Текст книги "Изпепелена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 20 страниц)

– Как така без ментор? Сигурно никак не е било лесно?

– попита Старк.

– Както изглежда, светът ни се нуждае само от една Висша Жрица с дарба за смъртта – отвърна Танатос с усмивка.

– Това е доста кофти позиция – каза Джак и после се плесна през устата. – Извинявам се.

– Не се засягам от думите ти, дете усмихна се Танатос. – Никак не ми е било лесно, да съм в съюз със смъртта.

– Но благодарение на това и понеже Дарий е любител на четенето, имаме някаква първоначална информация – каза Деймиън.

– Какво мислиш да правим? – попита го Афродита.

– Мисля, че ме бива най-вече в едно нещо в ученето. Значи трябва да ти връчим нещо за изучаване – ококори се Афродита.

– Архивите. Трябва ти достъп до архивите на Съвета -каза Танатос и тръгна към вратата. – Ще говоря с Дуантия.

– Чудесно. Заемам се с учене каза Деймиън.

– Аз ще ти помагам – каза Джак.

– Зубрачи, колкото и да ми е неприятно да го кажа, май всички ще трябва да се заемем с това.

Старк гледаше как Танатос излиза. Бегло отбеляза, че останалите бяха ентусиазирани, че ще има върху какво да насочат енергията си, но той обърна поглед отново към бледото лице на Зоуи.

A аз ще трябва да се подготвя за съюз със смъртта.

Зоуи

Нищо не изглеждаше, както би трябвало.

Не че не знаех къде се намирам. Знаех, че съм в Отвъдното, но не съм мъртва. Освен това срещнах Хийт, който пък беше мъртъв.

Богиньо! Всичко е толкова странно, че все по-нормална ми се струва мисълта, че Хийт е МЪРТЪВ.

Но и без това всичко изглежда не както трябва.

В този момент се бях сгушила в Хийт. Излежавахме се като възрастна семейна двойка под едно дърво върху одеяло от мъх с формата на овал, образувало се в корените на дървото. Би трябвало да съм спокойна. Мъхът беше мек, а Хийт изглеждаше сякаш наистина е жив. Виждах го, чувах го, докосвах го, дори можех да го помириша. Би трябвало да мога да се отпусна и да съм с него.

Тогава защо, зачудих се аз и се взрях в танцуващите наоколо сини пеперуди, защо съм толкова неспокойна и въобще, „извън строя“?

Баба...

Липсваше ми. Отсъствието й бе като зъбобол. Понякога не го усещах, но знаех, че го има и ще се върне. Най-често още по-болезнено.

Сигурно е много притеснена за мен. И тъжна. Мисълта колко тъжна би била баба ми беше непоносима и веднага я прогоних.

Не можех да продължавам да лежа тук. Отдръпнах се от Хийт внимателно, за да не го събудя.

Станах и започнах да крача.

Това малко ми помогна. Но само малко. Крачех напред и назад, за да съм сигурна, че не се отдалечавам от Хийт. Изглеждаше красив в съня си.

Искаше ми се да мога и аз да поспя.

Но не можех. Ако затворех очи, сякаш губех части от себе си. Но как е възможно това? Как е възможно да губя себе си? Напомняше ми малко на времето, когато имах висока температура и сънувах някакъв адски странен сън, че се въртя толкова силно и продължително, докато части от мен се разхвърчават на всички страни.

Потръпнах. Защо ми беше толкова лесно да си спомня това, докато много други от спомените ми бяха като потънали в мъгла?

Господи, толкова съм уморена.

Запътих се към една от красивите бели скали, които стърчаха от тревата и мъха, и едва не се спънах, но за щастие се хванах с ръка за близкото дърво.

Тогава забелязах ръката си. Не изглеждаше добре. Спрях и се загледах и, заклевам се, кожата ми се движеше, като в някой долнопробен филм на ужасите, където гадни неща пълзят под кожата на полуголо момиче и изглежда сякаш.,,

– Не! – извиках аз и започнах да търкам ръката си. Не! Спри!

– Зоуи,какво става?

– Хийт, Хийт. погледни. – Протегнах ръка към него. -Като във филм на ужасите е.

– Зо, за какво говориш? – попита той и местеше неразби-ращо поглед ту към ръката, ту към лицето ми.

