Текст книги "Изпепелена"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 20 страниц)

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Стиви Рей

– Наистина ме вбесяват – каза Стиви Рей и подритна поредната празна бутилка, която се търкаляше наоколо.

– Големи са мърлъовци и гадняри – съгласи се Крамиша.

– Боже, ако ме изцапат, наистина ще се ядосам – изръмжа Венера.

– Мисля, че трябва да се концентрираме – каза Далас.

Той все още държеше ръката си върху бетонната стена.

Колкото повече наближаваха кухнята, толкова по-нетърпе-лив ставаше.

– Далас е прав каза Стиви Рей. – Първо трябва да ги изритаме оттук, а после да се притесняваме за нещата си.

– Все още имаме златната карта на Афродита – каза Крамиша.

– Е, това доста ще ни улесни да пооправим тук – въздъхна с облекчение Венера.

Венера, ще ти е нужно много повече от кредитна карта, за да оправиш гадостта, в която си се превърнала. Ироничният глас се чу от сенките на тунела пред тях. – Виж се, питомна и скучна. А си мислех, че имаш сериозен потенциал да си готина.

Венера и останалите спряха на място.

– Да съм питомна и скучна? – Смехът на Венера бе точно толкова саркастичен, колкото и гласът на Никол. Явно представата ти за готино е изтръгване на гръкляни. Моля те. Това изобщо не може да бъде привлекателно.

– Хей, не се отказвай, преди да си пробвала – каза Никол и отметна одеялото, което покриваше входа на кухнята.

Светлината от вътрешността на стаята я огряваше като в рамка. Изглеждаше по-слаба и по-твърда, отколкото Стиви Рей си я спомняше. Стар и Къртис стояха малко зад нея, а зад тях още поне десетина червенооки ги гледаха злобно.

Стиви Рей пристъпи напред. Гадните червени очи на Никол се откъснаха от Венера и се насочиха към нея.

– О, ти си дошла тук отново да се позабавляваме?

Не смятам да се забавлявам с теб, Никол. А и ти приключи със „забавленията“ – Стиви Рей нарисува кавички във въздуха с хора.

– Ти не можеш да ни казваш какво да правим!

Думите направо изригнаха от Никол. Зад нея Стар и Кър-

тис оголиха зъби и издадоха звук, който приличаше повече на ръмжене, отколкото на смях. Хлапетата зад тях нервно се размърдаха.

И тогава Стиви Рей го забеляза. Висеше от тавана над главите на свирепите хлапета като развълнувано море от черно мастило, призрачно и изпълнено с мрак.

Мрак...

Стиви Рей преглътна порива на паника, който я обзе, и се концентрира върху Никол. Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да приключи с това още сега, преди Мракът да е усилил влиянието, което и без това имаше върху тях.

Вместо да отговори на Никол, Стиви Рей си пое дълбоко дъх и се концентрира:

– Земя, ела при мен!

Когато усети земята под краката си и стените около нея да се затоплят, тя насочи вниманието си към Никол.

– Както винаги, не си разбрала правилно, Никол. Не възнамерявам да ти казвам какво да правиш.

Стиви Рей говореше спокойно и логично. От ококорените очи на Никол се досещаше, че сигурно отново е обгърната с тази зелена светлина, която се появи около нея в Дома на нощта точно преди да тръгнат. Тя вдигна леко ръце нагоре, за да привлече повече от вибрациите на енергията, която земята й изпращаше.

– Искам да ви дам право на избор, а после ще посрещнете последиците от решението си. Точно както и всеки от нас.

– А какво ще кажеш да си замъкнете грозните задници обратно в Дома на нощта при онези безгръбначни шибаня-ци, които наричат себе си вампири? – отвърна Никол.

– Никол, никога не съм те харесвала особено. Винаги съм си мислела, че си много тежък случай на тъпанарка. Сега съм убедена в това каза Крамиша и застана от другата страна на Стиви Рей. – И не ми харесва как говориш на нашата Висша Жрица.

– Крамиша, не ми пука какво харесваш и какво не. А тя на мен въобще не ми е Висша Жрица! – изкрещя Никол, пръскайки плюнки.

Адска гадост – намеси се Венера, – Може би трябва да преосмислиш тази работа с имиджа си на зла. Прави те много, много грозна,

– Силата никога не може да е грозна. А аз имам сила заяви Никол.

