Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 17 страниц)

Глава двадесет и седма

Хей – казва Джестин, хваща ме за раменете и ме разтриса. – Не е сега моментът за глупости.

Леко я отблъсквам. По дяволите моментът. Въртя се напред-назад по скапаните скали, стискам зъби всеки път, когато ходилото ми се сблъска с твърдата повърхност. Изпраща болезнени вибрации чак до коленете ми. С какво разполагам? Ножа в ръката ми. Гнева в гърлото. И тялото, на което му изтича кръвта в едно друго измерение. Обръщам се към Анна. Очите ѝ оглеждат пейзажа, учудени как скалите сякаш почервеняват и стават електрикови. Прихващат намеренията ми. Ръбовете им стават по-остри.

– Можем ли да го победим?

Устните ѝ се разтварят от изненада, но нещо се раздвижва в ирисите на очите ѝ. Нещо пъргаво и тъмно, което помня. Нещо, което кара пулсът ми да се ускори.

Джестин блъска рамото ми.

– Не можем да го победим, мамка му! Не и тук. Тя не е успяла да го победи, а доколкото разбирам, е страшилището на призраците.

Тя поглежда към Анна, която стои тихо, тъмната ѝ коса се спуска по раменете.

– Е, точно сега не я виждам такава. Но дори да можехме, нямаме време. Усещаш ли това? Чуваш ли? Колин казва, че дишането ми се забавя. Какво казва Томас?

– Томас не казва нищо – отговарям.

И е така. Не съм чул и звук от него, откакто преминахме. Ако се обърна, ще го видя, но не го правя. Дишането на Джестин се забавя. Трябва и с моето да е така. Но тук времето е различно. Тук може да имаме часове. А аз няма да тръгна, преди с това да се приключи.

– Какво е това? – питам Джестин, вдигайки ножа пред очите ѝ.

– Ти полудя ли? – тя отблъсква ръката ми, сякаш е било заплаха. – Нямаме време за това.

– Просто ми кажи – вдигам пак ножа. – Сега е тук, откъдето е дошло. Тогава просто нож ли е? Или все пак мога да го използвам?

Джестин поглежда покрай острието право в очите ми. Не трепвам, тя отмества поглед първа.

– Не знам какво е – казва тя. – Но е свързано с магията на ордена. Винаги е повече от нож.

– И аз го усещам – казва Анна. – Не както преди, но… и той го усети. Затова избяга.

– Страх ли го е?

– Не – тя клати глава. – Не го е страх. Може би дори не е изненадан. Може би просто е развълнуван.

Кас? Чуваш ли ме? Времето изтича. Връщайте се.

Не сега, Томас. Не още.

– Джестин – казвам. – Не рискувай. Ти се връщай. Анна и аз ще дойдем, ако можем.

– Кас – казва тя, но аз отстъпвам и хващам Анна за ръката.

– Не мога да си тръгна оттук, преди да се е приключило – казвам и на двете. – Преди той да е сам и разкъсан. Не мога да ги оставя така. Нито Уил, нито Чейс, нито горкия джогър от парка. Нито пък баща ми.

Крайчето на устата ми се извива и поглеждам Анна.

– Дори този нещастник Питър Карвър. Ще ги освободя. Както и теб.

– Още веднъж – казва тя, а когато погледите ни се срещат, тя е момичето, което помня.

Ръката ѝ натиска стомаха ми. Да, знам. Трябва да побързаме.

– Майната му – казва Джестин. – Щом ти оставаш, и аз оставам. И без това имаш нужда от мен. Имам длето и магии.

Тя избърсва чело с опакото на ръката си.

– Но да побързаме – кима към Анна. – Надявам се и ти да можеш да свършиш някаква работа. Нещо ми подсказва, че няма да имаме време да спасяваме принцеси в беда.

Анна свива вежди.

– Принцеси? Теб да те режат, горят и хвърлят от скалите около хиляда пъти. И после да видим коя е принцесата.

Джестин отмята глава и се смее диво; смехът ѝ прозвънява в мъртвия въздух без ехо.

– Да се изправим срещу него лице в лице ще е грешка. Не знам дали може да ни убие тук, но с голи ръце може да ни обезвреди, да ни извади гръбначния стълб, все едно обезкостява риба. И това ще е достатъчно. Ще лежим тук, докато ни изтече кръвта. Тогава ще сме в ръцете му.

Джестин скръства ръце.

– Значи трябва заедно – казва Анна. – Ти можеш ли да се биеш?

Джестин кима към мен.

