Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 17 страниц)

Глава четвърта

В деня след бруталната ми нервна криза в мола имам свободен час и го прекарвам в края на градината пред училище, седнал под едно дърво, говорейки по телефона с Гидиън. Има и други ученици навън, скупчени на слънце, налягали по едва поникналата пролетна трева, с глави, подпрени на раниците или в скутовете на приятели. От време на време поглеждат към мен, казват си нещо и се смеят. Май преди ми беше по-лесно да се вписвам. Може би няма да изкарам и следващата година тук.

– Тезеус, всичко наред ли е? Звучиш ми разсеян.

Засмивам се.

– А ти звучиш като майка ми.

– Моля?

– Извинявай.

Чудя се дали да продължа, което е глупаво. Нали затова му се обадих. Исках да поговоря с някого за това. Имам нужда да чуя, че Анна вече я няма. Че не може да се върне. И искам да го чуя казано с достолепен британски акцент.

– Да си чувал някой да се връща, след като е минал от другата страна? – казвам най-накрая.

Гидиън прави замислена пауза, подходяща за случая.

– Никога – казва той. – Просто не е възможно. Поне не в рамките на това, което здравият разум може да си представи.

Присвивам очи. Откога живеем в рамките на здравия разум?

– Но щом като аз мога да ги пратя от едно пространство в друго чрез камата, не е ли възможно да има някакво друго нещо, което да може да ги прати обратно?

Този път паузата от другата страна е по-дълга, но не мисля, че приема думите ми сериозно. Ако беше така, щях да чуя хлъзгането на стълбичката на библиотеката му и шумоленето, докато прелиства книгите.

– В смисъл, стига де, не е чак толкова наивна мисъл. Може би е като да прескочиш от А-Б направо на Ж, но…

– Страхувам се, че е по-скоро като от А-Б да прескочиш на пи.

Поема дълбоко въздух.

Знам за кого си мислиш, Тезеус, но просто не е възможно. Не можем да я върнем.

Затварям очи и стискам клепачи.

– Ами ако вече се е върнала?

– Какво имаш предвид? – пита ме предпазливо, с тревога в гласа.

Решавам малко да сменя тона, за да го поуспокоя, затова се напъвам да се усмихна.

– Не знам какво имам предвид. Не ти звъня да те паникьосвам. Просто… май доста си мисля за нея.

Той въздъхва.

– Представям си. Тя беше… тя беше необикновена. Но сега е там, където е редно да бъде. Чуй ме, Тезеус – казва той и почти усещам как слага ръка на рамото ми – трябва да го преодолееш.

– Знам.

И наистина знам. Част от мен иска да му разкажа как съм усетил, че камата помръдва, и за всички неща, които ми се е сторило, че виждам и чувам. Но той е прав и ще прозвуча като откачалка.

– Виж, не се безпокой за мен. Чу ли? – казвам, изправям се и промърморвам: – Мамка му.

Дънките ми се мокри, където съм седял.

– Какво има? – пита угрижено Гидиън.

– А, нищо. Имам огромно мокро петно на задника, защото бях седнал под едно дърво. Честно, земята тук така и не изсъхва.

Той се смее и затваряме.

На влизане в училище Дан Хил ме удря по рамото.

– Хей – казва той. – Имаш ли записки от часа по история вчера? Може ли да си ги препиша по време на самостоятелна подготовка?

– Да, що не – казвам леко изненадан.

– Мерси, пич. По принцип бих взел от някое от момичетата, нали се сещаш – усмихва ми се през рядката ограда на зъбите си, – но се мъча да вържа четворка, а ти имаше най-високата оценка на миналия тест, нали?

– Да.

Наистина имах най-високата оценка. За моя огромна изненада и за голямо щастие на майка ми.

– Яко. Абе, чух, че вчера в мола май нещо си бил друсан.

– Видях една рокля, която Кармел иска, и я посочих на Томас Сабин – свивам рамене. – Хората в това училище си измислят всякакви простотии.

– Да – казва той. – И аз така си помислих. До после, пич.

Тръгва в друга посока. Дан май е готин. Ако извадя късмет, ще разкаже алибито ми на още няколко човека. Всъщност малко вероятно. Опроверженията винаги ги публикуват в малко каре на гърба на вестника. Скучната история винаги губи по точки, независимо дали е истината или не. Просто това е положението.

