Текст книги "Изпепелена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 20 страниц)

– Добре. Ще почакам. Но няма да чакам дълго. Или ще ме пуснат на скапания остров, или няма. Което и от двете да е, искам да приключим колкото може по-бързо е това.

което идва.

Момичето има право – разнесе се женски глас, идващ от тъмнината. – Трябва да се научиш на малко търпение. Старк се изпъна като струна и се обърна към арката:

– Имам само пет дни да я спася. Иначе тя ще умре. Нямам време да се уча на търпение точно сега.

Смехът на жената накара Старк да настръхне.

– Буен, арогантен и нетърпелив – каза тя. – Напомня ми за теб преди няколко века, Сеорас.

– Да, но аз не бях чак толкова млад – отвърна вампирът. Старк се бореше с желанието си да им изкрещи да дойдат и да се покажат пред него, когато те изведнъж сякаш се материализираха от мъглата директно пред арката. Воинът отново беше тук, но Старк изобщо не го погледна. Цялото му внимание бе грабнато от жената.

Тя бе висока, с широки рамене, мускулеста и в същото време женствена. Имаше бръчици в ъгълчетата на големите й красиви очи, в които проблясваше златиста сянка, примесена със зелено – точният цвят на първото зърно от кехлибарената огърлица, която висеше на врата й. С изключение на един канелено-червеникав кичур, дългата й до кръста коса беше изцяло бяла, но въпреки това не изглеждаше стара. Нито пък млада. Старк осъзна, че по някакъв начин му напомняше за Калона. Без определена възраст и в същото време древна. Татуировките й бяха удивителни – мечове със заплетени дръжки и остриета очертаваха силното й и чувствено лице. Той изведнъж осъзна, че никой не е отронил и дума, затова прочисти гърлото си, притисна Зоуи по-близо до себе си и се поклони с уважение:

– Добра среща, Сгиат.

– Защо трябва да те допускам на острова си? попита тя без предисловие.

Старк си пое дълбоко въздух, вдигна брадичката си и срещна погледна й решително, както преди това беше погледнал воина.

– Имам това право заради кръвта, която тече във вените ми. Аз съм потомък на МакУолис. Това значи, че съм част от твоя клан.

Не от нейния, момче. От моя – каза вампирът.

Устните му се закривиха в лека усмивка, която изглеждаше по-скоро опасна, отколкото приветствена.

Старк насочи вниманието си към воина:

– От твоя? Аз съм част от твоя клан? – попита той глупаво.

– Помня, че ти беше по-умен на тази възраст – каза Сгиат.

– Да – изсумтя мъжът. – Млад или не, имам повече мозък.

– Достатъчно умен съм, за да знам, че миналото на човешката ми кръв все още ми дава връзка с двама ви и с този остров – заяви Старк.

– Ти едва си излязъл от пелените, момченце каза воин ът саркастично – По ще са ти прилика игри за ученици, ама такива не се намират на този остров.

Вместо да се подразни, Старк се замисли над думите на мъжа и сякаш записките на Деймиън изплуваха в паметта

^У– Точно затова имам право да вляза – каза той. – Нямам никаква представа какво е да си истински воин, но мога да ви кажа, че Зоуи е повече от Висша Жрица. Преди душата й да се разпилее, тя бе започнала да се превръща в нещо, което вампирите никога не са виждали. – Мисълта му продължаваше да тече, парченцата от пъзела започваха да се нареждат. Той видя изненадата в очите на Сгиат и интуицията му подсказа, че е на прав път. – Зоуи беше на път да се превърне в Кралица на елементите. Аз съм неин воин, неин бранител, а тя е моята Аса. Тук съм, за да се науча да защитавам своята Аса. Нали с това се занимавате тук. Учите воините как да защитават своите Аси?

– Те престанаха да идват при мен – каза Сгиат.

Старк си помисли, че само си е въобразил тъгата в гласа й, но когато воинът се приближи леко до нея, сякаш беше така свикнал да откликва на нуждите й, че искаше да отнеме дори този лек дискомфорт от нея, Старк осъзна, че без съмнение е открил отговора и отправи мислено благодарствена молитва към Никс.