Стиви Рей нямаше нужда да поглежда нагоре, за да разбере, че Мракът, който се стичаше от тавана на тунела, ставаше по-гъст,

– Добре, достатъчно. Вие явно не можете да бъдете любезни, така че нека да преминем към същността. Всеки от вас трябва да реши сам за себе си. Стиви Рей погледна в очите всеки един от новаците зад Никол, като се надяваше, че ще накара поне някой от тях да се замисли. – Може да изберете Светлината. В този случай избирате доброто и следвате пътя на богинята. Ще можете да останете с нас. Започваме училище в понеделник, но ще продължим да живеем тук, в нашите тунели, където сме обградени от земя и се чувстваме комфортно. Можете да изберете и Мрака.

– Стиви Рей видя как Никол потрепна изненадано, когато чу името му. – Да, аз знам всичко за Мрака. И мога да ти кажа, че да си имаш работа с него по какъвто и да е повод е много голяма грешка. Но ако това е вашият избор, тогава ще трябва да си тръгнете оттук. Поотделно и никога да не се връщате повече.

– Не можеш да ни принудиш! – извика Къртис.

– Мога – отвърна Стиви Рей и вдигна ръце, стиснати в юмруци. А и няма да съм само аз. Ленобия ще съобщи за вас на Висшия Съвет. Ще бъдете официално прогонени от всеки Дом на нощта в целия свят.

– Хей, Никол. Както Венера вече отбеляза, изглеждаш ужасно. Как се чувстваш? – попита изведнъж Крамиша. Тя говореше силно, за да могат да я чуят всички. – Колко от вас напоследък са кашляли и са се чувствали скапано? Тук нямате възрастен вампир от доста време, нали така?

Боже, как можах да забравя за това! – възкликна Стиви Рей към Крамиша, а после отново се обърна към Никол. – Е, колко от вас искат да умрат? Отново и окончателно.

– Явно да си червен новак не е много по-различно каза Далас.

– Да, при всички положения умираш, ако нямаш възрастен наоколо – добави Крамиша самодоволно. – Но вие сте наясно с това, понеже веднъж вече сте умирали. Искате ли го пак?

– Така, нека вече всеки да вземе решение – каза Стиви Рей, която все още държеше вдигнати светещите си в зелена светлина юмруци.

– Повече от ясно е, че няма да ге изберем за наша Висша Жрица! – извика насреща й Никол. – И никой от вас не би го направил, ако знаехте истината за нея – обърна се тя към останалите. С усмивка като на чеширската котка тя каза думите, от които Стиви Рей най-много се страхуваше: – Обзалагам се, че не ви е разказала как спаси един гарван-демон, нали?

– Лъжкиня – отвърна Стиви Рей и срешна погледа на Никол, без да трепне.

Откъде знаеш, че има гарван-демон в Тулса? – попита Далас.

Никол изсумтя:

Той беше тук. Вашата безценна Висша Жрица спаси живота му. Чрез него успяхме да я примамим на покрива. Тя се качи там, за да го спаси отново.

- Това са пълни глупости! – извика Далас.

Той притисна длани към циментовата стена. Стиви Рей усети как косата й се наелектризира.

– О, ти наистина си успяла да ги заблудиш – каза присмехулно Никол.

Достатъчно. Да приключваме с това – заяви Стиви Рей.

– Избирайте. Сега. Светлината или Мрака, кое да бъде?

– Ние вече сме направили своя избор.

Ръката на Никол се мушна под широката й тениска и извади пистолет, който насочи точно към главата на Стиви Рей.

Тя се ужаси за миг, след което чу още две щраквания и видя как Стар и Къртис насочват други два пистолета към Далас и Крамиша.

Ето това вече я вбеси и всичко се разигра много бързо.

– Защити ни, земя – извика Стиви Рей. Тя разпери ръцете си, отпусна юмруците и си представи как земята ги обвива като в пашкул. Въздухът около нея светеше в зелено. И щом бариерата се появи, Стиви Рей видя как мазният, мастилен Мрак, който се спускаше от тавана, започна да се разсейва.

О, по дяволите, не можеш да насочваш това срещу мен!

– извика Далас.

