Текст книги "Самотата на простите числа"
Автор книги: Паоло Джордано
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 16 страниц)
33.
След като се наобядваха, Алберто и Матия слязоха в сутерена, където винаги беше един и същи час и човек усещаше отминаването на времето само по натежаването на очите, изпълнени с бялата светлина от неона на тавана. Влязоха в една празна аула и Алберто седна на катедрата. Имаше едро тяло, не точно дебело, но на Матия му се струваше, че непрекъснато нараства.
– Давай – каза Алберто. – Обясни ми всичко отначало.
Матия взе един тебешир и го счупи на две. Фин бял прах поръси върховете на кожените му обувки, същите, които носеше в деня на дипломирането си.
– Нека разгледаме случая в две измерения – каза.
Започна да пише с красивия си почерк от горния ляв ъгъл и изпълни първите две дъски. На третата преписваше резултатите, които щяха да му трябват по-нататък. Изглеждаше, че вече е правил тези изчисления стотици пъти, но всъщност досега само бе мислил за тях. Обръщаше се към Алберто от време на време и той кимаше сериозно, докато умът му се задъхваше да следи тебешира.
Като стигна до края след цял половин час, Матия написа до оградения резултат, доказано, както правеше като момче. Тебеширът бе изсушил кожата на ръката му, но той дори не забеляза това. Краката му леко трепереха.
За около десетина секунди двамата останаха в безмълвен размисъл. После Алберто заръкопляска и звуците отекнаха в тишината като удар с камшик. Слезе от катедрата и почти падна на земята, защото краката му бяха изтръпнали от висенето. Постави ръка на рамото на Матия – едновременно тежка и вдъхваща сигурност ръка.
– Този път никакви глупости – заяви. – Тази вечер си ми на гости, защото има какво да се празнува.
Матия се усмихна едва забележимо.
– Окей – отговори.
Заедно изтриха дъската. Внимаваха нищо да не остане, да няма никаква следа от написаното. Вярно е, че никой не беше в състояние да го разбере, но те вече изпитваха ревност към този резултат, както към прекрасна тайна.
Излязоха от аулата и Матия изгаси осветлението. После се изкачиха по стълбите един зад друг, като се наслаждаваха на малката слава на момента.
Къщата на Алберто се намираше в жилищна зона, същата като тази на Матия, но в противоположната част на града. Матия измина разстоянието в полупразен автобус с чело, залепено за прозореца. Хладната повърхност, допряна до кожата му, го успокояваше, напомняше му превръзката, която майка му поставяше на челото на Микела. Обикновена навлажнена кърпичка, но тя бе достатъчна да я успокои, когато вечер започваха онези атаки, които я караха да трепери и да скърца със зъби. Микела искаше превръзката да й я слага и брат й, казваше го с очи на майка им и тогава той се излягаше до нея на леглото и чакаше да й спрат гърчовете.
Беше си сложил черното яке и ризата. Преди това взе душ и се обръсна. От един магазин за алкохол, в който никога дотогава не бе влизал, купи бутилка червено вино. Избра тази с най-елегантния етикет. Продавачката му я уви във фина хартия и после я постави в сребрист плик. Матия го клатеше напред-назад като махало, докато чакаше някой да му отвори. С крак нагласи изтривалката пред вратата така, че периметърът й да съвпадне точно с чертите на плочите.
Отвори му съпругата на Алберто. Не обърна внимание нито на протегнатата ръка на Матия, нито на плика с бутилката, а го привлече към себе си и го целуна по бузата.
– Не знам какво сте направили вие двамата, но никога не съм виждала Алберто толкова щастлив като тази вечер – прошепна му. – Влизай.
Матия се въздържа да потърка в рамото си ухото, което го засърбя.
– Алби, Матия дойде – извика тя към другата стая или към горния етаж.
Вместо Алберто от коридора се показа синът му Филип. Матия го знаеше от снимката, която баща му държеше на бюрото си. На нея той беше само на няколко месеца и беше пухкав и безличен като всички новородени. Никога не му бе минавало през ума, че може да е пораснал. Някои черти на родителите му се стремяха да си намерят място върху кожата му – прекалено дългата брадичка на Алберто, прихлупените клепачи на майка му. Матия си помисли за жестокия механизъм на растежа, за меките хрущяли, подложени на незабележими, но безпощадни промени и само за миг – за Микела и за нейните черти, замръзнали завинаги онзи ден в парка.