– Ръката ми! Кожата ми!

Хвърлих се към него. _u

Усмивката не можеше да прикрие притеснението му. Той се протегна и бавно прокара ръка по моята, а после преплетохме пръсти.

– Нищо й няма на ръката ти, скъпа.

– Наистина ли мислиш така?

– Да, съвсем наистина. Хей, какво става с теб/

Отворих уста, за да му кажа как имам усещането, че губя

себе си, че части от мен отплават, когато нещо привлече погледа ми. Нешо тъмно.

– Хийт, това не ми харесва – казах и посочих с трепереща ръка тъмната сянка между дърветата.

Вятърът клатеше широките зелени листа на дърветата и изведнъж вече не ми изглеждаха така уютни и подходящи за подслон, както преди миг. Усетих как тялото на Хийг потрепва и осъзнах, че не си въобразявам.

В този момент сянката се раздвижи и чух плясък на кри-

ле.

– О, не! – прошепнах.

Хийт стисна ръката ми по-силно'.

– Хайде, трябва да влезем по-навътре. Ела.

Замръзнах на място:

– Защо? Как тези дървета могат да ни предпазят от това,

което ни дебне?

Хийт хвана брадичката ми:

Зо, не го ли усещаш? Тази горичка е добра. Чисто добра. Мила. не усещаш ли своята богиня тук/

Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми и гледката се размаза.

Не – казах тихо, сякаш едва намирах думи. – Изобщо не усещам богинята.

Той ме придърпа към себе си и ме прегърна силно:

– Не се тревожи, Зо. Аз я усещам. Така че всичко ще бъде наред, обещавам ти.

И той ме поведе все по-навътре в гората на Никс, а горещите сълзи се стичаха по хладните ми бузи.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Стиви Рей

– Скай? Сериозно? Къде е това, в Ирландия? – попита Стиви Рей.

Шотландия, глупачке – отвърна Афродита.

– Е, то не е ли почти едно и също? И не ми казвай глупачка. не е никак мило.

А ако ти кажа да ме ухапеш, мило ли ще ти се стори? Слушай и не се дръж като слабоумна. Трябва да си поговориш със земята, или какъвто там начин имаш за комуникация с нея, и да провериш какво можеш да научиш за Светлината и Мрака. Нали разбираш, с главни букви. Също така се ослушвай дали някое дърво или нещо подобно няма да ги подхвърли някоя дума за два бика.

Бикове? Имаш предвид нещо като крави?

– Ти не беше ли селянка? Как е възможно да не знаеш какво е бик?

– Виж какво, Афродита, само защото не съм от някой голям град не значи, че автоматично разбирам от крави. Мамка му, аз дори не харесвам коне.

– Заклевам се, ти си някой мутант – каза Афроди та. -Бикът е мъжка крава. Дори пуделът на майка ми го знае. Концентрирай се малко, важно е. Трябва да идеш да питаш шибаните тревички за някаква древна и варварска религия или митология... или каквото е там, която включва два борещи се бика, бял и черен. Много мъжествени, водещи вечната битка между доброто и злото.

– Това какво общо има със Зоуи?

– Предполагам, че това по някакъв начин ще отвори на Старк вратите към Отвъдното, без да се налага да умира реално. Понеже умирането не е помогнало на предишните воини, които са искали да спасят своите Жрици.

– И кравите ще свършат тази работа? Как? Та те дори не могат да говорят.

– Бикове. Следиш ли ми мисълта? Не говоря за някакви си животни, а за първичната сила, която те символизират. Биковете изобразяват тази сила.

– Значи все пак не могат да говорят?

– Ох, мамка му! Може и да могат, може и да не могат! Това е някаква супер стара магия. Кой би могъл да знае какво изобщо могат? Просто проумей следното: за да се добере до Отвъдното, Старк не може да е цивилизован и модерен тип. Ще трябва да разбере как да бъде много повече от това, да намери Зоуи и да я защити, без да бъдат убити и двамата. А тази древна религия може да ни е от помощ.

– Струва ми се, че има смисъл в това. Като си представя Калона, не го свързвам точно с модерен тип. – Стиви Рей замълча за миг и призна пред себе си, че в действителност мислеше за Репхайм, а не за баща му. – А и той определено притежава някаква първична сила.