Той затвори очи и се концентрира. Докосна стените на тунела. Чу се пукане. Къртис извика и изпусна пистолета. В този момент Никол нададе див, първичен и силен рев, който беше присъщ по-скоро на разярено животно, отколкото на момиче. И натисна спусъка.

Изстрелите бяха оглушително силни. Звукът отекваше болезнено отново и отново, докато Стиви Рей загуби представа колко на брой са били.

Тя не чуваше виковете на свирепите новаци, когато куршумите рикошираха в бариерата и се забиваха в телата им, но видя Стар да пада и кървав фонтан да бликва от главата му. Още две хлапета се свлякоха на земята.

Настъпи хаос и новаците от кухнята, които не бяха ранени, започнаха да се бутат и да се катерят един върху друг в борбата си да стигнат до тесния проход, който водеше нагоре до главната сграда на депото над тях.

Никол не помръдваше. Тя държеше празния пистолет, гледаше свирепо и се канеше отново да натисне спусъка, но Стиви Рей я спря:

– Не! Достатъчно! ^

Осланяйки се на инстинкта си и на земята, Стиви Рей

затвори светещите си длани точно пред Никол. Земята се разпука и в отсрещния край на кухнята се отвори дупка.

Тръгвай си и никога повече не се връщай – извика тя.

Като отмъстителна богиня Стиви Рей запрати елемента си към Никол, Къртис и останалите, които все още бяха с тях. Силата на земята ги завъртя и ги засили към току-що отворилия се тунел. Никол започна да сипе клетви по неин адрес, а Стиви Рей просто махна с ръка:

– Заведи ги далеч оттук и затвори пътя след тях – каза тя с глас, многократно усилен от мощта на земята. – Ако не вървят, зарови ги живи.

Последната сцена, в която Стиви Рей видя Никол, бе как тя крещи на Къртис да влезе по-бързо в тунела.

После той се затвори и настъпи тишина.

– Хайде – каза Стиви Рей. Без да си дава време да помисли, тя се втурна към кухнята право към ранените и кър-вящи тела, които Никол бе оставила. Бяха петима. Трима, включително Стар, бяха улучени от рикоширали куршуми. Останалите двама бяха стъпкани.

– Всички са мъртви – каза Стиви Рей, макар да й се струваше странно, че гласът й прозвуча спокойно.

– Джони Бий, Елиът, Монтоя и аз ще се отървем от тях -каза Далас и я стисна за рамото.

– Ще дойда с вас – каза Стиви Рей. – Трябва да отворя земята, за да ги погребем. Няма да го правим тук. Не искам да стоят тук, където ще живеем.

– Добре, както прецениш – каза той и докосна лицето й нежно.

Ето, сложете ги в тези спални чували каза Крамиша и си проправи път до телата в кухнята.

– Благодаря, Крамиша – отвърна Стиви Рей и веднага взе чувалите от ръцете й, за да ги разкопчае.

Някакъв шум привлече вниманието им към входа, където стояха Венера, Софи и Шанън Комптън с пребледнели лица. Софи подсмърчаше, но от очите й не се стичаха сълзи.

Идете в хамъра всички – каза им Стиви Рей – и ни чакайте там. Ще се върнем в училището, няма да оставаме да спим тук тази нощ. Става ли?

Трите момичета кимнаха и както се държаха за ръце, изчезнаха в тунела.

– Определено ще имат нужда от помощ тази вечер – каза Крамиша.

– А ти нямаш ли? – попита Стиви Рей.

Не. Аз съм била доброволка в спешното отделение на „Св. Джон“, Виждала съм какво ли не.

На Стиви Рей й се искаше и тя да имаше подобен опит. Притисна устни и се опита да не мисли за това, което прави, докато закопчаваше циповете на спалните чували върху мъртвите. Последва момчетата, които понесоха телата и пъшкаха под тежестта им. Като излязоха навън, тя ги поведе към тъмна част зад железопътните релси. Стиви Рей коленичи и докосна с ръце земята:

Отвори се и пусни тези деца да се завърнат при теб.

Земята потрепна като козината на животно и се разтвори дълбок, тесен отвор.

Хайде, момчета, сложете ги вътре – каза тя.

