Текст книги "Самотата на простите числа"
Автор книги: Паоло Джордано
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 16 страниц)
8.
Матия гледаше навън през матовите прозорци на фоайето. Беше светъл ден, подранила пролет в началото на март. Силният вятър, прочистил въздуха през нощта, сякаш помиташе със себе си и времето, което като че ли се движеше по-бързо. Като броеше покривите на къщите, които успяваше да види от това място, Матия се опитваше да изчисли на какво разстояние се намира хоризонтът.
Денис стоеше до него и тайно го гледаше, опитвайки се да разгадае мислите му. Не споменаваха за това, което се бе случило в кабинета по биология. Говореха си малко, но всеки, взрян в собствената си пропаст, прекарваше времето си с другия, който го държеше здраво и му даваше сигурност без много думи.
– Здравей! – чу прекалено близо до себе си Матия.
В стъклото видя отразени силуетите на две момичета, които стояха изправени зад него, хванати за ръка. Обърна се.
Денис го погледна въпросително. Изглежда, двете искаха нещо.
– Здравей – каза бавно Матия.
Наведе глава, за да се предпази от острия поглед на едната от двете.
– Аз съм Виола, а това е Аличе – продължи точно тази с острия поглед. – Ние сме от девети Б.
Матия кимна. Денис стоеше със зяпнала уста. Никой от двамата не каза нищо.
– Добре де – осмели се Виола, – няма ли да се представите?
Матия произнесе името си тихо, сякаш за да го припомни и на себе си. Подаде отпуснато ръка, непревързаната, на Виола и тя я стисна силно. Другото момиче едва го докосна и се усмихна, гледайки в друга посока.
Денис се представи след него по същия несръчен начин.
– Искахме да ви поканим на моя рожден ден по-следващата събота – каза Виола.
Денис потърси отново очите на Матия, но той гледаше срамежливата полуусмивка на Аличе. Забеляза устните й – бяха така бледи и тънки, че устата й изглеждаше като направен с много тънък скалпел разрез.
– И защо? – попита Матия.
Виола го погледна накриво, после отправи към Аличе с поглед, който казваше: „Ето, видя ли? Казах ти, че е луд.“
– Какво значи „защо“? Явно имаме желание да ви поканим.
– Не, благодаря – каза Матия. – Аз не мога да дойда.
Денис облекчено побърза да каже, че и той не може.
Виола не му обърна внимание и се съсредоточи върху момчето с превързаната ръка.
– Така ли? Кой знае какви ангажименти имаш в събота вечер! – предизвика го тя. – Ще си играеш на електронни игри с приятелчето ти може би? Или пък беше планирал да си прережеш вените още веднъж?
Виола почувства тръпка на ужас и възбуда, когато произнесе последната фраза. Аличе й стисна ръката по-силно, за да й даде знак да престане.
Матия си помисли, че е забравил броя на покривите и че няма да успее да ги преброи отново, преди да бие звънецът.
– Не обичам купоните – обясни той.
Виола се насили да се засмее и издаде няколко остри, режещи хихикания.
– Ти наистина си странен – подигра му се тя. – На всички им харесват купоните – добави и се потупа два пъти с показалец по дясното слепоочие.
Аличе беше пуснала ръката й и държеше своята несъзнателно опряна върху корема.
– На мен не ми харесват – повтори Матия със строг глас.
Виола му отправи предизвикателен поглед, който той издържа, без да трепне. Аличе бе отстъпила крачка назад. Виола отвори уста, за да му отвърне, но звънецът удари точно навреме. Матия се обърна и тръгна решително към стълбите, сякаш за да покаже, че за него спорът е приключил. Денис го последва, сякаш привлечен от магнетизма му.
9.
Откакто бе започнала работа при семейство Дела Рока, Соледад Галиенас наруши правилата само веднъж. Това се случи преди четири години в една дъждовна вечер, когато Дела Рока бяха отишли на вечеря при приятели.
