Текст книги "Изпепелена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 20 страниц)

ТРЕТА ГЛАВА
Стиви Рей

Алената мъгла се разпръсна във въздуха и полетя на юг. Точно откъдето беше дошла. И обратно, за да я намери. Репхайм я проследи с поглед и зачака.

Стиви Рей се събуди и се чувстваше ужасно. Меко казано.

Беше се Обвързала с Репхайм.

Едва не изгоря на покрива.

За миг си припомни чудесния втори сезон на „Истинска кръв“, където Годрик изгоря на един покрив. Стиви Рей се засмя.

– Изглеждаше много лесно по телевизията.

– Как е изглеждало?

– Триста малки кученца, Далас! Изкара ми акъла! – Стиви Рей дръпна белия болничен чаршаф, който я покриваше. -Какво, по дяволите, правиш тук?

Той се намръщи:

– Боже, я се успокой. Дойдох само да видя как си. Ленобия каза, че няма да е зле да поседя малко при теб, в случай че се събудиш. Адски си нервна.

– Аз едва не умрях. Мисля, че имам право да бъда малко нервна.

Далас изглеждаше искрено разкаян. Той придърпа стола си по-близо до нея и хвана ръката й:

Извинявай, имаш право. Съжалявам, Адски се уплаших, когато Ерик ни разказа какво се е случило.

Какво ви разказа Ерик?

Той я погледна твърдо:

– Едва не си изгоряла на онзи покрив.

– Да, беше адски глупаво. Подхлъзнах се, паднах и си ударих главата. – Стиви Рей отмести поглед. – И когато ее свестих, почти се бях опекла.

– Да, бе, как не.

Моля?

–Запази течи глупости за Ерик. Ленобия и останалите. Онези копелета се опитаха да те убият, нали?

– Далас, не знам за какво говориш.

Тя се опита да издърпа ръката си от неговата.

– Хей, това съм аз. Знаеш, че можеш да ми кажеш истината, а аз ще си държа устата затворена,

Стиви Рей си пое дълбоко дъх.

–Добре. Но не искам Ленобия или който и да било от сините вампири или новаци да научава.

Далае я изгледа продължително, преди да отвърне:

Ня ма да кажа на никого, но трябва да знаеш, че според мен правиш голяма грешка. Не можеш да продължаваш ла ги пазиш.

– Не ги пазя! – възрази тя. Този път Стиви Рей протегна ръка към Далас, като се опита чрез докосването да го накара да разбере нещо, което не би могла ла му каже. – Просто искам някак си да се оправя с това. Сама. Ако останалите разберат, че са се опитали да ме хванат там горе, всичко ще излезе извън контрол. Да не говорим, че ако Ленобия хване Ни кол и другите, те може да и разкажат за Репхайм – тази мисъл изпълни с вина Стиви Рей.

– Какво мислиш да правиш с тях? Нс можеш просто да оставиш нещата така.

– Няма да ги оставя така. Но те са моя отговорност и искам аз да се погрижа за тях.

Далас се ухили доволно:

– Ще им нариташ задниците, нали?

– Нещо такова – отвърна Стиви Рей. без да има и най-малка представа какво смята да прави. А после реши да смени темата. – Хей, колко е часът'? Умирам от глад.

Усмивката на Далас премина в смях.

– Ето това вече е моето момиче! – Той я целуна по челото и отиде до хладилника. – Ленобия каза, че имало торбички с кръв тук някъде. Каза, че няма начин да не се събудиш гладна, предвид колко дълго си спала.

Когато се обърна, Стиви Рей стана набързо от леглото и внимателно надникна под нощницата си. Очакваше най-лошото. И с право, целият й гръб беше като препечен хамбургер, когато Ерик и Ленобия я измъкнаха от онази дупка изпод земята. Измъкнаха я от Репхайм.

Нс мисли сега за него, просто се концентрирай над...

- О. Боже мой! – възкликна гя. като видя, каквото можа от гърба си. Вече не приличаше на хамбургер. Кожата й беше гладка. Доста порозовяла. но гладка и нежна като бебешка.

– Това е поразително – прошепна Далас. – Истинско чудо.

Стиви Рей погледна към него и очите им се срещнаха.

– Изплаши ме, момиче. Не го прави повече, става ли?

