Текст книги "Самотата на простите числа"
Автор книги: Паоло Джордано
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 16 страниц)
28.
Родителите на Матия гледаха телевизия. Майка му беше подвила краката си под нощницата. Баща му бе опънал и кръстосал своите върху ниската масичка срещу дивана и бе поставил дистанционното на едното си бедро. На излизане Аличе не отговори на поздрава им. Изглежда, изобщо не забеляза, че са там.
Застанал зад облегалката на дивана, Матия заговори.
– Реших да приема – каза.
Аделе поднесе едната си ръка към бузата и потърси погледа на мъжа си, смутена. Бащата на Матия се обърна и погледна сина си, както се гледа възрастен човек.
– Добре – кимна.
Матия се върна в стаята си. Взе листа от леглото и седна на бюрото. Чуваше, усещаше света, който се простираше, който се ускоряваше под краката му, и за момент изпита надежда, че тази еластична тъкан ще се разкъса и ще го остави да падне в бездната.
Пипнешком потърси ключа на лампата и я запали. Избра най-дългия от четирите молива, подредени един до друг опасно близо до ръба на бюрото. От второто чекмедже извади джобно ножче и се наведе да подостри молива над кошчето. Издуха фините стърготини, останали върху заострения му край. Един чист лист беше вече готов пред него.
Постави лявата си ръка с дланта върху листа и с разтворени пръсти. Плъзна я отгоре над заострения край на графита. Спря за секунда, готов да го забие в мястото, където двете големи вени се сливаха в основата на средния пръст. После бавно отмести молива и пое дълбоко въздух.
Написа върху листа To the kind attention of the Dean33
To the kind attention of the Dean (англ.) – На любезното внимание на декана. – Б.пр.
[Закрыть].
29.
Фабио я чакаше на входа. Навсякъде светеше – на площадката, на стълбището, в антрето и в хола. Докато взимаше от ръцете й найлоновия плик с кутията сладолед, обхвана пръстите й в дланта си и я целуна по бузата, сякаш това беше най-естественото нещо, което можеше да направи. Каза й, че роклята й стои прекрасно, защото сериозно го мислеше, и после се върна при печката, за да се занимава с вечерята, но без да престава да я гледа.
От уредбата звучеше музика, която Аличе не познаваше и която не беше пусната, за да бъде слушана, а само за да допълни един съвършен, никак не случаен сценарий. Имаше две запалени свещи, вече отворено вино и подредена за двама маса. Остриетата на ножовете бяха обърнати навътре, което означаваше, че гостът е желан, както майка й я бе учила като малка. Бяла покривка без гънки покриваше масата, салфетките, сгънати като триъгълник, бяха с напълно съвпадащи ръбове.
Аличе седна и преброи празните чинии, поставени една върху друга, за да разбере колко ще се яде. Тази вечер, преди да излезе, бе останала дълго заключена в банята да се взира в кърпите, които Соледад сменяше всеки петък. В шкафа с мраморен плот камери комплекта козметика на майка си и го използва. Гримира се в полусянката и преди да си сложи червило, го помириса. Ароматът не й напомни нищо.
Позволи си ритуала да изпробва четири различни рокли, въпреки че от самото начало, ако не и от предишния ден, бе избрала тази, която носеше на конфирмацията на сина на Ронкони. Баща й я бе определил като неподходяща за случая, защото с нея гърбът й оставаше открит, ръцете й – съвсем голи.
Все още боса, облечена със синята рокличка, чието деколте върху светлата кожа приличаше на доволна усмивка, Аличе бе слязла в кухнята при Сол, за да я помоли за мнение с въпросително движение на веждите. „Прекрасна си“, й каза Сол. Целуна я по челото и Аличе се притесни, че ще й се развали гримът.
Сега в кухнята Фабио се движеше умело и в същото време с прекалената предпазливост на човек, който знае, че е наблюдаван. Аличе отпиваше от бялото вино, което й бе сипал, и алкохолът предизвикваше малки експлозии в стомаха й, празен от поне двайсет часа. Топлината се разпростираше в артериите, после бавно се качваше до главата й и измиваше мисълта за Матия, както морето вечер си превзема отново плажа.
