Текст книги "Изпепелена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 20 страниц)

П. С. Каст § Кристин Каст
Изпепелена
(книга седма от поредицата "Училище за вампири")

Тази книга не би била възможна, ако трима много специални хора не бяха отворили историята, живота и сърцата си за мен. Дължа огромна признателност на Сеорас Уолъс, Ален Мак о Алпин и Алън Торанс. Всички грешки, които евентуално съм допуснала в пресъздаването на шотланд-ски/ирландските митове, са лично мои. Воини, благодаря ви. Допълвам и още едно БЛАГОДАРЯ на Денис Торанс, чс ме спаси от всичкия онзи тестостерон на клана Уолъс.

Докато разучавах острова Скай, бях отседнала в прекрасния хотел „Торавайг". Искам да благодаря на целия персонал за това, че направиха престоя ми толкова прекрасен, макар и да бяха безсилни срещу дъжда.

Понякога имам нужда да се затворя в нещо, което приятелите ми наричат „пещерата на писателя“, за да завърша някоя книга. Точно такъв беше случаят с Изпепелена. Пещерата ми беше мнооого уютна благодарение на Паван Арора, както и на Хедър Локингтън и превъзходния й екип от Котън Трий (www.caymancottontree.com). Благодаря ви. благодаря ви, че ми помогнахте да направя Каймановите острови свой втори дом и да се скрия от света, за да мога да пиша, да пиша, да пиша.

В книгата съм използвала малко галски. Да, има трудно произношение и много варианти (съшо като чероки). С помощта на шотландските ми експерти използвах галски, произхождащ от древните езици далриадски и галовиди-ански от западното крайбрежие на Шотландия и северното на Ирландия. Ако съм допуснала някакви грешки, вината е моя.

Благодаря на треньора Марк и неговия фитнес лагер, и по-конкретно на Боди арт екипа, които ми помогнаха да се почувствам силна и красива.

Благодаря и на теб, Шоунъс, че ми осигури малко тишина и спокойствие.

И двете:

Както винаги, благодарни сме на своя екип от „Св. Мартин" – Дженифър Уайз, Матю Шиър, Ан Бенсън, Ан Мари Толбърг и поразителния дизайнерски екип, който продължава да ни радва с невероятните корици, които прави. Обичаме ви!

Благодарим и на МК Advertising, които ни направиха страхотен уебсайт – www.pccast.net, както и www.houseof nightseries.com .

Както винаги. Кристин и аз изпращаме своите любов и признателност на нашия агент Меридит Бернстийн. Домът на нощта не би съществувал без нея.

И накрая, благодарим на всички свои верни фенове. Страшни сте!

ПЪРВА ГЛАВА
Калона

Калона вдигна ръце. Изобщо не се поколеба. Нямаше никакво съмнение какво трябва да направи. Не би допуснал нищо и никой да застане на пътя му, а това човешко хлапе се опитваше да го спре. Не може да се каже, че държеше момчето непременно да умре, нито пък да живее. Беше просто необходимост. Не изпитваше капка съжаление или разкаяние. Всъщност от векове Калона изпитваше твърде малко чувства. Така че крилатият безсмъртен равнодушно завъртя главата на момчето и сложи край на живота му.

– Не-е-е-е-е!

Страданието в тази единствена дума накара сърцето на Калона да замръзне. Той пусна безжизненото тяло на момчето и се обърна точно навреме, за да види как Зоуи тича към него. Погледите им се срещнаха. В нейните очи се четеше отчаяние и ненавист. В неговите беше невъзможното отричане. Той се опита да формулира думите, с които да я накара да го разбере и може би да му прости. Но нямаше нищо, което би могъл да каже и с което да промени случилото се пред очите й. А дори и да беше в състояние да направи невъзможното, вече нямаше време.

Зоуи хвърли по него цялата сила на елемента дух.

Духът запрати по безсмъртния сила, която бе отвъд физическото. А духът беше в същината му, неговата сърцевина. Елементът му бе служил с векове и с него се чувстваше силен и спокоен. Атаката на Зоуи го срази. Удари го с такава сила, че го запрати зад огромната каменна стена, която разделяше вампирския остров е Венецианския залив. Ледената вода го погълна. Болката беше толкова убийствена, че той не й се съпротивляваше. Може би трябваше да остави ужасната борба за живот и всичко да свърши. Може би още веднъж трябваше да се остави да бъде победен от нея. Но в следващия миг почувства, че душата на Зоуи се разбива и както неговото падение го водеше от една форма към друга, така и нейната душа напусна този свят.