– Ще се постарая – отвърна тя нежно.

Далае се наведе напред и съвсем нежно, само с върха на пръстите си, докосна розовата й кожа.

– Боли ли оше?

– Не особено. Явно съм корава.

• Невероятно – повтори гой. – Ленобия наистина спомена, че сигурно ще се излекуваш по време на съня си. но ти беше много сериозно пострадала и аз наистина не очаквах чак такова нещо.

– Колко време съм спала? – тя го прекъсна рязко, за тото от думите му остана с впечатление, че е спала с дни. Какво ще си помисли Репхайм за това. че не се е появила толкова време? По-лошо, какво ще направи'/

- Само един ден.

– Един ден, наистина ли? възкликна гя с облекчение.

– Е, в интерес на истината вече се съмна, така че си спала повече от ден. Донесоха те тук вчера точно след изгрев слънце. Беше много драматично. Ерик влезе с хамъра на-право вътре, събори оградата и го паркира пред конюшните. После всички се събрахме, за да те пренесем до лечебницата.

–Да, аз се обадих на Зи от хамъра по пътя за насам. Чувствах се почти нормално, но изведнъж сякаш някой ми изключи тока. Сигурно съм припаднала.

–Да, точно това се случи.

Ех, иска ми се да бях видяла целия този цирк.

– И аз това си помислих веднага щом се опомних от шока, че си пред умирачка.

Не съм била пред умирачка.

– Е. радвам се да го чуя.

Далас се доближи до нея, хвана лицето й в шепи и я целуна по устните.

Тя машинално се отдръпна от него.

– Щеше да ми даваш пликче е кръв – каза тя припряно.

– О, да. – Той не коментира отдръпването й, но бузите му бяха зачервени, когато й подаде пликчето. – Извинявай, забравих. Знам. че си ранена и че не се чувстваш... разбираш ме...

Гласът му заглъхна и той я погледна е неудобство.

Стиви Рей знаеше, че трябва да каже нещо. В крайна сметка имаше нещо между тях. Той беше готин, умен и беше доказал многократно, че я разбира. Гледаше я с такова неудобство, навел леко глава надолу, че изглеждаше сладък като малко момче. И наистина си беше сладък – висок, слаб, мускулест и с пясъчноруса коса. А й беше приятно да се целува с него. Или поне преди й беше приятно.

А дали все още беше така?

Чувството за неудобство й попречи да намери правилните думи, с които да го успокои, така че вместо да каже нещо. Стиви Рей взе пликчето от ръцете му, разкъса ъгъла и го изпи на един дъх. Кръвта се плъзна по гърлото й и изпълни с енергия цялото й тяло, сякаш беше двойна доза „Ред БулС

Не й се искаше да мисли за това, но някъде вътре в съзнанието си тя прецени разликата между тази обикновена, човешка кръв и кръвта на Репхайм.

Ръката й леко трепна, когато забърса устните си и вдигна поглед към Далас.

– Сега по-добре ли си? – попита той спокойно, без следа от предишното неудобство.

– Може ли да ми дадеш още една?

Той се усмихна и донесе още една торбичка.

– За вас винаги, госпожице – усмихна се той.

– Благодаря ти. Далас. – Тя се поколеба за миг. – Не се чувствам сто процента перфектно, нали разбираш?

– Да – кимна той.

– И всичко е наред между нас. нали?

– Да. Важното е ти да се оправиш.

– Е, това ще ми помогне – каза Стиви Рей и започна да отваря торбичката с кръв.

В този момент Ленобия влезе в стаята.

Хей, Ленобия. виж. Спящата красавица се събуди -каза Далас.

Стиви Рей преглътна последната капка кръв и обърна лице към вратата, но усмивката, която беше приготвила като поздрав към Ленобия, замръзна на устните й.

Повелителката на конете плачеше. Сериозно.

– О, Боже мой! Какво се е случило?

Стиви Рей беше толкова изненадана да види тази обикновено непоклатима жена в такова състояние, че първата й реакция бе да се затича към нея и да й предложи да седне на леглото, точно както майка й правеше, когато Стиви Рей се прибираше разплакана.

Ленобия направи няколко крачки из стаята. Не седна на леглото, остана права и си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да направи нещо ужасно.

– Да ви оставя ли насаме? – попита Далас колебливо.