Седнала на масата, Аличе преценяваше внимателно силуета на Фабио, ясната линия, която отделяше кестенявата му коса от врата, не много тесния ханш и леко издутите под ризата рамене. Остави се да я завладее мисълта колко ли сигурна би се чувствала, здраво притисната в обятията му, без възможност да избира.
Прие поканата му, защото бе казала на Матия за нея. Освен това сега беше сигурна – никога нямаше да има нещо по-приличащо на любов от това, което можеше да намери тук.
Фабио отвори хладилника и от купичка с масло отряза парче, което според Аличе тежеше поне осемдесет-деветдесет грама. Сложи го в тигана, за да го смеси с ризотото, и то се стопи, освобождавайки всичките си наситени животински мазнини. Загаси пламъка и с дървена лъжица бърка ризотото в продължение на още две минути.
– Готови сме – каза.
Избърса ръцете си в кърпа, метната на един стол, и се обърна към масата с тигана в ръце.
Аличе хвърли ужасен поглед към съдържанието.
– За мен съвсем малко – каза, като посочи с пръстите си буквално една щипка, непосредствено преди той да й сипе в чинията голям черпак от тази хиперкалорична смес.
– Не обичаш ли?
– Не – излъга Аличе. – Алергична съм към гъби. Но ще го опитам.
Фабио изглеждаше разочарован и остана с тигана в ръка. Дори пребледня малко.
– По дяволите, много съжалявам. Не знаех.
– Няма значение. Наистина – усмихна му се Аличе.
– Ако искаш, мога… – продължи той.
Замълча, когато Аличе хвана ръката му, и я погледна, както дете гледа подарък.
– Мога да го опитам обаче – каза Аличе.
Фабио убедено завъртя отрицателно глава.
– В никакъв случай. Ами ако после ти стане зле?
Върна тигана на печката и Аличе неволно се усмихна.
В продължение на половин час говориха пред празните чинии и се наложи Фабио да отвори още една бутилка бяло вино.
Аличе изпитваше приятното усещане, че губи частица от себе си при всяка глътка. Схващаше цялата несъстоятелност на собственото си тяло и в същото време масивното присъствие на тялото на Фабио, седнал срещу нея с лакти, подпрени на масата, и с навити ръкави на ризата до средата на ръцете. Мисълта за Матия, така постоянна в последните седмици, вибрираше тихо във въздуха като леко отпусната корда на цигулка, като нота, която звучи различно и се губи сред останалите звуци на оркестъра.
– Добре, можем да се утешим с второто – каза Фабио.
На Аличе почти й призля. Беше се надявала, че са свършили с яденето. Но Фабио стана от масата и извади от фурната тава с два домата, два патладжана и две жълти чушки, напълнени с нещо, което приличаше на смляно месо, смесено с галета. Композицията от цветове беше весела, но Аличе веднага помисли за големите размери на зеленчуците и си ги представи целите, както бяха непокътнати, разположени в средата на стомаха й като камъни на дъното на блато.
– Избери си ти – покани я Фабио.
Аличе прехапа устната си. После посочи плахо домата и той го пренесе в чинията й, като използваше вилица и нож като щипки.
– Освен това?
– Това ми е достатъчно – каза Аличе.
– Невъзможно. Не си яла нищо. С всичко, което изпи!
Аличе го погледна отдолу нагоре и в продължение на минута го мразеше силно, както мразеше баща си, майка си, Сол и всеки, който й броеше нещата в чинията.
– Този – предаде се тя, като посочи патладжана.
Фабио взе за себе си по един от всички зеленчуци и преди да започне да се храни, ги погледна удовлетворен. Аличе опита пълнежа, като едва пъхна вътре върха на вилицата си. Освен месото, разпозна веднага яйца, извара и пармезан и бързо пресметна, че няма да й е достатъчен само един ден глад, за да компенсира.
– Харесва ли ти? – попита я усмихнат Фабио с пълна уста.
– Прекрасно е – отговори тя.
Престраши се и захапа една голяма хапка патладжан.
Прогони пристъпа на гадене и продължи, хапка след хапка, без да каже нито дума. Изяде го целия и веднага след като остави вилицата отстрани на чинията, я обхвана желание да повърне. Фабио говореше и й сипваше още вино. Аличе кимаше и при всяко движение усещаше как патладжанът танцува нагоре-надолу в стомаха й.
