Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 17 страниц)

Устата ми е пресъхнала. Зад мен горящият човек отново се изправя на крака. Жигосаното ми рамо ми напомня да се отдалеча; едва забелязвам, че куцам заради изгарянията по пищялите. „Анна, махни се оттам! Погледни ме!“ Сякаш пред мен се развива някакъв сън, някакъв кошмар, в който съм безсилен да направя каквото и да било, в който краката ми са от олово и не мога да извикам, да я предупредя, колкото и да се мъча. Когато мъртвата от десетилетия пещ пламва и започва да бълва искри в търбуха си, започвам да крещя с цяло гърло и без думи. Но това няма значение. Анна изгаря зад желязната врата. Бледата ѝ ръка, сега почерняла и осеяна с мехури, притиска корпуса, сякаш е размислила твърде късно.

Горещина и дим се издигат от рамото ми, когато призракът дърпа ризата ми и ме завърта. Очите изпъкват от тъмната каша на лицето му, а зъбите скърцат. Погледът ми се връща към пещта. Не си усещам краката и ръцете. Не мога да кажа дали сърцето ми бие. Въпреки изгарянията, които сигурно имам по рамото, съм замръзнал на място.

– Довърши… ме – съска горящият човек.

Не се замислям. Просто забивам камата в корема му, като я пускам веднага, но все пак изгарям дланта си. Отстъпвам, докато той се свлича с конвулсии на пода, и се хващам за един стар конвейер, за да не падна на колене. В продължение на един дълъг момент помещението е изпълнено от смесени крясъци, докато Анна пламти, а призракът в краката ми се сбръчква. Той се сгърчва и се стопява, докато накрая остава нещо, което едва-едва прилича на човек, овъглено и изкривено.

Когато спира да се гърчи, въздухът моментално захладнява. Поемам дълбоко въздух и отварям очи; нямам спомен кога съм ги затворил. В помещението е тихо. Когато поглеждам към пещта, тя е спяща и празна, а ако я докосна, знам, че ще е студена, сякаш Анна никога не е била там.

Глава шеста

Дадоха ми нещо против болката. Биха ми някаква инжекция и ми дадоха хапчета за вкъщи. Щеше да е супер, ако можеше направо да се трупясам и да проспя цялата следваща седмица. Но ми се струва, че ще са достатъчни само да ограничат пулсиращата болка.

Майка ми говори с доктора, докато сестрата слага мехлем върху прясно и ужасно болезнено почистените ми изгаряния. Не исках да идваме в болницата. Опитах се да убедя майка ми, че малко отвара от невен и лавандула ще свърши работа, но тя настоя. И в момента, честно казано, доста се радвам, че ми биха тази инжекция. Освен това беше забавно да я слушам как се опитва да измисли обяснение. Инцидент в кухнята или лагерен огън? Избра варианта с лагерния огън, описа ме като малоумник и каза, че съм паднал в жаравата и от паника съм започнал да се въргалям. Ще ѝ повярват. Винаги се връзват.

Имам изгаряния втора степен по пищялите и раменете. Това на дланта ми, от финалния удар с камата, е сравнително леко, първа степен, нищо по-сериозно от лошо слънчево изгаряне. Но все пак изгаряне по дланта си е кофти работа. Хубаво ще е постоянно да имам подръка кутийка с леденостудено безалкохолно през следващите няколко дни.

Майка ми се връща с доктора, за да ми сложат марля. Тя е на ръба на истерия, между сълзи и ужас. Пресягам се и хващам ръката ѝ. Никога няма да свикне с това. Яде я отвътре, още по-лошо е, отколкото когато трябваше да гледа как същото се случва с баща ми. Но нито веднъж по време на всички ѝ лекции, на цялото ѝ опяване да се пазя и да внимавам повече не ме е карала да спра. Мислех, че ще настоява след това, което се случи с обиамана миналата есен. Но тя разбира. Не е честно спрямо нея, че ѝ се налага, но е по-добре така.