Те последваха заповедта й мълчаливо и без колебание. Когато и последното тяло изчезна, Стиви Рей се обърна към богинята:

– Никс, знам, че тези хлапета са взели някои грешни решения, но не мисля, че вината е изцяло тяхна. Те са мои новаци и като тяхна Висша Жрица те моля да им покажеш нежност и да им позволиш да познаят покоя, който не успяха да получат тук. – После тя махна с ръка пред себе си. – Затвори се, моля те.

Земята се подчини на нареждането.

Когато се изправи, Стиви Рей се чувстваше поне на сто години. Далас се опита да я докосне, но тя се върна с бърза крачка към депото.

– Далас, ще погледнете ли с Джони Бий дали наоколо не е останало още някое от тези хлапета? Искам да са сигурни, че не са желани повече тук. Аз отивам в кухнята, ще се видим там после, става ли?

–Ти решаваш, момиче – каза Далас и двамата с Джони Бий се отдалечиха.

– Останалите можете да изчакате в хамъра каза им тя.

Всички мълчаливо се насочиха към паркинга.

Стиви Рей се върна в подгизналата от кръв кухня. Крами-ша бе все още там. Беше открила кутия с огромни чували за боклук и тъпчеше отпадъците в тях, като си мърмореше нещо. Стиви Рей не продума. Просто взе един чувал и се присъедини към нея. Когато поприключиха, Стиви Рей й каза:

– Добре, вече можеш да си вървиш. Ще направя някои работи, за да се отърва от тази кръв.

Крамиша хвърли поглед на зацапания под.

– Дори не е попила – каза тя.

– Знам, ще оправя това – отвърна Стиви Рей.

– Хей – погледна я Крамиша. – Може да си Висша Жрица и т.н., но не можеш да оправиш абсолютно всичко.

– Мисля, че една добра Висша Жрица би трябвало да може да оправи всичко.

Мисля, че една добра Висша Жрица не се самонаказва за неща, които са извън нейния контрол.

– От теб би станала чудесна Висша Жрица, Крамиша.

Крамиша изсумтя:

– Аз вече си имам длъжност. Не ми пробутвай повече га-дости. Едва понасям тези с поезията.

Стиви Рей се засмя, макар да не й беше до усмивки:

– Знаеш, че само от Никс зависи.

– Ами, значи с Никс ще трябва да си поговорим. Ще те чакам отвън.

И като си мърмореше нещо под нос, Крамиша тръгна през тунела към изхода и остави Стиви Рей сама.

– Земя, ела при мен отново, моля те каза тя и се обърна с гръб към входа на кухнята.

Когато почувства топлината, която струеше към нея, Стиви Рей протегна ръце и се загледа в окървавения под.

– Като всяко живо нещо, кръвта също се връща при теб. Моля те да приемеш кръвта на тези деца, които не трябваше да умират.

Изведнъж по пода на кухнята се появиха множество пукнатини и цялата алена течност попи в тях. Когато всичко свърши, Стиви Рей усети, че коленете й омекват, и седна на току-що почистения под. И се разплака.

Така я завари Далас. С наведена глава, лицето й покрито с длани, да изплаква мъката, вината и сърцето си. Тя не го чу да влиза. Просто усети ръката му на рамото си, като седна до нея на пода, после я придърпа в скута си и започна да гали нежно косата й, докато я люлееше като момиченце.

Когато плачът й угасна постепенно. Стиви Рей забърса лицето си с ръкав и отпусна глава на рамото му.

– Другите ни чакат отвън. Трябва да тръгваме – каза тя, макар да й бе трудно да се помръдне.

– Не, имаме достатъчно време. Изпратих ги да се прибират с хамъра.

– И Крамиша ли?

Да. Но гя недоволстваше, че трябва да седи у Джони Бий.

За своя изненада Стиви Рей се засмя:

– Обзалагам се, че той не се е оплаквал.

– Не. Мисля, че те се харесват.

– Така ли мислиш?

Тя се отпусна назад и го погледна в очите. Той й се усмихна.

– Да. И явно ставам все по-добър в това да познавам, ко-гато двама души се харесват.

– О, нима. И кого имаш предвид?

– Мен и теб, момиче – каза той и се наведе да я целуне.