– Не, не сме престанали да идваме. Аз съм тук – заяви Старк на древната кралица. – Аз съм воин. Принадлежа към клана МакУолис. Моля ви за помощ, за да защитя своята Аса. Моля те, Сгиат, нека да вляза на острова. И ме научи как да запазя живота на своята кралица.

Сгиат се поколеба за миг, колкото да се спогледа с воина

си, а после вдигна ръка и каза:

Фаилте гу ант Еилеан нан Сгиат... Добре дошъл на острова на Сгиат. Можеш да влезеш.

– Ваше величество, – гласът на Дарий накара всички да замлъкнат. Воинът беше застанал на коляно пред арката, а Афродита стоеше на крачка зад него.

– Говори, воине – каза Сгиат.

–Аз не съм от клана, но също защитавам Аса. Затова моля за разрешение да вляза на острова. Макар да не идвам като новопосветен воин, вярвам, че тук има много неща, които бих могъл да науча, докато се боря заедно със своя брат по войнство в мисията ни да спасим живота на Зоуи.

– А това с теб е човешко момиче, не Висша Жрица. Как е възможно да сте обвързани с воински обет? – попита вампирът.

– Извинявам се, не разбрах името ти. Шоунъс ли беше? -попита Афродита и пристъпи напред до Дарий, като сложи ръка на рамото му.

– Ти глуха ли си или какво, казвам се Сеорас отвърна той.

Старк с изненада установи как устните му се разтегнаха в усмивка.

– Добре, Сеорас – тя имитира акцента му с удивителна точност. – И аз не съм човек. Бях новак и получавах видения. А после изведнъж вече не бях новак. Когато това се случи, поради причини, които не са ми известни, Никс реши да запази дарбата, която ми бе дала. Така че аз съм Пророчицата на Никс. Надявам се, че това, заедно с всичките главоболия и ужас, които виденията ми причиняват, означава, че ще остарея също така грациозно, както вашата кралица. – Афродита млъкна и се поклони на Сгиат, която леко повдигна вежди, но не я порази смъртоносно на секундата, въпреки че според Старк си го заслужаваше. – Така че Дарий е дал обет да бъде мой воин. Ако съм схванала правилно алюзията, което може и да не е така, понеже хич ме няма с образното изразяване, аз съм Аса по някакъв своеобразен начин. Така че Дарий пасва на изискванията ви, със или без кръвна връзка.

Старк чу как Сеорас промърмори „арогантна кучка“ в същия момент, в който Сгиат прошепна „интересно“.

– Фаилте г^! ант Еилеан нан Сгиат, Пророчице и воинът ти – каза Сгиат.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА
Старк

Без да губи повече време, Старк със Зоуи на ръце. следван от Дарий и Афродита, мина под арката, която водеше към Острова на жените.

Сеорас ги поведе към джип, паркиран зад ъгъла, който не се виждаше от арката. Старк спря зад него. Лицето му сигурно е изразявало изненада, защото воинът се засмя:

– Ти да не би да очакваше, че се придвижваме на шотландски понита?

– За него не знам, но аз точно това очаквах каза Афродита и седна на задната седалка до Дарий. За пръв път съм безкрайно доволна, че не се оказах права.

Сеорас отвори на Старк предната врата и той влезе, като придържаше Зоуи внимателно. Воинът подкара колата и изведнъж Старк осъзна, че Сгиат не е с тях.

– Хей, къде е твоята кралица? – попита той.

– Сгиат не се нуждае от моторизирани превозни средства, за да се придвижва из острова си.

Старк тъкмо се чудеше как точно да формулира следващия въпрос, когато Афродита го изпревари:

– Какво, по дяволите, значи това?

– Значи, че дарбата на Сгиат не е обвързана с никой от елементите. Нейната дарба е този остров. Тя може да управлява всичко на него.

– Мамка му! Да не ми казваш, че може да се телепортира, както в някаква не тъпашка версия на „Стар Трек ? Не че е възможно да има нещо не тъпашко, когато си говорим за „Стар Трек“.

