Текст книги "Кралица на кошмара"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 17 страниц)

Глава тринадесета

Къщата е тиха по един тъжен начин. Това забелязвам, като влизам. Вътре няма нищо, нищо живо и нищо мъртво, и по някаква причина това не ме кара да се чувствам в безопасност, а празен. Шумовете, които произвежда, щракането на ключалката на входната врата и скърцането на пода, са кухи и обикновени. А може би само така ми се струва, защо се чувствам сякаш съм в средата на замръзнал кадър от влакова катастрофа. Всичко наоколо ми се смазва и разпада и като че ли няма какво да се направи. Връзката на Томас и Кармел се срива. Анна е разкъсвана на парчета. А аз не мога да направя нищичко, мамка му.

Не съм си казал и пет приказки с майка ми, след като последно се скарахме за това, че искам да отида да търся Анна в ада, затова, когато минавам покрай прозореца на кухнята и я виждам в задния двор, седнала с кръстосани крака пред олющената череша, почти подскачам. Облечена е в лека лятна рокля, а около нея са запалени няколко бели свещи, поне три. Над главата ѝ се носи дим от нещо, може би от ароматни пръчици, и изчезва нагоре. Не разпознавам това заклинание, затова излизам през задната врата. Напоследък заклинанията на майка ми са най-вече с търговски цели. Само при специални обстоятелства прави нещо за себе си. Така че, бог да ми е на помощ, но ако прави заклинание, за да не мога да изляза от къщата или да не мога да правя нищо опасно, ще се изнеса.

Не казва нищо, когато се приближавам, дори не се обръща, когато сянката ми пада над нея. На ствола на дървото е облегната снимка на Анна. Онази, която откъснах от страницата на вестника миналата есен. Винаги я държа в мен.

– Откъде я взе? – питам аз.

– Взех я от портфейла ти тази сутрин, преди да излезеш с Томас – отговаря тя.

Гласът ѝ е тъжен и спокоен, сякаш все още е в заклинанието, което прави. Отпускам ръце. Бях готов да се втурна и да грабна снимката, но волята ми се оттече от мен.

– Какво правиш?

– Моля се – казва простичко тя, а аз потъвам в тревата до нея.

Пламъците на върха на свещите са толкова малки и нетрепващи, че можеха да бъдат нарисувани. Димът, който видях да се издига над главата на майка ми, идва от парче восък с грозде вътре, сложено върху плосък камък, което гори с тих синьо-зелен пламък.

– Ще има ли ефект? – питам аз. – Тя ще го почувства ли?

– Не знам – отговаря тя. – Може би. По-вероятно не, но все пак се надявам. Тя е толкова далеч. Отвъд границата.

Не казвам нищо. Тя е достатъчно близо до мен, свързана с мен достатъчно силно, че да намери пътя си обратно.

– Имаме прогрес – казвам. – Камата. Можем да я използваме.

– Как да я ползвате?

Гласът ѝ е леко сподавен; все още предпочита да не знае.

– Може би е възможно да отворя врата. Или самата тя да е вратата. Може да успеем да я отворим.

Клатя глава.

– Томас го обяснява по-добре. Всъщност и той не може.

Майка ми въздъхва, заглежда се в снимката на Анна. На нея тя е момиче на шестнайсет, с тъмнокафява коса и бяла блуза, и с усмивка, която сякаш не е точно там.

– Знам защо трябва да го направиш – казва майка ми най-накрая. – Но не мога да се накарам да го поискам. Разбираш ли ме?

Кимам. Това е най-доброто, на което мога да се надявам, и, честно казано, е повече, отколкото мога да очаквам. Тя поема дълбоко дъх и духва всички свещи наведнъж, без да завърта глава, което ме кара да се усмихна. Това е един стар вещерски парти трик, който правеше често, като бях малък. После загасва восъка с гроздето и се пресяга за снимката на Анна. Подава ми я. Докато я прибирам в портфейла си, тя дърпа тънък бял плик, който е бил затъкнат под коляното ѝ.

– Това пристигна днес по пощата. За теб е. От Гидиън.

– Гидиън? – казвам разсеяно и взимам плика.

Малко е странно. Като ни праща нещо по пощата, обикновено е голям колет с книги и меденки с шоколадово покритие, които майка ми много обича. Но когато го късам и изсипвам съдържанието в дланта си, всичко, което изпада, е една стара, размазана снимка.

