Текст книги "Самотата на простите числа"

Автор книги: Паоло Джордано

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 16 страниц)

После епизоди като този се повтаряха с все по-голяма честота. И тримата – Аличе, баща й и Сол – се мъчеха да се преструват, че нищо не се е случило, в очакване на мига, в който това вече нямаше да е възможно.

– Али – подкани я Сол. – Значи да отида да го събудя?

– Не, не – побърза да каже Аличе. – Не го буди. Няма нищо важно.

– Наистина ли?

– Да. Нека да си почива.

Остави телефона и се изтегна на дивана. Насочи поглед към мазилката на тавана и се насили да държи очите си отворени. Искаше да е будна в този момент на нова, неконтролирана промяна. Искаше да е свидетел на поредната малка катастрофа, да запомни преходите, но след няколко минути дишането й стана по-равномерно и Аличе заспа.

Матия се учуди, че още притежава инстинкт, погребан под гъстата мрежа от мисли и абстракции, която беше изтъкал наоколо. Учуди се на силата, с която този инстинкт изскочи и уверено поведе жестовете му.

Завръщането в реалността беше по-болезнено. Чуждото тяло на Надя се бе настанило върху собственото му. Контактът с потта й, от една страна, и с нагънатата дамаска на дивана и смачканите дрехи и на двамата, от друга, беше задушаващ. Тя дишаше бавно. Матия си помисли, че ако отношението между периодите на тяхното дишане е ирационално число, тогава няма никакъв начин да се комбинират и да се открие някаква закономерност.

Отвори широко уста изпод косата на Надя, за да поеме повече кислород, но въздухът беше наситено тежък. Прииска му се да се завие. Отмести единия си крак, защото усещаше члена си, отпуснат и студен, опрян в нейния крак, но го направи непохватно и й причини болка с коляното си. Надя трепна и повдигна глава. Вече беше заспала.

– Извинявай – каза Матия.

– Нищо.

Тя го целуна и дъхът й беше прекалено топъл. Без да мърда, той я изчака да се отдръпне.

– Да отидем в спалнята? – предложи тя.

Матия кимна. Би искал да си отиде в своя апартамент, в своето комфортно нищо, но знаеше, че не е редно.

И двамата забелязаха, че се държат смутено и неестествено, докато се мушкат под чаршафите от двата противоположни края на леглото. Надя му се усмихна, сякаш да го увери, че всичко е наред. В тъмнината се гушна до рамото му. Целуна го още веднъж и бързо заспа.

Матия също затвори очи, но му се наложи веднага да ги отвори отново, защото под клепачите му го чакаше върволица от страшни спомени. Дъхът му отново спря, прекъснат по средата. Протегна лявата си ръка под леглото и започна да търка палеца си върху желязната пружина, по заострената връзка, която държеше заедно двете брънки. Поднесе пръста към устата си и го засмука. Вкусът на кръвта го успокои за няколко секунди.

Постепенно започна да долавя непознатите шумове на апартамента на Надя – приглушеното ръмжене на хладилника, парното, което прошумоляваше няколко секунди, после прекъсваше с едно „щрак“ на котлето, и един часовник в другата стая, който му се струваше, че върви прекалено бавно. Изпитваше желание да раздвижи краката си, да стане от леглото. Надя бе легнала в средата му и не му бе оставила пространство да се обръща. Косите й го бодяха по врата, дъхът й пресушаваше кожата на гърдите му. Матия си помисли, че няма да мигне. Беше вече късно, може би минаваше два, а той имаше лекция сутринта. Знаеше, че ще е прекалено изморен и със сигурност ще прави грешки по дъската, ще се изложи пред студентите. Докато в дома си ще може да поспи поне през малкото часове, които оставаха.

„Ако действам тихо, тя няма да ме усети“, помисли си.

Остана неподвижен повече от минута, като продължи да размишлява. Шумовете ставаха все по-натрапчиви. Когато котлето отново изщрака, окончателно реши да си тръгне.

С плавни движения успя да освободи ръката си, която беше под главата на Надя. В съня си тя усети липсата й и се премести, за да я потърси. Матия се надигна. Опря единия си крак на пода, после и другия. Когато стана, пружината на леглото проскърца едва-едва, заемайки първоначалната си форма.

Обърна се да погледне Надя в полумрака и смътно си спомни за мига, в който бе обърнал гръб на Микела в парка.