Тази мисъл му причини повече болка, отколкото нападението й срещу него.

Не, Зоуи! Той никога не беше възнамерявал да я нарани. Въпреки всичките машинации на Неферет, въпреки всичките й манипулации като Тси Сгили, той винаги е знаел, че ще използва свръхестествените си сили, за да спаси Зоуи. В този свят само чрез нея можеше да се доближи до Никс. а този свят беше единственият, който му бе останал.

Калона се бореше за живота си. Повдигна масивното си тяло от обгърналите го вълни и осъзна истината. Заради него духът на Зоуи си бе отишъл, което значи, че тя щеше да умре. С първата глътка въздух, която пое над водата, той нададе вик на отчаяние, който отекна в последната й дума: „Не!“.

Наистина ли беше вярвал, че след падението няма да изпитва чувства? Не би могъл да бъде по-далеч от истината. Емоциите се взривяваха в него, когато въздигна над водата разкъсаната си и наранена душа. Силите му отслабваха и му причиняваха болка. Със замъглен поглед той се взря в лагуната с надеждата да види светлините, които описваха сушата. Не би могъл да стигне дотам. Но нямаше избор. С последни сили той разпери крила в леденостудения въздух, издигна се над стената и се строполи на земята.

Не знаеше колко дълго е лежал така в студения мрак. Емоциите вземаха връх над разтърсената му душа. С край-чеца на съзнанието си той разбра защо чувството му е познато. Отново беше паднал, но този път по-скоро с душата си, отколкото с тялото.

Той усети присъствието й още преди да заговори. Беше така от самото начало, независимо дали го искаше, или не -те се усещаха един друг.

– Допусна Зоуи да стане свидетел на убийството, което извърши!

Тонът на Неферет беше по-студен от зимното море.

Калона вдигна глава и се опита да фокусира погледа си.

–Беше инцидент. – Гласът му прозвуча като стържеш шепот. – Тя не трябваше да е там.

Инцидентите са недопустими. А и няма значение, че е била там. Каквото и да е видяла, е без значение.

– Знаеш, че душата й се разби?

Калона ненавиждаше необичайната слабост в гласа си и странната отпуснатост на тялото си почти толкова, колкото ненавиждаше и ефекта, който ледената красота на Неферет оказваше върху него.

– Предполагам, че повечето вампири на острова го знаят. Типично за Зоуи. духът й не можа да си вземе довиждане тихомълком. Чудя се колко ли от вампирите са усетили силата, с която те зашлеви.

Неферет почукваше по брадичката си с дългия си и остър нокът на показалеца.

Калона не каза нишо, концентрира се и се опита да събере частите на разкъсаната си душа, но земята, към която лежеше притиснат, беше твърде реална и той нямаше енергия да се издигне над нея и да почерпи сили от висините.

– Не, не мисля, че някой го е усетил – продължи Неферет с възможно най-студения си и пресметлив глас. – Никой от тях не е така обвързан с Мрака... с теб. както съм аз. Така е, нали, любов моя?

– Нашата връзка е уникална – каза Калона, макар че желаеше думите му да не бяха истина.

– Именно... – отвърна гя замислено. Изведнъж очите й се разшириха от прозрението, което я споходи. – Винаги съм се чудела как е било възможно Ая да те нарани, след като си толкова могъщ безсмъртен. И то до такава степен, че да даде възможност на онези смехотворни индиански старици да те пленят в земята. Смятам, че малката Зоуи току-що ми даде отговора на въпроса, който ти така грижливо пазеше от мен. Възможно е да бъдеш физически наранен, но единствено чрез душата ти. Не е ли очарователно?

– Ще се оправя. – Той се постара да вложи колкото може повече сила в гласа си. – Върни ме в замъка на остров Капри. Качи ме на покрива, колкото се може по-високо и по-близо до небето, и ще възвърна всичките си сили.

– Предполагам, че би могъл. Но имам други планове за теб, любов моя. – Неферет протегна ръце към него. Дока го говореше, въртеше пръстите си в сложни движения, подобно на паяк. койго плете мрежа. – Няма да допусна Зоуи отново да застане между нас.

– Тя е мъртва. Зоуи повече не може да бъде заплаха за нас.

