Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 17 страниц)

Глава единадесета

Това, което постепенно достига съзнанието ми преди всичко друго, е фактът, че Кармел ми бие шамари. После започва истинската болка. Главата ми спокойно може да се е раздробила на четири парчета; толкова силно ме боли. Устата ми е пълна с кръв, езикът ми е покрит с нея. Има вкус на стари монети, а тялото ми има онази вибрираща изтръпналост, която ме кара да си мисля, че съвсем наскоро съм летял във въздуха и съм се приземил тежко. Светът за мен е болка и приглушена жълтеникава светлина. Чувам познати гласове. Кармел и Томас.

– Какво стана? – питам. – Къде е Анна?

Няколко премигвания пропъждат мъглата пред очите ми. Светлината от лагерния фенер блести в жълто. Кармел е коленичила до мен, по лицето ѝ има следи от сажди, а тънка струйка кръв се стича от носа ѝ. Томас е до нея. Той изглежда замаян и гроги, дрехите му са пропити от пот, гаранция, но по него няма кръв.

– Не знаех какво друго да направя – казва Кармел. – Ти щеше да минеш от другата страна. Не ми отговаряше. Не мисля, че изобщо ме чуваше.

– Не те – казвам аз и се надигам на лакти, внимавайки да не разклащам много главата си. – Заклинанието беше силно. Димът и барабанът… Томас, ти добре ли си?

Той кима и вяло вдига палец към мен.

– Значи съм се опитал да мина от другата страна? Това ли предизвика взрива?

– Не – отговаря Кармел. – Грабнах камата и изгорих кръвта по нея, както ми каза Томас. Не знаех, че ефектът ще е толкова… не знаех, че ще избухне като блокче C4. Едва я задържах.

– И аз не знаех – промълвява Томас. – Не трябваше да искам от теб да правиш това.

Той докосва бузата ѝ с длан и тя се отпуска за момент, преди да отблъсне ръката му.

– Помислих, че ще се опиташ да преминеш – казва тя.

Нещо се опира в ръката ми: камата. Томас и Кармел хващат по една от ръцете ми и ми помагат да се изправя на крака.

– Не знаех какво друго да направя.

– Добре си направила – казва ѝ Томас. – Ако се беше опитал да мине, най-вероятно щеше да бъде обърнат с хастара навън. Това беше просто прозорец. Не врата. Или портал.

Оглеждам се наоколо – буците пръст, където преди беше къщата на Анна. Земята е по-тъмна там, където беше кръгът, и се е набраздила на спираловидни навявания, все едно дюни в пустинята. Мястото, където съм се приземил, е на около три метра оттам, където седях.

– Има ли портал? – питам на висок глас. – Има ли врата?

Томас ме поглежда стреснато. Заковава се на място, както се разхожда по останките от кръга с треперещи крака и събира разхвърляните вещи: барабана, палката, орнаментираната кама.

– За какво говориш? – питат ме и двамата.

Усещам мозъка си като бъркани яйца, а гърбът ми сигурно е посинен като трамплин на хипопотам, но си спомням всичко, което се случи. Помня какво каза Анна и как изглеждаше.

– Говоря за врата – казвам отново. – Достатъчно голяма, за да се мине през нея. Говоря за това да отворим тази врата и да я измъкнем оттам.

Слушам ги няколко минути, докато те един през друг нареждат и ми казват, че това е невъзможно. Казват неща като: „Не беше това идеята на ритуала.“ Казват ми, че ще намеря само смъртта си. Може би са прави. Предполагам, че са. Но това няма значение.

– Сега ме чуйте – казвам внимателно, като отупвам прахта от дънките си и слагам камата обратно в ножницата. – Анна не може да остане там.

– Кас – започва Кармел. – Няма как да стане. Това е лудост.

– Видяхте я, нали? – питам и те си разменят виновни погледи.

– Кас, ти знаеше, че може и така да е. Тя… – Кармел преглъща. – Тя е убила доста хора.

