Текст книги "Изпепелена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 20 страниц)

– Не притежаваш силата, с която да ме заставиш – каза Калона.

Тя не, но аз да.

Безплътните думи се понесоха около нас. Разпознах гласа на Никс и се огледах с очакване да я видя. Калона се взираше през рамото ми с изражение, което напълно промени лицето му. Отне ми известно време да го разгадая. Гледал ме е със страст, със собственическо чувство и дори с нещо, което той наричаше любов. Но това не беше вярно. Никога не ме е обичал. Калона обичаше Никс.

Проследих погледа му и се обърнах, за да видя богинята, застанала до тялото на Старк. Беше положила ръка на главата му.

– Никс! – Гласът на безсмъртния звучеше отчаяно, но и изненадващо младежки. – Богиньо моя!

Никс вдигна очи от тялото на Старк, но не погледна Калона. Вместо него се взря в мен и цялото ми същество се изпълни с радост.

– Добра среща, Зоуи.

Усмихнах се доволно и сведох глава.

–Добра среща, Никс.

– Справи се добре, дъще моя. Накара ме отново да се гордея с теб,

– Отне ми твърде много време. Съжалявам за това.

Погледът й беше изключително мил:

– Както винаги, трябва да искаш прошка от себе си, не от мен.

– Ами аз? – простена Калона. – Ще ми простиш ли някога?

Богинята най-после го погледна. Очите й бяха тъжни, но устните й бяха стиснати в мрачно изражение, а думите й прозвучаха безчувствено:

Ако някога си заслужиш прошката, тогава може да ме помолиш за нея. Не и преди това.

Никс вдигна ръка от главата на Старк и насочи пръст към Калона. Мечът изчезна от гърдите му и той падна на земята.

– Ще платиш на моята дъщеря дълга си, а после ще се завърнеш към реалния свят и обстоятелствата, които те очакват там, И знай, че и на душата, както и на тялото ти, вече е забранено да пристъпват моите владения.

Без повече да го поглежда, Никс му обърна гръб. Тя се наведе и целуна устните на Старк, а после въздухът около нея проблесна и тя изчезна.

Калона се изправи на крака и аз отстъпих назад, като вдигнах ръце и се приготвих да използвам вятъра, за да се боря с него. Погледите ни се срещнаха и видях, че той плаче.

– Ще направя това. което тя ми заповяда. С изключение на един-единствен път, винаги съм й се подчинявал – каза той.

Калона се доближи до тялото на Старк и аз го последвах.

Вдъхвам ти живот от моя дъх. Живей с него и приеми малка частица от моето безсмъртие, с което си плащам за човешкия живот, който отнех. ^

И после, за моя огромна изненада, Калона повтори действието на Никс и целуна Старк.

Тялото му потрепна. Той вдиша и издиша трудно.

Преди да успея да го спра, Калона сложи ръка на рамото му и издърпа копието от гърдите му.

Старк се загърчи в агония и падна на земята.

– Ах ти, гадняр такъв! – Изтичах към Старк и сложих главата му в скута си. Той дишаше тежко, но все пак дишаше. Вдигнах поглед към Калона. Не се учудвам, че тя отказа да ти прости. Ти си жесток и безсърдечен. И въобще си абсолютно сбъркан.

Когато се върнеш в реалния свят, стой далеч от мен. Там Никс няма да може да дотича да те спасява.

– Колкото по-далече съм от теб, толкова по-добре.

Калона разпери криле, но преди да полети, нишки от

Мрак, лепкави и остри, се процедиха от черните стени на арената и катраненочерния прахоляк под краката ни. Докато все още гледаше към мен, те оплетоха тялото му и прерязаха плътта му. Малко по малко покриха цялото му тяло, докато не остана нищо, освен кръв, мрак и кехлибарени очи. Тогава нишките на мрака стигнаха до очите му и се гмурнаха в тях. Аз изкрещях от ужас, щом те откъснаха от него нещо, което бе толкова ослепително светло, че трябваше да затворя очите си пред неговата яркост. Когато ги отворих отново, тялото на Калона беше изчезнало заедно с арената, а аз и Старк седяхме насред гората.

ТРИЙСЕТТА ГЛАВА
Зоуи

- Зоуи, Какво се случи? – попита Старк и се опита да изправи потрошеното си тяло.

