Текст книги "Изпепелена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 20 страниц)

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Репхайм

Като отвори очи, Репхайм видя Стиви Рей да клечи до гнездото му и да го изучава с поглед толкова концентрирано, че между веждите й се бе образувала бразда, от която червеният й полумесец изглеждаше странно разкривен. Русите й къдрици бяха разпилени около лицето й и това й придаваше вид на момиченце. Той изведнъж се отдръпна назад, осъзнавайки колко млада е тя всъщност. И независимо от могъщия елемент, който можеше да управлява, той потръпна от мисълта колко уязвима я прави младостта й.

– Хей, буден ли си? – попита тя.

– Защо ме гледаш така? – каза той с подчертано груб глас, подразнен, че беше достатъчно само да я види, за да започне да се тревожи за безопасността й.

– Ами, опитвам се да разбера колко близо си до умирането този път.

– Баща ми е безсмъртен. Не е лесно да бъда убит.

Той се застави да стане, без да гримасничи от болка.

– Да, знам ги тези неща за баща ти, безсмъртната ти кръв и т.н., но Мракът пи от теб. И то доста. А това не може да е без значение. И за да бъда честна, изглеждаш зле.

– А ти не – каза той. – Мракът пи и от теб.

Не съм толкова пострадала, защото ти се появи като Ватман и ме спаси, преди гадният бик да ми направи нещо кой знае какво. После имах Светлината на своя страна, което беше много яко между другото. А и безсмъртната ти кръв ми действа като енергийна напитка.

– Не съм прилеп – каза той, понеже това бе единственото нещо, което успя да схване от думите й.

– Не те сравнявам с прилеп, казах, че беше като Ватман. Това е един супергерой.

– Аз и герой не съм.

Е, за мен си бил вече два пъти.

Репхайм не знаеше какво да отвърне на това. Слушаше как Стиви Рей го нарича герой и изпитваше необяснимо вътрешно въодушевление, което правеше болката му по-поносима.

Е, хайде. Нека да видим дали не мога да ти върна услугата. Отново.

Тя се изправи и му протегна ръката си,

– Не мисля, че бих могъл да ям точно сега. Малко вода ще ми дойде добре. Вече изпих всичката, която преди си бях донесъл.

– Няма да те водя в кухнята. Поне не и сега. Ще ходим навън. При дърветата. Добре, ако трябва да съм по-конкретна, отиваме при онова огромно дърво до старата беседка в двора.

– Защо?

– Вече ти казах. Ти ми помогна. Мисля, че и аз мога да ти помогна, но трябва да съм близо до земята, а знам, че и дърветата имат огромна мощ. Използвала съм я преди. Предполагам това е причината, поради която успях да призова онова нещо.

Тя потръпна, спомняйки си ясно за призоваването на Мрака, и Репхайм напълно я разбираше. Ако тялото не го болеше толкова, и той би потръпнал.

Но го болеше. Меко казано. Кръвта му пареше. С всеки удар на сърцето пулсираща болка преминаваше през цялото му тяло, а мястото, където се съединяваха крилете му, точно откъдето бикът беше пил, пламтеше в агония.

А тя си мислеше, че някакво дърво може да оправи това. което Мракът му е причинил?

– Мисля, че ще остана тук. Почивката ще ми се отрази добре. Както и водата. Ако искаш да направиш нещо за мен, донеси ми водата, за която те помолих.

–Не.

Стиви Рей се протегна надолу и със сила, която винаги го изумяваше, го издърпа на крака. Задържа го изправен, докато стаята се въртеше около него, и той не можеше да запази равновесие. За миг си помисли, че ще припадне като някое немощно момиче.

За щастие това не се случи и той отвори очи без страх, че ще стане за смях. Погледна към Стиви Рей. Тя все още държеше ръцете му.

Не се отдръпна от мен с отвращение. Не го направи и първия ден.

– Защо ме докосваш без страх? – чу се да я пита той, преди да успее да спре думите си.

Тя се засмя:

– Репхайм, точно сега не мисля, че би могъл да убиеш и муха. Освен това вече спаси живота ми два пъти, а и сме Обвързани. Определено не се страхувам от теб.

– Може би по-правилният въпрос би трябвало да е защо ме докосваш без отвращение?