Когато се завъртам рязко към нея, Томас пристъпва леко и застава между нас.

– Но спаси нас – казва той.

– Знам – промърморва Кармел.

– Той също е там. Обиаманът. Копелето, което уби баща ми. И няма да го оставя цяла вечност да се храни с мъките ѝ.

Стискам дръжката на камата толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми изпукват.

– Ще намеря врата и ще мина през нея, и ще забия камата толкова дълбоко в гърлото му, че ще се задави с нея.

Когато казвам това, те двамата поемат дълбоко въздух. Поглеждам ги, очукани и подпетени като чифт стари обувки. Те са смели; показаха много повече смелост, отколкото очаквах или отколкото имах право да искам от тях.

– Ако ще трябва да го направя сам, разбирам напълно. Но ще я измъкна оттам.

Когато съм на половината път до колата, те започват да се карат. Чувам „самоубийствена мисия“ и „осъден на провал опит да се преборя с мъката“ – и двете казани от Кармел. После съм твърде далеч, за да чуя как продължава спорът.

Вярно е това, което казват хората – че отговорите само водят до още повече въпроси. Винаги ще има какво да се разкрие, какво да се научи, какво да се направи. Сега знам, че Анна е в ада. И сега трябва да намеря начин да я извадя оттам. Седя на масата в кухнята, ръчкам с вилицата един от омлетите с гъби на майка ми и се чувствам като натъпкан в оръдие. Има толкова много за вършене. Какво, по дяволите, правя тук, седейки пред сгънато на две джобче от яйца и сирене.

– Да ти препека ли хляб?

– Няма нужда.

– Какво става?

Майка ми седи, загърната в халат, изглежда преуморена. Снощи добавих още няколко бели косъма на главата ѝ, като се прибрах с натъртен череп. Тя остана будна, докато аз спях, и ме вдигаше на всеки час и половина, да се увери, че нямам сътресение и че няма да умра. Не ми задаваше въпроси. Предполагам, че облекчението да ме види жив ѝ е било достатъчно.

А може би част от нея не иска да знае.

– Това с барабана проработи – казвам тихо. – Видях Анна. Тя е в ада.

Очите ѝ се просветляват и прегарят в интервал от едно премигване.

– Ада? – пита тя. – Огън и жупел? Малко червено човече с голяма вила и заострена опашка?

– Смешно ли ти се струва?

– Разбира се, че не – отговаря тя. – Просто не съм вярвала, че наистина съществува.

Не знае и как да продължи.

– Длъжен съм да отбележа, че не видях никакви заострени опашки. Но тя е в ада. Или някакво място подобно на това. Едва ли има значение дали е адът или не.

Майка ми въздъхва.

– Предполагам, че десетилетия убийства се изкупват трудно. На мен не ми се струва честно, но… няма какво да направим, миличък.

Изкупление. Тази дума ме кара да загледам така кръвнишки, че е възможно от очните ми ябълки да се вдига пара.

– Ако ме питаш аз какво мисля – казвам, – просто всичко се прееба.

– Кас.

– И смятам да я измъкна оттам.

Майка ми свежда поглед към чинията.

– Знаеш, че не е възможно. Знаеш, че не можеш.

– Аз пък мисля, че мога. Вчера с приятелите ми отворихме прозорец между това тук и ада и съм готов да се обзаложа, че можем да отворим и врата.

Следва дълга, къкреща тишина.

– Това е невъзможно и дори опитът да го направиш най-вероятно ще е достатъчен да те убие.

Опитвам се да не забравям факта, че тя ми е майка и нейната работа е да ми казва как това е невъзможно, затова леко кимам. Но тя ме усеща и се накокошинва. На един дъх изстрелва хиляди заплахи как ще ме изсели от Тъндър Бей, как ще ми забрани да се виждам с Томас и всякакви други вещици. Дори казва, че ще вземе камата и ще я изпрати на Гидиън.

