Текст книги "Изпепелена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 20 страниц)

Нищо!

– Напълно е разбъркал главата ти! – извика Далас. Мракът продължаваше да се спуска като мъгла от тавана,

сякаш бе намерил пролука, и ставаше все по-осезаем. Обви

се около Далас, покри главата и раменете му, а постепенно и цялото му тяло. Изглеждаше като овързан от множество черни змии. Но те не разрязаха кожата му. Той дори не усещаше лъщящата тъма, която го покриваше.

– Съвсем добре съм си с главата. Нищо не ми е правил -каза Стиви Рей.

Изведнъж очите й се разшириха, сякаш едва сега забеляза Мрака. Отстъпи крачка назад, за да не я омърси това, което го обвиваше.

– Далас, слушай ме. Мисли. Познаваш ме. Това не е как-вото ти изглежда.

Репхайм видя ясно промяната, която настъпи в Далас. Отдръпването й от него я предизвика, заедно с влиянието на Мрака, който го обгръщаше.

Направил те е гадна кучка и лъжкиня! Трябва някой да ти набие малко акъл в главата, момиче!

Далас посегна, сякаш се кани да я удари.

Репхайм не се поколеба. Скочи и затвори пространството между тях, като го изблъска от Стиви Рей и застана пред нея.

– Не го наранявай! – извика тя и хвана ръката му, за да не направи нещо на момчето. Той просто е откачил. Не би ме наранил наистина.

– Мисля, че го подценяваш каза й той.

– Определено това й е грешката – ухили се самодоволно Далас.

Репхайм не разбра откъде дойде болката. Просто усети бялата й жега. Тялото му се разтресе. Гърбът му се прегъна в агония. Смътно, като през сив воал, той виждаше Далас, очите му светеха в неестествено яркочервено и държеше една от жиците, които се подаваха от стената.

– Репхайм! извика Стиви Рей.

Тя тръгна към него, но после се спря и се насочи към Далас.

Спри! Пусни го! – извика тя на момчето и дръпна ръката му.

Червените му очи я прободоха.

– Мисля да го изпържа. И тогава, какъвто и извратен кон троя да има върху теб, ще е приключил. Ние с теб можем да сме заедно и няма да кажа на никого какво се е случило тук, поне докато си с мен.

Репхайм осъзна, че Мракът вече не обгражда тялото на момчето. Той се беше просмукал в него. Това увеличаваше всички сили, които то притежаваше.

Осъзна също и без съмнение, че Далас възнамерява да го

убие.

– Земя, ела при мен, нуждая се от теб.

Той чу думите на Стиви Рей през замъгленото си съзнание, сякаш тя е свещ, която се опитваше да достигне до него през гъста мъгла. С огромни усилия той концентрира вниманието си върху нея. Погледите им се срещнаха и думите й достигнаха до него, изведнъж ясни, силни и категорични:

– Защити го от Далас, защото Репхайм ми принадлежи.

Тя махна към Репхайм, сякаш му подхвърли нещо. Така

и беше. Зелената светлина достигна тялото му и прекъсна каквото и да бе това, което Далас пращаше по него. Задъхан, той остана на земята свит на кълбо, сякаш искаше да попие каквото е останало от силата на земята.

Далас се обърна към Стиви Рей:

– Ти току-що каза, че това същество ти принадлежи.

Гласът на момчето беше като смърт. Репхайм притисна

тялото си към земята с надеждата тя да го излекува достатъчно, за да достигне Стиви Рей.

– Да, така е. Трудно ми е да го обясня и разбирам, че си ядосан' Но Репхайм ми принадлежи. – Погледът й се откъсна от Далас и погледна него. – А мисля, че колкото и странно да звучи, аз също му принадлежа.

– Не звучи странно, звучи извратено.

Преди Репхайм да успее да се изправи на крака, Далас насочи пръст към нея. Последва оглушителен пукот и Стиви Рей се озова в средата на ярка, зелена светлина. Веждите й бяха смръщени и тя клатеше глава:

–Опита се да ме нараниш? Ти наистина искаше да ме нараниш, Далас?