Думите му отново изскочиха без разрешение. Почти.

Тя отново сбърчи вежди и той установи, че му харесва да я гледа замислена.

Най-сетне тя вдигна рамене:

– Не мисля, че е възможно един вампир да изпитва отвращение към някого, с когото е Обвързан. Искам да кажа, преди това бях Обвързана с Афродита и макар тя дотогава да ми се струваше много отвратителна... тя и сега си е отвратителна, де, но някак си израстна в очите ми, докато бяхме Обвързани, Нямам предвид в сексуален смисъл, но определено не ми се струваше така гадна вече.

Стиви Рей се ококори, като осъзна какво е казала, и думата „сексуален“, изглежда, продължаваше да витае из стаята.

Тя пусна ръцете му, сякаш я опариха:

– Можеш ли да слезеш додолу сам?

Тонът й прозвуча рязък и отсечен.

– Да, ще вървя след теб. Щом мислиш, че едно дърво наистина може да ми помогне.

Е, няма да отнеме много време да разберем.

Стиви Рей се обърна и тръгна надолу по стълбите.

– О, – започна тя, без да поглежда към него. – Благодаря ти, че ме спаси. Отново. Този път не беше длъжен да го правиш. – Тя се поколеба, сякаш избираше най-подходящите думи. – Той каза, че нямаше намерение да ме убива.

– Има неща, доста по-лоши от смъртта – отвърна Репхайм.

Това, което Мракът е в състояние да ти отнеме, може да

промени душата ти.

– А ти? На теб какво ти отне Мракът? – попита тя, все още без да поглежда към него, и забави крачка, за да му е по-лесно да я следва.

– Не ми е отнел нищо. Просто ме изпълни с болка и после се опи от нея, заедно с кръвта ми.

Те стигнаха до входната врата и Стиви Рей се обърна към него:

– Защото Мракът се опива от болката, а Светлината – от любовта.

От тези думи нещо му прищрака и той я загледа по-внимателно.

Да, осъзна той. Тя крие нещо от мен.

- Каква цена ти поиска Светлината за това, че ме спаси?

Стиви Рей не можа да го погледне в очите отново, от което го обзе паника. Помисли си, че тя изобщо няма намерение да заговори, но в крайна сметка го направи с тон, който звучеше почти ядосано:

–Ти би ли ми разказал за всичко, което белият бик ти причини, докато пиеше от теб, докато се беше надвесил над теб и те измъчваше?

– Не – отвърна той без колебание. – Но другият бик...

– Не – повтори Стиви Рей. Не искам да говоря за това. Нека просто да го забравим и да продължаваме оттук нататък. Е, и да се надяваме, че ще успея да излекувам болката, която Мракът ти е причинил.

Репхайм излезе с нея на заледената поляна, която представляваше жалка гледка, разнебитена по този начин. Едно тъжно и сломено отражение на отминалия й разкош. Той вървеше след нея, опитвайки се да се разсее от ужасната болка, като мислеше каква ли може да е била цената, която Стиви Рей е платила на черния бик. Сигурно е било нещо огромно, щом тя така категорично отказа да говори за това.

Продължаваше да й хвърля по някой поглед крадешком, като си мислеше, че тя не забелязва. Изглеждаше здрава и възстановена от раните, които Мракът й причини. Всъщност изглеждаше силна, цяла и напълно здрава.

Но, както той много добре знаеше, външността понякога лъже.

Нещо не беше наред. Или поне нещо, свързано с цената, която е платила, я караше да се чувства неудобно.

Репхайм бе толкова концентриран в опитите си да я зяпа крадешком, че за малко да налети върху дървото, пред което тя беше спряла.

– Не можеш да ме баламосаш – каза тя и поклати глава. – Хич не те бива да си дискретен, така че престани да ме зяпаш. Добре съм. Боже, по-зле си и от майка ми.

– Обади ли й се?

Стиви Рей се намръщи:

– Да кажем, че не разполагах с кой знае колко много време напоследък. Така че не, не съм й се обадила.

– А трябваше.

– Не възнамерявам да говоря за майка си в момента.

Както искаш.

– А ти не ми дръж този тон.

Какъв тон?

