Текст книги "Изпепелена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 20 страниц)

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Афродита

– в къщата свети, но няма никого – каза Афродита, като размаха ръка пред отворените, но невиждащи очи на Старк.

Наложи се да отдръпне ръката си бързо, защото точно тогава Сеорас замахна и направи още един разрез върху тялото на Старк.

– Той вече прилича на хамбургер. Нужно ли е да продължаваш? – попита Афродита,

Не че със Старк особено се обичаха, но това не значеше, че й бе приятно да гледа как го кълцат на парчета.

Сеорас като че ли не я чу. Беше напълно концентриран

върху момчето пред него.

– Те са свързани в своята мисия – каза Сгиат.

Тя беше напуснала трона си и се доближи до Афродита.

– Но вашият бранител е в съзнание и душата му е в тялото – каза Дарий.

– Да. Съзнанието му е тук. Но той е концентриран върху момчето и усеща сърцето и дишането му. Сеорас отлично знае колко близо се намира Старк до смъртта във всеки един момент. Ако наклони везните прекадено много в едната посока, душата му ще се завърне в тялото. А ако ги наклони в другата, той ще умре.

– А как ще разбере кога да приключи с това?

Афродита неволно потрепна, когато острието на Сеорас

разряза плътта на Старк за пореден път.

– Старк или ще се събуди, или ще умре. И в двата случая ще е резултат от действията на самия Старк, а не на моя бранител. Това, което той прави, е да позволява на момчето да действа според своя собствен избор. Сгиат говореше на Афродита, но погледът й не изпускаше Сеорас. – Вие би трябвало да направите същото.

– Да го порежем? – Афродита се намръщи на кралицата, която се усмихна в отговор, но не откъсна очи от бранителя си.

– Казваш, че си Пророчица на Никс, така ли?

– Аз съм Пророчица, не просто го казвам.

– Тогава използвай дарбата си, за да помогнеш на момчето.

– Бих го направила, стига да имах поне някаква бегла представа как да стане това.

– Афродита, може би трябва да... започна Дарий и дръпна Афродита за ръката, за да я отведе от Сгиат, очевидно притеснен, че тя притиска кралицата прекадено много.

– Не, воине. Не трябва да я отдалечаваш. Едно от нещата, които ще научиш като воин на силна жена, е, че нейните думи често ще я поставят в опасност, от която няма как да я предпазиш. Но понеже думите са си нейни, последиците също остават за нея. – Сгиат най-сетне погледна към Афродита. Използвай силата на думите си като острие и потърси сама отговорите. Истинската Пророчица се нуждае от много малко напътствия, а силата, контролирана от мъдрост и търпение, трябва да те научи как да я използваш правилно. – Кралицата вдигна ръка и направи жест към останалите вампири в залата. – Покажете на Пророчицата и нейния бранител стаята им. Дайте им възможност да се освежат и да си починат.

Без да каже нищо повече, Сгиат се завърна на трона си и не откъсна поглед от Сеорас.

Афродита стисна устни и последва червенокосия гигант, чиито татуировки представляваха заплетени спирали, направени от малки сапфирени точици.

Върнаха се обратно до стълбището и се качиха на горния етаж, където стените бяха украсени с мечове, проблясващи на светлината от факлите. Стигнаха до малко единично стълбище, което водеше към дървена врата. Воинът я отвори и с жест ги покани да влязат.

Нали ще ме повикате веднага, ако със Старк нещо се промени? – попита Афродита, преди той да затвори вратата.

– Да – отвърна воинът с неочаквано нежен глас и ги остави сами.

Мислиш ли, че устата ми може да ми докара неприятности? – попита тя Дарий.

– Естествено – отвърна той и вдигна вежди.

– Виж какво, не се шегувам – намръщи му се тя.

– Нито пък аз.

– Но защо? Защото казвам, каквото мисля ли?

– Не, красавице моя. Защото използваш думите си като кинжали, а острите кинжали често създават проблеми.

Тя изсумтя недоволно и седна на огромното легло.

– Ако думите ми са като кинжали, защо, по дяволите, ме харесваш?

Дарий седна зад нея и хвана ръката й:

– Забрави ли, че кинжалът е любимото ми оръжие?