Фабио бе изял вече всичко, докато в чинията на Аличе още стоеше доматът, червен и издут с предизвикващата гадене смес. Ако го надробеше на парченца и го скриеше в салфетката, той щеше тъй или иначе да забележи. Нямаше нищо, което да я прикрива, освен свещите, но те вече се бяха стопили наполовина.
После, слава Богу, свърши и втората бутилка вино и Фабио с мъка стана от масата, за да вземе трета. Хвана главата си с ръце и й каза на висок глас:
– Спри се, моля те, спри се.
Аличе се засмя. Фабио погледна в хладилника, отвори всички чекмеджета, но не намери друга бутилка.
– Струва ми се, че нашите са ги изпили всичките – каза. – Ще трябва да сляза в избата.
Избухна в безпричинен смях и Аличе се засмя заедно с него, въпреки че това й причиняваше болки в корема.
– Не мърдай оттук – нареди й той, насочвайки един пръст към челото й.
– Окей – отговори Аличе и тутакси й дойде идея.
Веднага щом Фабио излезе, взе омазания домат с два пръста и го занесе в банята, като го държеше далеч от носа си, защото не понасяше дори миризмата му. Заключи се вътре, вдигна капака и чистата тоалетна чиния й се усмихна, все едно че й казваше да остави на нея да свърши работата.
Аличе разгледа домата. Беше голям, може би трябваше да се направи на парчета, но пък беше мек. Каза си: „Какво ме интересува“, и го хвърли вътре. Той направи „пльок“ и една пръска вода за малко не намокри синята й рокля. Доматът се настани на дъното и половината му се скри в канала.
Пусна водата и тя се изсипа като спасителен дъжд, но вместо да изчезне в дупката, започна да изпълва чинията и от дъното се чу някакво смущаващо бълбукане.
Аличе се отдръпна назад изплашено и се олюля на болния си крак, като едва не падна на земята. Видя, че нивото на водата се изкачва и изкачва, после изведнъж спря. Чу се шумът на водата в казанчето. Тоалетната чиния беше пълна до ръба. Повърхността на прозрачната вода леко потрепваше, а на дъното стоеше доматът – неподвижен, заклещен на същото място като преди.
Аличе го гледа в продължение поне на минута, обзета от паника, но същевременно и от странно любопитство. От този унес я извади шумът на ключа, който се превърташе в бравата на входната врата. Тогава взе в ръка четката и я потопи във водата с лице, сгърчено от отвращение. Доматът отказваше да се помръдне.
– И сега какво да правя? – прошепна сама на себе си.
После почти несъзнателно натисна лоста на казанчето. Този път водата започна да прелива и потече по пода в тънка лента, която леко докосна елегантните й обувки. Опита се да върне лостчето в първоначалното му положение, но водата продължаваше да тече и да прелива и ако не бе поставила напряко килимчето, щеше да стигне до вратата и оттам до другата стая. След няколко секунди изтичането отново спря. Доматът си стоеше там долу все така непокътнат. Езерото на пода не се увеличаваше повече. Веднъж Матия й бе обяснил, че има определен момент, след който водата престава да се разпростира – това е, когато натискът на повърхността е станал толкова силен, че я задържа като ципа.
Аличе погледна поразията, която беше направила, спусна капака, все едно че отстъпи пред бедствието, и седна отгоре. Покри очите си с ръце и започна да плаче. Плачеше за Матия, за майка си, за баща си, за цялата тази вода, но преди всичко за себе си. Тихо повика Матия, като че ли търсеше помощта му, но името застана на устните й несъстоятелно и лепкаво.
Фабио почука на вратата на банята, но тя не помръдна.
– Али, всичко наред ли е?
Аличе можеше да види силуета му през матовото стъкло на вратата. Подсмръкна, но тихичко, за да не я чуе, и подправи гласа си, за да не се разбере, че плаче.
– Да, да – каза. – Един момент, ей сега идвам.
Огледа се объркано наоколо, сякаш не знаеше как се е озовала тук, в тази баня. Тоалетната чиния преливаше от поне три различни места и за миг я обзе надежда, че може да се удави в тези няколко милиметра вода.
Фокусиране
(2003)
30.