Вместо да му отговори, тя просто си продължи:

– Седни там и стой мирно за малко, за да помисля как точно да ти помогна.

Сякаш за да му демонстрира думите си, тя седна на поляната и кръстоса краката си с гръб към стария кедър, който разпръсваше ароматни иглички навсякъде около тях. Понеже той не помръдна, тя направи нетърпелив жест към пространството до нея:

– Седни – нареди му тя.

И той седна.

– И сега?

Е, дай ми малко време. Не съм напълно сигурна как да го направя.

Той наблюдаваше как тя върти около пръста си една руса къдрица и разтриваше челото си замислено.

– Ще помогне ли, ако ми разкажеш какво стана, след като отпрашихте с онова досадно хлапе?

– Далас не е досаден. Освен това той мислеше, че ме нападаш.

– Добре, че не те нападах наистина.

– И защо?

Въпреки болката тонът й го забавляваше. Тя много добре знаеше, че малкото хлапе не представляваше никаква заплаха за него. Ако Репхайм наистина я нападнеше, немощният младеж нямаше да може да го спре. Но момчето имаше червен полумесец, значи бе едно от нейните хлапета. А Стиви Рей беше безкрайно лоялна. Така че Репхайм просто наведе глава с примирение и каза само:

– Защото щеше да е много неприятно, ако трябваше да се защитавам.

Устните на Стиви Рей се разтеглиха в усмивка:

– Далас наистина си мислеше, че ме защитава от теб.

– Той не ти е нужен – каза Репхайм, без да се замисля.

Стиви Рей го изгледа продължително. Искаше му се да

може да разчете изражението й по-ясно. Видя изненада и може би проблясък на надежда, но също така и страх. В това беше сигурен. Страх от самия него? Не, тя вече му доказа, че не се страхува. Значи страхът е от нещо друго, което той е засегнал с думите си. Не знаеше какво друго да каже, затова просто добави:

Както вече каза, аз не можех дори да полетя. Не бях никаква заплаха за теб.

Стиви Рей примига няколко пъти, сякаш за да отпрати нежелани мисли, и после вдигна рамене:

– Да, но ми беше ужасно трудно да убедя всички в Дома на нощта, че това е било просто някакво странно съвпадение и ти си се спуснал от небето точно когато призовах Мрака. И то не с цел да ме нападнеш. След като разбраха, че в Тулса има гарван-демон, за мен стана ужасно трудно да излизам сама от училище.

– Ще си тръгна.

Думите го накараха да почувства огромна празнина.

– И къде ще отидеш?

– На изток – отвърна той без никакво колебание.

– На изток? Искаш да кажеш във Венеция? Репхайм, баща ти не е в тялото си. Не можеш да му помогнеш, като отидеш при него точно сега. Мисля, че ще си от по-голяма полза, ако останеш тук и ми помогнеш да намерим начин да върнем двамата със Зоуи обратно при нас.

– Ти не искаш да заминавам?

Стиви Рей заби поглед надолу, сякаш изучаваше земята, върху която седяха:

– За един вампир е трудно да бъде далеч от човека, с когото е Обвързан.

– Аз не съм човек.

– Да, но това не ни попречи да се Обвържем, така че според мен правилата важат и в нашия случай.

Тогава ще остана, докато не ме пуснеш да си тръгна.

Тя затвори очи, сякаш думите му я нараниха, и положи усилия да остане на мястото си и да не се пресегне да я успокои и да я докосне.

Да я докосна? Искам да я докосна?

Той скръсти ръце пред гърдите си, като физическо отрицание на шокиращата мисъл.

– Земята – каза той и гласът му звучеше твърде силно в настъпилото неловко мълчание между тях. Тя вдигна въпросителен поглед към него. Призова я, за да препънеш онова момче. Призова я, когато трябваше да избягаш от светлината на покрива. Призова я, когато искаше да затвориш тунела между мен и абатството. Защо сега просто не я призовеш и не й кажеш какво искаш?

– Имаш право! – възкликна тя и нежните й сини очи се разшириха. – Защо го правя толкова трудно? Правила съм това хиляди пъти за най-различни други неща, мога да го направя и сега. Хайде, дай си ръцете.