– Как може да не обичаш пица с препечено пилешко и чеснов сос – пита Кармел, докато набира номера за поръчка. – Сериозно? Само с гъби и добавка кашкавал?

– И домати – казва Томас.

– Просто обикновени, нарязани домати? – Кармел се обръща към мен невярващо. – Той не е от тази планета.

– Има нещо такова – казвам аз от хладилника, от който взимам безалкохолни.

У нас сме, ще си пускаме филм от „Нетфликс“. Идеята беше на Кармел – решавам да го приема като знак, че предпочита да се видим на спокойствие, а не че иска да ме държи далеч от обществото.

– Може би се държи като джентълмен, Кармел – казва майка ми, която минава, за да си долее студен чай. – Избягва чесъна заради теб.

– Отврат – казвам аз и Томас се засмива.

Този път Кармел е тази, която се изчервява. Майка ми се усмихва.

– Ако поръчате по една от всяка, може да си разделя доматената с Томас, а вие с Кас другата.

– Добре. Но ще видите, че ще ви се дояде от пилешката, като дойде.

Тя поръчва и тримата се отправяме към всекидневната, за да гледаме повторението на „Смешно отделение“, докато дойдат пиците и си пуснем филма. Точно сядаме и Кармел пак скача с телефон в ръка, ожесточено пишейки съобщения.

– Какво има? – пита Томас.

– Ами, има някакво събиране за учене преди изпитите и малко парти – казва тя и излиза на верандата. – Казах на Натали и Аманда, че може да мина после, ако не се забавим с филма. Ей сега се връщам.

Когато вратата се затваря след нея, сръгвам Томас.

– Не те ли притеснява, като се изнизва така? – питам.

– Какво имаш предвид?

– Ами… – започвам, но и аз не съм сигурен точно какво.

Просто ако Кармел се опитва да ме води с приятелите си понякога, то с Томас почти не го прави. Предполагам, че това го притеснява, но не знам как да го попитам тактично. А и за какви изпити ще учи точно? Моите вече минаха с изключение на един. Учителите тук обичат да претупват последните няколко седмици. Не че се оплаквам.

– Нали си ѝ гадже? – изтърсвам накрая. – Не трябва ли да те влачи със себе си, като се вижда с приятели?

Не формулирах нещата по най-добрия начин, но той не изглежда обиден или дори изненадан. Само се ухилва.

– Не знам какво сме технически – казва тихо. – Но при нас нещата не седят така. Различни сме.

– Различни – промърморвам, макар че замечтаният и леко глуповат израз на лицето му е трогателен. – Всички искат да бъдат различни. Не ти ли е хрумвало, че има причина това „да бъдем като всички останали“ да си остава класика?

– Тежки думи за някой, чието последно гадже е умряло през 1958 – отговаря Томас и се скрива зад глътка безалкохолно.

Ухилвам се и се обръщам пак към телевизора.

Анна е на прозореца. Застанала е в храстите пред къщата и се взира в мен.

– Боже!

Набирам се нагоре по дивана чак докато усетя, че рамото ми се забива в стената.

– Какво?

Томас също подскача, като първо поглежда към пода, сякаш очаква там да има плъх или нещо такова, преди да проследи погледа ми през прозореца.

Очите на Анна са празни и мъртви като бездни и не показват дори и следа от съзнание. Да я гледам как премигва е като да гледам как алигатор се плъзга през мътна вода. Докато се опитвам да овладея дишането си, виждам как една тъмна струйка кръв се спуска като червейче от носа ѝ.

– Кас, какво има? Какво стана?

Поглеждам Томас.

– Искаш да кажеш, че не я виждаш?!

Отново поглеждам през прозореца, като наполовина очаквам да я няма, наполовина се надявам да я няма, но тя е там, стои неподвижно. Томас проучва гледката от прозореца, като накланя глава, защото му пречат отраженията от светлината. Изглежда ужасéн. Нищо не разбирам. Би трябвало да я вижда. Нали е вещица, дявол да го вземе!