Придвижи се бос до хола. Взе дрехите си от дивана и обувките от пода. Отвори вратата безшумно, както винаги, и когато се озова в коридора, все още с панталоните в ръка, успя най-сетне да си поеме дълбоко въздух.

В съботата, след скандала с ориза, Фабио й се обади по мобилния телефон чак вечерта. Аличе се запита защо не бе звъннал първо на домашния. После си помисли, че може би защото той беше предмет, който имаше отношение и към двамата. Явно на Фабио в онзи момент не му се искаше да използва нещо споделено, точно както и на нея не й се искаше. Беше кратък разговор, независимо от дългите паузи. Той каза:

– Тази нощ ще остана тук – като някакво вече взето решение, а тя отвърна:

– Колкото до мен, можеш да останеш там и утре, и колкото искаш.

После, след като изясниха този труден детайл, Фабио добави:

– Али, съжалявам.

Тя затвори, без да каже: „И аз.“

След това вече не вдигаше телефона. Настоятелността на Фабио бързо намаля и тя в пристъп на самосъжаление си каза: „Видя ли?“ Вървеше боса из апартамента и събираше наслуки някои неща на съпруга си, документи, някоя и друга дреха. Сложи събраното в кашон, който после остави в антрето.

Една вечер, след като се прибра от работа, кашонът не беше вече там. Фабио не бе отнесъл много повече неща, мебелите си стояха по местата, а гардеробът беше още пълен с негови дрехи, но в библиотеката в хола сега имаше празнини между книгите, тъмнеещи пространства, които свидетелстваха за началото на разрухата. Аличе се спря да ги погледа и за първи път раздялата им прие конкретните очертания на факт, плътната консистенция на твърдо тяло.

С някакво облекчение се остави да я носи течението. Струваше й се, че винаги е правила всичко за някой друг. Сега беше само тя и можеше чисто и просто да спре, да се предаде, и толкова. Имаше повече време от преди за същите неща, които правеше преди, но сега ги правеше някак по инерция, трудно, със забавени движения, като че ли се местеше в някаква лепкава течност. Занемари и най-простите си задължения. Дрехите за пране се трупаха в банята и докато с часове лежеше на дивана, Аличе знаеше, че са там, че става въпрос за банално усилие, но на мускулите й това не им се струваше достатъчна причина.

Измисли си някакъв грип, за да не ходи на работа. Спеше много повече от необходимото, даже през деня. Дори не спускаше щорите, стигаше й да затвори очи, за да забрави за светлината, за предметите, които я заобикалят, да забрави за омразното си тяло, все по-слабо, но все още упорито свързано с мислите й. Тежестта на последствията беше винаги там като някакъв непознат, който спеше отгоре й. Бдеше над нея дори когато Аличе потъваше в сън, наситен със съновидения, тежък сън, който все повече приличаше на зависимост. Ако гърлото й пресъхнеше, Аличе си представяше, че се задушава. Ако й изтръпнеше ръката, останала твърде дълго под възглавницата, то беше, защото някакво куче вълча порода й я гризеше. Ако краката й бяха студени, защото, докато се бе въртяла, се бяха оказали извън завивките, Аличе се озоваваше отново на дъното на ямата, зарита до врата в снега. Но в съня си никога не изпитваше страх, почти никога. Парализата й позволяваше да си движи само езика и тя го изплезваше, за да вкуси от снега. Той беше сладък и й се щеше да го изяде всичкия, но не можеше да си завърти главата. Тогава си стоеше там и чакаше студът да се изкачи нагоре по краката й, да изпълни корема й и оттам да се разпростре по вените й, замразявайки кръвта й.

Твърде малко подредени мисли я спохождаха, когато се събудеше. Аличе ставаше единствено ако нямаше друг начин. Тогава бъркотията на полусъня бавно отминаваше, като оставяше в главата й белезникави утайки от прекъснати спомени, които се смесваха с другите и не изглеждаха по-малко истински. Бродеше в тихия апартамент като призрак на самата себе си, следвайки, без да бърза, яснотата на собствената си мисъл. „Полудявам“, идваше й на ум понякога. Но това не предизвикваше у нея никакво съжаление. Дори я караше да се усмихва, защото най-сетне избираше тя самата.