– Ти избра това същество пред мен! – изкрещя той.

– И правилно съм постъпила!

– Знаеш ли какво, ако това ти е правилното, не искам да имам нищо общо с него. Искам точно обратното!

Още щом произнесе тези думи, Далас извика, изпусна жицата и падна на колене, превивайки се.

– Далас, добре ли си?

Стиви Рей се доближи колебливо до него.

– Стой настрана от него – изръмжа Репхайм, като едва се изправи на крака.

Вместо да продължи към Далас, Стиви Рей се обърна към Репхайм и го подпря на рамото си.

Добре ли си? Изглеждаш ми малко изпържен.

– Изпържен? – противно на всичко, тя пак го накара да се усмихне. – Какво имаш предвид?

– Това – и тя му посочи едно от перата му, което беше поизгоряло. – Малко си хрупкав по краищата.

–Докосваш го! Сигурно се чукаш с него! По дяволите, радвам се, че ни прекъсна, преди да сме го направили. Не ща да съм втори след някакво чудовище!

– Далас, това е просто... започна Стиви Рей, но когато го погледна, думите й секнаха.

– Да, да. Вече не съм някакъв смотан новак.

Чисто нови червени татуировки с формата на удрящи камшици оформяха лицето на Далас. Репхайм си помисли, че притеснително много приличат на нишките на Мрака, с които белият бик го беше привързал. Очите му светеха в яркочервено, а тялото му някак бе наедряло, издуто от новата мощ, която беше придобил.

– О, Боже! – възкликна Стиви Рей. – Ти си се Променил!

И то по много начини!

– Далас, трябва да ме чуеш. Помниш ли Мрака? Видях го да се просмуква в теб. Моля те, опитай се да помислиш. Не позволявай да те превземе.

Да ме превземе? Мен? Как може да казваш това, докато стоиш до подобно същество? По дяволите, повече не смятам да слушам лъжите ти. И ще се постарая никой повече да не ти вярва.

Той изсъска последните си думи, изпълнени с омраза и гняв.

После се изправи и потърси отново жиците, от които извличаше сила преди малко. Стиви Рей придърпа Репхайм към себе си, отдръпна се назад, така че да излезе през вратата, и каза:

– Земя, затвори този изход, моля те.

– Не! – изкрещя Дал ас.

Репхайм видя как той се опита да сграбчи жицата и да я насочи към тях, но в този момент земята пред вратата се срути и затвори изхода, спасявайки ги от гнева на Мрака.

– Можеш ли да вървиш? попита Стиви Рей.

–Да, не съм толкова зле. Или поне вече не. Земята ми помогна да се оправя.

Той сведе поглед към нея. Тя стоеше, обгърната от ръцете му, малка, но горда и могъща.

– Добре тогава. Да се измъкваме оттук – каза тя и се забърза по коридора. – Има друг изход от кухнята. Той ще е вън за нула време, така че трябва да сме си тръгнали дотогава.

– Защо просто не затвори и другия изход?

Тя го погледна видимо подразнена:

Какво, и да го убия? О, не. Той не е толкова лош, Репхайм. Просто откачи, защото Мракът обърка мислите му, а и защото разбра за нас.

За нас...

Репхайм искаше да остане така и да се наслаждава на думата, която ги свързваше, но нямаше как. Не разполагаха с достатъчно време за такива неща.

– Не, Стиви Рей. Мракът не просто обърка мислите му. Далас избра неговата страна.

Той очакваше, че тя ще спори, но не стана така.

–Да, чух го какво каза отвърна тя и наведе тъжно глава.

Изкачиха се тихо по стълбата и тъкмо минаваха през мазето, когато дочуха някакъв звук през открехнатата врата. Тъкмо си помисли, че му звучи познато, когато Стиви Рей ахна:

– Той взе колата!

Тя изтича навън, а Репхайм я следваше по петите.

– Отврат! Какво ще правим сега? – извика Стиви Рей.

Репхайм погледна хоризонта, на който мракът вече отстъпваше място на зората.

– Трябва да се върнеш в тунелите.