Не издържам повече. Изстрелвам се от дивана и се втурвам към вратата на верандата, като я отварям със замах и изхвърчам навън.

Всичко, което виждам, е изненаданото лице на Кармел, телефонът виси в ръката ѝ на половината път към ухото. В храстите пред прозореца няма нищо друго освен сенки.

– Какво става? – пита Кармел.

Спускам се по стъпалата и си проправям път през храстите, клоните им дерат ръцете ми.

– Дай ми телефона си!

– Какво? – гласът на Кармел е изплашен.

Майка ми също е излязла, и тримата са изплашени, а не знаят от какво.

– Просто ми го хвърли – изкрещявам аз и тя го прави.

Натискам един бутон и го насочвам към земята, използвайки синкавата светлина на дисплея, за да изследвам пръстта за стъпки или други следи. Няма нищо.

– Какво? Какво става? – писука Томас.

– Нищо – казвам на висок глас, но знам, че не е нищо.

Независимо дали всичко се случва само в главата ми или наистина, знам, че не е нищо. И когато се пресягам и докосвам камата в джоба ми, усещам, че е студена като лед.

Десет минути по-късно майка ми слага на кухненската маса пред мен голяма порцеланова чаша, от която се вие пара. Вдигам я и я подушвам.

– Не е отвара, просто чай – казва тя раздразнено. – Без кофеин.

– Благодаря – казвам и отпивам.

Без кофеин и без захар. Не знам кое му е успокояващото на това да сърбаш горчива кафеникава вода. Но се преструвам, като въздъхвам блажено и се отпускам в стола.

Томас и Кармел си разменят бързи погледи и майка ми ги засича.

– Какво? – пита тя. – Какво знаете?

Кармел ме поглежда, сякаш иска разрешението ми, и когато не казвам нищо, разказва на майка ми какво стана в мола с роклята, която приличаше на тази на Анна.

– Честно казано, Кас, държиш се доста странно, откакто ходихме в Гранд Марей миналата седмица.

Майка ми се обляга на кухненския плот.

– Кас? Какво става? Защо не ми каза за това в мола?

– Може би защото ми харесва да пазя цялата си лудост за себе си?

Явно, че няма да стане със смяна на темата. Продължават да се взират в мен. Гледат и чакат.

– Просто… стори ми се, че видях Анна, това е всичко – отпивам пак от чая. – А в Гранд Марей, на горния етаж на плевнята… ми се стори, че чух смеха ѝ.

Клатя глава.

– Имам чувството, че… не знам какво е усещането. Нещо като да те преследва призрак май.

Наблюдавам ги над ръба на чашата, изражението, което се разстила по лицата в стаята, е недвусмислено. Мислят, че халюцинирам. Съжаляват ме. „Горкичкият Кас“ е изписано по физиономиите им и виси на бузите им като петкилограмови гирички.

– И камата я усеща – добавям и това привлича вниманието им.

– Може би трябва да се обадим на Гидиън утре сутрин – предлага майка ми.

Кимам. Но вероятно той ще каже същото. И все пак той е най-близкото нещо до експерт, що се отнася до камата. Всички се умълчават. Отнасят се с недоверие и не ги виня. В края на краищата нали само това исках, откакто Анна изчезна.

Колко пъти съм си я представял как седи до мен? Гласът ѝ звънеше в главата ми милиони пъти, правех някакви неумели опити да проведа разговора, който пропуснахме. Понякога се преструвам, че сме намерили друг начин да победим обиамана; такъв, в който не се обърква всичко.

– Мислиш ли, че е възможно? – пита Томас. – В смисъл възможно ли е въобще?

– Нещата не прескачат от една в друга реалност – отговарям. – Гидиън казва, че не прескачат. Че не могат. Но имам чувството, че… че сякаш ме вика. Но не мога да чуя какво иска.

– Това е някакъв кошмар – прошепва Кармел. – Какво ще правиш?

Поглежда ме, а после и Томас и майка ми.

– Какво ще правим?

– Трябва да разбера дали наистина е така – казвам. – Или трябва да ме освидетелстват. Но ако е истина, трябва да разбера какво иска. От какво има нужда. Всички ние ѝ го дължим.