– Ти никого ли не слушаш? Като ти казвам нещо или Гидиън, като ти говори, не ни ли чуваш?

Устните ѝ са свити в тънка, посиняла линия.

– Това, което се е случило с Анна, ми къса сърцето. Не е честно. Може би е най-нечестното нещо, което съм чувала. Но ти няма да правиш такива опити, Кас. Абсолютно не.

– Да, ще направя – изръмжавам. – И не става дума само за нея. А и за него. Копелето, което уби баща ми. И той е там. Затова ще го намеря и ще го убия отново. Ще го убия хиляда пъти.

Тя започва да плаче, а аз самият съм опасно близо до същото.

– Да я беше видяла, мамо.

Трябва да ме разбере. Не мога да седя на тази маса и да ям яйца, когато знам, че тя е там, в капан. Има само едно нещо, с което трябва да се занимавам, а не знам откъде да започна.

„Обичам я“, почти го казвам. „Какво би направила ти, ако татко беше там?“ Почти го казвам. Но съм изцеден. Тя бърше сълзи от бузите си и знам, че сега си мисли колко много, много ни струваше всичко това. Но аз вече не мога да мисля за това. Адски съжалявам, но не мога. Дори заради нея не мога да го направя. Не и когато имам работа да върша.

Вилицата издрънчава в чинията ми. Край с яденето. Край и с училището. Остават само четири дни и по-голямата част от времето ще е запълнена с мили приказки и надъхване за лятото. Взех си последния изпит в четвъртък и изкарах 5+. На кого ще му се занимава да ме изключва.

На черните лабрадори май не трябва да им се дава да ядат бисквити с фъстъчено масло. Изглежда, не трябва да им се дава и мляко да пият. Но пък със сигурност обичат и двете неща. Главата на Стела е забита в скута ми, а тялото ѝ е качено на тъмночервените възглавнички на дивана, на който седя. Очите ѝ като на бебетюленче, прескачат от лицето ми към чашата с мляко, затова я накланям, за да може големият ѝ розов език да заработи. Когато приключва, пуска благодарна лига по дланта ми.

– Пак заповядай – казвам и я почесвам.

И без това не ми се ядеше. Дойдох в магазина веднага след незакуската си, за да се видя с Морфран. Явно двамата с Томас са стояли будни през по-голямата част от нощта, обсъждайки ритуала, защото зад стъклата на очилата му имаше едно такова умислено, съчувствено изражение и веднага ме сложи да седна на дивана и ми донесе закуска. Защо хората непрестанно се опитват да ме хранят?

– Ето, изпий това – казва Морфран, който се появява от нищото.

Поднася пред лицето ми голяма чаша димяща билкова отвара, която мирише отвратително, а аз се дърпам назад.

– Какво е това?

– Отвара от корен на пищялка за възстановяване на силите. Сложих и малко магарешки бодил. След това, което причини обиа магията на черния ти дроб миналата есен, трябва да се грижиш за него.

Поглеждам го скептично. Течността е гореща и мирише сякаш е варена в отпадни води.

– Има ли странични ефекти?

– Не, стига да не си бременен – изсумтява той. – Обадих се на Томас. Идва насам. Отиде на училище, надявайки се, че ще си там. Голям телепат е, няма що.

Подхилваме се и в един глас казваме:

– Работи само понякога – имитирайки гласа на Томас.

Отпивам предпазливо. Вкусът е по-лош и от мириса, горчив и почти солен по някаква причина.

– Отврат.

– Ами, идеята беше с млякото да си подложиш на стомаха, а с бисквитите да замажеш вкуса. Но ти ги даде на кучето, идиот такъв.

Той потупва задницата на Стела и тя се смъква тежко от дивана.

– Виж, хлапе – казва Морфран и аз замръзвам посред глътка заради гробовния му тон. – Томас ми каза какво смяташ да правиш. Едва ли има нужда да ти казвам, че най-вероятно ще се убиеш.