В гардероба на Соледад всички дрехи бяха черни, включително и бельото й. Бе разказвала толкова много пъти как мъжът й загинал при трудова злополука, че понякога и тя самата започваше да си вярва. Представяше си го застанал прав на скелето на двайсет метра от земята с цигара в уста да изравнява хоросана, за да положи още един ред тухли. Виждаше го как се спъва в оставен на земята инструмент или в руло въже, това, с което е трябвало да се завърже, но е захвърлил настрана, защото тези мерки били за новаците. Представяше си го как губи равновесие върху дървеното скеле и полита надолу без вик. Картината се разширяваше, за да обхване мъжа й, който пада, разперил ръце, и бялото небе зад него. След това нейният измислен спомен завършваше с поглед отвисоко – тялото му, размазано върху прашния терен на строителния обект. Безжизнен и двуизмерен, с още отворени очи и тъмно петно кръв, което се разраства на земята.
Като мислеше за съпруга си по този начин, изпитваше приятна мъка някъде между гърлото и носа и ако задържеше емоцията, успяваше и да пролее някоя сълза.
Истината беше, че мъжът й си бе отишъл. Напусна я една сутрин, вероятно за да започне нов живот с някоя, която тя дори не познаваше. Никога не получи вест от него. Когато дойде в Италия, измисли историята за вдовството, за да има минало, което да разказва. За истинското си минало нямаше какво да каже. Черните дрехи и мисълта, че хората могат да видят в очите й следите на една трагедия, на една неотишла си болка, й даваха сигурност. Носеше траура си с достойнство и до онази вечер не беше изневерявала на спомена за своя покойник.
В събота отиваше на литургия в шест, за да се върне навреме за вечеря. Ернесто я ухажваше от седмици. След службата я чакаше в преддверието на църквата и всеки път по един и същи церемониален начин й предлагаше да я придружи до дома й. Соледад се загръщаше в тъмната си дреха и в крайна сметка се съгласяваше. Той й разказваше за времето, когато още работел в пощата, за това колко били дълги сега вечерите, когато е сам вкъщи с всичките тези години зад гърба си и с толкова призраци от миналото, с които трябвало да се бори. Ернесто беше по-възрастен от Соледад и жена му наистина си беше отишла от рак на панкреаса.
Вървяха, прилично хванати под ръка. Тази вечер той я бе подслонил под чадъра си и бе измокрил главата и палтото си, за да я предпази възможно най-добре. Направи й комплимент за италианския й, който се подобрявал с всяка изминала седмица, и Соледад се смя, преструвайки се на засрамена.
Стана от несръчност, от липса на синхрон, когато, вместо да се поздравят като приятели с две невинни целувки по бузите, устните им се докоснаха пред вратата на семейство Дела Рока. Ернесто й се извини, но веднага след това отново се наведе към устните й и Соледад усети как целият прах, покривал сърцето й през всичките тези години, се вдига вихрено нагоре и стига до очите й.
Покани го да влезе. Смяташе да го остави в стаята си за два часа, колкото да приготви нещо за ядене на Аличе и да я сложи да спи. Дела Рока трябваше да излязат след малко и щяха да се върнат късно.
Ернесто благодареше на Господ, че някои неща все още могат да се случват и на неговата възраст. Влязоха в къщата тайно. Соледад пусна любимия си в своята стая, държейки го за ръка като младо момиче, и с пръст върху устните му направи знак да пази тишина. Набързо приготви вечерята на Аличе, погледа я как се храни бавно и й каза, че изглежда уморена и че е по-добре да си ляга. Аличе започна да протестира, искала да гледа телевизия, и Соледад се съгласи, само и само да се освободи от нея, като се споразумяха поне да се премести в мансардата. Аличе се качи на горния етаж, където спокойно можеше да си влачи краката, възползвайки се от факта, че баща й го няма.