– Не, остани. Може би ще си й нужен. – Гласът на Ленобия бе дрезгав. Тя погледна Стиви Рей в очите. Става дума за Зоуи. Нещо се е случило.

Стиви Рей изтръпна от страх и думите се изстреляха от нея. преди да може да ги спре:

– Тя е добре! Нали помните, че говорих с нея точно кога-то пътувахме насам? А това беше съвсем скоро.

– Моята приятелка, която работи за Съвета, се е опитвала да се свърже с мен от часове. За съжаление съм забравила телефона си в хамъра. така че успях да говоря с нея едва сега. Калона е убил Хийт.

– Мамка му! – извика Далас.

Стиви Рей не му обърна внимание, гледаше втренчено Ленобия и си мислеше:

„Бащата на Репхайм е убил Хийт “ Неприятното чувст во в стомаха и се засилваше:

– Зоуи е жива. Щях да усетя, ако се беше случило нещо.

–Жива с, но е видяла Калона да убива Хийт. Опитала

се е да го спре. но не е успяла. Това е пръснало душата й. Стиви Рей.

По бузите на Ленобия се стичаха сълзи.

Пръснало душата й? Какво значи това?

– Значи, че тялото й все още диша, но душата й вече го е напуснала. Когато душата на една Висша Жрица се пръсне, е само въпрос на време, преди тялото й също да напусне този свят.

– Да напусне този свят? За какво говориш'.’ Да не се опитваш да ми кажеш, че гя ше изчезне?

– Не – каза тя отчаяно. – Искам да кажа, че ше умре.

Стиви Рей започна да клати глава.

–Не. Не. Не! Просто трябва да я донесем тук. Тя ше се оправи.

–Дори и тялото й да бъде върнато тук, Зоуи няма да сс върне, Стиви Рей. Трябва да се подготвиш за тази мисъл.

– Няма! – извика тя. – Не мога! Далас, дай ми дрехите. Трябва да изляза. Трябва да намеря начин да помогна на Зи.

Тя никога не се отказа от мен и аз също няма да се откажа от нея.

– Не става въпрос за теб.

Дракона Ланкорд се появи на отворената врата. Суровото му лице бе изпито и измъчено заради смъртта на неговата съпруга, но гласът му звучеше спокойно и уверено.

– Става дума, че Зоуи се изправи срещу трагедия, която не успя да понесе. А аз разбирам от тези неща. Когато душата се пръсне, пътят й за връщане към тялото е разрушен. А без душа тялото умира.

– Не. моля ви се! Това не може да е вярно! Не може да се е случило – извика Стиви Рей.

–Ти си първата Висша Жрица на червените вампири. Трябва да намериш сили да превъзмогнеш гази загуба. Народът ти се нуждае от теб – каза Дракона.

– Не знаем къде е избягал Калона, нито каква е ролята на Нефсрет във всичко това – каза Ленобия.

– Това, което знаем, е. че смъртта на Зоуи е идеалният момент за тях да ни нападнат отново – добави Дракона.

Смъртта на Зоуи... Тези думи отекнаха в главата на Стиви Рей. оставяйки паника, ужас и отчаяние.

Ти притежаваш огромна сила. Бързината, с която се възстанови, го доказва. Ще ни е нужна всяка сила, с която разполагаме, за да я впрегнем срещу силите на мрака, който се кани да се спусне над нас.

– Трябва да овладееш скръбта си – каза Дракона. – И да заемеш ролята на Зоуи.

– Зоуи не може да бъде заменена! – извика Стиви Рей.

– Не искаме да я замениш. Искаме просто да помогнеш на останалите от нас да запълнят празнотата, която тя остави – каза Ленобия.

Трябва... трябвада си помисля – каза Стиви Рей. – Бихте ли ме оставили сама за момент? Трябва да се преоблека и да помисля.

– Разбира се – каза Ленобия. – Ще бъдем в залата за съвещания. Ела там, когато си готова.

Тя и Дракона напуснаха стаята, потънали в скръб, но твърди и непоколебими.

– Хей, добре ли си?

Далас се доближи до нея и хвана ръката й. Едва я докосна и тя се отдръпна рязко.

– Трябва да се облека.

– Тук, в този гардероб, са дрехите ти.

– Добре, благодаря ти. Трябва да излезеш, за да се облека на спокойствие.