Калона погледна изпитателно Неферет. Тя се обгърна с пълзящата тъмнина, която той познаваше толкова добре. Беше прекарал цял живот в борба с този мрак, преди да се обърне към него и да получи жестоката си сила. Той пулсираше и потрепваше около пръстите й. Не би трябвало да може да командва Мрака така осезаемо. Тази мисъл отекна в раненото му съзнание като камбанен звън. Една Висша Жрица не би трябвало да притежава такава огромна сила.

Но Неферет отдавна не бе просто Висша Жрица. Беше се разпростряла далеч извън г раниците на тази роля много отдавна и нямаше проблеми да контролира Мрака, когото призоваваше.

Тя придобива безсмъртие, осъзна Калона и се изпълни със страх, отчаяние и гняв.

– Може да изглежда като мъртва, – каза Неферет спокойно, като привличаше оше и още черно мастило около себе си. – Но Зоуи има ужасно досадния навик да оцелява. Този път смятам да се уверя, че наистина е мъртва.

– Душата й има навика да се преражда – каза Калона, вероятно с цел да разконцентрира Неферет.

– В такъв случай ще я унищожавам отново и отново.

Гневът засили концентрацията й.

–Неферет – Калона се опита да я достигне, изричайки името й. – Разбираш ли в пълнота силите, които се опитваш да управляваш?

Погледите им се срещнаха и за пръв път Калона видя аления блясък в очите й.

– Разбира се. Низшите същества го наричат зло.

– Аз не съм низше същество, но също го наричах така.

–О, сигурна съм, че от векове не си. – Смехът й беше

зловещ. – Но, изглежда, напоследък твърде много живееш сред сенките на миналото си. вместо да тържествуваш с великите и мрачни сили на настоящето. И много добре знам чия е вината.

С неимоверно усилие Калона се изправи до седнало положение.

– Не, не искам да се движиш.

Неферет посочи към него и тънка нишка черен мрак се плъзна около врата му и започна да го придърпва отново към земята.

– Какво искаш от мен? – простена той.

– Искам да проследиш душата на Зоуи в Отвъдното и да се увериш, че никой от приятелите й – тя изсъска думата – няма да успее да я придума да се върне отново в тялото си.

Калона изтръпна:

и

Аз бях прогонен от Отвъдното, лично Никс го направи, Не мога да проследя Зоуи там.

– О, грешиш, любов моя. Приемаш думите ми твърде буквално. Никс те с прогонила, паднал си, не можеш да се завърнеш. И в продължение на векове си вярвал, че това е така. Е, буквално наистина не можеш да се върнеш.

– Тя въздъхна драматично, а той я гледаше пребледнял. -Просто божественото ти тяло не може да се върне там. Но дали Никс е споменала нещо за безсмъртната ти душа?

Не е нужно да казва нищо. Ако душата бъде отделена от тялото за дълго, то ще умре.

– Но ти си безсмъртен, което значи, че можеш да бъдеш разделен от тялото си, без да се страхуваш, че ще умреш,

Калона се бореше да не покаже ужаса, който думите й го караха да изпитва.

– Вярно е, че не мога да умра, но това не значи, че ще остана невредим. ако душата ми напусне тялото за дълго.

– Мога да остарея, да се побъркам... да се превърна в безсмъртна обвивка на самия себе си... Вариантите се гонеха в ума му.

– В такъв случай ще се наложи да се справиш със задачата си бързо, за да се върнеш при божественото си тяло. преди да се е повредило. – Тя се усмихна съблазнително.

– Ще ми бъде много неприятно, ако нещо лошо се случи с тялото ти, любов моя.

– Неферет. не прави това. Забъркваш се в неща, за които ще трябва да платиш, а последиците ще са прекадено ужасни и дори ти няма да искаш да се изправиш очи в очи с тях.

–Не ме заплашвай! Аз те освободих от пленничество-зо. Обичах те. А после те видях да хукваш след тази прос-товага ученичка. Искам тя да се разкара от живота ми! Последствия? Прегръщам последствията! Аз не съм слаба и безполезна Висша Жрица, следваща заповедите на богинята. Не разбираш ли? Ако не беше толкова замаян от това дете, щеше да си го забелязал, без да се налага да ти го казвам. Аз съм безсмъртна, също като теб, Калона! – Гласът й беше зловещ, усилен от огромната й мощ. – Ние си подхождаме идеално. Ти също вярваше в това и отново ще го повярваш, щом Зоуи Редбърд изчезне веднъж завинаги.