– Ш-т, всичко е наред. Калона си тръгна. В безопасност сме.

Погледите ни се срещнаха и напрежението в него изчезна. Той се отпусна в скута ми.

– Ти отново си цяла, душата ти вече не е пръсната.

– Да, така е. – Докоснах нежно бузата му на едно от малкото места, което не беше наранено. – Този път ти изглеждаш пръснат.

– Не, Зи. Докато с теб всичко е наред, и аз ще съм добре.

Той се закашля и от огромната рана на гърдите му изхвърча кръв. Затвори очи и лицето му се изкриви в агония.

О, богиньо, ранен е толкова тежко!

Положих усилия да говоря спокойно:

– Добре, чудесно, но не изглеждаш много добре. Така че какво ще кажеш да се връщаме в телата си? Те ни очакват с нетърпение, нали?

Той отново потръпна от болка. Дишаше плитко и болезнено.

– Ти трябва да се връщаш – каза той. – Аз ще те последвам, след като си почина малко.

Обзе ме паника:

– 0, не, няма да те оставя тук. Просто ми кажи какво да направя, за да те върна обратно.

Той примига няколко пъти и после устните му се разтеглиха в типичната му наперена усмивка:

Аз всъщност не знам точно как да се върна.

– Не знаеш? Старк, питам сериозно.

– Сериозен съм. Нямам ни най-малка представа.

– Как се добра дотук?

– Чрез болка.

Изсумтях:

– Е, поне няма да е трудно да намерим обратния път. Поне болка имаш, колкото искаш.

Да, но при тялото ми има древен воин, който се грижи да го държи на границата между живота и смъртта. Не знам как да му кажа, че е станало време да се събудя. Ти как ще се върнеш?

Дори не се бях замисляла затова. Отговорът беше толкова естествен, колкото дишането:

– Ще последвам духа си. Той ще ме заведе там. където принадлежа. В тялото ми.

– Направи го. Той замълча за миг, защото го обзе поредната вълна нетърпима болка. И след като си почина малко, аз ще направя същото.

– Не, ти нямаш връзка с елемента дух, както аз. При теб няма да се получи.

– Хубаво е, че все още имаш връзка с елементите си. Питах се дали ще е така, след като татуировките ти изчезнаха.

– Изчезнали са?

Огледах ръцете си и забелязах, че нямах никакви татуировки. Всички ли са изчезнали? Дори онези по лицето ми?

Остана само полумесецът отвърна той. После отново се сгърчи от непоносимата болка. Затвори очи и продължи. – Ти тръгни и се прибери. Аз някак ще се оправя. Когато не съм толкова уморен. Не се тревожи. Няма да те изоставя.

– О, по дяволите. Няма да загубя още един с такова абстрактно обяснение от рода на „ще се видим отново някога“. Това вече не работи.

Той отвори очи.

– Тогава ми кажи какво да направя, кралице моя. И ще го направя.

Игнорирах тази част с кралицата. Чух го да ме нарича така и по-рано, когато говореше с Калона. Зачудих се дали е било преди или след като безсмъртният започна да блъска главата му, но после се фокусирах върху репликата „ще го направя“. Значи ще направи каквото му кажа... Но какво, по дяволите, да му кажа да направи?

Погледнах го отново. Беше толкова тежко ранен, много по-зле, отколкото когато едва не се уби със собствената си стрела.

Но тогава се възстанови много бързо. Налагаше му се, защото аз също бях ранена.

Спомних си цялата лекция, която Дарий ми изнесе, когато поисках да дам на Старк да пие от мен, за да се излекува по-бързо. Каза, че връзката между воина и Жрицата е толкова силна, че понякога той може да усеща чувствата й. Загледах се в нараненото му лице. Дарий каза, че един воин може да получи много от своята жрица. А чрез кръвта й би могъл да получи директно енергия.

А Старк сега се нуждаеше точно от това. Енергия, за да се завърне в тялото си.

Този път няма да му се наложи да се оправи сам, а, слава на богинята, аз не бях ранена.

Хей, знам какво трябва да направиш.

Очите му се отвориха и видях в тях ужасна болка.

Кажи ми. Ако съм в състояние, ще го направя.

Усмихнах се:

– Искам да пиеш от мен.