Томас и Кармел се появяват на следващия ден, веднага след училище, като малък кордон, паркирайки в алеята пред къщи, всеки със собствената си кола. Нахълтват, без да чукат, и ме намират на дивана, приятно упоен, да гледам телевизия и да ям пуканки от микровълновата, стиснал торба лед в дясната си ръка.

– Видя ли? Казах ти, че е жив – казва Томас, а Кармел изглежда озадачена.

– Изключен ти е телефонът – казва тя.

– Бях болен и си седя вкъщи. Не ми се говореше с никого. А и си викам, нали сте в училище, където правилникът гласи, че не може фриволно да се пишат съобщения и да се говори по телефона.

Кармел въздъхва и пуска чантата си на пода, преди да се пльосне в едно кресло. Томас се подпира на облегалката на дивана и се пресяга към пуканките.

– Не си бил „болен“, Кас. Обадих се на майка ти. Тя ни разказа всичко.

– Баш болен си бях. Ще бъда и утре. И вдругиден. А сигурно и деня след това.

Поръсвам настъргано сирене чедър в купата с пуканките и я подавам на Томас. Поведението ми започва да лази по нервите на Кармел. Честно казано, сам си лазя по нервите. Но хапчетата притъпяват болката, притъпяват и ума ми достатъчно, че да не ми се налага да мисля за това, което се случи в завода. Не ми се налага да се чудя дали наистина видях това, което видях.

Кармел едва се удържа да не ми чете конско. Виждам многото приятелски съвети, които танцуват по устните ѝ. Но е изморена. И разтревожена. Така че, вместо да ми се кара, се пресяга за пуканки и казва, че ще ми носи домашното през следващите няколко дни.

– Благодаря – казвам. – Може и другата седмица да пропусна малко.

– Ама това е последната седмица за годината – казва Томас.

– Именно. Какво ще направят? Ще ме накарат да повтарям ли? Едва ли им се занимава. И те искат просто да издрапат до лятото, както и ние.

Двамата си разменят погледи, сякаш са стигнали до общото заключение, че съм безнадежден случай. Кармел става.

– Няма ли да ни кажеш какво стана? Защо не изчака, както се бяхме разбрали?

Нямам отговор за това. Беше импулс. Повече от импулс, но на тях сигурно им се струва като егоистичен, глупав ход. Че съм бил нетърпелив. Все тая, вече е сторено. Когато се изправих пред този призрак, беше както преди в плевнята. Анна се появи и видях страданията ѝ. Видях как изгаря.

– Всичко ще ви кажа. Но после. Когато не съм изпил толкова болкоуспокояващи – усмихвам се и подрънквам с оранжевото шишенце. – Гледа ли ви се филм?

Томас свива рамене и се пльосва на дивана, като заравя ръка в пуканките, без да се замисли. На Кармел са ѝ нужни минутка време и няколко въздишки, но в крайна сметка пуска пак чантата си и сяда в един люлеещ се стол.

Въпреки ужаса им да не пропуснат последните учебни дни любопитството им надделява и се появяват на следващия ден около единайсет и половина, малко преди обедната почивка в училище. Мислех, че съм подготвен, но все пак ми се налага няколко пъти да започна отначало, докато им разкажа всичко като хората. Вече го разказвах веднъж днес на майка ми, преди да отиде да пазарува и да разнася окултните си стоки из града. Когато приключих, тя ме гледаше сякаш очаква извинение. Нещо като: „Извинявай, мамо, че едва не ме убиха. Отново.“ Но не успях да ѝ го дам. Не беше това важното. Тя просто ми каза, че е трябвало да изчакам Гидиън, и излезе, без да ме погледне в очите. Сега Кармел ме гледа по същия начин. Успявам да изграча:

– Съжалявам, че не ви изчаках. Не знаех, че ще стане така. Не съм го планирал.

– Четири часа си карал дотам. Да не си бил в транс през цялото това време?

– Може ли да се съсредоточим? – намесва се Томас. Прави го внимателно и с обезоръжаваща усмивка. – Станалото – станало. Кас е жив. Малко по-хрупкав от преди, но нали диша?