– Не отговори на въпроса ми – каза той и я погледна заг-рижено.

– Не. Не съм добре и няма да бъда, докато продължават да твърдят, че Зоуи ще умре.

– Но, Стиви Рей, дори аз съм чувал какво се случва, кога-то душата напусне тялото. Човекът умира – каза той, макар че се опита да произнесе жестоките думи възможно най-внимателно.

Не и този път – отсече Стиви Рей. – А сега излез оттук, за да се преоблека.

Далас въздъхна:

– Ще те чакам отвън.

– Добре. Няма да се бавя.

– Бави се колкото е нужно. Нямам нищо против да почакам.

Но в момента, в който вратата се затвори, Стиви Рей не скочи да се облича, както беше казала. Замисли се за една изключително тъжна история, която беше чела в Наръчника на новака, за древна Висша Жрица, чиято душа се пръснала. Тя не си спомняше историята особено подробно, освен края й. Независимо от всички положени усилия, никой не успял да я спаси и тя умряла.

– Висшата Жрица е умряла – прошепна си Стиви Рей.

А Зоуи дори не беше истинска Висша Жрица. На практика си беше още новак. Как се очаква да открие обратния път към тялото си. след като дори една истинска Висша Жрица не е успяла?

Истината е, че сама не би могла.

Не беше честно. Бяха минали през толкова трудности заедно и сега Зоуи просто ще умре? Стиви Рей не искаше да повярва. Искаше да се бори, да крещи и да намери начин да помогне на своята НДП/най-добра приятелка/, но как би могла? Зи беше в Италия, а тя в Тулса. И по дяволите! Не можеше да измисли как да се оправи с досадните червени новаци. Коя беше тя, че да измисли как да противодейства на нещо толкова ужасно като смъртта на Зоуи?

Тя дори не можеше да каже истината за Обвързването си със сина на съществото, което причини всичко това.

Скръбта я завладя. Тя седна, прегърна възглавницата и започна да върти един рус кичур около пръста си, както правеше като малка, а после се разплака. Зарови лице във възглавницата, за да не чуе Далас риданията й, и се отдаде на пълно отчаяние.

Точно когато мъката беше на път да я задуши, въздухът около нея се раздвижи. Сякаш някой бе счупил прозореца.

В началото тя не обърна внимание, прекалено погълната от скръб, че да се вълнува от някакво глупаво течение. Но то беше настойчиво. За миг тя се отпусна и почувства облекчение от докосването му.

Докосване? Далас? Тя му каза да чака отпред.

Главата на Стиви Рей се изстреля нагоре. Устните й се бяха отдръпнали назад, разкривайки зъбите й в гримаса, която бе приготвила за него.

В стаята нямаше никого. Тя беше сама, абсолютно сама.

Хвана лицето си с ръце. Нямаше време да полудява. Трябваше бързо да се облече. Да мести краката си един пред друг и да разбере какво точно се е случило със Зоуи. Също и с новаците й, с Калона, както и евентуално с Репхайм.

Репхайм...

Името му отекна във въздуха като ледена милувка върху кожата й. Усети го с цялото си тяло, по гърба, по ръцете си, завъртя се около кръста й и достигна до краката. Навсякъде, където този хлад я докосваше, сякаш отнемаше малка частица от скръбта й. Вдигна поглед и този път много по-добре контролираше реакциите си. Избърса очите си и се вгледа в тялото си.

Обграждаше я мъгла, направена от малки блещукащи капчици, точно с цвета на очите му.

– Репхайм – прошепна тя против волята си.

Той те зове...

- Какво, по дяволите, става? – промърмори Стиви Рей и гневът й надделя над отчаянието.

Иди при него...

- Да отида при него? – попита тя гневно. – Баща му направи всичко това.

Иди при него...

Приливът на ледената милувка и надигащият се гняв я накараха да вземе решение. Стиви Рей започна да се облича. Щеше да отиде при Репхайм, но само защото той може би знаеше нещо, с което тя би могла да помогне на Зоуи. Той бе син на опасен и могъщ безсмъртен. Очевидно имаше способности, за които тя дори не подозираше.

Червеникавите капчици, които се носеха около нея, със сигурност бяха негово дело и явно бяха направени посредством духа.

Добре – каза тя на глас. Отивам при него.

