Текст книги "Самотата на простите числа"

23.

Матия се представи в кабинета на Николи седмица след първата им среща. Професорът го позна по начина на чукане и този факт го смути по особен начин. Когато го видя да влиза, пое дълбоко въздух, готов да избухне веднага щом момчето му каже: „Има неща, които не разбирам“, или „Исках да ви помоля, ако можете, да ми обясните някои места.“

„Ако бъда достатъчно рязък – помисли си Николи, все още е възможно да се отърва от него.“

Матия поиска разрешение и без да гледа професора в лицето, постави на ръба на масата статията, която трябваше да разучи. Николи я придърпа към себе си и на масата изпаднаха купчина листове, номерирани, изписани с красив почерк. Посъбра ги и видя на тях изчисленията от статията, добре изведени, всяко със собствен знак, препращаш към текста. Разлисти ги бързо и нямаше нужда да ги изчита подробно, за да разбере, че са верни.

Остана малко разочарован, защото усещаше вече готовия си гняв спрян по средата на гърлото му като кихавица, която така и не идва. Закима с глава, докато преглеждаше работата на Матия. С мъка потисна хапливостта, причинена от завист към този индивид, който изглеждаше толкова непригоден за живота. Без съмнение обаче бе толкова надарен за тази материя, колкото професорът никога не се бе чувствал.

– Много добре – каза Николи накрая, но някак на себе си, без намерение да направи истински комплимент.

После с досада в гласа си добави:

– Има един проблем, повдигнат в последните параграфи. Отнася се за моментите на дзетафунк…

– Работих по него – прекъсна го Матия. – Мисля, че го реших.

Николи го погледна с недоверие, после с преднамерено презрение.

– А, така ли?

– На последната страница на бележките ми.

Професорът си навлажни показалеца с език и разлисти страниците докрай. Със сбръчкано чело набързо прочете доказателството на Матия, без да го разбира напълно и без да намира за какво да възрази. После започна отначало по-бавно и този път разсъждението му се стори ясно, дори прецизно, въпреки че тук-там имаше и по някой дребен пропуск, типичен за начинаещ. Докато проследяваше пасажите, челото му се отпусна и той започна несъзнателно да гали горната си устна. Забрави за Матия, който стоеше закован в същата поза, като се взираше в краката си и си повтаряше наум: „Направи така, че да е вярно, направи така, че да е вярно“, като че ли от оценката на професора зависеше остатъкът от живота му. Докато си го казваше, все пак не си представяше, че наистина ще се окаже така.

Николи отново постави листовете на масата, този път внимателно, и се облегна на стола, пак с кръстосани зад главата си ръце. Това беше любимата му поза.

– Е, хубаво, бих казал, че с вас всичко е наред – изрече.

Защитата беше определена за края на май и Матия помоли родителите си да не присъстват.

– Но как така? – можа само да попита майка му.

Той поклати глава, като гледаше през прозореца. Стъклото беше на сенчеста стена, така че тримата около правоъгълната маса се оглеждаха в него. Матия видя отражението на баща си, който хвана ръката на майка му и с другата си ръка й направи знак да не спори. После видя нейното отражение – тя стана от масата и пусна чешмата, за да измие чиниите, въпреки че не бяха свършили с вечерята.

Денят на защитата настъпи като всички останали и Матия стана, преди да чуе будилника. Призраците, които през нощта се бяха явявали пред очите му под формата на надраскани листове, изчакаха няколко минути и чак тогава изчезнаха. В хола не видя никого, само един тъмносин костюм, елегантен и нов, поставен до светлорозова риза, съвършено изгладена. Върху ризата имаше бележка, на която беше написано: „На нашия доктор от мама и татко“, но само с почерка на баща му. Матия се облече и излезе, без да се погледне в огледалото.

Разви тезата си, като не гледаше никой от членовете на комисията в очите, но говореше с уверен глас и посвети еднакво време на всеки от тях. Николи, седнал между другите на първата редица, кимаше намръщено и скришом наблюдаваше нарастващото изумление по лицата на колегите си.