Афродита го погледна в очите и се почувства уязвима,

въпреки нежния му тон.

– Сериозно питам. Аз съм кучка. Не би трябвало да ме харесваш. Не мисля, че повечето хора ме харесват.

– Тези, които те познават, те харесват. Поне истинската ти същност. А това, което аз изпитвам към теб, е много отвъд харесването. Обичам те, Афродита. Обичам силата ти, чувството ти за хумор, загрижеността, която показваш към приятелите си. Обичам и това, което е пречупено в теб и едва сега започва да се излекува.

Афродита примига, за да спре сълзите си, но не отмести поглед от него.

– Всичко това ме прави все пак ужасна кучка.

– Всичко това те прави каквато си. Той вдигна ръката й към устните си и я целуна нежно. – Също така те прави достатъчно силна, за да откриеш как да помогнеш на Старк.

– Но аз не знам как да му помогна!

– Ти използва дарбата си, за да установиш отсъствието на Зоуи, както и на Калона. Не можеш ли да използваш същото нещо, за да усетиш какво става и със Старк?

– Всичко, което направих за тях, беше да проверя дали душите им са в телата си. Ние вече сме наясно, че Старк също не е там.

– Значи не е нужно да го докосваш, както направи с тях.

– Да ги последвам по същия път, така ли? въздъхна Афродита.

– Поне опитай.

Тя вдигна поглед към него и стисна ръката му силно.

– Наистина ли мислиш, че ще успея?

Вярвам, че има много малко неща, които не би успяла да направиш, щом веднъж си си наумила.

Афродита кимна, стисна ръката му отново и стана. Събу кожените си ботуши и се върна обратно на леглото.

– Нали ще ме защитаваш, докато ме няма? – попита тя своя воин.

– Винаги – отвърна Дарий.

Той застана отстрани на леглото, напомняйки за начина, по който Сеорас стоеше до трона на своята кралица. Извличайки сила от увереността, че сърцето и тялото й винаги ще са на сигурно място с Дарий, тя затвори очи и се застави да се отпусне. После си пое три пъти дълбоко дъх и концентрира мислите си върху богинята.

Никс, аз съм, Афродита. Твоята Пророчица. За малко да добави „или поне така ме наричат всички“, но се спря. Като си пое отново дълбоко дъх, продължи: Моля за твоята помощ. Вече знаеш, че не съм достатъчно наясно с пророческите истории, така че няма да те изненада да чуеш, че не знам как да използвам дарбата си, за да помогна на Старк. Но той се нуждае от помощта ми. Искам да кажа, момчето лежи разрязано в единия свят, а душата му странства в другия, опитвайки се да използва поезия и древни вярвания, за да помогне на Зоуи. Да си остане само между нас, но понякога ми се струва, че той е повече мускулест и красив, отколкотоумен. Определено има нужда от помощ. Така че, Никс, моля те, покажи ми как да му помогна.

Отдай ми се, дъще.

Гласът на Никс прозвуча в ума на Афродита като трепета на ефирни, копринени завеси, прозрачни, безплътни и невъобразимо красиви.

Да! Отговорът на Афродита дойде незабавно. Тя отвори сърцето, душата и съзнанието си за своята богиня.

И изведнъж усети полъха от гласа на Никс.

Сега ще съзреш владенията ми.

Душата на Афродита се понесе към Отвъдното. Беше неописуемо красиво, в безкрайни вариации на зелено, ярки цветя, които се люлееха на въображаема музика, проблясващи езера. Афродита мярна диви коне с периферното си зрение, както и полет на паун. Навсякъде в тези владения душите блещукаха, танцуваха, смееха се и се обичаха.

Тук ли идват душите на мъртвите? - попита тя с благоговение.

Понякога.

Как така понякога? Искаш да кажеш, ако сме били добри?

Афродита имаше неприятното усещане, че ако добротата е критерият за попадане на това място, то тя никога няма да го покрие.

Смехът на Никс беше като магия.

Аз съм твоя богиня, дъще. Не съдник. Доброто е разностранен идеал. Ето виж едно лице на доброто.

Афродита забави ход и се озова в удивително красива гора. Тя примига от изненада, като осъзна колко й напомня на гората около замъка на Сгиат. Влезе навътре и седна на килим от мъх, точно под балдахин от клони.