Старк започна да обмисля начин как да й запуши устата, без да вбеси Дарий.

Но старият воин остана напълно невъзмутим от бърборенето на Афродита. Просто вдигна рамене:

Да, може да се каже, че е добра аналогия.

– Ти знаеш за Стар Трек? – извика Старк, преди да успее да се спре.

– Имаме сателити – каза воинът и отново сви рамене.

– А интернет? – попита Афродита с надежда.

И интернетограф – отвърна Сеорас с безизразно лице.

– Значи излизате във външния свят? – попита Старк.

– Да, когато целите на кралицата го изискват.

– Не съм изненадана. Тя е кралица. Обича да пазарува, съответно харесва и интернет – каза Афродита.

– Тя е кралица, обича да бъде информирана за това, което се случва в света около нея – каза воинът с тон, който не допускаше повече въпроси.

Те продължиха да пътуват в мълчание, докато Старк започна да се притеснява от проясняващото се утринно небе. Тъкмо се канеше да каже на Сеорас какво ще се случи с него, ако излезе на слънце без прикритие, когато той му посочи тесния път пред тях:

– Това е Краоб – свещената гора. Замъкът е точно от другата страна на брега.

Поразен, Старк се загледа наляво в изкривените форми на стволовете на измамно тънките дървета, които явно бяха по-здрави, отколкото изглеждаха, защото крепяха над себе си океан от зеленина. Той успя да забележи само части от всичко онова, което изпълваше гората. Пластове от мъх, сенки и късове от мрамора, от който бе изградена арката, които изглеждаха като петна от искряща светлина. А пред всичко това, като сигнален огън, привличащ пътешествениците, стояха две дървета, преплетени в едно. От клоните на това странно единство висяха завързани ленти от ярко оцветен плат, които придаваха странен, допълващ контраст на древните възлести клони.

Колкото повече го гледаше, толкова по-странно се чувстваше.

– Никога не съм виждал подобно дърво. Защо е овързано с този плат? – попита той.

Сеорас натисна спирачката и спря по средата на пътя:

– Това е глог, а онова е самодивско дърво. Израснали са заедно и образуват висящо дърво.

Понеже това бе единственото обяснение, което получиха, Старк го погледна разочаровано.

Висящо дърво?

– Обучението ти го няма никакво, момче. Глогът е дървото на желанията. Всеки възел по него символизира някакво желание. Понякога родители идват тук и пожелават добър живот за детето си. Понякога са приятели, поменава-щи тези, заминали в другия живот. Но най-често са желанията на влюбени двойки, които обвързват живота си и си пожелават щастие. Туй са дървета, отглеждани от Добрия Народ, корени, хранени от тяхната благодат, минаваща от техния свят в нашия.

– Добрия Народ? – Старк изглеждаше раздразнен.

– Елфите. Не знаеш ли откъде идва изразът „да завържеш възел“?

– Това е много романтично – каза Афродита. За пръв път тонът й беше напълно лишен от сарказъм.

Да, жено, ако е наистина романтично, значи е шотландско – каза той и подкара джипа по тесния път покрай дървото на желанията.

Замислен върху идеята със Зоуи да си направят такъв възел, Старк не забеляза замъка, докато Сеорас не спря колата. Едва тогава се огледа и гледката на светлини, отразени от камък и вода, изпълни очите му. Замъкът се намираше на около сто метра от главния път и до него се стигаше по тясна пътека, водеща към каменен мост, който се извисяваше над блатисто поле. Факли, като онези от моста към острова, бяха запалени по продължение на алеята, само че тук бяха три пъти повече осветяваха ярко пътя към замъка и стените на самата сграда.

Между факлите имаше колове с дебелината на човешка ръка. На всеки кол имаше глава с ужасна гримаса и липсващи очи. Ужасяващите неща като че ли се раздвижиха в първия момент, но после Старк осъзна, че това е дългата коса на всеки изсушен скалп, която се поклащаше призрачно от студения вятър.

– Гадост – прошепна Афродита от задната седалка.

– Великият обезглавител – каза Дарий и замлъкна стра-хопочитателно.