Калона я погледна и осъзна, че е напълно луда. Зачуди се защо тази лудост усилва мощта й и прави красотата й все по-ослепителна.

– Така че ето какво съм решила да направя – продължи тя. – Смятам да запазя твоето привлекателно и безсмъртно тяло под земята, докато душата ти странства в Отвъдното и се погрижи завръщането на Зоуи да не се случи.

– Никс никога няма да го допусне!

Думите се изстреляха от него. преди да успее да ги спре.

–Никс винаги е на страната на свободната воля. Като нейна предишна Висша Жрица мога да те уверя с абсолютна сигурност, че ще позволи на духа ти да последва Зоуи в Отвъдното – каза Неферет лукаво. – Запомни, Калона. любов моя, като се увериш в окончателната смърт на Зоуи, ще отстраниш последната пречка пред нашето царуване рамо до рамо. Ще бъдем толкова могъщи, колкото никой никога не е допускал. Представи си само, ще покорим хората, ще възвърнем властта на вампирите без никакви ограничения. Земята ще бъде наша. Ще дадем нов живот на славното ни минало.

Калона беше наясно, че тя си играе с неговата слабост. Прокле се наум, че бе допуснал Неферет да узнае толкова много от най-съкровените му желания. Беше й се доверил и тя знаеше, че понеже той не е Еребус, никога не би могъл да управлява Отвъдното заедно с Никс. Затова мечтаеше да създаде негово подобие тук, на земята.

– Е, виждаш ли, любов моя? Само като се замислиш малко, разбираш колко логично и правилно е да проследиш Зоуи и да прекъснеш връзката между душата и тялото й. Това действие ще помогне да осъществиш най-съкровени ге си желания.

Неферет говореше равнодушно, сякаш двамата обсъждаха каква да бъде материята за новата й рокля.

– А как бих могъл да открия душата на Зоуи? Калона се опита да имитира безгрижния й тон. – Отвъдното е необятно място, единствено боговете и богините могат да го обходят.

Любезното изражение на Неферет се изкриви и сега тя изглеждаше неудържимо жестока.

– Не се преструвай, че нямаш връзка с душата й! -Безсмъртната Тси Сгили си пое дълбоко дъх и продължи с по-спокоен тон. Приеми, любов моя, че можеш да намериш Зоуи и то по-лесно от всеки друг. Е. какво избираш, Калона? Да управляваш Земята с мен или да останеш роб на миналото?

–Избирам да управлявам. Винаги бих избрал да управлявам – заяви той без колебание.

Очите на Неферет се промениха. Зеленото в тях беше погълнато от червената светлина. Тя обърна блещукащите си ириси към него.

–Тогава ме чуй, Калона, паднал воине на Никс. Нека сключим обет. Ще запазя тялото ти в безопасност. Когато Зоуи Редбърд, младша Жрица на Никс, приключи със съществуването си, заклевам се, че ше премахна от тялото ти тези мрачни окови и ще пусна душата ти вътре. После ще те заведа на покрива на замъка, където небето ще ти вдъхне живот и сила, за да можеш да управляваш този свят като мой консорт и мой защитник. Като .йод Еребус.

Калона гледаше безпомощно, без да може да я спре, и Неферет насочи пръста си към дланта на дясната си ръка. Поряза се с нокът и няколко капки кръв потекоха по ръката й.

– От кръвта вземам тази сила, с кръв обвързвам този обет.

Около нея Мракът се раздвижи и се насочи към дланта й, като се гърчеше, трепереше и пиеше от нея. Калона почувства присъствието на първичния Мрак. Той му говореше с изкусителен и властен шепот.

Да! – изстена той гърлено и се предаде на Мрака.

Когато Неферет отново заговори, гласът й бе привлекателен и изпълнен с мощ:

– Заради твоя собствен избор сключих този обет е Мрака. Но ако ме провалиш...

– Няма да те проваля.

Усмивката й беше неописуема, а очите й се замъглиха от кръв.

– Ако ти, Калона. паднал воине на Никс, се провалиш и не успееш да унищожиш Зоуи Редбърд, младша Жрица на Никс, аз те властвам над душата ти, докато си безсмъртен.

– Ако се проваля, ше властваш над душата ми, докато съм безсмъртен – извика той под влияние на изкусителния Мрак, който в продължение на векове беше избирал през Светлината.

