Аличе.
– Искаше на всички да ни е зле, нали? Браво, наистина успя.
Аличе чуваше произнесените думи, но й трябваше малко време, за да осмисли значението им. Погледна Джулия, която със сините си очи й казваше, че й се извинява и че не може да направи нищо. После потърси подкрепа в тези на Виола, но тя й отвърна с празен поглед.
Джада си държеше ръката на корема, все едно че още има пристъпи.
– Сладкишът го приготвих заедно със Соледад, купихме всичко от супера.
Нито една не й отговори. Гледаха в различни посоки, все едно че изчакваха убийцата да се махне.
– Не е възможно да е бил сладкишът на Сол. И аз ядох от него и не съм се почувствала зле – измисли си Аличе.
– Лъжкиня! – скочи срещу нея Федерика Мадзолди, която до този момент беше мълчала. – Дори и залък не си хапнала от него. Всички знаят, че…
Спря се изведнъж.
– Стига, престанете – каза умолително Джулия.
Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.
Аличе приближи ръка до плоския си корем. Усети сърцето си да бие под кожата.
– Какво?
Виола Баи поклати бавно глава. Аличе гледаше втренчено бившата си приятелка, безмълвна, в очакване на думи, които така и не дойдоха, но се рееха във въздуха като прозрачни езици от дим. Дори не се помръдна, когато би звънецът. Тобалдо, преподавателката по физика, трябваше да я извика два пъти, преди тя да седне на мястото си.
18.
Денис не беше дошъл на училище. В събота, докато го придружаваха до тях, с Матия не се погледнаха нито веднъж. Денис отговаряше с едносрични думи на въпросите на бащата на Матия и на слизане от колата не каза дори „довиждане“.
Матия постави ръка върху празното място на чина до него. От време на време думите на Денис, изречени в онази тъмна стая, преминаваха през съзнанието му. После изчезваха прекалено бързо, преди да е успял да вникне в значението им.
Замисли се, че всъщност няма желание да ги разбира. Искаше му се само Денис да е тук и да му служи като щит за всичко онова, което се случва отвъд чина му.
Предишния ден майка му и баща му го бяха сложили да седне на дивана в хола, а те заеха този отсреща. Баща му поиска да им разкаже за купона. Матия силно стисна ръце, после ги сложи отпуснати върху коленете си, за да могат родителите му да ги виждат. Сви рамене и отговори с типичния си апатичен тон, че няма нищо за разказване. Майка му стана нервно и отиде в кухнята. Баща му се приближи до него и го потупа два пъти по раменете, сякаш да го утеши за нещо. Матия си спомни за времето, когато беше малък и в по-топлите летни дни баща му духаше в лицето му и в това на Микела, поред, за да ги освежи. Спомни си за усещането, което изпитваше, когато потта се изпаряваше от кожата, и почувства неистова носталгия по една част от света, която бе потънала заедно с Микела в реката.
Сега, в класната стая, се запита дали съучениците му знаят всичко. Дали го знаят преподавателите. Усещаше тайните им погледи, преплетени над главата му като рибарска мрежа.
Отвори учебника по история и започна да учи наизуст всички дати, които фигурираха на страницата. Цифрите, подредени в редица без какъвто и да било логически ред, образуваха една все по-дълга лента в съзнанието му. Следвайки я, Матия се отдалечи от мисълта за Денис, застанал прав в полусянката, и забрави за нищото, което заемаше сега неговото празно място.
19.
През междучасието Аличе влезе тайно в лекарския кабинет на първия етаж, малка и тясна стаичка, в която имаше само едно легло и едно шкафче с огледало с необходимите неща за първа помощ. Само веднъж беше попадала в тази стая, когато почти припадна в час по физическо, защото през предишните четирийсет часа бе изяла само две соленки и един диетичен десерт. Тогава преподавателят по физическо възпитание със зеления си анцуг „Диадора“ и със свирката, висяща на врата му, която никога не използваше, й каза:
– Помисли си хубаво за това, което правиш, помисли си хубаво.
После излезе и я остави сама под неоновата светлина. През следващия един час нямаше нито какво да прави, нито какво да гледа.
