Текст книги "Изпепелена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 20 страниц)

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Стиви Рей

Знаеше, че я очакват куп неприятности, като се върне в училището, но не очакваше Ленобия лично да я чака на паркинга.

– Виж, просто ми трябваше малко време за самата мен. Както виждаш съм добре и...

– По вечерните новини имаше репортаж за нападенията на някаква банда в жилищен квартал. Убили са четирима души. Гърлата им са били разкъсани и част от кръвта им е била източена. Единствената причина, поради която полицията не е по петите ни вече, е, че всички свидетели са категорични, че извършителите са човешки младежи. С червени очи.

Стиви Рей преглътна тежко;

– Били са червените, които останаха в депото. Те са объркали спомените на свидетелите, но понеже все още са просто новаци, не могат да го правят достатъчно добре.

– Не могат да изтрият червените си очи от спомените на хората – каза Ленобия и кимна в знак на съгласие.

Стиви Рей слезе от колата и тръгна към училището.

– Дракона не ги е подгонил, нали?

– Не. Възложих му да се занимава с малки групи новаци, с които да тренира самоотбрана в случай на следваща заплаха от страна на гарвани-демони.

Ленобия, според мен онзи в парка отлетя. Обзалагам се. че вече е на километри от Тулса.

Тя махна с ръка:

~ Дори един е твърде много, но и повече да са, Дракона ще ги намери и ще ги унищожи. И докато Калона и Неферет не ги насъскват към нас, не мисля, че трябва да се тревожим. Много повече се притеснявам за червените.

– Аз също – каза Стиви Рей, нетърпелива да смени темата. В новините са казали, че жертвите са били само частично обезкръвени,така ли?

–Да кимна Ленобия. – И гърлата им са били разкъсани. Не прерязвани или ухапани, както ти или аз бихме се хранили.

Те не са се хранили. Просто са се забавлявали. Обичат да тероризират хората. Това им доставя удоволствие, все едно се друсат.

– Това е напълно неприемливо за Никс – каза Ленобия ядосано. – Тези, от които се храним, трябва да изпитват удоволствие. Точно затова богинята ни е дала способността да споделяме подобни усещания с хората. Не ги измъчваме и тормозим. Оценяваме ги, правим ги свои консорти. Висшият Съвет дори осъжда вампири, които злоупотребяват със силите си върху хората.

– Не си казала на Висшия Съвет за червените, нали?

Не бих го направила, преди първо да го обсъдя с теб. Ти си тяхната Висша Жрица. Но трябва да си наясно, че действията им преминаха границата, отвъд която не могат да бъдат игнорирани или пазени в тайна повече.

Знам, но все още искам да се оправя с тях сама.

Не, само не го прави този път сама.

– Права си. Това, което са направили днес, ми показва колко точно са опасни.

»– Да повикам ли Дракона?

– Не. Няма да ходя сама. Мисля да им дам ултиматум и да могат да дойдат само тези, които се откажат от Мрака. Изведнъж Стиви Рей осъзна какво е казала и се спря, сякаш се блъсна в невидима стена. – О, Боже мой! Това е! Няма как да съм го знаела, преди да срещна бика, но сега го разбирам съвсем ясно. Ленобия, каквото и да е това, което ни възкресява, то ни прави зли и изпълнени с желание за кръв и все неща, идващи от Мрака. Това значи, че той не е нещо ново. Сигурно е толкова древен, колкото легендите за воините и биковете. А зад всичко това стои Неферет. – Тя погледна повелителката на конете в очите и видя в тях страх. – Тя се е забъркала с Мрака. Вече няма никакво съмнение в това.

– Опасявам се. че никога не е имало съмнение – отвърна Ленобия.

– Но как Неферет е открила Мрака? От векове вампирите боготворят Никс.

– Само защото са спрели да го почитат не значи, че е изчезнал. Силите на доброто и злото се движат в непрекъснат танц, без да се съобразяват с прищевките на смъртните.

– Но Никс е Богинята!

Никс е нашата богиня. Не може да вярваш, че има само едно-единствено божество в свят, толкова сложен като нашия.

– Опасявам се, че при така представени неща, не мога да не се съглася с теб въздъхна Стиви Рей. – Но ми се искаше да няма толкова възможности да се избира злото.

– Тогава не би имало възможност да се избира и доброто. Не забравяй, че те са във вечен баланс.

Повървяха известно време мълчаливо.

– Ще вземеш с теб червените новаци, нали?

–Да.

– Кога?

Колкото по-скоро, толкова по-добре.