– Заклех се! – Неферет поряза дланта си оше веднъж, изписвайки хикс. – Така да бъде!

Лицето й се изкриви от болка, когато Мракът пи от нея повторно, но не помръдна, докато въздухът около нея не затрепери.

Едва тогава тя свали ръката си. Езикът й се плъзна по алената линия и преустанови кървенето. Тя се доближи до Калона, наведе се и хвана лицето му в ръце. Той усещаше Мрака в нея като яростен бик, чакаш е нетърпение да получи команда.

Кървавочервените й устни спряха на сантиметри от неговите.

– Със силата, кояго получих от Мрака, както и от животите, които съм отнела, заповядвам ви, мои прекрасни мрачни нишки, ла разделите тази безсмъртна душа от тяла то й и да я насочите към Отвъдното. Върви и направи тш(а, което ти наредих, а аз се кълна да ви ггринеф в жертва/жи-

вота на някой невинен, който не сте успели да покварите. Както го изричам, тъй да бъде!

ВТОРА ГЛАВА
Репхайм

Неферет си пое дълбоко дъх и Калона видя мрачните нишки, които тя призова, да се плъзгат по червените й устни. Тя вдиша Мрака и притисна устата си към неговата. След целувката й наранената му душа се откъсна от тялото и изпищя в агония. Калона се възнесе високо, високо към владенията на Богинята, която го беше прогонила, остави тялото си безжизнено, обвързано с обет, скрепен със силите на злото.

Звучният тъпан биеше като сърце на безсмъртен – без да спре, поглъщащо, изпълващо. Отекваше в душата на Реп-хайм в ритъма на неговото сърце. Изведнъж древните думи придобиха форма. Обвиха се около тялото му, така че дори и заспал, пулсът му да е в хармония с вечната мелодия. В съня му женски глас пееше тази песен:

Древна сила спи в очакване да се въздигне Когато мощта на земята пролее своята свещена алена кръв

Белегът сочи истината. Кралица Тси Сгили повелява Той да бъде изтръгнат от гроба си

Песента беше изкусителна и като лабиринт се повтаряше отново и отново:

От ръката на мъртвеца той ще бъде освободен Ужасяваща хубост, чудовищна гледка Властта си отново ще възвърне Жените ще коленичат пред неговата мощ

Музиката беше шепот. Обещание. Благословия. Проклятие. Споменът та това, което предсказваше, накара тялото на Репхайм да потрепне. То се размърда и като прогонено дете прошепна една-единствена дума:

– Татко?

Мелодията завършваше с припев, който Репхайм бе запомнил оше преди векове:

Песента на Колона звучи сладко

Докато сеем смърт навред

„...сеем смърт навред“. Дори и в съня си Репхайм отвърна на тези думи. Не се събуди, но пулсъг му се учести, ръцете му се стегнаха в юмруци, тялото му се напрегна. На границата между съня и будуването гласът на пеещите жени се замени от един дълбок и твърде познат глас:

Изменник... страхливец... предател... лъжец!

Гласът беше изпълнен с укор и гняв и нахлу в съня на Репхайм, което напълно го разбуди.

– Татко! Той се изправи бързо, разхвърляйки кашоните, от които си беше направил гнездо. – Татко, тук ли си?

С периферното си зрение забеляза някакво движение и като се стрелна нататък, раздруса нараненото си крило и се измъкна от тъмното гнездо.

– Татко?

В сърцето си той знаеше, че Калона не е там, още преди лъчът светлина да придобие форма и да се превърне в дете.

– Какво си ти?

Репхайм отправи пламнал взор към момичето.

– Изчезни, видение!

Вместо да избледнее, както се очакваше, тя присви очи и го изгледа заинтригувано:

Не си птица, но имаш крила. Не си човек, но имаш ръце и крака. Очите ти също са човешки, само дето са червени. Е, какво си?

Репхайм се ядоса. Рязко се изправи и силна болка премина през цялото му тяло. Изскочи от скривалището си и се приземи на няколко крачки от призрака хищен, опасен и готов да се защитава.

– Аз съм кошмар, на който е даден живот! Махай се. преди да си открила, че има много по-страшни неща от смъртта.

Момичето отстъпи само крачка назад, така че рамото й се докосна до рамката на прозореца, но остана там притаена, гледаща го с любопитство.