– Мога да се справя с Кас например без проблем.

– Да не би това да трябва да ме впечатли? – пита Анна, наклонила глава, а Джестин се смее.

– Кас, момичето ти не си поплюва – тя се приближава и присвива очи. – И подозрително рязко изглежда с всичкия си.

– Защото имаме цел – отговаря Анна. – Тук не съществува цел. Няма разум. Няма връзка между нещата. Ако трябваше да опиша това място с едно изречение, това щеше да е. Като имаме цел, съм добре.

Тя ме поглежда. Джестин не я познава толкова добре, че да усети сянката в погледа ѝ, но аз я виждам. Тя не е добре. Но се държи и е сложила маска. После ще има повече време да ѝ помогна да се справи, да я накарам да забрави. Това си казвам. Но ако съм честен пред себе си, нямам представа какво може да се направи, за да се измие всичко това.

Кас. Трябва да се върнеш сега.

Не, Томас. Не сега. Очите ми проучват пустия, безкраен пейзаж. Изглежда равен, със съвсем ниски хълмове тук-там. Завива ми се свят от липсата на перспектива и чувство за дистанция. Но това е лъжливо. Всичко тук е лъжливо. Той е някъде там и има много места, където може да се крие.

– Той ще дойде при нас – казвам. – Мисля, че знае какво искам.

– Да, ама не можем просто да си стоим и да чакаме – казва Джестин.

Тя мига бързо, а лицето ѝ потрепва. Сигурно Бърк говори в главата ѝ.

– Може да дойде – казва Анна. – Ако го оставим да ни гони.

– Звучи супер – промърморва Джестин саркастично. Поглежда към мен: – Предполагам, че самотната плячка изглежда по-апетитно, отколкото стадото. Ако се развикам, тичайте към мен.

Поема дълбоко дъх и се обръща.

– Недей – казвам. – Ако ни изпуснеш от поглед, може да те изгубим напълно. Това място може да те отведе някъде.

Тя се ухилва през рамо.

– Това място те води, където ти искаш. Ние ще търсим него, а той ще търси нас и пак ще се озовем един до друг. Тук си перманентно загубен, Кас. По един или друг начин.

Засмивам се. Не съм я изгубил преди. Тя е изчезнала нарочно, за да има време да намери скапаната жила метал. Добре. Трябваше да се досетя.

– Не поемай рискове – казвам ѝ. – Ако трябва да се върнеш, върни се.

– Не драматизирай – изсмива се тя. – Аз съм ти приятелка, но не смятам да умирам заради теб. Не съм Томас. Нито съм нея.

Стъпките ѝ отзвучават глухо по камъните, докато се отдалечава, подсвирквайки си някаква мелодия, която прилича на тази на Елмър Фъд, когато е на лов за зайци. С Анна се споглеждаме и знам, че зад нас Джестин вече е изчезнала.

Ходим с Анна през ада, а на мен ми се иска да излея всички скапани думи, които съм си мислел да ѝ кажа през последните шест месеца. Чувствам, че всяка секунда тук е открадната, въпреки че съм дошъл да я върна у дома. Всъщност не съм разчитал, че ще я видя пак. Беше само мечта. Поход, като рицар, тръгнал да търси Светия граал. Но сега съм тук, с дупка в стомаха, която започва да пулсира и се опитва да подмами убиеца на баща ми да се появи. Това е толкова сюрреалистично, че сигурно мозъкът ми кърви на девет места.

– Няма да ти казвам, че не трябва да правиш това – казва Анна. – Да се опитваш да освободиш баща си. Знам, че и аз така бих направила, ако беше мой баща.

– Това ли се опитвам да направя? Да го освободя?

– А не е ли това?

Май е. Опитвам се да ги освободя всичките. Уил и Чейс… те щяха да са затворени тук завинаги, ако не бях дошъл да търся Анна, и от тази мисъл ми се обръщат червата. И баща ми. Мислех, че Анна е приключила това преди шест месеца, когато завлече обиамана тук.

Нещо помръдва встрани от нас и двамата подскачаме. Но не е той. Нещо в далечината виси от клоните на самотно дърво. Продължаваме да ходим, ходим, без да се движим, защото не може да се види дали напредваме в някаква посока. Пейзажът просто се сменя; скални образувания се появяват и изчезват. Сякаш вървим по огромна фитнес пътечка. Сега гледаме нещо като каньон под нас, дълбоко врязан в скалата. Дъното му се пресича от нещо, което прилича на масленочерна река.