– Има само три часа до изгрева каза Ленобия.

– Е, аз ще им задам само един прост въпрос, на който да отговорят с „да“ или „не“. Не ми се вярва да отнеме много време.

– А ако кажат не?

– Ако кажат не, ще се уверя, че няма да могат да използват тунелите като свое убежище, и ще се погрижа да ги разделя. Поотделно мисля, че не са чак толкова лоши. – Стиви Рей се поколеба и после добави: – Не искам да ги убивам. Имам чувството, че ако го направя, ще се предам на злото. А не искам Мракът да ме докосва отново.

През мислите й премина картината с Репхайм, напълно излекуван и могъщ, разперил криле.

– Разбирам – кимна Ленобия. – Не съм съвсем съгласна с теб, Стиви Рей, но те разбирам. Планът ти е добър, всъщност. Ако отнемеш убежището им и ги разпръснеш, ще трябва да се тревожат за оцеляването си и няма да имат време да си играят с хората.

– Добре, нека да съобщим на всички червени новаци да ме чакат до хамъра на паркинга. Веднага. Да се разделим, за да ги намерим по-бързо. Аз тръгвам към общежитията.

– Аз ще ида до кафенето. Като идвах насам, срещнах Крамиша. която отиваше там. Първо ще ида при нея, тя винаги знае къде са останалите.

Стиви Рей кимна и Ленобия тръгна нататък, като я остави сама и замислена. Би трябвало да мисли за това, което ще каже на глупавата Никол и бандата й от убийци. Но вместо това тя не можеше да избие Репхайм от главата си.

Да си тръгне от него бе едно от най-трудните неща, които е правила в живота си.

Тогава защо го направи?

– Защото гой отново е добре – каза си тя на глас, после бързо затвори уста и се огледа виновно.

За щастие нямаше никого наблизо. За всеки случай гя продължи да си държи устата затворена и тръгна към общежитията.

Добре, Репхайм беше излекуван. И какво от това'? Да не би да си е мислела, че завинаги ще е ранен?

Не! Не искам Оа е ранен! Мисълта дойде в главата й сама. Но не беше само това, че вече е добре. По-скоро бе това, че Мракът го е излекувал. И го е направил да изглежда...

Стиви Рей прогони тази мисъл, защото не искаше да сги га дотам. Не искаше да признае, дори наум пред себе си, как й изглеждаше Репхайм, като го видя облян от лунна светлина, могъщ и възстановен.

Нервно започна да върти една руса къдрица. В крайна сметка нали бяха Обвързани. Нормално е да й изглежда добре.

Защо Афродита не й въздействаше така?

Ами явно просто не съм обратна! – промърмори тя и отново притисна устата си с ръка, защото мисълта й се изплъзна, без да иска. ^

Стиви Рей хареса начина, по който изглеждаше Репхайм. Беше силен, красив и само за миг тя видя красотата зад маската на звяра. Беше величествен. Беше неин.

Тя изведнъж спря. Всичко това е само заради скапания черен бик! Заради него трябва да е. Преди да се материализира напълно, той каза на Стиви Рей:

Мога да прогоня напълно Мрака. Но ако го направя, ще ми дължиш отплата. Искам от теб да си завинаги обвързана с човечността в това създание там, което ме призова да спася.

Стиви Рей беше отвърнала без никакво колебание:

– Да, ще платя цената.

П явно скапаният бик е напълнил главата й с някакви любовни гадости, затова сега й се случва всичко това.

Но дали бе така наистина? Стиви Рей продължаваше да върти кичура си и да размишлява. Не, нещата между нея и Репхайм бяха започнали да се променят още преди това. Случи се, когато гой се изправи лице в лице с Мрака и пожела да изплати нейния дълг.

Репхайм каза, че тя му принадлежи.

Тази нощ тя осъзна, че е бил прав и тази мисъл я уплаши повече от самия Мрак.

– Е, всички ли сме тук?

Да – каза Далас, а останалите кимнаха.

Онези гадняри са убили хора в Трибюн Лофтс, така ли? – попита Крамиша.

– Да – отвърна Стиви Рей. – Така мисля.

– Гадно. Много гадно.

Не можем да ги оставим да убиват хора просто така заяви Далас. – Та те даже не са бездомници.

Стиви Рей си пое дълбоко дъх:

–Далас, колко пъти да ти казвам, че няма никакво значение дали човекът е бездомен или не. Хората просто не трябва да се убиват.