Поглеждам зеленикаво-кафявата течност в ръката ми. На езика ми е някакъв хитроумен коментар, нещо от типа, че неговите отвари ще ме убият много преди това, но с усилие го преглъщам и си държа езика зад зъбите.

– Но – въздъхва той. – Също така не мога да ти кажа и че нямаш шанс. Имаш го в себе си, от теб струи сила на такива вълни, каквито не съм виждал досега. И не идват само от това в раницата ти.

Стрелва с показалец чантата ми на дивана. После сяда на облегалката на канапето срещу мен и прокарва ръка през брадата си. Каквото и да иска да каже, не му е лесно.

– Томас ще тръгне с теб – казва той. – Няма как да го спра.

– Няма да позволя нищо лошо да му се случи, Морфран.

– Това е обещание, което не знаеш дали можеш да изпълниш – казва той, гласът му е строг. – Мислиш си, че се изправяш само срещу силите от другата страна? Този тъмен образ с плитките, който иска да те погълне отвътре навън? Де да имаше този късмет.

Отпивам от отварата. Той пак говори за бурята. Това, което усеща, че приближава към мен или че ме дърпа, или че ме препъва, или каквото там, по дяволите, има предвид с този негов завоалиран, безполезен начин на говорене.

– Но не ме караш да спра – казвам.

– Не знам дали може да бъде спряно. Мисля, че може би ти трябва да минеш през това. Може би ще се върнеш от оня свят. А може би ще се върнеш като схрускана пелета.

Погалва брадата си, отклонил се е от темата.

– Виж. Не искам нищо лошо да ти се случи. Но ако внукът ми пострада или по-лошо… – поглежда ме право в очите. – Ще си създадеш враг в мое лице. Разбираш ли ме?

През всичките тези месеци Морфран се превърна в нещо като дядо и за мен. Да стана негов враг е последното нещо, което искам.

– Разбирам.

Той ме сграбчва, ръката му се стрелва като змия и стисва моята. Четвърт секунда преди електрошок да мине през тялото ми и да накара кръвта ми да иска да изскочи през кожата, забелязвам пръстена му: малък кръгъл пръстен с гравирани черепи. Досега не съм го виждал на ръката му, но знам какъв е и какво значи. Значи, че не само Морфран ще ми бъде враг, а и цялата вуду магия.

– Много се надявам да разбираш – казва той и ме пуска.

Каквото и да беше това, което мина през мен, накара пот да избие по челото ми. Дори по дланите ми.

Звънчето над входната врата издрънчава и Стела подтичва да посрещне Томас, ноктите ѝ тракат по пода. Когато той влиза, напрежението се разсейва и двамата с Морфран си поемаме дълбоко дъх. Надявам се телепатичните способности на Томас да не работят в момента или да не прояви особена наблюдателност точно сега, защото иначе ще се зачуди защо се държим толкова смутено и засрамено.

– Без Кармел днес? – питам.

– Остана си у тях с главоболие – отговаря той. – Ти как си?

– Като да са ме хвърлили на три метра във въздуха и да съм се приземил върху вече изгорения си гръб. Ти?

– Гроги, размекнат като варен спагет. Плюс това мисля, че съм забравил една от буквите в азбуката. Ако не бях помолил да ме освободят, г-жа Снайдър сигурно сама щеше да ме прати да си ходя. Каза, че съм блед. Пита ме дали нямам мононуклеоза.

Ухилва се. Аз също му се ухилвам и седим мълчаливо. Странно е, напрежението е осезаемо, но е и приятно по някакъв начин. Хубаво е да се мотаем тук, да отлагаме и да мислим само за сегашния момент. Защото, каквото и да кажем след малко, то ще ни катапултира в нещо опасно и не мисля, че който и да е от нас знае къде точно ще ни отведе това.

– Значи да разбирам, че наистина ще опиташ – казва той.