Тя протегна ръце с дланите нагоре. Беше му много лесно да сложи своите отгоре. Изведнъж осъзна, че с изключение на Стиви Рей никога не беше докосвал човек с друго намерение, освен да го измъчва. А ето че сега докосваше ръцете й нежно и внимателно.

Кожата й бе приятна и топла на допир. Думите й го докоснаха, раздвижиха нещо в него и се наместиха удобно толкова дълбоко, колкото никой не бе достигал.

– Земя, моля те за огромна услуга. Репхайм е много специален за мен. Той страда и не успява да се възстанови. Земя, използвала съм силата ти и преди, за да спася себе си и тези, за които ме е грижа. Този път те моля за помощ, за да помогна на Репхайм. – Погледите им се срещнаха и тя си повтори думите, които той каза на Мрака, когато си мислеше, че тя няма да го чуе. – Виждаш, че той е ранен заради мен. Излекувай го, моля те.

Земята под тях откликна. Стиви Рей ахна и се разтрепе-ри, а Репхайм си помисли, че става нещо странно, и се опита да се отдръпне. Тя стисна още по-здраво ръцете му:

– Не, не ставай! Всичко е наред.

В този момент дланите й започнаха да излъчват топлина към неговите. За миг му напомни на усещането, когато мислеше, че призовава безсмъртните сили на своя баща, а вместо това откликна Мракът и излекува ръката и счупеното му крило. Но много бързо Репхайм разбра, че има съществена разлика между докосването на Мрака и на земята.

Първата сила бе необуздана и поглъщаща, преизпълваща го с енергия. А това, което го изпълни сега, беше като летен ветрец. Присъствието му не бе така властно, както на Мрака. Силата му беше изпълнена със състрадание. Усещането бе някак живо и извисяващо, вместо хладно и агресивно. Беше като балсам за горещата му кръв и успокояваше болката, пулсираща в цялото му тяло. Когато топлината на земята достигна гърба му и огромната рана между крилете му, облекчението беше толкова мигновено, че той притвори очи и въздъхна, щом агонията му се изпари.

Навсякъде около него въздухът бе изпълнен с опияняващата миризма на кедрови иглички и сладостта на лятната трева.

– Помисли си как връщаш енергията обратно в земята -каза Стиви Рей с нежен, но настоятелен глас.

Той понечи да отвори очи и да пусне ръцете й, но тя отново го задържа:

– Не, остани със затворени очи. Остани както си. Просто си представи, че силата на земята е зелена светлина, която идва от пръстта под мен, минава през тялото ми и стига до теб по ръцете ни. Като си го представиш, я върни обратно по същия път.

– Защо? Защо да я оставя да ме напусне? попита Репхайм, без да отваря очи.

– Защото не е твоя, глупчо – чу той смеха в гласа й. – Не можеш да притежаваш тази сила. Тя принадлежи на земята. Можеш само да я използваш за малко и после да я върнеш обратно с благодарност.

Репхайм се канеше да й отвърне, че това е нелепо. Когато получиш сила, не я връщаш обратно. Задържаш я, използваш я и я притежаваш. Почти щеше да го каже, но не успя. Тези думи прозвучаха толкова погрешно в главата му, дока-то земната енергия го изпълваше.

Затова той си представи зелената светлина и мислено я върна обратно към земята, от която произлизаше. И когато тя го напусна, той изрече две думи много тихо:

– Благодаря ти.

И отново беше себе си. Седеше под огромното кедрово дърво върху студената земя и държеше ръцете на Стиви Рей. Отвори очи.

– Сега по-добре ли си? – попита тя.

– Да. Много по-добре.

Той разтвори ръце и този път тя не го задържа.

– Наистина ли? Аз усещах силата и я канализирах към теб, така че предполагам си я усетил и ти. – Тя го погледна преценяващо. – Изглеждаш по-добре. Вече няма болка в очите ти.

Той се изправи, нетърпелив да й покаже, и протегна ръце, разпери огромните си криле, сякаш демонстрираше мускули:

– Виж, мога да направя това без никаква болка.

Тя седеше на земята и го гледаше с толкова странно изражение, че той веднага се наведе и прибра крилете си:

Какво има? – попита той. Какво не е наред?