Извинявам се – каза той. – Знам, че си права, но понякога имам спомени от преди и това ме обърква.

Преди... Думата някак отекна около тях. Стиви Рей отлично знаеше какво имаше предвид той – преди човечността й да бъде спасена от саможертвата на Афродита и да имат възможност да изберат доброто или злото. Тя много добре си спомняше за преди. Но колкото повече дни минаваха и я отдалечаваха от миналото, ставаше все по-лесно и по-лесно да го изхвърли от ума си. Загледа се в Далас и се зачуди дали при него е различно. При него и при останалите, които още не бяха минали през Промяната. Далас често имаше такива подхлъзвания като това отпреди малко.

– Стиви Рей, добре ли си? – попита Далас, понеже очевидно му бе станало неудобно от нейната вглъбеност.

– Да, добре съм. Просто се замислих нещо. Така, ето какво ще направим. Аз ще вляза долу в тунелите на депото, нашите тунели, и ще дам на хлапетата последен шанс за избор. Ако се съгласят, ще могат да останат и ще се върнат тук, за да започнат училище от понеделник. Ако не се съгласят, ще трябва да напуснат и да си намерят друго място, понеже ние си вземаме тунелите обратно и те няма да са вече добре дошли там.

Крамиша се засмя доволно:

Ще се върнем пак в тунелите!

– Да – отвърна Стиви Рей и по радостните реакции на останалите разбра, че е взела правилното решение. Не съм говорила още с Ленобия за това, но не мисля, че би било някакъв проблем. Можем да идваме всеки ден дотук. Нужно ни е да сме под земята и макар наистина да харесвам това училише, вече не го чувствам като свой дом. За разлика от тунелите.

– С теб съм, момиче – каза Далас. Но трябва да се разберем нещо още сега. Няма да ходиш при онези хлапета сама. И аз ще дойда с теб.

– И аз – каза Крамиша. – Не ме интересува какво си разказала на останалите, но знам, че те стоят зад това, че ти едва не изгоря на покрива.

– Да, всички се досетихме – каза Джони Бий. – Вече няма да оставим нашата Висша Жрица да се изправя сама срещу тях.

– Независимо колко е силна и как може да използва елемента си, за да им нарита задниците – добави Далас.

– Няма да ходя сама. Точно за това ви извиках. Ние заедно ще отидем да си върнем тунелите и ако се налага някакви задници да бъдат наритани, ще го направим. Така че, Джони Бий, искам да караш хамъра. Тя му подхвърли ключовете. Момчето се усмихна доволно и ги хвана. – Вземи Ант, Шанън Комптън, Монтоя, Елиът, Софи, Жерарти и Венера. Аз ще взема Далас и Крамиша в колата на Зоуи. Карай след мен, ще спрем на долния паркинг до депото.

– Звучи добре, но как ще успеем да ги намерим? Знаете, че тези тунели долу са като мравуняк – каза Ант.

– И аз си помислих за това каза Крамиша. – И имам идея, ако не възразявате да я споделя.

– Хей, това е една от причините да ви повикам всички. За да си помогнем – каза Стиви Рей.

– Ето каква е идеята ми. Тези преди едва не те убиха, нали?

Понеже й стана ясно, че няма защо да крие това от своите новаци, Стиви Рей кимна.

– Мисля си, че щом са се опитали да се отърват от теб, но неуспешно, биха пробвали и втори път, нали така?

– Вероятно.

– А какво биха направили, ако си мислят, че пак си отишла в тунелите?

– Ще дойдат да ме нападнат – отвърна Стиви Рей.

– В такъв случай използвай елемента си, за да им покажеш, че си там. Можеш да го направиш, нали?

Никога не се бях замисляла за такава възможност -примига Стиви Рей.

– Това е гениално, Крамиша! – възкликна Далас.

– Абсолютно! Сега слушайте и нека да пробвам нещо каза Стиви Рей.

Тя забърза към края на паркинга. Там имаше няколко стари дъба, метална пейка и бликащ фонтан, заобиколен от покрита с лед леха с жълти и пурпурни теменуги. Тя се обърна на север и коленичи пред две от най-големите дървета. Наведе глава и се концентрира.

– Земя, ела при мен – прошепна тя.

Изведнъж земята се затопли и около нея се разнесе ухание на диви цветя и буйна трева. Стиви Рей притисна ръце към земята, която толкова обичаше, и се наслаждаваше на връзката си с нея. Като почувства как топлината и силата на елемента й я изпълниха, тя заговори:

– Да! Познавам те, мога да те почувствам в себе си и себе си в теб. Моля те, направи нещо за мен. Занеси част от тази магия, това чудо, което е смесица от нас двете, в главния тунел под депото. Нека бъде сякаш аз съм там. Нека да бъде толкова силно, че всеки, който се намира в теб, да го усети.