Да, дишам и определено умирам за болкоуспокояващо. Болката в раменете ми е като нещо живо, което пулсира и ме гори.

– Томас е прав – казвам. – Трябва да измислим какво да правим сега. Трябва да измислим как да ѝ помогнем.

– Как да ѝ помогнем? – повтаря Кармел. – Първо трябва да разберем какво се случва. Как да сме сигурни, че всичко това не е просто в главата ти. Или илюзия.

– Искаш да кажеш, че си измислям? Забъркал съм си някаква фантазия? Ако е така, защо ми е да го правя по този начин? Защо ще си я представям в кататония и как се хвърля в пещта? Ако такива неща си измислям, значи имам нужда от много сериозна терапия.

– Не казвам, че го правиш нарочно – казва Кармел с извинителен тон. – Просто се чудя дали наистина си видял всичко това. И си спомни какво каза Морфран.

С Томас се споглеждаме. Това, което си спомняме, е как Морфран избълва сума ти дивотии. Въздъхвам.

– Какво искаш от мен тогава? Да си седя тук и да чакам. Ами ако наистина е вярно това, което видях? Ами ако тя е в беда? – пред очите ми изниква образът на ръката ѝ върху вратата на пещта. – Не знам дали мога да го забравя. Не и след вчера.

Очите на Кармел са разширени. Ще ми се да не бяхме ходили при Морфран, защото нещата, които той каза, само още повече я изплашиха. Всичките му пози, глупости за могъщи сили, които се увиват около камата, и приказки как злото е на път. Свивам рамене и изохквам.

– Добре – казва Томас. Кима на Кармел и взима ръката ѝ в своята. – Според мен само се заблуждаваме, ако си мислим, че имаме избор. Каквото се случва, се случва въпреки нас и не мисля, че ще спре. Освен ако наистина не унищожим камата.

Малко след това си тръгват, а аз прекарвам следобеда надрусан с обезболяващи, като се опитвам да не мисля за Анна и какво може да се случва с нея. Постоянно си гледам телефона, чакам Гидиън да се обади, но той не го прави. И часовете се нижат.

Когато майка ми се прибира привечер, ми прави безкофеинов чай и слага лавандула, за да лекува раните отвътре. Не е отвара. Няма заклинания. Вещерството и фармацевтиката не се смесват. Но и без допълнителна магия чаят ми действа облекчаващо. Плюс това вече изпих още едно хапче, защото имах чувството, че раменете ми имат намерение да се откачат от тялото. Вече усещам ефекта и ми се ще да пропълзя под завивките и да се събудя в неделя.

Когато влизам в спалнята си, наполовина очаквам Тибалт да се е свил на тъмносиньото ми одеяло. И защо не? Щом като мъртвата ми приятелка може да се завърне от другата страна, тогава сигурно и убитата ми котка може. Но там няма нищо. Намъквам се в леглото и се опитвам да наместя удобно възглавниците. За нещастие изгорените рамене правят това почти невъзможно.

Когато затварям очи, хлад започва да пълзи по краката ми. Температурата в стаята рязко е паднала, като че ли някой е отворил прозорец. Ако въздъхна, сигурно ще се вдигне облаче пара. Под възглавницата камата на практика звънти.

– Не може наистина да си тук – казвам на глас, убеждавайки сам себе си. А може би за да го превърна в истина с волята на думите си. – Ако наистина беше ти, нямаше да е по този начин.

Откъде знаеш, Касио? Нито веднъж не си бил мъртъв? Аз съм била мъртва много пъти.

Оставям очите ми да погледнат напред, само колкото да видя босите ѝ крака в ъгъла до гардероба ми. И още малко, до белия подгъв на роклята ѝ под коленете. Не искам да гледам по-нагоре. Не искам да видя как троши собствените си кости или как се хвърля през прозореца ми. А и шибаната кръв може да си стои вътре в носа ѝ, благодаря ви за вниманието! Така е по-ужасяваща, отколкото преди с черните вени и извиващата се коса. Знаех как да се справям с Анна в рокля от кръв. Тази празна черупка на Анна Корлов… не я разбирам.