– Ти… говорила ли си някога с него? С баща ми имам предвид?

Анна клати глава и ме гледа нежно.

– Тук той е просто сянка, Касио. Всички са.

– Но мислиш ли, че той знае къде се намира? Дали е знаел през цялото време?

– Не знам какво знаят те – казва тя.

Но извръща поглед. Не е сигурна. Но мисли, че той знае.

Пред нас каньонът се издига все по-близо, приближава се твърде бързо за темпото, с което вървим. Мразя това място. На някой професор по физика би му се изпилил мозъкът в рамките на три секунди. Къде е той? Къде е Джестин? Болката в хълбока ми натежава и ми става все по-трудно да ходя. Щом дишането на Джестин се е забавило, може вече изобщо да не е тук. Може би малко се надявам, че се е върнала. До мен Анна се напряга, докато оглежда пейзажа. Но все още няма нищо.

– Чуй ме – казвам. – Когато свърши всичко това, ако приемем, че съм още жив, искам да те взема с мен. Дойдох тук заради теб, Томас и Кармел също. Искаме да се върнеш.

Преглъщам.

– Аз искам да се върнеш. Но ти решаваш.

– Аз пак ще съм мъртва, Касио.

– И аз ще бъда някой ден. Това няма значение.

Докосвам рамото ѝ и спираме, за да погледна в очите ѝ.

– Няма.

Тя свежда глава и премигва бавно, миглите ѝ са черни ресни над белите бузи.

– Добре – казва тя и аз най-после издишам. – Ще се върна.

Писъкът на обиамана прорязва всичко застинало наоколо и вибрациите резонират в краката ни.

– Ето го.

Глава двадесет и осма

Ходещата клечка по дъното на каньона би могла да бъде всеки. Но не е. Това е убиецът на баща ми, тъмничарят на баща ми. Веднъж ме надви с проклятие, което почти ме уби. Този път ще бъде друго. Важното е какво ще стане сега.

Стъпките му звучат в ушите ни твърде силно, за да е толкова далеч. Когато се приближава, местоположението ни се сменя; скалите се размърдват в рамките на едно премигване. Той беше долу. Сега е точно пред нас.

– Какво му има на ръцете и краката? – питам.

– Чужди стави. Чужда сила.

Погледът на Анна е стоманен; не мигва, когато гледа как се приближава.

Допълнителните стави карат движенията му да изглеждат грозни и шантави. Преди походката му беше вдървена, почти се влачеше. Сега краката му се мятат, сякаш са закрепени под грешен ъгъл. Приближава се до скалата и се ухилва, докато се хваща за нея с ръце и се набира по гладката стена против правилата на гравитацията. Когато се завърта и се втурва напред още по-бързо, на четири крака, отстъпвам крачка назад въпреки себе си.

– Фукльо – казвам с идеята да прозвучи подигравателно, но излиза нервно и по-близо до скимтене.

Точно както Анна каза, той е каквото си иска тук. Сигурно може да извие глава в пълен кръг около врата си. Ще ми се да можех да се похваля на баща ми колко добре следвам съвета му винаги да ме е страх.

– Ще го забавя, ще се опитам да го задържа – казва Анна, косата ѝ става черна и започва да се движи.

Бялото изчезва от очите ѝ и тъмни вени изпъкват под кожата ѝ. Роклята става червена, като бавно и целенасочено се просмуква с кръв.

Обиаманът е слязъл от стената и върви чевръсто на разкривените си крака. Зашитите му очи ме фиксират. Не иска Анна. Вече я има. Аз съм последната му недовършена работа.

– Първо ще ми счупи ръцете – казва Анна.

– Какво?

– Само ти казвам – отговаря тя, сякаш споделя научнопопулярен факт. – Ще се опитам да хвана ръцете му, затова той ще счупи моите. Не мога да го победя. Не разчитай на мен. Не знам дали ти можеш.

Тя ме поглежда с изражение, което лесно се чете. Скръб. Празни желания за повече време и по-добри шансове.

Ще ми се Томас и Кармел да бяха тук. Тоест не. Ще ми се да имаше план или капан, като миналия път. Щеше да е хубаво да имам някакво предимство освен това, което стискам в юмрука си. Анна пристъпва напред.

– Не те ли е страх? – питам.

– Правила съм го и преди – отговаря тя.

Дори успява да извади отнякъде една усмивка. После я няма, скъсява дистанцията, движенията ѝ са по-бързи, отколкото помня. Замахва към лицето му и зъбите му раздират дълбока рана в ръката ѝ. Тя не трепва, не вика. Бие се почти като робот. Знае, че ще загуби, и е свикнала. Дори не чувства болката.