В студиото на Марчело Кроца се бе представила една сутрин в десет и преструвайки се на много решителна, което й бе коствало три обиколки на квартала, беше казала: „Искам да науча занаята, бихте ли могли да ме вземете като стажантка?“. Кроца, който седеше на апарата за проявяване, кимна утвърдително. После се обърна и поглеждайки я право в очите, обясни:
– Засега не мога да ти плащам.
Не можеше да й каже: „Нямам нужда от теб“. Самият той бе постъпил като нея преди много години и споменът за този първи трепет беше всичко, което му бе останало от страстта му към фотографията. Независимо от последвалите разочарования, не би отказал на никого онова усещане.
Ставаше въпрос преди всичко за снимки от отпуските. Семейства от трима или четирима души, на море или в градовете с културни забележителности, прегърнати насред площад „Сан Марко“ или под Айфеловата кула, с отрязани крака и все в една и съща поза. Снимки, заснети с автоматични фотоапарати, преекспонирани или не на фокус. Аличе въобще не ги гледаше вече. Изваждаше ги и после ги пъхаше всички заедно в книжния плик с жълто-червеното лого на „Кодак“.
Задачата й беше най-вече да стои в магазин, да приема филмите за промиване, затворени в пластмасовата им кутийка, да отбелязва името на клиента върху талончето и да го осведомява, че ще са готови за другия ден, да му дава касова бележка и да казва: „Благодаря ви, довиждане.“
Понякога в събота имаше сватби. Кроца минаваше да я вземе от тях в девет без петнайсет, все със същия костюм и без връзка, защото той всъщност бил фотографът, а не гостът.
В църквата трябваше да се монтират двата прожектора и веднъж в началото Аличе беше бутнала единия и той се бе счупил на стъпалата на олтара. Тогава тя ужасено погледна Кроца, а той направи гримаса, като че ли едно от парченцата стъкло му се бе забило в крака, но после каза: „Няма нищо, вдигни го оттам.“
Обичаше я и не знаеше защо. Може би защото нямаше деца, или защото, откакто в магазина работеше Аличе, той можеше в единайсет да отиде в барчето и да провери числата на лотарията. После, когато се връщаше, тя му се усмихваше и го питаше: „Е, станахме ли богати?“ Може би защото имаше болен крак и й липсваше майка й, както на него му липсваше съпруга, а тези липси си приличат всичките. Или защото беше сигурен, че тя бързо ще се отегчи и че ролетката ще трябва да си я спуска отново сам и че после ще се връща вкъщи, където няма никой, с празна и въпреки това натежала глава.
Но след година и половина Аличе беше все още там. Сега, когато имаше ключове, сутрин идваше преди него. Кроца я заварваше на тротоара пред магазина да мете заедно с госпожата от съседната бакалия, на която той не бе казвал никога нещо повече от „Добър ден“. Плащаше й на черно петстотин евро на месец. Обаче ако снимаха заедно на сватби, когато в края на деня стигаха пред къщата на Дела Рока, без да изгасява мотора на ланчата, вадеше портфейла от жабката, подаваше й петдесет евро и й казваше: „Ще се видим в понеделник.“
Понякога Аличе му носеше своите снимки и го питаше за мнението му, макар вече и на двамата да беше ясно, че той няма какво повече да я научи. Сядаха на плота и Кроца гледаше фотографиите, като ги повдигаше към светлината, после й даваше някои наставления за времето на експониране и как да използва по-добре блендата. Позволяваше й да снима с неговия „Никон“, когато иска, и тайно бе решил, че ще й го подари в деня, в който напусне.
– В събота ще се женим – каза Кроца.
Това беше формулата, с която й съобщаваше, че са наети.
Аличе си обличаше дънковото яке, тъй като Фабио всеки момент щеше да мине да я вземе.
– Добре – каза. – Къде?
– В „Гран Мадре“. После прием в частна вила на хълма. Богаташка работа – прокоментира Кроца с нотка на презрение.
После се разкая, защото знаеше, че и Аличе произлиза от такива среди.
– Мм – промърмори тя. – Знаеш ли кои са?
– Изпратиха покана. Сложих я някъде там – отговори Кроца, като посочи плота под касата.
Аличе потърси ластик в чантата и си върза косата. Кроца я погледна от мястото, където се намираше. Веднъж беше мастурбирал, като си мислеше за нея. Представяше си я клекнала в полумрака на магазина след спускането на ролетката. После се почувства толкова зле, че не можа да вечеря. На следващия ден я изпрати вкъщи, като и каза, че е в отпуска и че не иска да я вижда наоколо.