Аличе намери кутията за първа помощ отворена. Взе топче памук и шишенцето със спирт. Затвори шкафчето и затърси някакъв тежък предмет около себе си. Намери само кошчето за боклук, направено от твърда пластмаса в някакъв мрачен цвят между червено и кафяво. Помоли се никой отвън да не чуе шума и удари огледалото на шкафа с дъното на кошчето.
После, като внимаваше да не се пореже, взе едно голямо триъгълно парче стъкло. Видя дясното си око, отразено в отчупеното огледало, и се почувства горда, че не беше плакала дори и малко. Напъха всичко в средния джоб на широкия си блузон и се върна в клас.
Прекара остатъка от сутринта в някакво състояние на претръпване. Не се обърна нито веднъж към Виола и другите и не чу нито дума от урока за театъра на Есхил.
Докато излизаше последна от класната стая, Джулия Миранди тайно я хвана за ръка.
– Съжалявам – прошепна в ухото й.
После я целуна по бузата и изтича към другите, които бяха вече в коридора.
Аличе изчака Матия във фоайето на училището, в края на покритото с балатум стълбище, по което се изливаше хаотично потокът от ученици, насочили се към изхода. Държеше едната си ръка облегната на перилото. Студеният метал й създаваше усещане за спокойствие.
Матия слезе по стълбите, обкръжен от онзи половин метър дистанция, която не се осмеляваше да наруши никой, освен Денис. Косата му беше черна и разрошена, с големи къдрици, които покриваха челото му почти до очите. Гледаше къде стъпва и слизаше, като държеше гърба си леко извит назад. Аличе го извика веднъж, но той не се обърна. Извика името му по-силно и тогава той вдигна глава. Поздрави я смутено, после отново погледна в посока към изхода. Аличе си проби път между другите ученици и го настигна. Хвана го за ръката и Матия се стресна.
– Трябва да дойдеш с мен – каза му.
– Къде?
– Трябва да ми помогнеш да направя нещо.
Матия се огледа нервно наоколо, търсейки някаква надвиснала опасност, и възрази:
– Баща ми ме чака отвън.
– Ще те почака. Трябва да ми помогнеш. Сега – настоя Аличе.
Матия изпухтя. После каза:
– Добре.
Така и не можа да си обясни защо прие.
– Ела насам.
Аличе го хвана за ръка, както на купона във Виола, и този път пръстите му инстинктивно се затвориха около нейните.
Измъкнаха се от тълпата ученици, – Аличе вървеше бързо, сякаш бягаше от някого. Шмугнаха се в празния коридор на първия етаж. Отворените врати на класните стаи създаваха усещане за изоставеност.
Влязоха в дамската тоалетна. Матия се поколеба. Щеше да каже, че не може да влиза там, но после се остави да бъде повлечен. Когато Аличе го вкара в една от кабините и заключи вратата, бяха толкова близко един до друг, че краката му започнаха да треперят. Свободното пространство, оставено от турската тоалетна, представляваше тънка ивица от плочки и четирите им крака едва се побираха върху нея. Имаше разхвърляни парчета тоалетна хартия, някои бяха полузалепени за пода.
„Сега ще ме целуне, помисли си Матия. Трябва и ти да я целунеш. Би трябвало да е лесно, всички знаят да го правят.“
Аличе отвори ципа на лъскавото си яке и започна да се съблича, точно както беше направила и в къщата на Виола. Извади блузата си от същия чифт дънки и ги смъкна до средата на задника си. Не гледаше Матия, държеше се, все едно че беше сама там вътре.
На мястото на бялата превръзка от събота вечер имаше татуирано цвете. Матия щеше да каже нещо, но после замълча и отвърна поглед. Нещо се раздвижи между краката му и той се опита да се разсее. Прочете някои от надписите върху стената, без да разбира смисъла им. Даде си сметка, че нито един не беше успореден на линията на плочките. Почти всички оформяха еднакъв ъгъл с ръба на пода и Матия беше убеден, че този ъгъл е някъде между 30 и 45 градуса.
– Вземи това – каза Аличе.
Сложи в ръката му парче стъкло, огледално от едната страна и черно от другата, остро като нож. Матия не разбра. Тя повдигна брадичката му, точно така, както си представяше, че ще направи, когато се бяха видели за първи път.