– Не мога, Ленобия и останалите ще са тук много скоро, като видят, че не съм се прибрала до изгрев слънце.

– Аз ще си тръгна – каза той. Ще се върна в музея. Тогава ти ще можеш да останеш в тунелите и приятелите ти да те намерят. Ще бъдеш в безопасност.

– Ами ако Далас иде право в Дома на нощта? Ще им разкаже за нас.

Репхайм се поколеба само за миг.

– Тогава направи каквото трябва. Знаеш къде ще бъда.

Той се обърна и се накани да си тръгне.

– Вземи ме с теб.

Думите й го накараха да замръзне. Не се обърна към нея.

– Много скоро слънцето ще изгрее.

Нали си излекуван вече?

–Да.

И си достатъчно силен, за да летиш и да ме носиш? -Да.

– Тогава ме вземи с теб в музея. Надявам се, че там има мазе.

– Ами приятелите ти, останалите новаци?

– Ще се обадя на Крамиша и ще й кажа, че Далас си е загубил ума, че съм в безопасност, но не в тунелите, и че ще й обясня всичко утре.

_ Когато разберат за мен, ще изглежда, сякаш си избрала мен пред тях.

– Това, което избирам, е малко време да помисля как да

се оправя с гадостта, която Далас смята да ми сервира. -След миг продължи с по-мек тон. – Освен ако не искаш да идвам с теб. Можеш да си тръгнеш и да не ти се налага да се разправяш с това, което предстои. ^

– Аз твой консорт ли съм или не? – попита Репхайм, преди да може да се спре.

– Да, ти си мой консорт.

Не осъзнаваше, че е притаил дъх, докато не изпусна силна въздишка на облекчение. После разтвори ръце и ги протегна към нея.

– Тогава би трябвало да дойдеш с мен. Ще се погрижа да си необезпокоявана, докато е ден.

– Благодаря ти – отвърна тя и се намести в ръцете му.

Той я притисна здраво към себе си и полетя в утринното

небе.

Стиви Рей беше права. В имението имаше мазе. Беше с каменни стени и пръстен под, но изглеждаше неочаквано удобно и сухо. С въздишка на облекчение тя се настани на пода, облегна се на каменната стена и извади телефона си. Репхайм остана там, не особено сигурен какво да прави, докато тя се обаждаше на Крамиша.

Далас се побърка... сигурно заради електричеството _Му се е размътил мозъкът...изрита ме от колата на Зи по пътя към Дома на нощта... не, добре съм... сигурно ще се върна утре вечер.

Репхайм се чувстваше като натрапник, затова излезе и я остави да поговори с приятелката си насаме. Върна се на мястото, където бе направил импровизираното си гнездо, и закрачи нервно.

Беше уморен. Въпреки че вече бе напълно излекуван, надбягването с изгрева и носенето на Стиви Рей изчерпаха силите му. Би трябвало да си легне и да поспи, докато не се стъмни. Стиви Рей не би напуснала мазето преди залез.

Тя не би могла да го направи.

През деня е твърде уязвима. Това важи и за останалите червени, така че Далас няма да е заплаха за нея дотогава. Но ако някой човек й налети?

Бавно, той събра одеяла и картонени опаковки, които беше натрупал, и започна да ги носи до мазето. Когато направи последния си тур, навън бе съвсем светло. Стиви Рей беше приключила с телефонния си разговор и се бе свила в ъгъла. Той я зави с одеяло и се настани до нея. Не толкова близо, че да се докосват, но не и толкова далече, така че първото нещо, което види, като се събуди, да е той. Застана между нея и вратата. Ако някой се опита да влезе, трябваше да преодолее първо него, преди да стигне до нея.

Последната му мисъл, преди да заспи, беше, че напълно разбира непрестанната ярост и невъзможността на баща си да намери покой. Ако Стиви Рей го беше отхвърлила сега и го бе отблъснала от себе си, целият му живот завинаги щеше да бъде подчинен на загубата й. Осъзнаването на тази мисъл му причини повече ужас, отколкото перспективата да се изправи отново лице в лице с Мрака.