– Vv.v, че в съня си викаше своя баща. Не можеш да ме заблудиш. Достатъчно умна съм и си спомням някои неща. Освен това не мажеш да ме уплашиш, защото си ранен и сам.

После момичето скръсти раздразнено ръце пред гърдите си, отметна дългата си руса коса и изчезна, като остави Репхайм точно както го нарече – ранен и сам.

Той отпусна стегнатите си в юмруци длани. Пулсът му се успокои. Тръгна назад, спъна се в импровизираното си гнездо и отпусна глава на стената.

–Жалка работа – каза той на глас. – Любимият син на древен безсмъртен, докаран до положение да се крие и да говори е духа на някакво човешко дете.

Опита се да се засмее, но не се получи. Музиката от главата му отекваше прекадено силно и във въздуха около него. Както и другият глас, за който той можеше да се закълне, че беше на баща му.

Не можеше да стои повече така. Без да обръща внимание на болката в ръката и на агонизиращото си крило, той сс изправи. Ненавиждаше немощта, с която бе пропито тялото му. Колко ли време беше прекарал тук ранен и изтощен? Не можеше да си спомни. Дали един или два дни?

Къде ли е тя? Каза, че ще дойде да го види през нощта. И ето, той още я чака тук, където Стиви Рей го остави. Беше нощ, а тя не идваше.

Със съжаление напусна гнездото, покачи се на прозореца, пред който духът на момичето се беше появил, и стигна до врата, която водеше към балкона на покрива.

Инстинктът му го беше насочил нагоре към втория етаж на изоставеното имение. Дори неговият огромен запас от сили беше стигнал до края си и единствените му останали мисли бяха за убежище и сън.

Но сега беше повече от буден.

Загледа се към пустите площи около музея. Ледът, падал с дни от небето, бе оставил огънати и голи клони по огромните дървета, обикалящи хълмовете. Репхайм виждаше добре в тъмното, но не засичаше никакво движение навън. Къщите, които изпълваха пространството между музея и центъра на Тулса, бяха почти толкова тъмни, колкото и по време на пътешествието му след зазоряване. Малки свет-линки проблясваха в далечината. Не типичните за модерен град силни светлини, а немощни пламъчета, блещукащи като свещи – нищо общо с величието, което този свят би могъл да покаже.

Разбира се, нямаше никаква мистерия в това. Линиите, които носеха електричество до домовете на съвременните човеци, бяха прекършени съшо толкова фатално, колкото и натежалите от лед клони на дърветата. Репхайм знаеше, че това е добре за него. Като изключим нападалите клони и другите отломки, улиците изглеждаха проходими. Ако огромната електрическа машина не беше повредена, хората щяха да са плъзнали навсякъде.

– Липсата на електричество държи хората настрана -промърмори си той. – Но какво ли задържа нея настрана?

С гняв и безсилие Репхайм премина през разнебитената врата и вдигна поглед към небето, за да успокои нервите си. Въздухът беше хладен и пропит е влага. Ниско над тревата се стелеше мъгла, толкова плътна, сякаш земята се опитваше да се скрие от очите му.

Той вдигна поглед и си пое дълбоко дъх. Вдиша небето. Изглеждаше неестествено ярко на фона на притъмнелия град. Звездите го зовяха, както и острият сърп на чезнещата луна.

Той копнееше за небето с цялото си тяло. Искаше да го усеша над крилете си, да усеща утехата и майчиното докосване.

Здравото му крило се разпъна и се извиси на повече от човешки ръст. Другото потрепна и гой вдиша студения нощен въздух със стон.

Счупено е! Тази мисъл пробягна през съзнанието му.

Не, това не е сигурно – каза той на глас. Поклати глава, опитвайки се да прогони изтощението, което го караше да се чувства все по-безпомощен и все по-наранен. – Концентрирай се! Време е да намеря Татко.

Той все още не се чувстваше достатъчно добре, но умът му бе по-ясен. отколкото през последните дни. Би трябвало да успее да засече някакви следи от своя баща. Без значение колко място или време ги разделяше, те бяха свързани с кръвта и духа си и най-вече с безсмъртие, което Репхайм бе получил по рождение.

Той се загледа към небето и се замисли за въздушните течения, по които така беше свикнал да се носи. Пое си дълбоко дъх, вдигна ранената си ръка и изпъна китка напред, сякаш искаше да докосне въображаемите въздушни течения и спомена за Отвъдното.