– Не стой така! Помогни ѝ!

Джестин крещи, докато профучава край мен и се хвърля в боя. Нямам представа откъде дойде. Сякаш изскочи от скалата. Но това няма значение; тя не се колебае. Гмурка се под замахващата му ръка и забива края на длетото си в рамото му. Анна е хванала главата му, но хватката ѝ не е добра.

Краката ми са замръзнали. Не знам как да се включа между двете, къде да атакувам. Ударите им нямат ефект. Трябваше да се махнем. Трябваше да излезем оттук, докато все още можехме. Томас говори в главата ми, гласът му е напрегнат. Не мога да го слушам, не мога да се обърна назад. Вместо това гледам как обиаманът скършва ръцете на Анна като съчки, блъска я и тя се претъркулва. От Джестин просто се отърсва като от нещо досадно, с което не си заслужава да се занимава. Нито за момент не е свалил поглед от мен. Взирам се там, където трябва да са очите му, гледам как потрепват черните шевове и как бавно от тях се процежда кръв. Страхувам се от него. Винаги съм се страхувал от него. Разтърсва глава и челюстта му се откача. Ще е върху мен след секунди и ще отхапва парчета, както е направил с другите и с баща ми, и ще остана тук завинаги.

Пипала от черна коса се издигат над раменете му, момент преди ръката на Анна да се стрелне пред него и да го сграбчи за челюстта, пръстите ѝ се свиват над зъбите му и дърпа надолу. Обиаманът издава остър, стържещ звук, черният му език се мята, докато тя извива главата му.

– Стой далеч от него – ръмжи тя и размазва тялото му в скалата.

Сблъсъкът е достатъчно силен, за да се разхвърчат камъчета. Засилва се пак и пак, блъска го в камъка. Чувам как се изваждат стави.

Чувам Джестин да казва „Боже мили“, останала без дъх.

Обиаманът е като разгневено животно. Върховете на пръстите му стават остри, той ги забива в раменете ѝ и реже, кълца мускули, докато ръката ѝ увисва, а краката му издрапват до земята. Но Анна не спира, със здравата си ръка млати главата му в скалата толкова силно, че всеки момент може да се пръсне като диня. Само дето не се пръска. А единствената кръв, която се стича по брадичката му, е от раните, които зъбите му оставят по дланта ѝ, докато го стиска за челюстта. Тя се свлича на коляно и най-после отпуска хватката си. Той забива нокти в гърба ѝ и тя пада по лице в прахта.

Не е възможно, мисля си, докато той крачи спокойно към мен, а кръвта на Анна капе от върховете на пръстите му. Повече от всичко искам да го убия заради нея, заради баща ми. Но изглежда невъзможно. Вече е по-близо. Толкова близо, че помирисвам дима.

Джестин се изправя зад него и изкрещява „Лйетлиши!“, и го удря с ръка по тила. Той пада напред, но преди това успява да я хване и да я тръшне върху камъка толкова силно, че когато извиквам името ѝ, звукът от трошенето на костите ѝ е по-силен от гласа ми.

Хвърлям се напред и я издърпвам изпод ръката му. По зъбите ѝ има кръв, стича се от ъгълчето на устата ѝ. Краката ѝ се влачат по земята като гумени.

– Това беше – изстенва тя. – Това беше всичко.

Тя надига глава и се обръщаме пак към обиамана. Каквото и да беше това заклинание, все още го държи превит на две. Има и нещо друго: около него сега има сенки и ефектът е почти като да се движи твърде бързо, за да се види с просто око. Вижда се още една ръка или глава, която не е негова. Струва ми се, че виждам стопаджията от окръг 12, все още с бялата си тениска и коженото яке. После изчезва. Но ето какво се случва. Той се разделя.

– Какво направи? – поглеждам Джестин.

По челото ѝ са се събрали мъниста пот, а кожата ѝ е посиняла. Анна е успяла да се изправи на крака и коленичи до нас.

– Това е проклятие – казва Джестин, като плюе кръв по брадичката си. – Сега той е дестабилизиран. Мислех, че мога да направя повече, но…

Тя започва да кашля.

– Това беше. Умирам. А не искам да умирам тук.

Има толкова много изненада в гласа ѝ. Искам да направя нещо, да я стопля или да спра кървенето. Но няма какво. Сигурно вътрешностите ѝ са като премазани с парен чук.

– Връщай се – казвам и тя кима.