Изглеждаше изненадан и през ужасната болка отново се появи наперената му усмивка:

О, това ли искаш? Сега? Когато тялото ми е съвсем извън строя? Яко.

Не бъди такъв. Точно защото тялото ти е извън строя, затова искам да го направиш.

– Щях да ти променя мнението, ако бях здрав – ухили се

той самодоволно.

Поклатих глава и завъртях очи с досада:

– Ако беше здрав, щях да те напляскам.

Опитах се да го наместя колкото се може по-нежно.

– Извинявай, извинявай, ако те заболя – казах аз, след като той изохка.

Легнах до него и се опитах да го придърпам към себе си, за да поема колкото се може повече от неговата болка.

– Добре, сега ми помогни да се завъртя на по-добрата си страна.

По-добрата страна? Не знаех дали да се засмея, или да избухна в сълзи. Помогнах му да се обърне на страната, от която нямаше счупено рамо, и застанахме е лице един към друг. Присламчих се малко по-близо до него. Зачудих се дали да не порежа ръката си и да му дам да пие от нея, за да му е по-лесно.

– Не. Не така. Ела по-близо до мен, Зи. Болката е без значение. – Той замълча за миг, а после добави – Овен ако не искаш от моята кръв. Искаш ли я?

– От кръвта ти? – Осъзнах какво ми казва и примигах от изненада. – Дори не я забелязах. – Виждайки кривото му изражение, бързо се поправих. – Искам да кажа, забелязах. че си целият окървавен, но не я подушвам. – Учудено докоснах с пръст кръвта от устните му. – Не изпитвам жажда, определено.

– Сигурно защото тук са само душите ни.

Мислиш ли? Тогава дали ще стане изобщо нещо, ако пиеш от мен?

Погледите ни се срещнаха.

– Ще стане, Зи. Връзката ни е отвъд физическото. Ние сме свързани чрез душите си.

– Добре, надявам се да е така – казах и се почувствах

малко нервна.

Единственият, когото бих допуснала да пие от мен, беше Хийт. Моят Хийт. Отпратих мислите си за него и сравнението със Старк, но не можех да отрека един очевиден аспект на случващото се. Да дадеш на момче да пие от теб си има и сексуална страна. Приятно е. Даже много. Така е замислено да бъде.

Но стомахът ми се свиваше нервно.

– Хей, просто се отпусни и доближи врата си до мен.

Хвърлих поглед на потрошеното тяло на Старк.

Разбирам, че си нервна, но предвид колко съм ранен, не би трябвало да се притесняваш от нищо. Изведнъж изражението му се промени. Или не си точно нервна. Да не би да си размислила?

– Не – казах аз бързо. Аз не си променям мнението. Не бих си променила мнението и за теб, Старк. Никога.

Доближих се до него, колкото се може по-внимателно. Отметнах косата си и доближих врата си до устните му, очаквайки с напрежение захапването.

Но той ме изненада. Вместо острите му зъби усетих топлината на устните му, които целуваха нежно врата ми.

Успокой се, кралице моя.

От дъха му ме побиха тръпки. Колко ли време беше минало, откакто някой ме бе докосвал? В реалния свят сигурно са минали само дни, но тук, в Отвъдното, сякаш бяха векове.

Старк ме целуна отново. Езикът му докосна кожата ми и той изстена. Според мен този път не беше от болка. Без да се колебае повече, зъбите му се врязаха в кожата ми. Заболя ме, но в момента, в който устните му се затвориха около раната, болката бе заменена с удоволствие и то такова, че беше мой ред да застена.

Искаше ми се да протегна ръка към него и да притисна тялото си в неговото, но се въздържах, за да не му причиня болка.

Твърде скоро устните му се отделиха от кожата ми. Гласът му вече звучеше доста по-добре:

– Знаеш ли кога за пръв път осъзнах, че ти принадлежа?

Дъхът му докосваше нежно кожата ми и от това ме побиха тръпки.

Кога? попитах задъхано.

– Когато се срещнахме в клиниката в Дома на Нощта, още преди да мина през Промяната. Помниш ли?

Помня – Разбира се, че помнех. Бях гола и заплашвах, че ще му наритам задника с помощта на елементите, докато стоях между него и Дарий.

Устните му отново се доближиха до кожата ми.