– Трябва да я заличиш. Сама няма да мога да го направя – каза му тя.
Матия погледна парчето огледало и после дясната ръка на Аличе, която сочеше татуировката върху корема й.
Тя изпревари неговия протест и каза:
– Знам, че знаеш как да го направиш. Не искам да я виждам никога повече. Моля те, направи го за мен.
Матия завъртя острието в дланта си и по ръката му премина тръпка.
– Но… – започна той.
– Направи го заради мен – прекъсна го Аличе, постави ръка върху устните му, за да спре думите, после веднага я дръпна.
„Направи го заради мен“. Тези четири думи се забиха в ушите на Матия и го накараха да застане на колене пред Аличе.
Петите му докосваха стената зад гърба му. Не знаеше как да застане. Неуверено докосна кожата близо до татуировката, за да я опъне по-добре. Лицето му никога не се беше намирало толкова близо до тялото на някое момиче. Дойде му някак естествено да поеме дълбоко въздух, за да усети миризмата му.
Приближи парчето огледало към месото. Ръката му остана стабилна, докато отвори малък разрез, дълъг колкото нокът. Аличе потрепери и тихо извика.
Матия тутакси се отдръпна и скри парчето стъкло зад гърба си, сякаш за да отрече, че той е направил разреза.
– Не мога – каза той.
Погледна нагоре. Аличе беззвучно плачеше. Затворените й очи бяха болезнено стиснати.
– Но аз не искам вече да я виждам – изхлипа тя.
Стана му ясно, че куражът й се е изчерпал, и се почувства облекчен. Изправи се на крака и се запита дали не е по-добре да излезе оттам.
Аличе избърса с ръка капката кръв, която се стичаше по корема й. Закопча дънките си, докато Матия се чудеше какво да каже, за да я успокои.
– Ще свикнеш. Ще стане така, че няма дори да я забелязваш повече – успокои я той.
– И как? Ще бъде вечно там, пред очите ми.
– Именно – потвърди Матия. – Точно заради това няма да я забелязваш.
Другата стая
(1995)
20.
Матия имаше право – дните постепенно се бяха стекли по кожата й като разтворител и всеки бе отнесъл със себе си по един по-тънък слой от цвета на татуировката й и от спомените и на двамата. Контурите, както и обстоятелствата, бяха все още там, черни и добре очертани, но цветовете се бяха смесили един с друг, докато изгубят багрите си и преминат в избеляла и еднообразна тоналност, в неутрална липса на смисъл.
Годините в гимназията бяха отворена рана, толкова дълбока, че сякаш никога нямаше да се затвори. Матия и Аличе преминаха през тях, без да дишат, той, отказвайки света, тя, чувствайки се отхвърлена от него, и си дадоха сметка, че разликата не е голяма. Свързваше ги дефектно и асиметрично приятелство, изградено от дълги отсъствия и много тишина. То бе празно и чисто пространство, в което и двамата можеха да дишат отново, когато стените на училището ставаха прекалено тесни, за да се пренебрегне усещането за задушаване.
После, с времето, раната от тийнейджърските години постепенно се бе затворила. Краищата на кожата се приближаваха с едва доловими, но постоянни движения. При всяко ново остъргване коричката падаше, после отново се образуваше, по-тъмна и по-плътна. Накрая се появи нов слой кожа, гладък и еластичен. От червен белегът стана бял и вече не можеше да се обърка с останалите.
Сега лежаха на леглото на Аличе, тя с глава на една страна, той обърнат на другата, и двамата с крака, сгънати по неестествен начин, за да не се докосват до никоя част на телата им. Аличе си помисли, че може да се завърти така, че пръстите на краката й да се плъзнат под гърба на Матия, и да се направи, че не забелязва. Но беше сигурна, че той веднага ще се дръпне, и реши да не си причинява това малко разочарование.
Никой от двамата не предложи да пуснат музика. Не смятаха да правят каквото и да било, освен да си стоят така и да чакат неделният следобед да свърши сам. Да чакат да дойде отново моментът, в който трябва да се прави нещо необходимо, например да се вечеря, да се спи или да се започне нова седмица. През отворения прозорец се промъкваше жълтата светлина на септември и носеше със себе си непрекъснатия шум на улицата.