Не искам да живея в свят, в който тя не е смен. Напълно изтощен от чувствата, които трудно разбираше, той заспа.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Старк

Знам, че мога да умра, ако отида в Отвъдното, но не искам да живея в този свят без нея. – Старк успя да се въздържи и да не закрещи, но не съумя да прикрие напрежението в гласа си. – Така че просто ми покажете какво трябва да направя, за да открия Зоуи, и ще го направя.

– Защо искаш Зоуи да се завърне? попита Сгиат.

Старк прокара ръка през косата си. Изтощението, което

го налегна с настъпването на деня, опъваше нервите и разбъркваше мислите му, така че той изстреля единствения отговор, който умореният му ум успя да формулира:

– Защото я обичам.

Кралицата сякаш въобще не реагира на това заявление. Вместо това го изучаваше със замислено изражение.

– Усещам, че си бил докоснат от Мрака.

– Да – кимна Старк, макар твърдението й да го обърка. Но когато избрах да бъда със Зоуи, избрах Светлината.

– Добре, но дали би я избрал и ако трябва да изгубиш това, което най-силно обичаш? – попита Сеорас.

– Чакайте малко. Цялата работа с ходенето на Старк в Отвъдното е, за да може там да защити Зоуи и да я върне обратно. Ясно ли е ? – намеси се Афродита.

– Да, тя ще може да реши дали да се върне, ако душата й се събере в едно. Ако избере да се върне, той няма да я загуби обясни Сеорас.

– Моят бранител иска да каже, че Зоуи ще бъде различна, когато се върне от Отвъдното каза Сгиат. – Какво би станало, ако промяната я поведе по път, който се отдалечава от Старк?

– Аз съм неин воин. Това няма да се промени и аз ще остана с нея заяви той.

– Да, момко, като воин, сигурно, но не и като неин любим.

Старк усети как стомахът му се свива.

– Бих умрял, за да я върна обратно. Без значение какво ще стане после каза той решително.

– Най-силните ни емоции понякога се определят само от личността, която носим дълбоко в себе си – каза кралицата. – Страст и милосърдие, великодушие и обсебеност, любов и омраза. Всички те често са много близки. Ти казваш, че обичаш кралицата си достатъчно, за да умреш за тази емоция. Но ако тя престане да те обича в отговор, какъв цвят ще придобие светът ти?

Черен. Думата изплува мигновено в съзнанието му, но той знаеше, че не бива да го казва.

За щастие голямата уста на Афродита го спаси:

– Ако Зи не иска повече да е със Старк, това ще е много кофти за него. Това е пределно ясно. И не означава, че той ще се обърне към Тъмната страна. И знам, че разбирате какво имам предвид, понеже сте наясно със „Стар Трек“. Както и да е, не е ли вярно, че дали Старк ще направи, или няма да направи нещо в някакъв измислен сценарий, в който Зоуи го зарязва, си е само работа между тях двамата? Богинята ми е свидетел, че не обичам да звуча като кучка, но вие сте просто кралица, а не богиня. Има неща, които не можете да контролирате.

Старк притаи дъх в очакване кралицата да взриви Афродита на части, но вместо това тя просто се засмя и лицето й придоби неочаквано момичешки вид:

Радвам се, че не съм богиня, Пророчице. Малкото парченце от света, който контролирам, ми е предостатъчно.

– Тогава защо се интересувате толкова много от това, което Старк би или не би направил? – попита Афродита, макар Дарий да й хвърляше многозначителни погледи да

млъкне. _ ,

Сгиат и нейният воин се спогледаха и Старк забеляза

Сеорас да кимва едва доловимо, сякаш двамата току-що са

постигнали някакво съгласие.

– Балансът между Светлината и Мрака може да се наруши и заради някое дребно действие. Макар Старк да е само един, действията му са в състояние да засегнат мнозина -

каза Сгиат.

– А този свят не се нуждае от още един могъщ воин, заел

страната на Мрака – добави Сеорас.

Знам това и никога повече няма да заема страната на Мрака – заяви Старк. – Видях как душата на Зоуи се пръсна заради едно-единствено действие, така че разбирам какво

имате предвид.