–Да, това е Сгиат – беше единственото, което Сеорас каза, но устните му се разтеглиха в усмивка, която останалите видяха в огледалото.

Старк не каза нищо. Погледът му бе привлечен от страховития път към входа. Замъкът на Сгиат беше кацнал на самия ръб на скалата с изглед към океана. Въпреки че виждаше само долната част на замъка, не му беше много трудно да си представи истинското лице, с което се представяше на външния свят свят, който никога няма да получи достъп до нейните владения, дори и заклинанията на кралицата да не бяха достатъчно отблъскващи за досадниците. Замъкът бе направен от сив камък, обсипан с бляскавия бял мрамор, който се срещаше на острова. Пред масивната дървена врата имаше внушителна арка, а след нея се простираше тясна пътечка към входа на замъка.

Изведнъж портите се разтвориха и отвътре наизлязоха много воини, мъже и жени, прекосиха моста и се затичаха към тях. Старк машинално отстъпи назад, а Дарий застана пред него, за да може да го защитава.

– Не търсете опасност там, където я няма – каза Сеорас и махна леко с ръка. – Те просто искат да поздравят с уважение вашата кралица.

Воините, облечени досущ като Сеорас, се доближиха до Старк без никакъв намек за агресия. Дойдоха в колона по двама и носеха кожена носилка.

– Тази традиция показва уважение към падналия в бой. Отговорност на клана е той да бъде върнат в своя дом на Тир на Ног, земята на нашата младост – обясни Сеорас. -Ние никога не изоставяме своите.

Старк се поколеба. Погледна воина и каза:

– Не мисля, че ще мога да я пусна.

– Добре – кимна Сеорас с разбиране. – Не си длъжен. Ти ще застанеш начело. Кланът ще направи останалото.

Понеже Старк продължи да стои неподвижно, Сеорас се доближи до него и хвана ръцете му. Той не смяташе да пусне Зоуи, просто не бе в състояние. Изведнъж видя златната гривна на вожд, която блестеше на ръката на Сеорас. Именно тя докосна нещо в него. С изблик на изненада той осъзна, че се доверява на воина, и му предаде Зоуи. Знаеше, че не я оставя, а просто я споделя.

Сеорас се обърна и постави Зоуи внимателно на носилката. Воините, по шестима от всяка страна, се поклониха с уважение. Тогава водачът им, жена с гарвановочерна коса, каза на Старк:

– Воине, мястото ми сега е твое.

Инстинктивно той се доближи до носилката, а жената отстъпи настрана и той хвана дръжката. Сеорас се движеше пред тях. Старк и останалите воини го последваха като един и понесоха Зоуи към замъка на Сгиат като загинала в бой кралица.

Интериорът на замъка беше огромна изненада, особено на фона на страховитите декорации отвън. Старк най-малкото беше очаквал да е като замък на воини – спартански, мъжествен и въобще нещо като смесица между пещера и мъжка съблекалня. Оказа се, че много греши.

Вътрешността на замъка беше великолепна. Подът бе от гладък, бял мрамор със сребристи нишки. Каменните стени бяха покрити с ярки гоблени, които изобразяваха най-различни неща – от красиви островни пейзажи до бойни полета, колкото красиви, толкова и кървави.

Те преминаха през фоайето, после по коридора и стигнаха до огромно двойно каменно стълбище. Тогава Сеорас махна с ръка и цялата група спря:

– Не можеш да си Бранител на Аса, ако не можеш да вземеш решение. Така че се налага да решиш, момче. Искаш ли да отнесеш кралицата си горе, за да си починеш известно време и да се подготвиш, или искаш да започнеш още сега изпълнението на задачата си?

Старк не се поколеба нито за миг:

– Нямам време за почивка. Започнах да се подготвям за това в деня, когато Зоуи прие обета ми на воин. Решението ми е да започнем веднага.

Тогава отиваме в залата на Фи-анна Фоил – каза Сеорас и кимна леко.

Той се обърна и продължи по коридора, а след него воините, начело със Старк, го последваха.