Като изрече това, червената мъгла се изпари и остави само усещане за хлад по кожата й и странно чувство на спокойствие.

Ще отида при него и ако не може дами помогне, със или без Обвързване, ще трябва да го убия

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Афродита

– Ерс, ще го кажа само още веднъж. Не ми пука за глупавите ти правила. Зоуи е там вътре. – Афродита замълча за миг и посочи с перфектния маникюр на показалеца си каменната врата. – А това означава, че възнамерявам да вляза.

– Афродита, ти си човек. Нс си дори консорт на вампир. Не можеш просто да нахлуеш в залата на Съвета с цялата си истеричност, особено в момент на криза като този. – Хладният поглед на жената се спря на разрошената прическа, подпухналото от плач лице и червените очи на Афродита. – Съветът ще те призове. Евентуално. А дотогава трябва да чакаш тук.

Не съм истерична.

Афродита каза това бавно, с пресилено спокойствие, опитвайки се да пренебрегне факта, че не беше допусната вътре заедно със Старк, Дарий, Деймиън, Близначките и дори Джак, носещ безжизненото тяло на Зоуи. Причината беше точно каквото Ерс спомена – че е истерична.

Не бе в състояние да влезе заедно с тях, особено откакто беше плакала толкова силно и продължително, че едва можеше да диша. В момента, в който дойде на себе си. вратата пред нея се бе затворила и Ере взе да играе ролята на шибан портиер.

Но тя беше в голяма грешка, ако си мислеше, че Афродита не знае как да подреди една правеща се на шефка възрастна. Самата тя бе отгледана от жена, която би накарала Ерс да изглежда като Мери Попинс.

– Значи си мислиш, че аз съм просто обикновен човек, така ли? – Афродита пое настъпление към личното пространство на Ерс и тя се принуди да отстъпи крачка назад. – Помисли си отново. Аз съм Пророчица на Никс. Сещаш ли се коя е тя? Никс, така ли се казваше богинята, която май ти се води шефка? Не ми е нужно да бъда нечий хладилник, за да имам право да застана пред Съвета. Самата Никс ми е дала това право. А сега се разкарай от пътя ми.

– Макар че не го формулира по най-егичния начин, момичето има право, Ерс. Пусни я да мине. Аз ще поема отговорност за това, ако Съветът възрази.

Афродита усети как цялата настръхва, като чу нежния глас на Неферет зад себе си.

– Не е прието – отвърна Ерс. но вече бе очевидно, че е на път да се предаде.

– Не е прието и душата на новак да се пръсне – каза Неферет.

– Трябва да се съглася с вас. Жрице – Ерс се отдръпна и отвори каменната врата. – Сега вие сте отговорна за присъствието на това човешко момиче в залата на Съвета.

– Благодаря ти, Ерс, много мило от твоя страна. О, също така някои от воините на Съвета ще донесат нещо след малко. Би ли ги пуснала да влязат и те, моля те?

Не е ли странно, че отново сме съюзници, дете мое? -попита Неферет, когато двете влязоха в сградата.

– Никога няма да бъдем съюзници, а аз не съм ти дете отвърна Афродита, без да поглежда към нея и без да забавя ход.

Входният коридор водеше към огромен каменен амфитеатър.

Очите на Афродита бяха мигновено привлечени от красив стъклопис, на който беше изобразена Никс в центъра на пентаграм, а изящните й ръце, вдигнати нагоре, държаха полумесец.

– Много е красиво, нали? започна Неферет с приятелски тон. – Най-прекрасните творения на изкуството винаги са били дело на вампири.

– Вампирите имат пари. А с пари могат да се купят много хубави неща, независимо дали са дело на хора или не – отвърна Афродита, без да поглежда бившата Висша Жрица. – А ти няма как да знаеш със сигурност дали вампири са направили този стъклопис. Ясно. че си стара, но не чак толкова.

Афродита не обърна внимание на снизходителния смях на Неферет и премести поглед към центъра на залата. В началото не осъзна какво точно вижда, но в момента, в който го разбра, сякаш нещо я прободе.