– Изглеждаше като кралица-воин, изпълнена е божествен гняв. Мисля, че някъде тогава осъзнах, че винаги ще ти принадлежа, защото ти ме достигна въпреки всичкия Мрак, с който бях обгърнат.

Старк, прошепнах, погълната от чувствата си към него. – Този път ти ме достигна. Благодаря ти. Благодаря ти, че ме последва.

Без да казва нищо, устните му бяха отново върху кожата ми и този път пи от мен доста по-продължително.

Отново първоначалната болка бе заменена с удоволствие. Затворих очи и се концентрирах върху силната горещина, която препускаше през тялото ми. Не можех да се въздържа и да не го докосна, да прокарам ръка през кръста му и да усетя мускулите по гърба му. Исках още, исках го по-близо до себе си.

Той се отдръпна от мен, очите му бяха потъмнели от страст.

Е, Зоуи, попита той задъхано. – Съгласна ли си да ми дадеш нещо повече от кръвта си? Приемаш ли обета ми за твой бранител?

Погледнах го внимателно. В очите му имаше нещо, което не бях виждала досега. Момчето, което ме изостави във Венеция, ядосано от ревност и обида, вече го нямаше. Мъжът, заел неговото място, беше повече от вампир, повече от воин. Макар да лежеше ранен в ръцете ми. можех да усетя силата му – здрава, сигурна, благородна.

– Бранител? – казах и учудено докоснах лицето му. -Значи в такъв си се Променил?

– Да, ако приемеш обета ми – каза той, без да премества погледа си от мен. – Без съгласието на кралицата си бранителят е нищо.

Но аз не съм истинска кралица.

Наранените устни не попречиха на наперената му усмивка:

Ти си моята кралица и всеки, който смята друго, може да излезе насреща ми.

Усмихнах му се:

– Вече приех обета ти като мой воин.

Напереността му за миг изчезна:

– Това е различно, Зоуи. Това е много повече. Може да промени напълно нещата между нас.

Докоснах лицето му отново. Не разбирах напълно за какво ме моли, но ми беше ясно, че иска от мен нещо повече, и бях наясно, че каквото и да кажа сега, то ще има отражение върху нас до края на живота ни. Богиньо, насочи ме към верните думи, помолих се аз мислено.

Джеймс Старк, от днес аз те приемам за свой бранител, също така приемам и всички последици от това.

Той се обърна и целуна ръката ми.

– Ще ти служа с цялата си чест, с цената на живота си, завинаги, Зоуи. Моя Аса, мо банн ри, моя кралице.

Обетът му отекна в мен и го почувствах почти физически. Старк бе прав. Беше по-различно от това, което се случи между нас, когато ми даваше воинския си обет. Този път сякаш ми поверяваше частица от себе си и знаех, че без мен той никога не би могъл да бъде отново цял.

Отговорността ме изплаши почти толкова, колкото ме и подсили. Нагласих отново врата си пред устата му.

– Вземи още от мен, Старк. Нека те излекувам напълно.

Той изпъшка и устата му докосна кожата ми. Захапа ме

по-дълбоко и изведнъж се случи нещо удивително. Силата на елемента въздух се надигна в мен и се вля в Старк. Той потръпна и аз осъзнах, че е от силното удоволствие, което го изпълни, щом въздухът го докосна с енергията си. Усетих някакъв познат гъдел по кожата на лицето си, който стигна до скулите, и в ума ми проблесна картина е лика на Деймиън, който крещеше от радост. Ахнах от изумление. Не се налагаше да питам. Не ми трябваше огледало. Знаех, че първата от татуировките ми се е завърнала.

Веднага след въздуха се появи и огънят. Топлината му се простря отвъд мен и достигна Старк, изпълни го, даде му сили, така че да може да вдигне ръката си и да ме придърпа по-близо, като пиеше по-интензивно.

По гърба ми плъзна усещане, че и втората ми татуировка се завръща, а с ума си видях как Шоуни се смее и пляска с ръце победоносно.

Последва водата, която ни заля, изпълни ни и ни понесе в кръг. Затворих очи и споделих магическия момент със Старк. Потрепнах от удоволствие, когато усетих, че и третата ми татуировка се завръща. Видях как Ерин се засмя и извика радостно:

– Да! Зи се завръща при нас!