Чувам как майка ми събира свещите и восъкът удря по восък. Казва ми нещо, задава ми някакъв неясен въпрос, докато обикаля около дървото и остъргва по камъните разтопените вадички. Но не чувам какво ми казва. Само седя и гледам снимката в ръката си.

На нея една закачулена фигура в роба стои пред олтар. Зад нея има още фигури, облечени в сходни червени роби. Това е снимка на Гидиън, който изпълнява някакъв ритуал с моята кама в ръката му. Но не това е причината мозъкът ми да спре. А фактът, че останалите фигури на снимката също, изглежда, държат моята кама. Има поне пет идентични ножа на снимката.

– Какво е това? – питам и я показвам на майка ми.

– Това е Гидиън – отговаря разсеяно тя, но после спира, като вижда камите.

– Виждам, че е Гидиън – казвам. – Но кои са другите? И какво, по дяволите, са тези?

Соча ножовете. Ще ми се да мисля, че са имитации. Играчки. Но защо? И какво ако не са? Има ли и други по света, които правят това, което правя аз? Как така не съм знаел? Това е първата ми мисъл. Втората ми мисъл е, че може би гледам хората, които са създали камата. Но няма как да е така. Според баща ми, а и според Гидиън, камата е буквално по-стара от пръстта.

Майка ми все още се взира в снимката.

– Можеш ли да обясниш това? – питам, въпреки че очевидно и тя не може. – Защо ми я изпраща? Без обяснение?

Тя се навежда и вдига скъсания плик.

– Не мисля, че той ти я е пратил – казва тя. – Това е неговият адрес, но не е неговият почерк.

– Кога последно си го чувала? – питам и пак се чудя дали не е станало нещо.

– Вчера. Добре е. Нищо не спомена – поглежда към къщата. – Ще му се обадя и ще го питам.

– Не – казвам рязко. – Не го прави.

Прочиствам гърло, чудейки се как да ѝ обясня какво си мисля, но когато тя въздъхва, ми става ясно, че тя вече знае.

– Мисля, че трябва да отида.

Следва кратка пауза.

– Искаш да си стегнеш багажа и да отидеш в Лондон просто така?

Тя премигва. Не беше категоричното „не“, което очаквах. Всъщност в очите на майка ми се чете повече любопитство, отколкото може би някога съм виждал. Заради снимката е. И тя го усеща. Който я е изпратил, го е направил като примамка и му се получава и с двама ни.

– Идвам с теб – казва тя. – Ще резервирам полетите сутринта.

– Не, мамо.

Хващам ръката ѝ и се моля да успея да я накарам да разбере. Тя не може да дойде с мен. Защото някой или нещо иска аз да отида там. Всички тези сили, за които Морфран говореше, тази буря, която блъска и дърпа; най-после загрявам накъде бие. Тази снимка не е никаква снимка. А голяма, тлъста троха хляб. И ако я последвам, тя ще ме заведе при Анна. Чувствам го в червата си.

– Виж – казвам. – Ще отида при Гидиън. Той ще обясни това и ще ме пази. Знаеш, че ще ме пази.

Тя поглежда снимката и в изражението ѝ се чете съмнение. Не е готова да промени отношението си към човек, когото сме познавали цял живот, само заради едната снимка. Истината е, че и аз не съм. Гидиън ще обясни всичко, като отида.

– Които и да са хората на тази снимка – казва тя, – мислиш ли, че знаят за камата? И откъде идва?

– Да – казвам аз и си мисля, че и Гидиън знае, че е знаел през цялото време.

– И смяташ, че те могат да ти кажат как да я отвориш, както мисли Томас?

– Да.

И нещо повече. Всичко започва да се навързва. Майка ми гледа към дървото, към черното петно, останало след молитвата ѝ.

– Искам да направиш нещо за мен, Кас – казва тя, гласът ѝ е отнесен. – Знам, че искаш да я спасиш. Знам, че мислиш, че си длъжен. Но когато дойде моментът, ако цената е твърде висока, искам да си спомниш, че ти си мой син. Обещаваш ли ми?

Опитвам се да се усмихна.

– Какво те кара да мислиш, че ще има цена?

– Винаги има цена. Е, обещаваш ли ми?

– Обещавам.

Тя клати глава и изтупва тревата и пръстта, полепнали по роклята ѝ, като реално изтупва и тежестта на момента.

– Вземи Томас и Кармел с теб – казва тя. – Мога да платя част от билетите им.

– Дааа… може да имаме проблем с това.