Афродита ускори крачка, докато се изравни със Сеорас:

Какво точно имаше предвид, като каза, че Старк трябва да изпълни някаква задача?

Не съм се объркал, жено! – отвърна той, почти без да я поглежда. – Просто нарекох мисията му задача и това е.

Афродита изсумтя.

– Млъкни – прошепна й Старк.

Както се предполагаше, тя не му обърна никакво внимание:

– Знам думата, просто не разбрах какво конкретно значеше в случая.

Сеорас стигна до огромна арка с две врати. Старк си помисли, че изглеждат толкова солидни, че ще им трябва цяла армия, за да ги отворят, но воинът го направи само с думи:

– Бранителят ти моли за разрешение да влезе, моя Аса.

Със звук като любовна въздишка вратите се отвориха сами и Сеорас ги поведе в най-поразителната стая, която Старк някога беше виждал.

Сгиат седеше на бял мраморен трон върху триетажен подиум.

Тронът беше невероятен, резбован отгоре додолу със сложни възли, които сякаш разказваха истории или показваха някакви сцени. Но в стъклописа зад Сгиат и нейния подиум вече се виждаше зората и Старк, залитайки, се спря точно пред нахлуващата яркост, спирайки хода на цялата колона и привличайки любопитни погледи от всички воини. Той присвиваше очи срещу светлината и се мъчеше да накара мозъка си да заработи през омарата, която дневните часове предизвикваха в ума му. Афродита пристъпи напред, поклони се ниско на Сгиат и каза на Сеорас:

– Старк е червен вампир. Той е различен от всички нас. Ако се покаже на директна слънчева светлина, ще изгори напълно.

Покрийте прозорците – заповяда Сеорас.

Воините моментално изпълниха заповедта и покриха прозорците с плътни завеси от червено кадифе, които Старк не беше забелязал досега.

Очите му привикнаха към тъмнината в мрачната стая, още преди воините да запалят всички свещи в огромния свещник с формата на дърво. Видя как Сеорас се качи на подиума и зае мястото отляво на своята кралица. Застана там с почти осезаема увереност. Старк осъзна без никакво съмнение, че нищо на този свят, а може би и в следващия, не би могло да преодолее Сеорас и да нарани кралицата му. За миг той изпита силна завист. Искам това! Искам Зоуи да се върне и аз също да съм сигурен, че нищо няма да я нарани повече!

Сгиат вдигна ръка и помилва своя воин леко, но интимно. Тя не гледаше към Сеорас, но Старк не го изпускаше от поглед. Той я гледаше с изражение, което Старк разбираше напълно. Той не е просто бранител. Той е Бранителят. И я обича.

_ Приближете се. Оставете младата кралица пред мен.

Старк кимна. Колоната се придвижи напред и всички се наведоха, като поставиха носилката на Зоуи върху мраморния под в краката на кралицата.

– Не можеш да стоиш на светлина. Какво друго е различното при теб? – попита Сгиат, когато и последните свещи бяха запалени и стаята засвети с топлото жълто сияние на пламъците.

Воините се оттеглиха и сякаш изчезнаха в сенчестите ъгли на залата. Старк обърна поглед към Кралицата и нейния Бранител и й отвърна бързо, без да губи и без това малкото време, с което разполагаше.

_ Налага се да спя през цялото време на деня, до залез слънце. Имам по-силна жажда за кръв от обикновените вампири. Не мога да вляза в частен дом без разрешение. Може да има и други разлики, но не съм червен от достатъчно дълго и не съм ги открил все още.

– Вярно ли е, че си умрял и после възкръснал? – попита

тя.

Да – отвърна той бързо и решително, с надеждата, че тя няма да го разпитва повече по този въпрос.

– Много интересно... – промърмори Сгиат.

– Ден ли беше или нощ, когато душата на кралицата ти се е пръснала? Заради това ли не си успял да я защитиш? – попита Сеорас.

Прозвуча, сякаш воинът изстреля въпроса директно от сърцето си и Старк срещна погледа му смело, като каза истината:

– Не, не беше ден. Не се провалих заради това. Провалих

се, защото допуснах грешка.