Ще ми се да не звучеше толкова колеблив, скептичен. Задачата може и да е обречена на провал, но няма причина да се настройваме така от самото начало.

– Ами, така мисля, да.

Той се усмихва криво.

– Искаш ли помощ?

Томас. Той е най-добрият ми приятел, а продължава да се държи все едно само се влачи подире ми. Разбира се, че искам помощта му. Нещо повече, имам нужда от нея.

– Не си длъжен – казвам.

– Но ще го направя – отговаря той. – Имаш ли някаква представа откъде да започнеш?

Прокарвам ръка през косата си.

– Не баш. Само ме сърбят ръцете да действам, сякаш някъде цъка часовник, който едва-едва чувам.

Томас свива рамене.

– Възможно е да има такъв. Образно казано. Колкото по-дълго Анна стои там, където е, толкова по-трудно ще ѝ е да прескочи някъде другаде. Може да си остане закотвена там. Разбира се, това е само догадка.

Догадка. Честно казано, точно сега не ми е до половинчати предположения относно най-лошия възможен сценарий.

– Само да се надяваме, че не е истински часовник – казвам. – Вече е била там прекалено дълго, Томас. И една секунда е прекалено дълго след всичко, което направи за нас.

По изражението му усещам как през главата му минават мисли за всички мъртъвци в мазето ѝ – всички онези избягали от къщи тийнейджъри или скитници, оплели си в паяжината ѝ. Някой друг би определил съдбата на Анна като подходящо наказание. Може би за много хора би било така. Но не и за мен. Анна е била в плен на проклятие от момента, в който е била убита. За всяка една от нейните жертви е виновно проклятието, а не прокълнатото момиче. Така казвам аз. Наясно съм, че едва ли някой от хората, които е разкъсала на парчета, би се съгласил с мен.

– Не можем да се гмурнем презглава, Кас – казва Томас и съм съгласен с него.

Но не можем и да се мотаем на плиткото.

Глава дванадесета

Морфран написа извинителна бележка на Томас, за да го освободи от последните учебни дни, в която се казва, че трябва да лекува мононуклеоза. Прекарваме всяка минута, в която не спим, наведени над книги – стари, плесенясали томове, които са превод на други, още по-стари и още по-плесенясали томове. В началото бях благодарен, че има с какво да се занимавам, да се чувствам сякаш се движим напред. Но след три дни минимално количество сън и живот на сандвичи и размразена пица реално няма с какво да се похвалим, няма нещо, което да оправдава усилията ни. Всяка книга ни забатачва още повече, бъка от информация как да се свържеш с другата страна, но изобщо не се споменава възможността да преминеш оттатък, камо ли да издърпаш нещо отсам. Обадих се на всеки човек, който може да знае нещо, и резултатът беше точно нулев.

Седим около кухненската им маса, заобиколени от купчини безполезни книги, докато Морфран добавя картофи в тенджера телешко варено на печката. Навън птички прехвърчат от дърво на дърво, а няколко възголеми катерички се бият за правата над хранилката за птици. Не съм виждал Анна от нощта, в която се свързахме с нея. Не знам защо. Повтарям си, че сигурно тя се страхува за мен, че сигурно съжалява, че е поискала да я спася, и затова нарочно не се появява. Заблудата е приятно нещо. А може би дори е истина.

– Чувал ли си Кармел напоследък? – питам Томас.

– Мда. Каза, че не сме пропуснали кой знае какво в училище. Общо взето, нонстоп надъхване за лятото и лафсбирки.

Изсумтявам. Точно така си мислех. Томас не изглежда притеснен, но се чудя защо Кармел не ми се обажда. Не трябваше да я оставяме сама толкова дълго. Гаранция, че ритуалът доста я е разтресъл.

– А защо не идва насам? – питам.

– Знаеш какво ѝ е мнението за всичко това – казва Томас, без да вдига поглед от книгата пред него.

Потропвам с химикала по отворената страница на моята. Няма нищо полезно вътре.