– И също така се разхожда в Отвъдното, без да е мъртъв.

Което Старк също иска да направи.

– Така че тичай да си поговориш с цветенцата за биковете и прочее – каза Афродита.

–Отивам да си поговоря с цветенцата – отвърна Стиви Рей.

И ми се обади, когато ти кажат нещо.

– Добре, ще се постарая.

– Бъди внимателна – каза Афродита.

– Видя ли, че можеш да бъдеш мила? – отвърна Стиви Рей.

– Преди да си се разтопила от кеф, искам да ми отговориш на един въпрос; с кого се Обвърза, когато нашата връзка се разпадна?

Стиви Рей се вцепени:

– С никого.

– Това значи, че е някой адски неподходящ. Кой е. някой от червените загубеняци ли?

Афродита, казах вече, никой.

– Да, това го схванах. Виж какво, едно от нещата, които мога благодарение на пророческата си дарба, е да чувам разни работи, но не с ушите си.

– Мога да кажа само, че си си загубила ума.

– Пак ти казвам, внимавай. Усещам странни вибрации от теб и те ми подсказват, че си в голяма опасност.

– Мисля, че си въобразяваш някакви неща, за да прикриеш лудостта си.

– А аз мисля, че криеш нещо. Така че нека засега просто да се съгласим да не сме на едно мнение.

– Отивам да говоря с цветенцата относно кравите. Чао, Афродита.

– Бикове, глупачке.

Стиви Рей отвори и тръгна да излиза от стаята си, все още намръщена заради коментарите на Афродита, и едва не налетя на Крамиша, която беше вдигнала ръка, за да почука на вратата. И двете подскочиха, а после Крамиша поклати глава:

– Не прави такива странни работи. Започвам да си мисля, че не си нормална.

– Крамиша, ако знаех, че си отвън, нямаше да подскоча, като отворих вратата. А и никой от нас не е нормален.

– Говори за себе си. Аз съм си добре. Имам предвид, че нищо ми няма. Ти, от друга страна, си голяма бърканица,

– Едва не изгорях на онзи покрив преди два дни. Мисля, че това ми дава правото да изглеждам зле.

– Не изглеждаш никак зле – каза Крамиша и наведе глава настрани. Днес си беше сложила жълта перука, в тон с блестящите, жълти сенки на очите. – Всъщност изглеждаш доста добре. Цялата си розова, както изглеждат белите, когато са здрави. Малко ми напомня на розовата кожа на малко прасенце.

– Крамиша, заклевам се, главата ме заболя. За какво говориш?

– Исках просто да кажа, че изглеждаш много добре, но не се държиш добре. Нешо не ти е наред тук и тук – каза тя и посочи сърцето и главата на Стиви Рей.

– Имам много проблеми – отвърна тя уклончиво.

Да, това ми е ясно. Със Зоуи всичко се оплеска и т.н.. но ти трябва да се стегнеш.

Опитвам се.

– Постарай се повече. Зоуи се нуждае от теб. Знам. че не си с нея, но имам чувството, че можеш да й помогнеш. Така че трябва да използваш здравия си разум.

Крамиша я погледна така настойчиво, че на Стиви Рей й се прииска да се размърда:

– Както вече казах, опитвам се.

– Забъркала си се в нещо шантаво'⁷

–Не!

Сигурна ли си? Понеже това с за теб. – Крамиша откъсна лист от розовата си тетрадка с нещо написано на него.

– И ми изглежда като цяла купчина шантави работи.

Стиви Рей издърпа хартията от ръката й:

– Мамка му, защо просто не каза. че носиш някое от стихотворенията си?

Тъкмо щях да стигна дотам. Крамиша скръсти ръце и се подпря на вратата, очевидно очаквайки Стиви Рей да прочете стихотворението.

– Каниш се да ходиш някъде ли?

– Не. Останалите закусват. А, без Далас, Той тренира фехтовка е Дракона, макар че учебните занимания не са възстановени официално. А аз не виждам смисъл да си давам зор, така че не ми е ясно той защо го прави. Както и да е. Просто го прочети. Никъде няма да ходя.

Стиви Рей въздъхна тежко. Стиховете на Крамиша обикновено бяха объркани и абстрактни, но също така ипророчески. И понеже това бе очевидно за нея, стомахът й се сви на топка.