Аличе се изправи върху леглото, заклащайки леко матрака под главата на Матия. Сложи свити юмруци на хълбоците си и се взря в него отгоре през падналите на челото й коси, които не позволяваха да се види строгото й изражение.
– Стой там! – каза тя. – Без да мърдаш!
Прескочи го, слизайки от леглото със здравия си крак и повлякла другия като нещо, което й е останало закачено погрешка. Матия притисна брадичка към гърдите си, за да може да наблюдава движенията на Аличе в стаята. Видя я как отваря някаква квадратна кутия, която беше в средата на бюрото й и която до този момент не беше забелязал.
Аличе се обърна. Едното й око беше затворено, другото – скрито зад стар фотоапарат. Матия понечи да се изправи.
– Долу! – заповяда му тя. – Казах ти да стоиш мирно.
След това щракна. Полароидът изплю навън бял и тънък език и Аличе го развя, за да излязат цветовете.
– Откъде си го взела? – попита Матия.
– От мазето. На баща ми е. Купил го е кой знае кога и никога не го е използвал.
Матия седна на леглото. Аличе остави снимката да падне на килима и му направи втора.
– Хайде, престани – запротестира той. – Изглеждам като идиот на снимки.
– Ти винаги изглеждаш като идиот.
Направи още една снимка.
– Мисля, че искам да стана фотограф – каза Аличе. – Решила съм го.
– А университетът?
Аличе сви рамене.
– Само баща ми се интересува от него – отговори тя. – Да си го завърши той.
– Искаш да го напуснеш?
– Може би.
– Не можеш да се събудиш един ден, да решиш, че искаш да ставаш фотограф, и да захвърлиш на вятъра една година работа. Не се прави така – порица я Матия.
– А, вярно, забравих, че и ти си като него – каза с ирония Аличе. – Винаги знаете какво е правилно да се направи. Ти още на пет години си бил наясно, че искаш да учиш математика. Досадни сте. Стари и досадни.
После се обърна към прозореца и направи снимка, без да наглася нищо. Остави я да падне върху килима до другите две. Стъпка ги с крака, сякаш мачкаше грозде.
Матия искаше да каже нещо, за да оправи положението, но нищо не му дойде на ум. Наведе се, за да вземе изпод крака на Аличе първата снимка. Контурите на скръстените под главата му ръце постепенно излизаха на бял свят. Запита се каква ли необикновена реакция се извършва върху тази лъскава повърхност и си обеща да провери в енциклопедията веднага щом се прибере вкъщи.
– Искам да ти покажа още нещо – каза Аличе.
Хвърли фотоапарата на леглото като някое момиченце, което зарязва играчката си, защото е видяло друга, по-примамлива, и излезе от стаята.
Изчезна за цели десет минути. Матия започна да чете заглавията на книгите, наредени върху етажерката над бюрото. Бяха си все същите. Обедини инициалите от всички заглавия, но не се получи никаква смислена дума. Помисли си, че би му се харесало да открие някаква логика в подредбата им. Може би е добре да се подредят според цвета на корицата или да се възпроизведе електромагнитният спектър – от червено към виолетово, или пък да се строят по височина – от по-високо към по-ниско.
– Татататааа! – разсея го гласът на Аличе.
Матия се обърна и я видя права на прага на вратата, хваната за рамката, сякаш се страхуваше да не падне. Облякла бе булчинска рокля. Сигурно е била ослепително бяла, но с времето бе пожълтяла по ръбовете, все едно някаква болест малко по малко я е разяждала отвътре. Годините, прекарани в кутия, я бяха направили твърда и суха. Корсетът стоеше някак отпуснато върху несъществуващия бюст на Аличе. Деколтето не беше голямо, но достатъчно, за да се смъкне една от презрамките на няколко сантиметра под рамото й. Така ключиците й изглеждаха още по-изхвръкнали и нарушаваха меката линия на шията, където се образуваше празна вдлъбнатина като коритото на пресъхнало езеро. Матия се запита какво ли би било усещането да проследи контурите на тази шия с пръсти и затворени очи. Дантелата, с която свършваха ръкавите, беше намачкана и върху лявата ръка стоеше леко повдигната. Дългият шлейф продължаваше в коридора, докъдето погледът на Матия не стигаше. Краката на Аличе все още бяха обути в червените й чехли, които се подаваха изпод широката пола и създаваха странно несъответствие.