– Тогава преценявай действията си внимателно – каза кралицата. – И в Отвъдното, и в този свят. И помисли над това – младите и наивните смятат, че любовта е най-мощната сила във вселената. Тези от нас, които са по-големи, да кажем, реалисти, са наясно, че волята на една-единствена личност, подсилена от неподкупност и целеустременост, може да бъде по-могъща от цяло сборище влюбени романтици.

– Ще го имам предвид. Обещавам.

Старк едва чуваше собствените си думи. Би се заклел да отреже собственоръчно ръката си, ако това е, което Сгиат иска да чуе, за да му даде възможност да стигне до Отвъдното.

Сякаш прочела мислите му, тя поклати тъжно глава.

– Добре тогава. Нека изпълнението на задачата ти започне. Призовете Сеол не Ги.

Чуха се някакви странни звуци. Подиумът пред кралицата се разтвори и една плоча от ръждивокафяв камък се

издигна от пода. Тя беше висока до кръста му, достатъчно дълга и широка, та да може възрастен вампир да легне на плоската й повърхност. Той забеляза, че камъкът бе покрит със сложни плетеници и че от двете страни на пода имаше две бразди, извити почти като лък. Те бяха по-дебели в единия си край, а тънките части завършваха с остри краища.

Изведнъж Старк осъзна две неща:

Браздите изглеждаха като масивни рога.

Камъкът не беше точно ръждив цвят. Беше бял мрамор, изцапан с нещо. С кръв.

– Това е Сеол не Ги, седлото на духа – каза Сгиат. – Това е древно място за преклонение и жертвоприношения. Толкова древно, че спомените ни не достигат до онези времена. Той е път към Мрака и Светлината, към белия и черния бик, от които идва силата на бранителите.

– Преклонение и жертвоприношения? – възкликна Афродита и се приближи. – Какви точно жертвоприношения имате предвид?

– Зависи от задачата на воина, нали така? – отвърна Сеорас.

– Това не е отговор заяви Афродита.

– Напротив, девойко – каза бранителят и й се усмихна непреклонно. – И ти го знаеш, независимо дали си в състояние да го признаеш или не.

–Аз нямам нищо против жертвоприношението – каза Старк. – Само ми кажете какво или кого. – И той хвърли бегъл поглед към Афродита, без значение, че от това Дарий настръхна. – Ще принеса в жертва каквото се налага, без никакво колебание.

– Себе си ще трябва да пренесеш в жертва, момко – каза Сеорас.

– Според мен ще помогне това, че той е по-слаб през деня. Ще бъде много по-лесно за душата му да се отдели от тялото – обясни Сгиат на Сеорас така, сякаш Старк изобщо не беше при тях.

– Имаш право. Повечето воини се съпротивляват на напускането на тялото. Ако си слаб, тази част би станала по-лесно – съгласи се Сеорас.

Е, какво трябва да направя сега? Да намеря някоя девица? – Този път Старк не погледна към Афродита, понеже тя очевидно не пасваше на описанието.

– Ти ще си жертвата, воине. Кръвта на друг не би свършила работа. Това е твоята мисия, от началото докрай. Все още ли си така нетърпелив да започнеш, Старк? – попита Сгиат.

– Да – отвърна той без колебание.

Тогава легни на Сеол не Ги, млади МакУолис. Твоят вожд ще източи част от кръвта ти и ще попаднеш между живота и смъртта. Камъкът ще приеме жертвата ти. Белият бик повели и ти ще бъдеш приет. Белият бик ще води душата ти към Отвъдното. От теб зависи да намериш вход и да влезеш и нека богинята се смили над душата ти.

– Добре. Ясно. Нека да започваме.

Но Старк не тръгна директно към Сеол не Ги. Вместо това той коленичи до Зоуи. Без да обръща внимание, че всички в залата го наблюдаваха, той я целуна нежно, а после прошепна:

– Идвам за теб. Този път няма да пропусна.

После се изправи и застана върху масивния камък. Сеорас се беше преместил пред самия олтар. Срещна решително погледа на Старк и извади от ножницата на кръста си остър кортик.