– Морфран – казвам. – Разкажи ми за зомбитата. Кажи как се вдигат на крака мъртвите с вуду и обиа.

Някакво движение привлича периферното ми зрение: Томас движи ръка пред гърлото си, дава ми знак да не отварям темата.

– Какво? – питам. – Нали събуждат мъртвите? Това си е баш минаване от другата страна. Сигурно може да се използва нещо и в нашия случай.

Морфран тряска лъжицата на кухненския плот. Обръща се към мен с раздразнение.

– Всеки път ме изненадва количеството тъпи въпроси, които си способен да зададеш, а уж си професионален убиец на призраци.

– Какво?

Томас ме сръгва.

– Морфран откача, когато хората казват, че вуду може да съживява мъртвите. Това е малко стереотип, сещаш ли се?

– Това са глупостите на Холивуд – мърмори Морфран. – Тези „зомбита“ не са нищо повече от отровени души, които са били упоени, заровени и пак изровени. Тътрят се по света, защото са дрогирани с отрова от риба, която е изпържила мозъците им.

Свивам вежди.

– Значи никога не е имало дори едно истинско зомби? Нито едно? Нали с това е известна тази религия?

Не трябваше да казвам последното. Очите на Морфран моментално се разширяват, все едно ще изскочат, и той стисва челюст.

– Нито един човек, който се занимава с вуду наистина, не се е опитвал да съживи зомби. Не можеш да върнеш живота там, където вече си е отишъл.

Той се обръща отново към тенджерата. Явно този разговор е приключил.

– Нищо не излиза – промълвявам. – Не знам дали тези хора изобщо са знаели какво представлява другата страна. Мисля, че говорят просто за осъществяване на контакт с призраци, които все още са били в капана на тази реалност, на тази равнина.

– Защо не се обадиш на Гидиън? – пита Томас. – Той знае най-много за камата, нали? А според Кармел камата страшно е пулсирала по време на ритуала. Затова е решила, че ще опиташ да минеш от другата страна. Помислила си е, че можеш.

– Звънях му поне десет пъти. Нещо става с него. Не ми връща обаждане.

– Добре ли е?

– Така мисля. Усещам го като да е добре. А и мисля, че все някой щеше да е чул и да е предал новините, ако не беше.

Умълчаваме се. Дори Морфран бърка манджата по-безшумно, докато се прави, че не ни слуша. И двамата биха искали да разберат повече за ножа. Вътре в себе си Морфран си умира да знае, сигурен съм. Но Гидиън ми каза, каквото знаеше. Пееше ми тази глупава гатанка: „Тази кама е изкована с кръвта на твоите деди. Силни мъже пускали кръвта на своя воин, за да успокоят духовете,“ а останалото е изгубено във времето. Казвам гатанката на глас пред тях разсеяно.

– И леля Рийка каза нещо такова – казва тихо Томас, погледът му е леко разфокусиран, но е отправен в посока на камата в раницата ми.

Лицето му бавно се разтяга в усмивка.

– Боже, колко сме зле. Ножът е вратата? Която се отваря насам и натам? Точно както каза Рийка. Никога не е съвсем затворена.

Гласът му става все по-развълнуван, очите му се разширяват зад стъклата на очилата.

– Затова ритуалът не беше само вятър и гласове, както се очакваше да бъде! Затова успяхме да отворим прозорец към ада на Анна. Вероятно затова Анна изобщо е способна да общува с теб оттам. Когато камата я поряза, без да я отпрати от този свят, тя е запречила с крак прословутата врата.

– Чакай – казвам.

Камата представлява острие от стомана и дръжка от тъмно, промазано дърво. Не е нещо, което можеш да отвориш и да минеш през него. Освен ако… главата започва да ме боли. Не ме бива в тези метафизични глупости. Ножът си е нож, не е между другото и врата.

– Да не би да казваш, че с ножа мога да направя прорез, да отворя врата?