Вечер хапваше листа зелена салата, които издърпваше направо от найлоновия плик. Бяха хрупкави и не съдържаха нищо. Имаха единствено вкус на вода. Не ги ядеше, за да напълни стомаха си, а само за да замени с нещо ритуала на вечерята и да запълни по някакъв начин времето, през което не знаеше какво друго да прави. Дъвчеше салата, докато не й се пригадеше.

Прочистваше се от Фабио и от себе си, от всички безполезни усилия, които бе направила, за да стигне дотам и да не намери нищо. Наблюдаваше с хладно любопитство как отново разцъфтяват слабостите й, фикс идеите й. Този път щеше да остави решението на тях – тя, тъй или иначе, се беше провалила. „Срещу някои части от теб самия си безсилен“, казваше си, докато с удоволствие се връщаше назад към времето, когато беше момиче. Към онзи момент, в който Матия беше заминал, малко след това и майка й, по два различни пътя, но еднакво отдалечени от нея. Матия. Ето. Често мислеше за него. Отново. Беше като друга нейна болест, от която наистина не искаше да оздравее. Човек може да се разболее и само от един спомен и тя беше болна от онзи следобед в колата, срещу парка, когато със собственото си лице бе покрила неговото, за да скрие мястото на онзи ужас.

Дори и да се насилеше, от всички прекарани с Фабио години нямаше да успее да измъкне нито една картина, която да притисне сърцето й толкова силно, която да има същите неудържимо ярки цветове и която тя да може да почувства пак върху кожата си и в корените на косите си, и между краката си. Вярно е, онзи път на вечеря в Рикардо и съпругата му, когато се бяха смели и пили много, и докато тя помагаше на Александра да измие чиниите, си беше срязала палеца с една чаша. Чашата се счупи в ръцете й и оставяйки я да падне, тя изохка. Не извика, едва доловимо простена, но Фабио я чу и притича. Разгледа палеца й на светлината, наведе се, приближи го до устните си и за да спре да тече кръв, го засмука, сякаш беше негов. С палеца й в уста я погледна отдолу с тези прозрачни очи, на които тя не можеше да издържи. После скри раната в ръката си и целуна Аличе по устата. Тя усети в слюнката му вкуса на собствената си кръв и си представи, че е преминала през цялото тяло на мъжа й, за да се върне отново в нея, пречистена като при диализа.

Имаше я тази случка и имаше безкрайно много други, които Аличе не си спомняше вече, защото любовта на този, когото не обичаме, се отлага на повърхността на паметта и бързо се изпарява. Онова, което оставаше сега, беше едно слабо зачервяване, почти невидимо върху опънатата й кожа, на мястото, където Фабио я бе ритнал.

Понякога, преди всичко вечер, мислеше отново за неговите думи: „Аз не мога повече така.“ Галеше корема си и се опитваше да си представи какво би било да има някой там вътре, да плува в нейните студени води. „Обясни ми какво е.“ Но нямаше нищо за обясняване. Нямаше причина или нямаше само една. Нямаше начало. Съществуваше тя, и толкоз, и не искаше никого в корема си.

„Може би трябваше да му кажа това“, мислеше си понякога.

Тогава взимаше телефона в ръка и отиваше на буквата Ф. Търкаше бутоните с палеца си, като че ли се надяваше да активира обаждането погрешка. После натискаше червения клавиш. Да види отново Фабио, да му говори, да гради отново – за всичко това се искаше нечовешко усилие и тя предпочиташе да стои там, да гледа как мебелите на хола се покриват със слой прах, всеки ден по-плътен.

36.

Матия почти никога не гледаше студентите. Когато срещаше светлите им очи, вперени в дъската и в него, се чувстваше разсъблечен. Пишеше задачите и педантично ги коментираше, сякаш ги обясняваше и на самия себе си. Аулата беше прекалено голяма за дузината младежи четвърта година, които посещаваха неговия курс по алгебрична топология. Настаняваха се на първите три редици, малко или много все на същите места, като оставяха по една празна банка помежду си. Той също правеше така на времето в университета, но в никого от тях не забелязваше нещо, което да му напомни за самия него.

В тишината чу да се затваря вратата в дъното на аулата, но не погледна натам, докато не стигна до края на доказателството. Обърна страница от бележките си, които всъщност не му трябваха, подреди отново листовете и чак тогава забеляза нова фигура в най-високия край на зрителното си поле. Вдигна глава и разпозна Надя. Седеше на последната редица, облечена в бяло, кръстосала крака. Не го поздрави.