– Недей да правиш нищо засега – казва майка ми. – Не и преди да сме говорили с Гидиън. Трябва ни време да го обмислим. Не ми харесва всичко това.

– И на мен не ми харесва – казва Кармел.

Поглеждам към Томас. Той свива рамене.

– Аз не знам дали трябва да ми харесва или не. Имам предвид, бяхме приятели с Анна в някакъв смисъл. Не ми се вярва да иска да ни нарани или дори да ни изплаши. Но камата ме притеснява. Това, че камата реагира. Може би не е лошо да говорим и с Морфран.

Всички се взират в мен.

– Добре – казвам. – Добре, ще изчакаме.

Но не твърде дълго.

Глава пета

След като тази нощ не спах много, с Кармел сме седнали около кухненската маса на Томас и го гледаме как приготвя закуска с Морфран. Изпълняват сутрешните си задължения с отработени движения, като сноват сънено между масата и печката. Морфран е облечен в кариран бархетен халат и изглежда нелепо. Кой би предположил, че под този халат се крие един от най-големите специалисти по вуду магия в Северна Америка. В това отношение си приличат с внука му.

Чува се цвърчене на парчета месо в тигана. Морфран има навика да запържва наденица, нарязана на кръгчета, за закуска. Малко е странно, но всъщност е много вкусно. Тази сутрин нямам апетит, но Томас плъзва пред мен цяла камара наденица и бъркани яйца, затова ровя и ръчкам в чинията си, за да изглежда все едно ям. Срещу мен на масата Кармел прави горе-долу същото.

Морфран пълни собствената си чиния и отсипва част от наденицата в купичката на Стела. Черният лабрадор (според мен една идея мелез) се втурва презглава в кухнята, все едно не е яла от години. Морфран погалва дебелата ѝ задница и се обляга на кухненския плот с чиния в ръка, като ни гледа над рамките на очилата си.

– Доста е раничко за събрание на младите „Ловци на духове“ – казва той. – Явно сте го загазили здравата.

– Не сме го загазили – промърморва Томас.

Морфран изсумтява измежду хапките.

– Едва ли сте се домъкнали по това време само заради колбаса – казва той.

Има го и това, той казва на наденицата „колбас“.

– Портокаловият сок е много вкусен – усмихва се Кармел.

– Купувам от този без пулпа. Сега изплюйте камъчето. Трябва да ходя в магазина.

Гледа право в мен, когато го казва. Бях си наумил цяла серия въпроси. Вместо това изтърсвам:

– Трябва да разберем какво е станало с Анна.

Това е сигурно десетият път, в който му го казвам, и на него му е писнало да го чува точно толкова, колкото на мен да го изричам. Но сега трябва да ме чуе. Нуждаем се от неговата помощ, а той не е предлагал такава от нощта, когато се бихме с обиамана. Тогава Морфран измисли контрапроклятие, за да ме държи жив, понеже бях жертва на вуду магията, и помогна на Томас със защитните заклинания в къщата на Анна.

– Как е колбасът? – пита той.

– Става. Не съм гладен. Няма да спра да те питам.

Погледът му се премества към раницата ми. Никога не вадя камата пред Морфран. Нещо в държанието му ме кара да си мисля, че присъствието ѝ не е добре дошло. Томас прочиства гърло.

– Разкажи му за Мари ла Пойнт.

– Коя е Мари ла Пойнт? – питам аз, а Морфран хвърля на Томас поглед, който ме кара да мисля, че току-що си е изпросил домашен арест.

– Тя е… – Томас се разколебава под погледа на дядо си, но този път аз печеля. – Тя е ямайка и се занимава с вуду. Морфран говори с нея няколко пъти относно… твоя случай.

– Какъв е моят случай?

– Най-вече относно обиамана. За факта, че ядеше плът, че можеше да поглъща сила и есенция дори след смъртта; всмисъл, поглъщането на плът само по себе си е рядкост. Това, в което се е превърнал обиаманът след смъртта си, след като е изял баща ти, като се е свързал с камата и е започнал да се храни от нея – това го прави нещо като скапан еднорог!

– Томас! – прекъсва го ядосано Морфран. – Да му се не види!

Клати глава и мърмори „еднорог“ под носа си.