Фигурата в ъгъла е наполовина в сянка и не е по-телесна от лунната светлина.

– Не може да си тук. Няма как. Защитното заклинание на майка ми все още действа в тази къща.

Правила, правила, правила. Вече няма правила.

А, така ли. Така ли е вече? Или си просто плод на въображението ми, както казва Кармел? Може би ти дори не си ти. А си само измама.

– Цяла нощ ли ще стоиш там? – питам. – Искам да поспя малко, така че ако има нещо умопомрачително гадно, което искаш да ми покажеш, давай и да се свършва.

Поемам остро въздух и голяма буца се надига в гърлото ми, когато краката ѝ тръгват към леглото ми с малки, влачещи се стъпки. Идва толкова близо, почти мога да я докосна. После се навежда и сяда до краката ми, а аз виждам лицето ѝ.

Очите на Анна са си нейните очи и тази гледка ме отрезвява от всички лекарства, все едно някой ми е изсипал ледена вода в пазвата. Изражението на лицето ѝ е точно както е в представите ми. Сякаш ме познава. Сякаш помни. Взираме се един в друг много дълго време. Тръпка минава през цялото ѝ тяло и то премигва като кадър от стара лента.

– Липсваш ми – прошепвам.

Анна затваря очи. Когато ме поглежда отново, очите ѝ са кръвясали. Вълна от болка минава през нея и тя стиска зъби, когато въображаеми рани се отварят и затварят по гръдния кош и ръцете ѝ като гротескни цветя, които разцъфват в червено и пак изчезват.

Нищо не мога да направя, за да ѝ помогна. Дори не мога да държа ръката ѝ. Тя не е тук наистина. Раните горят раменете ми и аз потъвам отново във възглавницата и известно време седим безмълвни в споделена болка. Държа очите си отворени, колкото мога да издържа, защото тя иска да видя всичко това.

Глава седма

Накрая ми писва да чакам и сутринта звъня отново на Гидиън. Около половин минута чувам само сигнала за свободно и започвам да се чудя дали нещо се е случило с него, когато той вдига.

– Гидиън? Къде беше досега? Получи ли съобщението ми?

– Рано тази сутрин. Щях да се обадя, но при вас беше нощ. Звучиш ужасно, Тезеус.

– Трябва да видиш как изглеждам.

Като измърморвам последното, прокарвам бавно длан през лицето си. Още откакто бях малък, Гидиън винаги можеше да реши всеки проблем. Когато имах въпроси, той знаеше отговорите. Той беше и човекът, към когото баща ми се обръщаше за съвет, когато нещата загрубеят. Той имаше собствена магия, появяваше се в детството ми в точните моменти, влизаше през вратата в елегантен костюм и ми носеше да пробвам някаква странна английска храна, а после пак изчезваше. Винаги когато видех очилатото му лице, знаех, че всичко ще бъде наред. Но този път имам чувството, че не иска да ме изслуша.

– Тезеус?

– Да, Гидиън?

– Кажи ми какво стана.

Какво стана. Звучи толкова лесно. Сигурно седях в леглото поне четири часа с Анна, гледах как кожата ѝ се свлича, а очите ѝ кървят. В някакъв момент преди зазоряване съм заспал, защото, като се събудих, вече беше сутрин и бях сам в леглото.

А сега е ден, слънцето е на макс, което създава това нелепо чувство, че всичко е наред. Отпраща всичко, което се случва в мрака, на милиони километри. Кара го да изглежда невъзможно и въпреки че споменът за раните на Анна е пресен и гледката как гори в онази пещ е запечатана завинаги в съзнанието ми, на дневната светлина всичко това изглежда почти като измислица.

– Тезеус?

Поемам дълбоко дъх. Застанал съм на верандата ни и утрото е тихо, с изключение на скърцането на дъските под краката ми. Няма вятър, слънцето вдъхва живот на листата и затопля материята на ризата ми. Вниманието ми е привлечено от празното пространство между храстите, където видях Анна да стои и да се взира в къщата.