След това дойде земята и със Старк сякаш станахме част от гората. Познахме удоволствието, което ни достави силата, която се спотаяваше в корените на дърветата под земята. Старк ме притисна към себе си по-силно. Намести ме така, че се озова над мен, като ме обгърна с ръце. Знаех, че раните вече не го болят, защото усещах съвсем ясно какво изпитва. Дланите ми горяха от докосването на богинята и четвъртата ми татуировка се завърна. Странно, но не получих ясна визия на Стиви Рей, когато нейният елемент се завърна в мен. Само я почувствах, но някак далечна, сякаш бе отвъд, където не можех да разпростра силата си.

Най-после с пращене при мен се завърна и духът. Вече не просто усещах какво изпитва Старк, а сякаш бяхме свързани. Не чрез телата си, а чрез душите. Те заблестяха заедно със сила, която би заглушила всякаква физическа страст. Тогава и последната ми татуировка се завърна.

Със стенание Старк откъсна устните си от мен и зарови лице във врата ми. Цялото му тяло трепереше, а дишането му беше толкова ускорено, сякаш бе пробягал цял маратон. Докосна с език раната, която направи на врата ми, и разбрах, че я затваря. Посегнах с ръка да погаля косата му и с изненада установих, че кръвта и раните вече ги няма.

Той се изправи и ме погледна.

Богиньо, той е прекрасен! Само преди няколко минути бе смъртно ранен, пребит, окървавен и толкова разбит, че едва можеше да се помръдне. Сега излъчваше енергия, здраве и сила.

– Това е най-невероятното нещо, което някога ми се е случвало каза той. Очите му се разшириха. Татуировките ти!

Той докосна лицето ми е благоговение. Завъртях се леко, така че пръстите му да могат да проследят и останалите знаци, покриващи отново раменете и гърба ми. После вдигнах ръка, за да притисне дланта си към моята и да докосне сапфирените символи по нея.

Всички са си на мястото отново казах аз. Елементите ми ги върнаха.

Старк поклати поразено глава:

– Усетих го. Не знаех какво точно се случва, но го усетих заедно с теб. – Той ме придърпа отново в обятията си. Усетих всичко едновременно с теб, кралице моя.

Преди да го целуна, отвърнах:

– Сега аз съм част от теб, бранителю мой.

Старк ме целуна продължително, а после ме прегърна силно, сякаш се страхуваше да не се изпаря от ръцете му.

Задържа ме така, докато плачех за Хийт, а той ми разказа колко е бил смел и как е направил своя избор да се оттегли.

Нямаше нужда да ми го казва. Аз знаех колко смел е Хийт, както знаех, че именно по смелостта му ще го позная отново един ден. По смелостта и любовта му. Вечната му любов към мен.

Като се успокоих, забърсах очи и Старк ми помогна да се изправя на крака.

– Готов ли си да се прибираме вече? – попитах.

– О, да. Да се прибираме ми звучи чудесно. Но, Зи, как ще стигна дотам?

– Като ми се довериш – отвърнах аз със самодоволна усмивка.

– Е, тогава значи ще е лесно, нали? – каза той с много странно произношение.

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Стиви Рей

– Откъде, по дяволите, придоби този ирландски акцент?

– Ирландски? Ти глуха ли си, жено? - изръмжа той, а аз се намръщих. Смехът му изпълни гората. Шотландски, Зи, не ирландски. Съвсем скоро ще разбереш откъде съм го придобил.

Слънцето залезе и Стиви Рей отвори очи. В първия момент беше безкрайно объркана. Бе тъмно и студено. Усещаше земята около себе си, която я обгръщаше и предпазваше. Нещо леко се раздвижи до нея и тя завъртя глава. В пълния мрак едва успя да различи огромна черна купчина, която малко по малко придоби очертанията на крило с тяло под него.

Репхайм.

Изведнъж си спомни всичко – червените, Далас и Репхайм. Най-вече него.

– Останал си тук с мен?

Той отвори очи и тя се ококори от изумление. Блещукащият им червен цвят беше изчезнал и сега бяха с ръждивокафяв цвят, повече кехлибарен, отколкото червен.

– Да. По-уязвима си, когато слънцето е в небето.

Стори й се, че той звучи нервен, сякаш се оправдава, затова му се усмихна:

– Благодаря, макар че е малко странно да ме гледаш, до-като спя,

– Не съм те гледал!