–Аз... бях забравила, че ти... долетя до парка. Също и обратно. – Тя издаде звук, който трябваше да бъде смях, стига да не звучеше толкова шокирано. Толкова е глупаво. Как можах да забравя такова нещо?

–Предполагам, че си свикнала да ме виждаш ранен -каза той, опитвайки се да разбере защо тя изведнъж така се отдръпва от него.

– Как поправи крилото си?

Със силата на земята.

– Не, не сега. То не беше счупено вече, като дойдохме тук. Болката ти нямаше нищо общо с него.

– Да, излекувах се снощи. Сегашната ми болка се дължеше на мъченията, на които бях подложен от Мрака.

– И как точно ръката и крилото ти се излекуваха снощи?

Репхайм не искаше да й отговори. Тя се взря в него със

своите големи очи, изпълнени е укор, и той усети желание да я излъже. Да й каже, че е станало чудо, което се дължи на безсмъртната му кръв. Но не можеше да я излъже. Не би я излъгал.

Призовах силите, които ми се подчиняват по рождение. Трябваше. Чух те да крещиш името ми.

– Но бикът каза, че си бил изпълнен с неговите сили, а не с тези на баща си.

Усетих, че са различни – кимна той. – Не знаех на какво се дължи. Нито осъзнавах, че черпя сили директно от самия Мрак.

– Значи Мракът те е излекувал.

– Да. А после земята ме излекува от раните, които Мракът ми нанесе.

Е, добре тогава. – Тя се изправи рязко и изтръска дън-ките си. – Вече си по-добре, а аз трябва да тръгвам. Както казах, вече ми е много трудно да се отдалечавам от Дома на нощта, понеже всички са полудели от мисълта, че в околностите броди гарван-демон.

Тя тръгна да си отива и мина с бърза крачка покрай него, а той я хвана за китката.

Стиви Рей се отдръпна.

Ръката му изведнъж увисна във въздуха и той отстъпи крачка назад.

Известно време се гледаха.

– Трябва да тръгвам – каза тя.

– Ще се върнеш ли?

– Налага се! Нали обещах!

Тя изкрещя думите насреща му и той се почувства, сякаш го е зашлевила.

Освобождавам те от обещанието ти – извика й той в отговор, ядосан, че това дребничко момиче може да му причини такива емоции.

Очите й бяха необичайно ярки:

– Не на теб съм го обещала, така че не можеш да ме освободиш.

После тя мина бързо покрай него, като извъртя глава, за да не види лицето й.

– Не се връщай, ако е само защото се налага. Върни се само ако го искаш – извика той след нея.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Старк

Стиви Рей не спря, не се обърна и въобще не го погледна повече. Просто си тръгна.

Репхайм стоя дълго така. Когато звукът от колата й престана да се чува, той най-после се раздвижи. С вик на отчаяние се затича и се понесе в нощното небе, удряйки по хладния вятър с крилете си все повече и повече, до топлите течения, които да го издигнат и понесат на някъде. Където и да е.

Просто надалеч! Отведи ме далеч оттук!

Гарванът-демон се насочи на изток, точно в обратната посока на тази, в която пое Стиви Рей. Далеч от Тулса и объркването, което настъпи в живота му, откакто тя се появи в него. После затвори съзнанието си за всичко, освен за познатата радост от летенето, и се понесе надалеч.

- Да, слушам те, Афродита. Искаш от мен да запомня това стихотворение – каза й Старк през слушалките в хеликоптера.

Искаше му се да знае как може да ги изключи. Не желаеше да я слуша повече. Не му се говореше нито с нея, нито с когото и да било друг. Беше прекадено зает да прехвърля отново и отново в ума си стратегията за проникване на острова. Той се загледа през прозореца в опит да види нещо през мрака и мъглата. Според Дуантия и останалата част от Висшия Съвет той щеше да се сблъска със сигурната смърт след най-много пет дни.

– Не стихотворение, идиот такъв. Това е пророчество. Не бих искала от теб да зубриш стихотворение. Метафори, сравнения, алюзии, символизъм, дрън-дрън. Косата ме заболява, като се замисля за всички тези простотии. Не че пророчествата са по-малко гадни, но за съжаление са важни. А Стиви Рей има право конкретно за това пророчество. Звучи като указание.