Филип се приближи, въртейки педалите на детско колело като обсебен от демони. Когато забеляза Матия, спря изведнъж и се втренчи стреснат в него, сякаш го бяха хванали да прави нещо забранено. Съпругата на Алберто го хвана за ръката и го свали от колелото.
– Ето го малкото чудовище – каза и натисна носа му.
Матия му се усмихна смутено. Децата го караха да се чувства неловко.
– Да отидем оттатък. Надя вече дойде – продължи жената на Алберто.
– Надя? – попита Матия.
Жената го погледна нервно.
– Да, Надя. Алби не ти ли каза?
– Не.
Настана момент на объркване. Матия не познаваше никаква Надя. Запита се какво значи това, но се страхуваше да разбере.
– Във всеки случай тя е там. Ела.
Докато вървяха към кухнята, Филип изучаваше госта с явно подозрение, скрит зад гърба на майка си и пъхнал в устата си два пръста, вече мокри от слюнка. Матия бе принуден да гледа на друга страна. Спомни си деня, в който бе последвал Аличе по коридор, по-дълъг от този. Гледаше драсканиците на Филип, окачени на стените вместо картини, и внимаваше да не смачка играчките му, разпръснати по пода. Цялата къща, самите стени бяха проникнати от някаква миризма на живот, към която не беше привикнал. Сети се за своя апартамент, където беше толкова лесно да решиш, чисто и просто да не съществуваш. Вече се разкайваше, че е приел поканата за вечеря.
В кухнята Алберто го поздрави сърдечно и той автоматично отговори. Жената, която седеше на масата, стана и му протегна ръка.
– Това е Надя – представи я Алберто. – А той е нашият следващ носител на медала на Фийлдс66
Най-голямата награда в областта на математиката, равностойна на Нобелова награда. Присъжда се от Международния математически съюз на учени до 40-годишна възраст за особени постижения и е учредена от канадския математик Джон Фийлдс (1863–1932). – Б.пр.
[Закрыть].
– Приятно ми е – каза смутено Матия.
Надя му се усмихна. Направи някакво движение напред, може би, за да го целуне по бузата, но сдържаността на Матия я възпря.
– Приятно ми е – каза и тя тържествено.
За няколко секунди той се захласна по една от големите обеци, които висяха от ушите й – златен кръг с поне пет сантиметра диаметър. Когато тя се раздвижи, кръгът също започна да се клати в сложно движение, което Матия си представи по трите оси на координатната спетема. Размерите на бижуто и контрастът с изключително черните коси на Надя го караха да мисли за нещо непристойно, почти безсрамно, което го плашеше и възбуждаше едновременно.
Седнаха на масата и Алберто сипа червено вино на всички. Вдигна помпозна наздравица за статията, която скоро ще бъде написана, и задължи Матия да обясни на Надя с прости думи за какво става въпрос. Тя взе участие с несигурна усмивка, която издаваше други мисли и заради която нееднократно губеше нишката на разговора.
– Изглежда интересно – рече накрая и Матия наведе глава.
– То е много повече от интересно – каза Алберто, като размаха ръце, описвайки елипса, която Матия си представи, все едно че беше истинска.
Съпругата на Алберто влезе със супник в ръце, от който се разнасяше силна миризма на кимион.
Разговорът се прехвърли върху храната, на по-неутрална територия. Напрежението, за което не си бяха дали точно сметка, се разпръсна във въздуха. Всички, с изключение на Матия, изразяваха съжаление за някоя вкусотия, която тук, на север, човек просто трябваше да забрави. Алберто говореше за равиолите, приготвени вкъщи от майка му, когато още готвела. Съпругата му си спомни за салатата от морски дарове, която ядели заедно през годините на следването си в онзи ресторант срещу плажа. Надя описа канолите, пълни с прясна извара, с миниатюрни парченца много черен шоколад, както ги правели в единствената сладкарница на родното й градче. Докато ги описваше, затвори очи и облиза устните си, сякаш все още пазеха онзи вкус. Задържа малко със зъби долната си устна, после я пусна. Матия неволно се почувства обсебен от тази жена. Помисли си, че има нещо прекалено в женствеността й, в плавността, с която движи ръцете си, в южния акцент, с който произнася лабиалите, като често ненужно ги удвоява. Беше като тъмна сила, която го потискаше и в същото време караше бузите му да пламтят.