Седем каменни трона на издигната платформа образуваха нешо като вътрешен етаж. На тях стояха членовете на Съвета, но не те привлякоха вниманието на Афродита. Зоуи лежеше на подиума пред троновете като труп на погребение. Там беше и Старк, застанал на колене до нея. Беше се обърнал така, че Афродита виждаше лицето му. Не издаваше нито звук, но по бузите му се стичаха сълзи и мокреха блузата му. До него стоеше Дарий и казваше нещо на брюнетката на първия трон, но Афродита не можеше да чуе добре думите му. Деймиън, Джак и Близначките се бяха скупчили един в друг като стадо овце и плачеха, но шумният им рев и подсмърчане бяха толкова различни от безмълвната трагедия на Старк, както океанът се различава от ромоленето на ручея.

Афродита веднага се насочи към тях, но Неферет я хвана за китката. И това най-после я накара да се обърне и да погледне в очите бившия си ментор.

– Трябва да ме пуснеш – каза спокойно Афродита.

Неферет вдигна вежда:

– Не се ли научи най-после как да се противопоставяш на майчината фигура?

Афродита остави гнева си да се разгори тихо в нея:

– Ти не си ничия майка. А и отдавна се научих да се противопоставям на разни кучки.

Неферет се намръщи и пусна ръката й.

– Никога не съм харесвала недодялания ти изказ.

– Не съм недодялана, а наричам нещата с истинските им имена. Има огромна разлика. А и да не мислиш, че ми дреме особено какво харесваш и какво не?

Неферет си пое дъх да отвърне, но Афродита я прекъсна:

– И въобще, какво, по дяволите, правиш тук?

Неферет примига от изумление:

– Тук съм, защото има ранен новак.

О. пак ли тези простотии? Тук си, защото така ще се домогнеш до нещо, което искаш. Такава си ти, независимо дали те го знаят или не – каза Афродита и посочи с брадичка членовете на Съвета.

– Внимавай, Афродита. Може да съм ти необходима съвсем скоро.

Афродита изгледа Неферет продължително и с ужас забеляла, че очите й вече не бяха в познатото изумруденозе-лено, а някак потъмняха. Това червено ли е, което свети отвътре'.'’ В момента, в който тази мисъл мина през ума й, Неферет примига. Очите й се проясниха и възвърнаха предишния си цвят.

Афродита си пое дъх и настръхна, но гласът й беше равен и саркастичен:

– Няма проблем. Ще проверя как мога да се справя и без твоята ‘помощ’.

Неферет тръгна надолу по стълбите, но на средата спря и направи жест с ръка към Афродита:

– Искам да помоля Съвета да допусне присъствието на това човешко момиче, което претендира да е Пророчица на Никс.

Афродита пристъпи напред и погледна членовете на Съвета последователно в очите.

– Не претендирам да съм Пророчицата на Никс. а наистина съм такава. Самата Богиня ми даде тази роля. Истината е, че не съм имала избор, защото ако имах, нямаше да приема. – Тя замълча за миг, защото някои от членовете на Съвета ахнаха от възмущение. – Не ви казвам нищо, което Никс вече да не знае.

– Богинята вярва в Афродита дори когато самата тя понякога не е сигурна в себе си – обясни Дарий.

Тя се засмя. Той не беше просто нейният огромен като планина, готин воин. Тя можеше да разчита на него, защото винаги виждаше най-доброто в нея.

– Дарий, защо се застъпваш за това човешко момиче? попита брюнетката на първия трон.

– Дуантия. застъпвам се за Пророчицата, – той натърти на титлата й – защото съм положил клетва да бъда неин воин.

– Неин воин? – Неферет не успя да сдържи шока в гласа си. – Но това означава...

– Означава, че не е възможно да съм просто човек, защото не може вампирски воин да се закълне пред човешко момиче – довърши вместо нея Афродита.

– Можеш да влезеш, Афродита, Пророчице на Никс. Съветът ще те приеме – обяви Дуантия.

Афродита слезе бързо по стълбите, като остави Неферет след себе си. Искаше й се да отиде директно при Зоуи, но интуицията й я накара да спре най-напред до брюнетката на име Дуантия. Поздрави я с юмрук пред сърцето и се поклони е уважение.

– Благодаря Ви, че ме допуснахте.

– При тези необичайни обстоятелства се налага да предприемаме и необичайни практики – каза висока и слаба жена с черни като нощта очи.