Започна нежно, но Стиви Рей не го остави така. Тя не

можеше да обясни точно какво се случи, но каквото и да беше, чувстваше се като запален пламък, излизащ извън контрол. Може би имаше нещо общо с това, че преди малко едва не умря и сега й се искаше да усети любов и топло докосване, за да се почувства отново жива. А може би безсилието, което тлееше в нея, откакто Репхайм й заговори за пръв път, сега избухна в пламъци. И просто Далас беше най-близо. Каквато и да бе причината, Стиви Рей се нуждаеше от Далас, за да потуши пожара в нея.

Тя дръпна тениската му и му прошепна да я свали. С доволно сумтене той я съблече по най-бързия начин. През това време Стиви Рей свали своята блуза и започна да събува ботушите и да разкопчава колана си. Тя усети погледа му и вдигна очи към него, за да види как цялото му лице изразяваше въпрос.

– Искам да го направя с теб, Далас – каза тя задъхано. -Сега.

– Сигурна ли си?

– Напълно кимна тя.

Добре, веднага отвърна той и протегна ръка към нея.

Когато голите им тела се докоснаха, Стиви Рей щеше да експлодира. Точно от това имаше нужда. Кожата й беше свръхчувствителна и където и да я докоснеше Далас, сякаш я изгаряше, но докосването й доставяше удоволствие, защото имаше нужда от него. Имаше нужда да е докосвана, обичана и притежавана, отново и отново, докато отмие от себе си всичко – Никол, мъртвите хлапета, страхът за Зоуи и Репхайм. Преди всичко Репхайм.

Докосването на Далас отпращаше мислите за него. Стиви Рей беше наясно, че все още е Обвързана с него и не би могла да го забрави. Но само в този миг, заради нежната топлина на докосването до приятната, нормална, човешка кожа на Далас, Репхайм изглеждаше някак далечен. Сякаш той си тръгва от нея и я оставя на спокойствие.

– Можеш да пиеш от мен, ако искаш – прошепна Далас на ухото й. Наистина. Аз също го искам.

Той беше върху нея и намести тежестта си така, че вената на врата му да се притисне към устните й. Тя целуна кожата му, докосна я с език и усети пулса и древния ритъм на кръвта му. Стиви Рей посегна и сложи нокът на мястото, където досега беше езикът й. Търсеше точното място, където да пробие кожата. Далас изстена в очакване на това, което щеше да последва. Би могла да му достави удоволствие и да получи такова от него в същото време. Така стояха нещата между партньорите, така трябваше да бъде. Ще стане бързо, лесно, ще бъде истински хубаво.

Ако пия от него, това ще разруши Обвързването ми с Репхайм. Тази мисъл я накара да се поколебае.

Стиви Рей спря, но после отново докосна с острия си нокът кожата му. Една Висша Жрица може да има и съпруг и консорт, помисли си тя.

Но това беше лъжа. Дълбоко в себе си Стиви Рей знаеше, че Обвързването й с Репхайм беше нещо уникално. То не би следвало правилата, които обикновено обвързват вампирите с техните консорти. То беше нещо невероятно силно. И може би поради тази причина тя не можеше да се обвърже с никой друг.

ПЪРВА ГЛАВА
Репхайм

Ако пия от него, Обвързването мис Репхайм ще се разруши.

Усетил е цялата си същност, че това е вярно.

И тогава какво щеше да стане с дълга, който имаше да плати? Дали можеше да поддържа човечността у него, ако между тях вече няма Обвързване?

Нямаше да научи отговора на този въпрос, защото точно тогава иззад тях, сякаш привлечен от мислите й, Репхайм

извика: ^

– Не ни причинявай това, Стиви Рей!

Когато Репхайм усети гнева й, му се искаше да разбере дали е предизвикан от него. Той нарочно насочи мислите си към нея, допускайки кръвната връзка, която ги свързва, да се заздрави.

Още повече гняв. Той се излъчваше от връзката им и яростта й го изненада, макар също така да усети, че тя се опитва да се удържа.

Не, гневът й не бе свързан с него. Нещо друго я ядосваше. Към някой друг беше насочена агресията й.

Той съжали бедния глупак. Ако беше по-низш, щеше да се изсмее иронично и да каже сбогом на нещастника.

Беше време да премахне Стиви Рей от мислите си.

Продължи да лети, да се наслаждава на нощта с мощните си криле, да се отдава на свободата си.