– Би трябвало човек да има куража да се върне – заключи Надя.
И четиримата замълчаха за няколко секунди. Изглеждаше, че всеки мисли за причината, която го държеше прикован там. Филип блъскаше играчките си една в друга на няколко крачки от масата.
Алберто успя да поддържа един не много убедителен спор през цялата вечер, като често говореше дълго той самият и размахваше ръце над масата все по-некоординирано.
След десерта съпругата му започна да прибира съдовете. Надя се надигна да й помогне, но тя й каза да стои там, където е, и изчезна в кухнята.
Замълчаха. Матия замислено прокара показалец върху острието на ножа откъм назъбената страна.
– Отивам да видя какво прави там – каза Алберто, като стана и той.
Зад гърба на Надя хвърли на Матия поглед, с който искаше да му каже: „Прави, каквото знаеш.“
Матия и Надя останаха сами с Филип. Вдигнаха едновременно очи един към друг, защото нямаше какво друго да гледат, и се засмяха смутено.
– А ти? – попита Надя след малко. – Защо реши да останеш тук?
Наблюдаваше го с присвити очи, сякаш искаше да отгатне тайната. Имаше дълги и гъсти мигли и на Матия му се струваха прекалено неподвижни, за да са истински.
Той продължи да подрежда трохите в права линия с показалеца си. Сви рамене.
– Не знам – каза. – Сякаш тук има повече кислород.
Тя кимна замислено, все едно че е разбрала. От кухнята до тях достигаха гласовете на Алберто и съпругата му, които обсъждаха ежедневните си грижи – за кранчето, което отново капе, за това, кой да сложи Филип да спи, все проблеми, които изведнъж му се сториха ужасно важни.
Отново настъпи тишина и Матия се напрегна да каже нещо, нещо, което да изглежда нормално. Надя влизаше в обсега на зрението му, където и да гледаше, като че ли заемаше прекалено много място. Синкавият цвят на дрехата й с голямо деколте привличаше вниманието му, колкото и да се взираше в празната чаша. Представи си краката им под масата, скрити от покривката, там долу, в тъмното, насила тласнати към някаква интимност.
Филип се приближи и сложи една количка пред тях, точно върху салфетката. Матия погледна миниатюрния модел на „Мазерати“, после погледна и Филип. Той също го наблюдаваше и чакаше да се реши да направи нещо.
Матия колебливо хвана количката с два пръста и я придвижи напред-назад по покривката. Усещаше върху себе си натрапчивия поглед на Надя, която сякаш преценяваше неговото затруднение. С уста изимитира плахо бръмчене. После се отказа. Филип го гледаше мълчаливо, леко огорчен. Протегна ръка, взе си количката и се върна към игрите си.
Матия си сипа още вино и го изпи на един дъх. После се сети, че би трябвало да предложи първо на Надя, и я попита дали иска. Тя отвърна, че не, и обгърна раменете си с ръце, както обикновено прави човек, когато му е студено.
Алберто влезе пак в стаята, издаде нещо като грухтене и разтърка силно лицето си с ръце.
– Време е за сън – каза на детето.
Повдигна го за яката на блузката му, като че ли беше парцалена кукла.
Филип го последва, без да протестира. На излизане хвърли пак поглед към натрупаните на пода играчки, сякаш беше скрил нещо вътре.
– Може би е време да тръгвам и аз – каза Надя, като не се обърна точно към Матия.
– Да, може би е време – каза и той.
И двамата напрегнаха мускулите на краката си, като да станат, но това беше фалстарт. Не мръднаха от столовете си и се погледнаха отново. Надя се усмихна и Матия усети, че погледът й го пронизва и разсъблича до кости, че вече нищо не може да остане скрито.