– Казвам, че ножът е вратата.

Ще ме умори.

– Какво говориш? Че мога да мина през ножа. Че мога да върна Анна през ножа?

– Кас, ти мислиш в агрегатни състояния – обяснява Томас и се усмихва на Морфран, който, трябва да призная, изглежда силно впечатлен от внука си в момента. – Спомни си какво каза Рийка. Не знам как така не загрях по-рано. Не мисли за ножа. Мисли за формата, която стои зад ножа, мисли за това какво представлява ножът в същността си. Това изобщо не е нож. Това е портал, замаскиран като нож.

– Тръпки ме побиват от теб в момента.

– Просто трябва да намерим хората, които могат да ни кажат как да го използваме в пълната му сила – казва Томас, като вече изобщо не гледа мен, а Морфран. – Трябва да разберем как да го отворим широко.

Усещам раницата си тежка сега, като знам, че нося в нея цял портал. Томас е толкова развълнуван, че всеки момент може да се изстреля във въздуха, но аз все още не мога да осмисля това, което иска да направи. Иска да отворим ножа. Казва, че от другата страна на камата е адът на Анна? Не. Ножът си е нож. Нали съм го държал в ръката си. От другата страна на ножа е… другата страна на ножа. Но тази хрумка е единственото нещо, с което разполагаме в момента, и всеки път, когато поставя под въпрос доколко е възможно всичко това, което казва, той ми се усмихва все едно е Йода, а аз съм някакъв тъпунгер, с когото Силата не е.

– Ще ни трябва Гидиън със сигурност. Трябва да разберем повече за това откъде идва ножът и как е бил използван в миналото.

– Добре – казвам.

Томас кара малко по-бързо и малко по-невнимателно от необходимото. Когато рязко набива спирачки на знака „стоп“ пред гимназията, почти се забивам в предното табло.

– Кармел продължава да не вдига – мърмори си той. – Дано не се налага да влизаме да я търсим.

Едва ли. Като изкачваме хълма, виждаме, че почти цялото училище е наизлязло на тревата и в паркинга отпред. Много ясно. Последният учебен ден е. Съвсем бях забравил.

На Томас не му отнема много време да установи локацията на Кармел; русата ѝ коса блести в няколко нюанса по-светло от всички останали. Тя е в средата на голяма групичка, смее се, чантата ѝ е на земята, облегната на крака ѝ. Когато чува познатото бръмчене на форда на Томас, очите ѝ се стрелват към нас и лицето ѝ се напряга. После усмивката се връща на лицето ѝ, сякаш никога не го е напускала.

– Може би да изчакаме и да ѝ се обадим по-късно – казвам, без да знам защо.

Въпреки статута ѝ на кралица на гимназията Кармел на първо място е наша приятелка. Или поне така беше.

– За какво? – пита Томас. – Тя ще иска да чуе това.

Не казвам нищо, докато той паркира на първото свободно място и дърпа ръчната. Може би е прав. Все пак досега винаги е искала да знае.

Когато излизаме от колата, Кармел е обърнала гръб към нас. Тя е сред кръг от хора, но пак успява някак си да изглежда сякаш тя е центърът му. Всички са леко обърнати към нея, дори когато не говори тя. Нещо не е както трябва и изведнъж ми идва да хвана Томас за рамото и да го дръпна обратно. „Нямаме място тук“, крещи кръвта ми, но не знам защо. Хората около Кармел съм ги виждал и преди. Разменял съм си по няколко думи с тях и винаги са били достатъчно дружелюбни. Натали и Кейти са там. Там са и Сара Съливан и Хайди Трико. Момчетата в групата са останките от Армията на троянците: Джордан Дрискол, Нейт Бъргстром и Дерек Пимс. Виждат, че идваме, но никой не ни удостоява с поглед. И има нещо замръзнало в усмивките по лицата им. Изглеждат победоносно. Като котки, които са излапали цяло ято канарчета.