– Чуй ме, Зоуи. Можеш да го направиш!

Гласът на Хийт принуди Афродита да се огледа и да потърси Зоуи. Тя беше толкова бледа, почти прозрачна. Крачеше непрестанно в кръг и изглеждаше адски зловещо, а Хийт я наблюдаваше с неописуемо тъжно изражение.

Зоуи! Най-после! Добре, слушай ме сега. Трябва да събереш душата си в едно и да се върнеш в тялото си.

Без да дава някакви признаци, че я е забелязала, Зоуи избухна в сълзи, но не спря да крачи.

– Не мога, Хийт. Мина твърде много време, не мога да събера душата си. Не помня много неща, не мога да се концентрирам. Единственото, което знам, е, че си го заслужавам.

О. мамка му, Зоуи! Престани да дрънкаш глупости и слушай внимателно!

Не е вярно, че го заслужаваш каза Хийт и пристъпи към нея, сложи ръце на раменете й и се опита да я задържи на едно място. – Можеш да го направиш, Зо. Трябва. Ако успееш, ще можем да сме заедно.

Яко! Те не могат да чуят и една шибана дума от мен!

В такъв случай, дъще. може би за разнооорази е, трябва ти да слушаш.

Афродита потисна отчаяната си въздишка и направи това, което богинята я посъветва, макар да се чувстваше като че наднича в нечия спалня.

– Наистина ли, Хийт? – Зоуи се загледа в него и за миг изглеждаше по-скоро като себе си, отколкото като този откачен призрак, който не можеше да стои на едно място. – Ти би останал тук?

Тя му се усмихна колебливо и тялото й се размърда неспокойно в ръцете му.

Той се наведе и я целуна нежно.

– Скъпа, където си ти, там искам да съм и аз. Завинаги.

С болезнен стон тя се отскубна от ръцете му.

– Съжалявам, съжалявам – каза тя и отново започна да крачи. – Не мога да се спра.

– Така е, защото трябва да събереш разпръснатите части на душата си. Не можеш да си с мен, ако не го направиш, Зо. Просто ще продължиш да крачиш, докато изгубиш цялата си душа и изчезнеш напълно.

– Аз съм виновна за смъртта ти. Заради мен си тук, без да принадлежиш на това място. Как е възможно още да ме обичаш?

Тя отметна дългата коса от лицето си и започна да обикаля в кръг около Хийт, без да спира дори за миг.

Не си виновна ти! Калона ме уби. Както и да е, какво значение има къде сме, независимо дали живи или мъртви, щом сме заедно?

– Наистина ли мислиш така?

– Обичам те, Зоуи. От първия ден, в който те видях. И ще те обичам винаги. Заклевам се. Ако събереш душата си отново, ще сме заедно завинаги.

– Завинаги прошепна тя. – И ще ми простиш?

Скъпа, изобщо няма какво да ти прощавам.

С видими, огромни усилия, Зоуи спря за миг на едно място.

Тогава заради теб ще се опитам да го направя.

Тя разпери ръце и отметна глава назад. Бледото й тяло започна да грее с лека колеблива светлина и тя започна да изрежда имена.

Афродита се понесе извън гората с такава скорост, че стомахът я сви,

О, не, по-бавно, ще повърна.

Лек ветрец я обгърна и прогони замайването й. Когато се раздвижи, вече не й се виеше свят, но беше ужасно объркана.

Добре, нищо не разбрах. Зоуи ще събере душата си в едно, но ще остане тук с Хийт, вместо да се върне в тялото си, така ли?

В едно от вероятните разклонения на бъдещето, да.

Афродита се поколеба, а после неохотно попита:

Но щастлива ли ще бъде така?

Да. Зоуи и Хийт ще са много щастливи да бъдат завинаги заедно в Отвъдното.

Афродита се почувства много тъжна, но все пак трябваше да продължи.

Значи може би трябва да остане тук. Ще ни липсва. Афродита потисна неочакваното желание да заплаче, но после продължи. Ще бъде много жалко за Старк, но щом и е писано да остане тук, нека така да бъде.