После се изправиха почти едновременно. Приближиха столовете до масата и Матия забеляза, че и тя предвидливо го повдига от земята.
Алберто ги завари да стоят прави, без да знаят какво да направят.
– Какво става? – попита. – Вече си тръгвате?
– Късно е, сигурно сте уморени – отговори Надя и за двамата.
Алберто погледна Матия със съучастническа усмивка.
– Ще ви извикам такси – каза.
– Аз ще взема автобуса – побърза да възрази Матия.
Алберто го погледна накриво.
– В този час? Моля ти се! Тъй или иначе къщата на Надя ти е на път.
34.
Таксито прелиташе по празните булеварди на предградието между блоковете, всичките еднакви и без балкони. Някои прозорци, малко на брой, бяха все още осветени. Дните през март свършваха рано и хората нагаждаха метаболизма си към нощта.
– Градовете тук са по-тъмни – каза Надя, като че ли мислеше на глас.
Седяха на противоположните краища на задната седалка. Матия се взираше в сменящите се числа на брояча на таксито, гледаше как червените сегменти загасват и светват, за да образуват различни цифри.
Тя мислеше за смешното самотно пространство, което ги разделяше, и търсеше смелост да го заеме с тялото си. Апартаментът й се намираше на няколко преки по-нататък, а времето се движеше бързо като пътя. Не само времето на тази вечер, а и времето на възможностите, на нейните ненавършени трийсет и пет години. През последната година, откакто бе скъсала с Мартин, започна да усеща това място като чуждо, да страда от студа, който изсушаваше кожата и който в действителност никога не отминаваше, дори и през лятото. Въпреки това не можеше да се реши да го напусне. Вече зависеше от него, беше се привързала към него с упорството, с което човек се привързва само към това, което причинява болка.
Помисли си, че ако нещо трябва да се разреши, ще се разреши в тази кола. После нямаше да има вече сила. Щеше най-накрая да се отдаде без повече угризения на преводите си, на книгите, чиито страници изследваше денем и нощем, за да си изкарва хляба и да запълва празнините, издълбани от времето.
Намираше го очарователен. Беше странен, още по-странен от другите колеги, които Алберто напразно й бе представял. Материята, с която се занимаваха, привличаше само мрачни хора или ги правеше такива с времето.
Можеше да попита Матия кое от двете е неговият случай, за да каже нещо забавно, но не се реши. Тъй или иначе „странен“ беше точната дума. И вълнуващ. Но имаше и нещо в погледа му, нещо като блестяща малка частица, която плуваше в тъмните очи и която, Надя беше сигурна в това, никоя жена не бе успяла да долови досега.
Можеше да го предизвика, умираше от желание да го направи. Беше събрала косата си от едната страна, за да обърне към него оголения си врат и прокарваше напред-назад пръстите си по шева на чантичката, която държеше в скута си. Не смееше обаче да направи нещо повече и не искаше да се обърне. Ако той гледаше другаде, не й се щеше да открива това.
Матия се изкашля тихо в свитата си на юмрук длан. Усещаше какво изпитва Надя, но не можеше да се реши. Мислеше си, че дори и да се реши, няма да знае как да го направи. Веднъж Денис, когато говореше за себе си, му бе казал, че подходът винаги е еднакъв, като започването на шахматна игра. Не е нужно нищо да измисляш, няма смисъл, защото тъй или иначе и двамата искат едно и също. После играта сама намира пътя си и чак тогава е необходима стратегия.
„Но аз не знам дори как да започна“, помисли си.
Това, което направи, бе да подпре на седалката лявата си ръка като край на въже, хвърлено в морето. Задържа я там, въпреки че от синтетичната материя го втрисаше.
Надя разбра и без думи, и без резки движения се плъзна към средата. Повдигна ръката му, като я хвана за китката, и я постави около врата си. Опря главата си на гърдите му и затвори очи.
Косите й ухаеха на силен парфюм, който се наслои върху дрехите на Матия и изпълни натрапчиво ноздрите му.
Таксито спря вляво, пред къщата на Надя, със запален мотор.
– Seventeen thirty77
Seventeen thirty (англ.) – Седемнайсет и трийсет. – Б.пр.