Когато настъпи моментът на провъзгласяването, Матия застана в редица с другите кандидати. Те бяха единствените прави в огромното пространство на тържествената аула. Матия усещаше погледите на публиката като мравки, които лазят по гърба му. Опита се да се разсее, прецени големината на стаята, използвайки като мерна единица ръста на председателя на комисията, но тръпките плъзнаха нагоре по врата му, раздвоиха се и обхванаха слепоочията му. Представи си как хиляди дребни насекоми влизат в ушите му, как хиляди гладни молци копаят тунели в мозъка му.

Формулата, която председателят повтори и която бе еднаква за всеки един от кандидатите, му се струваше все по-дълга. Тя беше заглушавана от някакъв нарастващ шум в главата му до такава степен, че не можа да чуе собственото си име, когато дойде моментът. Нещо плътно, подобно на кубче лед, застана в гърлото му. Стисна ръката на председателя и я усети толкова суха, че инстинктивно потърси металната тока на колана, който не носеше. Цялата публика стана на крака с шум на морски прилив. Николи се приближи, потупа го два пъти по гърба и го поздрави. Още преди края на ръкоплясканията Матия беше извън аулата и вървеше бързо по коридора, като забрави да стъпва първо на пръсти, за да не отекват крачките му към изхода. „Успях, успях“, повтаряше си наум. Но колкото повече се приближаваше към вратата, толкова повече усещаше някаква бездна да се разтваря в стомаха му. Навън светлината на слънцето го обгърна заедно с топлината и грохота на колите. На прага се олюля и се уплаши, че ще падне от циментеното стъпало. На тротоара имаше групичка хора, Матия установи, че са шестнайсет души само с един поглед. Мнозина държаха цветя в ръцете си, със сигурност чакаха колегите си. За миг пожела да има там някой и за него. Изпитваше потребност да прехвърли собствената си тежест върху тялото на някой друг, сякаш съдържанието на главата му неочаквано бе станало непоносимо само за неговите крака. Потърси с поглед родителите си, потърси Аличе, Денис, но имаше само непознати, които нервно гледаха часовниците си, вееха си с листове, взети кой знае откъде, пушеха, говореха високо и не забелязваха нищо.

Погледна свитъка, който държеше навит на руло в ръката си. На него с красив ръкописен почерк бе написано, че Матия Балосино е доктор, професионалист, възрастен човек, че е време доктор Балосино да се справя в живота и че коловозът, довел го от първи клас до дипломирането му със затворени очи и запушени уши, вече го няма. Пое си дъх, но той спря на средата, сякаш въздухът нямаше достатъчна сила да извърши пълния кръг.

„И сега?“, запита се.

Една ниска и разгорещена госпожа му каза:

– Извинете – и той се отдръпна, за да я пусне да мине.

Последва я в сградата, но и тя не можеше да го заведе до отговора. Премина коридора и се качи на първия етаж. Влезе в библиотеката и седна на обичайното си място до прозореца. Постави свитъка върху празния стол до себе си и опъна ръцете си върху масата. Концентрира се върху собственото си дишане, което продължаваше да засяда в някакъв прибой между гърлото и основата на дробовете му. Случвало му се беше и друг път, но никога толкова продължително.

„Не можеш да забравиш как се прави, каза си. Това е нещо, което не може да се забрави, и толкова.“

Издиша докрай въздуха и задържа дъха си няколко секунди. После отвори широко уста и вдиша колкото можеше по-дълбоко, чак почувства болка в мускулите на гърдите си. Този път въздухът слезе до долу и на Матия му се стори, че вижда молекулите кислород, бели и кръгли, които се разпръскват по артериите и започват да се вихрят в сърцето.

Стоя така неопределено време, без да мисли, без да забелязва студентите, които влизаха и излизаха, в някакво отнесено състояние на вцепенение и безпокойство.

После внезапно нещо се появи пред очите му, някакво розово петно, и Матия подскочи. Видя една роза, увита в целофан, която се удари в масата с шума на плесница. Проследи дръжката и разпозна ръката на Аличе с изпъкналите стави, малко по-червени от белите пръсти и от закръглените, ниско изрязани нокти.