Тя започна да чете с нежелание:

Червената пристъпва в Светлина Препасала слабини в очакване На апокалиптичната борба

Мракът под различни форми се прикрива Отвъд цвета и маската му надникни Отвъд емоциите бурни

С нещо щом се съюзиш.

Знай, със сърцето си ще платиш Но доверие не ще получиш Додето Мрака не отпратиш

С душата гледай, не с очите.

Със звяр щом искаш да танцуваш Под маската му надникни

Стиви Рей поклати глава и погледна към Крамиша, после отново прочете стихотворението. Бавно, с огромното желание сърцето й да спре да тупти така силно и да не издаде колко гузна се почувства изведнъж. Крамиша беше права, очевидно пророчеството се касаеше до нея. Всъщност бе очевидно, че е за нея и Репхайм. Слава Богу, че не се споменаваше нищо за крила и човешки очи в прав текст.

– Видя ли какво имам предвид, като казах, че се отнася за теб?

Стиви Рей се взря в умните очи на Крамиша:

– Е, ясно е, че е за мен. Още от първия ред се вижда.

И аз така си помислих, макар никой да не те е наричал Червената.

– Логично е – каза Стиви Рей бързо, опитвайки се да не мисли за гласа на Репхайм, който я наричаше „Червената“.

– Аз съм единственият червен вампир, така че явно става дума за мен.

– И аз това си помислих, макар че е пълно с разни намеци за зверове и т.н. Трябва да погледна пак онази част за опас-ването на слабините, защото звучи някак сексуално, но в крайна сметка се казва просто да се приготвиш за борба.

– Да, големи борби стават напоследък каза Стиви Рей и погледна пак стихотворението.

Явно има и още нещо, нещо гадно, за което трябва да внимаваш. – Изведнъж тя се закашля многозначително и Стиви Рей неохотно вдигна поглед към нея. – Кой е той?

–Той?

Крамиша скръсти ръце пред гърдите си:

Не се дръж с мен като е глупачка. Той. Този, за когото в стихотворението се казва, че ще му дадеш сърцето си.

– Нямам намерение да правя нищо подобно!

– Охо, значи ти си наясно кой е – каза Крамиша и потро-па с върха на леопардовия си ботуш. – И определено не е Далас, защото не би реагирала така. Всички са наясно, че между вас има нещо. Така че кой е другият?

– Нямам представа. Аз не виждам друг освен Далас. А и повече се притеснявам за онези части, в които се говори за Мрак и други подобни – излъга Стиви Рей.

Крамиша изсумтя:

Виж, ще взема това и ще си помисля – каза Стиви Рей и напъха листа в джоба на дънките си.

Нека да позная, искаш да си трая за него, нали? – попита Крамиша и отново потропа с ботуш.

Да, защото искам да се опитам да... – Извинението избяга под зоркия поглед на Крамиша. Стиви Рей въздъхна дълбоко и реши да каже колкото се може повече от истината. – Не искам да казваш нищо за стихотворението, защото съм се забъркала в едни истории с момчета и ако точно сега се разчуе, това ще прецака нещата между мен и Далас. Особено след като не съм много сигурна какво точно се случва между мен и този, другият.

– Това вече е друг о. Бъркотия е момчета може да се окаже наистина голям проблем. Както майка ми казва, не трябва да си развяваш личния живот пред всички.

– Благодаря ти, Крамиша. Оценявам го.

Чакай малко – вдигна ръка Крамиша. – Никой не е казал, че с това приключваме въпроса. Стихотворението ми е важно. А то се отнася и за други неща, не само за твоя личен живот. Така че както казах, оправяй бъркотията и гледай да използваш здравия си разум. Всеки път, когато трябва да напиша думата Мрак, ме побиват тръпки.

Стиви Рей я изгледа продължително, а после взе решение:

Ела с мен до паркинга, става ли? Имам малко работа извън училище, но по пътя искам да си поговорим.

Няма проблем каза Крамиша. И без това е крайно време да споделиш с някого какво става в главата ти. Напоследък си много странна и нямам предвид след случката със Зоуи, а още преди това.

– Да, знам промърмори Стиви Рей.