[Закрыть] – каза шофьорът.
Тя се надигна и двамата помислиха колко ще е трудно да разчупят новосъздаденото равновесие и да изградят отново друго, различно. Питаха се дали пак ще са способни на това.
Матия бръкна в джоба си и извади портфейла си.
Подаде една двайсетачка и каза: „No change, thanks.“88
No change, thanks (англ.) – Задръжте рестото, благодаря. – Б.пр
[Закрыть]
Тя отвори вратата.
„Сега я последвай“, помисли си Матия, но не помръдна от мястото си.
Надя беше вече на тротоара. Шофьорът наблюдаваше Матия в огледалото за обратно виждане в очакване на нареждания. Циферблатът на брояча беше целият осветен и показваше 00.00.
Ела – повика го Надя и той се подчини.
Таксито потегли и те се качиха до края на стръмна стълба, покрита със син мокет и с толкова тесни стъпала, че Матия беше принуден да върви накриво.
Апартаментът на Надя беше чист и всяка вещ беше на мястото си, точно както изглежда къщата на жена, живееща сама. В центъра на кръгла маса имаше сламено кошче. Пълно с изсъхнали листенца, които отдавна не излъчваха никаква миризма. Стените бяха боядисани в ярки тонове, оранжево, синьо и жълто, толкова необичайни за Севера, че сякаш му се подиграваха.
Матия видя как Надя непринудено си сваля палтото и го слага на стола като човек, който се движи в собственото си пространство.
– Ще взема нещо за пиене – каза тя.
Той изчака в средата на хола, скрил обезобразените си ръце в джобовете. Надя се върна след малко с две чаши, пълни до половината с червено вино. Смееше се на някаква своя мисъл.
– Вече съм отвикнала. Отдавна не ми се е случвало – призна тя.
– Добре – отговори Матия, вместо да каже, че на него не му се е случвало никога.
Започнаха да отпиват от виното в мълчание, като се озъртаха наоколо предпазливо. От време на време срещаха погледите си и всеки път се усмихваха като деца.
Надя седеше на дивана с подвити крака, за да е по-близо до него. Сцената беше готова. Липсваше само едно действие, едно хладнокръвно придърпване, мигновено и брутално като всяко начало.
Надя размисли още малко. После постави чашата на земята зад дивана, за да не я блъсне случайно с крак, и се протегна решително към Матия. Целуна го. С крака събу обувките на висок ток, които паднаха на пода с приглушен шум. Седна в скута му, без да му даде време да каже „не“.
Освободи го от чашата му и постави ръцете му на хълбоците си. Езикът на Матия беше вдървен. Тя завъртя своя около него, настоятелно, за да му предаде необходимото движение, докато той не започна да прави същото в обратна посока.
С известно затруднение се преобърнаха настрана и Матия се оказа отдолу. Единият му крак беше извън дивана, а другият – опънат, заклещен от нейната тежест. Мислеше за кръговото движение на собствения си език, за периодичността на това движение, но скоро изгуби концентрация. Сякаш лицето на Надя, сплескано върху неговото, бе успяло да попречи на сложния механизъм на мисълта му. Така, както беше станало онзи път с Аличе.
Ръцете му се плъзнаха под блузката й и контактът с кожата й не му бе неприятен. Бавно съблякоха дрехите си, без да се отделят един от друг и без да отварят очи, защото в стаята имаше прекалено много светлина и каквото и да било разсейване щеше да им попречи да продължат.
Докато се бореше със закопчалката на сутиена, Матия си помисли, че нещото се случва. Най-накрая се случва, по някакъв начин, който досега не си бе представял.
35.
Фабио стана рано. Изключи будилника, за да не събуди Аличе. Излезе от стаята, като се насилваше да не гледа съпругата си, легнала в своята част на леглото с ръка извън чаршафа и с притисната върху него длан. Вероятно сънуваше, че се вкопчва в нещо.