– Ама наистина си глупак!

Матия я погледна, както се гледа халюцинация. Стори му се, че се приближава към тази сцена отдалеч, от някакво място не на фокус, което вече дори не си спомняше много добре. Когато се озова достатъчно близо, различи върху лицето на Аличе дълбока тъга.

– Защо не ми каза? – продължи тя. – Трябваше да ми кажеш. Трябваше.

Аличе се отпусна на стола срещу Матия, изтощена. Погледна навън към улицата, като поклати глава.

– Как… – започна Матия.

– От родителите ти. Разбрах от родителите ти.

Аличе се обърна рязко и се взря в него с кипящ гняв в сините си очи.

– На теб редно ли ти се струва?

Матия се поколеба. После завъртя отрицателно глава и един замъглен и разкривен силует се задвижи едновременно с него върху нагънатата повърхност на целофана.

– Аз винаги съм си представяла, че ще присъствам. Толкова пъти съм си го представяла. А ти…

Аличе замълча – останалата част от изречението се спря между зъбите й. Матия все още се чудеше как този момент изведнъж стана толкова реален. Помъчи се да си спомни къде се е намирал до преди няколко секунди, но не успя.

– Нищо – завърши Аличе. – Ти нищо. Открай време.

Той почувства как главата му потъва между раменете и молците отново започват да пърхат в черепа му.

– Не беше важно – прошепна. – Не исках…

– Мълчи – прекъсна го тя грубо.

От другите банки някой каза:

– Шт – и за няколко секунди последвалата тишина запази спомена за този звук.

– Много си блед – каза Аличе и подозрително погледна Матия. – Добре ли си?

– Не знам. Малко ми се вие свят.

Аличе стана. Отмести косата от челото си заедно с кълбо мрачни мисли. После се наведе към Матия и постави една лека и тиха целувка на бузата му, като за миг измете всички насекоми.

– Със сигурност си бил фантастичен – прошепна му на ухото. – Знам.

Матия усети косата й да го гъделичка по врата. Почувства как тънкият слой въздух, който ги отделяше, се изпълва с нейната топлина и се притиска върху кожата му леко като памук. Изпита инстинктивно желание да я привлече към себе си, но ръцете му останаха неподвижни като заспали.

Аличе се надигна. Взе от стола дипломата, разви я и се усмихна, докато я четеше шепнешком.

– Чудесно! – каза накрая и гласът й закънтя от радост. – Трябва да празнуваме. Хайде, докторе, ставай! – нареди тя.

Протегна ръка на Матия. Той я улови, отначало малко неуверено. Остави се да го изведе от библиотеката със същото безропотно доверие, с което се бе подчинил преди години, когато тя го завлече в тоалетната на момичетата. С времето пропорцията между ръцете им се беше променила. Сега неговите пръсти обгръщаха напълно тези на Аличе като грапавите черупки на мида.

– Къде отиваме? – попита я.

– На разходка. Грее слънце. А ти имаш нужда да се попечеш малко.

Излязоха от сградата и този път Матия не изпита страх от светлината, от трафика и от събраните пред портала хора.

В колата отвориха прозорците. Аличе шофираше с двете ръце на волана и си тананикаше Pictures of you22
  Песен на Дъ Кюър. – Б.пр.


[Закрыть], като имитираше звученето на думите, които не знаеше. Матия усети мускулите му да се отпускат постепенно, да се нагаждат към формата на седалката. Струваше му се, че автомобилът оставя зад себе си тъмна и лепкава диря от миналото и от притесненията му. Чувстваше, че става все по-лек, като чаша, която се изпразва. Затвори очи и за няколко секунди успя да се понесе над въздуха, който обвяваше лицето му, и над гласа на Аличе.

Когато ги отвори отново, бяха на улицата, която водеше към дома му. Запита се дали не са му организирали някакъв празник изненада и се помоли да не са.

– Хайде, къде отиваме? – попита отново.

– Ами – промърмори Аличе, – не се притеснявай. Ако един ден ти ме заведеш на разходка, ще имаш право ти да избираш.