Това, което е писано на някого, се променя от неговия избор. Това е само едната версия на Зоуи и нейното бъдеще. Както и всеки избор на взетите в Отвъдното решения могат да променят бъдещето на земята. Ако Зоуи избере да остане, очаква ни е то това бъдеще:

Афродита се озова пред сцена, която й беше ужасно позната. Стоеше в средата на полето от последното й видение. Както и преди, тя беше сред хората, които горяха. Хора, вампири и новаци. Тя отново изпита болката от огъня, заедно с агонията, която съпровождаше видението. Както и тогава, Афродита погледна нагоре и видя Калона да стои пред тях, само че този път Зоуи не беше с него, за да каже или направи онова, което тогава го унищожи. Този път там беше Неферет. Тя крачеше до Калона и наблюдаваше горящите хора. После започна да прави странни движения с ръце и Мракът избухна около нея. Извирайки от нея, той се разпростираше към полето и загаси огъня, но не отне болката.

– Не, няма да ги убивам! – Тя насочи пръст към Калона и сноп черни нишки се плъзнаха към него и обвиха тялото му. – Помогни ми да ги направя свои.

Калона се подчини. Афродита се концентрира върху него и черните нишки, които опасваха цялото му тяло, станаха видими. Те се гърчеха и го караха да потрепва. Той простена и Афродита не разбра дали беше от болка или от удоволствие. Усмихна се зловещо на Неферет и разпери ръце, за да приеме Мрака.

– Както пожелаеш, богиньо моя.

Обвит с мрачните нишки, Калона пристъпи напред и застана пред нея, а после падна на колене и преклони глава. Неферет се наведе, близна кожата на Калона и с жадна свирепост, от която Афродита настръхна, проби кожата му със зъби и пи от него. Мрачните нишки се разтрепериха и станаха още повече.

Напълно отвратена, Афродита отмести поглед и видя Стиви Рей да се появява на полето.

Стиви Рей?

До нея се раздвижи нещо черно и Афродита осъзна, че това е гарван-демон. Вървяха един до друг, толкова близо, сякаш са заедно.

Какво, по дяволите, значеше това?

Гарванът-демон разпери кри ле и ги обви около Стиви Рей, сякаш я прегръщаше. Тя въздъхна и се приближи още повече до съществото. Афродита беше толкова потресена от това, че изобщо не забеляза откъде се появи индианското момче. Беше си просто там, точно пред гарвана-демон.

Въпреки болката и ужаса, които й причиняваше видението, тя не можеше да не забележи колко красив бе индианецът. Беше полугол е поразително тяло и дълга, гарваново-черна коса, в която бяха вплетени птичи пера. Беше висок, мускулест и невероятно готин.

Той избута гарвана-демон и подаде ръка на Стиви Рей:

– Приеми ме и той ще си отиде.

Стиви Рей се отдръпна от прегръдката на гарвана-демон, но не пое протегната ръка на момчето.

– Не е толкова просто – каза тя.

Все още на колене пред Неферет, Калона изкрещя:

– Репхайм! Не ме предавай отново, сине мой!

След думите на безсмъртния гарванът-демон нападна индианеца. Двамата се сбиха жестоко, а Стиви Рей стоеше, без да помръдне, гледаше гарвана-демон и плачеше отчаяно.

– Не ме изоставяй, Репхайм. Моля те, не ме изоставяй -проплакваше тя.

На хоризонта зад тях Афродита първоначално си помисли, че вижда изгряващото слънце, но след като го погледна повторно, осъзна, че не е слънцето, а огромен бял бик, който се покатери върху трупа на черния, загинал в опит да спаси днешния свят.

Видението приключи. Никс изпрати на Афродита лек ветрец, за да успокои треперещата й душа.

О, богиньо! - прошепна тя. – Не. моля те, не. Изборът, направен от някакво момиче, може ли да наруши баланса между Светлината и Мрака в целия свят? Как изобщо е възможно това?

Помисли, че твоят избор на доброта отвори пътя на цял нов вид вампири, каквито преди това не бяха съществували.

Червените? Но те вече съществуваха, преди аз да направя каквото и да било.

Да, но пътят към тяхната човечност беше затворен, преди да направиш своята саможертва. Твоят избор го отвори за тях. А не си ли и ти просто едно момиче?