Магия се постара да скрие паниката си и започна да обяснява следващата теорема. По средата загуби нишката. Каза; „I’m sorry“99
  „I’m sorry“ (англ.) – Извинете. – Б.пр.


[Закрыть], и потърси продължението в бележките си, но не успя да се съсредоточи. Сред студентите се разнесе едва доловим шепот, защото от началото на курса професорът никога не бе имал каквото и да било колебание.

Продължи все пак и стигна до края, като пишеше бързо и трупаше все повече знаци, изцяло изпълвайки долната част на дъската и стигайки до самия й ръб. Последните два пасажа ги сби в един ъгъл горе, защото вече нямаше място. Някои студенти се наведоха напред, за да могат да различат степените и индексите, които се бяха смесили с формулите наоколо. Оставаше още четвърт час до края на лекцията, когато Матия каза: „Okay, I’ll see you tomorrow“1010
  Okay, I’ll see you tomorrow (англ.) – Добре, ще се видим утре. – Б.пр.


[Закрыть].

Остави тебешира и видя студентите да стават, леко объркани, и да му кимат за довиждане, преди да излязат от стаята. Надя все още седеше там в същата поза и като че ли никой не я забелязваше.

Останаха сами. Изглеждаха много далеч един от друг. Надя стана в същия момент, в който той тръгна към нея. Срещнаха се горе-долу в средата на аулата и запазиха цял метър дистанция помежду си.

– Здравей – каза Матия. – Не си мислех…

– Виж – прекъсна го тя, като решително впи очи в лицето му. – Ние дори не се познаваме. Съжалявам, че нахлух тук.

– Не, не… – опита се да каже той, но Надя не го остави да говори.

– Събудих се и теб те нямаше. Можеше поне…

Спря за миг. Матия беше принуден да сведе поглед, защото очите й го изгаряха, сякаш не бе затварял клепачи повече от минута.

– Тъй или иначе, няма значение – подхвана Надя. – Аз не преследвам никого. Вече нямам желание.

Подаде едно листче на Матия и той го взе.

– Това е номерът ми. Но ако решиш да го използваш, не чакай прекалено много.

И двамата сведоха поглед. Надя понечи да си тръгне, разлюля се едва забележимо на токовете си, после рязко се обърна.

– Довиждане – каза.

Матия се закашля, за да прочисти гърлото си, вместо да отговори. Помисли, че времето, необходимо й, за да стигне до вратата, е ограничено. Време недостатъчно, за да вземе решение, да формулира мисъл.

Надя се спря на прага.

– Не знам какво има в теб – каза му. – Но каквото и да е, смятам, че ми харесва.

После напусна аулата. Матия погледна бележката, където имаше само име и поредица от цифри, главно нечетни. Събра листовете от катедрата, но изчака да свърши часът, преди да излезе.

В офиса Алберто говореше по телефона, като държеше слушалката закрепена между бузата и рамото си, за да е свободен да жестикулира и с двете си ръце. Повдигна вежди, за да поздрави Матия.

Когато остави телефона, се облегна на стола и протегна крака. Отправи му съучастническа усмивка.

– Е? – попита. – Късно ли си легнахме снощи?

Матия съзнателно избегна да го погледне. Поклати глава. Алберто се изправи и застана зад стола му. Заразтрива раменете му, както треньор масажира боксьор. Матия мразеше да го докосват.

– Разбрах, не ти се говори за това. Alright then1111
  Alright then (англ.) – Добре тогава. – Б.пр.


[Закрыть], да сменим темата. Нахвърлих някои неща за статията. Искаш ли да ги погледнеш?

Матия кимна. Почука бавно с показалеца си върху клавиша 0 на компютъра в очакване Алберто да махне ръцете си от раменете му. Някои образи от предишната нощ, все същите, преминаваха през главата му като слаби проблясъци.

Алберто се върна на мястото си и тромаво се тръшна на стола. Започна да търси статията сред безформената купчина листове.

А – каза, – това дойде за теб.

Хвърли един плик на бюрото на Матия. Той го погледна, без да го докосне. Името му и адресът на университета бяха написани с плътно синьо мастило, което със сигурност беше минало и от другата страна на хартията. Буквата М на Матия започваше с права черта, после, леко отделена, идваше закръглена дъга, която продължаваше, без да прекъсва, до следващия знак. Всички други бяха леко наклонени, сблъскани, сякаш бяха паднали една върху друга. Имаше грешка в адреса, една буква в повече. Би му бил достатъчен, който и да е от тези белези, дори само несъразмерното Б от Балосино, за да разпознае веднага почерка на Аличе.

Преглътна и пипнешком намери ножа за разрязване на хартия във второто чекмедже на бюрото си. Завъртя го нервно между пръстите си и го пъхна в плика. Ръцете му трепереха и за да се овладее, стисна по-силно дръжката.

Алберто го гледаше тайно от другата част на бюрото, като се правеше, че не намира листовете, които бяха вече пред него. Треперенето на ръцете на Матия беше забележимо и от това разстояние, но писмото бе скрито в ръката му и Алберто не можеше да види текста.

Забеляза как колегата му затваря очи и остава така няколко секунди, после ги отваря отново и се оглежда наоколо объркан и внезапно някак различен.

– Кой ти пише? – осмели се да попита Алберто.

Матия го погледна с нещо като неприязън и като че ли изобщо не го разпозна. После стана, без да отговори на въпроса.

– Трябва да отида – каза.

– Моля?

– Трябва да отида. Мисля, че трябва… в Италия.

Алберто също стана, сякаш искаше да му попречи.

– Но какво говориш? Какво се е случило?

Инстинктивно се приближи и се опита пак да надникне в малкия лист, но Матия го притискаше между ръката си и грубата материя на пуловера на корема си, като че ли криеше нещо тайно. Три от четирите ъгли се подаваха от пръстите му и даваха да се разбере, че листчето е квадратно, но само толкова.

– Нищо. Не знам – отвърна Матия и пъхна едната си ръка в ръкава на якето. – Но трябва да отида.

– А статията?

– Ще я видя, когато се върна. Ти продължавай.

После излезе, без да даде възможност на Алберто да протестира.

37.

В деня, в който се върна на работа, Аличе се появи със закъснение от един час. Беше натиснала копчето на будилника, без дори да се събуди, и докато се стягаше да тръгва, й се налагаше често да се спира, защото всяко движение струваше на тялото й непоносимо усилие.

Кроца не я упрекна. Достатъчно му бе да я погледне, за да разбере. Бузите на Аличе бяха хлътнали, очите й прекалено много изпъкваха на лицето й, но въпреки това, забулени от някакво мрачно безразличие, сякаш ги нямаше.

– Извинявай за закъснението – каза с влизането си, но без да има намерение да се извини наистина.

Кроца прелисти вестника и не можа да се въздържи да не погледне часовника.

– Има да се проявяват филми за единайсет – осведоми я. – Все същите досадни неща.

Закашля се и повдигна по-високо вестника. С крайчеца на окото си следеше движенията на Аличе. Видя я да поставя чантата си на обичайното място, да сваля якето си и да сяда на машината. Движеше се бавно и с прекалена отмереност, което издаваше усилието й да създаде впечатление, че всичко е наред. Известно време седя унесена, с брадичка, подпряна на ръката. Накрая, след като прибра косата зад ушите си, се реши да започне.

Кроца забеляза прекалената й слабост, скрита под памучната блуза с висока яка и широките й панталони, но видима по ръцете и още повече в очертанията на лицето. Изпитваше гняв от безсилието си, защото ако той по никакъв начин не беше част от живота на Аличе, тя беше част от неговия, и то как. Чувстваше я като дъщеря, на която не бе могъл да избере името.

Работиха, без да говорят, докато стана време за обяд. Задоволяваха се да си разменят необходимите кимвания с глава. След всичките години, прекарани там вътре, всеки жест изглеждаше автоматичен и те се движеха пъргаво, като си разделяха поравно пространството. Старият „Никон“ стоеше на мястото си под плота, защитен от светлината. И двамата се питаха понякога дали още може да работи.

– Да отидем да обядваме… – осмели се фотографът.

– Имам един ангажимент – прекъсна го Аличе. – Извини ме.

Той кимна загрижено.

– Ако не се чувстваш добре, следобеда можеш да си стоиш вкъщи – каза. – Както виждаш, няма много какво да се прави.

Аличе го погледна обезпокоена. Престори се, че подрежда предметите на плота: две ножици, плик за снимки, химикалка и един филм, разрязан на четири еднакви парчета. Всъщност чисто и просто размени местата им.

– Не. Защо? Аз…

– Откога не сте се виждали? – прекъсна я фотографът.

Аличе подскочи едва видимо. Пъхна ръка в чантата си, сякаш за да я скрие.

– От три седмици. Горе-долу.

Кроца кимна, после сви рамене.

– Да вървим – каза.

– Но…

– Хайде, да вървим – повтори той по-решително.

Аличе размисли за миг. После реши да го последва.

Заключиха магазина. Висулката, окачена на вратата за украшение, задрънка в полумрака, после престана. Отправиха се към колата на фотографа. Той вървеше бавно, за да не я затруднява, като внимаваше да не се забелязва.

Старата ланча запали чак на втория опит и Кроца промърмори през зъби някакво проклятие.

Минаха по булеварда, стигнаха до моста, после фотографът зави надясно и продължи по улицата покрай реката. Когато отново се премести в дясната част на платното и даде мигач, за да завие по улицата на болницата, Аличе внезапно замръзна.

– Но къде… – опита се да каже.

Той спря срещу някаква работилница със спуснати до средата щори до входа на „Бърза помощ“.

– Не е моя работа – отговори, без да се обръща към нея. – Но ти трябва да отидеш там вътре. При Фабио или при някой друг лекар.

Аличе го гледаше втренчено. Първоначалното й смущение отстъпваше място на гнева. Улицата беше тиха. Всички бяха влезли в къщите си или в някой ресторант, за да обядват. Листата на чинарите се поклащаха безшумно.

– Не съм те виждал така от… – поколеба се фотографът.

– Откакто се запознах с теб.

Аличе се замисли за това „така“. Звучеше зле и й се прииска да се погледне в огледалцето, но не се отразяваше в него. Поклати глава, после слезе от колата. Блъсна вратата и без да се обръща, се отправи с решителна крачка в обратна на болницата посока.

Вървеше бързо, по-бързо, отколкото можеше, за да се отдалечи от това място и от безочието на Кроца, но след стотина метра й се наложи да спре. Липсваше й въздух и при всяка крачка кракът я болеше все повече, пулсираше, сякаш я молеше за милост. Имаше чувството, че костта навлиза в живото месо, сякаш отново се е измъкнала от ставата. Премести цялата си тежест върху десния си крак и едва запази равновесие, като се подпря с ръка на грубата стена встрани.

Изчака болката да премине и дишането й да се превърне отново в несъзнателно действие. Сърцето бавно изпомпваше кръв, без особено убеждение, но достатъчно силно, за да долови ударите му и в ушите си.

„Трябва да отидеш при Фабио. Или при друг лекар“, повтаряше гласът на Кроца.

„А после?“, помисли тя.

Върна се обратно към болницата, като вървеше трудно, без ясна представа какво да прави. Тялото й сякаш инстинктивно избираше пътя, а минувачите, които се разминаваха с нея по тротоара, се отдръпваха, защото Аличе леко залиташе, без да забелязва. Някои от тях се поспряха, явно се питаха дали да й помогнат, но после отминаха.

Влезе в двора на болницата, но не си спомни времето, когато се разхождаше по същата алея с Фабио. Чувстваше се така, сякаш нямаше минало, сякаш се намираше на това място, без да знае откъде идва. Беше изморена от тази умора, която само празнотата може да предизвика.

Изкачи стълбите, като се държеше за перилото, и спря пред входа. Искаше да стигне само дотам, да накара плъзгащите се врати на отделението да се отворят и да изчака да минат няколко минути – необходимото време, за да намери отново сила да си отиде. Това беше начин да даде малък шанс на случайността, само толкова, да се окаже там, където се намира Фабио, и да види какво ще се случи. Нямаше да направи това, което каза Кроца, нямаше да слуша никого и нямаше да позволи дори на самата себе си да го търси, защото наистина се надяваше да го намери.

Не се случи нищо. Автоматичните врати се отвориха и когато Аличе пристъпи навътре, отново се затвориха.

„Какво очакваше?“, запита се.

Помисли си да седне за няколко секунди, като се надяваше, че ще й мине. Тялото й искаше нещо от нея, всеки нерв й крещеше, но тя не желаеше да слуша.

Понечи да се обърне, когато чу отново електрическия шум на вратите. Вдигна очи, убедена, че този път срещу нея наистина ще се окаже съпругът й.

Вратата беше отново отворена. Но Фабио го нямаше. На негово място, отвъд прага, стоеше едно момиче. То бе активирало електронната клетка, но не излезе. Стоеше неподвижно там, където беше, и приглаждаше полата си. Накрая направи крачка назад и вратите се затвориха отново.

Аличе я наблюдаваше, поведението й беше възбудило любопитството й. Забеляза, че не е толкова млада. Можеше да е горе-долу на нейната възраст. Държеше бюста си леко издаден напред, а раменете й бяха отпуснати и съвсем тесни, като че ли нямаше достатъчно място наоколо.

Аличе си помисли, че в нея има нещо познато, може би в изражението на лицето, но не можеше да го свърже с никого. Мислите й се връщаха в нея самата, въртяха се на празни обороти.

После момичето повтори всичко отначало. Тръгна напред, събра краката си и след няколко секунди се дръпна назад. В този момент вдигна главата си и й се усмихна през стъклото.

Силна тръпка премина по гърба на Аличе, прешлен по прешлен, докато се разсея в нечувствителния й крак. Тя задържа дъха си.

Познаваше друг човек, който се усмихваше по този начин, като повдигаше само горната си устна, едва откриваше резците си и оставяше неподвижна останалата част на устата си.

„Не може да бъде“, помисли си тя.

Приближи се, за да я види по-добре, и вратите останаха отворени. Момичето изглеждаше разочаровано и я погледна въпросително. Аличе разбра и се отдръпна назад, за да го остави да си играе. То продължи, все едно че нищо не се беше случило.

Имаше същата тъмна коса, гъста и чуплива в основата си, която Аличе бе докосвала толкова рядко. Скулите бяха леко издадени и криеха черните очи, но като ги гледаше, тя разпозна същите вихри, които някои нощи я бяха държали будна до късно, същите хладни отблясъци като в очите на Матия.

„Това е тя“, помисли си и някакво подобно на ужас усещане стисна гърлото й.

Инстинктивно потърси фотоапарат в чантата си, но не носеше никакъв, дори най-обикновен автоматичен.

Продължи да гледа момичето, без да знае какво друго може да направи. Виеше й се свят и очите й се замъгляваха от време на време, като че ли не можеше да намери точния ъгъл на фокусиране. С пресъхнали устни произнесе „Микела“, но от устата й не излезе достатъчно въздух.

Изглеждаше, че девойката не се изморява изобщо. Играеше с фотоклетката като малко момиченце. Сега правеше леки подскоци напред и назад – явно искаше да хване вратите в грешка.

Една възрастна госпожа се приближи от вътрешността на сградата. От чантата й се подаваше голям правоъгълен жълт плик, може би рентгенова снимка. Без да каже нищо, хвана девойката под ръка и я изведе навън.

Тя не се противопостави. Когато мина покрай Аличе, се обърна за момент да погледне плъзгащите се врати, може би, за да им благодари, че са я забавлявали. Беше толкова близо, че Аличе усети движението на въздуха, предизвикано от тялото й. Протягайки ръка, би могла да я докосне, но беше като парализирана.

Проследи с поглед двете жени, докато се отдалечаваха с бавни стъпки.

Сега имаше хора, които влизаха и излизаха. Вратите се отваряха и затваряха непрекъснато с хипнотизиращ ритъм, който замайваше главата на Аличе. Сякаш съживявайки се изведнъж, тя извика: „Микела“, този път високо.

Момичето не се обърна, нито госпожата, която го придружаваше. Не промениха ни най-малко походката си, все едно че нямаха нищо общо с това име.

Аличе си помисли, че трябва да ги последва, трябва да погледне девойката по-отблизо, да я заговори, да разбере. Постави десния си крак на първото стъпало и придърпа другия, но той остана като закован там, където беше, като заспал. Тя залитна назад. Потърси с ръка перилото, но не го намери.

Сгромоляса се като отчупен клон и се плъзна по останалите две стъпала.

От земята успя да види двете жени, които изчезваха зад ъгъла. После усети въздухът да се насища с влага и шумовете да стават все по-глухи и далечни.

Назад к карточке книги "Самотата на простите числа"