Разказвам ѝ какво стана. За момент ми се струва, че тя ще предложи нещо – какво мога да направя или как да ги съберем пак, – но после клати глава.

– Съжалявам, Кас – казва тя и потупва ръката ми, сякаш аз съм този, с когото са скъсали.

Ден и половина минава без дори съобщение от Томас. Хващам се, че проверявам телефона си на всеки пет минути като влюбена ученичка, чудейки се дали да му се обадя пръв, или да го оставя на мира. Може би с Кармел са успели да оправят нещата. Ако случаят е такъв, не искам да ги прекъсвам. И все пак главата ми ще се пръсне, ако не му кажа скоро за снимката. И за ходенето в Лондон. А той може изобщо да не иска да дойде.

С майка ми сме в кухнята и убиваме времето. Взела си е почивен ден от вещерството и е решила да експериментира с касерол. Нещо с грах и пилешко, което не ме радва особено, но тя изглежда щастливо разсеяна и амбицирана, сложила е престилката си с щампа на петел, затова ще дам своето и ще се амбицирам да го изям, когато го извади от фурната. Засега избягваме да говорим за неща, свързани с Анна или с камата, или ада, или Гидиън. Даже е леко приятно, че всъщност има и други неща, за които можем да си говорим.

Когато някой чука на вратата, се надигам в стола. Но не е Томас. В коридора ни е застанала Кармел. Изглежда виновна и леко объркана, но дрехите ѝ са добре подбрани, а косата ѝ е безупречна – както винаги. В тотална противоположност, някъде в Тъндър Бей, Томас сигурно е тотална развалина.

– Здрасти – казва тя.

С майка ми се споглеждаме. Никак не ни се получава да отиграем ситуацията непринудено; просто седим като замръзнали, аз наполовина станал от стола, а майка ми наведена над печката с кухненски ръкавици.

– Може ли да поговорим? – пита Кармел.

– Говорила ли си с Томас?

Тя извръща поглед.

– Може би е по-добре първо да говориш с него – казвам аз.

Заради начина, по който стои, не мога да не се поддам. Никога не съм виждал Кармел Джоунс да изглежда не на мястото си. Колебае се, чуди се дали да остане, или да си ходи, с една ръка върху дръжката на вратата, а другата стиска презрамката на чантата ѝ толкова силно, че може да я скъса. Майка ми кима към вратата, после нагоре към стаята ми и ми прави жест с очи. Въздъхвам.

– Ако искаш, остани за обяд, Кармел – казва майка ми.

Кармел се усмихва несигурно.

– Благодаря, г-жо Лоууд. Какво готвите?

– Не съм сигурна. Някаква измишльотина.

– Ще слезем след малко, мамо – казвам и минавам покрай Кармел, и после нагоре по стълбите.

През главата ми хвърчат въпроси по пътя към стаята ми. Какво прави тя тук? Какво иска? Защо не отиде да оправи нещата с Томас?

– И как мина срещата ти с Дерек? – питам, като затварям вратата.

Тя свива рамене.

– Горе-долу.

– Тоест не си заслужаваше да разбиеш сърцето на Томас, а? – изплювам аз.

Не знам защо се чувствам толкова предаден. Част от мен мислеше, че срещата с Дерек е просто прикритие и че няма да отиде наистина. Сега съм ядосан, искам просто да казва каквото има да казва, да ме пита дали ще останем приятели, за да ѝ кажа „не“, и да се маха от къщата ми.

– Дерек не е чак толкова лош – казва тя. Не мога да повярвам. – Но не е той причината. За нищо от това.

На половината път да я замеря със следващата си обида, устата ми се затваря. Тя ме гледа равнодушно, а извинението в погледа ѝ не е само за Томас. Кармел не е тук, за да обясни. Не е дошла да ме пита дали можем пак да сме приятели. Дошла е, за да ми каже, че вече не сме.

– Майка ми беше права – промърморвам. Късат с мен.

– Какво?

– Нищо. Какво става, Кармел?

Тя се помества нервно. Имала е нещо подготвено, някаква голяма реч, но сега, когато е тук, нещо не ѝ се получава. Фразите „аз никога“ и „просто“ падат от устата ѝ и аз се облягам на шкафа. Ще има няколко фалстарта, преди да си подреди думите. Чест ѝ прави, че не ми прави жални физиономии и не задава подвеждащи въпроси, които да ѝ дадат за какво да се хване. Кармел винаги е била по-корава, отколкото съм я мислел, но точно затова ми е необяснимо случващото се. Най-после тя ме поглежда право в очите.