Предната вечер заспа изтощен и цяла нощ сънува кошмари, кой от кой по-мрачен. Сега изпитваше нужда да прави нещо с ръцете си, да се изцапа, да се изпоти и да напрегне мускулите си. Обмисли идеята да отиде в болницата и да изкара една допълнителна смяна, но родителите му щяха да дойдат на обяд, както всяка втора събота от месеца. Два пъти вдигна слушалката на телефона с намерение да им се обади и да им каже да не идват, че Аличе не се чувства добре. После обаче те, каквито бяха внимателни, щяха да се обадят, за да попитат как е. Щеше да се наложи отново да спори с жена си и да стане още по-лошо.
В кухнята си свали тениската. Пи мляко от хладилника. Можеше да се преструва, че няма нищо, че снощи не се е случило нищо и да продължава пак така, както винаги беше правил, но усещаше в гърлото си някакво напълно ново гадене. Засъхналите по бузите му сълзи опъваха кожата на лицето му. Изми се на умивалника и се избърса с окачената отстрани кърпа.
Погледна през прозореца навън. Небето беше забулено с облаци, но след малко щеше да изгрее слънце. В този период на годината беше винаги така. В един такъв ден можеше да заведе сина си да кара колело, да минат по пистата, която върви покрай канала, и да отидат чак до парка. Там щяха да пият от чешмичката и да поседят на ливадата половин час. После щяха да се върнат обратно, този път по улицата. Щяха да се отбият в сладкарницата и да купят пасти за обяд.
Не искаше много. Само нормален живот, какъвто винаги бе заслужавал.
Слезе в гаража още по гащи. От най-горния рафт взе кутията с инструментите и тежестта й му подейства успокоително. Извади една отвертка, два броя клещи и започна да разглобява колелото парче по парче, методично.
Най-напред смаза механизмите, после лъсна рамката с напоен в спирт парцал. С нокътя си изстърга останалите пръски кал. Почисти добре педалите и цепнатините, в които пръстите не минаваха. Сглоби отново отделните части и провери спирачките, регулира ги така, че да са добре балансирани. Напомпа двете гуми, като опитваше с длан дали налягането е достатъчно.
Отстъпи крачка назад, избърса ръце в бедрата си и погледна резултата на работата си с досадното усещане за безразличие. Хвърли на земята колелото и го изрита. То се огъна около себе си като животно. Един педал започна да се върти на празни обороти и Фабио се заслуша в приспивното му свистене, докато не настъпи отново тишина.
Тръгна да излиза от гаража, но после се върна обратно. Вдигна колелото и го постави на мястото му. Не можа да се въздържи да не провери дали не се е повредило. Запита се защо не е в състояние да остави всичко разхвърляно, да даде воля на гнева, който го задушаваше, да проклина и да чупи. Защо предпочиташе всяко нещо да изглежда на своето място даже когато не беше.
Загаси светлината и се изкачи по стълбите.
Аличе седеше на масата в кухнята и отпиваше замислено от чая. Срещу нея беше само кутията с подсладители. Вдигна очи и го погледна.
– Защо не ме събуди?
Фабио поклати глава. Приближи се до чешмата и пусна силно водата.
– Спеше така хубаво – отговори.
Сложи си течен препарат за съдове на ръцете и ги разтърка силно под водата, за да махне черните линии от смазката.
– Ще закъснея с обяда – каза тя.
Фабио сви рамене.
– Можем и да забравим за обяда – отговори.
– Каква е тази новост?
Той още по-силно затри ръцете си.
– Не знам. Беше само хрумване.
– Ново хрумване.
– Да, имаш право. Скапано хрумване – отвърна Фабио със стиснати зъби.
Затвори крана и излезе от кухнята, като че ли бързаше. Малко след това Аличе чу да тече водата на душа. Сложи чашата в умивалника и се върна в спалнята да се облече.
От страната на Фабио чаршафите бяха смачкани, целите в гънки, сплескани от тежестта на тялото му. Възглавницата беше прегъната на две, все едно си бе държал главата вътре, а завивките бяха изтласкани с краката и струпани в края на леглото. Усещаше се лека миризма на пот, както всяка сутрин, и Аличе отвори прозореца, за да влезе чист въздух.
Мебелите, които предишната нощ й се струваха одушевени, дишащи, бяха просто мебелите от нейната стая, безлични като собственото й равнодушно примирение.