Афродита не беше напълно сигурна какво да й каже, така че просто кимна и застана до Зоуи. Подаде ръка на Дарий и го стисна силно, сякаш искаше да вземе малко от воинската му сила. А после погледна към приятелката си.

Не си го е въобразила. Всички татуировки на Зоуи бяха изчезнали! Единствено полумесецът стоеше на челото й, и то незапълнен. Беше толкова бледа! Изглеждаше като мъртва. Афродита веднага си забрани да мисли така. Зоуи не бе мъртва. Все още дишаше. Сърцето й биеше. Зоуи Не Беше Мъртва.

– Богинята разкрива ли ти нещо за нея, Пророчице? – попита високата слаба жена.

Афродита пусна ръката на Дарий и коленичи до Зоуи. Погледна Старк, който стоеше неподвижно, взрян в лицето на Зоуи, почти без да мига, потопен в безмълвната си скръб. Дали и Дарий ще изглежда така, ако нещо се случи с мен? Афродита отпрати тази мисъл и се фокусира върху Зоуи. Бавно протегна ръка и я сложи на рамото й.

Кожата й бе хладна на допир, сякаш вече беше мъртва. Афродита изчака нещо да се случи, но не получи и най-дребното усещане за видение или предчувствие.

С въздишка на разочарование тя поклати глава:

– Не. Не мога да кажа нищо. Аз не контролирам виденията си. Те просто идват, независимо дали ги искам или не, а истината е, че обикновено не ги искам.

– Не използваш всички дарове, които Никс ти е дала, Пророчице.

Афродита вдигна с изненада поглед от Зоуи към високата черноока жена, която грациозно пристъпваше към нея.

– Истинска Пророчица на Никс ли си или не? – попита тя.

– Истинска съм – отвърна Афродита без колебание.

Копринената роба на жената прошумоля, докато тя коленичи до Афродита.

– Аз съм Танатос. Знаеш ли какво значи името ми?

Афродита поклати глава и съжали, че Деймиън не стоеше по-близо до нея, за да й подскаже.

–Означава Смърт. Не съм председател на Съвета. Дуантия има тази чест, но аз имам уникалната привилегия да съм много близка с Богинята, защото дарбата, която гя ми даде преди много години, е да помагам на душите да преминават от този свят в следващия.

– Можете да говорите с духове?

Танатос се усмихна и напрегнатото й лице изглеждаше почти красиво.

– В някакъв смисъл, да. И заради гази си дарба разбирам нещо от видения.

– Наистина ли? Но виденията нямат нищо общо с говоренето с духове.

– Така ли мислиш? А от кой свят идват виденията ти? Не, може би по-точно трябва да попитам ти в кой свят се намираш, когато ги получаваш?

Афродита се замисли колко пъти е получавала видения за смърт и как вижда нещата от гледната точка на умиращия. Пое си дълбоко дъх и изведнъж осъзна отговора:

Виденията ми идват от Отвъдното.

Танатос кимна:

Ти пътуваш между двата свята много повече, отколкото аз. Моята роля е да съпроводя душите, когато се възнасят. и чрез тях мога да надникна Отвъд.

Афродита погледна колебливо към Зоуи:

Тя не е мъртва.

– Да, все още не е. Но тялото й няма да издържи повече от седем дни без душа, така че е доста близо до смъртта. Толкова близо, че Отвъдното има силна връзка с нея. Докосни я отново, Пророчице. Този път се концентрирай по-добре и използвай максимално дарбата, която ти е дадена.

Но аз...

Танатос я прекъсна:

Пророчице, направи това, което Никс иска от теб.

– Не знам как.

Изражението на Танатос омекна и тя се усмихна:

О, дете, просто я помоли за помощ.

– Просто така? – примига Афродита.

Да, Пророчице, точно така.

Афродита бавно сложи ръка на студеното рамо на Зоуи. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, както беше гледала, че прави Зоуи, когато призовава елементите. После отправи безмълвна, но пламенна молитва към Никс:

Нямаше да моля за това. ако не беше важно. Знаеш, че никак не обичам да моля за услуги. Никого. А и не съм много добра в тези молитвени простотии, но ти това го знаеш, така или иначе.

Афродита въздъхна мислено.

Никс, нужна ми е помощта ти. Танатос явно мисли, че имам някаква връзка с отвъдното. Ако е така наистина, може ли да ми покажеш какво става със Зоуи.