– Това, което е направил този призрак, е да хване едно древно изкуство и да го изкриви в нещо неестествено.

– Не съм искал да кажа, че… – започва Томас, но аз го прекъсвам.

– Какво каза твоята приятелка? – питам. – Мари ла Пойнт. Пита ли я за Анна?

– Не. Питах я за обиа. Питах я дали връзката между обиамана и ножа е прекъсната, дали може да бъде прекъсната.

Косъмчетата по тила ми настръхват, въпреки че сме водили този разговор и преди.

– И какво каза тя?

– Каза, че може, че е. Че ще бъде.

– Ще бъде? – почти изпищява Кармел, вилицата ѝ издрънчава в чинията. – Какво, по дяволите, значи това?

Морфран свива рамене и подава на Стела парче наденица, забучено на вилицата му, когато тя слага лапа на коляното му.

– Каза ли нещо друго? – питам.

– Да – отговаря той. – Каза същото, което се опитвам да ти обясня от месеци. Спри да си вреш носа, където не ти е работа, преди да си създадеш враг, който може да ти го отреже.

– Тя ме е заплашила?

– Не беше заплаха, а съвет. Има някои тайни на този свят, за които хората са готови да убиват само и само да ги запазят.

– Какви хора?

Той се обръща, изплаква чинията си в мивката и я слага в миялната машина.

– Грешен въпрос. Трябва да се запиташ какви тайни. Каква сила.

Тримата правим изнервени гримаси, а Томас имитира беззвучен крясък и някакво движение, което, предполагам, трябва да прилича на душéне. Морфран винаги говори в гатанки. Побърква ни.

– Нещо се случва с камата – казвам с надеждата, че ако говоря открито достатъчно често, ще започне да ми минава. – Не знам какво точно. Виждам Анна… и я чувам. Може би защото аз я търся и камата го прави. Или тя търси мен. Или и двете.

– А може би е повече от това – казва Морфран и се извръща.

Избърсва ръце в кухненска кърпа и ми хвърля кос поглед по начин, който винаги ме кара да се чувствам сякаш съм просто един никаквец с острие в ръка.

– Това нещо в раницата ти вече не служи на обиамана. Но на какво служи?

– На мен – казвам. – То е създадено да служи на мен. На рода ми.

– Може би – отговаря той. – Или пък твоят род е създаден да служи на него? Колкото повече говоря с теб, толкова повече главата ми се пълни с вятър. Тук се случва повече от едно нещо; усещам го като гръмотевична буря. И ти трябва да го усещаш.

Повдига брадичка към внука си.

– И ти, Томас. Не съм те възпитал да стоиш на страничната линия.

До мен Томас изправя гръб и ме поглежда бързо, сякаш съм урок, който са го хванали, че не е прочел.

– Може ли да не говорите толкова зловещо толкова рано сутрин? – пита Кармел. – Това не ми харесва. В смисъл какво се очаква от нас да направим?

– Да претопим този нож, докато се превърне в безформено парче метал, и да го заровим – казва Морфран, като потупва с длан коляното си, давайки знак на черния лабрадор да го последва в спалнята му. – Но ти никога няма да направиш това.

Преди да излезе от кухнята, той се спира и поема дълбоко дъх.

– Виж, хлапе – казва той, гледайки в пода. – Обиаманът беше най-извратеното, хищно нещо, което съм имал нещастието да срещна. Анна го завлече някъде далеч от този свят. Понякога трябва да приемеш, че си изпълнил призванието си. Трябва да я оставиш да почива.

– Супер ни се получи този разговор, няма що – казва Кармел, докато кара към училище. – Какво каза Гидиън тази сутрин?

– Не вдигна. Оставих му съобщение – отговарям.

Кармел продължава да дудне още известно време как не ѝ харесва какво е казал Морфран и как ѝ се обръща стомахът от цялата тази работа, но аз я слушам само с едно ухо. Другото е обърнато към Томас, който, мисля, все още се опитва да хване това, което Морфран усеща спрямо камата. Тъй като изглежда все едно има запек, предполагам, че не му се удава кой знае колко.

– Дайте просто да изкараме деня – казва Кармел. – Да си завършим годината както трябва и после ще му мислим. Може да си потърсим някой друг призрак този уикенд.