– Чакайте малко!

Афродита започна да тършува в огромната кожена чанта с металически цвят, която мъкнеше от Венеция.

На Старк сериозно започна да му писва от нея.

– Афродита, не е сега моментът.

– О, мамка му, най после! Знаех си, че не мога да загубя нещо толкова голямо и миризливо.

Тя извади вързопче, пълно с кафяви клонки и иглички, и щракна с пръсти на един от воините, стоящи по края на стаята, като жестът й я правеше да изглежда по-царствена,

отколкото Старк би признал на глас. Широкоплещестият тип на практика изприпка при нея, за да отнесе вързопчето.

Преди да започнете кървавата баня, някой трябва да запали тези неща около Старк.

– Какво, по дяволите, е това? попита той и поклати глава, сякаш за пореден път се чуди дали тя случайно не е умствено увредена.

Афродита завъртя очи с досада:

– Бабата на Зоуи е казала на Стиви Рей, която пък каза на мен, че горящият кедър е някакво много мощно магическо средство за защита според чероките и е свързано с пътуването на душите в Отвъдното.

– Кедър? попита Старк.

Да. Трябва да го вдишаш и той ще последва душата ти в Отвъдното. А сега си затвори устата най-после и се приготви да кървиш.

Афродита се обърна към Сгиат:

– Смятам, че бихте определили баба Редбърд като шаман. Тя е мъдра и е посветена на индианските практики за духа на земята и т.н. Каза, че кедровите клонки ще му помогнат.

Воинът, на който тя подаде кесийката, се загледа в кралицата. Тя сви рамене и кимна:

Няма и да попречи.

Запалиха огън и сложиха в него кедровите иглички. Афродита се усмихна, поклони се леко на Сеорас и каза:

– Добре, а сега започвайте.

Старк преглътна думите, които искаше да изкрещи на дразнещата го Афродита. Трябваше да се концентрира. Напомни си да вдишва кедъра, защото баба Редбърд си разбираше от работата. Старк сложи ръка на челото. Искаше му се да може някак да изтрие тази мъгла, която денят спускаше над съзнанието му.

– Не се съпротивлявай. Трябва да се чувстваш зле, за да напуснеш тялото си. Това е доста неестествено състояние за един воин. – Сеорас насочи острието към една част от камъка. – Съблечи се и легни тук.

Старк съблече пуловера си, след това тениската, която носеше отдолу, и накрая легна гол върху камъка.

– Виждам, че вече си бил белязан – каза Сеорас и посочи розовия белег със счупена стрела, който стоеше отляво на гърдите му.

– Да, белязан съм за Зоуи.

– Сега отново ще бъдеш белязан за нея.

Старк се стегна и легна на окървавения камък. Би трябвало да е хладен, но като докосна мраморната повърхност, топлината й започна да се прокрадва към него. Тя се излъчваше от самия камък като от туптящо сърце.

– О, ти вече го усещаш – каза древният бранител.

Горещо е – каза Старк и вдигна поглед към него.

– То живее за тези от нас, които са станали бранители.

Имаш ли ми доверие, момко?

Старк примига изненадано на въпроса, но без колебание

отвърна:

– Да.

–Ще те закарам на място, което предхожда смъртта. Трябва да ми се довериш, за да можеш да стигнеш до него.

– Доверявам ти се.

И това беше самата истина. Имаше нещо в древния воин, което отекваше дълбоко в сърцето на Старк. Да му се довери беше най-естественото нещо. ^

– Това няма да бъде приятно за никой от нас, но е необходимо. Тялото трябва да освободи духа. Само болката и кръвта могат да направят това. Готов ли си?

Старк кимна. Притисна ръцете си към топлата повърхност на камъка, пое си дълбоко дъх и вдиша от кедъра.

– Чакай! Преди да го прободеш, му кажи нещо, което би могло да му помогне. Не го оставяй просто да се вее като глупак из Отвъдното. Ти си шаман, помогни му и той да стане такъв – намеси се за пореден път Афродита.

Сеорас я погледна, а после отмести очи към кралицата. Старк не виждаше Сгиат, но накара устните на воина да се разтеглят в усмивка.