Завърта се на рамо и знам, че когато гледа в земята, не вижда камък, а Колин Бърк. Поглежда веднъж Анна, вижда черните вени и се усмихва. Поглежда мен, още веднъж и ми намигва. После веждите ѝ се свиват, а очите ѝ се затварят. Изглежда сякаш пропада, сякаш минава през камъка и после изчезва, все едно никога не я е имало.

Обиаманът продължава да се гърчи зад нас, стиснал е главата си в ръце, мъчи се да се съвземе. Поглеждам счупената ръка на Анна и раните ѝ, от които изтича кръв и пълни роклята ѝ.

– Не се наранявай повече – казвам ѝ.

– Няма да има значение след това – казва тя, но остава коленичила, когато аз се обръщам.

Камата е на мястото си, в ръката ми. Не очаквам нищо. Не знам какво ще стане. Само знам, че ще го пронижа и ще разбера.

Когато се приближавам, миризмата му изпълва ноздрите ми, отвратителният дим, а под него киселият дъх на застояли, мъртви неща. На езика ми е да кажа нещо, да хвърля реплика от типа на „Свършено е с теб, задник“, но не го правя. Вместо това го изритвам с крак в стомаха и го обръщам по гръб само колкото да мога да забия камата дълбоко в гърдите му.

Нищо не се случва. Той крещи, но крещеше и преди. Вадя ножа и го пронизвам пак, но когато го правя, пръстите му се сключват около китката ми и стискат. Кости се трият в кости през кожата ми, докато той ме вдига със себе си, изправяйки се на крака. Сенки на духове все още присветват по него. Взирам се, търся лицето на баща ми. Спирам да гледам, когато зъбите на обиамана потъват в мускулите ми. Ръката ми се стяга и се дърпа инстинктивно, но това е пеперуда срещу булдозер. Той извива глава и по-голямата част от рамото ми се откъсва и остава в устата му.

Паникьосвам се. Всичките ми крайници отказват едновременно и правя отчаяни опити да прехвърля камата в здравата си ръка. Когато го правя, просто махам във въздуха. Искам го далеч от себе си. Не искам да гледам как поглъща парчета от мен.

Един от ударите ми отрязва ръка. Не неговата, а на някой от другите, на някой от заключените в него духове, но обиаманът е този, който крещи, докато това тяло се откъсва от него, измъквайки се през дупката в гърдите му. Падаме в различни посоки и гледаме как полупрозрачната сянка на познатото ми лице на Уил Розенбърг се издига към небето. За един шантав миг той поглежда към мен и се чудя какво вижда и дали разбира какво се случва. Отваря уста, но никога няма да разбера дали е искал да каже нещо. Неговата сянка премигва и изчезва в нищото. Отива там, където Уил е трябвало да бъде, преди обиаманът да забие куките си в него.

– Знаех си, копеленце такова – казвам ей така, просто нещо безсмислено.

Нищо не съм знаел. Нямах представа, но сега имам и започвам да режа въздуха около него и над него, острието минава покрай раменете и главата му и гледам как духовете се откъсват от него и отлитат. Някои от тях по двама наведнъж. Крясъците му звучат в ушите ми, но аз търся баща си. Не искам да пропусна да го видя. И искам той да ме види. Когато се завъртам и отбягвам ударите му, го правя на автопилот; въпрос на време е да сгреша. За момент виждам черна опашка и това ме разсейва достатъчно, за да закъснея и обиаманът да ме удари с глава в гръдната кост като таран и да строши гръдния ми кош. После има само въздух и болка и твърдият камък под мен.

Анна крещи. Отварям очи. Тя се бори с него. Губи, но прави, каквото може, за да го държи далеч от мен. Трябва да го остави да дойде. Има твърде много кръв в гърлото ми, за да мога да говоря. Не мога да ѝ кажа нищо. Само плюя и пръскам кръв. Джестин е мъртва. И аз съм мъртъв. Всичко свърши.

Но аз мога да се върна. Мога да направя това, което направи Джестин, и да умра при Томас и Кармел, и Гидиън. В стаята ще е топло от запалените свещи. Главата ми наполовина се обръща само като си го мисля. Ако се обърна още един сантиметър, ще мога да видя Томас, да видя цялата стая и ако натискам, докато стъклото се пръсне, ще се върна там.

– Касио, махай се оттук!