– Анна се върна.

От другата страна на телефонната линия нещо издрънчава на пода.

– Гидиън?

– Не може да се е върнала. Не е възможно!

Гласът му става нисък и отчетлив, а някъде в мен едно петгодишно момче се свива. След всички тези години гневът на Гидиън все още има влияние над мен. Една остра дума от него и се превръщам в кученце с подвита опашка.

– Възможно или не, тя е тук. Търси контакт с мен, сякаш вика за помощ. Не знам как. Но трябва да разбера какво да правя.

Думите се отронват без нотка на надежда. Изведнъж всичко се стоварва върху мен – толкова съм изморен. Чувствам се толкова стар. В съзнанието ми изплуват думите на Морфран да унищожим камата, да я претопим и да я хвърлим някъде надълбоко. Тази мисъл е без връзка с всичко останало, но е успокояваща и ми става приятно, като си мисля за Томас и Кармел, а и за още нещо, ако позволя на съзнанието си да отплава по-далеч. Нещо, което казах веднъж на Анна относно възможностите. И за изборите.

– Мисля, че е камата – казвам. – Мисля, че нещо се случва с нея.

– Не обвинявай камата. Тя е оръжие в твоите ръце. Не забравяй това – казва той, гласът му е строг.

– Никога не го забравям. Дори за минута. Не и откакто татко умря.

Гидиън въздъхва.

– Когато срещнах баща ти – казва той, – той не беше много по-голям, отколкото си ти сега. Разбира се, далеч не беше работил с камата толкова дълго, колкото ти. Но си спомням как си помислих, че изглежда много по-стар. Знаеш ли, имаше един момент, в който той искаше да се откаже.

– Не. Никога не ми е казвал.

– Ами, сигурно вече е нямало значение, след време. Защото той не го направи.

– Защо не го е направил? Щеше да е по-добре за всички, ако беше. Щеше да е още жив.

Изведнъж спирам и Гидиън ме оставя да довърша мисълта си. Баща ми щеше да е жив. Но други хора нямаше да бъдат. Кой знае колко животи е спасил, отпращайки мъртвите от този свят, както и аз.

– Какво ще правя с Анна? – питам.

– Нищо.

– Нищо? Нали не говориш сериозно.

– Сериозен съм – казва той. – И то много. Това, което се случи с момичето, е трагедия. Всички знаем това. Но ти трябва да го преодолееш и да си вършиш работата. Спри да поемаш отговорности, които не са твое задължение.

Той прави пауза, но аз не отговарям. Каза почти същото като Морфран и това кара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.

– Тезеус, ако някога си ми имал доверие, повярвай ми сега. Просто си върши работата. Продължи постарому и забрави за това момиче, и тогава всички ние няма от какво да се страхуваме.

Изненадвам почти всички, като се връщам в училище. Явно Кармел вече е разпространила новината, че съм болен. Затова ми се налага да търпя озадачени въпроси, а когато питат за подутото и бинтовано рамо (крайчето на бинта се подава над яката ми), стискам зъби и им разказвам, че съм имал инцидент с лагерен огън. Тогава, на момента, ми се беше сторило смешно, но сега ми се ще майка ми да беше избрала история, от която да не се чувствам като пълен тъпак.

Можех да си остана вкъщи, както възнамерявах. Но да се търкалям из празните стаи като самотно, побъркано стъклено топче, докато майка ми обикаля града с доставки за клиенти и окултни магазини, не влиза в представите ми за добре прекарано време. Не ми се гледаше телевизия по цял ден, чакайки Анна да изпълзи от екрана като покритото с плесен момиче от „Предизвестена смърт“. Затова се върнах, решен да попия всичкото знание, което учителите могат да ми предадат в края на тази предпоследна година. Нещо като да те ритнат в пищяла, за да се разсееш от счупената си ръка. Но сега, във всеки коридор и във всяка класна стая, мисля само за Анна. Нито един от последните уроци за годината не е толкова интересен, че да я отпрати. Дори г-н Диксън, любимият ми учител, само ни разказва телеграфно за последствията от Седемгодишната война. Съзнанието ми се отнася и отново я пуска да влезе, а гласът на Гидиън гръмва между ушите ми. „Спри да поемаш отговорности, които не са твое задължение. Остави я.“ Или пък бяха думи на Морфран? Или на Кармел?