– Няма как да го кажа, без да прозвучи егоистично – казва тя. – Аз съм егоист. И съм приела това.

– Добре – казвам.

– Радвам се, че познавам теб и Томас. И като изключим всички убийства – прави гримаса, – не съжалявам за нищо от случилото се.

Мълча си и чакам голямото „но“. А то идва.

– Но в крайна сметка мисля, че не искам да го правя повече. Имам цял един живот, планове и цели пред мен и неща, които не се връзват с всичката тази смърт и мъртъвци. Мислех, че мога и двете. Че мога да имам и двете. Но не е така. Затова избирам другото.

Брадичката ѝ е повдигната, готова е за битка, очаква да я атакувам. Но странното е, че аз не искам. Кармел не е обвързана с това по начина, по който аз съм, или дори Томас е. Никой не я е отглеждал да бъде вещица, никой не е смесвал кръвта ѝ със стомана преди кой знае колко стотици години. Тя има право на избор. И въпреки приятелството ми с Томас не мога да ѝ се сърдя за това.

– Знам, че е много лош момент – казва тя. – Покрай всичко, което се случва с Анна.

– Няма проблем – казвам. – И не е егоистично. Тоест егоистично е, но… е ок. Това, което не е правилно, е да хвърляш Дерек в лицето на Томас по този начин.

Тя клати виновно глава.

– Това беше единственото нещо, което ми хрумна, за да го накарам да се откаже от мен.

– Това беше много грубо, Кармел. Хлапето те обича. Знаеш го, нали? Ако говориш с него, той би…

– Се отказал? – тя се усмихва. – Не бих могла да го поискам от него.

– Защо не?

– Защото и аз го обичам.

Тя прехапва устна и се обръща. Скръстила е ръце толкова здраво, че почти се е прегърнала. Независимо как изглеждаше оня ден пред училище, решението на Кармел не е било лесно. Все още има колебания. Виждам как се въртят в главата ѝ. Иска ѝ се да попита дали не прави грешка, дали ще съжалява, но я е страх от отговора ми.

– Ще се грижиш за него, нали? – пита тя.

– Ще бъда до него, ако има нужда от мен. Ще му пазя гърба.

Кармел се усмихва.

– Пази го целия. Знаеш колко е смотан понякога.

Лицето ѝ с сгърчва и тя изтрива бузата си с бързо движение, може би бършейки сълза.

– Ще ми липсва, Кас. Нямаш представа колко ще ми липсва.

Ред е да отида при нея и да предложа най-неловката прегръдка, която някога е получавала. Но тя я приема, обляга се, имам чувството с цялата си тежест, на рамото ми.

– И ти ще ни липсваш, Кармел – казвам.

Глава четеринадесета

Томас, тук ли си?

Почуквам няколко пъти, но вратата се оказва отключена, когато натискам дръжката. Като надзъртам в къщата, не виждам нищо нередно. Морфран и Томас държат доста чисто като за двама ергени. Единственото възможно оплакване е, че някак успяват да умъртвят всички домашни растения. Подсвирквам на Стела, но не се изненадвам, че не идва. Колата на Морфран я няма, а тя винаги е с него в магазина. Затварям вратата след себе си и влизам навътре, минавам през кухнята. Приглушена музика се чува през затворената врата на спалнята на Томас. Почуквам кратко и завъртам дръжката.

– Томас?

– Здрасти, Кас.

Гледката не отговаря на очакванията ми. Той е станал, облечен е и е прав, ходи напред-назад от претрупаното си бюро до още по-претрупаното си легло. Навсякъде има разтворени книги и хвърчащи листове. Лаптопът му също е отворен, в средата на три препълнени пепелника. Гадост. Между пръстите си държи запалена цигара и димът го следва като бяла, полупрозрачна опашка.

– Звънях ти – казвам и пристъпвам вътре.

– Спрях си телефона – казва той и дърпа от цигарата.

Ръцете му треперят и не гледа към мен. Просто продължава да разлиства страниците. Явно така изглежда Томас размазан – пуши цигара от цигара и се е затрупал в проучвания. Откога ли не е ял? Или спал?

– Трябва да ги понамалиш – соча цигарата.

Той я поглежда, сякаш е забравил, че тя изобщо е там, преди да я загаси във вече препълнения пепелник. От това си действие малко се опомня, спира и започва да чеше глава като някой, който току-що се събужда от сън.