Стиви Рей затвори очи и си представи светеща нишка зелена енергия, която напуска тялото й и се спуска в земята, изпълва тунела точно до старата й стая под депото.

– Благодаря ти, земя. Благодаря ти, че си моят елемент. Можеш да си вървиш.

Когато се върна при групата, всички я гледаха с ококорени очи.

Какво? попита тя неразбирашо.

– Беше невероятно – отвърна Далас с глас, изпълнен с почитание.

– Да, ти цялата бе обвита в зелена светлина и сияеше -каза Крамиша. – Никога не съм виждала такова нещо.

– Беше много яко – каза Джони Бий и останалите кимнаха в знак на съгласие.

Стиви Рей се усмихна, понеже се почувства като истинска Висша жрица:

– Е, поне съм сигурна, че работи.

– Мислиш ли? – попита Далас.

Да – отвърна тя и те се спогледаха така, че стомахът й потрепна. Трябваше да се отърси от това усещане и да се концентрира. – Е, добре, да тръгваме тогава.

Те тръгнаха към колите и Далас сложи ръка на рамото на Стиви Рей. Тя нямаше нищо против да е по-близо до него.

Гордея се с теб, момиче – каза той.

– Благодаря.

Тя протегна ръка през кръста му и я пъхна в задния му джоб.

– И се радвам, че този път ни вземаш със себе си.

Така трябва да постъпя. А и сме по-силни, когато сме заедно.

Той спря и я придърпа към себе си. Наведе се и прошепна на милиметри от устните й:

– Точно така е. По-силни сме, когато сме заедно.

После я целуна с неочаквана собственическа страст. И

преди да го осъзнае напълно, тя го целуваше в отговор. Харесваше й начинът, по който неговото твърдо, познато и нормално тяло я караше да се чувства.

Вие двамата защо не си вземете стая? – извика Крамиша след тях и се вмъкна на задната седалка на колата.

Стиви Рей се изхили, странно замаяна, особено след като мисълта Осъзнай се, ти дори не можеш да се целуваш с другия, премина през главата й.

Далас неохотно я пусна да се отдръпне от него и да седне на шофьорското място. Точно преди и той да влезе, погледите им се срещнаха и той й каза нежно:

– Идеята за стая никак не ми звучи зле.

Стиви Рей усети как се изчервява и отново се изкикоти.

– Чух тази простотия, Далас извика Крамиша от задната седалка. – Затова искам да ви кажа да се концентрирате над лошите, които разкъсват гърла.

– Аз мога да правя няколко неща едновременно изсмя се Стиви Рей отново.

– Както и да е, нека да тръгваме. Имам странно предчувствие.

Стиви Рей изведнъж стана сериозна:

– Странно предчувствие? Да не би да си написала друго стихотворение? Искам да кажа, освен онези двете, които ми показа.

Не. Освен това не говоря за червените,

Стиви Рей се намръщи.

– За какво друго би могла да говориш? – попита Далас.

Крамиша погледна Стиви Рей настоятелно, преди да отговори:

– За нищо. Явно ме е подгонила някаква параноя. А вие двамата се смучете, вместо да се концентрирате над работата, която ни чака.

– Концентрирана съм над нея – каза Стиви Рей и отмести поглед от Крамиша, за да внимава в пътя.

– Да, не забравяй, че моето момиче е Висша Жрица, а те могат да правят много работи едновременно.

Крамиша само изсум гя.

Пътуването до депото беше кратко и мълчаливо. Стиви Рей бе превъзбудена от предупреждението на Крамиша. Тя ■знае за Репхайм. Мисълта се прокрадна в ума й и тя моментално я стъпка.

Крамиша не може да знае за Репхайм. Просто знаеше, че има друг. Никой не знае за Репхайм.

Освен червените новаци в депото.

Обзе я паника. Какво би могла да направи, ако Никол и останалите разкажат за Репхайм? Стиви Рей можеше да си представи сцената. Никол ще бъде жестока и груба. Нейните новаци ще бъдат напълно шокирани и отвратени. Не биха повярвали, че е възможно тя да...