Аличе порови между струпаните листове на плота, по-скоро за да убие времето, докато чака, отколкото от истински интерес. Намери поканата, твърда и голям формат. Отвори я и името изскочи от листа, изписано ръкописно със златни букви и украсено със завъртулки. „Феручо Карло Бай и Мария Луиза Турлети Бай известяват сватбата на дъщеря си Виола…“
Погледът й помръкна, преди да продължи. Усети в устата си метален вкус. Преглътна и сякаш отново усети вкуса на желатинения бонбон от съблекалнята. Затвори плика и го развя замислена.
– Мога ли да отида сама? – осмели се да каже накрая, като продължаваше да стои с гръб към Кроца.
Той затвори чекмеджето на касата и то иззвънтя.
– Какво? – попита.
Аличе се обърна. Очите й бяха широко отворени и така озарени от нещо, че на Кроца му се прииска да се усмихне. Толкова бяха красиви.
– Вече се научих, нали? – каза Аличе и се приближи. Мога да се справя. Иначе никога няма да успея сама.
Кроца я погледна подозрително. Тя се подпря с лакти на плота, точно срещу него, и се наведе напред. Беше на по-малко от педя от носа му и този пламък в погледа й го молеше да се съгласи, без да й иска обяснения.
– Не знам дали…
– Моля те – прекъсна го Аличе.
Кроца поглади ръба на ухото си и отмести поглед.
– Е, добре – отстъпи.
И той не разбра защо каза това шепнешком.
– Но никакви глупости.
– Обещавам – кимна Аличе, като устните й се разтегнаха в усмивка.
После се наведе напред, все така подпряна на лактите си, и го целуна. Кроца усети гъдел по тридневната си брада.
– Върви – каза той, като й махна с ръка.
Аличе се засмя и звънтенето на смеха й изпълни въздуха, докато излизаше с онази накуцваща, криволичеща и само нейна походка.
Тази вечер Кроца остана малко повече в магазина, без да прави нищо. Гледаше предметите и забелязваше, че имат по-голямо присъствие, както преди много години, когато все още го подканяха да ги снима.
Извади фотоапарата от чантата, където Аличе го поставяше винаги, след като почистеше добре всички лещи и механизми. Монтира телеобектива и го насочи към първия предмет, който му се изпречи – поставката за чадъри до входа. Увеличи част от закръгления ръб, докато не заприлича на нещо друго, на кратера на загаснал вулкан. Но не снима.
Остави фотоапарата, взе си сакото, загаси осветлението и излезе. Затвори ролетката с катинара и се отправи в обратна на обичайната посока. Не можеше да престане да се усмихва глупаво и изобщо не му се прибираше вкъщи.
Църквата беше украсена с два огромни букета от калии и маргарити, разположени отстрани на олтара, и с десетки миниатюрни техни копия до всяка пейка. Аличе монтира прожекторите и нагласи отразяващия панел. После седна на първата редица и зачака. Една жена чистеше с прахосмукачка червения килим, по който Виола щеше да мине след час. Аличе си помисли за деня, когато те двете бяха седнали на оградата да си говорят. Не помнеше разговора, а само мястото, от което я гледаше запленена, място в сянка, място, изпълнено с объркани мисли, които беше скрила и тогава.
След половин час всички места бяха заети и хората, които продължаваха да прииждат, се трупаха в дъното, където оставаха прави и си вееха с листа за литургията.
Аличе излезе и зачака на паважа пристигането на колата с булката. Високото слънце стопляше ръцете й и й се струваше, че минава през тях. Като малка обичаше да гледа дланите си, вдигнати срещу светлината, обточени с червено между затворените пръсти. Веднъж беше показала ръката си на баща си и той бе целунал възглавничките на пръстите й, преструвайки се, че ще ги изяде.
Виола пристигна с лъскаво сиво порше, като шофьорът й помогна да слезе и да подхване дългия шлейф. Аличе започна да снима неистово, главно за да скрие лицето си зад апарата. После, когато младоженката мина покрай нея, нарочно го свали и й се усмихна.