Каза го толкова бързо, че очевидно лъжеше. Отвори уста, за да му каже, че няма нищо против и че всичко е наред, но

не е нужно да го прави през цялото време, когато телефонът й звънна със сигнала за гласова поща.

– Голям шум вдигаше тази джаджа. Много пъти – каза й той.

– Мамка му. Не чувам нищо, когато спя. – Тя неохотно посегна да вземе телефона. – Явно трябва да го прослу-шам.

Тя го погледна и забеляза, че батерията е почти изхабена. Въздъхна. Загледа се в дисплея и възкликна:

Мама му, шест пропуснати повиквания. Едно от Лено-бия и пет от Афродита. Притеснено, тя избра да прослуша първо съобщението от Ленобия. Пусна го на високоговорител и погледна Репхайм. – И ти трябва да го чуеш, може би ще говорят и за теб.

Но тонът на Ленобия не звучеше ни най-малко в стил „О, Боже, ти си с гарван-демон, а аз трябва да те заловя!“. По-скоро беше съвсем спокоен:

– Стиви Рей, обади ми се, когато се събудиш. Крамиша каза, че не е много сигурна къде си, макар да си на сигурно място, след като Далас е избягал. Ще дойда веднага да те взема. - Тя понижи леко глас и продължи. – Крамиша ми каза какво се е случило с останалите червени. Помолих се на Никс за душите им. Бъди благословена, Стиви Рей.

Колко мило от нейна страна – каза Стиви Рей.

– Далас не е при тях явно.

Не отвърна тя. – Определено не е. Освен пропуснати обаждания от Афродита, има и едно съобщение. Надявам се да няма някакви лоши новини.

– Ох, мамка му, вдигни шибания си телефон! Или си се закопала в ковчега си? Боже, тези часови разлики ще ме побъркат! Както и да е, ето новините: Зоуи още е зеленчук, Старк е накълцан като наденгща, за да търчи след нея. Това е добрата новина. Лошата е най-последното ми видение, което включва и теб. едно готино индианско момче и най-големия гадняр от всички гарвани-демони -Репхайм. Трябва да поговорим, защото имам едно такова предчувствие, което е меко казано ЛОШО. Така че вземи скапания телефон и ми се обади. Ако спя, ще се събудя и ще ти отговоря.

- Не се учудвам, че затвори, без да каже чао – обади се Стиви Рей, защото не искаше да стои в едно помещение с носещото се във въздуха най-големия гадняр от всички гарвани-демони – Репхайм.

Прибра телефона в джоба си и тръгна по стълбите. Не се налагаше да поглежда назад, за да разбере, че Рехпайм я следва.

Нощта беше хладна, точно на границата на студеното. Стиви Рей съчувстваше на хората в домовете около музея и се зарадва да види, че част от тях вече имаха ток. Но в следващият миг осъзна, че вече могат да я забележат, и реши да не излиза от имението.

– Никой не ни гледа. Полицията сега се занимава с хората. Тук е последното място, на което биха дошли.

Стиви Рей кимна и като излезе от входа, се насочи към фонтана в градината.

– Твоите скоро ще разберат за мен – каза Репхайм.

– Някои вече знаят – отвърна тя и докосна с ръка върха на фонтана. Една висулка се отчупи и падна във водата.

– Какво мислиш да правиш? – попита Репхайм и застана зад нея.

Двамата се загледаха в мрачната вода на фонтана, сякаш можеха в нея да открият отговора.

– Мисля, че въпросът е по-скоро ти какво мислиш да правиш каза най-после Стиви Рей.

– Какво искаш да направя?

Репхайм, не можеш да отговаряш на въпроса ми с въпрос.

– Ти го направи.

– Репхайм, стига. Кажи ми какво мислиш да правиш с... с нас?

Тя се загледа в променените му очи и й се прииска да можеше по-лесно да ги разгадае. Отне му толкова време да

й отговори, че тя вече не очакваше отговор и отчаянието беше започнало да я измъчва. Трябваше да се върне в Дома на нощта. Трябваше да постави всичко под контрол, преди Далас да се е появил и да е оплескал нещата.

– Бих останал с теб.

Стиви Рей не успя да осмисли веднага тези толкова ис-крени думи. Просто го погледна въпросително, неспособна да схване добре това, което току-що чу. Постепенно го проумя и изпита неочакван прилив на щастие.