–Съгласен съм с Афродита и Стиви Рей – намеси се Дарий. – Пророчествата на Крамиша са били от полза на Зоуи и преди. Това сигурно също би могло да й помогне.

Старк откъсна погледа си от прозореца:

– Знам.

Той погледна първо Дарий, после Афродита, а накрая погледът му се спря върху безжизненото тяло на Зоуи, което бе завързано за носилка, поставена между седалките им.

– Тя вече намери Калона по вода. Сега остава да го пречисти през огън. Вятърът ще й прошепне нещо, което духът вече знае. И ако тя продължи да се придържа към истината, ще успее да се освободи. Вече съм запомнил проклетото нещо. Не ми пука дали е стихотворение или пророчество. Щом има шанс да й помогне, ще й го предам.

Гласът на пилота прозвуча в слушалките им:

– Тук ще кацна. Запомнете, че единственото, което мога да направя, е да ви сваля. Всичко останало си зависи от вас. Само да знаете, че ако направите и една крачка на острова без разрешение от Сгиат, ще умрете.

Схванах го още след първите десетина пъти, в които го каза, тъпак такъв промърмори Старк, без да обръща внимание на мрачния поглед, с който пилотът го стрелна през рамо.

Хеликоптерът се приземи и Дарий му помогна да откоп-чае Зоуи. Старк скочи на земята, Дарий и Афродита внимателно му подадоха тялото на Зоуи и той я пое в ръце, опитвайки се да я предпази от студения и влажен вятър от перката на хеликоптера. Не беше минала и минута и пилотът си тръгна.

– Глупаци каза Старк. _

– Те просто си следват инструкциите – каза Дарий, който се оглеждаше така, сякаш очаква някое зомби да изскочи и да ги нападне.

– Няма майтап, това място е адски зловещо – каза Афродита и се присламчи към Дарий, който я притисна към себе си собственически.

– Вие двамата добре ли сте? – намръщи им се Старк. -Само не ми пробутвайте страхотиите, с които вампирите са ви напълнили главите.

Дарий и Афродита се спогледаха.

– Ти не го усещаш, нали?

– Усещам, че е студено и влажно. Усещам колко съм ядосан, че Зоуи е в опасност, а аз все още не съм намерил начин да й помогна. Усещам, че съм раздразнен, защото изгревът е след час, а единственото ми прикритие е някаква колиба, за която вампирите казаха, че била на половин част път назад по посоката, от която дойдохме. Някое от тези неща включва ли това, за което ме попитахте?

– Не – отвърна Афродита, а Дарий само поклати глава.

– Това, което имахме предвид, е мощно желание да побегнеш. И мисля, че точно това трябва да направим. Веднага.

– Искам да изведа Афродита оттук. Да я отведа от този остров и никога повече да не се върнем – каза Дарий. – Това казват моите инстинкти.

– А ти не чувстваш нищо подобно? попита го Афродита.

– Не искаш да отнесеш Зоуи далеч оттук?

–Не.

– Мисля, че това е добър знак каза Дарий. – Предупреждението, заложено на острова, някак си го прескача.

Или просто главата му е пълна с бръмбари, вместо с мозък – предположи Афродита.

Предлагам да тръгваме. Нямам време за губене с някакви глупави усещания.

Все още със Зоуи на ръце той се загледа към дългия и тесен мост, който свързваше континенталната част на Шотландия с острова. Беше осветен от факли, които едва се виждаха в мъглата.

– Вие двамата идвате ли? Или смятате да побегнете оттук с писъци като момиченца?

– Идваме с теб – каза Дарий и го настигна след няколко крачки.

– Да, освен това казах само, че искам да побягна. Не съм споменавала нищо за пищене. Въобще не съм от пищящите

– каза Афродита.

И двамата изглеждаха достатъчно решителни, но не беше изминал и половината от пътя до моста, когато чу Афродита да шепне нещо на Дарий. Обърна се да ги погледне. Дори на едва доловимата светлина от факлите той забеляза колко са пребледнели. Реши да спре за малко.

– Не е нужно да идвате с мен. Всички, дори Танатос, казаха, че няма начин да допуснат който и да било друг, освен мен на острова. Дори да грешат и да успеете да влезете, не бихте могли да направите кой знае какво. Трябва да открия начин да помогна на Зоуи. Сам.