Клати глава.

– Или пък трябва да зарежем всичко за известно време. Поне докато чуем какво ще каже Гидиън. Мамка му! Забравих да направя списък на украсите за церемонията по завършването.

– Ама ти не завършваш тази година.

– Което не значи, че не се занимавам с организацията на церемонията.

Тя изпухтява.

– Е? Това ли правим? Седим мирно и чакаме Гидиън?

– Или Анна да се появи пак – казва Томас и Кармел му хвърля остър поглед.

– Да – казвам. – Май това е планът.

Как се озовах тук? Не беше съзнателно решение. Поне нямам такова чувство. Когато Кармел и Томас ме оставиха пред къщи след училище, идеята ми беше да изям две порции спагети с кайма и да вегетирам пред телевизора. Така че какво правя в колата на майка ми четири часа и не знам колко километра магистрала по-късно, взирайки се в туфа комини, издигащи се в притъмнялото небе като угаснали вулкани?

Беше нещо, изплувало от дъното на паметта ми, нещо, което Руди Бристол-Маргаритката ми каза около месец след като къщата на Анна се пръсна и изчезна заедно с нея. Слушах го с половин ухо. Не бях готов да ходя на лов за призраци, не бях в състояние да правя каквото и да било, освен да се влача насам-натам с голяма празнина на мястото на сърцето и да се чудя. Да не спирам да се чудя. Единствената причина да вдигна беше, че се обажда Маргаритката, верният ми следотърсач от Ню Орлиънс, който първи ме прати по дирите на Анна.

– Става дума за някакво място в Дулут, Минесота. Завод, наречен „Холандска стомана“. През последните десетина години от време на време намират останките на някой скитник там – каза Маргаритката. – Всъщност намират по няколко накуп, но мисля, че е, защото рядко проверяват. Трябва някой да се обади за счупен прозорец или че някакви хлапета си правят купон на паркинга, за да пратят човек на оглед. Заводът е затворен отдавна, от шейсетте насам.

Тогава се усмихнах. Следите, които Маргаритката намира, са съмнителни в най-добрия случай, състоящи се от неубедителни и неконкретни факти. Когато се срещнах с него за пръв път, му казах да проучва по-добре. Той ме погледна като куче, пред което си изял последната хапка от хамбургера си. За Маргаритката цялата магия е в неизвестното. Него го вълнуват възможностите и му харесва сам да запълва празните места, като си доизмисля. Романтизмът на Ню Орлиънс спрямо немъртвите селения е в кръвта му. Но аз го приемам такъв, какъвто е.

Очите ми шарят по старите сгради на „Холандска стомана“, където нещо убива бездомници от поне десетилетие. Тухлени здания се разпростират нашироко с два много високи комина сред тях. Прозорците са малки, целите в прах и мръсотия. Повечето са заковани с кръстосани дъски. Сигурно ще трябва да счупя нещо, за да вляза. Подхвърлям леко камата в ръка и излизам от колата.

Докато обхождам сградите, дълги стръкове изсъхнала трева шептят в краката ми. Като вдигам поглед, отзад виждам тъмната, кипяща маса на Горно езеро. Карах четири часа, а езерото още е с мен.

Когато минавам зад ъгъла и виждам една врата, която зее открехната със счупена ключалка, нещо ме свива в гърдите и цялото ми тяло затрептява. Не съм искал да идвам. Нямам причина да съм тук. Но сега се задъхвам от вълнение. Не съм се чувствал толкова концентриран, толкова притеглен от нещо необяснимо, откакто се изправих пред обиамана. Пръстите ме сърбят, докато стискат дръжката на камата, и пак го има това странно познато чувство, че тя е част от мен, слята с кожата ми, просмукана в костите ми. Не бих могъл да я изпусна, дори и да искам.

Въздухът в завода е кисел, но не е застоял. Мястото е дом за безброй гризачи и те го раздвижват. И все пак е кисел. Под прахта се крие смърт във всеки ъгъл. Дори сред изпражненията на плъховете. Хранили са се с мъртви неща. Но не усещам разложена плът; едва ли ме чака миризлива торба месо зад някой ъгъл да ми кимне за поздрав с проядено лице. Как го каза Маргаритката? „Когато ченгетата откриват още трупове, те на практика са мумифицирани. Само кости и пепел. Просто ги изнасят навън, все едно ги смитат под килима. Никой не говори много за това.“

Разбира се, че не го правят. Винаги е така.