– Е? Би трябвало да кажеш нещо – прошепна тя, без да го гледа.
С една ръка приглади най-външния слой тюл на полата. На пипане й се стори обикновен, изкуствен.
– На кого е? – попита Матия.
– Моя е, не виждаш ли?
– Стига де, питам наистина.
– На кого може да е? На майка ми.
Матия кимна и си представи госпожа Фернанда, облечена в тази рокля. Представи си я с единственото изражение, което придобиваше, когато на тръгване той минаваше през хола, за да я поздрави. Тогава госпожа Фернанда отклоняваше поглед от телевизора, а на лицето й се изписваше нежност и дълбоко съчувствие, подобно на това, с което обикновено хората гледат болните, когато ги посещават в болницата. Смешно съчувствие, като се има предвид фактът, че самата тя страдаше от болест, която бавно се разпростираше по цялото й тяло.
– Не стой там като пън! Направи ми една снимка.
Матия взе апарата от леглото. Завъртя го в ръцете си, за да разбере къде трябва да натисне. Аличе се поклащаше на вратата, сякаш задвижвана от някакъв полъх, който само тя можеше да усети. Когато Матия погледна в обектива, тя изправи гърба си и придоби сериозно, почти предизвикателно изражение.
– Готово – каза Матия.
– Сега една заедно.
Той поклати отрицателно глава.
– Стига де, държиш се като досадник, както обикновено. И поне веднъж искам да те видя облечен като хората. Не в този оръфан блузон, който носиш от цял месец.
Матия погледна надолу. Маншетите на блузата му приличаха на изядени от молци. Имаше навика да ги трие с нокътя на палеца си, за да са му заети пръстите и да не драска непрекъснато пространството между показалеца и средния си пръст.
– Освен това, да не би да искаш да развалиш сватбения ми ден? – добави Аличе намусено.
Само си играеше, беше ясно. Това не беше нищо повече от шега, колкото да убие времето, малко представление, забава като всички останали. Въпреки това, когато отвори вратата на гардероба и в закаченото на нея огледало се видя облечена в бялата рокля заедно с Матия, за момент паниката спря дишането й.
– Тук няма нищо подходящо – каза припряно тя. – Ела с мен.
Матия я последва, примирен. Когато Аличе се държеше така, започваше да усеща иглички по краката си и го обземаше желание да си тръгне. Имаше нещо в начина, в устрема, с който приятелката му удовлетворяваше детските си капризи, което той намираше за непоносимо. Чувстваше се така, сякаш тя, след като го е завързала за стол, е извикала един куп хора, за да им го покаже като нещо свое, като някакво смешно домашно животно. Повечето пъти замълчаваше и изразяваше нетърпимостта си с жестове, докато Аличе не се измореше от апатията му и не го оставеше на мира с думите: „Винаги ме караш да се чувствам глупава.“
Матия тръгна след шлейфа на приятелката си до стаята на родителите й. Никога не беше влизал там. Щорите бяха спуснати почти изцяло и светлината се промъкваше на успоредни линии, толкова ясни, че приличаха на нарисувани върху пода. Въздухът беше по-плътен и застоял в сравнение с останалата част на къщата. На едната стена бяха опрени спалнята, много по-висока от тази на родителите му, и две еднакви нощни шкафчета.
Аличе отвори гардероба и прокара пръст по костюмите на баща си, закачени в безупречен ред, всеки в съответния целофанен плик. Извади един черен и го хвърли върху леглото.
– Облечи този – заповяда на Матия.
– Ти полудя ли? Баща ти със сигурност ще забележи.
– Баща ми не забелязва нищо.
За момент Аличе се отнесе нанякъде, като че ли разсъждаваше върху думите, които току-що бе изрекла, или пък виждаше нещо през стената, образувана от всички тези тъмни костюми.
– Сега ще ти потърся и риза и вратовръзка – добави тя.
Матия се спря там, където беше. Не беше сигурен какво трябва да прави. Тя го забеляза.
– Хайде, какво се чудиш? Да не би да се срамуваш да се преоблечеш тук?