Тя спря за миг, въздъхна и разкри душата си пред Никс:

Богиньо, моля те. Не само защото Зоуи ми е като сестрата, която майка ми беше препалено себична, за да роди. Нуждая се от помощта ти, защото твърде много хора разчитат на Зоуи и това е много по-важно от мен самата.

Афродита почувства топлина по дланта си и сякаш се изплъзна от тялото си и влезе в това на Зоуи. Беше в нея само за миг, не по-дълъг от един удар на сърцето, но това, което видя, почувства и узна, я ужаси така дълбоко, че в следващия миг тя се върна обратно в тялото си. С ръката, която беше положила върху рамото на Зоуи. сс хвана за гърдите в опит да си поеме дъх. После усети как й се завива свят и сълзи започват да капят от очите й.

– Какво има. Пророчице, какво видя? – попита Танатос със спокоен глас, след като избърса с ръка сълзите й и я хвана през кръста.

– Тя ни напусна! – Афродита преглътна сълзите си и започна да се съвзема. – Усетих какво й се случи. Само за секунда. Зоуи хвърли към Калона цялата си сила. Опита се да го спре с цената на всичко, но закъсня. Хийт умря пред очите й. Това разпръсна душата й на парчета. Афродита отправи безнадежден поглед към Танатос. – Вие също знаете къде е тя, нали?

– Мисля, че знам. Но ти също трябва да го потвърдиш.

– Частиците от душата й са в Отвъдното, заедно с душите на мъртъвците. – Афродита примига трудно с парещите си клепачи. – Зоуи я няма. Не е успяла да преживее това, което се е случило. И все още не може.

И не видя нищо повече'? Нищо, което да може да помогне на Зоуи?

Афродита преглътна надигащото се раздразнение и вдигна трепереща ръка:

– Не, но мога да опитам отново и...

Дарий сложи ръка на рамото й и я отдръпна от Зоуи:

– Не. Все още си твърде слаба заради разпадането на Обвързването ви със Стиви Рей.

Това няма никакво значение, Зоуи умира!

– Има значение. Да не би да искаш и с твоята душа да се случи същото? попита Танатос тихо.

Не – отвърна Афродита с ужас и хвана ръката на Дарий.

– Точно заради това не е много разумно на толкова млади момичета да се дават тежки дарби. Те рядко имат зрелостта да ги използват мъдро – каза Неферет.

Звукът от нежния й глас накара Старк да вдигне поглед от Зоуи:

– Това същество не би трябвало да бъде допускано тук! Тя е отговорна за всичко! Тя уби Хийт и пръсна душата на Зоуи!

Старк звучеше така, сякаш му се налагаше да мели думите си с камъни, преди да ги изговори.

Неферет го прониза с поглед:

– Разбирам, че си под стрес, но нямаш право да говориш на една Висша Жрица по този начин, воине.

Старк скочи на крака. Дарий, бърз както винаги, го задържа. Афродита го чу да прошепва на ухото му:

– Мисли, преди да действаш, Сгарк.

– Воине, – започна Дуантия, – ги също си видял как човешкото момче е било убито, а душата на Зоуи се е пръснала. Каза ни, че го е извършил крилатият безсмъртен, не спомена нищо за Неферез.

Попитайте който и да било от приятелите на Зоуи. Извикайте Ленобия и Дракона Ланкорд от Дома на Нощта в Тулса. Всички ще ви потвърдят, че не е нужно Неферет да присъства някъде физически, за да причини нечия смърт.

Той отблъсна ръката на Дарий и ядосано потърка лицето си, сякаш едва сега забелязваше, че плаче.

– Тя... тя може да прави много ужасни неща, дори да не присъства там – обади се Деймиън колебливо. Джак и Близначките енергично кимнаха в знак на съгласие.

– Няма никакво доказателство, че Неферет има връзка с това дело – отвърна Дуантия спокойно.

– Можете ли да ни кажете какво се е случило с Хийт? Можете ли да говорите с духа му, или каквото е там, и да разберете? – Афродита попита Танатос, която се беше върнала на трона си, щом Неферет заговори.

– Човешките души не принадлежат на този свят.

– Къде е Калона? – Старк игнорира всички и изкрещя на Неферет. – Къде криеш любовника си, който направи това?