Тръгнаха мълчаливо към стълбището през препълнената обща зала на момичешкото общежитие. Стиви Рей си помисли, че всичко изглежда като топящ се ледник. През последните няколко дни учениците започваха да се държат все по-нормално. Е, те двете с Крамиша все още получаваха тонове странни погледи, но вече бяха по-скоро любопитни, отколкото враждебни и омразни.

– Мислиш ли, че бихме могли да се върнем тук и да си ходим на училище като преди? – попита Крамиша, като излязоха от общежитието.

Стиви Рей я погледна изненадано:

– И аз бях започнала да си мисля същото. Май няма да е толкова зле тук.

– Не съм сигурна – вдигна рамене Крамиша. – Сигурна съм единствено в това, че искам да спя под земята, когато е ден.

– Да, това е проблем наистина.

– Тази работа с Мрака в стихотворението, о г който ме побиват тръпки... мислиш ли, че се отнася за нас?

Не! извика Стиви Рей и поклати глава категорично. -Ние сме си наред. Аз, ти, Далас и останалите, които избрахме да дойдем тук. Никс ни даде избор и избрахме доброто пред злото, Светлината пред Мрака. В стихотворението не се говори за нас. Сигурна съм в това.

Въпреки че бяха сами, Крамиша понижи глас:

– Тогава дали не е за другите, а?

Стиви Рей се замисли и осъзна, че Крамиша може би има право. Беше толкова погълната от чувството за вина заради Репхайм, че всичко друго й се изплъзна. По дяволите, ще трябва да си прочисти мислите.

– Хм, да. Мисля, че е възможно да става дума за тях, но ако е така, значи нещата са много зле.

– Моля ти се. Всички сме наясно, че са зле.

Е, аз просто разбрах някои неща от Афродита, от които става ясно, че този Мрак, с главно М, е голяма гадост. И ако те са забъркани с него, са стигнали съвсем друго ниво на злоба. Нещо като Неферет.

– Мамка му.

– Аха. Значи в стихотворението може да става дума за борба с тях. Но всъщност исках да говоря с теб за това. че аз и Афродита искаме да открием подробности за някаква древна работа. Нали разбираш, много стара. Толкова стара, че вампирите едва я помнят.

– Брей, значи е супер шибано стара.

– Искаме да разберем как да я използваме така, че Старк да може да се добере до Отвъдното и да помогне на Зоуи да събере душата си в едно.

– Искаш да кажеш, че Старк ще ходи в Отвъдното, но без да умира и тъй нататък?

– Ами да, понеже ако цъфне при нея мъртъв, няма да я зарадва особено.

– Значи искаш да използваш тази древна история, за да разбереш как да го направи?

Да, ще се опитаме. А ти ще ни помогнеш – усмихна се Стиви Рей.

– Само кажи какво да направя.

– Ето за какво става дума. Афродита откри нови пророчески способности в себе си – каза тя и се усмихна криво.

– Въпреки че това я прави щастлива като котка под дъжда.

– Крамиша се засмя, а Стиви Рей продължи. Както и да е. Мислех си, че макар да нямам кръг тук при мен, поне имам Пророчица.

Крамиша примига объркано и понеже Стиви Рей продължи да я гледа с очакване, тя изведнъж се ококори разбиращо:

– Мен ли имаш предвид?

– Да, теб и твоите стихотворения. Направи го преди и помогна на Зи да открие как да прогони Калона оттук.

Но...

– Погледни на нещата от тази страна. Афродита го може. Да не искаш да повярвам, че е по-умна от теб?

Крамиша присви очи:

– Сто пъти по-умна съм от тази руса богаташка.

– Е, тогава давай, каубой!

– Да ти кажа, малко ме плашиш, като започнеш да говориш с кънтри лафове.

– Знам, Добре тогава, мисля да призова земята и да видя дали не мога да открия нещо важно. Ти намери Далас и му разкажи за всичко, с изключение на стихотворението.

Вече ти казах, че няма да те изпортя.

– Благодаря ти, Крамиша. Ти си много добър поет лауреат.

– И ти не си много зле като за селянка.

– Доскоро – отвърна Стиви Рей и тръгна към колата на Зи.

– Ще ти пазя гърба, Жрице.