Но начинът, по който Гидиън го каза, че стига да забравя за нея, и тогава няма от какво да се страхуваме… не знам какво значи това. Той каза да му имам доверие и аз го правя. Каза, че не е възможно тя да е тук, и аз му вярвам.

Но какво ако тя има нужда от мен?

– Значи едва ли не са ни подарили на Англия.

– А?

Премигвам. Приятелката на Кармел, Натали, е обърнала стола си към мен и е присвила очи, сякаш ме изучава. После свива рамене.

– Сигурно си прав.

Хвърля поглед към г-н Диксън, който е седнал зад катедрата и рови нещо в лаптопа си.

– На него сигурно вече не му пука дали ще дискутираме войната, или ще си говорим наши си неща. И така…

Тя въздъхва, изглеждайки сякаш ѝ се иска да седеше до някой друг, който и да било.

– Ще ходиш ли с Кармел на партито за завършването?

– То не е ли само за абитуриенти? – питам.

– И какво от това. Няма да ти искат лична карта и да те изритат, ако не си – присмива се тя. – Освен ако не си заек. Дори Томас може да дойде. Кас? Кас?

– Да – чувам се да казвам.

Но не точно. Защото лицето на Нат вече не е нейното. А това на Анна. Устните се движат с нейните, но не и изражението. То е като маска.

– Много странно се държиш днес – казва тя.

– Извинявай. Трябва да си изпия хапчетата – промърморвам и ставам от чина.

Г-н Диксън дори не забелязва, че излизам от стаята.

Когато Томас и Кармел ме намират, седя в средата на тихата сцена на актовата зала и се взирам в празните седалки със синя тапицерия – празни освен една. Учебникът и тетрадката ми по тригонометрия са прилежно наредени едни върху други, за да ми напомнят къде трябва да бъда.

– Да не е изпаднал в кататония? – пита Томас.

Дойдоха преди няколко минути, но аз не им обръщам внимание. Ако ще игнорирам една приятелка, тогава защо да не игнорирам всичките си приятели.

– Здрасти – казвам.

Звуците от движенията им ехтят в празния училищен салон, когато оставят учебниците си и се качват на сцената.

– Добре се скатаваш – казва Кармел. – Но не съвсем. Нат каза, че си се държал много странно по време на дискусията в час по история.

Свивам рамене.

– Лицето на Анна се появи върху нейното, докато говореше. Мисля, че проявих прилична доза спокойствие.

Разменят си един от тези все по-чести погледи, докато сядат от двете ми страни.

– Какво още видя? – пита Томас.

– Боли я. Сякаш я измъчват. Беше в стаята ми снощи. Имаше рани, които се отваряха и затваряха по ръцете и раменете ѝ. Нищо не можех да направя, за да ѝ помогна. Не беше от плът и кръв.

Томас побутва очилата на носа си.

– Трябва да разберем какво става. Това е… това е мега гадно. Сигурно има някакво заклинание, нещо, което да ни разкрие…

– А може би сега не е време за мистицизъм – намесва се Кармел. – Може би ни трябва нещо друго, не знам, психолог например?

– Ще го наблъскат с лекарства. Ще му кажат, че страда от хиперактивност и дефицит на вниманието или нещо такова. Освен това Кас не е луд.

– Не искам да ви сдухвам, но шизофренията може да се отключи във всеки един момент – казва тя. – Всъщност доста често се проявява на нашата възраст. А халюцинациите изглеждат точно толкова реални, колкото ти и аз.

– Защо въобще говориш за шизофрения? – изпърпорва Томас.