– Май бая цигари изпуших – казва той и облизва устни.

Когато преглъща, на лицето му се изписва отвращение и той избутва пепелника настрана.

– Гадно. Може би сега най-после ще ги спра.

– Може би.

– Така де, ти какво правиш тук?

Поглеждам го с недоумение.

– Да видя как си – казвам. – Минаха четири дни. Мислех, че в най-добрия случай ще дойда тук и ще те заваря с боядисана в черно коса да слушаш „Стейнд“.

Той се усмихва.

– Ами, за няколко дни бях на ръба.

– Искаш ли да говорим?

Неговото „не“ е толкова категорично, че почти отстъпвам назад. Но после свива рамене и клати глава.

– Извинявай. Щях да ти се обадя днес. Честно. Просто бях затънал до веждите в четене, мъчех се да намеря нещо полезно. Без особен късмет.

Иде ми да кажа, че не е имало нужда да го прави в такъв момент за него, но с нервния начин, по който чеше глава, на практика ми се моли да не го правя. Добре е да има какво да го разсейва, казва този жест. Нужно е да има нещо да го разсейва. Затова вадя от джоба си снимката на младия, облечен в роба Гидиън.

– Аз май имах малко късмет – казвам.

Томас я взима и я разглежда внимателно.

– Това е Гидиън – добавям, защото той сигурно няма откъде да знае; виждал е само една-две снимки на Гидиън, и то като много възрастен.

– Ножовете – казва Томас. – Изглеждат точно като твоя.

– Нищо чудно един от тях да е моят. Мисля, че може това, което виждаме, да са хората, създали камата. Това ми казва интуицията.

– Мислиш? Откъде я взе?

– Някой ми я прати по пощата от адреса на Гидиън.

Томас изучава снимката отново. Когато го прави, забелязва нещо, което кара веждите му да се извият пет сантиметра нагоре.

– Какво има? – питам аз, а той започва да рови из книгите в стаята, като разхвърля всичко наоколо.

– Не знам дали значи нещо – отговаря той. – Но имам чувството, че съм виждал това някъде.

Прелиства папка с ксерокопия, черно мастило се размазва по пръстите му. „Ето!“ Той вади няколко листа, защипани с кламер, и прехвърля страниците, докато очите му се разширяват.

– Погледни робите – казва той и ми показва. – Знакът с келтския възел на коланите и този на яките. Същите са като тези на снимката.

Това, което гледам, е ксерокопие от друго ксерокопие, но той е прав. Робите са същите. И не ми се вярва, че се продават на някой антикварен пазар. Специална изработка са. И се носят само от специфична и избрана група, която явно се нарича „Орденът на Биодаг Ду.“1

– Откъде взе това? – питам на свой ред.

– Един от старите приятели на дядо ми има невероятна окултна библиотека. Постоянно копира и ми праща неща по факс. Тази е от старо издание на „Фортиън Таймс.“2

Той взима листовете обратно и започва да чете, като произнася фонетично думите на келтски, което повече от вероятно е супер грешно.

– Орденът на Биодаг Ду. Братството на черния кинжал. Смята се, че това е било група, която е имала контрол върху нещо, което наричали „скритото оръжие“.

Той спира и хвърля поглед към раницата ми, където е камата.

– Не се знае точно какво е било това оръжие, но се е вярвало, че хората от ордена сами го изковали по същото време, когато е създаден и самият орден, което се изчислява да се е случило между трети и първи век преди Христа. Не се знае и каква е силата на оръжието; обаче няколко документа загатват, че се е използвало за убиване на чудовища от шотландските езера, нещо подобно на чудовището от Лох Нес.

Томас прави гримаса и извърта очи.

– Не се знае дали черният кинжал и скритото оръжие се отнасят за един и същи артефакт.

Той преравя оставащите страници, търси още части от статията, но не открива такива.

– Това е най-неясното нещо, което съм чувал.

– Доста е зле, да. Обикновено са по-добри. Сигурно е от някой дописник.

Хвърля получените по факс хартии на леглото.

– Но трябва да признаеш, че ако махнем частта за Лох Нес, в останалото има нещо. Референциите към непознато оръжие, скрит кинжал може би, и това, че двете снимки си приличат – в смисъл стига бе. Това са точки, които трябва да свържем.

Орденът на Биодаг Ду. Така значи? Те ли са създали камата? И защо винаги трябва да се наричат Ордена на нещо си?