Последните думи на Крамиша накараха Стиви Рей да се свие гузно, но после се усмихна дяволито и запали колата. Тъкмо се канеше да тръгне, когато осъзна, че (първо) не знаеше къде отива и (второ) цялата работа с призоваването на земята щеше да се получи много по-лесно, ако имаше зелена свещ и ароматни треви, с които да привлече малко положителна енергия. Раздразнена, че е забравила да ги вземе, тя загаси колата. Къде на майната си беше тръгнала изобщо?

Обратно при Репхайм. Тази мисъл й дойде като дишането внезапно и естествено. Тя посегна отново да запали колата, но се поколеба. Дали да отиде при него точно сега е най-умното нещо, което може да направи?

От една страна, би могла да изкопчи от него много информация, свързана с Калона и Мрака.

От друга, тя не му вярваше напълно. Не би могла да му се довери.

Освен това той я объркваше. Когато прочете стихотворението на Крамиша, беше толкова погълната от мисълта за него, че не обърна внимание на нищо друго. Като например, че това може да е предупреждение за лошите червени новаци, а не просто за нея и гарвана-демон.

Какво, по дяволите, трябваше да направи сега?

Беше казала на Репхайм, че ще иде да го види, но й се искаше да го направи не само защото е обещала. Имаше нужда да го види. Нужда? Да, призна си тя с неохота. Изпитваше нужда да види гарвана-демон. Това признание я шокира.

Аз съм Обвързана с него. Това значи, че между нас има връзка и не мога нищо да направя срещу това промърмори си тя, като се пресегна да запали колата. – Просто ще трябва да свикна с това и да го приема.

Но не трябва да забравям, че той е син на баща си.

Добре. Хубаво. Ще отиде да го погледне. Ще му зададе въпроси за Светлината и Мрака, както и за двете крави. Добре де, бикове, намръщи се тя. Но ще трябва да направи и нещо друго, без него. Ще се наложи да призове елемента си и да види каква информация би могла да получи за биковете. Това е използване на здравия разум. Тя плесна с ръце и хвана кормилото.

– Измислих го. Ще спра в онзи готин парк по пътя към музея. Ще се позанимавам с призоваване на земята и после при Репхайм. Лесна работа.

Но първо трябваше да се върне до храма на Никс, за да вземе зелена свещ, кибрит и ароматни треви. Сега. след като имаше план, се чувстваше много по-добре и тъкмо се канеше да излезе от колата, когато чу тропот на ботуши по асфалта.

Далас си говореше с подчертано безгрижие:

Просто вървя към колата на Зоуи. Въобще не се промъквам и нямам намерение да стряскам Стиви Рей.

Тя свали прозореца и му се усмихна:

– Здравей, Далас. Мислех, че тренираш с Дракона. Поне така ми каза Крамиша.

– Да, бях при него. Виж, той ми даде този готин нож. Каза, че е кортик и че може би ще стана добър с него.

Стиви Рей го погледна несигурно, а той извади двойно заострения нож от ножницата, препасана през кръста му. и го хвана малко непохватно, сякаш не беше сигурен дали няма да се пореже.

– Наистина изглежда остър – каза Стиви Рей в стремежа си да звучи положително.

– Засега не го използвам в тренировките, но Дракона каза, че мога да го нося. Известно време. Ако съм предпазлив.

– Да, яко.

И милион години да живееше, тя никога нямаше да разбере подобни момчешки работи.

– Като приключих с тренировката, налетях на Крамиша – обясни Далас, докато прибираше ножа. – Каза, че те е оставила тук, защото се каниш да ходиш някъде. Помислих си, че ще успея да те хвана, преди да тръгнеш.

– Много мило, Далас, но ще се оправя и сама. Всъщност много ще ми помогнеш, ако ми донесеш една зелена свещ и кибрит от храма на Никс. А, и ако видиш малко ароматни треви, вземи и тях. Не знам къде ми е бил акълът, но призоваването на земята е много по-лесно, ако имаш свещ, а аз съвсем забравих.

Тя с изненада забеляза, че той не каза „добре“ и не хукна да носи нещата. Вместо това просто стоеше там и я гледаше с ръце в джобовете. Изглеждаше някак раздразнен.

Какво? попита тя.

– Съжалявам, че не съм твой воин! – извика той. – Правя всичко по силите си, за да науча нещо от Дракона, но ще ми отнеме известно време да напредна. Никога не съм се интересувал особено от битки и разни такива, съжалявам!