О, мамка му. Разбрах. Зоуи непременно трябва да се върне.

Тогава Хийт трябва да напусне владенията ми. Това е единственият начин Зоуи да избере да се върне в тялото си, ако успее да събере душата си в едно.

Как да го убедя да си тръгне?

Единственото, което можеш да направиш, е да им дадеш информация, дъще моя. Изборът трябва да си остане техен. На Хийт, Зоуи и Старк.

Изведнъж Афродита се понесе обратно. Отвори очи и примига от болка, опитвайки се да се фокусира през мъглата и кървавите си сълзи.

– Ти се завърна при мен!

Афродита се изправи. Беше замаяна, а главата й пулсираше от болка, която вече доста добре познаваше.

–Изпий това, красавице моя. Трябва да се подкрепиш след подобно пътешествие.

Дарий й поднесе бокал и й помогна да отпие от него.

– Трябва да стигна до Старк – каза тя, след като изпи виното.

– Но очите ти... трябва да си починеш.

– Ако сега тръгна да си почивам, има вероятност целият шибан свят да иде по дяволите. Буквално.

– Тогава ще те заведа при Старк.

Афродита се чувстваше замаяна и слаба, но решително се подпря на своя воин и се върна във Фи-анна Фоил, къде-то почти нищо не се бе променило. Сгиат не откъсваше очи от своя бранител, който бавно и методично нанасяше удари по Старк с острието си.

Афродита реши да не губи време и отиде право при Сгиат:

– Трябва да говоря със Старк. Веднага.

Сгиат я погледна и по треперещото й тяло и кървавите очи се досети какво се е случило.

– Използвала си дарбата си?

– Да. И трябва да кажа на Старк нещо, иначе ще стане много зле. За всички. Много, много зле.

Кралицата кимна и направи жест към Афродита да я последва към Сеол не Ги.

- Имаш само минута. Говори ясно и бързо. Ако го задържиш тук прекалено дълго, ще загуби пътя си към Отвъдното и няма да може да се завърне там, докато не се възстанови от днешното си пътуване, а трябва да си наясно, че възстановяването ще му отнеме седмици.

– Разбрах. Имам само един шанс. Готова съм.

Сгиат докосна ръката на своя бранител. Беше като ласка, но предизвика бурна реакция в тялото му. Спря се точно преди да нанесе поредния удар. Погледът му остана върху Старк, но с дрезгав глас попита:

– Мо бапн ри? Кралице моя?

Повикай го обратно. Пророчицата трябва да говори е него.

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Старк

Очите на Сеорас се затвориха, сякаш тези думи го нараниха, но когато ги отвори, каза просто:

– Добре, жено, както искаш. – После постави свободната си ръка на челото на Старк. Чуй ме, момче, трябва да се върнеш.

Старк залитна назад, инстинктивно вдигайки меча си, така че случайността и рефлексите му бяха тези, които отклониха смъртоносния удар на Другия, който беше самият той и все пак не напълно.

– Защо го правиш? – извика Старк.

– Казах ти вече. Единственият начин да минеш оттук е да ме победиш, а аз не искам да умирам.

Двамата воини се въртяха в кръг бавно и внимателно.

– За какво, по дяволите, говориш? Ти си аз. Ако аз мога да вляза вътре, как така ще умираш?

– Аз съм част от теб. Онази, не много добрата част. Или пък ти си част от мен. Добрата ми половина. И дори ми е гадно да го казвам. Не се дръж като шибан глупак. Не е като да не знаеш за мен. Спомни си, преди да се вречеш на онази добродушна кучка. С теб се знаем много добре.

Старк се загледа в червеното на очите и суровото изражение на лицето пред него. Усмивката я имаше, но напе-реността му беше станала жестока и правеше чертите му близки и чужди едновременно.

– Ти си лошото в мен.

– Лошо? Зависи на коя страна си, нали така? А от тази страна, на която съм аз в момента, хич не ми изглежда да

съм много ЛОШ – засмя се Другият. – Лош е дума, която изобщо не може да опише целия ми потенциал. Лошото е лукс. Светът ми е изпълнен с неща, които са отвъд въображението ти.

Старк започна да клати глава в желанието си да отрече това, което чува, и концентрацията му пропадна. Другият нападна отново и успя да го рани повторно по ръката.

Старк вдигна меча си, изненадан, че не усеща болка.

– Не боли много, нали? Засега поне. Така е, защото мечът ми е прекадено остър, за да причинява болка. Но погледни, ти кървиш. Сериозно. Скоро няма да можеш да вдигнеш този меч изобщо. И тогава ще бъде свършено с теб. Ще ме лишиш от себе си веднъж завинаги. Или може би ще си поиграем. Какво ще кажеш да те одера жив, да те кълцам парче по парче, докато не се строполиш в краката ми като окървавена плячка?

С периферното си зрение Старк успя да види топлината, която се отделяше от двете му кървави рани, нанесени от Другия. Той беше прав. Скоро всичко щеше да приключи.

Трябваше да се бие. И то сега. Ако още веднъж се поколебаеше и продължеше само да се защитава, определено щеше да умре. „

Инстинктивно Старк тръгна напред, нападайки огледалното си изображение, но той с лекота успя да блокира всяка атака. А после като кобра нападна отново, промушвайки меча си през защитата на Старк, и нанесе удар по бедрото му.

– Не можеш да ме победиш. Знам всичките ти движения. Аз съм всичко, което ти не си. Тази тъпотия с добротата те е направила слаб. Затова и не можеш да защитиш Зоуи.

Любовта те е направила слаб. ^

– Не! Любовта ми към Зоуи е най-доброто, което съм

имал в живота си.

Е, поне знаеш, че ще е и последното, можеш да си... Старк се върна в тялото си. Отвори очи и видя Сеорас надвесен над него.

– Не! Трябва да се върна! – извика той. Чувстваше сякаш тялото му гори. Болката беше неописуема. Първият му инстинкт бе да се размърда.

– Не, момко, не трябва да се движиш каза Сеорас.

Дишаше накъсано и полагаше невероятни усилия да остане неподвижен.

– Върнете ме обратно – настоя той. Трябва да се върна обратно.

–Старк, слушай ме. – Афродита се надвеси над него. – Ключът е в Хийт. Трябва да откриеш него, преди да намериш Зоуи. Кажи му да се оттегли. Той трябва да остави Зоуи, иначе тя никога няма да се върне тук.

– Какво? Афродита?

Тя хвана ръката му и се надвеси плътно над него. Той успя да види ясно кървавите й очи и го удари прозрението, че е имала видение.

– Повярвай ми. Намери Хийт. Той трябва да си тръгне. Ако не го направиш, няма кой да спре Неферет и Калона. Това ще е краят за всички нас.

Ако ще се връща, трябва да го направи сега – каза Сеорас.

– Върни го – каза Сгиат.

Ярките цветове около Старк започнаха да посивяват и той започна да се връща обратно.

– Чакай! Кажи ми нещо. Как... как да се преборя със себе си? – едва успя да изпъшка той.

О, това е лесно. Воинът в теб трябва да умре, за да даде началото на шаман.

Старк не разбра дали думите на Сеорас бяха отговор на въпроса му, или се появиха от собствените му спомени, но нямаше време да мисли за това. За по-малко от секунда бранителят вдигна острието и го прекара близо до клепачите на Старк. След миг отново беше лице в лице със себе си, сякаш никъде не бе ходил. Макар и малко дезориентиран, заради последната рана, нанесена му от Сеорас, Старк осъзна, че се движи по-бързо, умът му започна да схваща и вече се защитаваше по-лесно. Сякаш последният разрез бе разкрил геометрична закономерност от линии на поражение към сърцето на Другия, която Старк досега не бе познавал, и може би затова и Другият не я познаваше. Ако беше така, то Старк имаше някакъв шанс, макар и доста минимален.

– Мога да правя това цял ден. А ти не. Мамка му, колко лесен съм бил за побеждаване.

Червенооката версия на Старк се засмя арогантно.

В този момент Старк нападна, следвайки линията, която болката и необходимостта му разкриха, и докосна с острието си ръката на Другия.

– Мамка му! Явно все нещо можеш. Не го очаквах.

– Да, това е един от проблемите ти. Много си арогантен.

Старк забеляза колебанието, което премина през очите на огледалния му образ, и изведнъж го обзе прозрение. Тази мисъл беше толкова естествена, че докато вдигаше меча си в защита, зърна линиите на поражение през цялото му тяло.

– Не, не ти си арогантен. А аз.

Изведнъж огледалният образ започна да се размива, Старк осъзна, че е на прав път, и настъпи.

– Аз също съм егоистичен. Така убих ментора си. Бях прекадено себичен, за да допусна някой да ме победи.

– Не! – изкрещя червеноокият Старк. – Не беше ти, аз бях.

Виждайки пролуката, Старк нападна отново.

– Грешиш и много добре го знаеш. Ти си лошото в мен, но все още си част от мен. Един воин не би могъл да го признае, но шаманът в мен започва да го разбира.

Докато говореше, Старк продължаваше да настъпва неуморно.

Ние сме арогантни. Понякога сме гадни. Имаме много сприхав нрав и когато сме раздразнени, си изливаме някъде злобата. „

Думите на Старк сякаш засегнаха нещо в Другия и той отвърна на удара с почти невъзможна скорост, нападайки Старк с изумителни умения и всепоглъщащо желание за мъст.

О. Богиньо! Дано голямата ми уста да не е оплескала пак нещата.

Докато се защитаваше, Старк осъзна, че реагира твърде предсказуемо, твърде рационално. Единственият начин да победи Другия беше да направи нещо, което той изобщо нямаше да очаква.

Трябва да му дам възможност да ме убие.

Когато той нападна, Старк осъзна, че това е шансът му. Престори се, че се оставя открит отляво. Без да се замисля, Другият се хвана в клопката и нападна така, че за миг остана по-уязвим от Старк. Той използва грешката му и с ярост, на каквато не предполагаше, че е способен, удари черепа на Другия с дръжката на меча си.

Другият падна на колене. Пъшкайки, той едва държеше меча си.

А сега ме убий, влез в Отвъдното и намери момичето.

– Не. Сега те приемам, защото независимо колко съм мъдър или колко добър съм успял да стана, ти винаги ще си част от мен.

Червените очи на Другия срещнаха кафявите на Старк. Той изпусна меча си и с едно бързо движение се хвърли напред, нанизвайки се на меча на Старк, така че дръжката достигна до гърдите му. Другият падна близо до Старк.

Стомахът го сви. Себе си! Беше убил себе си! Поклати глава и осъзна ужасната действителност.

– Не! – заплака той. – Аз...

Червеноокият Старк се усмихна многозначително и през окървавените си устни прошепна:

Ще се видим отново, воине. По-скоро, отколкото предполагаш.

Старк го положи върху коленете му и извади меча си от гърдите му.

Времето спря, когато божествената светлина от владенията на Никс огря меча, който проблесна е кървавото си, но все пак красиво острие и заслепи Старк, точно както последната рана, която му нанесе Сеорас, замъгли зрението му. И сякаш в един кратък миг древният бранител застана зад тях и тримата се загледаха в проблясващото острие на меча.

Сеорас заговори, без да отмества очите си от дръжката:

Да, за теб е наречен бранителският меч, момче, изкован в гореща кръв, използван само в защита на честта, вдигнат от мъж, избран да пази една Аса, бани ри, кралица. Острието му е обточено до такава острота, която срязва без болка, и Бранителят, който носи това острие, ще удря без жалост, страх и благост онези, които искат да осквернят великото ни потекло.

Старк взе меча като хипнотизиран и остави светлината да заиграе в скъпоценните камъни по дръжката му.

– Петте кристала съставляват непрекъснатия пулс на би-ещото сърце на бранителя, ако той е избран да защитава честта по-напред от живота. – Сеорас замълча и най-после откъсна поглед от меча. – Ти ли си този воин, момчето ми? Ще бъдеш ли истински бранител?

– Искам да бъда – отвърна Старк, опитвайки се да застави меча да бие в едно със сърцето му.

– Значи трябва винаги да постъпваш с чест и да пращаш враговете си на по-добро място. Ако можеш да правиш това като бранител, а не като момче, ако имаш чиста кръв, душа и ум, ще откриеш най-големия ужас в лекотата, с която приемаш и изпълняваш този вечен дълг. Но знай, че няма връщане назад, защото такъв е законът. Забрави за воинската ярост, злоба, предубеждение и мъст. Само твоята непоколебима вяра в честта може да ти бъде награда. Няма гаранция, че ще получиш любов, щастие или облага. Ние не оставяме нищо след себе си. – В очите на Сеорас Старк видя безгранично примирение. – Ще носиш дълга си вечно. Сега знаеш истината. Решавай, синко.

Образът на Сеорас изчезна и времето започна отново да тече. Другият беше на колене пред него и го гледаше с очи, пълни със страх и примирение.

Умри с чест. Когато Старк изрече тези думи наум, дръжката на меча му запулсира в ритъма на собственото му сърце. Той хвана дръжката с двете си ръце, за да се наслади на усещането.

Изведнъж тежестта на острието сякаш оживя и изпълни Старк с невероятна и изненадваща сила. Без колебание и емоция той изписа дъгата на лунния сърп с финалния си удар, забивайки острието в Другия, разсичайки го надве.

Тялото изчезна с дълбока въздишка.

Ехото от бруталното му действие отекна в него с пълна сила. Изпусна меча и падна на колене.

– Богиньо! Как е възможно да съм воин на честта след това, което направих?

Старк се строполи задъхан на земята. Погледна раните си, като очакваше да види разкъсана плът и много, много кръв. Но нямаше нищо такова. По тялото му нямаше нито една рана. Единствената кръв, която видя, беше попила в земята зад него. Единствената рана, която му остана, беше споменът за това, което току-що направи.

Сякаш се движеше сама, ръката му отново хвана меча. При спомена за смъртоносната рана, която току-що нанесе, тя потрепна, но той стисна здраво меча, търсейки успокоение в отекващия ритъм на сърцето си.

– Аз съм Бранител прошепна той.

А с думите дойде и приемането на истината и пълното й осъзнаване. Не ставаше дума за убиването на лошата половина от него, а за контролирането й. Това трябва да може един истински бранител. Той не отрича жестокостта, но умее да я владее с чест.

Старк наведе глава и я подпря на меча си.

– Зоуи, кралице моя, бани ри ши, реших да приема и да следвам пътя на честта. Това е единственият начин да бъда воина, от който се нуждаеш. Заклевам се пред теб.

След като Старк положи своя обет, портата, зад която започваха владенията на Никс, изчезна, заедно с меча. Старк остана сам, обезоръжен и паднал на колене пред дървото на желанията.

Той се изправи на крака и веднага се запъти към гората. Единствената му мисъл беше, че трябва да я намери. Неговата кралица, неговата Зоуи.

Но колкото повече наближаваше гората, толкова повече забавяше крачка и накрая спря.

Не. Отново грешеше. ^

Не Зоуи трябваше да намери първо, а Хийт. Колкото и досадна да е Афродита, той знаеше, че виденията й са истински. А какво, по дяволите, му беше казала тя? Нещо за Хийт, който трябва да се махне, за да може Зоуи да се върне. Старк се замисли. Колкото и болезнено да беше за него, разбираше, че видяното от Афродита е истина. Зоуи е с Хийт, откакто се помни. Видя го да умира, това пръсна душата и. Ако можеше да се възстанови и да остане тук с него...

Старк се огледа и както когато се свърза с меча си, започна да вижда.

Владенията на Никс бяха невероятни. Гората започваше точно пред него, но той усещаше колко просторна е тя. И че този свят се простира далеч отвъд нея. С чисто сърце си призна, че тук може да намери покой за душата си. Въпреки всичко, пред което беше минал, за да стигне дотук, и макар да знаеше, че мисията му далеч не е приключила, Старк искаше да навлезе в гората и да се потопи в мира и спокойствието, които тя излъчваше. Като добавим към това и присъствието на Зоуи, той беше готов да остане тук цяла вечност.

Така че, да, ако Зоуи и Хийт се съберат тук, тя би избрала да остане. Старк потърка с ръка челото си. Колкото и да му беше трудно да го признае, а тази мисъл буквално разбиваше сърцето му, Зоуи обичаше Хийт повече, отколкото