Влязох през един от задните входове и сега нямам представа коя част на завода е било това някога. Всичко, което е можело да свърши някаква работа, е плячкосано и са останали само някакви оголени машинарии, които нищо не ми говорят. Вървя по коридора, камата е в ръката ми. През прозорците се процежда достатъчно светлина, за да виждам къде ходя. Спирам се пред всяка врата и използвам цялото си тяло да се ослушвам, да душа за гнило, да оглеждам студените ъгълчета. Стаята вляво от мен сигурно е била офис или място за почивка. Има маса, дръпната в ъгъла. Очите ми фиксират нещо, което първоначално прилича на края на старо одеяло, преди да видя, че от него стърчи крак. Изчаквам, но той не помръдва. Това е просто тяло, изхабена черупка – нищо не е останало от него освен окъсана кожа. Отминавам и оставям останалата част да си седи там, скрита зад масата. Нямам нужда да го виждам.

Коридорът води до широко помещение с висок таван. Стълби и скелета прорязват въздуха в компанията на нещо, което прилича на ръждясал конвейер. В единия край има огромна и отдавна изгаснала черна пещ. По-голямата ѝ част е разграбена за вторични суровини, но все пак се вижда какво е било. Кой знае колко продукция е минала оттук. Потта на хиляди работници е пропита в пода. Споменът за горещината все още се усеща във въздуха, толкова години по-късно.

Колкото по-навътре влизам, толкова по-тясно ми става. Тук има нещо и присъствието му се усеща. Стискам по-здраво камата. Очаквам всеки момент всички тези машинарии, които не са работили от десетилетия, да се задействат отново. Мирисът на горяща човешка кожа се блъска в ноздрите ми част от секундата преди да бъда съборен по лице на прашния под.

Завъртам се по гръб и скачам на крака, като замахвам с камата и описвам широк полукръг. Очаквам призракът да е точно зад мен и за момент си мисля, че е избягал и че за пореден път ме чака игра на криеница или на призрачен дартс. Но все още усещам миризмата му. И усещам как през помещението свисти ярост на зашеметяващи вълни.

Той стои в далечния край, запречил изхода към коридора, сякаш очаква да побягна натам. Кожата му е черна като горяща клечка кибрит, напукана е и от нея се процежда нещо като разтопен метал, сякаш призракът е покрит със застиващ слой лава. Очите са изпъкнали и яркобели. От толкова далеч не мога да видя дали са просто бели или имат ириси. Боже, дано имат ириси. Мразя го тоя номер със зловещите очи. Но с ириси или без, няма да открия някакъв разсъдък в тях. Всичките тези години, които е прекарал като угаснал въглен, са се погрижили за това.

– Хайде, ела – казвам и завъртам китката си; камата е готова да реже и да промушва.

Има лека болка в гърба и раменете ми, там, където ме удари, но се отърсвам от нея. Той се приближава, ходи бавно. Сигурно се чуди защо не бягам. А може би защото всеки път, като се раздвижи, част от кожата му се пропуква и кърви… или каквото там е това оранжево-червено нещо, което тече от него.

Настъпва моментът, преди да ми се нахвърли. Познавам го по поемането на въздух и начина, по който секундата леко се разтегля. Не мигам. Вече е достатъчно близо и виждам, че има ириси, светлосини, зениците са свити от непрестанната болка. Устата му виси отворена, устните почти ги няма, напукани и изтънели.

Искам да каже нещо, дори само думичка.

Замахва с десния си юмрук към мен; разцепва въздуха на сантиметри от дясното ми ухо, парва ме горещ полъх и усещам ясно мирис на изгоряла коса. Моята коса. Маргаритката ми каза нещо относно труповете… че от тях остават само кости и пепел. Мамка му. Труповете са били пресни. Призракът ги изгаря, изсушава ги и ги оставя там. Лицето му се разцепва от злоба; носа му го няма, а носовата кухина е като зараснала рана с коричка. Бузите му са като въглени, а на места са като спукани плюски. Отстъпвам, за да стоя далеч от ударите му. Заради изгорелите му устни зъбите му изглеждат неестествено големи, а изражението му е на зловеща ухилена гримаса. Колко ли бездомници са видели това лице, събуждайки се малко преди да бъдат опечени отвътре навън?