Соледад се върна при госта си. Двамата дълго време се целуваха, седнали един до друг, без да знаят какво да правят с ръцете си, неумели и сякаш забравили всичко. След време Ернесто все пак се престраши да я привлече към себе си.
Докато той се бореше с безумното нещо, с което се закопчаваше сутиена й, извинявайки се тихо, че е толкова неловък, тя се почувства млада, красива и безразсъдна. Затвори очи и когато ги отвори отново, видя Аличе да стои на прага на стаята.
– По дяволите! – изпусна се тя. – Какво правиш тук?
Отдръпна се от Ернесто и покри гърдите си с ръка.
Аличе държеше главата си наведена на една страна и ги наблюдаваше без притеснение, сякаш бяха животни в клетка.
– Не мога да заспя – каза тя.
И ето че сега, по някакво невероятно съвпадение бе настъпил друг подобен момент. Соледад пак така се обърна и съзря Аличе да стои на прага на кабинета.
Соледад бършеше прахта на библиотеката. Вадеше по три тежки тома наведнъж от една от енциклопедиите на адвоката, тази с кориците в зелено и златисто. Държеше ги с лявата ръка, която вече я наболяваше, докато с другата мушкаше парцала и в най-затънтените ъгли на махагоновата библиотека, защото наскоро адвокатът се бе оплакал, че забърсва само наоколо.
Аличе не беше влизала с години в кабинета на баща си. Една невидима бариера на враждебност я държеше закована на прага. Бе сигурна, че дори ако само пристъпи върху правилната и хипнотизираща симетрия на паркета, дървото ще се изкриви под тежестта й и тя ще пропадне в черна пропаст.
Цялата стая бе напоена с натрапчивия мирис на баща й, наслоен върху купчините с листове, подредени върху бюрото, върху плътните кремави пердета.
Когато беше малка, Аличе влизаше на пръсти, за да каже на баща си, че масата за вечеря е сложена. Винаги изчакваше малко, преди да заговори, защото се стъписваше от фигурата му – тя изпълваше пространството зад бюрото, докато зад сребърната рамка на очилата изучаваше сложните си документи. Когато забелязваше присъствието на дъщеря си, адвокатът вдигаше поглед и сбръчкваше челото си, сякаш се питаше какво прави там. После кимваше и едва доловимо й се усмихваше.
– Идвам – казваше.
Аличе беше сигурна, че все още чува тази единствена дума да отеква, отразена от тапицерията на кабинета, затворена завинаги между четирите стени, така както и в нейната глава.
– Здравей, съкровище – каза Соледад.
Продължаваше да се обръща към нея по този начин, макар застаналото сега на прага момиче, тънко като чертичка, направена с молив, да не приличаше на сънливото момиченце, което всяка сутрин обличаше и водеше на училище.
– Здравей – отговори Аличе.
Соледад я погледа няколко секунди, очаквайки я да каже нещо, но Аличе отклони нервно поглед. Соледад се върна към рафтовете си.
– Сол – каза най-накрая Аличе.
– Да?
– Трябва да те попитам нещо.
Соледад сложи томовете на бюрото и се приближи към Аличе.
– Кажи, съкровище.
– Трябва ми една услуга.
– Каква услуга? Разбира се, кажи ми.
Аличе нави ластика на панталоните около показалеца си.
– В събота съм на един купон. В моята приятелката Виола.
– О, колко хубаво – усмихна се Соледад.
– Искам да занеса някакъв сладкиш. И ми се ще да го направя аз. Ще ми помогнеш ли?
– Разбира се, съкровище. Какъв сладкиш искаш?
– Не знам. Някаква торта. Или тирамису. Или пък онзи сладкиш, който ти правиш, с канелата.
– Рецептата на майка ми – възкликна Соледад с нотка на гордост. – Ще те науча.
Аличе я погледна умолително изпод вежди.
– Значи в събота ще отидем да напазаруваме заедно? Въпреки че е почивният ти ден?
– Естествено, съкровище – отговори Соледад.