Погледнаха се само за миг и Виола трепна. Аличе не успя да види изражението й, защото тя беше вече минала покрай нея и влизаше в църквата под ръка с баща си. Кой знае защо, Аличе винаги си го бе представяла по-висок.
Внимаваше да не пропусне дори един миг. Направи много снимки отблизо на младоженците и семействата им. Увековечи размяната на пръстените, четенето на клетвата, причастието, целувката и подписите на свидетелите. Беше единствената, която се движеше в цялата църква. Струваше й се, че когато се навежда към Виола, тя леко се стяга. Увеличи още времето на експониране, за да получи онзи нюанс, който според Кроца правеше снимките прекрасни.
Докато младоженците излизаха от църквата, Аличе вървеше пред тях заднешком, леко накуцвайки и малко наведена, за да не й личи прекалено. През обектива забеляза, че Виола я гледа с поизплашена усмивка, все едно е видяла призрак. Светкавицата блесна в лицето на булката на равни интервали петнайсетина пъти, докато не я принуди да примижи.
Видя ги да се качват в колата и Виола й хвърли един поглед през прозорчето. Със сигурност бе казала на съпруга си за нея, за това колко е странно да я срещне там. Щеше да я опише като анорексичката от нейния клас, онази куцата, с която никога не са били приятелки. Нямаше да му каже за бонбона, за купона и за всичко останало. Аличе се засмя при мисълта, че това може би ще е тяхната първа полуистина като съпрузи, първата от многото миниатюрни пукнатини, които се образуват в една връзка. Животът рано или късно успява да пъхне вътре шперц, който да послужи за лост.
– Госпожице, младоженците ви очакват на крайбрежния булевард за снимките – каза някакъв глас зад гърба й.
Аличе се обърна и разпозна един от свидетелите.
– Разбира се. Сега ще ги настигна – отговори.
Влезе бързо в църквата, за да разглоби апаратурата.
Все още поставяше различните части на фотоапарата в правоъгълната чанта, когато чу да я викат.
– Аличе?
Обърна се, вече знаеше кой е.
– Да?
Пред нея стояха Джада Саварино и Джулия Миранди.
– Здравей – каза й Джада провлечено и се приближи, за да я целуне по бузата.
Джулия остана отзад със сведен към краката поглед, както в лицея.
Аличе докосна едва-едва бузата на Джада със своята, без да раздвижва устните си.
– Но какво правиш тук? – изписука Джада.
Аличе си помисли, че въпросът е глупав, и й се прииска да се изсмее.
– Правя снимки – отговори.
Джада отвърна с усмивка, като показа същите трапчинки, които имаше на седемнайсет години.
Странно бе да ги срещне там, все още живи, с мъничкия им отрязък от общо минало, което изведнъж нямаше никакво значение.
– Здравей, Джулия – насили се да каже Аличе.
Джулия й се усмихна и със запъване произнесе:
– Разбрахме за майка ти. Много съжаляваме за майка ти.
Джада кимна няколко пъти с глава, за да покаже, че и тя се присъединява.
– Благодаря – отговори Аличе.
После продължи забързано да подрежда апаратурата си.
– Ще те оставим да работиш – заяви Джада, като я докосна леко по рамото. – Явно си много заета.
– Окей.
Обърнаха се и тръгнаха към изхода. Звукът от сухото почукване на токчетата им се отразяваше в стените на вече празната църква.
Младоженците я чакаха в сянката на голямо дърво и не бяха прегърнати. Аличе паркира до поршето им и слезе с чантата през рамо. Беше горещо и усещаше косата си залепена за тила.
– Здравей – каза, докато се приближаваше.
– Али – обърна се към нея Виола, – не мислех, че…
– Нито пък аз – прекъсна я Аличе.
Прегърнаха се престорено, сякаш не искаха да си измачкат дрехите. Виола беше още по-хубава, отколкото в лицея. С годините чертите на лицето й бяха станали по-сладки, очертанията му по-меки и очите й бяха изгубили недоловимата вибрация, която ги правеше толкова страшни. Тялото й бе все още съвършено.
– Това е Карло – представи мъжа си Виола, Аличе стисна ръката му – беше съвсем гладка.
– Да започваме – каза кратко.
Виола кимна и потърси погледа на съпруга си, но той не забеляза.
– Къде да застанем? – попита.