Той изглеждаше все по-разстроен.

– Далас, за какво, по дяволите, говориш?

Той размаха ръце ядосано:

Говоря за това, че не съм достатъчно добър за теб. Знам. че се нуждаеш от нещо повече. Имаш нужда от воин. По дяволите, Стиви Рей, ако ти бях воин, щях да съм с теб, когато те нападнаха онези хлапета и едва не те убиха. Ако ти бях воин, нямаше да ме пращаш по някакви тъпи поръчки. Щеше да ме държиш близо до себе си, за да те защитавам, докато се занимаваш с всички тези важни неща.

– Аз много добре се защитавам и сама. А да ми донесеш зелена свещ не е тъпа задача.

– Да, добре, но ти заслужаваш нещо повече от момче, което и хабер си няма как да защити жена си.

Стиви Рей така повдигна вежди, че почти се сляха с къдравата й коса:

– Правилно ли чух, че току-що ме нарече своя жена?

– Ами, да – размърда се той нервно. – Но в добрия смисъл.

–Далас, нямаше как да спреш това, което се случи на покрива – каза му тя откровено. – Знаеш какви са онези.

–Трябваше да съм с теб тогава. Трябваше да съм твоят воин.

– Не ми трябва воин! – извика тя, вбесена от упоритостта му и от това, че бе толкова разстроен.

– Е, повече от ясно е, че аз не съм ти нужен повече.

Той се обърна и пъхна ръце в джобовете си.

Стиви Рей погледна прегърбената му стоика и се почувства ужасно. Беше го наранила, защото го отблъсваше само за да запази тайната за Репхайм. Гузна като заек в моркове-на нива, тя изскочи от колата и сложи нежно ръка на рамото му. Той изобщо не се обърна към нея.

– Хей, не е вярно, че не си ми нужен.

– Да, точно затова се чудиш как да ме отблъснеш.

Не, просто съм много заета. Извинявам се, ако съм се държала гадно.

– Не, не гадно – погледна я той най-после. – Просто вече не ти пука за мен.

– Напротив! – каза тя бързо и го прегърна.

– Тогава нека да дойда с теб – прошепна той в ухото й.

Стиви Рей се дръпна назад, така че да може да го погледне, и отказът, който вече беше на устата й, замръзна неизказан. Сякаш можеше да види в сърцето му и й беше ясно, че ще го разбие. Как си позволяваше да го наранява така заради Репхайм? Тя беше спасила гарвана-демон. Не съжаляваше за това. Но определено съжаляваше, че тази й постъпка наранява хората около нея.

Е, това е. Няма повече да наранявам приятелите, на които най-много държа.

- Добре, можеш да дойдеш с мен – каза тя.

Очите му изведнъж светнаха:

– Сериозно ли го казваш?

Да, разбира се. Но наистина ми трябва зелена свещ. Ароматни треви също. И това ни най-малко не е тъпа задача.

– Ще ти донеса един чувал свещи и колкото искаш треви! – засмя се Далас, целуна я и като извика, че ей сега се връща, хукна към храма.

Стиви Рей се върна бавно в колата. Хвана волана и се загледа право напред, като си повтаряше списъка с нещата за вършене:

Ще призова земята заедно с Далас. Ще разбера каквото мога за двете крави. После ще върна Далас обратно в училище. Ще измисля някакво извинение. Добро извинение, за да изляза отново, само че този път сама. Ще отида в музея, за да се срещна с Репхайм. Ще проверя дали не знае още нещо, което може да помогне на Старк и Зи. После ще се върна тук. Без да наранявам приятелите си, като ги отблъсквам. Ще проверя червените хлапета. Ще разпитам Ленобия и останалите за новини от Зи. Ще се обадя на Афродита. После ще трябва да измисля какво да правя с лошите хлапета в депото. А после ще положа огромно усилие да не се хвърля от някоя висока сграда.

Стиви Рей се наведе напред и подпря глава на кормилото. Чувстваше се, сякаш потъва в някое миризливо, оклахомско блато.

Как изобщо Зи се справяше с всичкия този стрес?

Не успя, дойде непоканена в главата й мисъл. Това я пръсна на парчета.