–Добре, ето какво ще кажа на вашия приятел, Когато една душа иска да знае какво е да си добър, а аз имам предвид истински добър за безкористни цели, то е когато най-същностното от нас дава път на желанието за любов, мир и хармония. Това предаване е мощна сила.

За мен прозвуча твърде поетично, но Старк си пада по четенето. Сигурно вече има представа за какво става дума.

–Афродита, би ли ми направила услуга? – попита Старк.

– Може би.

–Спри. Да говориш. – После се обърна към Сеорас. -Благодаря за съвета, ще го запомня.

Воинът го погледна в очите:

Трябва да свършиш тази работа сам, момко. Аз не мога да ти помогна. Ако не си в състояние да понесеш тежестта, няма да можеш да минеш през портата, още по-малко да докараш нещата до успешен завършек.

– Няма да помръдна каза Старк.

– Ритъмът на сърцето, което усещаш в Сеол не Ги, ще те отведе в Отвъдното. Но обратния път, ах, обратния път ще трябва да намериш сам.

Старк кимна и разпери ръцете си върху мраморния камък, за да приеме с треперещото си тяло колкото се може повече от топлината, която той излъчваше.

Сеорас вдигна острието и прониза Старк толкова бързо, че движенето на ръката му бе неуловимо за очите. Първоначалната болка от раната, която се простираше от кръста до долната част на гръдния кош, беше не по-силна от парене.

Вторият прорез беше почти еднакъв с предишния, но стигаше до лявата страна на гръдния му кош.

И едва тогава се появи болката. Тя го изгаряше. Кръвта му изтичаше като лава и капеше по мраморния олтар. Сеорас работеше с острия като бръснач кинжал от едната страна на тялото на Старк до другата, докато кръвта му не стигна до ръба на камъка, сякаш се събираше в ъгъла на окото на гигант. Тя се поколеба там и най-сетне се изля през ръба

надолу като плач от червени сълзи по плетениците, изпълвайки рогообразните жлебове.

Старк никога не беше изпитвал подобна болка.

Дори и когато умря.

Дори и когато възкръсна и мислеше само за кръв и насилие.

Дори когато едва не загина от собствената си стрела.

Болката, която бранителят му причиняваше, беше отвъд физическото. Изгаряше тялото му, но също така раздираше и душата му. Агонията беше неописуема. Беше като вълна, която не може да избегне, която го заливаше все повече и повече. Докато не започна да се дави в нея.

Машинално той започна да се бори. Знаеше, че не може да помръдне, но все още се бореше да остане в съзнание.

Ако се отпусна, ще умра.

- Довери ми се, момко. Спри да се бориш.

Сеорас стоеше над него и се навеждаше отново и отново, за да разреже кожата му, но гласът му беше като далечна котва, трудно доловима, но носеща упование:

– Довери ми се...

Старк направи своя избор. Всичко, което трябваше да направи, е да го последва. ^

– Доверявам ти се – едва прошепна той.

Светът стана сив, после ален, а накрая черен. Единственото, което все още усещаше, беше паренето от болката и изтичането на кръвта му. Двете някак се смесиха и той се озова извън тялото си, потъвайки към камъка, покапвайки по резбованите му страни и отмивайки се в рогата.

Заобиколен единствено от мрак и болка, Старк започна да се бори с паниката, но само след миг ужасът му беше заменен от вцепенение и той се почувства малко по-добре. Всъщност този мрак не беше толкова лош. Най-малкото бе, че болката си замина. Всъщност тя изглеждаше по-скоро като спомен...

– Не се предавай, глупако! Зоуи се нуждае от теб!

Гласът на Афродита? Боже, колко досадно! Дори разделен от тялото си, пак трябваше да я търпи.

Отделен от тялото си. Успях!

Въодушевлението, което последва това прозрение, бързо беше заменено с объркване.

Беше извън тялото си.

Не можеше да вижда нищо. Нито да чувства. Тъмнината беше абсолютна.

Старк нямаше представа къде се намира. Душата му се мяташе като птица, хваната в клетка, блъскаше се в нищото.