Приклякам и го подсичам, като успявам да го съборя, но с цената на опърлени пищяли. На едно място дънките залепват за кожата ми. Но нямам време за претенции; пръстите му се стрелват към мен и се завъртам встрани. Платът се съдира и кой знае колко кожа откъсва със себе си.

Майната му, стига толкова. Не е издал и гък. Може и да не му е останал език, а и няма гаранция, че на Анна ще ѝ се говори през него. Не знам как мислех да подходя така или иначе. Щях да изчакам. Да се държа любезно.

Свивам лакът и замахвам, готов да забия камата в ребрата му, но се разколебавам. Ножът може да се слее с кожата ми буквално, ако не го направя като хората. Колебанието ми продължава по-малко от секунда. Достатъчно дълго, за да може трептенето на нещо бяло да привлече периферното ми зрение.

Не може да бъде. Сигурно е някой друг, привидение на някой, умрял в този забравен от бога завод. Но ако е така, не е умрял от изгаряне. Момичето, което върви тихо по прашния под, е бледо като лунната светлина. Кестенява коса се спуска по гърба ѝ и пада пред искрящото бяло на роклята ѝ. Бих разпознал тази рокля навсякъде, независимо дали е неестествено бяла, или изцяло покрита с кръв. Това е тя. Това е Анна. Босите ѝ крака се търкат тихо в голия бетон.

– Анна – казвам и скачам на крака. – Добре ли си?

Тя не ме чува. Или ако ме чува, не се обръща.

От пода горящият човек сграбчва обувката ми. Освобождавам се с ритник и не обръщам внимание нито на него, нито на миризмата на изгоряла гума. Побърквам ли се? Халюцинирам ли? Няма как тя да е тук. Не е възможно.

– Анна, аз съм! Чуваш ли ме?

Тръгвам към нея, но не твърде бързо. Ако избързам, може да изчезне. Ако избързам, може да нямам време да я погледам; ако се обърне към мен, може да видя, че няма лице, че е тресящ се труп. Ако я докосна, може да се превърне в пепел в ръцете ми.

С хрущящ звук като от горящо месо мъжът се изправя на крака. Не ми пука. Какво прави тя тук? Защо не ми отговаря? Просто продължава да върви, като не обръща внимание на нищо наоколо. Само че… не съвсем на нищо. Застиналата пещ е в дъното на помещението. Остро предчувствие стяга гърдите ми.

– Анна… – започвам, но се задавям в крясък.

Горящият човек ме хваща за рамото и усещането е като че ли някой е изсипал жарава под ризата ми. Извивам се и се освобождавам и ми се струва, че с крайчеца на окото си виждам как Анна спира, но не съм сигурен, защото съм твърде зает да избягвам удари и да размахвам камата срещу призрака.

Камата пари. Налага се да я подхвърлям от едната ръка в другата за секунда-две, и то само заради някаква си лека, несмъртоносна рана, не повече от оранжево-червена драскотина на гръдния му кош. Трябва да го довърша веднага, да го намушкам и да извадя бързо ножа, като може би преди това увия дръжката в ризата си. Само че не го правя. Просто временно го обезвреждам и се обръщам.

Анна стои пред пещта, пръстите ѝ се плъзгат леко по грубия, черен метал. Изричам отново името ѝ, но тя не се обръща. Вместо това свива юмрук около дръжката и отваря широката врата.

Нещо във въздуха се променя. Появява се течение и очертанията се изкривяват в зрението ми. Отворът на пещта се разтваря като прозявка, Анна се навежда и изпълзява навътре. Сажди изцапват бялата ѝ рокля, оставят черни черти по плата и бледата ѝ кожа, като синини. Нещо не е наред с нея; има нещо странно в начина, по който се движи. Като марионетка. Когато се промъква през отвора, ръцете и краката ѝ се извиват неестествено назад, като паяк, засмукан през сламка.