– Донеси ми от усещането за него! – заповяда той припряно на нощта.

За миг му се стори, че получава отговор, някъде далече от изток. Но после чувството за изтощение се засили.

Защо не мога да те почувствам. Татко?

Необичайно изтощение...

– О, богове! – извика Репхайм, като осъзна какво предизвикваше такова изтощение у него и изцеждаше силите му. Разбра какво му пречеше да усети пътя към баща си.

– Тя го е направила.

Гласът му бе твърд, а очите му проблеснаха в червено.

Да. той беше ранен, но като син на безсмъртен тялото му вече би трябвало да се е възстановило. Беше спал два пъти, откакто воинът го простреля. Умът му се беше избистрил. явно сънят му бе помогнал да се съвземе. И дори. както подозираше, крилото му да бе необратимо пострадало, останалата част от тялото му би трябвало да е осезаемо по-добре. Силите му трябваше да са се възвърнали.

Но Червената бе пила от него и се бяха Обвързали. И с това беше нарушила баланса на безсмъртните му сили.

Гневът му се въздигна едновременно с отчаянието.

Тя го беше използвала и после изоставила.

Точно както и баща ми.

– Не! – поправи се той веднага. Баща му беше прогонен от младшата Висша Жрица. Той ще се върне, когато е в състояние, и тогава Репхайм ще му служи отново. Червената го беше използвала, а после го изостави като непотребен.

Но защо тази мисъл му причиняваше толкова силна болка? Без да обръша внимание на ранената си ръка, той се протегна към небето. Не беше искал това Обвързване. Спаси я само защото й дължеше живота си, а знаеше много добре, че една от най-сериозните опасности на този свят е силата на неизплатения дълг.

Е, тя го бе спасила, намери го. скри го, после го освободи, но той върна дълга си, като й помогна да избяга от сигурна смърт. Дългът му бе изплатен. Той беше син на безсмъртен, а не някакъв обикновен, слаб човек. Зачуди се дали ще може да прекъсне гова Обвързване – неприятен страничен ефект от спасяването на живота й. Ще използва всичките си сили, за да го отпрати, а после ше започне да се възстановява.

Той отново си пое дъх. Без да обръша внимание на слабостта си. насочи цялата си воля към една мисъл:

–Призовавам силата на духа на древните безсмъртни, която ми принадлежи по рождение. Искам да лрек...

Обзе го вълна на отчаяние и той залитна към перилата па балкона. Тъгата се излъчваше от цялото му тяло с такава сила, че го събори на колене. Той остана така известно време, задъхан от болка и изненада.

Какво става с мен?

Изведнъж го изпълни леден страх и той започна да осъзнава.

– Това не са моите чувства – каза си той. опитвайки се да намери стабилност сред водовъртежа от тъга. – Това го изпитва тя.

Репхайм изпъшка, а безнадеждността се замени със страх. Опита се да се изправи и да се пребори е емоциите на Стиви Рей. Застави се да пренасочи яростта и слабостта, за да докосне мястото на сила и мощ. което стоеше заровено под купчината човечност – мястото, ключ към което бе неговата кръв.

Репхайм започна наново призоваването. Този път със съвсем друго намерение.

По-късно щеше да си каже. че реакцията му е била машинална, че е действал под влияние на Обвързването. Просто то ее е оказало по-силно, отколкото е очаквал. Всичко беше заради проклетото Обвързване, което го е накарало да повярва, че най-сигурният и бърз начин да приключи с тази вълна от емоции от Червената е да я привика при себе си и така да отстрани това, което й причинява болка.

Не че го беше грижа, че тя изпитва болка. Не може да е било заради това.

При зовавам силите на древните безсмъртни, които ми принадлежат по рождение.

Репхайм говореше бързо. Без да обръща внимание на болката, която пронизваше цялото му тяло, той призова към себе си енергията от най-затънтените кътчета на нощта и я канализира, изпълвайки я с безсмъртие. Въздухът около него блещукаше с алено сияние.

– Чрез безсмъртните сили на моя баща Калона, от чия-то кръв произлизам, те изпращам при моята... – изведнъж той замлъкна. Неговата какво? Тя не беше негова. Тя беше... беше... – Червената! Висша Жрица на червените вампири -довърши той най-после. Тя е обвързана с мен чрез кръвта си и чрез дълг. Иди при нея. Доведи я при мен. Като безсмъртно същество ти заповядвам да ми се подчиниш!