Оправи леглото, разстла хубаво чаршафите и подпъхна краищата им под матрака. Обърна завивката до половината на възглавницата, както я беше учила Сол, и се облече. От банята идваше бръмченето на самобръсначката, което тя отдавна свързваше със сънливите сутрини в края на седмицата.
Запита се дали караницата от предишната нощ щеше да се окаже различна от другите. Може би щяха да се сдобрят, както винаги благодарение на Фабио. Излязъл от банята, още без тениска, той щеше да обхване раменете й и да задържи главата си притисната до косата й дълго, толкова дълго, колкото е необходимо, за да се изпари цялата злонамереност. За момента нямаше друго възможно решение.
Аличе се помъчи да си представи какво би се случило иначе. Унесено се загледа в пердетата, които се издуваха леко от течението. Изпитваше някакво смътно чувство за изоставеност, като предчувствие, нещо подобно на онова, което я бе обзело в пълната със сняг яма и после в стаята на Матия и което все още изпитваше всеки път пред недокоснатото легло на майка си. Прекара показалеца си по изпъкналите кости на ханша си, плъзна го по заострения си профил, от който не беше готова да се откаже. Когато бръмченето от самобръсначката престана, поклати глава и се върна в кухнята, обзета от неотменното притеснение за обяда.
Наряза на ситно лука и отдели кубче масло, което постави в чинийка. На всички тези неща я беше научил Фабио. Самата тя бе свикнала да обработва храната с аскетична незаинтересованост, като извършваше прости поредици от действия, резултатът, от които не я засягаше.
Освободи аспержите от червения ластик, с който бяха хванати, изплакна ги със студена вода и ги постави на дъска за рязане. Сложи на огъня тенджера с вода.
Усети присъствието на Фабио в кухнята от приближаващите се шумове. Вдърви се в очакване на контакта с тялото му.
Той обаче седна на дивана и започна разсеяно да разлиства някакво списание.
– Фабио – повика го тя, без да знае какво да му каже.
Той не отговори. Обърна една страница, като предизвика повече шум от необходимото. Стисна единия й ъгъл между пръстите си в колебание дали да го скъса или не.
– Фабио – повтори тя със същата височина на тона, но като се обърна към него.
– Какво има?
– Подай ми ориза, ако обичаш. В шкафа горе е. Аз не го стигам.
Беше само претекст, знаеха го и двамата. Беше само начин да му каже: „Ела тук“.
Фабио хвърли списанието на масичката и то блъсна един пепелник, направен от половин кокосов орех, който започна да се върти около себе си. После стана рязко и се приближи до умивалника.
– Къде точно? – попита гневно, като избягваше да гледа Аличе.
– Там – посочи тя.
Фабио довлече един стол близо до хладилника, като го остави да скърца по керамичните плочи. Качи се върху него. Беше с боси крака. Аличе ги погледна, като че ли не ги познаваше, и ги намери за привлекателни, но по някакъв плашещ начин.
Той взе картонената опаковка ориз. Беше вече отворена. После се усмихна, но усмивката му се стори злобна на Аличе. Наклони пакета и оризът започна да се изсипва на земята като бял лек сняг.
– Какво правиш? – попита Аличе.
Фабио се засмя.
– Ето ти ориз – отговори.
Разклати по-силно пакета и зрънцата се разпръснаха из цялата кухня. Аличе се приближи.
– Престани – извика тя, но той не й обърна внимание.
Аличе го повтори по-високо.
– Както на нашата сватба, спомняш ли си? Нашата проклета сватба – кресна Фабио.
Тя го хвана за прасеца, за да го накара да спре, но той изсипа ориза върху главата й. Няколко зрънца останаха в правата й коса. Тя го погледна отдолу и отново му каза да престане.
Едно зърно удари окото й и й причини болка. Със затворени очи Аличе плесна крака на Фабио. Той реагира, като го раздвижи силно и я ритна малко под лявата плешка. Болното коляно на Аличе направи, каквото можа, та да я задържи изправена, сгъна се отначало напред, после назад като панта без ос, после я остави да падне на земята.