– Не казвам, че е това! Но той преживя сериозна загуба. Може нищо от това да не е реално. Ти да си виждал нещо? Усети ли нещо странно, както каза дядо ти?

– Не, но съм малко назад с уроците по вуду. Наблягах на тригонометрията.

– Просто казвам, че невинаги става дума за духове и магия. Понякога призраците са в главата ти. Което не ги прави по-малко реални.

Томас кима и поема въздух.

– Добре, за това си права. Но все пак мисля, че да го пратим на психо ще е грешка.

Кармел изръмжава.

– А защо първото, което ти идва наум, е заклинание? Защо си толкова сигурен, че причината е свръхестествена?

Това е най-близкото нещо до спор, което съм чувал от Томас и Кармел. И колкото и специален да се чувствам, като слушам приятелите ми да се карат дали имам психическо заболяване или не, започва да ми се иска да се върна в час.

„Спри да си вреш носа, където не ти е работа, преди някой да ти го отреже. Нещо друго се разгръща около теб, като буря.“

Не ми пука.

На шестия ред, от третия стол, Анна ми намигва. Или просто премигва. Не мога да кажа. Половината ѝ лице го няма.

– Да отидем да говорим с Морфран – казвам.

Чува се звукът на звънчето над вратата на антикварния магазин, последван от тупуркането на лапите на Стела, която се блъска в крака ми. Почесвам я няколко пъти, а тя гледа към мен с огромните си кафяви очи, като бебетюленче, преди да се обърне към Кармел.

Не сме единствените в магазина. Морфран говори с две жени на по четиридесет и нещо, облечени с пуловери и разпитващи за някакъв порцеланов леген. Морфран се смее и им разказва приятна историйка, която нищо чудно да е вярна. Странно е да го гледам с клиенти. Толкова е любезен. Стараем се да не вдигаме шум по пътя си към задната стаичка. След няколко минути чуваме как жените казват довиждане на Стела и благодарят на Морфран и секунди по-късно той и кучето минават през завесата и влизат при нас, където той държи по-странните и по-езотерични окултни стоки. Свещите на майка ми се наслаждават на мястото си на витрината. Станала е мейнстрийм.

Начинът, по който ме гледа Морфран, ме кара да очаквам, че ще извади едно от онези лекарски фенерчета и ще провери реакцията на зениците ми. Скръстил е ръце и черното кожено елече покрива логото на „Аеросмит“ на тениската му. Когато Томас му подхвърля пресен пакет тютюн за лулата, той стрелва ръка и го хваща, без да сваля очи от лицето ми. Кой би повярвал, че любезният магазинер и този специалист по черна магия са един и същи човек?

– Дошли сте за следобедна закуска след училище, а, хлапета? – пита той и пали. После поглежда часовника си. – Явно не. Училището свършва чак след пет часа.

Томас прочиства гърло с неудобство и рунтавите вежди на Морфран се повдигат към него.

– Ако те изключат, цяло лято ще чистиш вехториите, които купувам от разменния пазар.

– Няма да ме изключат. Остават само две седмици. На никого не му пука вече.

– На мен ми пука. На майка ти ѝ пука. Не го забравяй. – Кима към Кармел. – Ами ти?

– Аз съм отличничка – отговаря тя. – И такава ще си остана. Важни са резултатите, както казва баща ми.

Усмивката ѝ е мила, извинителна, но и уверена. Морфран клати глава.

– Говори ли с този твой приятел от Англия? – пита ме.

– Мдаа.

– И какво каза той?

– Да забравя всичко това.

– Добър съвет.

Той дърпа от лулата; димът закрива лицето му, когато издиша.

– Не издържам.

– Налага се.

Кармел пристъпва и скръства ръце.

– Защо да му се налага? Не може ли да спреш да говориш толкова завоалирано? Може би, ако просто ни кажеш какво се случва, защо се налага да оставим всичко както си е, може би тогава ще го направим.

Той издиша и отмества поглед от нея, оставя лулата на стъклото на тезгяха.