– Ще си имаме големи проблеми – каза тя. Но аз също искам да останеш с мен.

– Те ще се опитат да ме убият. Трябва да го имаш предвид.

– Няма да им позволя!

Стиви Рей хвана ръката му. Бавно, много бавно, пръстите им се преплетоха и той леко я придърпа към себе си.

Няма да им позволя – повтори тя.

Не го погледна. Просто държеше ръката му и се наслаждаваше на краткия им момент заедно. Опита се да не мисли прекалено много. Да не разпитва. Просто гледаше в спокойната, тъмна вода на фонтана, в която се отразяваше луната. Аз съм момиче, което по някакъв начин е успяло да се обвърже с човечността в един звяр. А на глас каза само: Привързана съм към теб, Репхайм.

– И аз към теб, Стиви Рей – каза той без колебание.

Като каза това, водата трепна и се появиха вълнички, сякаш самата Никс раздвижи повърхността с дъха си. Изведнъж отраженията им се промениха. Във водата се виждаше как Стиви Рей държи за ръка висок, мускулест индианец. Той имаше дълга, гъста коса, черна като гарвановите пера, и сплетена на плитка. Беше гол до кръста и невероятно го-тин.

Стиви Рей притаи дъх, притеснена, че ако мръдне, отражението може да се промени. Но не успя да се въздържи да се усмихне и да възкликне:

– Ау, колко си красив.

Момчето в отражението примига няколко пъти, сякаш не е сигурен дали вижда ясно, а после каза с гласа на Репхайм:

– Да, но нямам криле.

Сърцето на Стиви Рей се разхлопа от вълнение. Искаше й се да каже нещо проницателно, умно или поне малко романтично. Но не намери точните думи.

– Така е, но си висок и имаш такива готини пера в косата.

Момчето в отражението вдигна ръка и опипа косата си:

– Те са нищо в сравнение с крилете.

– Е, така е, но пък ще ти е по-лесно да обличаш дрехи.

Той се засмя и учудено докосна лицето си.

– Нежно е – каза той. – Човешкото лице е толкова нежно.

– Да, така се – отвърна Стиви Рей, напълно поразена от това, което виждаше в отражението.

Много бавно Репхайм посегна от своето към нейното лице. Ръката му докосна кожата й нежно и внимателно. Прокара пръсти по бузите й и после докосна устните. Тя не успя да въздържи кикота си:

– Просто не мога да повярвам колко си красив!

Отражението на Репхайм също се засмя:

– Ти си красива – едва прошепна той,

–Така ли мислиш? Наистина? – възкликна тя и сърцето й щеше да изхвръкне.

– Наистина. Дори не мога да ти опиша колко. Не мога да ти кажа как се чувствам в действителност.

– Сега можеш.

– Така е. За пръв път усещам...

Репхайм не успя да довърши мисълта си. Отражението на момчето във водата изчезна. На негово място от спокойната вода се надигна Мрак и оформи постепенно гарванови криле, а после и човешка фигура.

Татко!

Не се налагаше да казва нищо друго. Стиви Рей осъзна какво се е случило. Издърпа ръката си от неговата. Той я задържа само за част от секундата и бързо я пусна. Закри с крило фонтана, така че да не вижда какво има в отражението, и я погледна:

– Завърнал се е в тялото си. Усещам го.

Стиви Рей не смееше да каже нищо, само кимна:

Не е тук, далеч е. Сигурно в Италия.

Репхайм говореше бързо. Стиви Рей отстъпи крачка назад. без да може да продума.

– Усещам го някак различен. Нещо се е променило. -Изведнъж той сякаш прочете мислите й и погледите им се срещнаха. – Стиви Рей, какво ще правим?

Тя ахна. Усети как силата на елемента й се завихри около нея и я изпълни с чувство за радостно завръщане у дома. Студеният пейзаж на Тулса потрепна и изведнъж тя бе обградена от поразителни дървета, зеленина и плътен мек мъх. Картината се фокусира и Стиви Рей видя Зоуи и Старк, които се смееха прегърнати.

– Зоуи! – извика тя и картината изчезна, като остави само радостта, че най-добрата й приятелка отново е жива. С усмивка тя се хвърли на врата на Репхайм. – Зоуи е жива!