Аличе погледна наоколо. Трябваше да използва светкавица, за да елиминира всички сенки от лицата. Посочи една пейка, цялата огряна от слънцето, на брега на реката.
– Седнете там.
Изразходва повече време от необходимото, за да нагласи апарата. Престори се, че се суети със светкавицата, монтира един обектив, после го смени с друг. Съпругът на Виола се разхлаждаше, като си вееше с вратовръзката, докато тя се мъчеше да спре с пръст капчиците пот, които избиваха по челото й.
Аличе ги остави да се варят още малко, правейки се, че търси подходящото разстояние за снимките.
После започна да им дава нареждания с рязък тон. Казваше им: „Прегърнете се, усмихнете се, сега сериозни, хвани й ръката, облегни главата си на рамото му, прошепни й нещо на ухото, гледайте се, по-близо един до друг, към реката, махни си сакото.“ Кроца я беше научил, че хората не трябва да се оставят дъх да си поемат, не трябва да им се оставя време да мислят, защото е достатъчен и един миг, и спонтанността им изчезва.
Виола се подчиняваше и два или три пъти попита с разбиране:
– Добре ли е така?
– Окей, сега да отидем на онази ливада – каза Аличе.
– Още ли? – учуди се Виола.
Червенината на пламналите й бузи започваше да разцъфва изпод фондьотена. Черната очна линия вече беше малко размазана, краищата на очите й се набраздяваха и й придаваха изморен и състарен вид.
– Ти се преструваш, че бягаш, а той те гони по ливадата – обясни Аличе.
– Моля? Трябва да тичам?
– Да, трябва да тичаш.
– Но… – запротестира Виола.
Погледна мъжа си, който само сви рамене.
Изпъшка, после подхвана полата си и се затича. Токовете й потъваха с по няколко милиметра в земята и хвърляха малки парчета пръст, които цапаха вътрешната част на бялата рокля. Съпругът й я настигаше.
– Тичаш много бавно – подвикна й.
Тя се обърна рязко и го изпепели с поглед по начина, който Аличе прекрасно си спомняше. Остави ги да се гонят две-три минути, докато Виола не се отскубна грубо от прегръдката му и не каза:
– Стига толкова!
Фризурата й се бе развалила от едната страна. Едно фуркетче се бе откачило и кичур коса падаше върху бузата й.
– Да – отговори й Аличе. – Само още няколко снимки.
Заведе ги до количката за сладолед и купи два с вкус на лимон, които плати тя.
– Вземете – подаде ги на младоженците.
Те като че ли не разбираха. Развиха сладоледите с подозрение. Виола внимаваше да не си изцапа ръцете с лепкавия сироп.
Трябваше да се преструват, че го ядат, като си преплитат ръцете, и после всеки да предлага своя на другия. Усмивката на Виола ставаше все по-изкуствена.
Когато Аличе й нареди да се хване за уличния фенер и да го използва като опора, за да се върти около него, тя избухна.
– Това е пълна идиотщина! – извика.
Съпругът й я погледна малко изплашен и после се обърна към Аличе, като че ли да се извини. Тя се усмихна.
– Това е елемент от класическия албум – обясни. – Точно това бяхте поискали. Но можем и да прескочим тази поредица.
Постара се да изглежда искрена. Усещаше татуировката си да пулсира, все едно че искаше да изскочи от кожата й. Виола се взря в нея с гняв, но Аличе издържа погледа й, докато очите й не я изгориха.
– Свършихме ли? – попита Виола.
Аличе кимна.
– Да си вървим тогава – нареди булката на мъжа си.
Преди да се остави да бъде повлечен, той се приближи до Аличе и отново й стисна възпитано ръката.
– Благодаря – каза й.
– Няма за какво.
Аличе ги проследи с поглед, докато изкачваха леко наклонената паркова алея към паркинга. Около нея се разнасяха откъслечните шумове на съботата, смеховете на децата на въртележките и гласовете на майките, които ги пазеха. Чуваше се и музика някъде в далечината и бръмченето на колите по булеварда.
Искаше й се да разкаже всичко на Матия, той би я разбрал. Но Матия беше далеч. Помисли си, че Кроца ще побеснее, но накрая ще й прости. Сигурна беше.
Стана й смешно. Отвори фотоапарата, изтегли ролката с филма и я разви докрай на слънчевата светлина.