Докато го казваше, празният й стомах се преобърна. За момент се почувства безсрамна. Усети, че думите й са леко изнудване.
Матия изпъшка. После седна на леглото и започна да развързва обувките си.
Аличе се обърна с гръб, като се правеше, че избира риза, макар вече да бе избрала. Когато чу металическото издрънчаване на колана, преброи до три и после се обърна. Матия си събуваше дънките. Отдолу носеше меки сиви боксерки, най-обикновени, не изискани, каквито си беше представяла.
Аличе си помисли, че вече го е виждала по къси панталонки десетки пъти и че по гащи разликата не е голяма, но въпреки това усещаше лек трепет под четирите бели слоя на булчинската рокля. Той придърпа края на тениската си, за да се покрие, после бързо обу официалния панталон. Тъканта беше мека и лека. Като мина върху космите на краката му, те се наелектризираха и се изправиха като на наежена котка.
Аличе се приближи и му подаде ризата. Той я пое, без да вдига поглед. Беше отегчен от това безполезно представление. Срамуваше се да покаже тънките си ръце, редките косми на гърдите си и около пъпа. Аличе си помисли, че прави всичко възможно да направи сцената притеснителна. После й дойде на ум, че за Матия със сигурност вината е нейна, и усети, че гърлото й се стяга. Не й се искаше, но се обърна и го остави да си свали тениската, без да го гледа.
– И сега? – попита Матия.
Тя се обърна. Дъхът й спря, когато го видя в дрехите на баща си. Сакото му беше малко широко, не изпълваше напълно раменете, но въпреки това не можа да не си помисли, че е красив.
– Липсва вратовръзката – отговори му след малко.
Матия взе връзката в цвят бордо от ръцете на Аличе и инстинктивно прокара палец върху лъскавата тъкан. Някаква тръпка премина по ръката му и се спусна по гърба му. Усети дланта си суха като пясък. Веднага я поднесе към устата си и духна в нея, за да я навлажни с дъха си. Не издържа на изкушението да си прехапе един пръст, като се постара Аличе да не го види, но тя все пак забеляза.
– Не мога да направя възел – каза, провлачвайки думите.
– Ох, много си смотан.
Всъщност Аличе беше сигурна, че Матия не може да прави възел, и нямаше търпение да му покаже, че тя умее. Баща й я бе научил още като малка. Сутрин й оставяше връзката на леглото и после, преди да излезе, минаваше покрай стаята й и питаше: „Готова ли е връзката ми?“ И Аличе се затичваше към него с направения възел. Баща й навеждаше глава, като държеше ръцете зад гърба си, сякаш се покланяше пред принцеса. Тя премяташе връзката през врата му, той я стягаше и оправяше малко. „Съвършено“, казваше най-накрая. Една сутрин след злополуката бащата на Аличе намери връзката все още върху леглото, както я беше оставил. Оттогава винаги си правеше възела сам. Така и този малък ритуал изчезна, както много други неща.
Аличе направи възела, като размахваше тънките си пръсти повече от необходимото. Матия следеше жестовете й. Сториха му се много сложни, затова остави Аличе да му нагласи връзката около врата.
– Иха, изглеждаш много достолепен. Искаш ли да се видиш в огледалото?
– Не – каза Матия.
Искаше само да излезе оттам със своите дрехи.
– Снимка – извика Аличе, като плесна с ръце.
Матия я последва отново в нейната стая. Тя взе фотоапарата.
– Няма самоснимачка. Трябва да я направим, без да гледаме.
Придърпа Матия към себе си, като го прегърна през кръста. Той се вдърви и тя щракна. Снимката изскочи навън с бръмчене.
Аличе се отпусна върху леглото точно като булка след прекалено дългото празненство и започна да си вее със снимката.
Матия остана там, където беше, с чуждите дрехи на гърба си и с приятното усещане, че изчезва в тях. Светлината в стаята изведнъж се промени. От жълта стана синя и равномерна, защото и последният отрязък от слънцето се бе скрил зад отсрещната сграда.
– Сега мога ли вече да се преоблека?
Каза го нарочно, за да я накара да разбере, че й бе угаждал достатъчно дълго в тази игра. Аличе изглеждаше погълната от някаква мисъл и едва забележимо повдигна вежди.