– А ти колко знаеш всъщност за Гидиън Палмър? – пита Томас.

– Той е приятел на баща ми. А на мен ми е като дядо – казвам и свивам рамене.

Не ми харесва тонът в гласа на Томас. Твърде подозрителен е, а след като видях снимката, аз съм достатъчно подозрителен за двама.

– Виж, дай да не прибързваме със заключенията. Снимката може да е от много неща. Гидиън се занимава с окултното от дете.

– Но това е твоята кама, нали? – пита Томас, поглеждайки пак снимката, за да се увери, че не бърка.

– Не знам. Трудно е да се каже – казвам, въпреки че не е толкова трудно.

– Не мислиш така наистина – казва той, като влиза с взлом в главата ми. – Опитваш се да се разубедиш.

Може би е така. Може би единственото нещо, което предпочитам да не знам, е ролята на Гидиън във всичко това.

– Виж – казвам. – Няма значение. Ще го попитам лично.

Томас вдига поглед.

– Майка ми е навита да плати два билета до Лондон. Идва ли ти се?

– Да се изправим срещу таен орден на древнокелтски жреци, който явно държи да знаеш, че съществува?

Томас се засмива подигравателно. Очите му попадат на кутията цигари, но след секунда просто прокарва грубо ръка по лицето си. Когато виждам пак очите му, те изглеждат уморени, като че ли маската на разсейването се свлича и сякаш му е все тая така или иначе.

– Защо не? – казва той. – Сигурен съм, че ще се оправим с тях.

– Не разбирам защо не искаш да му кажа, че отиваш да го видиш – казва майка ми, докато тъпче още един чифт чорапи в куфара ми.

Вече е натъпкан до пръсване, но тя продължава да слага още. Отне ми десет минути да я убедя да извади торбичките с розмарин, защото кучетата на охраната на летището ще надушат миризмата.

– Искам да е изненада.

Това е истина. Искам да съм с един ход пред него, защото, откакто видях снимката, имам чувството, че той винаги е бил един напред от мен. Бих се доверил на Гидиън с живота си. Винаги е било така, така е било и за баща ми. Той никога не би ме наранил или изложил на опасност. Знам това. Или съм пълен глупак?

– Изненада – казва майка ми по онзи начин, с който майките умеят да имат последната дума, като само повторят това, което си казал.

Тя е разтревожена. Има дълбока бръчка между веждите ѝ, а обядите и вечерите последните няколко дни бяха изумителни. Храни ме с любимите ми ястия, сякаш ги ям за последно. Ръцете ѝ мачкат чорапите ми, сякаш ги душат, и тя въздъхва, преди да затвори куфара и да дръпне ципа.

Полетът ни е след четири часа. Имаме прекачване в Торонто и трябва да кацнем на „Хийтроу“ в десет вечерта лондонско време. Томас постоянно ми пише съобщения през последния час и половина, да ме пита какво да сложи в багажа си, като че ли аз трябва да знам. Не съм бил в Лондон и не съм ходил да видя Гидиън, откакто бях на четири. Всичко, което имам, е един мъглив, накъсан спомен.

– А – казва майка ми изведнъж. – За малко да забравя.

– Какво?

Тя се усмихва.

– Тезеус Касио, не можеш да се качиш на самолета с това в джоба ти.

– Така е – казвам и се пресягам за камата.

Изглежда като тъпа грешка, която подсъзнанието ми прави нарочно. Мисълта да оставя ножа си в куфар в багажното отделение, рискът да бъде загубен кара стомахът ми да се обръща, и то немалко.

– Сигурна ли си, че няма как да му направиш някаква магия? – питам, като само наполовина се шегувам. – Да го направиш невидим за металните детектори?

– Няма начин – отговаря тя.

Подавам ѝ камата и гледам, скърцайки със зъби, как тя я тъпче дълбоко в средата на куфара и я покрива с дрехи.

– Гидиън ще те пази – прошепва тя и после пак, – Гидиън ще те пази.

Като напев. Съмнения кръжат около нея като късноесенни мудни мухи, но ръцете ѝ са отпуснати до тялото. Хрумва ми, че съм я вързал, че я принуждавам да се държи така, като със същия успех можех да съм я оплел с въже, както я оплетох с моя инат, с отказа си да забравя за Анна.

– Мамо – казвам и се спирам.

– Какво има, Кас?

„Ще се върна“ е това, което искам да кажа. Но това не е игра и това не е обещание, което мога да дам.