За момент се почувства важна и в тази несигурност на Аличе разпозна момиченцето, което беше отгледала.
– Би ли ме завела и на едно друго място? – престраши се Аличе.
– Какво място?
Аличе се поколеба за момент.
– Да си направя татуировката – каза набързо.
– О, любов моя – въздъхна Соледад, леко разочарована, – баща ти е против, знаеш го.
– Няма да му казваме. Никога няма да я види – настоя Аличе с плачлив глас.
Соледад поклати глава.
– Хайде, Сол, моля те. Ако съм сама, няма да ми я направят. Трябва да е със съгласието на родителите.
– Е, аз тогава за какво съм ти?
– Ти ще се представиш за майка ми. Трябва само да подпишеш един лист, нищо не трябва да казваш.
– Но не може, любов моя, не може. Баща ти ще ме уволни.
Аличе изведнъж стана по-сериозна. Погледна Соледад право в очите.
– Ще бъде нашата малка тайна, Сол.
Направи малка пауза и добави:
– Ние така или иначе вече си имаме една, нали? Соледад я погледна объркано. Не можа да разбере в първия момент.
– Аз мога да пазя тайна – продължи Аличе бавно. Чувстваше се силна и безмилостна като Виола.
– Ако не можех, щяха отдавна да са те уволнили. Соледад усети как нещо сякаш й засяда гърлото.
– Но… – каза тя.
– Значи ще ме придружиш? – настоя Аличе.
Соледад погледна надолу.
– Добре – каза бавно.
После й обърна гръб и подреди книгите на етажерката, докато две големи сълзи се стичаха по бузите й.
10.
Матия нарочно беше толкова тих в движенията си. Знаеше, че безпорядъкът в света не може да не се увеличава, че фоновият шум ще нараства, докато не покрие всеки ясен сигнал. Бе убеден обаче, че ако преценява внимателно жестовете си, ще има по-малко вина за тази разруха.
Беше се научил да стъпва първо с пръстите, после с петата, като задържаше тежестта си на външната страна на стъпалото, за да намали до минимум повърхността, която докосва земята. Създаде тази техника преди години, когато се будеше нощем и скришом тършуваше из къщата, за да намери нож. Кожата на ръцете му ставаше извънредно суха и единственият начин да се убеди, че тези крайници са все още негови, беше да прекара някакво острие отгоре им. С времето това странно и предпазливо пристъпване се превърна в негова обичайна походка.
Често се случваше родителите му да го видят изведнъж пред себе си като холограма, прожектирана от пода, с неговия намръщен поглед и с тази винаги затворена уста. Веднъж майка му така се стресна, че изпусна една чиния на пода. Матия се наведе да събере парчетата и едва устоя на изкушението, което предизвикваха острите им ръбове. Майка му му благодари, леко притеснена, а когато той излезе от стаята, седна на пода и напълно съсипана, не мръдна в продължение на четвърт час.
Матия завъртя ключа във вратата на апартамента. Беше се научил, че придърпвайки дръжката към себе си и натискайки с длан бравата, може напълно да елиминира металното щракване при отварянето. С превързаната ръка ставаше още по-добре.
Вмъкна се в коридора. Пъхна ключовете от вътрешната страна и повтори процедурата като някакъв разбивач на сейфове в собствения си апартамент.
Баща му се беше прибрал вече, по-рано от обикновено. Когато го чу да повишава тон, застина на място, като се чудеше дали да прекоси помещението и да прекъсне спора на родителите си, или да излезе отново и да изчака, докато от двора види, че са загасили лампата в хола.
– Не го намирам за правилно – завърши баща му с укорителен тон.
– Така е – каза Аделе. – Предпочиташ да се правиш, че няма нищо странно.
– И какво странно има?