– Можем да сме до теб, докато си в Отвъдното каза

Дарий.

–Да ти пазим гърба, така да се каже. Зоуи би ми била адски ядосана, като се върне ей там – и Афродита посочи тялото й – и разбере, че с Дарий сме офейкали и сме те оставили да се оправяш сам. Знаеш я каква е с нейните мании един за всички и всички за един. Вампирите нямаше как да докарат тук цялата групичка смотаняци, за което не мога да ги обвиня, така че с Дарий ще поемем и тяхната роля. Отново. И както вече каза, спри да губиш времето, с което и без това не разполагаш. Тя посочи към мрака около тях. – Тръгвай. Аз просто няма да обръщам внимание на огромните черни вълни под нас и че съм абсолютно сигурна, че скапаният мост ще се срути и ще ни запрати в шибаната вода, където морските чудовища ще ни завлекат надолу в зловещата, черна бездна и ще ни изсмучат мозъците.

– Наистина ли така се чувстваш? – попита Старк и неуспешно се опита да прикрие усмивката си.

Да, тъпако.

Старк погледна към Дарий, който кимна в знак на съгласие, защото вместо да говори, беше избрал да стисне челюсти и да хвърля подозрителни погледи към „зловещата, черна бездна“.

– Хм, на мен ми изглежда просто обикновена вода с мост над нея. – Той вече дори не се опитваше да прикрие усмивката си. – Срамота, че така се плашите.

– Върви, – каза му Афродита, – преди да съм забравила, че носиш Зоуи, и да те бутна от моста, за да можем двамата с Дарий да побегнем оттук, крещейки или не.

Усмивката на Старк издържа само още няколко крачки. Не му беше нужно древно заклинание за прогонване, за да се отрезви. Всичко, което го интересуваше, беше неподвижното тяло на Зоуи в ръцете му.

Не трябва да се занимавам с Афродита. Трябва да се концентрирам. Да помисля за това, което ще им кажа, и моля те, моля те, Никс, нека да успея. Нека да кажа правилното нещо, което ще ме допусне на острова.

Сериозен и с решителна крачка, Старк ги поведе по моста, като в един момент спряха до внушителна арка, направена от ефирно красив бял камък. Светлината от факлите разкриваше сребърни жилки в нещо, за което Старк реши, че е рядък вид мрамор, и караше цялата арка да блещука примамливо.

– О, по дяволите, дори не мога да го погледна – каза Афродита и извърна глава от арката. – А обикновено харесвам блестящи неща.

И тук има от същото заклинание. – Гласът на Дарий беше изпълнен с напрежение. Предназначено е да отблъсква.

– Да отблъсква? – Афродита погледна пак към арката и потръпна, а после отново извърна поглед. – Отвращава е по-точно казано.

– На теб не ти въздейства, така ли? попита Дарий.

Старк сви рамене:

– Впечатляващо е и очевидно доста скъпо, но не ми изглежда ни най-малко странно. – Той направи крачка към арката. – Е, къде е звънецът или каквото е там? Как да повикаме някого? Има ли телефон или трябва да крещя?

– Ха гаелик акив?

Безплътният мъжки глас прозвуча сякаш от вътрешността на самата арка. Старк се огледа в мрака объркано.

– Д°бре, ще говоря на английски – продължи гласът. -Нежеланото ви присъствие е достатъчно, за да ме призове тук.

Трябва да видя Сгиат. Това е въпрос на живот и смърт – заяви Старк,

– Сгиат не се занимава с уейнз, дори да е въпрос на живот

и смърт. _{г г} ^

Този път гласът прозвуча по-близо, по-ясно и притежаваше силен шотландски акцент.

– Какво, по дяволите, е уейнз? – прошепна Афродита.