Анна, не мога да дишам. Тя все още се бори, с една ръка, отказва да се предаде. Колко духове освободих в тези няколко секунди? Три? Може би пет? Дали един от тях беше баща ми? Не можах да видя. Чудя се дали се брои, че направих каквото можах. Чудя се дали той знае, че съм тук.

КАС!

Тялото ми потрепва. Това го усетих. Точно между очите: гласът на Томас сякаш запалва нервните ми окончания.

Върни се! Трябва да се върнеш! Не остана кръв в теб. Сърцето ти спира! Кръвта ти свършва! Ще спрем това, чуваш ли? Аз ще го спра!

Не ми била останала кръв. Интересно, Томас. Защото има адски много кръв, която блика в дробовете ми. Галони кръв, които ме пълнят като потъващ кораб. Само дето… не е така. Изобщо не е така. И умът ми е бистър, въпреки че не съм си поемал дъх от нещо като час.

Поглеждам Анна, която вече използва и счупената си ръка, сякаш не ѝ пука дали ще се откъсне съвсем. Защото не ѝ пука. Защото няма значение. Нищо няма значение, нито окъсаните останки от рамото ми, нито смазаният ми гръден кош. Обиаманът подсича Анна в коляното и тя се строполява.

Изправям се на лакти и изплювам кръв по камъка. Болката е притъпена, все още е силна, но вече не е интензивна. Сякаш вече е… без значение. Свивам колене, стъпвам на краката си и се изправям. Когато поглеждам здравата си ръка, се усмихвам. Видя ли това, татко? Не изпуснах камата нито за момент.

Обиаманът ме вижда как се изправям, но аз не обръщам внимание. Твърде зает съм да гледам как духовете се опитват да се измъкнат от тялото му и да следя движенията им, за да видя къде се появяват най-често. Вибрациите на ножа запяват през китката ми. Атакувай. Парирай. Режи.

Когато се хвърлям напред, го хващам неподготвен. Претъркулвам се и с първия замах уцелвам един дух, който се подава от левия му крак. После го ритам и го свалям на коляно, а когато пак се изправям на крака, режа през превития му гръб и отрязвам още един дух, преди да отскоча встрани. Още два се измъкват като свредели от гърдите му, а той крещи, музика за ушите ми. Едната му четиристава ръка замахва към главата ми; навеждам се и го порязвам по ребрата и после още веднъж по тила. Нямам време да мисля, нямам време да гледам. Просто трябва да ги извадя оттам. Да ги освободя.

Още два. После още един. Гласът на баща ми звучи в ушите ми. Всеки съвет, който ми е давал, минава през съзнанието ми и ме прави по-бърз, по-добър. Това е моето призвание, това чаках, за това се готвих.

– Усещането не е, каквото очаквах – казвам и се чудя дали ме чува, дали ще разбере какво имам предвид.

Усещането не е каквото очаквах. Очаквах да има ярост. Но има само въодушевление. Той и Анна са с мен. Острието проблясва, а обиаманът не може да ни спре. Всеки път, когато от него излита нов дух, обиаманът става по-гневен, по-изплашен. Опитва се да запуши с пръсти дупката в гърдите си. Духовете я разкъсват все повече.

Анна се бие до мен, събаря го на земята. Аз режа и броя и ги гледам как излитат. Последните излизат като буря; изригват от гърдите му и отварят раната широко. Той лежи на камъка, разцепен почти наполовина, останал само със себе си.

Всичко стана толкова бързо. Очите ми гледат празнотата, където трябва да има небе, но там няма никого. Баща ми не е там. Изпуснал съм го сред всичко това. Всичко, което остана, е копелето, което ми го отне.

Пристъпвам напред и коленича. После, без съвсем да зная защо, прокарвам камата през шевовете на очите му.

Клепачите рязко се отварят. Очите му са си там, но са изгнили и черни. Ирисите са станали в неестествен жълт цвят, почти шарени, очите на змия. Извръщат се към мен и ме фиксират невярващо.

– Върви, в който и ад да е твоят – казвам. – Трябваше да отидеш там преди десет години.

– Кас – казва Анна и хваща ръката ми.

Изправяме се и се отдръпваме. Обиаманът гледа, зениците му са като обезумели топлийки в жълтите ириси. Раната на гърдите му вече не се разширява, но краищата ѝ изсъхват и докато стоим, постепенно изсъхва и цялото му тяло, превръщайки плътта и дрехите му в кафява пепел, преди да се съсухри. Гледам го в очите, преди и те да се разпаднат. За секунда той лежи там като статуя от цимент върху камъка, а после се срива и парчетата от него се разпръсват във всички посоки, докато изчезват.