Сега Стиви Рей не му беше нужна. Той бе възстановен. Силен. Беше отново себе си.

Репхайм не се нуждаеше от Червената. Тя беше просто средство, чрез което той постигна спасението си. Дори реакцията й, като го видя отново здрав, доказва, че връзката им вече трябва да бъде прекратена.

Репхайм намали, защото мислите му неочаквано натежаха. Кацна на хълм, покрит със стари дъбове, и се обърна към посоката, от която бе дошъл.

Защо тя ме отхвърли?

Дали се страхуваше от него? Не звучеше логично. Тя го видя здрав и когато се изправи срещу Мрака в магическия й кръг.

Заради нея се бе изправил срещу самия Мрак!

Той разсеяно се протегна и потърка гърба си на мястото, където се съединяваха крилете му. Кожата му беше нежна на допир. Не беше останала и следа от физическата рана. Стиви Рей го бе излекувала напълно от жестокостта на Мрака.А после му обърна гръб, сякаш виждаше в него чудовище, а не човек.

Но аз не съм човек! Тази мисъл направо избухна в ума му. Тя знаеше какъв съм! Защо ми обърна гръб след всичко, през което минахме/

Поведението й искрено го объркваше. Повика го, когато се бореше за живота си. Когато беше ужасена до краен

предел, тя го повика.

Той се отзова, отиде при нея и я спаси.

Обявих я за своя. „

И тогава, със сълзи на очи, тя избяга от него. Да, той видя сълзите й, но не разбра какво е направил, за да ги причини.

С вик на отчаяние той протегна ръце, сякаш за да се отърве дори от мисълта за нея, а луната освети дланите му. Репхайм притихна. Вгледа се в ръцете си така, сякаш ги вижда за пръв път. Имаше човешки ръце. Тя беше държала ръцете му. Той дори я беше носил с тях, макар и само за кратко, когато я свали от покрива. Кожата му не беше много по-различна от нейната. Бе малко по-тъмна, но не много. Ръцете му бяха силни, мускулести...

За Бога, какво му ставаше? Нямаше никакво значение какви са ръцете му. Тя никога нямаше да бъде истински негова. Как изобщо дори си го беше представял? Това бе отвъд всякаква възможност. Дори отвъд най-смелите му мечти.

Непоискани, думите на Мрака проехтяха в съзнанието му:

– Същият си като баща си! И ти като него избираш да се бориш за същество, което никога няма да ти даде това. което най-силно желаеш.

- Баща ми се бореше за Никс – каза Репхайм на глас. -Тя го отхвърли. И сега аз също избирам жена, която ме отхвърля.

Репхайм се устреми към небето. Искаше да докосне луната, този полумесец, който символизираше богинята, разбила сърцето на неговия баща и довела до събитията, при които е бил създаден. Може би ако успее да докосне луната, богинята ще му даде обяснение, някакъв смислен отговор. Защото Мракът беше прав. Това, което най-силно искам, Стиви Рей не може дами го даде.

Това, което искам най-силно, е... любов.

Репхайм не би могъл да каже гласно тази дума, но дори и така тя прогори съзнанието му. Беше заченат с насилие, примесено със страст, страх и омраза. Най-вече омраза.

Крилете му се движеха в нощното небе и го насочваха все по-нагоре и по-нагоре.

Любовта е нещо невъзможно за него. Не би трябвало изобщо да я иска. Не би трябвало дори да си помисля за нея.

Но го правеше. Откакто Стиви Рей докосна живота му, Репхайм започна да мисли за любовта.

Тя му показа доброта, а той никога преди не бе познавал доброто.

Тя беше нежна с него, превързваше раните му и се грижеше за него. Никога никой преди не се е грижел за него. Състрадание... да, тя донесе състрадание в живота му

Той никога не беше познавал смеха, преди да я срещне.

Загледан в луната, той биеше вятъра е кри ле и мислеше за непрекъснатото й бърборене и за начина, по който очите й блестят дори когато той не разбираше с какво я е развеселил.

Стиви Рей го караше да се смее.

Тя сякаш не се вълнуваше за това, че е могъщ син на непобедим безсмъртен. Стиви Рей се държеше с него така, сякаш бе като всеки друг. Всеки друг нормален смъртен, способен на смях, любов и истински емоции.