– Кармел – провиква се Томас и изтичва последните няколко стъпки до нея.

– Здрасти, Томас – казва тя и се усмихва.

На мен не ми казва нищо и нито един от останалите не ми обръща кой знае какво внимание. Всички гледат Томас с хищнически изражения, а той не забелязва нищо.

– Здрасти – казва той и когато тя не отговаря нищо повече, а само стои и го гледа с очакване, той започва да пелтечи. – Ъъ, не вдигаше като ти звънях.

– Да, бях в компания – отговаря тя със свиване на рамене.

– Ти нямаше ли мононуклеоза или нещо такова? – прекъсва ги Дерек и се ухилва нагло. – Макар че не знам от какво може да си я прихванал.

Томас сякаш се смалява с няколко сантиметра. Ще ми се да кажа нещо, но Кармел е тази, която трябва да се намеси. Това са нейните приятели и във всеки нормален ден би трябвало да знаят да не се заяждат с Томас. Във всеки нормален ден Кармел веднага би ги скастрила с поглед само защото го зяпат твърде много.

– Ами, ъъ, може ли да говорим с теб за малко?

Томас е натъпкал ръце в джобовете; няма как повече да личи, че му е неудобно, дори да започне да подритва пръстта с обувка. А Кармел просто стои сякаш това не я засяга.

– Добре – казва тя с още една полуусмивка. – Ще ти се обадя по-късно.

Томас не знае какво да направи. На върха на езика му е да попита какво става, какво се случва, а аз едва се спирам да държа собствената си уста затворена, да му кажа да си мълчи, да не им дава нищо повече. Те не заслужават удоволствието да гледат лицето му в момента.

– А може би утре – казва Дерек и пристъпва към Кармел. Гледа я по начин, който кара стомахът ми да се обърне. – Тази вечер ще излизаме, нали?

Той я докосва, ръката му се увива като змия около кръста ѝ и Томас пребледнява.

– Може би ще ти се обадя утре – казва Кармел.

Тя не се отдръпва от хватката на Дерек, а лицето ѝ не трепва, докато това на Томас се смачква.

– Хайде – казвам накрая и хващам рамото му.

В секундата, когато го докосвам, той се завърта и тръгва към колата, почти тичайки, унижен и смазан по начини, които не искам да си представям.

– Какво, майка му стара, се случва, Кармел? – казвам, а тя скръства ръце.

За момент ми се струва, че може да се разплаче. Но в крайна сметка не прави нищо друго, освен да забие поглед в земята.

По пътя от училище към къщата ми в колата цари пълна тишина. Не ми хрумва нищичко да кажа и се чувствам безполезен. Личи липсата ми на опит с приятелства. Томас изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне като изсъхнало листо. Някой друг би се сетил за нещо, за някакъв анекдот или история. Някой друг би знаел какво да направи, освен да седи на мястото до водача и да се чувства неудобно.

Не съм сигурен дали Томас и Кармел излизаха в пълния смисъл на думата. Технически може да ѝ се размине терминът изневяра. Но само технически. Защото и тя, и аз, и всички останали знаят, че Томас е влюбен в нея. А през последните шест месеца тя доста се постара да изглежда, че и тя си пада по него.

– Аз, ъъ, просто имам нужда малко да бъда сам, става ли, Кас?

Говори, без да ме гледа.

– Няма да се хвърля с колата от някоя скала или нещо подобно – казва той и се опитва да се усмихне. – Просто имам нужда да бъда сам.

– Томас – казвам аз.

Когато слагам ръка на рамото му, той вдига своята и леко я отблъсква. Разбирам.

– Добре, брат – казвам и отварям вратата. – Просто свирни, ако имаш нужда от нещо.

Слизам от колата.

Трябва да има още нещо, което мога да кажа, нещо по-добро, което мога да направя. Но най-доброто, което ми хрумва, е да гледам напред и да не се обръщам назад.