Изведнъж осъзна решението на проблема си и едва не възкликна гласно. Нейните навици не биха повярвали, че е възможно тя да се е обвързала с гарван-демон. Изобщо. Така че тя просто ще отрича. И без това нямаха никакви доказателства. Да, кръвта й може би мирише странно, но тя вече намери обяснение за това. Мракът пи от нея, така че е нормално да мирише по необикновен начин. Крамиша повярва на това, както и Ленобия. И останалите ще повярват. Ще бъде нейната дума, думата на Висшата Жрица, срещу думата на група хлапета, които се опитаха да я убият.

А какво би станало, ако някой от тях действително реши да избере Светлината и остане тук е нея и останалите?

Тогава ще трябва да държи устата си затворена или няма да може да остане, беше мрачната мисъл, която я споходи, докато паркираше пред депото и събираше новаците си.

– Добре, готови ли сте да влизаме? Искам да не ги подценявате – каза Стиви Рей.

Без никакви разговори Далас застана зад нея, а Джони Бий го последва. Останалите тръгнаха след тях, избутвайки настрана решетката, измамно изглеждаща като цимен-тирана, която им осигуряваше лесен достъп до мазето на изоставеното депо на Тулса.

Изглеждаше почти както го бяха оставили. Имаше малко повече боклук, но си беше същото тъмно и студено мазе.

– Виждаш ли? – попита я Далас.

– Разбира се, но мисля да запаля факлите по стените, веднага щом намеря кибрит или нещо такова, за да можете да виждате и вие.

Аз имам запалка – каза Крамиша и взе да рови в огромната си чанта.

– Крамиша, само не ми казвай, че пушиш – каза Стиви Рей и грабна запалката от ръцете й.

– Не, не пуша. Това е глупаво. Но обичам да съм подготвена. А една запалка влиза в употреба от време на време. Например сега.

Стиви Рей започна да се спуска по металната стълба, но Далас сложи ръка на рамото й и я спря:

– Нека аз да сляза пръв. Мен не смятат да ме убиват.

– Откъде знаеш? – възрази Стиви Рей, но го пусна да слезе пръв.

Тя слезе след него, а Джони Бий тръгна плътно след нея.

Накара и двамата да я чакат при края на стълбата, докато се придвижи с пълна увереност през непрогледния мрак до първия от старовремските керосинови фенери, които на-времето бе помогнала да закачат на стари железничарски пирони по извитата стена на тунела. Тя запали фенера и се обърна, за да се усмихне самодоволно на момчетата си:

– Сега е по-добре, нали?

– Добра работа, момиче усмихна й се Далас. После се поколеба и наклони глава леко. – Чуваш ли това?

Стиви Рей погледна въпросително към Джони Бий, който в този момент помагаше на Крамиша да слезе по стълбата.

– Какво да чуя, Далас? – попита го тя.

Той притисна ръка към грубия бетон на стената:

– Това!

Звучеше като хипнотизиран.

Далас, да не се побърка? – каза Крамиша.

Той я погледна през рамо:

– Не съм сигурен, но ми се струва, че чувам бръмченето на електрическите кабели.

Това е нелепо отвърна Крамиша.

– Е, ти винаги си бил много добър с електрическите работи – каза Стиви Рей.

– Да, но никога не съм ги чувал преди. Сериозно. А сега мога да чуя бръмченето на тока през кабелите.

– Може би това е някаква дарба, която имаш и досега не си забелязвал – предположи Стиви Рей.

– Но електричеството не идва от богинята. Как е възможно да има такава дарба? – попита Крамиша и хвърли към Далас подозрителен поглед.

– Защо да не е от Никс? – попита Стиви Рей. – Ако трябва да съм честна, виждала съм и по-странни неща от новак с дарба за електричество. Като... например бял бик, който символизира Мрака.

– Имаш право – съгласи се Крамиша.

– Значи мислите, че може наистина да имам дарба? – възкликна Далас и изглеждаше замаян.

– Разбира се, че може – каза Стиви Рей.

– Ако е така, направи нещо, с което да ни помогнеш каза Джони Бий и помогна на Шанън Комптън и Венера да слязат по стълбата.

– Как бих могъл да помогна?

– Ами, например, опитай се по бръмченето да разбереш дали онези гадняри са използвали електричество тук напоследък – предложи Крамиша.

– Ще проверя – каза Далас и се обърна към стената, притисна длани към бетона и затвори очи. Само след няколко секунди очите му се отвориха и той ахна изненадано. Погледът му се насочи направо към Стиви Рей.

– Да, използвали са електричество. И в момента също използват. В кухнята.

– Значи ето къде отиваме – отвърна Стиви Рей.