Настъпи пауза. Матия ясно можеше да си представи майка си как поклаща глава и свива единия край на устата си, сякаш иска да каже: „Така или иначе с теб е безсмислено да се разговаря.“
– Какво странно има? – произнесе ясно тя. – Аз не…
Матия спря на крачка от лъча светлина, който идваше от хола и свършваше до коридора. Завъртя очи, проследи линията на сянката от пода до стените и после по тавана. Убеди се, че образува трапец и че това е поредната игра на перспективата.
Майка му често оставяше фразите си незавършени, все едно че забравяше края им, когато ги произнасяше. Тези прекъсвания сякаш оставяха във въздуха балони, пълни с нищо, и Матия всеки път си представяше, че ги спуква с пръст.
– Странното е, че си е забил нож в ръката пред всичките си съученици. Странното е, че бяхме убедени, че този период е минал, а всъщност отново сме сбъркали – продължи майка му.
Матия не реагира по никакъв начин, когато разбра, че говорят за него. Изпита само леко чувство на вина за това, че е там и подслушва разговор, който не би трябвало да чува.
– Това не е причина да се говори с преподавателите без него – каза баща му, но с по-смирен тон. – Достатъчно голям е, за да има правото да присъства.
– По дяволите, Пиетро – избухна майка му. – Не е това проблемът, разбираш ли? Престани да се държиш с него все едно, че е…
Не се доизказа. Тишината изпълни въздуха като статичен електрически заряд. Лека тръпка разтърси раменете на Матия.
– Все едно, че е какво?
– Нормален – призна майка му.
Гласът й потрепери и Матия се запита дали плаче. От друга страна, и без това плачеше често след онзи следобед. В повечето случаи го правеше без причина. Понякога, защото месото, което беше приготвила, е жилаво, или защото цветята на балкона са пълни с листни въшки. Каквато и да беше причината, отчаянието й винаги бе едно и също. Сякаш така или иначе не можеше да се направи нищо повече.
– Преподавателите казват, че няма приятели. Говори само с момчето, с което стои на един чин, и прекарва целия ден само с него. Съучениците му излизат вечер, срещат се с момичета.
– Мислиш, че той е… – прекъсна я баща му. – Така де, разбираш ме…
Матия се опита да завърши изречението, но не му дойде на ум как.
– Не, не смятам. Може би бих предпочела само това да е проблемът – отговори майка му. – Понякога си мисля, че част от Микела е преминала в него.
Баща му въздъхна дълбоко и шумно.
– Беше обещала, че вече няма да говорим за това – каза леко раздразнено той.
Матия се замисли за Микела, изчезнала така в нищото. Замисли се само за части от секундата. След което се разсея от бледите изображения на родителите си, които видя отразени и умалени върху извитата и гладка повърхност на поставката за чадъри. Започна да драска с ключовете левия си лакът. Усещаше как ставата помръдва при всяко драсване.
– Знаеш ли кое е нещото, което най-вече ме кара да настръхвам? – продължи Аделе. – Всичките тези високи оценки, които получава. Винаги девет, десет, винаги най-високите. Има нещо плашещо в тези оценки.
Матия чу майка си да подсмърча веднъж. После отново, но този път сякаш носът й беше опрян върху нещо. Представи си как баща му я притиска към себе си в средата на хола.
– На петнайсет години е – каза баща му. – Това е жестока възраст.
Майка му не отговори и Матия се заслуша в хлиповете, които ставаха все по-отчаяни, докато достигнаха своя пик. После бавно утихнаха и отново настъпи тишина.
В този момент реши да влезе в хола. Очите му леко се притвориха, когато се сблъскаха с лъча светлина. Спря се на две крачки от родителите си, които стояха прегърнати и го гледаха потресени като две деца, хванати да правят беля. На учудените им лица беше изписан въпросът: „От колко време си там отзад?“
Матия погледна в една точка между двамата. Каза само:
– Имам приятели, в събота отивам на купон.
После продължи по коридора и изчезна в стаята си.
11.