Но той също беше способен на истински емоции! Стиви Рей го беше научила да ги изпитва.

Дали това не е бил планът й от самото начало? Когато го освободи при абатството, му каза, че трябва да направи избор. Дали това е имала предвид? Да избере живот, в който има смях, състрадание и дори истинска любов?

Ами баща му? Какво ще стане, ако Репхайм избере този нов живот, а Калона се завърне в този свят?

Може би това беше нещо, за което трябваше да се тревожи едва когато се случи. Ако се случи.

Преди да реши какво точно ще прави, той намали скоростта си. Не можеше да докосне луната. Беше невъзможно точно колкото беше невъзможно и създание като него да получи любов. В този момент той осъзна, че вече не лети на изток. Беше обърнал и се връщаше откъдето дойде. Връщаше се към Тулса.

Опита се да не мисли, докато летеше. Опита се да запази мисълта си чиста. Просто искаше да почувства нощта под крилете си. Да усети хладния и сладък въздух с цялото си тяло. ‘

Но Стиви Рей нахлу в мислите му отново.

Тъгата й го достигна. Репхайм знаеше, че тя плаче. Можеше да усети риданията й, сякаш се случват в неговото собствено тяло.

Той полетя по-бързо. Какво ли я е накарало да плаче? Дали беше разстроена заради него?

Репхайм подмина музея без колебание. Тя не беше там. Усещаше съвсем ясно, че е някъде по на юг.

Изведнъж тъгата на Стиви Рей се промени и отстъпи място на нещо, което в първия момент го обърка и когато осъзна какво е, кръвта му кипна.

Страст! Стиви Рей беше в ръцете на друг.

Репхайм не спря да мисли като същество, принадлежащо на два свята, което не беше нито човек, нито звяр. Не искаше да си мисли, че е роден от насилие и е създаден да не познава друго, освен Мрака и яростта, с които да служи на обзетия си от омраза баща. Репхайм не мислеше изобщо. Той единствено чувстваше. Ако Стиви Рей се отдаде на друг, той щеше да я загуби завинаги.

А ако я загуби, светът му ще се превърне отново в същото тъмно, самотно и безрадостно място, каквото беше, преди да я срещне.

Не можеше да го допусне.

Не се обърна към кръвта на баща си, за да я отведе при нея. Направи точно обратното. Дълбоко в себе си призова образа на миловидната индианска девойка, която не бе заслужила да умре в поток от кръв и болка. Концентрира се върху образа на момичето, за което си представи, че би могло да е неговата майка, и се понесе, като остави инстинктът му да го води.

И той го отведе до депото.

Гледката на това място го отврати. Не само защото си спомни за случката на покрива и колко близо до смъртта бе Стиви Рей тогава. Мразеше това място, защото усещаше присъствието й в него и знаеше, че тя е в ръцете на друг.

Репхайм изтръгна решетката на входа и без колебание се спусна в мазето. Следвайки връзката си с нея, той се вмъкна в познатите тунели. Дишането му ставаше все по-учестено. Кръвта му препускаше във вените и подхранваше гнева и отчаянието му,

Когато най-после я намери, видя момчето, което я беше налегнало с очевидна страст. Какъв глупак. Репхайм би трябвало да го отхвърли от нея. Искаше му се. Гарванът-демон в него искаше да го грабне и да го заблъска в стената, докато го пребие и вече не представлява никаква заплаха.

Човекът в него искаше да заплаче.

Преизпълнен с чувства, които нито можеше да разбере, нито да контролира, той замръзна на място и гледаше с ужас и омраза, но също така и със страст и отчаяние. Докато гледаше как Стиви Рей се приготви да пие от кръвта на момчето, Репхайм осъзна две неща с абсолютна сигурност: първо, това, което правеше, можеше да развали Обвързването им, и второ: той не искаше това да се случи.

Без да осъзнава какво прави, той извика:

Не ни причинявай това, Стиви Рей!

Реакцията на момчето беше по-бърза. Той се изправи и избута голото й тяло зад себе си.

– Разкарай се оттук, гаден изрод!

Момчето зае позиция между него и Стиви Рей.

От гледката на някакъв хлапак, който защитаваше неговата Стиви Рей, го заля вълна от собственическа ярост:

– Изчезни, момче. Не ти е тук мястото!