Какво му каза Сеорас? Какъв съвет му даде?

...да се предадеш е могъща сила.

Старк спря да се бори и успокои духа си. Някакъв бегъл спомен се прокрадна през непрогледния мрак, този на душата му, която се изливаше в едно с кръвта му в двата жлеба, оформени като рога.

Рога.

Старк се фокусира върху единственото реално нещо в мислите си и си представи, че грабва тези рога.

Създанието изплува от абсолютния мрак. Беше друг вид черно, различен от този, в който бе потопен досега. Бе черен като небето по новолуние, като езеро през нощта, като почти забравен сън.

Приемам жертвоприношението ти, воине. Погледни ме и ела, ако се осмеляваш.

– Осмелявам се! – извика Старк, като прие предизвикателството.

Бикът го нападна. Осланяйки се на инстинкта си, Старк не побягна. Не подскочи. Вместо това се изправи лице в лице срещу бика. Крещейки от гняв, ярост и страх, Старк се затича към него. Създанието наведе масивната си глава, сякаш се канеше да наниже Старк на рогата си.

Не! Той скочи към бика и с фантастично движение го хвана за рогата. В този момент създанието вдигна глава и Старк се претърколи върху тялото му. Имаше чувството, че се гмурка в морето от много висока скала. Някъде зад себе си в черната, бездушна бездна, той чу гласа на бика: Браво, Бранителю...

Последва експлозия от светлина точно преди да се изтърколи на едно утъпкано парче земя.

Старк се изправи бавно и се замисли колко е странно, че макар да беше просто дух, бе запазил усещанията на тялото си.

Пред него имаше горичка, много подобна на тази пред замъка на Сгиат. Имаше дори дърво на желанията пред нея, украсено с безброй ленти от плат. Докато ги гледаше, те промениха цвета си и заблестяха като украса на коледна елха.

Отвъдното – това сигурно беше входът към владенията на Никс. Нищо друго не би могло да е така магично.

Преди да пристъпи напред, Старк се огледа зад себе си, мислейки си, че не може да е било толкова лесно, и очакваше огромният черен бик да се появи отнякъде и този път наистина да го изкорми.

Но зад него беше само черното безвремие, от което преди малко дойде. Ако не беше достатъчно зловещо, парчето земя – малък полукръг от червен прахоляк – би му напомнило за Оклахома. В центъра му един блестящ меч бе забит наполовина.

Хвана с две ръце меча и успя да го издърпа, а после машинално избърса чистото острие в дънките си. И тогава осъзна, че както Сеол не Ги, целият беше оцветен от кръв.

Той избърса внимателно острието, защото поради някаква причина не му беше приятно да мисли за кръвта, която го е опетнила, а после обърна внимание на гледката пред себе си. Беше стигнал целта си. Усещаше го с ума, със сърцето и с душата си.

– Зоуи, тук съм. Дойдох за теб – каза той и пристъпи напред, но се натъкна на бариера, твърда като стена. – Какво, по дяволите...? – промърмори той и се отдръпна назад.

Последва взрив на бяла светлина, която напомни на Старк за зловещата картина на врата на фризер, която се отваря и разкрива мъртва плът. Той продължи надолу и гледката, която се изправи пред него, го ужаси до дъното на душата му.

Старк се взираше в самия себе си.

В първия момент си помисли, че стената сигурно е огледална, но не се виждаше тъмният мрак зад него, а другото му аз се хилеше самодоволно насреща му. Старк определено не се усмихваше. После заговори, като отхвърли всякакви предположения за огледала и рационални обяснения:

– Да, мамка му, ти си. Ти си аз. За да влезеш тук, трябва да ме убиеш, което няма да се случи, защото аз не си падам много по умирането. Това, което ще се случи, е, че аз ще ти наритам задника и ще ти видя сметката.

Старк стоеше безмълвен и взрян в себе си, отсрещното му аз се насочи към него и замахна с меча, като остави кървава диря по ръката му.

– Да, явно ще е още по-лесно, отколкото си мислех – каза той и замахна с меча повторно.