Човекът, който правеше татуировките, погледна подозрително Аличе и веднага след това жената с прекалено тъмна кожа и с изплашен поглед, която девойката беше представила като своя майка. И за секунда не бе повярвал на това, но и не беше негова работа. Свикнал беше с измами от този тип и с капризни тийнейджърки. Идваха все по-малки. „Тази със сигурност не е навършила и седемнайсет“ – помисли си. Но не можеше да откаже на клиент само заради принципа. Посочи стол на жената и тя седна там, без да пророни и дума. Държеше чантата си стисната в скута, сякаш щеше да си тръгне всеки момент. Гледаше навсякъде, но не и към иглата.
Момичето не издаде и звук. Попита я дали я боли, защото винаги задаваше този въпрос, и тя със стиснати зъби отговори:
– Не, не…
После й препоръча да държи марлята поне три дни и да почиства раната сутрин и вечер в продължение на една седмица. Подари й бурканче с вазелин и пъхна парите за татуировката в джоба си.
В банята вкъщи Аличе повдигна белия цитопласт, който придържаше марлята. Татуировката й беше само на няколко часа, а тя я бе поглеждала вече десетина пъти. При всеки поглед част от вълнението се изпаряваше като локва вода под слънчевите лъчи през август. Този път само си помисли колко се беше зачервила кожата й около татуировката. Запита се дали ще възвърне някога обичайния си цвят и за момент паниката стисна гърлото й. После прогони от съзнанието си това глупаво притеснение. Ненавиждаше факта, че всяка нейна постъпка винаги й се струваше така непоправима и окончателна. В главата си наричаше това тежестта на последствията и беше сигурна, че е още една досадна черта на баща й, която с годините си беше намерила място в мозъка й. Жадно копнееше за липсата на предразсъдъци, с която се отличаваха връстничките й, и за тяхното глупаво чувство за безсмъртие. Мечтаеше за пълното безгрижие, което би трябвало да е присъщо на петнайсетте й години, но усещаше бясната скорост, с която времето й се изплъзваше. Така тежестта на последствията ставаше още по-непоносима и мислите й започваха да се движат все по-бързо, в още по-стеснени траектории.
В последния момент беше променила намерението си. На момчето, което вече бе включило ръмжащата машина и приближаваше иглата към корема й, каза просто, че има друга идея. Без да се зачуди и за миг, той я попита:
– Не искаш ли вече да си я правиш?
Аличе му отговори:
– Разбира се, че искам да си я направя, но вече не ми се ще да е роза, а виолетка.
Момчето я бе погледнало по странен начин. После й призна, че не знае как точно изглежда виолетката.
– Почти като маргарита – обясни му Аличе. – С три листенца отгоре и две отдолу. И е лилава.
Той бе казал:
– Окей – и бе започнал работа.
Аличе погледна синкавото цветенце, което украсяваше пъпа й, и се запита дали Виола ще разбере, че е за нея, че е в името на тяхното приятелство. Реши, че няма да й казва до понеделник. Искаше да го види без корички, искрящо върху бялата й кожа. Ядоса се на себе си, че не се бе решила по-рано, за да може татуировката да е готова за тази вечер. Представи си какво би било да я покаже тайно на онова момче, което беше поканила на купона. Преди два дни Матия се беше появил пред нея и Виола с унилия си вид, за да им каже, че той и Денис ще дойдат. Виола не бе имала дори време да направи някакъв хаплив коментар, когато той беше вече в края на коридора с гръб към тях и с наведена глава.
Не беше сигурна, че иска да го целуне, но така или иначе, вече всичко бе решено и щеше само да се изложи пред Виола, ако се отметнеше.
Прецени точното място, до което трябваше да стига ръбът на бикините й, за да се вижда виолетката, но не и белегът, които започваше веднага под нея. Нахлузи чифт дънки, тениска и блузон, достатъчно широк, за да покрие всичко – татуировката, белега, широките й бедра. След това излезе от банята, за да отиде в кухнята при Соледад и да я гледа, докато приготвя специалния си сладкиш с канела.