– Не мога да ви кажа това, което не знам. Магията не е точна наука. Не е новинарска емисия. От време на време нещо просветва тук вътре – казва той и посочва гърдите си – или тук вътре – той сочи челото си – и казва да стоите настрана. Казва да забравите за всичко. Наблюдават ви хора. От този тип хора, дето няма проблем да те гледат отдалеч, но трябва да се молиш да не те настигнат. Има и нещо друго.

Той отново взима лулата, дърпа, изглежда замислен – което фактически е единственият начин, по който можеш да изглеждаш, докато пушиш лула.

– Нещо се мъчи да ви тегли назад, а друго се опитва да ви тегли напред. И това ме притеснява най-много, ако трябва да съм честен. Трудно ми е да си държа езика зад зъбите.

– Относно какво?! – натъртвам аз. – Какво знаеш?

Морфран ме поглежда през дима, но аз не свеждам очи. Няма просто да зарежа всичко така. Не мога. Дължа ѝ го. И нещо повече. Не мога да понеса мисълта, че тя страда.

– Просто престанете, хайде стига вече – казва той, но го чувам в гласа му. Изгубил е твърдостта си.

– Какво знаеш, Морфран?

– Знам… – въздиша. – Знам кой може да знае нещо.

– Кой?

– Мис Рийка.

– Леля Рийка? – пита Томас. – Какво може да знае тя?

Обръща се към мен.

– Ходех у тях, като бях малък. Не ми е точно леля, а нещо като приятелка на семейството, нали се сещаш. Не съм я виждал от години.

– Изгубихме връзка – свива рамене Морфран. – Случва се понякога. Но ако Томас те заведе при нея, тя ще говори с теб. Цял живот е била финска вещица.

Финска вещица. Тази фраза ме кара да искам да оголя зъби и да покажа козината си. Майката на Анна, Малвина, е била финска вещица. Затова е успяла да прокълне Анна и да я затвори в къщата. Веднага след като е прерязала гърлото ѝ.

– Тя не е такава – прошепва Томас. – Не е като нея.

Въздухът се измъква от дробовете ми и му кимвам с благодарност. Вече не ми пречи, че понякога следи мислите ми. Не го прави нарочно. А като се има предвид как ярко ми изникна споменът за Малвина, дендритите му сигурно са светнали като коледна елха.

– Ще ме заведеш ли при нея? – питам.

– Ами, защо не – свива рамене той. – Но едва ли ще се върнем с нещо повече от чиния бисквити с джинджифил. Тя не беше баш „с всичкия си“ още като бях малък.

Кармел седи встрани и тихо гали Стела. Гласът ѝ прорязва дима.

– Ако наистина го преследват видения, може ли тази Мис Рийка да ги накара да спрат?

Поглеждам я остро. Никой не отговаря и след няколко дълги секунди тя свежда поглед към пода.

– Добре – казва тя. – Давайте да тръгваме тогава.

Морфран прави няколко облачета с лулата и клати глава.

– Само Кас и Томас. Без теб, момиче. Рийка няма да те пусне да влезеш през вратата.

– Как така? Защо не?

– Защото отговорите, които те търсят, ти не искаш да ги чуеш – отговаря Морфран. – Цялото ти същество се противи на всичко това и то струи от теб на вълни. Ако отидеш с тях, няма да стигнат доникъде.

Той натъпква пепелта в лулата си. Поглеждам Кармел. В погледа ѝ се чете, че е засегната, но не се чувства виновна.

– Тогава няма да ходя.

– Кармел – започва Томас, но тя го прекъсва.

– И ти не трябва да ходиш. Нито един от двама ви – бих се обадил, но тя гледа Томас. – Ако наистина си му приятел, ако те е грижа за него, тогава не трябва да му позволяваш да продължава с това.

Тя се завърта на пети и излиза от стаята. Вече е излязла от магазина, преди да мога да кажа, че не съм бебе и не ми трябват настойници, детегледачки или скапан психолог.

– Какво ѝ става днес? – питам Томас, но от начина, по който долната му челюст виси, е очевидно, че и той не знае.