– Предполагам, че Жриците от Висшия Съвет са ти обяснили, че пръсната душа е сигурна смърт за една Висша Жрица, а често и за нейния воин. Защо смяташ, че идването ти тук може да промени това? – попита Сгиат.

– Защото, както казах и преди, Зоуи не е просто Висша Жрица. Тя е различна, тя е нещо много повече. И защото не искам да съм просто неин воин. Искам да съм неин Бранител.

– Значи искаш да умреш заради нея.

Сеорас не каза това като въпрос, но Старк кимна:

– Да, бих умрял заради нея.

– Но той е наясно, че ако умре, ще загуби всички шансове да я върне в тялото й – обади се Афродита и двамата с Дарий пристъпиха напред. Това е, което са пробвали другите воини, но никой от тях не е постигнал успех.

– Той иска да използва биковете и древните пътища, за да стигне до Отвъдното, без да умира – каза Дарий.

Сеорас се засмя, но без веселие:

– Не може да очаквате да влезе в Отвъдното, като преследва митове и мълви.

– Над този замък се вее флагът на черния бик – каза Старк.

– Говориш за тара – стар и отдавна забравен символизъм, какъвто е и моят остров – отвърна Сгиат.

Ние си спомнихте за твоя остров – поправи я Старк.

– А биковете не са забравени в Тулса – каза Афродита. -И двамата са били призовани в този свят снощи.

Настъпи внезапна тишина, в която лицето на Сгиат изразяваше неприкрит шок, а воинът й зачака с готовност.

– Разкажи ни – каза той.

Набързо и без никакъв сарказъм, което беше необичайно за нея, Афродита им разказа за Танатос и информацията, която им даде за биковете. После как Стиви Рей е призовала първоначално грешния бик, а през това време Деймиън и останалите са ровели в библиотеката, в резултат на което са открили предсказаната от белия бик кръвна връзка на Старк с острова на Сгиат.

Кажи ми отново какво точно е предсказал белият бик – каза Сгиат.

– Воинът трябва да потърси в кръвта си мост към Острова на жените, а после да се пребори със себе си, за да достигне мястото. Само признаването на едното пред другото ще му позволи да се събере с неговата Жрица. След като се съберат, единствено тя, а не той, ще може да реши дали да се върне или не - цитира Старк.

Сгиат погледна изумено към своя воин:

Белият бик му е дал път към Отвъдното.

Сеорас кимна:

–Да, но само път. Останалото трябва да го постигне сам.

– Обяснете ми! – извика Старк, който не можеше да сдържа отчаянието си повече. – Какво, по дяволите, трябва да направя, за да се добера дотам?

– Един воин не може да отиде в Отвъдното жив – започна Сгиат. – Само Висша Жрица има тази способност и не всяка може да получи достъп дотам.

– Знам това каза Старк през зъби. Но, както и вие казахте, бикът ме пуска.

– Не – поправи го Сеорас. – Позволява ти да стъпиш на пътя, не да влезеш. Не можеш да влезеш там като воин.

– Но аз съм воин! Как тогава да вляза? И какво значи тази част, дето трябва да се преборя със себе си?

– Това е първоизточникът на древните религии. Много отдавна мъжете са могли да служат на богинята и на останалите богове не само в ролята на воини – обясни Сгиат.

– Някои от тях са били шамани – добави Сеорас.

– Добре, значи трябва да стана и шаман, така ли? – попита Старк объркано.

– Има само един воин, който е успял да стане и шаман – каза Сгиат и хвана ръката на Сеорас, за да илюстрира думите си.

– Ти си и двете? – възкликна Афродита. – Е, тогава кажете на Старк как да го направи! Как да стане шаман и в същото време да продължи да е воин?

Сеорас повдигна вежди и устните му потрепнаха в иронична усмивка:

– Всъщност е много просто. Воинът в теб трябва да умре, за да даде началото на шамана.

– Чудесно. При всички положения ще се наложи да умра – каза Старк.

– Само така изглежда – каза Сеорас.

В ума си той почти чу как Зоуи възкликва „О, по дяволите!“