_ Ш-т – скастри я Старк и се обърна отново към безплътния глас. – Зоуи не е дете. Тя е Висша Жрица и се нуждае

от помощ. _Т1

Един мъж пристъпи към тях от сенките. Носеше килт,

но не типично шотландски. А и останалата част от носията липсваше. Нямаше риза и елек от туид. Мускулестите му гърди и ръце бяха голи, носеше единствено кожен елек и протектори на ръцете. Дръжката на меча му проблясваше на кръста. С изключение на малък кичур в средата на главата, останалата му коса беше обръсната. На едното му ухо висяха две златни халки. На китката си носеше златна гривна символизираща ранга му на военачалник. В контраст със силното тяло лицето му бе покрито с бръчки, а късата му брада беше напълно бяла. Татуировките по лицето му бяха грифони, чиито нокти се простираха до скулите му. Общото впечатление, което той остави у Старк, беше, че този воин е в състояние да мине през огън и вода невредим и да излезе като победител.

– Това дете е някакъв новак, а не Висша Жрица – каза

– Зоуи не е като другите новаци започна да говори бързо Старк, защото се опасяваше, че воинът можеше да се изпари също така внезапно, както се бе появил. – Допреди два дни тя имаше вампирски татуировки по цялото си тяло. Освен това има и дарба да управлява всичките пет елемен^Та Преценяващите очи на воина останаха върху Старк, без изобщо да поглеждат Зоуи, Дарий или Афродита.

– Но сега виждам просто един новак в безсъзнание.

– Душата й се пръсна преди два дни, когато се бореше с паднал безсмъртен. Щом това се случи, татуировките и изчезнаха.

– Тогава я очаква смърт.

Вампирът вдигна ръка и направи жест, с който ги отпращаше, след което се обърна да си тръгне.

– Не! – извика Старк и пристъпи напред.

– Стад анис! – нареди воинът и с невероятна скорост се завъртя, скочи напред и препречи пътя на Старк. – Глупав ли си или просто тъп, момко? Не ще получиш позволение да пристъпиш във владенията на Сгиат, Островът на жените. Ако опиташ, значи се отказваш от живота си без съмнение.

На сантиметри от внушителния воин Старк стоеше непоколебимо и го гледаше в очите:

– Не съм глупак. Аз съм воин на Зоуи и мисля, че мога да я защитя най-добре, като я доведа на този остров, защото е мое право да отнеса своята Висша Жрица при Сгиат.

– Не си разбрал правилно, воине – каза вампирът ведро, но твърдо. – Сгиат и островът й не се подчиняват на правилата на Висшия Съвет. Аз не съм Син на Еребус, аз съм мо банн ри, моята кралица не е в Италия. Независимо че си воин на ранена Висша Жрица, ти нямаш право да влизаш тук. Тук нямаш никакви права.

Старк рязко се обърна към Дарий:

– Вземи Зоуи.

Той предаде Висшата си Жрица на другия воин и отново застана лице в лице с вампира. Вдигна ръката си с дланта напред и докато мъжът го гледаше с подчертано любопитство, той разряза с нокът кожата на китката си.

– Не моля да вляза тук като Син на Еребус. Напуснах Висшия Съвет. Техните правила не струват пукната пара за мен. По дяволите, аз не моля за разрешение да вляза! По силата на правото, което ми дава моята кръв, аз настоявам да видя Сгиат. Имам нещо важно да й кажа.

Вампирът не отмести поглед от очите на Старк, но подуши внимателно въздуха.

– Как е името ти?

– Наричат ме Старк, но мисля, че името, за което питаш, е това, което носех преди да бъда Белязан. МакУолис.

– Остани тук, МакУолис – каза вампирът и изчезна в нощта.

Старк забърса кървищата си ръка с дънките и взе обратно

Зоуи от Дарий:

– Няма да я оставя да умре.

Пое си дълбоко дъх, затвори очи и се приготви да мине през арката и да последва вампира, като разчиташе кръвта на човешките му предни да го защити.

Дарий го хвана за ръката и му попречи да премине:

– Според мен той имаше предвид да го изчакаш тук, за-

щото ще се върне. ^

Старк спря и погледна първо Дарий, а после и Афродита,

която завъртя очи с досада:

– Знаеш ли, трябва да се научиш на малко търпение и на малко „сещай се сам“. Боже, просто почакай няколко минутки. Варваринът ти каза да почакаш тук, не да си тръгваш. Звучеше, сякаш смята да се върне.

Старк изсумтя, отдръпна се на крачка от арката и размести малко Зоуи в ръцете си, за да я хване по-удобно: