Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 17 страниц)

– Защо се усмихваш? – пита тя.

– Не, нищо – казвам. – Не си ли имала работа с призраци досега? Орденът трябва да те е научил.

– Мисля, че съм виждала достатъчно. И съм готова за въргал, ако ми излязат насреща.

Тя изплаква една чаша и я слага на сушилника за съдове.

– Но не и колкото теб.

Отново потапя ръце в сапунената вода и извиква.

– Какво?

– Порязах си пръста – промърморва тя и вдига ръка.

Порязването е черта между кокалчетата на пръста ѝ и яркочервена кръв се смесва с водата, спускайки се на тънка вадичка по дланта ѝ.

– Чинията за масло е счупена. Не е толкова зле; заради водата изглежда по-лошо.

Знам това, но все пак взимам една кърпа, увивам я около пръста ѝ и притискам. Усещам пулса ѝ през тънката материя, докато раната пулсира.

– Къде има лепенки?

– Не е чак толкова зле – казва тя. – Ще спре след минутка. Обаче, ако може доизмий ти чиниите.

Ухилва се.

– Не искам да ми щипе.

– Много ясно – казвам и също се ухилвам.

Тя навежда глава да попие кръвта и духа върху раничката, а аз усещам парфюма ѝ. Все още държа ръката ѝ.

Звънецът на входната врата избръмчава, звукът е рязък и писклив; дърпам се назад и почти издърпвам кърпата с мен. Не знам защо, но за секунда мозъкът ми беше сигурен, че това ще е Анна, която ще заблъска по вратата и ще я изкърти от пантите, с покритите си с черни, изпъкнали вени юмруци, готова да ме хване със свалени гащи. Но ние просто мием чинии. Гащите ми са си на мястото.

Джестин отива да отвори, а аз вкарвам ръцете си в сапунената вода, внимателно опипвайки за счупената чиния. Изобщо не ме интересува кой звъни. Единственото, което има значение, е, че не е Анна, а дори и да беше, аз съм абсолютно невинен, само стържа един тиган от загорели яйца. Но Джестин повишава глас заради нещо, а гласът, който ѝ отговаря, е на момиче. Косъмчета, които дори не съм знаел, че имам по врата, се изправят. Извивам шия, за да надникна зад ъгъла, точно навреме, за да видя как Кармел влита в антрето.

Глава деветнадесета

Просто ей така го завличаш на другия край на света? – казва Кармел, като потропва възмутено с крак. – Където никой не го познава и няма кой да го пази? За да го забъркаш в дявол знае какво?

Тя присвива очи.

– Нали каза, че ще се грижиш за него?

– Всъщност, Кармел, аз…

– Оф, не ме интересува какво си казал!

– А как ни откри? – питам аз и тя най-после си поема дъх.

Тя връхлетя в къщата като стихия в ботуши, високи до коленете, и целият останал свят сякаш наби спирачки, за да я изчака. Чувам как на горния етаж душът рязко бива спрян. Дано Томас не се подхлъзне и не си сцепи главата, бързайки да слезе. И се надявам да се сети да се увие в хавлия.

– Морфран ми каза – отговаря Кармел. – И майка ти също.

Гласът ѝ поддържа едно ниво на ярост, нито се вдига, нито спада. Очите ѝ се спират върху мокрите ми ръце, гледа навитите ми ръкави и сапунената пяна, която капе по пода. Сигурно ѝ е странна тази малка, домашна сценка. Не се връзва с бурята от опасности, в която е очаквала да ни завари. Избърсвам ръце в крачолите на дънките си.

Джестин минава зад нея, като внимава да не обръща гръб на Кармел, която не познава. Движи се като пружинка, готова е за скок. Който и да я е учил, я е научил добре. Движи се като мен и е два пъти по-предпазлива. Срещам погледа ѝ и клатя глава. Няма нужда да посреща Кармел по същия начин като нас, със заклинания, които спират притока на кислород в дробовете.

– Тя каза, че те познава – обяснява Джестин. – Явно казва истината.

– Разбира се, че казвам истината – отговаря Кармел, докато я оглежда от глава до пети. Джестин застава до мен. Протяга ръка. – Аз съм Кармел Джоунс. Приятелка съм на Томас и Кас.

Когато си стискат ръцете, стомахът ми се отпуска. Джестин е просто любопитна, а враждебността на Кармел е насочена към мен. Странно защо, но инстинктите ми казваха, че тези двете ще се разбират горе-долу като змия и мангуста.

– Да ти взема ли чантата? – пита Джестин и сочи огромния брезентов сак на Кармел, някаква дизайнерска марка, с лъскави закопчалки и ципове.

– Да – казва Кармел и го подава. – Благодаря.

Гледаме се един други, като едва сдържаме думите си, докато Джестин се качи горе и вече не може да ни чуе. Много е трудно да запазим сериозни изражения. Кармел е сложила възможно най-строгата гневно-недоволна маска на лицето си, но много ѝ се иска да ме прегърне, виждам го. Вместо това ме сръгва толкова силно, че залитам и се хващам за облегалката на дивана.

– Защо не ми каза, че ще идвате тук? – пита тя.

– Ами, леко бях останал с впечатление, че не искаш да знаеш.

Тя се намръщва.

– Да, не исках да знам.

– Тогава какво правиш тук?

И двамата поглеждаме нагоре. Томас е застанал по средата на стълбите. Слязъл е толкова тихо. Очаквах да се втурне с тропот по стълбите. Почти очаквах да падне и да се изтърколи в краката ни, с шампоанена коса и гол като сойка. Наблюдавам внимателно изражението на Кармел, когато го вижда. Изглежда толкова щастлива, колкото е възможно за някой, който знае, че няма правото да е щастлив.

– Може ли да поговорим? – пита тя.

По врата ѝ се вижда как пулсът ѝ се ускорява, когато Томас свива устни, но и двамата го познаваме. Не би я оставил да мине цял океан само за да бъде отпратена.

– Навън – казва той и бързо минава покрай нас към вратата.

Кармел тръгва след него, а аз извивам врат във всички възможни посоки, за да следя как върви, докато ходят около къщата.

– Сложна работа, а – казва Джестин в ухото ми и аз подскачам. В тази къща хората се промъкват твърде лесно. – Да разбирам ли, че тя ще идва с нас?

– Мисля, че да. Надявам се, че да.

– Тогава се надявам да се оправят. Последното нещо, което ни трябва, е драма и емоции и хора, които взимат глупави решения.

Скръства ръце и влиза обратно в кухнята да довърши почистването след закуската.

Сигурно трябва да я попитам защо мисли така, срещу какво ни предстои да се изправим, но Томас и Кармел изчезват от погледа ми. От появяването на Кармел ми се зави свят. Тя е почти сюрреалистична, като парче от Тъндър Бей, което не се връзва в тукашната картина. И това, което ми каза онзи ден в стаята ми, мислех, че си е тръгнала завинаги. Беше избрала да има живота, който ние с Томас не можем да имаме. И аз се радвах за нея. Но докато отивам при Джестин в кухнята, в гърдите ми се оформя една голяма топка на успокоение, има и задоволство, че не е толкова лесно за другите да се откажат от това, от което аз не мога да се отърва.

Хвърлям поглед през всички прозорци и ги мервам през най-западния, който гледа към градината зад къщата. Ако се наклоня достатъчно вляво, ги виждам. Сцената е доста напрегната; гледат се право в очите и жестикулират с разперени ръце. Но майната му. Не мога да чета по устни.

– Ти си като някоя бабичка – подиграва ми се Джестин. – Избърши отпечатъка от носа си по стъклото и ела да ми помогнеш с чиниите.

Слага гъбата за съдове в ръката ми.

– Ти мий. Аз ще ги подсушавам.

Работим в пълна тишина около минута и усмивката ѝ все повече се разтегля. Сигурно си мисли, че се опитвам да чуя какво си казват.

– Трябва да тръгнем сутринта – казва Джестин. – Доста път е с влак и после бая изкачване пеша. Ще ни трябват два цели дни.

– Къде точно отиваме?

Тя протяга ръка за чиния.

– Няма точно. Орденът не е точка на картата. Някъде в шотландските планини. Западните, на север от Лох Етив.

– Значи си била там и преди? – приемам мълчанието ѝ за потвърждение. – Кажи за какво става дума. Какво ни чака там?

– Не знам. Много иглолистни дървета и може би няколко кълвача.

Сега ли ще ми се прави на потайна? Започвам да се изнервям – тръгва от пръстите на ръцете, потопени в горещата сапунена вода, и стига чак до стиснатата ми челюст.

– Мразя да мия чинии – казвам. – И мразя да ме водят за носа, особено някой, когото почти не познавам, и то в Шотландия. Знам, че ще ме тестват. Можеш поне да ми кажеш как.

Изражението ѝ е на изненада, но и като малко да е впечатлена.

– Хайде де – казвам. – Ясно е. Защо иначе ще ходим отделно от Гидиън? Какво е? Или не трябва да ми казваш?

– Би ти харесало, нали – казва тя и хвърля кърпата на плота. – Толкова си прозрачен.

Навежда се към мен и ме изучава с поглед.

– Предизвикателството те кара да се вълнуваш. Както и увереността, че ще го преминеш.

– Стига глупости, Джестин.

– Не са глупости, Тезеус Касио. Не мога да ти кажа, защото не знам.

Тя се обръща.

– Не си единственият, когото ще тестват. Ние доста си приличаме, ти и аз. Знаех, че ще е така. Просто не знаех, че ще си приличаме толкова много.

Томас и Кармел влизат след час и ме заварват излегнат на дивана в дневната на Гидиън да превключвам каналите между BBC 1 и BBC 2. Влизат тихо и сядат, Кармел до мен, а Томас на стола. Не знаят как да се държат, неловко им е, прясно сдобрени и все още неуверени в това. Кармел изглежда по-изцедена, но може да е и от пътуването.

– И? – питам. – Пак ли сме едно голямо щастливо семейство?

Те ме поглеждат кисело. Не прозвуча, както исках.

– Мисля, че съм на изпитателен срок – казва Кармел.

Поглеждам Томас. Той изглежда щастлив, но и предпазлив. Май така и трябва. Доверието му беше разклатено. И в моя мозък се въртят странни фрази. Ще ми се да скръстя ръце и да кажа неща като: „Недей да се връщаш, ако не смяташ да останеш!“ и „Ако си мислиш, че нищо не се е променило, жестоко се лъжеш“. Но сигурно вече е чула всички тези неща от Томас. Не знам защо чувствам, че и на мен ми се полага да ѝ се навикам.

Боже. Превърнал съм се в това, което хората наричат „трето колело“, или с други думи – „да им светя“.

– Кас? Нещо не е наред? – Томас е свил вежди.

– Утре тръгваме – казвам. – Да се срещнем с Ордена на Еди к’во си.

– Ордена на какво? – пита Кармел и когато аз не го правя, Томас обяснява.

Слушам с половин ухо, хиля се на произношението му и добавям фактология, като ме питат.

– Пътуването ще бъде тест – казвам. – И не мисля, че ще бъде последният.

Коментарът на Джестин, че ми харесва предизвикателството, все още ври в стомаха ми. Да ми харесва? Че защо ще ми харесва? Само дето наистина е така, или поне малко, и точно поради причините, които тя изтъкна. А това си е малко извратено, като се замислиш.

– Вижте – казвам. – Дайте да се поразходим.

Те се изправят и си разменят поглед, засичайки злокобната нотка.

– Само да е кратка разходка, става ли? – мърмори Кармел. – Не знам какво си мислех, като тръгнах с тези ботуши.

Навън пече слънце и небето е безоблачно. Търсим сянката на дърветата, за да можем да говорим, без да ни блести в очите.

– Какво става? – пита Томас, когато спираме.

– Гидиън ми каза нещо, преди да тръгне. Нещо за ордена и Джестин.

Пристъпвам от крак на крак. Все още ми звучи толкова невероятно.

– Каза, че я подготвят да заеме мястото ми.

– Знаех си, че не трябва да ѝ имаш доверие – възкликва Томас и се обръща към Кармел. – Разбрах го още в минутата, когато се опита да го прокълне в уличката.

– Виж, само защото са я отглеждали за тази позиция, не значи, че тя ще се опита да я открадне. Джестин не е проблемът. Можем да ѝ имаме доверие.

Томас очевидно мисли, че съм тъпак. Кармел засега сдържа преценката си.

– Аз мисля, че можем. И по-добре се надявайте да можем. Утре тя ще ни води през планините на Шотландия.

Кармел отмята глава.

– Не е нужно да казваш „планините на Шотландия“ с престорен акцент. Знаеш, толкова добре, колкото и ние, че това не е шега. Кои са тези хора? В какво се забъркваме?

– Не знам. Там е проблемът. Но не очаквайте да се зарадват, че ме виждат.

Това е меко казано. Все си мисля за начина, по който Джестин говореше, като излязохме от параклиса в Тауър ъф Лондон и за благоговението, с което гледа камата. За тези хора аз съм извършил светотатство.

– Ако те искат Джестин да поеме нещата, какво означава това за теб? – пита Кармел.

– Не знам. Разчитам на мисълта, че уважението им към камата се простира поне частично и върху кръвната линия на първия воин.

Поглеждам Томас.

– Но като разберат какво искам да направя с Анна, ще се борят против това. Няма да е зле да мога да разчитам на вуду мрежата на Морфран като скрит коз.

Той кима.

– Ще му кажа.

– И след като го направиш, вие двамата трябва да останете тук. Чакайте ме у Гидиън. Той ще ми пази гърба. Не искам и вие да се замесвате.

Лицата им са бледи. Когато Кармел плъзва ръката си в тази на Томас, виждам, че трепери.

– Кас – казва нежно тя и ме поглежда право в очите. – Млъкни.

Глава двадесета

Пътуването с влак ми се струва дълго. Което е обратно на очакваното. Мислех, че ще ми се стори кратко и твърде скоро, че ще съм с опънати нерви, чудейки се какво ще открия на другата гара. Предупредителните речи на майка ми и на Морфран и на Гидиън се въртят между ушите ми. Чувам и баща ми да ми казва, както винаги, че никога няма причина да не те е страх. Той казваше, че страхът те прави концентриран, че те кара да се държиш здраво за живота си. Пулсът ти се забързва, за да напомни на ума колко е важно да запази този пулс в тялото. Може би това е единственият съвет от него, който не послушах. Настрахувах се в годините след смъртта му, стига ми. А и когато си мисля за смъртта му, не искам да си го представям как умира изплашен.

Отвън няма нищо друго освен дълги участъци зелени поляни, очертани от дървета. Провинцията все още е пасторална и ако видя някоя карета да се клатушка из полето, няма и да мигна. Зеленината е толкова много, че сякаш е безкрайна. Градът бързо избледня зад нас, след като тръгнахме от гара Кингс Крос.

Седя до Джестин, която е притихнала и е опъната като лък. Сигурно този момент е чакала цял живот. Да заеме мястото ми. Тази мисъл засяда в гърлото ми. Ако това е цената, ще я платя ли? Ако това трябва да направя, за да спася Анна, ако отидем там и всичко, което те поискат в замяна е любезно да им предам камата на баща ми, ще го направя ли? Не съм сигурен. Не съм си представял, че няма да бъда сигурен.

Срещу нас в купето Кармел и Томас седят един до друг. Казват си по нещо от време на време, но основно гледат през прозореца. Откакто Кармел се появи тук, чувството е сякаш се преструваме, опитвайки се да върнем старата динамика, когато е очевидно, че вече не е същото. Но ще продължаваме да се опитваме, докато нещата пак се наредят.

Съзнанието ми се отнася към Анна и образът ѝ разцъфва толкова ярко във възприятията ми, че почти виждам отражението ѝ в прозореца. С мъка премигвам и отпращам това видение.

– Защо не искаш да мислиш за нея? – пита Томас и аз подскачам.

Сега е седнал до мен и се е навел над подлакътника между седалките. Глупавият шум от влака. Кармел е легнала напреки на седалките, а през една седалка от мен Джестин също е заспала, свита и положила глава върху сака си.

– Тя е причината за всичко това – казва той. – Така че какви са тези чувства за вина сега?

Присвивам очи. Бърка се в главата ми в най-неподходящите моменти.

– Един бъдещ семеен живот с теб би бил много досаден за Кармел.

– Кармел откри начин да ме блокира през повечето време – той свива рамене. – Ти явно не. Та?

– Не знам – въздишам. – Когато си мисля за нея, забравям много неща.

– Като например?

Той знае, че не ми се говори за това. Дори ми е трудно да подредя собствените си мисли.

– Може ли просто да си мисля глупостите, които ми минават през главата, и ти да ме разбереш?

– Само ако искаш да ми потече кръв от носа и никога да не спре – ухилва се той. – Просто… говори.

Сякаш това е най-простото нещо на света. Думите толкова отдавна се надигат в гърлото ми, че ако отворя уста, кой знае колко ще избълвам.

– Добре. Първо, обиамана. Ако съм прав, значи и той е там. И всички помним как ми срита задника последния път. Сега сритва дори нейния. Второ, кой знае в какви макиавелски глупости ще се набутам с ордена? Джестин каза, че ще има цена, и нямам съмнение за това. А го има и този тест, към който се движим с вързани очи.

– Нямаме избор – казва Томас. – Часовникът тиктака. Предпазливостта вече е лукс.

Изсумтявам. Ако предпазливостта е лукс за мен, няма проблем. Знам цената, която съм готов да платя. Томас и Кармел не са част от нея, но може и те да бъдат замесени, без да мога нещо да направя.

– Виж – казва той. – Ситуацията е мрачна. Може би дори непрогледна, ако искаш да сме наистина драматични.

Усмихва се.

– Но недей да се чувстваш виновен, че нямаш търпение пак да я видиш. Аз се вълнувам, че ще я видя пак.

В очите му няма съмнение. Той е напълно уверен, че планът ще ни докара от точка А до точка Б и всичко ще мине по вода, в която се отразява дъга, и по мед и масло на каци. Сякаш тотално е забравил колко много хора бяха убити заради мен миналата есен.

Сменихме влакове в Глазгоу и най-после дебаркирахме на Лох Етив – разточено, протегнало се синьо езеро, което отразява небето с тайнствена неподвижност. Когато го пресичахме с ферибота към северния бряг, не можех да се отърся от мисълта за дълбините под лодката, представата как това отражение на небето и облаците само крие цял свят на тъмнина, на подводни пещери и неща, плуващи из тях. Радвам се, че преминахме отсреща, на твърда земя. Навсякъде има мъх и въздухът е влажен, прочиства дробовете ми. Но дори сега усещам езерото зад рамото си, неподвижно и зловещо като прозяващите се челюсти на капан. Сто пъти предпочитам Горно езеро с всичките му бушуващи вълни. Водата там поне не крие агресията си.

Джестин е извадила телефона си. Периодично проверява за съобщения от Гидиън, но по-скоро не очаква да има.

– Мобилните услуги на север са малко на късмет – каза тя.

Сега прибира телефона и раздвижва врата си, протяга се, след като с часове във влака е спала във формата на Q. Косата ѝ е пусната свободно по раменете. Всички сме облечени с удобни дрехи на няколко ката и със спортни обувки, нагърбили сме раници и изглеждаме за пред света като планинари, което предполагам е често срещано тук. Единственото нещо, което ни издава, са нервните ни, ощипани изражения. Групичката ни лъха много силно на чужденци на непознато място. Свикнал съм да се окопитвам бързо на нови места. Бог ми е свидетел колко пъти съм се местил. Може би това че пуснах корени в Тъндър Бей, е притъпило тази ми способност. Това да разчитам за всичко на Джестин също не ме устройва, но нямам друг вариант. Поне се справя добре да разсейва Томас и Кармел от това, което предстои, като им разказва цветисти местни истории. Говори за древни герои и верни хрътки, разправя ни за пича от „Смело сърце“ и къде провеждал срещите си. До момента, в който ни вкарва в една кръчма за пържени картофки и бургери, осъзнавам, че и мен ме е накарала да забравя всичко останало.

– Радвам се, че вие двамата сте се разбрали – казва Джестин, поглеждайки Кармел и Томас през масата. – Много сладка двойка сте.

Кармел се усмихва и оправя косата си, вързана на спортна опашка.

– Мне – казва тя и го сръгва. – Той е твърде красив за мен.

Томас се ухилва, хваща ръката ѝ и я целува. Понеже току-що пак се събраха, съм готов да им простя тази ПДЧ5.

Джестин се ухилва и поема дълбоко въздух.

– Май е по-добре да останем тук за през нощта и да тръгнем утре сутрин. Има стаи на горния етаж, а утре ни чака доста катерене.

Повдига вежди към Томас и Кармел.

– Вие как предпочитате да са стаите? Вие двамата и ние двамата? Или момчета в едната, момичета в другата?

– Момчета в едната – казвам бързо.

– Добре. Ей сега се връщам.

Джестин става, за да уреди спането, и ме оставя с моите приятели, които ме зяпат с отворена уста.

– Какво беше това? – пита Кармел.

– Какво беше какво?

Както обикновено, не ми се получва да се правя на тъп.

– Има ли нещо? – тя кима с глава в посока на Джестин. Но после си отговаря сама. – Не.

Обаче оглежда Джестин, преценявайки точно колко привлекателна е.

– Разбира се, че няма – казвам.

– Разбира се, че няма – повтаря Томас като ехо. Но после присвива очи. – Въпреки че Кас си пада по момичета, които могат да му сритат задника.

Смея се и го изпържвам с поглед.

– Джестин не ми е сритала задника. А и сякаш Кармел не може да срита твоя?

Смеем се и продължаваме да хапваме, а настроението е в един нюанс по-светло. Но когато Джестин се връща на масата, избягвам да я гледам, просто така, да се знае.

Лежа в тъмното с отворени очи. В стаята няма светлина освен едно меко синьо сияние, което се процежда през прозореца. Томас хърка в леглото до моето, но не е като да реже дъски. Не ме събуди той. Не ме събуди и кошмар. Няма адреналин в кръвта ми, няма нервни спазми в краката ми. Шепот. Помня, че имаше шепот, но не мога да определя дали беше това, което сънувах, или това, което ме събуди. Завъртам поглед към прозореца, поглеждам навън към езерото. Но не е това. Разбира се, че не е. Няма езерото да се вдигне да ни гони, без значение колко неща е потопило и удавило. Сигурно просто са нервите ми. Но докато си го мисля, все пак пускам крака над ръба на леглото, обувам си дънките и вадя камата изпод възглавницата. „Слушай инстинкта си“ е кредото, което винаги ми е вършило най-добра работа, а инстинктът ми казва, че има причина изведнъж да се събудя посред нощ. И съм напълно буден, сякаш не съм заспивал. Дори не трепвам от сухия хлад на пода под босите ми крака.

Когато отварям вратата на стаята ни, коридорът е тих. Това е почти невъзможно; винаги има някакъв звук отнякъде, самата сграда леко шуми или поне някой хладилник. Но сега е абсолютна тишина и това ми изглежда като прикритие за нещо.

Светлината е оскъдна. Независимо колко широко отварям очи, в тях не влиза достатъчно, за да виждат, и само си припомням бегло разположението на коридора и пътя, по който дойдохме до стаите си. Завихме два пъти наляво. Кармел и Джестин продължиха; вратата на стаята им е зад ъгъла. Камата потрепва в дланта ми; дървената дръжка се хлъзга леко по кожата ми.

Някой изпищява и аз се втурвам към звука. Кармел ме вика. После изведнъж млъква. Когато гласът ѝ рязко секва, адреналинът ми се качва на макс. След две секунди съм пред отворената врата на стаята им, присвил очи от светлината на лампата до леглото на Джестин.

Кармел е права, свила се е до стената. Джестин все още е в леглото, но е седнала с изправен гръб. Погледът ѝ е фиксиран някъде в противоположна посока, а устните ѝ се движат пъргаво от келтски напев, гласът ѝ излиза равен и уверен от гърлото. В средата на стаята стои жена с дълга бяла нощница. Сплъстена коса се спуска на русо-бели спирали над раменете и по гърба ѝ. Очевидно е мъртва, кожата ѝ е по-скоро лилава, отколкото бяла, и е покрита с дълбоки бръчки, само дето това не са бръчки от старост. Набръчкана е като да е била оставена да гние във вана.

– Кармел – казвам и протягам ръка към нея.

Тя ме чува, но не реагира; може би е в твърде голям шок, за да се движи. Гласът на Джестин става все по-силен, а призракът се издига над пода. Оголва жълтите си зъби; озверява с всяка секунда. Когато започва да се мята, пръска тиня навсякъде. Кармел изскимтява и покрива лицето си с ръка.

– Кас! Не мога да я държа още дълго – казва Джестин и в момента, в който го прави, заклинанието ѝ губи хватката си и призракът се спуска към леглото.

Не мисля; просто хвърлям ножа. Напуска ръката ми и се забива в ребрата ѝ с тупване, сякаш се забива в ствола на дърво. Събаря я на място.

– Какво става? – пита Томас, който дотичва зад мен и ме избутва, за да отиде при Кармел.

– Добър въпрос – казвам и влизам навътре в стаята, за да затворя вратата.

Джестин се надвесва над ръба на леглото си и поглежда тялото на земята. Преди да мога кажа нещо успокояващо, тя се пресяга и го побутва, обръща го по лице, дръжката на камата стърчи право нагоре от гръдния кош.

– Не трябва ли… да се разпадне или нещо такова? – пита тя, вдигайки глава към мен.

– Ами, понякога експлодират – казвам и тя бързо се отдръпва. Свивам рамене. – В конкретния случай онзи беше вече изкормен, но като забих камата в остатъка от корема му, той просто… избухна. Не чак на малки парчета, нали.

– Бррр – Джестин прави гримаса.

– Кас – казва Кармел и когато я поглеждам, клати глава.

Млъквам, но, честно казано, ако очаква деликатност, тогава може би не трябваше да се връща. Отивам до призрака. Очите вече не се виждат; изчезнали са или са потънали в черепа. Въпреки че гнилата, лилава кожа си е гадна, както си му е редът, и въпреки че блести, сякаш е току-що извадена от водата, не е нещо по-лошо от другите неща, които съм виждал. Ако орденът нарича това тест, значи съм се тревожил твърде много. Побутвам внимателно призрака с крак. Вече е останала само телесната обвивка. Ще се разгради по собствен начин, а ако не, сигурно ще можем да ѝ вържем тежест и да я потопим в езерото.

– Какво стана? – питам Джестин.

– Беше странно – отговаря тя. – Както спях, и изведнъж бях будна. Нещо се движеше в стаята. Беше се надвесило над леглото на Кармел.

Тя кима към Кармел, която стои до вратата, а ръката на Томас прегръща раменете ѝ.

– И започнах заклинание.

Поглеждам Кармел, търсейки потвърждение, но тя свива рамене.

– Когато се събудих, това нещо беше до леглото ми. Джестин говореше някакви неща – тя се сгушва в Томас. – Всичко стана доста бързо.

– Какъв беше този напев? – пита Томас.

– Просто келтско заключващо заклинание. Знам го от малка – тя свива рамене. – Не беше това, което планирах да използвам. Просто беше първото, което ми дойде наум.

– Чакай малко. Какво искаш да кажеш с това, че не си планирала да го използваш? Защо изобщо си планирала да използваш нещо? – питам аз.

– Ами не бях; не точно. Просто знаех, че тук има духове. Не знаех със сигурност, че призракът ще се появи. Просто казах няколко думи, като прекрачихме прага, за да го подмамя, и после си легнах с надежда.

– Ти луда ли си? – крещи Томас.

Вдигам ръка и му правя жест да не вдига толкова шум. Той стиска устни и облещва очи към мен.

– Направила си го нарочно? – питам Джестин.

– Мислех, че ще е добро упражнение – отговаря тя. – И, признавам си, бях любопитна. Учили са ме много как се използва камата, но, разбира се, не го бях виждала на живо.

– Следващия пък, като те гони любопитството, може да ти хрумне да споделиш със съквартирантката си – избухва Кармел.

Томас я целува по главата и я прегръща още по-силно.

Заглеждам се в трупа. Чудя се коя ли е била. Чудя се дали е била призрак, който би се наложило да убия при други обстоятелства. Джестин седи безстрастно в края на леглото. Ще ми се да я удуша, да ѝ крещя, докато ѝ се пръснат ушите, за това, че излага хората на опасност. Вместо това се навеждам да извадя камата си. Когато пръстите ми хващат дръжката, се поколебават, а стомахът ми леко се преобръща, когато трябва да я разклатя, за да издърпам острието покрай костта.

Ножът се измъква, обагрен с лилавееща кръв. Веднага щом изваждам цялото острие, раната започва да се разширява, кожата се топи на пластове, изкуствената материя на нощницата се разкъсва. Кожата изчезва и оголва кости, които почерняват, а после се превръщат в прах; цялото дезинтегриране на мускули, сухожилия, тъкан и коса се случва за по-малко от пет секунди.

– Никога повече не излагай приятелите ми на опасност – казвам.

Джестин ме гледа, без да трепне, непокорна, както обикновено. След няколко секунди кима и се извинява на Кармел. Но в тези няколко секунди усетих какво си мисли. Мислеше си колко лицемерно е от моя страна да ѝ кажа това.