Оризът в опаковката беше свършил. Фабио остана изправен на стола и стреснат, с обърнатата надолу кутия в ръка, гледаше жена си на земята, свита като котка. Някаква силна светлина проблесна в мозъка му.
Слезе.
– Али, удари ли се? – попита. – Дай да видя.
Постави ръка под главата й, за да погледне лицето й, но тя се отскубна.
– Остави ме! – извика му.
– Съкровище, извинявай – каза умоляващо той.
– Махни се! – изкрещя Аличе с такава сила, каквато никой от двамата не очакваше.
Фабио се отдръпна веднага. Ръцете му трепереха. Отстъпи две крачки назад, после промълви: „Добре“. Изтича в спалнята и не след дълго се появи, облечен с блуза и с обувки. Излезе от къщата, без да се обърне да погледне съпругата си, която не се беше помръднала.
Аличе прибра косата си зад ушите. Вратата на шкафа беше още отворена над главата й, столът, бездушен, стоеше пред нея. Не я бе заболяло. Не й се плачеше. Не можеше още да размишлява върху това, което току-що се бе случило.
Започна да събира оризовите зърна, разпръснати по пода. Отначало едно по едно, после с шепа.
Изправи се и изсипа малко в тенджерата, където водата вече вреше. Остана да гледа зърната, подхвърляни нагоре-надолу от конвективните движения. Веднъж Матия ги беше нарекъл така. Изгаси пламъка и отиде да седне на дивана.
Нямаше да оправя нищо. Щеше да чака да дойдат свекърът и свекървата й и да я заварят така. Щеше да им разкаже как се е държал Фабио.
Никой обаче не дойде. Сигурно той им се беше обадил. Или бе отишъл у тях и сега им разказваше своята версия, разказваше им, че утробата на Аличе е безплодна като пресушено езеро и че той няма вече сили да продължава така.
Къщата бе потънала в тишина и изглеждаше, че светлината не може да си намери мястото. Аличе вдигна слушалката на телефона и избра номера на баща си.
– Ало – отговори Соледад.
– Здравей, Сол.
– Здравей, любима. Как е моето момиченце? – каза бавачката с обичайната си загриженост.
– Горе-долу – отговори Аличе.
– Защо? Какво има?
Аличе замълча няколко секунди.
– Татко там ли е? – попита.
– Спи. Да отида ли да го събудя?
Аличе си представи баща си в голямата стая, която вече споделяше само със своите мисли, стаята с пуснатите щори, които рисуваха линии от светлина върху заспалото му тяло. Ненавистта, която ги беше разделяла някога, бе погълната от времето, Аличе дори не си спомняше за нея. Нещото, което най-много я бе потискало в онази къща – проницателният поглед на баща й, сега й липсваше най-много. Той нямаше да й каже нищо, вече говореше малко. Щеше да я погали по бузата, да помоли Сол да смени чаршафите в нейната стая и толкова. След смъртта на майка й нещо се бе променило в него, сякаш бе станал по-бавен. Може да беше парадоксално, но откакто Фабио влезе в живота на Аличе, баща й се опитваше да я закриля повече от преди. Не говореше вече за себе си, оставяше я тя да разказва, губеше се в гласа на дъщеря си, заслушан повече в тембъра, отколкото в думите, и замислено промърморваше някакви коментари.
Моментите на загуба на паметта започнаха преди около година, когато една вечер за първи път обърка Соледад с Фернанда. Привлече я към себе си, за да я целуне, все едно че наистина ставаше въпрос за съпругата му, и Сол се принуди да го шамароса леко по бузата. На това той реагира с хленчене и негодувание като дете. На следващия ден не си спомняше нищо, но смътното усещане за нещо сбъркано, за прекъсване на плавния ежедневен ритъм го накара да попита Сол какво се е случило. Тя се опита да се измъкне, да смени темата, но той не й даде мира, докато не проговори. Когато му каза истината, той помръкна, кимна и обръщайки се, тихо се извини. После се затвори в кабинета си и остана там до времето за вечеря, без да спи или да прави каквото и да било. Седеше на писалището с ръце, опрени на ореховата плоскост, и напразно се мъчеше да възстанови липсващия кадър в лентата на паметта си.