За първи път Матия се засрами, че е на двайсет и две години, а няма още шофьорска книжка. Беше още едно от нещата, които бе загърбил, друга естествена стъпка в живота на всяко момче, която той бе избрал да не направи, за да стои колкото се може по-дълго далеч от механизма на живота. От това да яде пуканки в киното, да седи на облегалката на пейката, да не спазва часа за прибиране, определен от родителите, да играе футбол с топка от навит станиол или да стои гол пред момиче. Помисли си, че от този момент нататък ще бъде различен. Реши, че трябва да вземе книжка възможно най-скоро. Ще го направи за нея, за да я води на разходка. Защото го беше страх да го признае, но когато бе с нея, изглеждаше, че си струва да прави нормалните неща, които правят нормалните хора.

Вече съвсем близо до къщата на Матия, Аличе зави в друга посока. Пое по главния път и паркира след стотина метра пред парка.

– Готово – каза.

Откопча си колана и слезе от колата.

Матия остана прикован към седалката с очи, вперени навън.

– Е? Няма ли да слезеш?

– Тук не – каза той.

– Хайде, не се прави на луд.

Матия поклати глава.

– Да отидем другаде – каза.

Аличе се огледа наоколо.

– Какъв е проблемът? – настоя тя. – Само ще се поразходим.

Приближи се до прозорчето от страната на Матия. Той седеше сковано, все едно че някой бе опрял нож в гърба му. Ръката му, подобна на паяк, се бе вкопчила в дръжката на вратата. Взираше се в дърветата на стотина метра пред себе си. Зелените широки листа покриваха възлестите стволове, трънливите клони. Криеха тяхната страшна тайна.

Не беше ходил никога повече там. Последния път отиде с полицията, в деня, когато татко му каза: „Дай ръка на мама“, а тя си я мушна в джоба. Този ден и двете му ръце бяха още превързани от пръстите до лактите с плътен бинт, навит на много слоеве, така че беше необходимо трионче, за да го пробие до кожата. Матия показа на полицаите къде беше седяла Микела. Те искаха да знаят точното място и направиха снимки, първо отдалеч, после отблизо.

От колата, докато се връщаха вкъщи, бе видял екскаваторите да забиват механичните си ръце в реката, за да изкопаят големи шепи земя, мокра и тъмна, и да я хвърлят тежко на брега. Матия бе забелязал, че майка му затаяваше дъх всеки път докато купчината не се разсипеше на земята. Предполагаше се, че Микела е някъде в тази тиня, но не я намериха. Никога не я намериха.

– Да си вървим. Моля те – повтори Матия.

Тонът му не беше умолителен. По-скоро изглеждаше унесен, огорчен.

Аличе влезе отново в колата.

– Понякога не знам дали…

– Там изоставих моята близначка – прекъсна я той с равен, почти нечовешки глас.

Повдигна ръка и с десния си показалец посочи дърветата в парка. После го задържа така във въздуха, все едно че беше забравил за него.

– Близначка? Какво говориш? Ти нямаш близначка…

Матия кимна бавно, като продължаваше да се взира в дърветата.

– Беше същата като мен. Приличахме си напълно – каза.

После, без да изчака Аличе да го попита, й разказа всичко. Разказа цялата история, все едно че срина някакъв насип. Червеят, празникът, „Лего“-то, реката, парчетата стъкло, стаята в болницата, съдията Берардино, призивът по телевизията, психологът, всичко, както не беше правил никога с никого. Говореше, без да я гледа, без да се вълнува. После млъкна. С дясната си ръка започна да опипва под седалката, но там намери само заоблени форми. След това се успокои. Отново се почувства отдалечен, чужд на собственото си тяло.

Аличе докосна брадичката му с ръка и нежно обърна главата му. Онова, което Матия видя да се приближава към него, беше само сянка. Инстинктивно затвори очи и усети топлите устни на Аличе върху своите, после ръцете й, съвсем леки, които държаха главата му и сграбчваха мислите му, за да ги затворят всичките там, в пространството, което вече не ги разделяше.