Репхайм се наведе предпазливо и започна да пристъпва бавно към него.

– Какво по...? – извика Стиви Рей, като клатеше глава, и грабна тениската на Да лае от пода.

Стой зад мен, Стиви Рей. Няма да му позволя да се добере до теб.

Репхайм пристъпи към момчето, следвайки движението му назад, докато то дърпаше Стиви Рей със себе си. Видя как очите й се разшириха, щом най-после го зърна.

– Не! – изкрещя тя. – Не може да си тук!

Думите й го пронизаха.

– Но съм тук!

Гневът му беше отвъд точката на кипене. Момчето продължаваше да отстъпва, придържайки Стиви Рей зад себе си. Някакво блещукащо движение привлече погледа му и той се огледа.

От тавана се спускаше черната мъгла на Мрака.

Репхайм обърна вниманието си пак към Стиви Рей и момчето. Не искаше сега да мисли за Мрака. Не допускаше вероятността белият бик да се е завърнал, за да получи остатъка от дълга си.

– Стой там! – извика момчето.

Невероятно, но той махна с ръка, сякаш Репхайм беше някаква досадна птица, влетяла в нечий дом.

– Махни се веднага! Застанал си между мен и нещо, което ми принадлежи!

Репхайм мразеше чудовищния тон в гласа си, но не можеше да се спре. Проклетото момче изчерпваше търпението му.

– Репхайм, просто си върви. Аз съм добре. Далас не ми прави нищо лошо.

– Да си тръгна? Да те оставя? – думите избухнаха от него. – Как бих могъл?

Не би трябвало да си тук! – изкрещя Стиви Рей и изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разплаче.

Как бих могъл да не съм тук? Как може да вярваш, че няма да разбера какво се канеше да направиш?

– Махай се!

–Да избягам? Както ти избяга от мен? Не. Няма да го направя, Стиви Рей. Избрах да не постъпя така.

Момчето беше стигнало до стената. Докато прехвърляше погледа си между Репхайм и Стиви Рей, той опипваше зад себе си за нишки, които да се подават от дупката, издълбана там.

– Вие се познавате. Явно е вярно – каза момчето.

– Естествено, че се познаваме, глупако! – Репхайм изсъска отново, макар да мразеше чудовищния си глас,

– Откъде? – момчето изстреля въпроса си към Стиви Рей.

– Далас, мога да ти обясня

–Добре! – каза Репхайм, сякаш тя отговаряше на него, а не на момчето. Искам да ми обясниш какво се случи днес.

Репхайм – извика тя отчаяно, като местеше поглед тук към него, ту към Далас. – Сега не е моментът.

– Вие се познавате.

Репхайм забеляза промяната в гласа на момчето преди Стиви Рей. Тонът му беше станал злобен и студен. Мракът над тях се сипеше в радостно предчувствие.

– Добре, така е, познаваме се. Но мога да ти обясня. Виж,

той...

– През цялото време си била с него?

През цялото време? – намръщи се тя. Не, просто го намерих, когато беше много пострадал. Не знаех, че...

– През цялото това време се държах с теб, сякаш си някаква кралица! Сякаш си истинска Висша Жрица – извика той.

Тя изглеждаше шокирана и обидена:

– Аз съм истинска Висша Жрица. Но както се опитвам да ти кажа, намерих Репхайм, когато беше жестоко ранен, и просто не можех да го оставя да умре.

Като се възползва от предимството, че вниманието на момчето е напълно погълнато от Стиви Рей, Репхайм се приближи още малко.

Мракът над тях се сгъстяваше.

– Той за малко не те уби в магическия кръг! _

– Той беше този, който ме спаси! – изкрещя Стиви Рей. – Ако не беше дошъл да ми помогне, онзи бял бик щеше да ми види сметката.

Думите й не му направиха никакво впечатление.

– Ти си пазила това нещо в тайна. Лъгала си всички!

– По дяволите, Далас! Просто не знаех какво друго да

направя.

– Ти ме излъга, кучка такава! _u

– Не смей да ми говориш така! – извика Стиви Рей и го

зашлеви. Силно.

Далас залитна една крачка назад.

– Какво, по дяволите, ти е направил?

– Имаш предвид освен че два пъти спаси живота ми ли.