Текст книги "Самотата на простите числа"
Автор книги: Паоло Джордано
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 16 страниц)
Стана на крака тъкмо когато майката на Рикардо влизаше в тъмната стая с украсената със свещи торта и всички започваха да ръкопляскат за историята и за тортата.
– Трябва да си тръгвам – каза й той, без дори да я изчака да сложи тортата на масата.
– Точно сега? Ще режем тортата.
– Да, сега. Трябва да си тръгвам.
Майката на Рикардо го гледаше над пламъците на свещите. И нейното лице, осветено така, беше покрито със застрашителни сенки. Останалите гости мълчаха.
– Добре – каза несигурно жената. – Рики, изпрати твоя приятел до вратата.
– Ама аз трябва да духна свещичките – запротестира рожденикът.
– Направи това, което ти казвам – заповяда майка му, без да престава да се взира в Матия.
– Какъв досадник си, Матия!
Някой започна да се смее. Матия последва Рикардо до входната врата, взе си якето изпод купчината други дрехи, каза му „благодаря“ и „довиждане“. Онзи не му отговори нищо и затвори вратата зад гърба му, за да се върне тичешком при тортата си.
В двора на сградата Матия вдигна поглед към осветените прозорци. Виковете на съучениците му достигаха приглушени до ушите му като успокояващото жужене на телевизора в хола, когато майка му слагаше Микела и него да спят. Портата на двора се затвори зад гърба му с метален звук и той се затича.
Влезе в парка и след около десет крачки светлината, която идваше от булеварда, вече не му достигаше, за да различи глинестата пътека. Голите клони на дърветата, където беше оставил Микела, приличаха на черни драсканици по тъмното небе. Виждайки ги отдалеч, Матия се почувства необяснимо и напълно убеден, че сестра му вече не е там.
Спря се на няколко метра от пейката, на която до преди няколко часа Микела седеше и си съсипваше палтото. Заслуша се, изчаквайки да му се успокои дишането, сякаш сестра му щеше всеки момент да излезе иззад някое дърво, да му извика „куку“ и да се затича към него, поклащайки се нескопосно.
Матия извика „Микии“ и се изплаши от собствения си глас. Повтори го по-тихо. Приближи се до дървените маси и постави ръка на мястото, където бе седяла Микела. То беше студено като всичко останало.
Сигурно й е омръзнало да чака и се е върнала вкъщи, помисли си той.
Но как, като не знае дори пътя. Освен това не може да пресече булеварда сама.
Матия погледна парка, който се губеше в тъмнината пред него. Нямаше представа дори къде свършва. Помисли си, че не иска да продължи, но че няма друг избор.
Ходеше на пръсти, за да не шумоли, когато стъпва върху листата. Оглеждаше се наляво-надясно с надеждата да забележи Микела, която, свита зад някое дърво, причаква бръмбар или кой знае какво.
Навлезе в зоната на катерушките. Опита се да си припомни какъв беше цветът на пързалката в светлината на неделния следобед, когато майка им се предаваше след писъците на Микела и я оставяше да се спусне няколко пъти, въпреки че вече беше прекалено голяма за това.
Обходи плета чак до обществените тоалетни, но не събра смелост да влезе. Намери пътеката, която в тази част на парка беше само тясна ивица земя, отъпкана от семействата, които минаваха оттам. Вървя по нея цели десет минути, докато напълно забрави къде се намира. Тогава започна да плаче и да кашля едновременно.
– Много си глупава, Мики! – каза приглушено. – Една тъпа бавноразвиваща се. Хиляди пъти ти го е обяснявала мама, че когато се загубиш, трябва да останеш там, където си… Но ти никога не разбираш нищо… Нищичко.
Покачи се на една малка височина и се озова пред реката, която разделяше парка на две части. Баща му му беше казвал името й много пъти, но Матия не успя да си го спомни. Водата отразяваше малко дошла незнайно откъде светлина, която мъждукаше във влажните му очи.
Приближи се до брега и почувства, че Микела е някъде наблизо. Водата й харесваше. Мама винаги разказваше, че когато като малки ги къпела заедно, Мики викала като луда, защото не искала да излиза дори след като водата изстивала. Една неделя татко ги беше довел до брега, може би точно тук, и ги беше учил да хвърлят плоски камъни, които да подскачат по повърхността. Обясняваше им, че трябва да използват по-добре китката, за да се получи завъртането. През това време Микела беше минала напред и бе навлязла във водата чак до кръста, преди татко да успее да я хване за ръката. Тогава я плесна, тя започна да хленчи и накрая и тримата се върнаха вкъщи с намусени лица.
Образът на Микела, която си играе с клонче и разваля собственото си отражение във водата, а после се подхлъзва и цопна вътре като чувал с картофи, премина през съзнанието на Матия със силата на токов удар.
Върху кожата и малко по-навътре
1991
3.
Седна на половин метър от брега, капнал от умора. Обърна се, за да погледне зад себе си, и видя тъмнината, която щеше да продължи още дълги часове.
Започна втрещено да се взира в черната и бляскава повърхност на реката. Отново се опита да си спомни името й, но и този път не успя. Зарови ръце в студената земя. На брега влагата правеше пръстта по-мека. Напипа парче от бутилка, режещ остатък от някоя нощна забава. Когато го заби за първи път в ръката си, не почувства болка, може би дори не си даде сметка какво прави.
После продължи да забива парчето в кожата си, като се опитваше да го напъха още по-навътре, без да откъсва поглед от водата. Очакваше всеки момент Микела да се появи на повърхността и в същото време се питаше защо някои неща се задържат отгоре, а други не.
Ужасната бяла керамична ваза, украсена със сложни златни плетеници, която стоеше винаги в един ъгъл на банята, принадлежеше на семейство Дела Рока от пет поколения, но всъщност никой не я харесваше. Неведнъж Аличе беше изпитвала желание да я събори на земята и да изхвърли малките парченца в кофата за боклук пред вратата на къщата заедно с кутиите от пюре, използваните дамски превръзки, разбира се, не от нея, и празните блистери от успокоителните на баща й.
Аличе прокара пръста си по ръба и се замисли колко студен, гладък и чист е той. Соледад, гувернантката от Еквадор, беше станала още по-усърдна с годините, защото в семейство Дела Рока се обръщаше внимание на подробностите. Когато се появи за първи път в дома им, Аличе беше на шест години и я заизучава с подозрителен поглед иззад полата на майка си. Соледад се наведе към нея и я огледа с възхитен поглед:
– Каква хубава коса имаш – каза й. – Мога ли да я пипна?
Аличе почти си прехапа езика, за да не каже „не“. Соледад повдигна един кичур кестенява коса, сякаш беше парче коприна, и после го пусна да падне. Не можеше да повярва, че косите й са така тънки.
Сега Аличе задържа дъха си, докато си сваляше фланелката, и стисна очите си за момент. Когато ги отвори отново, видя отражението си в голямото огледало над умивалника и едновременно се почувства разочарована и доволна. Нави ластика на бикините си няколко пъти, така че да бъдат точно над белега и да са достатъчно опънати, за да оставят малко хлътнало пространство между корема и ръба, нещо като мост между двата кокала на таза. Показалецът й все още не влизаше, но малкият й пръст – да, и фактът, че можеше да го пъхне там, я побъркваше от щастие.
Ето, точно оттук трябва да се подава.
Една синя роза като тази на Виола.
Аличе застана в профил, десния профил, по-хубавия, както беше свикнала да си казва. Прехвърли косата си напред и си помисли, че така прилича на обсебено от демони момиченце. Опита се да я прибере на конска опашка и после на една по-високо вързана опашка, точно както ходеше Виола и се харесваше на всички.
И така не се получаваше.
Разпиля косата по раменете си и по навик я прибра зад ушите. Постави ръцете си на умивалника и приближи лице на няколко сантиметра от огледалото, та започна да й се струва, че очите й се сливат в едно-единствено ужасяващо око на циклоп. С дъха си направи кръг на стъклото, който покри части от главата й.
Въобще не можеше да си обясни откъде Виола и приятелките й намираха тези погледи, с които ходеха насам-натам и завъртаха главите на момчетата. Тези безмилостни и провокиращи погледи, които можеха да решат дали да те съсипят, или да бъдат благосклонни към теб само с едно едва забележимо движение на веждата.
Аличе се опита да изглежда предизвикателна в огледалото, но това, което видя, беше само едно недодялано момиче, което движеше рамене без какъвто и да било финес, сякаш под въздействието на упойващо вещество.
Беше убедена, че основният й проблем са бузите, прекалено издути и смешни. Закриваха очите й, докато на нея й се искаше те да излизат от орбитите си и да се забиват като добре подострени стрели в стомасите на момчетата, които срещаше. Искаше й се погледът й да не пропуска никого, да оставя незабравима следа.
Обаче продължаваше да отслабва само в корема, дупето и бюста, докато бузите й оставаха все там, две кръгли възглавнички като на някое момиченце.
На вратата на банята се почука.
– Али, готово е – прокънтя през матовото стъкло омразният глас на баща й.
Аличе не му отговори и глътна бузите си, за да види колко по-добре би изглеждала така.
– Али, там ли си? – извика я отново баща й.
С издадена напред уста Аличе целуна собственото си отражение. С език докосна езика си върху студеното стъкло. Затвори очи и както при истинските целувки започна да движи главата си, но прекалено ритмично, за да е близо до истината. Целувката, за която мечтаеше, още не я бе намерила на ничии устни.
Давиде Пойрино беше първият, който я целуна с език в седми клас заради загубен бас. Беше го завъртял три пъти механично и по часовниковата стрелка около този на Аличе, после се обърна към приятелите си и каза:
– Окей?
Те избухнаха в смях и някой извика: „Целуна се с куцата!“, но въпреки всичко Аличе беше доволна, че е получила първата си целувка и че Давиде всъщност си го биваше.
После се беше случвало и с други. Братовчед й Валтер на рождения ден на баба й и един приятел на Давиде, на когото не знаеше дори името и който тайно я бе попитал дали би могъл да пробва и той. В един закътан ъгъл на училищния двор бяха доближили устни за няколко минути, без нито единият, нито другият да събере кураж да раздвижи и мускул. След като се отдръпнаха, той й благодари и се отдалечи с вдигната глава и с походка на истински мъж.
Сега обаче беше изостанала. Съученичките й говореха за пози, за синини от целувки, за това как се използват пръстите и дали е по-добре със или без презерватив, докато Аличе имаше само смътния спомен за целувка по устните в седми клас.
– Али? Чуваш ли ме? – извика по-силно баща й.
– Уф, естествено, че те чувам – отговори с отегчение Аличе, с глас, който едва преминаваше през вратата.
– Масата е сложена – повтори баща й.
– Разбрах, по дяволите – каза Аличе и тихичко добави: – Досадник.
Соледад знаеше, че Аличе изхвърля храната си. В началото, когато й оставаше нещо в чинията, й казваше:
– Любов моя, изяж си всичко, защото там, откъдето идвам, децата умират от глад.
Една вечер Аличе я погледна право в очите с гневен поглед.
– Дори да се натъпча до припадък, децата в твоята страна със сигурност няма да престанат да умират от глад.
Така че Соледад не й казваше вече нищо, но винаги й слагаше по-малко в чинията. И без това нямаше никаква разлика. Аличе беше в състояние да претегли наум продуктите само с поглед и да поеме точно триста калории. Останалото го изхвърляше по някакъв начин.
Хранеше се с дясната ръка, облегната на салфетката. Пред чинията си слагаше чашата за вино, която пълнеше, но никога не пиеше, и тази за водата, като така се образуваше бариера от стъкло. След това, по време на вечерята поставяше в стратегически позиции и солта, и олиото. Изчакваше майка й и баща й да се разсеят, всеки погълнат от трудоемкия механизъм на дъвченето. Тогава внимателно избутваше вече надробената храна извън чинията в салфетката.
На една вечеря успяваше да скрие три пълни с храна салфетки в джобовете на анцуга си. Преди да си измие зъбите, ги изпразваше в тоалетната и се заглеждаше в парченцата храна, които се завъртаха във водата. С удовлетворение прокарваше ръка по стомаха си и го усещаше празен и чист като кристална ваза.
– Сол, по дяволите, пак си сложила сметана в соса! – оплака се майка й на гувернантката. – Колко пъти трябва да ти повторя, че получавам киселини?
После отблъсна чинията си с отвращение.
Аличе седеше на масата с кърпа, завързана на тюрбан на главата, за да обясни дългото време, прекарано в банята, с душ, който така и не беше взела.
Дълго бе мислила дали да ги попита или не. Така или иначе щеше да го направи. Желаеше го прекалено много.
– Искам да си направя татуировка на корема – изрече тя изведнъж.
Баща й отдръпна от устните си чашата, от която пиеше.
– Моля?
– Разбра много добре – отговори Аличе, предизвиквайки го с поглед. – Искам да си направя татуировка.
Баща й прекара салфетката по устните и очите си, сякаш за да изтрие някаква грозна картина, обсебила съзнанието му. После я сгъна грижливо и я постави на коленете си. Взе отново вилицата си в ръка, като се опитваше да покаже присъщото си изнервящо присъствие на духа.
– Въобще не знам откъде ти идват подобни неща на ум – каза той.
– И какво искаш да си татуираш? Хайде, кажи! – намеси се майка й с променено изражение, със сигурност повече от сметаната в соса, отколкото от искането на дъщеря си.
– Една роза. Мъничка. Виола има такава.
– И коя е тази Виола, за Бога? – попита баща й с едва доловима ирония.
Аличе поклати глава, погледна към центъра на масата и се почувства съвсем незначителна.
– Виола е една нейна съученичка – отговори Фернанда с видимо усилие. – Хайде стига, говорила ни е за нея хиляди пъти. Вижда се, че въобще не си в час.
Адвокатът Дела Рока погледна жена си с пренебрежение, сякаш искаше да й каже: „Теб пък кой те е питал?“
– Извинявайте, но някак си не се интересувам от това, което съученичките на Аличе си рисуват по корема – отсече той. – Така или иначе няма да си направиш никаква татуировка.
Аличе пъхна в салфетката си още една вилица спагети.
– Не можеш да ми го забраниш – осмели се да промълви тя, като продължаваше да гледа средата на масата.
В гласа й се прокрадна нотка на несигурност.
– Би ли повторила? – попита баща й със същото спокойствие, без да повишава тон. – Би ли повторила? – произнесе по-бавно.
– Казах, че така или иначе не можеш да ми забраниш – отговори Аличе, като вдигна поглед, но без да може да издържи този на дълбоките и студени очи на баща си за повече от секунда.
– Наистина ли мислиш така? Доколкото знам, ти си на петнайсет години и това те прави зависима от решенията на твоите родители за още три години, сметката е много проста – обясни адвокатът. – В края на този период ще си, така да се каже, свободна да издълбаеш върху кожата си цветя, черепи или каквото там пожелаеш.
Адвокатът се усмихна към чинията и напъха в устата си вилица, пълна с добре навити спагети.
Последва дълъг момент на мълчание. Аличе прокарваше палец и показалец по шева на покривката. Майка й, недоволна от вечерята си, хрупаше солета и рееше разсеян поглед из трапезарията. Баща й се правеше, че яде с апетит. Дъвчеше с кръгови движения на челюстта си и от време на време затваряше очи в екстаз.
Аличе реши да продължи да настоява, защото наистина не го понасяше и защото, като го гледаше да яде по този начин, й се струваше, че и здравият й крак се схваща.
– Теб изобщо не те интересува дали аз се харесвам на някого или не – каза тя. – Дали някога ще се харесам на някого.
Баща й я погледна въпросително, след което продължи да се храни, сякаш никой не беше казал нищо.
– Не те интересува дали си ми съсипал живота завинаги – продължи Аличе.
Адвокатът Дела Рока замръзна с вилицата в ръка. Взря се потресен в дъщеря си.
– Не разбирам за какво говориш – каза с леко треперещ глас.
– Много добре разбираш – отговори Аличе. – Вината, че аз ще си остана така завинаги, е само твоя.
Бащата на Аличе постави вилицата на ръба на чинията си. С една ръка покри очите си, сякаш се беше замислил дълбоко за нещо. След това стана и излезе от стаята. Тежките му стъпки отекнаха върху лъскавия мраморен под на коридора.
Фернанда каза:
– О, Аличе – без никакво съчувствие или упрек, само поклащайки примирено глава. После последва мъжа си.
Аличе продължи да гледа съсредоточено пълната си чиния още минута-две, докато Соледад, тиха като сянка, прибираше масата. След това напъха издутата салфетка в джоба си и се заключи в банята.
4.
Пиетро Балосино отдавна вече не се мъчеше да прониква в тъмния свят на сина си. Когато погледът му погрешка попаднеше върху осеяните му с белези ръце, си спомняше за безсънните нощи, прекарани в претърсване на къщата за останали остри предмети, за нощите, в които Аделе, подпухнала от успокоителни, спеше на дивана с отворена уста, защото вече не желаеше да споделя леглото си с него. Това беше времето, когато изглеждаше, че бъдещето пристига чак сутринта и той броеше часовете, всичките часове, вслушвайки се в далечното биене на камбаните.
Убеждението, че някоя сутрин ще намери сина си по лице върху плувналата в кръв възглавница, се бе вкоренило дълбоко в съзнанието му. Постепенно започна да му се струва, че Матия вече не съществува. Така му се струваше дори и сега, когато седеше до него в колата.
Придружаваше го до новото му училище. Навън валеше, но дъждът беше толкова слаб, че дори не се чуваше.
Преди няколко седмици директорката на лицея „Е. М.“ беше извикала на среща в кабинета си него и Аделе, за да поговорят „за едно обстоятелство“, както бе написала в бележника на Матия. По време на срещата започна отдалече, спирайки се надълго и нашироко върху чувствителността на момчето, изключителната му интелигентност, винаги високия му успех по всички предмети.
Господин Балосино бе поискал и синът му да присъства на срещата от съображения за коректност, която със сигурност интересуваше само него самия. Седналият до родителите си Матия през цялото време не вдигна поглед от коленете си. Стискаше юмруци и успя да разкървави леко лявата си ръка. Два дни преди това от разсеяност Аделе бе проверила само ноктите на другата му ръка.
Матия слушаше думите на директорката, все едно че не ставаше дума за него. В съзнанието му се върна споменът от пети клас. Тогава госпожа Рита, след като той пет дни не бе произнесъл и една дума, го накара да седне в центъра на класната стая, а всички останали да се настанят около него в полукръг. Започна с думите, че сигурно Матия има проблем, за който не иска да говори с никого, че той е много интелигентно дете, дори прекалено за възрастта си. После прикани съучениците му да не го отбягват, да го убедят да споделя с тях, да му дадат да разбере, че са му приятели. Матия си гледаше в краката и когато госпожата го попита дали иска да каже нещо, най-сетне проговори и попита дали може да си седне на мястото.
След хвалебствията директорката започна да говори по същество. Това, което господин Балосино разбра, но чак няколко часа по-късно, беше, че всички преподаватели на Матия изпитвали особено притеснение, някакво почти неуловимо усещане за неадекватност спрямо това момче, невероятно надарено, но сякаш не желаещо да създава връзки с никого от връстниците си.
Тук директорката беше направила пауза. Седнала на удобния си стол, бе отворила някаква папка, после я бе затворила, явно спомняйки си, че в офиса й има и други хора. С внимателно подготвени думи бе подсказала на семейство Балосино, че лицеят „Е. М.“ не е в състояние да отговори напълно на нуждите на сина им.
Когато на вечеря бащата на Матия го попита дали иска да си смени училището, той отговори със свиване на рамене и после се загледа в отражението на неоновата лампа върху ножа, с който трябваше да си нареже месото.
– Всъщност не вали косо – каза Матия, като гледаше през прозорчето, нарушавайки хода на бащините си мисли.
– Моля? – сепна се Пиетро.
– Навън не духа вятър. Иначе щяха да се движат листата на дърветата – продължи Матия.
Баща му се помъчи да разбере думите му. Всъщност въобще не го интересуваше какво говори и си мислеше, че това е поредната странност на сина му.
– Тоест? – попита той.
– Върху прозореца капките падат косо, но то е само в резултат от това, че ние се движим. Ако се измери ъгълът спрямо вертикалната ос, човек би могъл да изчисли дори скоростта на падането.
Матия проследи с пръст траекторията на една капка. Приближи лицето си до стъклото и духна върху него. После с показалец нарисува линия върху изпотения прозорец.
– Не духай по стъклата, че остават следи – направи му забележка баща му.
Матия сякаш не го чу.
– Ако не виждаме нищо извън колата, ако не знаем, че се движим, не би било ясно дали е по вина на капките или по наша вина – каза Матия.
– Каква вина? – попита баща му разсеяно и малко троснато.
– Вината, че падат така косо.
Пиетро Балосино кимна сериозно, без да разбира. Бяха пристигнали. Изключи колата от скорост и дръпна ръчната спирачка. Матия отвори вратата и полъх свеж въздух нахлу в купето.
– Ще дойда да те взема в един – каза Пиетро.
Матия кимна с глава. Господин Балосино се наведе напред, за да го целуне, но предпазният колан го задържа. Облегна се отново на седалката и загледа сина си, който слезе и затвори вратата на колата зад гърба си.
Новото училище се намираше на хълм в хубав богаташки квартал. Сградата беше строена през двайсетте години и въпреки скорошния ремонт стоеше като петно сред пищните частни къщи наоколо. Паралелепипед от бял цимент с четири реда прозорци на равно разстояние един от друг и две противопожарни стълби, боядисани в зелено.
Матия се качи по стълбището, което отвеждаше към входа, и застана встрани от групичките младежи, очакващи да удари първият звънец, въпреки че извън козирката главата му се мокреше.
След като влезе в сградата, потърси таблото с разположението на стаите, за да не трябва да пита портиера.
Девети Е се намираше в края на коридора на първия етаж. Матия пое дълбоко въздух и влезе. Застана в дъното на стаята и зачака с пръсти, пъхнати в презрамките на раницата, и с погледа на човек, който би желал да потъне в стената.
Докато сядаха на местата си, новите съученици му хвърляха един след друг боязливи погледи. Никой не му се усмихна. Някои си размениха две-три думи на ухото и Матия беше сигурен, че са по негов адрес.
Наблюдаваше останалите празни места и когато и мястото до едно момиче с червен лак на ноктите беше заето, въздъхна облекчено. Преподавателката влезе в класната стая и Матия седна на единствения свободен чин до прозореца.
– Ти си новият, нали? – попита го момчето до него, което изглеждаше точно толкова самотно.
Матия кимна с глава, без да го погледне.
– Аз съм Денис – представи се момчето и протегна ръка.
Матия я стисна леко и отговори:
– Приятно ми е.
– Добре дошъл – каза Денис.