Той я притисна към себе си, но само за част от секундата, а после и двамата си спомниха истината и едновременно отстъпиха назад.

Баща ми се завърна.

– Както и Зоуи.

Това означава, че не можем да бъдем заедно – каза той.

Стиви Рей се почувства зле.

– Не, Репхайм. Означава това само ако така го чувстваш.

– Погледни ме! – извика той. – Аз не съм момчето от отражението. Аз съм звяр. Не ти подхождам.

Не това казва сърцето ти! – изкрещя тя в отговор.

Раменете му се отпуснаха и той отмести поглед:

– Да, Стиви Рей, но сърцето ми никога не е било от значение.

Тя пристъпи към него и погледите им се срещнаха. С ужасно отчаяние тя забеляза, че очите му отново блестят в червено.

– Е, когато решиш, че сърцето ти е от значение за теб поне толкова, колкото за мен, ела да ме намериш. Няма да е трудно. Просто го последвай.

Без колебание тя го прегърна силно. Не обърна внимание, че той не отвърна на прегръдката й. Вместо това му прошепна:

– Ще ми липсваш.

А после си тръгна.

Когато слизаше по „Гилгрийз Роуд“, вятърът й донесе шепота на Репхайм:

И ти ще ми липсваш...

Зоуи

- Много е красиво – казах аз, гледайки дървото, обсипано с парчета плат. – Как го нарече?

– Дърво на желанията отвърна Старк.

– Виж тази лента колко е блестяща – посочих тънката златна панделка, която се появи изведнъж.

За разлика от останалите тя не беше свързана с друга. Просто се носеше свободно надолу, докато падна точно над нас.

Старк се пресегна и я взе. После ми я подаде, за да мога и аз да докосна искрящата й мекота.

– Чрез нея успях да те намеря в гората.

– Наистина ли? Изглежда като златна нишка.

– Да, на мен също ми напомни за злато.

– И ти я последва, за да ме намериш?

–Да.

– Добре тогава. Нека сега да видим дали ще проработи повторно.

– Само ми кажи какво да направя. Ще се подчиня безпрекословно.

Очите му проблясваха закачливо и той ми се поклони.

– Престани да си играеш, това е сериозно.

– О, Зи, не виждаш ли? Не че не го смятам за сериозно, просто напълно ти се доверявам. Знам, че ще ме вземеш със себе си. Вярвам ти, мо банн ри.

- Научил си цял куп странни думи, докато ме нямаше.

– О, само почакай, оше нищо не си чула засмя се той самодоволно.

– Знаеш ли какво, момче? Омръзна ми да чакам.

Привързах единия край на златистата лента около кръста

му. Другия стиснах здраво в ръка.

– Затвори очи – казах му. Той без колебание ми се подчини. Вдигнах се на пръсти да го целуна. До скоро, бранителю мой.

После се отдръпнах от дървото на желанията, от гората на Никс и от цялата магия на мистичните земи. Обърнах се към зеещия мрак, който сякаш се простираше до безкрая. Разперих ръце и казах:

–Дух, ела при мен.

Последният от петте елемента и този, който винаги чувствах най-близък, ме изпълни със силата си, а излекуваната ми душа триумфира с радост, сила и надежда.

– А сега, моля те, заведи ме у дома!

Докато го казвах, се хвърлих в мрака.

Мислех, че ще е като да скочиш от висока скала в морето, но нямаше нищо общо. Беше много по-нежно, по-меко. По-скоро сякаш се возиш на асансьор в някой небостъргач. Изведнъж вече знаех, че съм се върнала.

Не отворих очи веднага. Първо исках да се концентрирам, да пробудя всяко от сетивата си. Усетих, че лежа върху нещо твърдо и хладно. Поех си дълбоко дъх и с изненада усетих миризмата на кедъра, който растеше на ъгъла в старата ни квартира. Едва дочувах сподавен шепот, но изведнъж Афродита извика:

– О, по дяволите, Зи, отвори си очите най-после! Знам, че си тук!

– Хей, да не си изпълзяла от катуна? Нужно ли е да викаш така?

– Катун? Не мисля, че е редно да ме обиждаш, а за мен това определено е обида – каза Афродита. После се усмихна, придърпа ме към себе си и ме прегърна така силно, че сто процента после щеше отрича да го е правила. – Ти наистина се върна! И не си, хм, умствено увредена, нали?